Изгледи – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

Брой думи:  5900

2018 03 End old Israel
© RONEN ZVULUN / REUTERS

 

Как Бенямин Нетаняху трансформира нацията

С Израел – или поне с онази до голяма степен секуларна и прогресивна версия на Израел, която някога пленяваше въображението на света – е свършено. И макар че онзи Израел винаги е бил донякъде фантазия, то митът за него винаги се е основавал на някаква реалност. Днес тази реалност се е променила и страната, която я замества, е дълбоко различна от онази, която основателите ѝ са си представяли преди почти 70 години. От времето на последните избори, през март 2015, определен брой бавно развиващи се тенденции получиха рязко ускорение. И ако те продължат, страната в най-скоро време би могла да стане неузнаваема.

Но дори и така трансформацията вече е драматична. Настоящите лидери на Израел – водени от премиер-министъра Бенямин Нетаняху, който от избягващ рискове консерватор се превърна след изборите в крайнодесен радикал – разбират демокрацията като нещо, което е равнозначно на неоспорвано управление на мнозинството и нямат никаква търпимост към ограничения от рода на съдебно преразглеждане или защита на малцинствата. От тяхна гледна точка Израел е еврейска държава и демократична държава – именно в тази последователност. Само евреите трябва да имат пълни права, докато чуждите [gentiles] трябва да бъдат третирани с подозрителност. Колкото и крайно да звучат, тези възгледи са вече широко разпространени: според едно допитване, извършено от центъра Пю и публикувано през март 2016, 79 процента от еврейските израелци поддържат идеята за „привилегировано третиране“ на евреите – евфемизъм, който едва-едва прикрива дискриминацията срещу не-евреите.

Междувременно двудържавното решение на конфликта с палестинците вече е махнато от масата и Израел неотклонно превръща окупацията на Източен Ерусалим и Западния бряг в перманентна. Групите за човешки и дисидентски права, които критикуват окупацията и излагат на показ злоупотребите ѝ, са охулвани от официалните лица, а правителството се опитва да прокарва нови закони, ограничаващи дейността им. Арабско-еврейските взаимоотношения вътре в страната са в най-ниската си точка, а израелското общество се разпада на съставните си племена.

Самият Нетаняху преуспява сред това племенничество [tribalism], което обслужва пожизнената му цел да замести традиционния израелски елит с един друг, който е в по-голямо съгласие със собствената му философия. Но източниците на всички тези промени далеч предшестват сегашния премиер-министър. За да могат те да бъдат истински разбрани, човек трябва да се вгледа много по-назад в израелската история, чак до основаването на страната през 1948.

Старият човек и новият евреин

Модерният Израел е създаден от група секуларни социалисти, ръководени от Давид Бен-Гурион, който става пръв министър-председател. „Старият човек“, както той е известен, се опитва да създаде родина за един нов вид евреи: воини-първопроходци, които ще орат земята с пушка на гърба, а след това ще четат поезия около лагерния огън, докато битката бъде спечелена. (Този вид „нов евреин“ е митологизиран особено добре във филма „Екзодус“, където главната роля се изпълнява от Пол Нюман). Макар и цивилен, Бен-Гурион е военен водач. През 1948 той ръководи победоносната Война за независимост на младата държава срещу арабските ѝ съседи и палестинците, повечето от които след това са прогонени от страната. А когато войната приключва, Старият човек ръководи създаването на Израелските въоръжени сили (ИВС), които оформя като основно средство (заедно с много други) за превръщане на разноезичните еврейски имигранти в граждани, говорещи иврит.

Бен-Гурион е левичар, но не и либерал. След независимостта той поставя останалите в страната арабски граждани под военно управление (състояние, което продължава до 1966) и изземва голяма част от земята им, която дава на еврейски общности. Партията му, Мапаи (предшественица на Лейбъристката партия) контролира икономиката и разпределението на работни места в страната. Бен-Гурион и хората от неговата кохорта са почти само Ашкенази[1] (от източноевропейски произход) и те упражняват дискриминация срещу сефардските евреи (известни в Израел като Мизрахим), които идват най-вече от арабски страни като Ирак, Мароко, Тунис и Йемен. Освен това Бен-Гурион подценява силата на религията, която според него ще си отиде когато се сблъска със секуларната модерност. По тази причина той позволява на ортооксалните евреи да запазят образователната си автономия вътре в новата държава – с което на практика осигурява появата на бъдещите поколения от религиозни избиратели.

При всички слабости на Бен-Гурион, постиженията му са огромни и те не трябва да бъдат подценявани: той създава една от най-високоразвитите държави в постколониалния свят с военни сили на световно ниво, включително и ядрени оръжия, плюс също толкова динамични научни и технологически институции. Разчитането на въоръжените сили като спояваща сила също проработва много добре, по същество асимилирайки голям брой новопристигнали евреи. Това разчитане на военните – заедно с победите им във войните от 1948, 1956 и 1967 – помага да се затвърди централността на ИВС в израелското общество. Дори и в наши дни службата в най-престижните отделения на армията е най-сигурният път за правене на кариера в страната. Армията е предоставяла голям брой от водачите на страната, от Ицхак Рабин и Езер Вайцман до Ехуд Барак и Ариел Шарон, и всеки началник-щаб или шеф на разузнаването става моментално кандидат за висок пост в управлението след като се пенсионира.

