1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Вместо да посрещнат задължението на държавата да защищава своите граждани, западните правителства призовават към повече гъвкавост в областите, регулирани от пазарните сили. Едно следствие от отстъплението на държавата е кризата на легитимността, която правителствата се опитват да спечелят отново чрез техния отговор на тероризма. Междувременно в Близкия Изток се отваря пропаст между елитите, които са се възползвали от „озападняването“, от една страна – и обеднелите маси, от друга. Именно те, в името на религията, са съблазнени от анти-западния екстремизъм, като по този начин увековечават дяволския кръг на несигурността.

Автор: Зигмунт Бауман

 

Интервюто води полският журналист Лукач Галецки

Лукач Галецки: Как определяте вие границите на глобализацията?

Зигмунт Бауман: Глобализацията не е процес, който се случва далеч от нас, на някакво екзотично място. Глобализацията става в Лийдс, във Варшава, в Ню Йорк, във всяко малко полско градче. Тя е директно пред прозореца ни, но също и вътре, тук при нас. Достатъчно е да се поразходите малко по улицата, за да я видите. Глобалните и локални пространства могат да бъдат разделени едни от други само на абстрактно ниво, в реалността те са непрекъснато свързани едни с други. Най-голямата неприятност е, че глобализацията, с която си имаме работа днес, е от стриктно негативно естество. Тя се базира на разрушаването на бариери, разрешавайки глобализацията на капитала, движението на стоки, информация, престъпления и тероризъм, но не и на политическите и правни институции, чиято основа е националната независимост. Този негативен аспект не е следван от положителен аспект и инструментите за регулация на икономическите и социални процеси не са достатъчно утвърдени, за да могат да се справят с обхвата и последиците на глобализацията.

Има ли исторически прецеденти за такава ситуация?

Преди двеста години нашите предшественици бяха уплашени от голия хаос, който не можеше да бъде обуздан от скромните сили на местните общности като село, енория и малко градче. Големите области за дейност, които по онова време трябваше да създадат нациите, сигурно са изглеждали също толкова заплашителни и открити за изненади, както силите на глобализацията изглеждат днес за националните държави. Нашите предшественици бяха в състояние да изработят инструментите на политическото представителство, както и законодателните и правни средства, с които да управляват хаоса, да го направят сравнително прозрачен и повече или по-малко предсказуем. Пионерите на модерния свят живееха с надеждата, че обществата, управлявани от разума и движени от неговите технически средства, ще се окажат по-предсказуеми и управляеми, отколкото един свят, подчиняващ се единствено на прищевките на, да речем, природните катастрофи. Тази мечта се оказа илюзия и сега, в постмодерния свят, ние отново се сблъскваме със ситуацията, пред която бяхме изправени през ранния деветнайсети век в Англия, когато местните общности изгубиха контрола над силите на икономическо развитие – във време, в което само местните общности разполагаха със средства за някакъв вид контрол над такива сили. Онзи индустриализиращ се свят, излизащ извън сферата на местния контрол, се намери в един вид ничия земя, много подобна на днешното глобално пространство, в което успехът се определя от голата сила, интелигентност и безскрупулност – и където силите, опитващи се да контролират тези развития, са определено недостатъчни.

Колко време измина тогава, преди тези сили да бъдат укротени?

Изминаха целият деветнайсети и голяма част от двайсетия век, преди модерната държава да успее да овладее тази нова действителност. Трябваше да бъдат установени правила и регулации, занимаващи се с проблеми, които предишните власти не познаваха, като например закони за детския труд, забрана на робството, регулация на работната седмица, осигуряване на санитарен контрол, както и основно медицинско осигуряване. Казано най-общо, касаеше се за поправяне на щетите, нанесени на обществото от освободените сили на хаоса. Необходими бяха сто години, за да могат негативните последствия от тази ранна глобализация да бъдат балансирани от позитивните последствия, поне на нивото на отделните нации. В днешния свят възможностите за колективно действие са далеч назад от това, което е нужно да се извърши, макар че всички са съгласни, че нещо трябва да се направи. Глобализацията протича от дълго време насам, но последните събития ни накараха да я осъзнаем по един шокиращ начин, те насочиха вниманието ни към неща, които преди това бяха скрити и лесно забравяни. Средствата, с които разполагаме сега, за да защитим закона и гражданите от посегателства, са очевидно недостатъчни за овладяване на глобалните сили, които по същество са извън-териториални. Събитията от 11 септември и бомбените атаки в Мадрид и Лондон показаха, че тези средства са, грубо казано, безполезни. Това ни изненада. Всички нас.

