1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2020 06 World after Columbus

 

На 9 септември 1522 г. осемнадесет измършавели мъже, със свещи в ръка, се отправят боси към светилището на Санта Мария де ла Виктория в Севиля, за да благодарят за успешното си завръщане. Изминали са малко повече от три години, откак те са се поклонили пред Богородица в същото светилище, в навечерието на заминаването си като членове на експедиция, която има за цел да стигне до островите на подправките, плавайки на запад, а не на изток, и по някакъв начин са успели да си проправят път около – или през – гигантската пустош на Америка. През тези три години те са изпълнили мисията си, но на ужасна цена. Бунтуващите се екипажи са измъчвани от студ, глад и скорбут; техният капитан, роденият в Португалия Фернандо Магелан, е убит от гневни островитяни на далечен тихоокеански остров, а от петте кораба, които са част от оригиналната експедиция, само един, Виктория, успява да се довлече обратно у дома в Севиля, със силно намален екипаж. Но тези самотни оцелели са извършили нещо, което не е било осъществявано никога до този момент. В очукания си малък кораб под командването на един баски капитан, Себастиан Елкано, те са обиколили света.

Тридесет години лежат между заминаването на Колумб от Палос, в Андалусия, и завръщането на Виктория в пристанището на Севиля в Сан Лукар де Барамеда. В началото на тези тридесет години Европа е все още до голяма степен ограничена от двойните бариери на непреодолимия Атлантически океан на запад, и отдалечената, чужда азиатска пустош на изток. Но в края им европейците вече са заобиколили бреговете на Африка, за да стигнат до Индия и Молукските острови; натъкнали са се на земи и народи, намиращи се далеч извън сферата на предварително оформените им идеи и очаквания, от другата страна на Атлантическия океан; а сега, след като са успели и да заобиколят обруления от непрестанни бури южен край от Патагония, те са прекосили големия простор на Тихия океан и са намерили обратния път към дома.

Най-непосредственото следствие от тези три десетилетия на безпрецедентни постижения е, че те дават на онези европейци, които се интересуват от подобни въпроси, едно ново и поразително усещане за големината на света. Колумб, както скоро става ясно, е подценил грубо разстоянието между Европа и Катай [тогавашното название]. Антонио Пигафета, италиански рицар от Родос, който плава на борда на Виктория по време на епичното пътешествие, записва с благоговение, че след напускането на пролива Магелан: „Ако плаваме винаги на запад, би трябвало да караме без да намерим друг остров освен Носа на единадесетте хиляди девици, който е края на този проток в Океана.“ Европейците, с други думи, са открили пространството, и то в невъобразими мащаби. Но, парадоксално, докато светът им се разширява, заедно с това той започва и да се свива. Глобусът, обхванат от познание, става и глобус смален.

Всъщност самият опит да се картографират земите и моретата на света чрез средството на земното кълбо може би е помогнал за смаляване на [инак] неуправляемото пространство до управляеми пропорции. Първото известно земно кълбо е онова на Мартин Бехаим от Нюрнбург, датиращо от 1492 г. Първият глобус, който записва маршрута на Магелан, е направен също в Нюрнбург, около 1526 г., и се появява в известната картина на Холбайн Посланиците (Лондон, Национална галерия) от 1533 г. Избирайки за свой скиптър земно кълбо, върху което е кацнал орел, император Карл V несъзнателно отдава почит на тази нова европейска концептуализация на пространството – концептуализация, която става все по-рутинна с напредването на XVI век. Да видиш света под формата на земно кълбо означава да го държиш в ръцете си. През 1566 г., когато св. Франциск Борджа изпраща на сина си като подарък един глобус, младежът пише в благодарственото писмо до баща си: „Преди да го видя, не разбирах колко малък е светът.“

Един глобус, държан в ръце, е контролиран глобус – и да бъде човек в състояние да проследява пътешествията на съвременниците си, да обхваща с един поглед земите, по които те са заселили, означава и да участва, независимо по колко въображаем начин, в усещането за мощ, вече генерирано от самите плавания и завоевания на непознати народи и територии. Арогантността на европееца, докато той си представя този току-що картографиран свят, е прекрасно уловена в заглавната страница на на Milicia y opispción de las Indias, публикувана през 1599 г. от испанския капитан Бернардо де Варгас Мачука, на която той е представен пред глобус, с измерителен пергел в ръка, а мотото по-долу се състои от думите: A la espada y el compás / Más y más y más („Чрез компаса и меча, все повече и повече и повече“). Доминиране и разширяване – това са водещите теми на европейските поколения след Колумб, когато те започват да експлоатират наследството на 1492 година.