Първото голямо предизвикателство към представата на Бен-Гурион за Израел се случва на [еврейския празник] Йом Кипур през 1973, когато Египет и Сирия започват изненадваща атака, която успява да завари ИВС неподготвени. Макар че в края на краищата Израел спечелва войната, той претърпява тежки загуби и масивният провал на разузнаването травматизира нацията. Също като Великобритания след Първата световна война, Израел е технически победител, но заедно с това е лишен от усещането за неуязвимост.

По-малко от четири години след това основателят на израелските десни кръгове, Менахем Бегин, използва това усещане, както и недоволствата на сефардските евреи, като нанася на лейбъристите първото им изборно поражение. Поемайки властта начело на една нова коалиция, наречена Ликуд (Единство), Бегин създава съюз с израелските религиозни партии, които са по-склонни да се съюзят с един съблюдаващ Шабата[2] консерватор. За да подслади сделката правителството му ускорява изграждането на еврейски селища по Западния бряг (което се харесва на религиозните ционисти) и предлага множество отстъпки на ултра-религиозните, като например щедри образователни субсидии.

Бегин е консерватор и националист. Но десетилетията, които е прекарал в опозиция, са го научили на респект към несъгласието и дебатите. Ето защо като премиер-министър той винаги защитава независимостта на съдебната система и се въздържа от прочистване на лейбъристките привърженици сред висшите ешелони на държавните учреждения и ИВС. Вследствие на това революцията му, колкото и да е важна, е само частична. Под ръководството на Бегин старият левичарски елит на Израел губи местата си в кабинета, но запазва голяма част от влиянието си, плюс висшите позиции във важни институции като медиите и академическите среди. А Върховният съд си остава наситен със съдии, които, макар и официално непричастни, въпреки това защитават либерални възгледи по отношение на човешките и граждански права.

Кръщението на Биби

Макар че Ликуд е управлявала Израел през повечето години оттогава насам, продължаващият контрол на левицата над множество други аспекти от ежедневния живот поражда усещане за дълбоко възмущение сред десните. Никой не е чувствал това недоволство по-остро от Нетаняху, който дълго време е мечтаел за довеждане докрай на недовършената революция на Бегин. „Биби“, както Нетаняху е наричан, спечели първото си премиерство през 1996, но му отне десетилетия да постигне целта си.

Първият избор на Нетаняху дойде малко след убийството на Рабин. Годините преди смъртта на Рабин бяха доминирани от мирния процес от Осло между Израел и Палестинската освободителна организация (ПОО). Именно този процес се превърна във фокус на първия мандат на наследника му.

Нетаняху се противопостави на Осло още от самото начало. Тогава, както и днес, той виждаше Израел като еврейска общност, обсадена от враждебни араби и мюсюлмани, които искат да я разрушат. Той считаше арабско-израелския конфликт за неотменен факт от живота, който може да се управлява, но никога не може да намери решение. От Запада, който по негово мнение е антисемитски, безразличен, или и двете, не може да се очаква помощ, така че израелските лидери са задължени да предотвратят един втори Холокост чрез комбинация от умна дипломация и военна сила. И те не могат да си позволят да се тревожат прекалено много от това какво светът мисли за тях. И наистина, един от главните вътрешни аргументи на Нетаняху винаги е бил готовността му да се опълчва срещу утвърдените сили, независимо дали това е американският президент или Общото събрание на ООН (където Нетаняху е служил като израелски представител от 1984 до 1988 и за пръв път привлече вниманието на собствената си нация). Нетаняху обича да поучава джентилите [не-евреите] на перфектния си английски, а голяма част от израелската общественост също обича тези представления. Понякога може и да прекалява малко – както например през октомври 2015, когато каза, че Хитлер е получил идеята за унищожаване на европейските евреи от Амин ал-Хусейни, великият мюфтия на Ерусалим по време на Втората световна война. Историци от всевъзможни направления разкритикуваха това твърдение, но мнозина обикновени израелци останаха безразлични към очевидната му неистинност.

По време на първия си мандат Нетаняху свърза вътрешната и външната си политика чрез посочване на левичарството на стария израелски елит като причина за грешките във външната политика на страната. За да предотврати повече грешки в бъдеще, той възприе някои уроци от консервативния учебник на САЩ и даде тържествено обещание да се бори срещу груповото мислене в израелските университети, както и в избирателните му комисии – един начин на мислене, който според него беше довел страната до Осло. В едно интервю от 1996 за журналиста от Хаарец Ари Шавит, Нетаняху се оплака от собствената си делегитимация „от страна на номенклатурата на стария режим“, добавяйки, че „ проблемът е, че интелектуалната структура на израелското общество е небалансирана“. След което обеща да създаде нови, по-консервативни институции за пренаписване на националния разказ.