Не мислите ли, по повод събитията в Ирак, че при лечението на пациент с лек грип, ние решихме да предприемем тежка операция с премахване на черния дроб, един бъбрек и половината мозък?

Да. Но ние трябва да разберем защо се случи това. Нещастията, предизвикани от хора в хода на негативната глобализация се случват подобно на природни катастрофи; никой не знае кога и откъде ще дойдат те. Като че ли говорим за минно поле. Всички знаят, че експлозията ще се случи, но никой не знае кога и къде. Налице е силно изкушение просто да се бомбардира това минно поле, да се разрушат мините преди те да са избухнали. И това е особено изкусително, ако притежавате неограничено количество бомби и почти никакви други средства за решаване на проблема. Всичко е толкова различно от картината на света, представяна в началото на модерното време. Просветителските философи мечтаеха за един подреден, умерен и гостоприемен, подчинен на човешката воля свят. И хората трябваше да осъществят тези мечти по собствено желание, а не подчинявайки се на мъдростта на висшето същество. Те току-що бяха изпитали шока на Лисабонското земетресение (1755), заедно с последващите го пожар и цунами, които дойдоха така неочаквано и причиниха толкова страдания както на праведните, така и на неправедните. Жан-Жак Русо обвини цивилизацията за тази природна катастрофа. Той заяви, че ако хората бяха живели в съгласие с природата, ако не бяха обитавали пренаселени градове, не бяха строили възможно най-високите сгради и, вместо да се опитваха да спасят личната си собственост, бяха опитвали да спасят самите себе си от огъня и наводнението, то не би имало толкова много жертви. От друга страна, Волтер остави без внимание „естественото състояние“; той изпитваше повече доверие в намеренията и действията на хората. Ако хората биха действали достатъчно разумно, те биха създали цивилизовано общество, в което да се чувстват сигурни. И двамата мислители, макар инак на различно мнение по почти всички въпроси, се доверяваха на хората. И двамата сгрешиха.

Значи началото на модерността е страхът от неизвестното?

Самият проект на модерността с породен от желанието за свят без изненади, без страх, един сигурен свят. Върхът на този двестагодишен опит, постижението на проекта, превърнал се в амбиция и мечта, беше социалната държава (social state), която винаги по погрешка е била наричана държава на благополучието (welfare state). Но в проекта не ставаше дума за благополучие, доколкото той беше проект за общество, поемащо отговорност за всеки гражданин, предлагащо му живот, освободен от страх, изпълнен с достойнство и смисъл. Това беше концепция за колективна застрахователна полица срещу следствията от лично нещастие. Ако даден индивид бъде сполетян от нещастие, то обществото би му се притекло на помощ – и преразпределението на средствата беше средство, а не цел. Цялата концепция се основава на идеята, че само граждани, които се чувстват сигурни, могат да стоят твърдо на краката си. Уилям Бевъридж, който замисли английската версия на социалната държава, беше либерал, а не социалист и разглеждаше концепцията за социалната държава като реализация на либералната идея.

Означава ли това, че социалната държава, след толкова много десетилетия, успя да постигне либералната цел за самоопределение?

Това не беше нейната цел. Няма индивидуално самоопределение без социална солидарност. Свободата не е достатъчна, ако няма гаранция, че всеки човек разполага с някакви средства и възможности да ги използва. Ако индивидът трябва да ходи по въже, то трябва да има и предпазна мрежа, която да го прихване в случай, че той или тя падне. На хората беше казано: ние ще ви дадем сигурност срещу прекомерен риск, ние ще ви защищаваме срещу последствията от безработица, инвалидност, болести, бедност и старост. Така че не се страхувайте, хора. Бъдете смели. Напрегнете се.

