1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Денят едва започва, но когато Мохамед Ибрахим се отправя в полет зад затъмнените прозорци на своя офис, навън градът вече бучи като разбунено море,. На седмия етаж на Annex Building на Сала Салем Стрийт той намества стола си и включва компютъра. Ибрахим е човек на офиса, слаб и мълчалив, гладко обръснат. Това в никакъв случай не е някакъв гръмогласен завоевател и въпреки това той за пореден път се опитва да разузнава света, квадрат по квадрат от картата. Защото Google Earth има нови сателитни снимки.


Погледът му пада в бръснещ полет върху Африка. Там, където природата е създала една от най-впечатляващите си картини, където долината на Нил се отваря към делтата, подобно чашката на цвете, и където една каменносива буца запушва долината. Един покрит с кора пейзаж, ръбат струпей в зеленината на речния оазис, всеки път по-голям от преди, покриващ всичко останало: Кайро. Най-големият град в Африка. Най-големият град в арабския свят.

В това утро Ибрахим лети към самия себе си. Към своята родина, към своя живот, който е започнал преди 32 години като дете от градските покрайнини. „В Гизе“, казва той и сочи към тримилионния град, днес вече просто предградие на Кайро, превърнал се в бурно нарастваща част от метрополията, на чийто край пирамидите изглеждат някак изгубени, второстепенни. Правителството на Египет твърди, че в района на Кайро живеят между десет и петнадесет милиона души. Не може ли да се каже по-точно? Колко са всъщност? Ибрахим се усмихва уморено на тези наивни, тези европейски въпроси. „Никой не знае точно, предполагам, че са към 17 милиона. Не, по-скоро 18.“

Също толкова неизбежно, колкото Нил се излива в Средиземно море, той носи година след година хиляди хора и техните надежди тук в делтата. Работници, селяни, овчари от Горен Египет и Судан. Понеже 96 процента от египетската държавна територия са пустиня, животът тук винаги се е концентрирал около реката, но междувременно регионът Кайро, заедно с Токио, е най-гъсто заселеното място на Земята. Там, където преди сто години са живеели 600.000 души, скоро ще живеят двадесет милиона. Само за последните десет години жилищната площ се е удвоила.

Ибрахим гледа към монитора си и присвива очи. „Там“, казва той. „И там, и там, и там“. Той посочва сивите петна сред зеленото, нови селища в делтата, които са липсвали на последните снимки.

Той знае, че на тези места израстват нови градове, селища без имена, много реални и все пак чужди светове, към които той се приближава така, както преди хората са се доближавали до Луната. Откъм космоса и с много респект. Като към феномен, който не може да бъде пропуснат от нормалната човешка перспектива, но и не може да бъде разбран.

„Ние египтяните казваме: Кайро не може да бъде разбран, той може само да бъде обичан или мразен“, казва той.

Но Ибрахим, африканецът, трябва да намери отговори на европейските въпроси. На снежнобялата му визитна картичка е написано „Senior Technical Officer“, той работи за немските служби за подпомагане, по-точно за Дружеството за техническо сътрудничество (GTZ). Винаги когато има нови сателитни снимки, Ибрахим прави от тях градски и географски карти. Снимки на едно бясно препускащо развитие: превръщането на света в град.

Първото градско столетие вече е започнало. Макар че има само неясни данни, днес се смята за сигурно, че през 2007 година за пръв път повече хора са живеели в градове, отколкото на село. Тази историческа промяна се случва встрани от западния свят, макар че е започнала в него, когато Лондон, Париж, Берлин и Ню Йорк са се превърнали в метрополии под натиска на индустриализацията. Днес сред десетте най-големи града на света вече няма нито един европейски. Те се намират в бързо растящи и развиващи се страни, в които хората бягат от глада, от войните, а също и от някои последици на глобализацията, както в Африка. Или бързо растящи и развиващи се страни, в които хората търсят ново благоденствие, както в източна Азия. От седемдесетте години насам само в Китай от селата в градовете са се преселили 200 милиона души, там има поне 166 града с милионно население, докато в САЩ те са само девет. Столицата на Индия Делхи нараства годишно с по 500.000 души. Нигерийският Лагос е имал през 1950 г. около 300.000 души население. Днес те са около 13 милиона.