Но политическата неопитност на Нетаняху работеше против самия него. Мандатът му беше разтърсван от скандали – от безразсъдните му предизвикателства срещу палестинците и [кралството] Йордан, до скандала, причинен от лошото отношение на съпругата му към домашните им прислужници. Старите елити на Израел се сплотиха и, с помощта на администрацията на Клинтън, принудиха Нетаняху да сключи поредна сделка с палестинския водач Ясер Арафат. Меморандумът от реката Уай, 1998 – последното формално споразумение, сключено между Израел и палестинците до днес – доведе до предсрочни избори през май 1999, след като няколко малки, твърдо-десни партии напуснаха коалицията му в знак на протест. Тези избори бяха спечелени от Барак и лейбъристката партия.

Както Барак – отличен с множество ордени бивш шеф на ИВС – така и Шарон, който замести Нетаняху начело на Ликуд и сам стана премиер-министър през 2001, представляваха завръщане към модела на Бен-Гурион (фермери, които се превръщат във войници и държавници). Техното издигане възстанови стария ред – поне временно – и накара Нетаняху да изглежда като историческа случайност.

Маската на умереност

Но Нетаняху виждаше нещата другояче и прекара следващото десетилетие в подготовка на завръщането си на власт. След преизбирането на Шарон през 2003 Нетаняху стана финансов министър, макар и да подаде оставка в навечерието на едностранното оттегляне от Газа през август 2005. Когато Шарон създаде нова центристка партия, Кадима (Напред), малко след оттеглянето си, Нетаняху пое онова, което беше останало от Ликуд. Но той изгуби следващите избори през март 2006, от Ехуд Олмерт, който беше заменил застаряващия Шарон начело на Кадима.

Олмерт беше обещал да следва визията на ментора си, като оттегли Израел от по-голямата част от Западния бряг. Но през юли плановете му бяха прекъснати, когато Хизбула го въвлече в безсмислена и зле управлявана война в Ливан. Последващите му опити да договори обширен мирен договор с палестинците, започнати в Анаполис, Мерилънд, през късната 2007, не доведоха доникъде. А междувременно надеждността и популярността на Нетаняху получиха силен подем през същата година, когато Хамас, добре въоръжена с ракети, пое контрола над Газа – точно както той беше предсказвал. И така, когато Олмерт подаде оставка във връзка с обвинения в корупция през лятото на 2008 (в края на краищата той дори отиде в затвора, макар и по други обвинения [изнасилване на сътрудничка, бел. пр.]), Нетаняху беше готов да нанесе ответния удар.

Съживяването му беше допълнително подпомогнато от внезапната поява, през 2007, на онова, което щеше да се превърне в така желаната от Нетаняху промяна в начините на мислене. Израел Хайом (Израел днес) е безплатен ежедневник, притежаван от американския милиардер и казино-магнат Шелдън Аделсън, и още от стартирането си той предостави на Нетаняху един шумен и предан медиен мегафон. През 2010 Израел Хайом се превърна във втория най-четен ежедневник в страната с тираж от 275,000 копия дневно. И заглавната му страница неизменно изглежда като ежедневното послание на Биби: тя възхвалява фаворитите му, охулва противниците му, хвали се с постиженията на Израел и омаловажава отрицателните новини.

С Олмерт извън картината, Нетаняху се завърна на власт на 31 март 2009. Жаден да докаже, че вече не е онзи измъчван от скандали подстрекател, който беше махнат от власт едно десетилетие преди това, и страхувайки се от евентуалния натиск на тогавашния американски президент, Барак Обама, той отново беше принуден да остави на полицата дългосрочните си планове за замяна на елитите. Вместо да покопава враговете си той се измести към центъра, като набра няколко известни Ликуд-либерали да поръчителстват за „новия Биби“ и да се присъединят към кабинета му, след което сключи сделка с лейбъристите на Ехуд Барак, който стана министър на отбраната (пост, който беше заемал при Олмерт). Нетаняху и Барак прекараха заедно голяма част от следващите четири години, работейки върху плана за бомбардиране на атомните фабрики на Иран, който в края на краищата не беше реализиран.

През юни 2009, десет дни след речта на Обама в Кайро, Нетаняху се опита да подсили новите си центристки акредитиви, като подкрепи в една реч идеята за палестинска държавност. Верен на себе си обаче, премиер-министърът постави едно условие: палестинците първо трябваше да признаят Израел като еврейска държава. Махмуд Абас, палестинският президент, моментално отхвърли идеята. Но този ход все пак усили акредитивите на Нетаняху за известна умереност.

И той му помогна да снеме Обама от гърба си – но не преди американският президент да го е убедил да приеме десетмесечно замразяване на строителството на нови еврейски селища по Западния бряг. Замразяването беше обаче безсмислено, тъй като не промени базисните факти, нито пък подпомогна някакви по-сериозни мирни преговори. Скоро след като то изтече, републиканците спечелиха контрола над Камарата на представителите в изборите от средата на мандата в САЩ, с което създадоха преграда срещу упражняването на по-нататъшен натиск от Вашингтон. Обама скоро изгуби интерес към неблагодарния мирен процес. И макар че трънливите му отношения с Нетаняху доведоха до множество сочни статии в списания и вестници, те имаха само малко влияние върху вътрешната политика на Израел, тъй като повечето израелци също нямаха доверие към американския президент, и така до днес. Едно глобално допитване, разпространено през декември 2015, установи, че рейтингът на Обама е по-нисък в Израел отколкото почти навсякъде другаде, при което само руснаци, палестинци и пакистанци изразяваха още по-голямо неодобрение.