Но негативната глобализация направи почти невъзможно намирането на разумен баланс за човешките задължения в рамките на националната държава. Тя нанася удар по това разбиране за човешкото съ-съществуване. Ако погледнете по света, с възможното изключение на скандинавските държави, тази концепция за социалната държава е в отстъпление; просто ни се казва, че не можем да си я позволим. И вместо да изпълняват задълженията си за защита на гражданите срещу несигурността и страха, който произтича от нея, правителствата призовават към повече гъвкавост на трудовия пазар и всички други области, регулирани от пазарните сили. А това означава още повече несигурност. Това, към което те ни призовават, е не намаляване, а увеличаване на риска. Едно от следствията от оттеглянето на държавата е кризата на легитимността на държавната власт. Тази власт изискваше подчинение, дисциплина и уважение към закона, обещавайки на гражданите сигурност и достоен живот. Но тези обещания биват изоставяни едно след друго, включително свободното образование, основната медицинска помощ, пенсионното осигуряване и основните помощи за безработни. Държавата е с вързани ръце; самата тя е оставена в ръцете на пазарни сили. Ако се осмели да се противопостави на пазарните сили, капиталът ще изтече към място, където може да расте лесно и удобно. А тогава нацията ще се сблъска с напастите на безработицата и бедността. Капиталът може да бъде придвижен с натискането на едно копче. Въпросът сега е: какво може да замени по-раншните, традиционни основи на държавната легитимност? Какъв трябва да бъде източникът на гражданското доверие? Тъжно е да се признае, но най-ужасните следствия от 11 септември са вързани с това, че те помогнаха на държавните власти да намерят нова основа за легитимността си.

Има ли това нещо общо с въпроса за личната сигурност?

Идеята за сигурността може да бъде прехвърлена от екзистенциалната сфера (която обхваща вашата увереност в бъдещето, във вашите собствени средства и активи, в социалната ви позиция, сигурността на семейството ви и собственото ви благополучие) надолу в сферата на индивидуалната безопасност: вашето тяло, нещата, които притежавате, домът и съседите ви.

Води ли традиционната национална държава една изгубена битка с глобализацията?

В тази битка ние си имаме работа с два процеса, които протичат едновременно. От една страна се опитваме да укротим този нов елемент, наречен глобализация, чиито сили са отвъд контрола на която и да било национална държава. Инструментите, с които разполагаме, са твърде слаби, за да се противопоставят на силите, с които си имаме работа. От друга страна, налице е отчаяно търсене на една ерзац политическа формула, на ерзац легитимност, която да може да се използва въпреки факта, че държавните възможности са намалени. Става дума за намирането на сфера, в която държавата да демонстрира, че все пак е в състояние да направи нещо, да покаже на гражданите си, че не просто бездейства. Все по-често ние гледаме импозантни сцени по телевизионните екрани, като например: инвазия на специалните сили, танкове, охраняващи летища, полиция, заграждаща железопътни гари и станции на метрото. А сега опитайте да си представите, казва ни държавата, какво би било ако ни нямаше нас. Разбира се, нещата са зле, но те биха могли да бъдат още по-зле, ако ние не си вършехме работата.

Отвъд глобалната перспектива и перспективата на националната държава съществува още и перспективата на индивидуалната човешка психика. Как се проявява в тази рамка напрежението между свобода и сигурност?

В днешния свят хората имат много причини да се страхуват. От една страна, лесно е да се направи списък на рисковете, на които е подложен един млад човек днес. Но от друга страна този списък никога не може да бъде завършен, защото причините за страх са разпръснати, неясни и трудни за дефиниране, което ги прави още по-заплашителни. Един млад човек, който е вложил много години за придобиването на професионални умения, може да се окаже безполезен на пазара, защото работата, която се е надявал да получи в началото на следването си, е била прехвърлена в Камбоджа. Могат да се изредят хиляди и хиляди такива неустойчиви елементи, които заплашват да ви погълнат в днешната реалност. Те всички причиняват някакъв вид общ страх, още повече че картата на тези страхове е много неясна. Колкото по-неясни и неопределими са страховете, толкова по-отчаяно е търсенето на конкретни обекти или личности, които могат да бъдат обвинени за тези дифузни страхове. Целта на личната безопасност е напълно подходяща като изходна основа на това търсене. Човек знае кой е виновен, какво да се прави – и което е най-важно, че изобщо нещо може да бъде направено.

Това означава, че бързо става ясно какво може да направи един гражданин …

Голямото предимство на прехвърлянето на този общ екзистенциален страх на по-конкретното ниво на личната безопасност се състои в това, че човек най-после разбира какво трябва да се прави. Мога да поставя по-добри ключалки на вратите си или наблюдателна система около къщата си, със сензори, които дават сигнал за всеки, който се доближава до мен. След всяко убийство, всяка бомба, всеки терористичен акт, се появяват нови задачи. Хората намират нови цели и конкретни занимания, върху които могат да се съсредоточат. Това им дава усещането за участие в някакво важно и полезно начинание. Не мога да попреча на компанията, която досега осигуряваше препитание на мен и на семейството ми, да се премести в Бангалор, но когато видя някой, облечен в прекалено дебело яке или носещ подозрителен пакет, мога да отида при най-близкия полицай или поне да посоча с пръст тази подозрителна личност. Когато се кача в автобуса и видя човек с матова кожа, който бърка в чантата си, аз мога да вдигна тревога и да предупредя шофьора. Вече не съм безпомощен. Цената на всичко това е много висока, защото гражданските свободи, на които хората са се наслаждавали от времето на Магна Карта насам, биват постепенно отменени. Стъпка по стъпка сферата на свободите и гражданските привилегии бива ограничена, което е източник на голяма гордост за британския народ. Последните изследвания сочат, че 73% от интервюираните в Англия смятат, че това е цена, която си струва да бъде заплатена в тази мрачна игра.