Европейците, които през шестнадесети век плъзват по целия свят, заети с търговия, заселвания, проповеди и – твърде често – убийства, са склонни да възприемат себе си като висши същества, които непрекъснато се наслаждават и, когато е възможно, разпространяват, върховните благословения на християнството и гражданството. От друга страна, за неевропейските народи, в чийто свят са нахлули, те естествено се явяват в съвсем различна светлина. Пристигащи в странните си високобордови кораби, със заострените си бради, подобните на луковици дантелени яки и високи шапки – „мъжете с шапки“, както ги наричат в Индия [Америка] – те често изглеждат като странни и зловещи натрапници, неприятно склонни да си вземат онова, което не е тяхно по право. Въпреки че откъм перспективата на времето могат да бъдат разглеждани и като пионери на глобалното единство, разрушаващи бариерите на разделението и привеждащи всички народи по света в контакт помежду си, те буквално изригват в неевропейско пространство, сякаш вече го притежават, носейки със себе си неописуеми разрушения, мизерия и смърт. И докато се впускат несъзнателно в процес, който ще доведе до създаването на цял един нов свят, те действат с пълната увереност, че имат абсолютно право да формират този свят по свой образ и подобие. Един испански хуманист от началото на шестнадесети век пише следното за Колумб: той „отплава от Испания… за да смеси света и да придаде на онези странни земи нашата собствена форма“.

Европейците ще се окажат по-малко успешни в придаването на своята собствена форма върху тези „странни земи“ в Азия, отколкото в Америка, където големите империи на ацтеките и инките буквално се сгромолясват под нападението им. Колкото и сложни да са били тези империи, колкото и забележителни да са били много от техните културни и технически постижения, изолацията им от други центрове на цивилизацията ги прави опасно уязвими за нападение от страна на народи, чиито умонагласи, поведение и технологии предизвикват у тях удивление и усещане за мистична непобедимост. Европа и Азия, от друга страна, са имали многовековни, макар и взаимно предпазливи отношения, а същото важи и за Северна Африка. Дълго време португалците, последвани в Азия от холандците и англичаните, не успяват да постигнат там нещо повече от създаването на няколко крайбрежни анклави, от които са принудени да се конкурират при почти еднакви условия с народи, чиито политически, военни и търговски умения са равни или дори по-добри от собствените им.

Но, където и да отидат, тези европейци от шестнадесети век създават по-малки или по-големи сътресения, поставяйки в ход вълни, които с времето прерастват във водовъртежи. Само Австрало-Азия ще остане изключена през по-голямата част от следващите три века от тези пулсации на безпокойство, които бележат началото на един нов и разширяващ се диапазон от връзки между народите, разпръснати по широки части на земното кълбо. Ако до 1600 или дори 1700 г. всичко това е все още много далеч от нещо, което би могло да бъде наречено „европейски свят“, то въпреки това е свят, в който европейците, както преднамерено, така и случайно, действат като фактори, ускоряващи промяната.

Европейската отвъдморска експанзия означава на първо място движение на народите. През шестнадесети век около 240 000 мъже и жени мигрират от Испания в Америка, докато приблизително същия брой португалци (най-вече млади мъже) мигрират в Азия, като преобладаващото мнозинство от тях никога няма да се върне. Но европейците не са единствените народи, които са хванати в процеса на задгранична миграция. Африканците също са въвлечени, ако и против волята си, в това движение, породено от заселването на все по-нарастващ брой европейци по отсрещните брегове на Атлантическия океан.