Всякакъв друг оставащ натиск върху Нетаняху да търси мир с палестинците изчезна скоро след като избухна Арабската пролет. Режимът на Хосни Мубарак се срути в Египет, с което беше разклатен един от крайъгълните камъни в стратегията за сигурност на Израел. Сирия затъна в кървава гражданска война, а освен това се появи и един нов, ужасен враг, Ислямската държава. Тези събития неочаквано усилиха позициите на Израел по няколко различни начина: Русия и Съединените щати най-после обединиха сили, за да елиминират повечето химически оръжия на Сирия, а консервативните правителства в Йордан, Саудитска арабия и Обединените арабски емирати и Египет (след контрареволюцията от 2013) засилиха връзките си с Ерусалим (макар и неофициално, в повечето случаи). Но регионалните кланета и смутове ужасиха израелските избиратели, които си казаха: ако арабите са способни да извършват подобни неща едни срещу други, то какво ли ще направят с нас, ако им дадем шанс?

Въпреки това темите за мира и сигурността играеха необичайно слаба роля при следващите избори, през януари 2013. Вместо това надпреварата беше доминирана от социални въпроси, включително бързо повишаващите се цени на жилищата и хранителните стоки в Израел. Такива грижи подпомогнаха появата на един нов вид политици, които замениха старите, от рода на Барак. Но никой от тях не беше в състояние да надмогне опита и знанията на титуляря и, след като се свърза отново с крайно дясната си база и се смеси с друга консервативна партия, водена от бившия външен министър Авигдор Либерман, Нетаняху спечели изборите.

През лятото на 2014, след един последен опит за постигане на мир с Абас (този път воден от външния министър на САЩ Джон Кери), между Израел и Хамас избухна война. Откриването на десетки тунели, изкопани от Хамас до египетска и израелска територия, доведе до нова голяма паника сред израелската общественост, както и до продължителна военна операция – най-кървавият конфликт от епохата на Нетаняху. В хода на 50 дни боеве бяха убити повече от 2,000 палестинци и 72 израелци, най-вече войници. Еврейското население на Израел подкрепяше войната с голямо мнозинство, но борбата доведе до експлозия при общностните напрежения в страната. Хиляди израелски араби, които се идентифицираха със страданията в Газа и бяха преситени от полицейско малтретиране и все по-голяма маргинализация при Нетаняху, протестираха против войната. Стотици бяха арестувани, а други араби, работещи в обществения сектор, бяха уволнени, след като са критикували конфликта във Фейсбук.

Новата десница

Някъде по това време личните вражди вътре в коалицията на Нетаняху започнаха да я разрушават. Нетаняху не успя да попречи на израелския парламент, Кнесета, да избере Реувен Ривлин, негов дългогодишен конкурент в Ликуд, за поста на (до голяма степен символичното) президентство. А няколко от някогашните съюзници на премиер-министъра, включително и Либерман, подкрепиха проектозакон, който би задължил Израел Хайом да изисква плащане от читателите си. (Законът никога не стигна отвъд фазата на предварителните изслушвания). През декември правителството окончателно се срути и Кнесетът обяви предсрочни избори.

Ликуд навлезе в предизборната борба от 2015, изоставайки в допитванията. Обществеността беше гневна срещу Нетаняху заради един дребен скандал, в който беше замесена жена му, както и неясния резултат от войната с Хамас. Ционисткият съюз, една нова центристка коалиция, водена от лейбъриста Исак Херцог, изглеждаше като най-вероятен кандидат за съставяне на следващо правителство. Но нехаризматичният лейбъристки лидер се оказа неравностоен на по-волевия и по-опитен свой съперник. Нетаняху пое курс надясно – и получи безпрецедентна покана за реч пред Конгреса на САЩ (която използва, за да осъди атомната сделка, която правителството на Обама договаряше с Иран), а освен това открадна гласове от по-малки консервативни партии, като обеща, че по време на неговото управление няма да бъде установена палестинска държава. А след това, в деня на изборите публикува видеоклип, в който твърдеше, че „арабските избиратели масово отиват в избирателните пунктове. Левите НПО-та ги карат с автобуси“. Твърдението беше невярно, но то ефективно впрегна в работа страховете и расизма на еврейските избиратели, с което спечели изборите: Ликуд получи 30 места, докато Ционисткият съюз остана само с 24.

Но в разпокъсаната парламентарна система на Израел гласовете не са единственото нещо, което определя кой ще поеме властта. Това се решава по време на процеса на създаване на коалиция, който с неизбежност идва след всички избори. В този случай изборната математика остави два избора на Нетаняху, комуто не достигаха 31 места за постигане на мнозинство: той можеше да оформи коалиция на националното единство заедно с Херцог и ултра-религиозните, или да постигне тесен, но идеологически последователен съюз с няколко по-малки централно- и крайнодесни партии.