Един милион души живеят по гробищата в Кайро, поради липса на друго място

А какво да кажем за самия град, наречен ум-ал-дуня, майка на света? Там където през 988 г. е издигнат първият университет в света, религиозното училище към джамията Ал-Азар, днес ориенталският стар град лежи почти погребан под жилищни блокове, изглежда като оплетен в мрежата на електрическите кабели и просторите за пране. Само минаретата се издигат над теснотията, като упорити свидетели на една епоха, в която градовете все още са били планирани. Днес само около стария център някъде към един милион души живеят по гробищата, където използват като жилища старите мамелюкски гробници. В къщите на града за тях няма място.

Откак преди 5000 години в Месопотамия са възникнали първите големи селища Урук, Ур и Вавилон, градът е място, за което хората копнеят. Сцена на възходи и падения, израз на властта на силните и надеждите на безсилните.

Но в наши дни толкова много хора се преселват във възловите пунктове на глобализацията, където върху тях може би ще се посипе мъничко от световното богатство, че вече става наивно да се мисли за „града“ като за някаква голяма, но все още управляема съвкупност от къщи и улици, структурирани чрез държавните йерархии.

Новата форма на селище е градски пейзаж без център, без граници, без удържане. И то е изградено по-скоро от гофрирана ламарина, отколкото от камък, защото растежът на градовете е преди всичко растеж на гетата. По преценки на ООН днес около един милиард души живеят в гета. Това е почти една шеста от световното население.

„Градовете са по същество места, в които индивидите се виждат конфронтирани с неподозирани шансове и неочаквани рискове, с крещяща несправедливост и изключителни възможности“, пишат Петер Хал и Улрих Пфайфер в книгата си Урбан 21. В новите мега-градове проблемите на справедливото разпределение, на екологията, на демографията, се представят толкова очевидно, колкото никъде другаде. Именно затова градовете са „горещите точки на проблемите на съвременността. И именно затова в градовете ще се решава въпроса за бъдещото качество на живота на хората.“

Но ако в настоящето на една метрополия като Кайро евентуално може да се открие бъдещето, то как тогава изглежда това бъдеще? И макар че един такъв въпрос едва ли може да бъде представен чрез съдбата на един-единствен човек, то може би все пак си струва да отлетим на компютъра заедно с Мохамед Ибрахим до полите на стръмната планина Мокатам източно от Нил и стария град. Надолу в бъркотията от постройки, чак до работилницата на Ахмед Абу-Мустафа. Където настоящето на Кайро много напомня за миналото на Европа.

В малката, прашна мануфактура никога не е истински светло. Тук Абу-Мустафа, мъж на 40 години, с къдрава брада като онази на пророка, е приведен над самостоятелно направената бормашина. Движенията му са сдържани и бавни, сякаш за жестикулиране няма време, трябва да се работи, както той прави от осмата си година насам. Машината бръмчи и пробива дупки в малки черни топчета. Жените от махалата по-късно ги полират и нижат, изготвяйки от тях броеници.

Бащата на Абу-Мустафа е дошъл тук от Горен Египет и е работел с кожа, така както го прави и днес братът на Мустафа, обущарят.

Абу-Мустафа е забравил или никога не е знаел кога родителите му са напуснали селото си и каква мечта ги е довела в Кайро. Той никога в живота си не е гледал назад, а винаги и много целенасочено – само напред.

Работилницата на Ахмед Абу-Мустафа е една от 5.000-те фабрички, разположени в квартала Маншиет Насър, една стара каменоломна в планината Мокатам. Някога тук се е добивал пясъчникът, от който са построени пирамидите, сега в скалите са се настанили безброй хора, чиито къщи и колиби се допълват до гледката на пейзаж, в който живее същия ритъм като в една кубистка картина, изпълнен с детайли, които изобщо не могат да бъдат обозрени. Различни жени отиват към местата за вода. Кози се разхождат по покривите на къщите. Деца играят в прахоляка. Зад всяка врата, зад всеки прозорец: лица. Над всичко се носи един купол от звуци, шумът на хора и машини, раздиран от рева на магарета, автомобилни клаксони, крясъци, звучащи като кратки екзистенциални доказателства за съществуването на отделните индивиди в градската маса.