Към петнадесети век португалските търговци по крайбрежието на Западна Африка вече са осъзнали печалбите, които могат да получат от закупуването на африканци и изпращането им в чужбина – или в Лисабон за вътрешно обслужване в испански и португалски домакинства, или до новозаселените атлантически острови, където започва масовото отглеждане на захарна тръстика. В един процес на естествено разширяване тази доходоносна търговия с африкански роби се разпространява отвъд Атлантическия океан до онези райони, където по една или друга причина коренните народи на Америка се оказват неподходящи за вида работа, необходим на европейските заселници, нетърпеливо използващи минералните и селскостопански ресурси от новозаетите земи. В резултат на това през шестнадесети век вече е изградена мрежа за търговия с човешка стока – мрежа, която обвързва във взаимно съучастие вождове и търговци в Кралство Конго и африканската вътрешност, с търговци в Севиля и Лисабон, заселници в Мексико и Перу, както и производители на захар в Бразилия. Още към 1600 г. около 275 000 черни роби вече са транспортирани в Европа и Америка, а през следващия век ще бъдат изпратени пет пъти повече.

Това голямо трансокеанско движение на човешки същества означава, че се появяват най-различни нови расови смеси, докато европейци, азиатци, африканци и коренни американци съжителстват и се смесват едни с други, произвеждайки потомство с толкова голямо разнообразие от цветове, че в испанската Америка от XVIII век е съществувала модна серия от картини, изобразяващи различни расови комбинации, всяка със свое собствено название. Но следствията от контактите между хората в тази начеваща Океанска епоха не се ограничават единствено до предаването на гени. Налице е и още едно, далеч по-зловещо наследство, тъй като контактът между народите означава и ново, невиждано дотогава разпространение на смъртоносни болести.

Европа и Азия, свързани по суша, са споделяли епидемиите си в продължение на хилядолетия – и именно европейците са били ония, които са се поддавали на болести, когато все по-голям брой от тях са се опитвали да започнат нов живот в непознатия азиатски климат и среда. В Америка обаче това е съвсем друга история. Изолирани от големите пандемии, които периодично са обхващали евро-азиатската суша, местните американски народи се оказват ужасяващо уязвими за новите европейски болести – едра шарка, морбили, грип – към които европейците вече са изградили известна степен на имунитет. Следствието от това е, че в рамките на само един век след пристигането на Колумб, коренното население на континентална Америка е намаляло с около 90 процента, а Таѝносите, населявали Антилските острови по време на неговото пристигане, са изчезнали напълно.

Обединението на народите означава следователно и обединение на микробите, докато смъртта танцува мрачния си танц по целия свят. Но тя идва под много различни форми – и не на последно място в резултат от войни. В отношенията си с неевропейските народи европейците още отначало проявяват подчертано предразположение да завземат териториите им и да подкрепят търговските си начинания със силата на оръжието. Европейските търговци се разпростират по целия свят под звука на оръдейния огън. Ето един пасаж от Малайските летописи, където се описва нападението на Португалия върху Малака през 1511 г.:

Звукът на оръдията беше като звук на гръмотевици в небесата, а проблясъците на оръдейния огън бяха като светкавици. Шумът от фитилите им беше като шумолене на печени фъстъци в тиган.

По-висшата военна технология на европейците им носи непосредствени предимства, особено в Америка, където ударният ефект от пушките и конете играе значителна психологическа роля в ранните и критични етапи от испанското завоевание. Но Азия вече е част от барутната култура и първоначалното превъзходство на Европа в областта на военните технологии скоро се оказва намаляващ актив. Османските армии бързо възприемат и овладяват европейските ръчни пушки и полеви оръдия; до края на шестнадесети век много войници в армиите на Моголите[1] са въоръжени с мускети; пò на изток китайците притежават собствено огнестрелно оръжие, докато японците внасят и успешно копират европейските огнестрелни оръжия. Оръдията, не по-малко от микробите, се разпространяват по целия свят.

Агресивното поведение на тези европейци, носещи оръжия – описвани като „бели бенгалци“ от изумените жители на Малака, когато първият португалски кораб пристига в пристанището им – е източник на недоумение и изумление навсякъде, където те се появяват. „Какво точно“, – пита един татарски хан, който за първи път е срещнал група португалци, – „търсите в тези други земи? Защо се излагате на толкова големи опасности?“ След като португалците са направили всичко възможно да му обяснят, старият татарин поклаща глава и отбелязва: „Фактът, че тези хора пътуват толкова далеч от дома си, за да завладяват чужда територия, показва ясно, че сред тях трябва да има много малко справедливост и много алчност.“

Алчността на европейците от петнадесети и шестнадесети век – за злато, сребро, подправки, а впоследствие и за земя – наистина е нещото, което ги е подтиквало, по думите на мъдрия татарин, да „прелитат над всички води, за да придобиват владения, които Бог не им е дал.“ Това е непреодолима сила, която им позволява, в процеса на овладяване на световната система от ветрове, да разработят поредица от търговски маршрути, които постепенно обхващат целия свят.