Изборът на варианта с Херцог щеше да създаде по-широка коалиция и да позволи на Нетаняху да представи на света едно по-умерено лице. Но премиер-министърът, комуто беше писнало да действа като центрист, избра вместо това другия вариант. Това го остави с много малко, само с едно място повече, мнозинство в Кнесета. Но освен това то му даде и първото неразводнено, твърдо-дясно правителство от завръщането му през 2009 насам. А това най-после щеше да му позволи да реализира дългосрочната си мечта да преоформи изцяло израелския истеблишмънт.

И макар че Нетаняху е едновременно и нерелигиозен, и Ашкенази, новите му съюзници са най-вече Мизрахим – тоест хора, дълго време държани настрана от израелските центрове на властта, макар и да представляват един доста голям сегмент от еврейското население – а заедно с това и религиозни ционисти, известни с плетените си ярмулки[3], яростно обвързани с идеята за създаване на нови еврейски селища по Западния бряг (където често самите те живеят), а през последните години са получили множество важни постове в армията, службите за сигурност и държавните учреждения.

Тези групи са най-ясно представени от трима членове на сегашното правителство: Мири Регев от Ликуд (министърка на културата); Нафтали Бенет (министър на образованието и водач на Хабайит Хайехуди [Еврейски дом] –  религиозна ционистка партия, изградена върху останките от старата Национална религиозна партия); накрая, Айелет Шакед, дългогодишна приятелка на Бенет, (министърка на правосъдието). Регев е сефардка – семейството ѝ е дошло в Израел от Мароко – и бивш генерал-майор от ИВС, където служеше като главна говорителка по време на оттеглянето от Газа. Бенет, син на американски имигранти, е служил в израелските специални части, а след това е направил състояние като високо-технологически предприемач. Той е едновременно и продукт на „стартъп-нацията“, и олицетворение на религиозния, яростно националистически, про-заселнически лидер (макар че самият той живее удобно в границите на Зелената линия[4]). Шакед е била компютърна специалистка, преди да се заеме с политика; въпреки членството ѝ в Еврейски дом, тя не е нито религиозна, нито заселничка. И тя, и Бенет са работили директно за Нетаняху в Ликуд преди едно десетилетие, когато той беше опозиционен лидер, но скъсаха с него след лични конфликти през 2008.

Също като премиер-министъра, Регев, Бенет и Шакед са умели, медийно-подготвени комуникатори. Поддържайки израелската традиция, и тримата имат сложни „приятелско-враждебни“ отношения с Нетаняху. Регев се е изкачила в йерархията на Ликуд без спонсорството на премиер-министъра, а Нетаняху никога не е простил на Бенет и Шакед личните им измени към него; двамата никога не са канени на гости в резиденцията или на самолета му. Но поне засега те не позволяват на личните си вражди да блокират преследването на споделяните им цели. Нетаняху се нуждае от Бенет и Шакед, за да поддържа коалицията си в ред, а от Регев – за да получава подкрепата на сефардските израелци, които са важна база на Ликуд. А освен това между четиримата политици/политички няма реални идеологически различия. Ето защо Нетаняху е напълно доволен да позволява на останалите да водят битката срещу старата гвардия – а и да понасят ударите в нея.

Откак започнаха участието си в правителството през 2015, тримата министри/министръки действително му сътрудничат. Регев – която обича да се кара с онова, което сама нарича „надменния левичарски ашкенази елит“ и веднъж гордо беше казала по време на интервю, че никога не е чела Чехов и не обича класическа музика – се опитва да придаде по-голямо значение на сефардската култура и да лишава „непатриотични“ артисти от държавни субсидии. Министерството на Бенет промени програмите на държавните училища, за да подчертае еврейския характер на страната. Наскоро беше въведен нов гимназиален учебник по гражданско учение, в който военната история на Израел се описва през религиозно-ционистки поглед, а ролята на арабското малцинство в страната се омаловажава. През декември 2015 Бенет дори премахна от списъците за гимназиален прочит [силно нашумелия] роман „Гранична любов“, в който се описва любовта между младо еврейско момиче и палестинец.

Шакед, от своя страна, прави всичко възможно, за да ограничи намесата на съдебните органи в работата на управленческия апарат и Кнесета, като назначава във Върховния съд по-консервативни съдии (където през 2017 се овакантиха пет от общо петнадесет места). Освен това тя умело използва позицията си като шефка на правителствената Комисия по законодателството, която решава кои закони изпълнителната власт ще подкрепя в Кнесета. Наскоро тази комисия насърчи няколко проектозакона, чрез които се цели ограничаване на политическото изразяване. Един от тях, насочен срещу не-ционистките арабски законодатели, ще позволи на Кнесета да изключва за неопределено време всеки свой член, който подкрепя тероризма, отхвърля статуса на Израел като еврейска държава или насърчава расизма. Друг закон, който Шакед лично подкрепи, ще подлага на засрамване групите за човешки права, като публично идентифицира онези от тях, които получават повече от половината си финансиране от чужди правителства. (Засега нито един от тези закони – като например онзи, чрез който левите неправителствени организации ще бъдат заклеймявани като „чуждестранни шпиони“, както и един друг, чрез който се утроява продължителността на затворническата присъда за изгаряне на националното знаме – не е прокаран)[5].