Местата, които не съществуват официално, не се нуждаят нито от улици, нито от болници

В Маншиет Насър живеят около един милион души, също колкото в Кьолн, но на една шестдесета част от неговата площ. Тук на квадратен километър се падат по 140.000 жители, в Кьолн те са 2.450. Всяко второ семейство трябва да се задоволява с една-единствена стая. Две трети от населението нямат собствена тоалетна. Половината от хората не могат нито да четат, нито да пишат.

Преди около 50 години тук в каменоломната са се заселили първите имигранти, в дървени колиби. Когато успявали да посъберат малко пари, те замествали колибите с каменни къщи, които продължавали да растат с годините – междувременно най-високите сред тях сега са по на 12 етажа. По този начин е възникнало гето от високи постройки, една необозрима част от градската мозайка на Кайро, но на много карти Маншиет Насър изобщо не е отбелязан. Той е издигнат нелегално на градска земя и затова може да бъде игнориран лесно. Градовете, които не съществуват, не се нуждаят нито от улици, нито от училища, болници или изобщо някакво внимание.

GTZ обаче притиска общината с карти като ония, които прави Мохамед Ибрахим. Междувременно тук има полицейски участък, поща и множество училища. Но реалността в мега-градове като Кайро все още е по-бърза и по-повратлива от градското планиране. Докато Маншиет Насър бива затварян от запад, той расте на изток, по скалите към пустинята. Повече от половината от жителите на Кайро междувременно живее „неформално“, в така наречените скуотър-селища. Животът тук се определя не от градските служби, а от глобалните и местни бизнес-отношения. Абу-Мустафа купува електричество при дилър, който точи от обществените проводници. Топчетата за броениците си той получава вече от Китай, а готовите броеници продава в Саудитска Арабия и целия Магребски регион. В неговия квартал се произвеждат мебели, обувки, гвоздеи, тенджери, ризи, панталони и сувенири за целия свят. Тук има стъкларни работилници, пещи за добиване на алуминий, тъкачни станове – хиляди и хиляди малки, лични индустриализации.

Един европеец се нуждае от известно себепревъзмогвне тук, за да не вижда в Маншиет Насър единствено мизерия, но и оптимизъм, и ефективно мислене

След това човек започва да разбира: кварталът е възникнал не само по необходимост, но и чрез съзнателен избор на мястото. Той се намира близо до стария град с неговите магазинчета за сувенири, недалеч от хотелите по Нил, в които много от тукашните жители работят в кухни и перални, като градинари и пазачи.

Близостта на бедни и богати, която за европейците е някак отблъскваща, е желана тук, поне от страна на бедните. Но дори и техният квартал е структуриран: хората живеят в собствени жилища или под наем. Там където градът не може да управлява, управляват семейните първенци. Сдруженията и занаятите са разделени според произхода: имигрантите от град Файум стават строителни работници, младите мъже от Сохаг – бояджии, ония от Есна карат камиони и автобуси. А забалеите, коптски християни, нощ след нощ изнасят с магарешките си каручки боклука, суздаден от 18 милиона души. Онова, което става за ядене се дава на техните 70.000 свине, останалото се сортира, употребява отново, продава. Целият Маншиет Насър изглежда прошарен от производствени и взаимоспомагателни вериги, които включват роднинските връзки, стабилизират съседствата, намаляват престъпността – поради което изследователите на градската култура междувременно съветват да не се заместват гетата с евтини строителни проекти, защото по този начин ще се разрушат тези толкова фино функциониращи мрежи.

Човек наистина може да разпитва тук дълго време, без да успее да намери някой, който да твърди, че живее по-зле от родителите си. Градът, дори и в най-бедните си квартали, гарантира един минимален доход. Към Аллах се отправят ежедневни молитви, но мюсюлманските братя имат само много скромен успех в търсенето на екстремистки последователи. Хората в Маншиет Насър не виждат в себе си жертви на капитализма, те са по-скоро негови радикални фенове. Това се отнася и до Абу-Мустафа, който се гордее със своята работилница, своя хладилник, телевизор и контакти с далечния Изток. Веднъж в седмицата има месо, казва той, а семейството му живее в три стаи. Той печели между 100 и 200 евро на месец, три пъти повече от средното за неговата улица.