Един морски път, въведен от португалците, обикаля бреговете на Африка и продължава през Индийския океан до Южнокитайско море, за да се конкурира пряко и с все по-голям успех със сухопътните маршрути за подправки и коприна, които вече отдавна свързват Европа с пазарите на Изтока. Друг, монопол на испанците, води от Севиля до Карибите, а оттам до пристанищата на Вера Крус в Мексико и Картахена в Колумбия. Това е маршрутът, който снабдява американските колонисти с европейски стоки и прави възможно връщането в Европа, чрез размяна, на мексиканското и перуанско сребро, необходимо за пълнене на касите на европейските принцове и търговци, както и за балансиране на дефицитната търговията между Европа и Азия. В Индийския океан, а също в Европа и Америка, испанският сребърен реал, сечен в рудниците на Закатекас или Потоси, се превръща в заветна разменна единица. Към испанския Атлантически океан, който се върти около редовния годишен приток от американско сребро към Европа, се присъединява и португалският Атлантически океан – онзи на захарта и робите – от Лисабон до Западна Африка и Азорските острови, а оттам до Бразилия. В този преобладаващо иберийски Атлантик англичаните, холандците и французите, идещи отначало като контрабандисти и пирати, ще проникват с все по-нарастващ успех.

През 1565 г. последната оставаща секция от онова, което ще се превърне в глобална трансокеанска търговия, е поставена на мястото си, когато първият испански галеон отплува обратно през Тихия океан от Манила, за да разтовари товар канела на брега на Мексико. Това плаване поставя началото на редовното пътуване на „Манилския галеон“ между Акапулко и Манила. Връщайки се обратно от Мексико, той носи среброто, необходимо за закупуване на продуктите от Китай и Изтока – коприна, порцелан и подправки, нефрит и седеф – които са докарвани във Филипините от флоти на китайски джонки, а след това изпращани с испанския галеон до Акапулко, откъдето ще бъдат препратени към луксозните пазари на Америка и Европа. Възхвалявайки Акапулко в стихотворението си от 1604 г., посветено на величието на родното му Мексико, поетът Бернардо де Балбуена пише: „В теб Испания е възсъединена с Китай, Италия с Япония, а в крайна сметка и целият свят, в дисциплинирана търговия.“

Думите на Балбуена подсказват живо как с развитието на тези системи за търговия на дълги разстояния и четирите континента – Европа, Азия, Африка и Америка – преминават към по-близки реципрочни отношения между доставчици и получатели. Ориенталските луксове – персийски килими, китайски порцелан, явански пипер и карамфил – започват да намират място във все по-увеличаващи се количества в домовете на европейските елити. Африканската слонова кост, изрязвана по начини, отразяващи присъствието и вкусовете на португалците, които са проникнали далеч във вътрешността и са се смесили с африканците, формирайки цели афро-португалски общности, се връщат в Европа като ценени куриози. Европейските производства – предимно текстил и огнестрелни оръжия – проникват на пазарите в Азия, където португалският език се превръща в език на международната морска търговия. Но апетитът на Азия към стоки от Европа, различни от среброто, е много по-малък от ненаситния европейски апетит за продуктите на Изтока. Въпреки присъствието на португалски търговци в Персийския залив, Индийския океан и проливите Малака, те и техните европейски колеги от шестнадесети век са просто още една група конкуренти, ако и чужди, които се впускат в отдавна установените местни търговски мрежи, опитвайки се да купуват и продават по възможно най-изгодните за тях начини.