А междувременно Нетаняху изпълнява собствената си част от програмата. След изборите от 2015 той настоя да държи в собствените си ръце комуникационното портфолио, което му дава последната дума при всяко законодателство, касаещо медиите. Този ход му даде безпрецедентна власт над израелските телевизионни и телекомуникационни мрежи, които се замислят сериозно преди да предприемат каквито и да било действия, евентуално неприятни за премиера.

Много от последните действия на правителството, като насърчаването на сефардската култура от Регев, изглежда целят да компенсират традиционното изтласкване настрана на израелските Мизрахим, както и на гражданите, живеещи „по периферията“ на страната (тоест далеч от централния коридор Тел Авив – Ерусалим). Други мерки целят насърчаването на социалната мобилност. Но буквално всички те имат също и поне една ясна политическа цел: да намаляват, та дори елиминират, вътрешната опозиция срещу израелската окупация на Западния бряг, която Нетаняху и съюзниците му искат да направят постоянна. Представяйки все по-смаляващия се мирен лагер и поддръжниците му като непатриотични подставени лица или чужди антисемити, правителството се надява да ги делегитимира и изгради консенсус около твърдолинейните си политики.

И тази стратегия изглежда работи. Един пример: в допитване, проведено през декември 2016 сред израелските евреи, 53 процента от респондентите са подкрепили идеята за поставяне извън закон на „Нарушаване на мълчанието“, група на военните ветерани, която се стреми да разкрие жестоките реалности на окупацията, като публикува болезнени изповеди на войници, които са служили на Западния бряг.

С извадени саби

Късно през лятото на 2015, след години на сравнително спокойствие, на Западния бряг и в самия Израел отново избухна насилие. Първата интифада (1987–93) се характеризираше от масови протести и хвърляне на камъни. По време на втората интифада (2000–2005) вече имаше организирани палестински самоубийствени атентати и голямомащабни израелски ответни акции, които причиниха хиляди смърти сред цивилното население. Този път така наречената „интифада на самотниците“ придоби по-лична форма. Действайки самостоятелно, млади палестински мъже и жени използваха ножове и домашно направени оръжия, с които атакуваха израелски войници и полицаи по граничните пунктове или цивилни хора по оживени места като Стария град в Ерусалим. Досега в тези нападения са загинали 34 израелци. Почти всички нападатели бяха арестувани или застреляни на място – досега броят им възлиза на около 200 – но на тяхно място продължават да идват други.

Интифадата на самотниците изправи правителството пред най-голямото му досегашно предизвикателство. Нетаняху винаги е заявявал, че е твърд по отношение на терора и е представял опонентите си като меки. Но той и съветниците му изглеждат безпомощни пред все по-разрастващото се насилие. Вместо да прекратят кръвопролитията те удвоиха атаките си срещу ония, които считат за вътрешни врагове: групите за човешки права и арабско-израелските политици. А централно-левите партии, страхувайки се да не изглеждат непатриотични, го подкрепиха. През април [2016] Херцог призова лейбъристите „да престанат да създават впечатлението, че ние винаги сме хора, обичащи арабите“. А Яир Лапид, водачът на опозиционната партия Йеш Атид (Има бъдеще) – друга центристка фракция – се обърна към армията и полицията с молба да облекчат правилата за стрелба и „застрелват всекиго, който вади нож, отвертка или каквото и да било“. Обяснявайки опасността от подобна реторика, през миналия март една от уважаваните групи за човешки права, Б’Тселем, публикува видеоклип, заснет в Хеброн, който показва как израелски войник екзекутира заподозрян палестинец, който вече е прострелян и лежи безпомощно на улицата.

Вместо съжаление или угризения, разстрелът от Хеброн пробуди сред множество еврейски израелци вълна от грозен национализъм. Висшето военното командване бързо арестува войника и обяви действията му за неморални, незаконни и недисциплинирани. Но при едно допитване до общественото мнение, направено няколко дни след инцидента, 68 процента от респондентите подкрепяха разстрела, а 57 процента казаха, че войникът не трябва да бъде преследван по съдебен път. Крайно десни политици, включително и Бенет, защитиха убиеца, а Нетаняху, който първоначално беше подкрепял висшите военни, бързо се присъедини към крайнодесните си конкуренти и се обади на родителите на войника, за да изкаже подкрепата си. Когато Моше Яалон, министърът на отбраната, въпреки това настоя за законно разследване, той беше масово атакуван по социалните медии заради позицията си. След като Нетаняху се присъедини към критиците на Яалон, конфликтът им ескалира и през май Яалон подаде оставка. Обявявайки решението си, Яалон отбеляза: „Аз се борех с всички сили срещу всякакви прояви на екстремизъм, насилие и расизъм в израелското общество. Те заплашват устойчивостта му, а освен това се просмукват в [манталитета на] ИВС, което ги отслабва“.