Значи ограничаването на гражданските свободи не е толкова непопулярно. Може би поданиците на кралицата търсят не толкова защита срещу произвола на държавата, колкото очакват да бъдат защитени от държавата.

Всяка монета има две страни. Фактът, че можете да комуникирате чрез интернет с някого в Нова Зеландия също има своята обратна страна. Не само терористични актове, но и всяка друга криминална дейност може да използва тази глобална мрежа. В този контекст, монополът върху използването на сила, който според Макс Вебер оформя основата на модерната държава, престана да съществува преди дълго време. Стана достатъчно ясно, че този монопол, който националната държава отдавна запазваше за себе си, беше замислен като средство, подходящо за използване в рамките на териториалните битки и войни. Той служеше за завладяване на територия, утвърждаване там на собствени войски, подчиняване на тази територия на собствената администрация и предотвратяване опитите на други сили да ви я отнемат. В миналото суверенността и властта бяха определяни териториално. И държавните военни сили бяха нещо като гаранция за този ред на нещата. Днешният тероризъм, бидейки феномен от ерата на глобализацията, е по природа извън-териториален и като такъв избягва определение. Най-мощните въоръжени сили на всички времена, използващи най-съвършената техническа екипировка и най-големия военен бюджет в историята, са безпомощни срещу индивиди, използващи джобни оръжия, които тежат половин килограм. Това е една много особена въоръжена сила, тя няма главно командване, няма военна база, нито пък казарми, които да бъдат бомбардирани. Тя се появява отникъде и след това изчезва сякаш се стопява във въздуха. Организационните й структури са само от теоретична важност. За нея е подходяща метафората на пчелния рояк. Няма командир, няма заповеди, няма сержанти или ефрейтори, но по някаква причина множество мъже следват един и същи път и дори се движат по един и същи начин. В средните векове съществуваше образът на врага като огледално отражение на самите нас. Антихристът също имаше апостоли, макар и тринайсет вместо дванайсет – и неговата йерархия от дяволи беше възприемана като йерархия от анти-ангели. Ако Ал-Кайда съществува, то тя е една глобална, изключително манихейска концепция за света, с множество потенциални последователи. Манихейската визия – състояща се от два отделни свята, в които „другата“ половина е управлявана от дявола, а „нашата“ половина е тази, в която властват доброто и истината, по никакъв начин не е изобретение на ислямския фундаментализъм.

Войната срещу Запада вече беше водена в името на руската душа, германската раса, комунизма и сега в името на исляма. Но Оксидентализмът, като идеология на омразата срещу Запада – и когато е воден на религиозна основа, се превръща в свещена война срещу абсолютното зло. В тази свещена война, истинските вярващи трябва да разрушат фалшивия бог на западния материализъм с всички средства, които са на тяхно разположение. Може ли такава война да бъде спечелена?

Кое е първо, яйцето или кокошката? Много повече от политизация на религията (независимо от това дали е мюсюлманска или някаква друга), днес ние преживяваме една „религионизация“ на политиката, при което един нормален конфликт на групови интереси се разглежда като есхатологичен въпрос (отнасящ се до окончателната съдба на човечеството, бел. пр.), а на конфронтацията на тези интереси се придава апокалиптичен характер. Това е копнежът по сигурни неща в един несигурен свят. Това е бягството от изключително сложни проблеми, които ние дори не сме в състояние да назовем. Това е копнежът по „голямото опростяване“, носталгията по един изгубен, прост свят и простата поредица от задачи в един такъв свят. В тази обща какофония – в която почти никога не се водят сериозни дебати относно състоянието на нещата и в която телевизионни шоута се водят от актьори, крещящи лозунги и word-bitesедни срещу други. Човек все пак се нуждае от някаква сигурност. Човек се нуждае от просто разделение между доброто и злото, в което нашите сърца са чисти и неопетнени, а злодеите биват проклети, без никаква надежда за спасение. Нека си припомним, че ислямът няма монопол върху тази визия. Ако погледнем палестинските и израелски радикали, то и двете страни използват една и съща лексика. Както палестинската, така и израелската страна представят конфликта като последен сблъсък между Йехова и Мохамед, а не между палестински и израелски заселници. По същия начин ние наблюдаваме една и съща лексика и когато анализираме представянето на последните американски избори в медиите, макар че боговете, пред които се прекланяха страните, имаха различни имена. И все пак трябва да се признае, че в това огромно течение на съвременния манихеизъм, ислямът заема една много важна позиция, по геополитически причини.