При цялата динамика и агресивност на „мъжете с шапки“, те са погълнати от необятната площ на Азия, с нейните огромни населения и отдавна утвърдени начини на живот. Доколкото изобщо са приети там, това става основно заради среброто им – а това сребро не би било достъпно в такива количества без испанската експлоатация на мините в Мексико и Перу. Доколкото през ХVI в. може да се говори за начало на някаква „световна икономика“, то именно испанското завладяване и заселване на регионите в Централна и Южна Америка, където по онова време се произвежда огромна част от наличното за времето сребро, прави възможно началото на икономическата интеграция в глобален мащаб.

Жестоко изтръгната от изолацията си чрез пристигането на испанците, Америка – символизирана в алегориите на четирите континента, които започват да се появяват около 1570 г., като гола жена с перо на главата, седнала на гърба на мравояд-броненосец, а понякога заобиколена от екзотичната флора и фауна на този странен нов свят – е свързана за ръцете и краката с Европа по начин, по който Азия никога не би могла да бъде. Окупирани, управлявани, покръствани и експлоатирани от европейците, Антилите и обширните континентални райони на Централна и Южна Америка са неумолимо въвлечени в орбитата на европейски свят, решен да ги прекрои по своя „висш“ образ. Коренните американци се запознават с технологиите на желязото и колелото. От Европа се внасят нови растения и животни. За европейските заселници отсъствието на хляб е равносилно на глад и там, където някога е расла царевица, сега се засажда пшеница,. „Индианците“, отбелязва испански служител, „не трябва да бъдат заставяни да отглеждат пшеница, защото това им създава огромни трудности. Те не разбират как се отглежда пшеницата и нямат плугове.“ Малко по малко испанците „подобряват“ американската природа със захарните си плантации, лозята и маслиновите си горички – носталгични напомняния за света, който са оставили. По същия начин те внасят и свои собствени животни – коне, овце, говеда, прасета, кокошки и кози – драстично нарушаващи процеса както на коренния живот и работа, така и екологичния баланс на завладените земи.

Прехвърлянето обаче не е само едностранно. Отваряйки Америка за вноса от Европа, Европа отваря не само себе си, но и останалия свят за онзи от Америка – не само за скъпоценни метали или изумруди от Колумбия и перли от Венецуела, но и за растения и храни, които с течение на времето променят в огромна степен гамата и хранителната стойност на европейското и африканско хранене. Нищо друго, освен може би тютюнът, не оказва драматичен ефект върху навиците на европейците в първоначалните фази от този обмен, но бобът, царевицата и най-вече картофите малко по малко прекосяват Атлантика, което води до дълбоки и дългосрочни последици за хранителните навици и демографията на Европа, от Ирландия до Урал.

Като включват дотогава изолираната Америка в началото на глобалната икономическа и екологична система, колумбовите плавания имат принос с огромно значение за създаването на единен свят. Но ако наистина светът е трябвало да бъде обединен, то дали това единство е трябвало да бъде наложено според европейските условия? Експанзивният характер на европейската цивилизация, желанието ѝ за богатство, и стремежът ѝ да доминира и да преобразува, със сигурност указват точно тази посока. И все пак още от самото начало има съпротива, понякога открита, друг път скрита. Войнственото християнство се изправя пред страхотен съперник в лицето на войнстващия ислям, подкрепян в Северна Африка и по периферията на Европа от Османската империя, която през шестнадесети век е на върха на силата си. В сложния религиозен свят на индийския субконтинент християнското учение прониква много ограничено, докато Китай си остава до голяма степен непроницаем за Запада. Сред двадесетте милиона жители на Япония, до началото на XVII век йезуитите са направили около 300 000 покръствания, но краткият флирт на японците със западния свят приключва през 1639 г., когато португалците са прогонени, а страната се затваря за западняците и техните гибелни дарове.

Дори в Иберийска Америка, където интензивните мисионерски усилия са подкрепени от цялата тежест на светската сила, в много региони има мрачна съпротива, която приема хиляди форми. И макар че новата вяра печели възторжени новопоклонници, особено в Мексико, тенденцията сред коренното население е да се възприемат онези елементи от религията на завоевателите, които отговарят на собствените им нужди. Старите божества и старите светилища все още са запазили свещената си аура и са асимилирани в нови и отличителни американски форми на християнството, със собствени синкретични ритуали и системи на вярвания. Поклонението пред Дева Мария може и да е заменило онова пред [богинята] Коатликуе, но това винаги е бил свят, за който метаморфозата на боговете е нещо напълно естествено.