Синът му е на 12 години и все още ходи на училище. „Той може да чете и пише!“, казва Абу-Мустафа, убеден в това, че несправедливостта на света може да бъде посрещната по-добре в града, отколкото на село.

За бъдещето на сина си бащата дупчи топчици за броеници, ден след ден, чак до края на работното време. Тогава по улиците се палят огньове и чаят, който мъжете пият, докато опъват наргилетата, блести като кехлибар. Вечерно време тук за кратко време се разпознават хилядите села, от които са дошли отделните хора. И тогава даже е хубаво.

Пъстрите реклами за скъпи вили изглеждат като циничен поздрав към бедните

Това е и времето, по което Надя Суелам сяда в Пежото си. Надя Суелам, на 49 години, ръководи един банков филиал в града, на раменете й лежи като пеперуда голяма бяла яка, синият грим около очите я прави да изглежда уморена. Отпред на кормилото седи Сабер, шофьорът, който с усърдната помощ на клаксона я кара вкъщи, извън Кайро. Нито жегата, нито вонята, нито пък шумът проникват в колата, докато тя се носи по един от пътищата на запад от града. След половин час път вече няма магарешки каручки, нито пък мотопеди или раздрънкани таксита. По една осветена магистрала автомобилът се изкачва по пустинното плато и довежда Надя Суелам в един нов свят, създаден с много вода и много пари. Около Кайро са изградени десетки gated communities, оградени жилищни комплекси с имена като Дриймленд, Утопия, Палм Хилс, Маджик Ленд, Белвил и пр. Там, където със златни букви е изписана думата „Карма“, се отваря масивна желязна порта, пазачът маха, докато колата влиза вътре. Цъфтят бугенвилии, откриват се алеи с палми, един градинар полива зелена площ.

Преди три години Надя спечелила толкова много пари, колкото Ахмед Абу-Мустафа няма да спечели за цели столетия и си купила тази вила в Карма. Най-добрите лекари, най-добрите училища, най-добрите детски градини – всички те вече се изнасят извън града. Новите градове по периферията функционират като самоизпълняващо се предсказание за сигурност и безгрижие за всеки, който може да си го позволи.

Богатите се нуждаят от бедните – като прислужници и шофьори

А след това Надя Суелам разказва за големите дебати в Карма и за това, че животът тук се е оказал много по-скъп, отколкото са очаквали всички, защото … Защото тук няма бедни! Липсва й градът, от който е избягала. Не само старите кафенета, които не могат да бъдат възпроизведени в моловете. Не само пощальоните, които не могат да се оправят тук навън и по тази причина тя дава банковия адрес за личната си поща. Липсва й също и бедността, която прави възможен живота в богатство. Едно място като Карма ще започне да функционира истински едва когато близо до него се появи селище като Маншиет Насър.

Защото богатите се нуждаят от бедните, защото имат нужда от прислужници и шофьори. А бедните се нуждаят от богатите, за да могат да бъдат техни прислужници и шофьори.

Още няколко години – и Мохамед Ибрахим ще започне да открива по своя монитор на седмия етаж на Annex Building първите колиби в сянката на стените на Дриймленд, Утопия и Карма. И за разлика от европейците Ибрахим ще види в това не само несправедливост, а по-скоро начин за справяне с несправедливостта, която има източниците си по други места – в далечни войни, при бездейни правителства, по невидими световни пазари. Той едва ли ще се учуди на новите снимки, не и в един град като Кайро – това място на триумф за неолиберализма. Животът тук не е life as it should be, нито пък модел за бъдещето. И все пак за мнозина в този град това е най-прагматичното решение.

 
Pin It
Хенинг Зусебах
Хенинг Зусебах е известен немски журналист и автор, носител на множество литературни и журналистически награди.
Други статии от този автор

Посетители

30

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... преди 6 часа
  • Златко писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 1 седмица
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 2 седмици
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020