Това, че именно Яалон, от всички възможни хора, беше третиран по такъв начин, показва до каква степен Израел се е променил през последните години. Лидер на Ликуд и бивш началник-щаб на военните сили, Яалом е всичко друго, но не и левичар: той подкрепяше процеса от Осло, но по-късно промени позициите си, след като, по време на службата си като шеф на военното разузнаване, се сблъска директно с двуличието на Арафат. Но Яалон вярва във важността на светската държава и върховенството на закона. Това го маркира като един от последните хора на висши постове, които все още действат в стила на Бен-Гурион. А това вече се оказа достатъчно, за да насъска онлайн-хайката. Нямаше значение това, че тук става дума за човек с впечатляващи военни постижения, който се беше противопоставял на мирния процес и поддържаше заселничеството. В Израел на Нетаняху простото настояване за строго спазване на закона при добре документирано престъпление вече е достатъчно да ви спечели враждебността на новия елит и неговите поддръжници.

Перманентният премиер-министър

Един от начините, по които Нетаняху се задържа на власт толкова дълго време – в момента той е най-дълго служилият израелски водач, след Бен-Гурион – е напасването на политиката му към общественото мнение. През 2009 той клонеше към центъра, тъй като се страхуваше от Обама и искаше да прочисти репутацията си от обвиненията в безскрупулност. През последните години, с изместването на израелската общественост надясно, същото се случва и с него – което му позволява да преследва по-открито собствените си пристрастия.

През този период Нетаняху печелеше много от един друг основен актив: липсата на сериозен съперник, вътре в или извън Ликуд. Откак се върна на власт през 2009, той постоянно побеждава всички възможни кандидати за премиер-министерското място в социологическите проучвания – и то с голяма преднина. Вътре в Ликуд той успя да отстрани сериозни претенденти като Моше Калон, Гидеон Саар и Силван Шалом. А опозицията не успява да представи надеждна алтернатива. След като напусна поста през 2001, Ехуд Барак подкопа позициите си, тъй като възприе разточителен начин на живот, който се счита за неподходящ при един лейбъристки лидер. А междувременно Ципи Ливни, външната министърка на Олмерт и негова наследничка начело на Кадима, всъщност победи Ликуд на Нетаняху на изборите през 2009, печелейки 28 места срещу 27-те на Ликуд. Но тя не успя да изгради достатъчно голяма коалиция, за да формира следващото правителство, а последвалата ѝ слабост като опозиционна водачка намали масовата ѝ популярност.

В момента Бенет се опитва да се позиционира като по-млад и повече популистки водач от някогашния си ментор. Няма съмнение, че Бенет е харизматичен и е станал доста популярен. Но той води малка партия с ограничена база, която не може да спечели изборите без да се съюзи с Ликуд. Нир Баркат, крайно десният кмет на Ерусалим, е друг високо-технологически предприемач, който храни национални надежди. Но той е лишен от харизма и си остава непознат за широката публика извън израелската столица.

Най-силният конкурент на Нетаняху в момента най-вероятно е Яир Лапид, бившият журналист и телевизионен модератор, който през 2012 утвърди Йеш Атид като центристка партия, с което спечели втория по големина брой места в Кнесета. Лапид се присъедини към кабинета на Нетаняху след като той и Бенет принудиха премиер-министъра да изключи ултра-религиозните партии. Но Нетаняху скоро го надигра, изтласквайки Лапид към финансовото министерство – добре известно гробище за амбициозни политици, тъй като то често налага прокарване на непопулярни мерки като повишаване на данъци и ограничаване на социални програми. Лапид не постигна почти нищо докато беше на поста и през 2015, след тежка битка с Херцог и неговия Ционистки съюз за печелене на едни и същи избиратели, Йеш Атид изгуби почти половината от местата си. Оттогава насам Лапид успя да подобри публичните си позиции – допитванията от момента показват Йеш Атид като втора по популярност, след Ликуд. Направи го най-вече чрез жестове, които го представиха като по-религиозен, плюс твърдо говорене по адрес на терора. Лапид е умерен (той подкрепя идеята за палестинска държава и понякога се противопоставя на разширенията по Западния бряг). Освен това той е отличен комуникатор и чувства добре обществените настроения. Но той е и свръхчувствителен – понякога тежнее към пресилени реакции, ако бъде подложен на критика – и му липсва опит в областта на сигурността, което е огромна пречка в Израел.