Ще е необходима една много по-високоразвита европейска технология и капацитети за контрол над пространството, далеч отвъд логистичните възможности на шестнадесети век, за да може единният свят да стане дори повърхностно европейски. Доколкото това изобщо е постижимо, то ще бъде направено едва през XIX век. Но – независимо от чисто техническите затруднения по пътя към глобалното господство, било то политическо, културно или икономическо – самата европейска цивилизация от шестнадесети век притежава определени характеристики, които възпрепятстват и най-големите ѝ усилия да „придаде на тези странни земи формата на нашата собствена.“

На първо място това е цивилизация, вече привикнала към идеята за многообразието. Разделена на конкуриращи се политически единици – а от ХVI век нататък, и на конкуриращи се религиозни единици – Ренесансова Европа е плуралистично общество, без нито едно монолитно централно управление от рода на онези, които характеризират тогавашните Османска и Китайска империи. Въпреки че не се съмнява в превъзходството на собствената си религия и начин на живот, тя е в по-слаба степен отвратена от „варварите“ извън собствените си граници, отколкото това е характерно за тогавашния китайски свят. Дебатите в рамките на средновековната Църква вече са довели до извода, че нехристиянските общества могат легитимно да се радват на собственост и господарство, а следователно християните не разполагат с автоматичното право да лишават невярващите от земите им. Когато испанската окупация на Америка възобновява този дебат, водещият испански схоластик на епохата Франсиско де Витория потвърждава това учение и изтъква, че коренните американци, като са демонстрирали собствени способности за социален живот, са се доказали като „граждани на целия свят, който по определен начин представлява единна република.“

След като е прието, че тези новопоявили се народи имат право, поне на теория, да разполагат със собствено пространство, те просто са добавени в европейския ум към голямото разнообразие от народи, на които земното кълбо се дели. В крайна сметка италианците са различни от французите, а французите – от англичаните, и всички те говорят на различни езици. Затова е прието като даденост, че тези народи, живеещи в различен климат и условия, ще имат свои особени характеристики и начин на живот, колкото и странни или отвратителни те да изглеждат за европейските очи. Формата на тяхното обличане (или разсъбличане), сексуалните им нрави, различните им стилове на поклонение, ги превръщат в екзотични екземпляри, които са добавени към многото, които вече могат да бъдат открити в енциклопедичната компилация на Йохан Бьом, Omnium gentium mores, публикувана за първи път през 1520 г., още преди народите на Америка сериозно да са се утвърдили в европейското съзнание.

Като се има предвид това приемане на човешкото многообразие, което по онова време е сведено до климата и географията, то са налице определени ограничения пред разбирането за необходимостта, както и осъществимостта на налагането на европейските норми върху народите по света. Испанските братя в Мексико може и да са полагали големи и изненадващо успешни усилия, за да убедят местните мъже да носят панталони, но това е така, просто защото бедрената препаска нарушава християнските представи за благоприличие. В други области на човешкото поведение, по-малко неприемливи за християнските възгледи относно правилния начин на живот, има далеч по-малко натиск за уеднаквяване. Тук характерният европейски отговор на неодобрение може и да бъде придружен от любопитство.

Любопитството, с което европейците подхождат към неевропейския свят, е отразено в писанията на пътешественици като Пигафета или Веранцано, които с очарование описват обичаите на народите, на които са се натъкнали при пътуванията си. Това любопитство предполага известна откритост на европейската цивилизация от XVI век. Понякога тя демонстрира определена готовност да бъде впечатлена, както например Дюрер е впечатлен от красотата на предметите, донесени от Мексико като част от съкровището на [последния ацтекски император] Монтесума, както и от умението на тамошните занаятчии да обработват злато и сребро. Подобни реакции подсказват, че Европа няма да остане имунизирана срещу културните влияния на неевропейския свят, дори и ако основната реакция през шестнадесети век е по-често захлас или удивление, отколкото желание да им се подражава.

