1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2021 06 Maradona

 

На 10 ноември 2001 г. Диего Армандо Марадона изигра последния си демонстративен мач в Буенос Айрес. За тези, които не са запознати с тази традиция, мачовете в знак на почит са такива, които се играят за почитатели, носталгично настроени фенове, в които приятелите на почитания играч се мотаят спокойно по терена, за да му позволят още един миг слава. Прощаването с Марадона беше изцяло звездно, с участието на светила като Христо Стоичков и Ерик Кантона, както подобава на играч, който някога е бил смятан за най-добрия в света. В разцвета на силите си Марадона можеше да се промушва покрай защитниците с възвишена лекота, но сега, на 41 години, той беше с наднормено тегло, с болни колене и глезени, и се бореше с наркотичната зависимост от почти две десетилетия. Противниковите играчи му се отдаваха, като се отдръпваха, докато той се измъкваше. Този ден той вкара два гола, и двата от дузпи срещу Рене Хигита, бившия вратар на колумбийския национален отбор, който услужи на стария си приятел, като отскочи от пътя на топката. Всеки път, когато тя попадаше в мрежата, Хигита и Марадона се прегръщаха.

За обикновените фенове гледката беше неудобна. Дори за онези от нас, които знаеха в общи линии как Марадона е изпаднал в немилост, това беше шокиращо. През 1980-те години, когато бях в гимназията, Марадона беше моят идол, но по време на прощалния мач, признавам, вече бях изгубил представа за кариерата му. В онези дни беше по-трудно да се следи световният футбол, но това е само частично оправдание. За съжаление именно така често се отнасяме към героите си: с някаква транзакционна любов. Използваме ги. Да го видя в този почетен мач беше напомняне за всичко, което сме му отнели, и не бях единственият, който се чувстваше по този начин. Няколко дни по-късно в Лима, Перу, посетих мой братовчед. При споменаването на прощалния мач на Марадона той изпадна в благоговейно мълчание, а очите му внезапно се насълзиха. „Диего ще умре“, каза той шепнешком, а думите се изсипаха със силата на откритие, сякаш смъртността на Марадона никога не му е хрумвала. По това време братовчед ми беше в медицинския факултет.

Ако ви се струва странно, че студент по медицина може да забрави, че друго човешко същество е подчинено на същите закони на живота и смъртта като всички нас, вероятно не сте видели – може би „преживели“ е правилната дума – Марадона в разцвета на силите му. Четвъртфиналният мач на Аржентина срещу Англия на Световното първенство по футбол през 1986 г. винаги ще се помни с двата гола на Марадона, които, взети заедно, са своеобразна стенограма на неговата гениалност и безразсъдство. Първият, дръзката игра с ръка, е нагла, опортюнистична измама – която по някакъв начин проработи. Вторият му гол, отбелязан минути по-късно, е известен просто като „Голът на века“: зашеметяващ, мързелив спринт от 70 метра с топката, залепена неправдоподобно за левия му крак, докато английските защитници се размятат безпомощно встрани. Емблематичната аржентинска телевизионна реплика обобщава усещането: „Диего, – крещи задъханият диктор, – от коя планета си?“

По някакъв начин между отбелязването на този гол, спечелването на Световната купа два мача по-късно и този почетен мач през 2001 г. всичко се обърка. Новият забележителен документален филм на Асиф Кападия, наречен просто „Диего Марадона“ и пуснат през септември по HBO, разказва за случилото се. Филмът, както всички добри документални филми за спорт, само привидно е за спорта: всъщност това е трагична притча, портрет на гения, разкриващ поглед към емоционалната цена на славата и колко лесно може да се изхвърли талантът, независимо колко неземна е дарбата. Филмът ясно показва, че причините за падението на Марадона винаги са били налице; смелото безразсъдство, което го прави успешен, в крайна сметка го осакатява.

Марадона израства във Вила Фиорито, бедняшки квартал в покрайнините на Буенос Айрес. Отгледан в бедност, той подписва първия си професионален договор на петнадесетгодишна възраст и от този ден нататък издържа семейството си. На двадесет и една години се присъединява към ФК Барселона за рекордна сума. Първата шокираща сцена във филма е от края на престоя му там: младият Марадона се бие на терена и безстрашно се впуска в хаоса. Това е финалът на Копа дел Рей, игран пред очите на испанския крал, но тези спортни подробности едва ли имат значение. Не гледаме футбол, а уличен бой. Бърз монтаж ни отвежда до края на инцидента: Марадона е задъхан, синьо-червената му фланелка е разкъсана по врата, а зад него се вижда стадионът, хилядите хора без лица, които току-що са станали свидетели на тази лудост. Той сякаш не ги забелязва.