Геополитиката ли е служителка на религията, или обратно?

Нека започнем от самото начало. Ислямският свят седи върху петрол. Много очевидно е, че енергийните ресурси ще играят ключова роля при оформянето на новия геополитически ред на двадесет и първия век. И ресурсите, намиращи се в Близкия Изток, са единствените, които вероятно ще бъдат все още използваеми в средата на този век. Аз няма да доживея да го видя, но вие ще го видите със собствените си очи и тогава ще разберете, че за нещастие съм имал право. Икономиките на големите световни сили и особено най-голямата икономика, се базират на евтини горива. Ситуацията става още по-сложна когато се вземе пред вид, че Китай и Индия са на път да моторизират милиардите си жители. Представете си един свят, в който всяко китайско и индийско семейство притежава автомобил и решава да го зареди с гориво. Който и да контролира световните петролни ресурси, той ще диктува глобалните условия. Светът на големия бизнес разбира този факт перфектно. Но очевидно и хората, които живеят в регионите, произвеждащи петрол, също разбират този факт много добре. Така че няма нищо чудно във факта, че Америка се опитва да спечели решаващо влияние в този регион. Историята започва малко след Втората световна война, от заговора на ЦРУ срещу Мосадег, който беше достатъчно смел да национализира петролните ресурси на Иран. След това в региона бяха установени достатъчно противни авторитарни режими, покорни на американците – и те често използваха религиозния национализъм, за да узаконят властта си. Нямаше ни най-малък шанс за каквито и да било граждански свободи и още по-малко за демокрация. Най-видните резултати за това са Саудитска Арабия и Кувейт. Арабските елити разбират прекрасно факта, че докато седят върху петрол, те ще могат да контролират Запада – и макар че той има огромно икономическо и военно превъзходство, те винаги могат да измислят нови начини да повишат залозите. Ние виждаме от една страна този елит, който постепенно печели самоувереност, а от друга страна обедняващите маси, които не са спечелили нищо от изкривения процес на озападняване и са изгубили чувството за сигурност. Взети заедно, тези фактори са една изключително експлозивна смесица. Добре тогава, нека си припомним нашите собствени пророци на терора като Бакунин или Нечаев, както и бесовете, измислени от Достоевски. Те споделяха същата подхранваща почва, на която разочарованата и лишена от илюзии интелигенция среща обеднелите и унижени маси. Такива хора – които на практика нямат никакъв шанс да водят един достоен живот, могат лесно да бъдат убедени, че все пак и те имат шанс да оставят своята следа в света. Американско-израелският Сатана няма да ви позволи да водите този достоен живот, но вие поне можете да умрете с достойнство и да оставите белег в този свят, като раните Сатаната. Да се злоупотребява с религията за реализацията на цели, които всъщност нямат нищо общо с нея, е една много цинична концепция – но тя очевидно функционира.

Как виждате това – като нов пример за религиозна пропаганда или като концепция за политическо действие?

То е просто една идеология. Но критичната разлика между нея и политическата идеология, произвеждана в интелектуални салони е, че нейната цел да накара масите не да мислят, а да действат – убийството на неверниците чрез самоубийството на вярващите. Като всяка идеология и тя впряга в работа преди всичко емоциите. Тя също опростява представата за света и стеснява избора. При всички случаи последователите на тази идеология са кандидати за самоубийствена смърт. Не съм сигурен дали бин Ладен използва същия език с най-близките си съратници или използва същата вулгаризирана схема за конфликт, но светът е пълен с този вид неща. Учителите на бъдещите самоубийствени терористи са интелектуалци. Те са хора които, по нашите собствени мерки, са добре образовани и имат степени, често magna cum laude и често от най-елитните западни институции. В нашия дезорганизиран свят борбата, която се провежда в момента, е не толкова борба за оформянето на света, колкото борба за това кой да решава какво да бъде това оформяне. И всяка от страните, участващи в този диспут, използва всички налични ресурси. Америка използва цялата си военна и икономическа мощ. Ислямът има собствения си коз, който ще бъде решаващ в този диспут. Това е фактът, че след около тридесет години, а може би и по-рано, в зависимост от борсовата лудост, ще стане очевидно, че няма нищо по-ценно и същевременно съществено, за поддържането на цивилизацията, от петрола.