Тази отзивчивост към някои аспекти на неевропейската култура е придружена на места от нарастващо чувство за вина. Докато арогантността, произтичаща от вроденото чувство за превъзходство, може и да е преобладавала в отношенията на европейците с неевропейци, то има и хора, както у дома, така и в чужбина, чиито угризения на съвестта ги карат да поставят под въпрос поведението и мотивацията на съвременниците си европейци. Преди всичко това е нарастващото осъзнаване на жестокостите, на които са подложени жителите на новата Индия под управлението на испанците – жестокости, които предизвикат първите движения на съвестта сред европейските умове. Тези движения ще си останат завинаги свързани с името на Бартоломе де лас Касас, испанския монах, който, след като е станал свидетел на страданията на индианците в Карибите и континентална Америка, посвещава останалата част от живота си на осъждане на поведението на сънародниците си и възхваляване на социалните и културни постижения на народите, които изглеждат осъдени на унищожение още по времето, когато той пише.  Когато говори за Юкатан, например, той се възхищава на „чудните закони за управление и добрите обичаи“ на маите, организацията на пазарите и изграждането на пирамидите им.

Комбинацията от осъзнаване на многообразието, силно любопитство и нарастващо чувство за вина, характерна за европейската мисъл от шестнадесети век сред най-добрите ѝ представители, едва ли е представена по-добре някъде другаде, отколкото в есетата на онзи скептично настроен французин, Мишел де Монтен, който е подтикнат от прочита на разказа на [секретаря на Ернан Кортес] Франсиско Лопес де Гомара за завладяването на Индиите, за да напише една от най-задълбочените и хуманистични оценки на срещата между Европа и неевропейския свят:

Толкова хубави селища са били разграбени и разрушени; толкова много народи унищожени и прокудени; толкова безкрайни милиони от невинни хора от всички полове, държави и епохи, избити, насилени и предадени на меча; най-богатата, най-красива и най-добра част от света преобърната с главата надолу, съсипана и обезличена заради трафика на перли и пипер …

И докато среброто на новата Индия и луксозните стоки на Изтока се преливат в Европа, която все повече започва да свиква с търсенето на отвъдморски светове в желанието да утолява апетитите и нуждите си, вече не може да става и дума за завръщане към една по-ранна епоха на по-ограничени и по-малко експлоатационни контакти между европейските и неевропейски народи. И за добро, и за зло, епохата на европейската морска експанзия, толкова грандиозно поставена в ход чрез пътуването на Колумб, сближава жителите на света по начини, които завинаги ще го променят.

Съвременникът и сънародник на Монтен, Ланселот де Ла Попелиниèр пита защо европейците от неговата епоха са избрали да рискуват живота, богатството, честта и съвестта си, за да „смущават живота на онези, които като наши братя в този велик дом на света, молят единствено да им бъде позволено да преживеят остатъка от дните си в мир и удовлетворение.“ Въпросът на Ла Попелиниèр е онзи, който ни преследва и до днес. Европейците са разклатили „големия дом на света“ до самите му основи, в преследване на онова, което те възприемат като свои най-добри интереси. Алчност, арогантност, догма – всичко това играе своята роля. Но в тази европейска цивилизация е налице и един по-щедър дух, който, дори и когато унищожава, започва да изгражда един нов и по-взаимозависим свят. Този дух е най-добре изразен в заявлението на Лас Касас, което, заедно с въпроса за Ла Попелиниèр, отеква в хода вековете. „Всички народи по света“, пише Лас Касас, „са съставени хора, и има само едно определение за човек, а то е, че той е рационален.“ Това също е част от наследството на 1492 година.

1991 г, публикация на Йейлския университет

Източник

 

[1] Моголската империя е ислямска държава, просъществувала на индийския субконтинент от 1526 до 1858 г. До края на XVII век обединява почти цяла днешна Индия. От началото на XVIII в. започва да се разпада. Управлява се от династията на Великите моголи. (по Уикипедия)

 

Pin It
Дж. Х. Елиът

Дж. Х. Елиът е професор по съвременна история в Оксфорд. Книгите му включват „Империи от Атлантическия свят: Великобритания и Испания в Америка, 1492–1830 г.“, а наскоро и „Шотландци и каталунци: Съюз и обединение“. (Ноември 2019 г.)

Посетители

99

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 2 седмици
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 2 седмици
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020