Всъщност документалният филм започва през юли 1984 г., когато Барселона продава Марадона на Наполи (за поредната рекордна сума) и 85 хил. фенове препълват стадион „Сан Паоло“, за да го посрещнат. Нищо в продажбата не е логично: един от най-великите играчи в света (той все още не беше най-великият) е продаден на клуб в най-бедния и най-насилствен град в Италия, на отбор, който е свикнал повече да се бори за да не изпадне, отколкото за трофеи. Нелогичността е загатната още на първата пресконференция, когато един нагъл журналист се осмелява да попита това, което мнозина сигурно са се чудили: Дали местната мафия има нещо общо с финансирането на тази сделка? Младият и красив Марадона за миг се разсейва, преди президентът на клуба Корадо Ферлаино да се намеси и да отхвърли идеята с бурен гняв. Въпреки тези отричания призракът на Камората витае във филма, винаги присъстващ, тъмен и съблазнителен.

Филмът убедително доказва, че най-голямото спортно постижение на Марадона не е спечелената Световна купа с Аржентина през 1986 г., а двете скудети – шампионатите на италианската вътрешна лига – които той печели с Наполи през 1987 г. и 1990 г., и които разтърсват лигата и разгневяват традиционните сили. Свирепостта, насочена към Наполи и неговите фенове, е израз на националното разделение между Севера и Юга. За Неапол се смята, че е изостанал, че едва ли е част от Италия, а по думите на един коментатор – дори „африкански“ – твърдение, което разкрива част от расизма, който все още тормози футбола днес. По време на мача на Наполи срещу Ювентус в Торино феновете пеят: „Болни от холера! Жертви на земетресението! Никога не сте се мили със сапун! Наполи е гаден! Наполи холера! Вие сте срамът на Италия!“ Марадона, който произхожда от бедняшки квартал, приема този класов подход лично. По-късно във филма го виждаме вкъщи с малката му дъщеря, която все още е с памперси. Тя е с микрофон в ръка, а той я обучава: „Juventus, vaffanculo!“, казва той – „Ювентус, да те шибам!“ – и се радва, когато тя го повтаря. Тази сцена се доближава до същността на неговата дарба. Тя не е просто атлетична, а е в характера му, в предизвикателството му.

Кадрите от терена са зашеметяващи, но по-малките, по-интимни моменти са тези, които наистина изпъкват: виждаме как младият Марадона играе тенис с приятелката си; как се отпуска на семейно барбекю; как води съотборниците си в бойните песни; как се потапя в мислите си, докато около него бушува парти. Фенове се събират на прага на дома му, молят за автографи и снимки, макар че това сякаш не го удовлетворява. Да бъдеш известен означава да бъдеш обречен на уникална самота. Въпреки това неаполитанците, които едва ли могат да разберат късмета си – сякаш градът им е бил посетен от ангел с футболни обувки – го обсипват с маниакално обожание. Медицинска сестра поставя флакон с кръвта на Марадона на светилище в католическа църква. Когато Наполи печели първата си титла, на стената на входа на гробището е окачен транспарант, който се шегува с мъртвите: „Не знаете какво сте пропуснали“.

В известен смисъл всички сме го пропуснали: не това, което се е случило на терена, а упадъка на Марадона, който се случва далеч от феновете. Сега, с този филм, всичко е там, точно пред очите ни. Тъй като славата го изморява, той малко напълнява. Виждаме го с местен мафиот да излизат през нощта. Той описва рутината си: след седмичния мач, в неделя, се забавлява до сряда с кокаин, осигурен от приятелите му от мафията; отнема му няколко дни, за да „изсъхне“; играе отново; повтаря. Всичко това изглежда толкова безрадостно. След като през 1989 г. извежда Наполи до първата му (и засега единствена) европейска клубна титла, Марадона иска да бъде преместен. Той е изчерпан и изпада в пълна зависимост. Ферлаино, президентът на Наполи, отказва. „Станах негов затворник“, признава Ферлаино.

Решаващият момент настъпва по време на Световното първенство по футбол през 1990 г. в Италия. Марадона, който играе за Аржентина и вече е ненавиждан от повечето италиански фенове заради връзката си с презиран клуб, е освиркван навсякъде, където играе. Аржентина се среща с Италия на полуфинала на стадион „Сан Паоло“ в Наполи. За Марадона това е своеобразно завръщане в града, осмиван от останалата част на Италия, затова той кани местните фенове да подкрепят Аржентина вместо него. Мнозина възприемат това като неуважение и когато Аржентина елиминира Италия, Марадона става най-мразеният човек в страната. През следващия сезон, връщайки се в Наполи, той се сблъсква с ярост, каквато не е срещал дотогава. Вече недолюбван, партитата му излизат извън контрол. Скоро след това е хванат в скандал с допинг и проституция, лигата му забранява да играе за повече от година и той се завръща в Аржентина в немилост.

Забележителен тук е не мащабът на стремглавото падение на Марадона, а фактът, че той се държи толкова дълго време под такъв силен натиск. Гледайки филма, ние усещаме какво би могло да се случи, ако този изключително надарен спортист беше защитен поне малко от изискванията на славата и от самия себе си. В деня на прослушването си през 2001 г. Марадона взема микрофона и застава пред тълпата, скръстил ръце на гърди, докато те скандират името му. Футболът е най-красивата игра в света, казва той, и нищо от това, което е направил, не бива да се противопоставя на самия спорт. „Допуснах грешки и си платих за тях“. Целият стадион изревава своята прошка, а той прави секунда пауза, преди да продължи. „Но топката никога не е изцапана“.


Източник