Мислите ли, че тероризмът разчита на западната слабост?

Ако целта на терористите е да посеят съмнение сред западните общества относно тяхната собствена сила, или да разпространяват паника, или да ги извадят от строя, то те могат да разчитат на солидна помощ от големите телевизионни компании, които неуморно разпространяват картините на ужаса. Те знаят също, че предпазните мерки на държавата създават атмосфера на постоянно угнетение и манталитет на обсадена крепост, представата, че врагът седи пред вратите ни. Ние се намираме в ситуация, в която всеки човек с раница или всеки шофьор на микробус може да бъде преоблечен убиец. На второ място, ние установяваме, че шпионските сили на държавата нарастват. Двама или трима души с невероятно примитивни устройства могат да предизвикат един напълно парализиращ ефект върху обществото. Светът е пълен с такива експлозивни материали. От друга страна, военните сили на Запада се намират в точно противоположната ситуация: дори милиарди долари и безброй много жертви не могат да предизвикат същото объркване. Може да се каже, че докато анти-терористката коалиция използва брадва, за да се обръсне, терористите отсичат цяла гора с помощта на един бръснач. Тази война е непечелима.

Обхватът на дейностите, които държавата може да предприеме в името на сигурността всъщност няма граници. Може ли да бъде спряна ескалацията на насилието?

Това е процес със собствен момент, който няма да спре, ако ние самите не се намесим. И двете страни нажежават атмосферата на конфронтация. Ние трябва да станем разумни, да разберем, че болест като петнистия тиф не може да се лекува с крем срещу обриви. Без да сме достигнали до корените на проблема, нищо не може да се направи.

Но как успяха да спрат тероризма в Северна Ирландия?

Краят на тероризма в Северна Ирландия бе предизвикан от икономическото чудо в съседната република. Отчасти това беше въпрос и на крайно изтощение. Един живот в постоянна опасност, под заплахата от обстрел и грохота на бомби, в края на краищата стана напълно непоносим. Когато хората от Северна Ирландия пресичаха границата надолу към република Ирландия, те виждаха хора, наслаждаващи се на живота, обогатяващи се, пиещи в кръчми и мислещи повече за следващата вечеря, отколкото за почистването на оръжията си. Те се огледаха, започнаха да им завиждат и посланието постепенно започна да се разпространява. Не може да се изключи възможността епиката на тероризма да завърши по същия начин след дълго време. Но това няма да стане чрез отчаяната и нередовна, а следователно и неефективна, употреба на военна сила и полицейски методи. Съглашенията за освобождаване от заеми и постоянната поддръжка за най-бедните са допринесли много повече за победата над тероризма, отколкото американската инвазия в Ирак.

Източник 

Pin It
Зигмунт Бауман
Зигмунт Бауман (род. 1925) е известен полско-британски социолог, който живее от 1971 г. насам във Великобритания, след като е бил прогонен от Полша в резултат на антисемитските чистки, проведени от полската комунистическа партия през 50-те години. Той е професор по социология в унивеситета в Лийдс (от 1990 – emeritus professor). Бауман е най-добре познат с анализа си на връзките между модерността и Холокоста, както и на постмодерния консумеризъм.
Други статии от този автор

Посетители

50

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още


    Уважавам безкрайно... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Да ви припомням ли, че... преди 1 ден
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Не се кахърете, явно... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    И още: хората, които... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Уважаеми професоре,... преди 1 ден
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Българинът е... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Само след половин,... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Собствената ми... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Епидемията ще си... преди 2 дни
  • Люба Александрова писа Още
    Здравейте!
    Не ми се... преди 2 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Много ценна статия,... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Неолиберализмът... преди 2 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Съгласен напълно! По... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Аз предлагам тук... преди 2 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Благодаря ви, не... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Съжалявам, че... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ако ми позволите едно... преди 2 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Напълно съгласен!... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Не случайно е казано... преди 2 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Здравейте! Не влизам в... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Нека да не... преди 2 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Нещата далеч не са... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ручилото дудне.... преди 3 дни
  • сухи писа Още
    "един от... преди 3 дни