Но никое от тези неща не означава, че Нетаняху е неуязвим. През март 2016 Хаарец публикува резултатите от допитване, които показваха, че едно евентуално ново, засега въображаемо центристко движение, водено от Габи Ашкенази (популярен бивш шеф на генералния щаб на ИВС), Калон и Саар, би победило Ликуд, ако изборите биха се провели незабавно. Но освен ако управляващата коалиция се разпадне, правителството не се нуждае от нови избори чак до ноември 2019, а несъществуващата партия продължава да си остава фантазия. Междувременно Нетаняху продължава да маневрира[6]. Той се опита да насърчи по-малките десни партии да формират нова, по-широка партия заедно с Ликуд (засега никоя от тях не демонстрира особен интерес). А през миналата [2015] пролет проведе преговори и с Херцог относно формиране коалиция на единството, но само за да се оттегли в последния момент и да предложи на бившия си съюзник Либерман поста на министър на отбраната. С Либерман като член на правителството, управляващата коалиция – по-дясна от всякога – ще получи по-широка парламентарна база и повече място за маневриране.

До следващите избори правителството на Нетаняху ще продължава да циментира колкото се може повече промени в израелското общество и израелския истеблишмънт. Премиер-министърът и съюзниците му ще се опитват да назначават повече консерватори във Върховния съд и повече религиозни ционисти по ключови правителствени и академични постове. Те ще продължават подкрепата си за Мизрахим-културата и заселването по Западния бряг, като заедно с това налагат все повече ограничения върху левите организации, и ще работят за засилване на напреженията с израелските араби.

Независимо от това кой ще спечели следващите избори, поне една от тези промени ще се превърне в перманентна. Страната вече е станала далеч по-малко толерантна и отворена за дебати, отколкото беше. Мирният лагер отслабва и вече само малко хора се осмеляват реално да подлагат на съмнение статуса на окупацията. Арабско-израелските отношения са толкова лоши, че ще са необходими огромни усилия и изключително лидерство, за да бъдат поправени. А оттеглянето на САЩ от по-активни позиции засили усещането сред множество израелци, че вече могат да действат самостоятелно и няма защо да се опитват да се харесват особено много на Вашингтон. Трудно е да се види как един нов израелски премиер-министър – или нов американски президент – ще успее да преобърне много от тези промени.


Източник

 

[1] Евреите-Ашкенази са част от традиционната еврейска диаспора, които са се установили като отделна общност в Свещената римска империя около края на първото хилядолетие. Техният традиционен език е Идиш (вид германски език с множество под-диалекти), като първоначално ивритът се използва единствено за целите на богослуженията. В хода на столетията част от тях се придвижват на изток, в райони, съставляващи част от тогавашното Полско-Литовско кралство.
Другата голяма подгрупа в традиционната еврейска диаспора са сефардските евреи, които са потомци na прогонените от Испания и Португалия през 1492 г. еврейски общности. Техният традиционен език е Ладино, който е романски език, произхождащ от староиспанския. Между двете общности има множество различния, които отчасти определят някои от спецификите на живота в модерен Израел и по света. Бел. пр.

[2] В юдаизма Шабат (събота) е седмият ден от седмицата, за който Тората (Петокнижието) предписва въздържание от работа. Бел. пр.

[3] Обредни шапчици, носени от религиозните евреи. Бел. пр.

[4] Най-старите граници на държавата Израел, от 1948 г. Бел. пр.

[5] Прави впечатление тясната прилика между тези закони и техните руски съответствия, с огромната разлика, че в Русия, разбира се, те отдавна са „законова“ реалност. Бел. пр.

[6] В момента на превода на тази статия, март 2018, Нетаняху се намира под тежка атака във връзка с обвинения в корупция и все още не е ясно дали ще успее да остане на поста или не. Бел. пр.

Алуф Бен

Алуф Бен е влиятелен израелски журналист, автор и политически наблюдател. Главен редактор на водещия израелски либерален вестник, Хаарец.

Посетители: 73

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Радомир Парпулов писа Още
    Глас в пустиня ....   ... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 4 дни
  • Владимир писа Още
    sonogram - ехография
    sign... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Защо да ходим надалеч.... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    И това е единственото... преди 1 седмица
  • Елена писа Още
    Толкова много... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Хубаво е, че Златко не... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Мдааа, целият свят... преди 2 седмици
  • Лина писа Още
    Между другото, и... преди 2 седмици
  • Лина писа Още
    Смилов е изключително... преди 2 седмици
  • Лина писа Още
    Честно казано, тази... преди 2 седмици
  • Колчо Ковачев писа Още
    Страхотно добър... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Днес сутринта пих... преди 2 седмици
  • пацо и саня писа Още
    Хубав разказ, ама... преди 2 седмици
  • Rita писа Още
    Приятели, не виждате... преди 2 седмици
  • Rita писа Още
    Много силен разказ!
    И... преди 2 седмици
  • Данина писа Още
    Кръстина,къде видяхте... преди 2 седмици
  • тина писа Още
    Обидно ми е, че се... преди 2 седмици
  • Георги писа Още
    Много интересно. Само... преди 3 седмици
  • Архимандрита писа Още
    А кой им е виновен на... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Даниел Смилов дълбоко... преди 3 седмици
  • коста стаменов писа Още
    "Ранделова" или... преди 3 седмици
  • Ранделова писа Още
    Чудя се как ли би... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Казват, че Елиас... преди 4 седмици
  • Анатоли Кирилов писа Още
    Скандалност, не... преди 4 седмици