„Създай чувствителни дървета
в тъмнината на нощта,
разтърси небесните бижута
от раменете им неопитни,
когато човечеството осквернява
реките с черна кръв.“
От поемата „Първични инстинкти в драма“
на Каролин Мери Клийфелд
Последният час от работното ми време беше подготвителен за следващия ден. Върху бялата карта с обозначение на местата, от които трябваше да взема водните образци и да проверя петте променливи параметри, видях инициалите на квартала, където бях разпределен – Манхатън, любимото ми място. Трябваше да проверя и ключовата станция 209 в Бруклин, която бе непосредствено до Бруклинския мост. Както винаги за работния график се спазваше ротационен принцип – една седмица във всеки квартал, една седмица анализи на водата в резервоарите и една седмица проверка на водата в домове на нюйоркчани, които имаха някакви оплаквания от качеството ѝ. Изискването към нас, химиците от „Field Operations“ беше по възможност да започваме с проверката на ключовите станции. Това бяха точките, от които водата от тунелите тръгваше по пътя към съответния квартал.
Сутринта на 11 септември, в 7 часа, както обикновено започнах в лабораторията с приготовленията, включващи проверка на изправността на уредите, калибрирането им, наличността на химикалите за тестовете, състоянието на превозното средство. От нас се изискваше най-късно в 7:30 да потеглим към първия обект. От 8 до 8:30 – да приключим с анализите на първата станция, като това се считаше за добро време. Всяко забавяне, дължащо се на трафик по пътя, трябваше да се запише на бялата карта. Повторното калибриране на уредите, ако те показват отклонения, също се вписваше. Щях да започна с 209-а станция и най-късно към 8:30 да мина по Бруклинския мост до 310-та, която бе на тротоара срещу ресторанта на Роберт Де Ниро, „Трайбека Грил“. Това е най-рисковата част на маршрута по отношение на времето, защото движението от коли на бизнесмените и работниците с „белите якички“ към „Уол Стрийт“ е калник до калник. Очаквах да се придвижа по моста и да съм пред 310-та станция към 9 часа. После щях да продължа към сградата на „Верайзън“ на 12-та Източна улица и да приключа на 49-та Източна и Второ авеню, където срещу „Бокс три“, ресторанта на Августин Пейчинов, бе разположена станция за вземане на проби. Някъде по средата, без строго фиксирано време, ни се полагаше 20-минутна кафе-почивка. Бях включил радиото на станцията „Тентен“ на дълги вълни, която на всеки десет минути даваше картината на автомобилното движение на Ню Йорк и предградията. По магистралата Бруклин-Куинс, по която трябваше да пътувам до 209-та станция, в района на моста Косцюшко имаше задръствания. Загасих радиото и поех по резервния маршрут, който бе да започна от последната точка към първата.
Някъде след 10 часа по подвижното радио, на което на специален канал от време на време се обаждаха от Централната ни лаборатория, за да се информират за месторазположението ни и как върви работата, прозвуча гласът на шефа ми:
– 84-ти, къде се намираш?
Бях 84-ти номер, номера на джипа „Форд Бронко“ и се намирах до южната стена на небостъргача на „Верайзън“ на 12-та Източна.
– Правя тестовете на 379-та.
– Като приключиш, свържи се отново с мен! Не продължавай към 310!
Това означаваше по-малко работа и в такива случаи си позволявах да му отвърна: „Бог да те поживи, шефе!“. Този път замълчах, защото беше твърде рано и понякога това означаваше специална мисия, което можеше да доведе и до удължен работен ден. Десетина минути по-късно приключих с анализите, взех образците и се свързах с шефа ми по радиото.
– Шефе, 379-та е завършена! Остава ли валидна отмяната на 310-та?
– Ти май не си включил радиото днес? – прозвуча раздразнено гласът на шефа ми. – Включи го на която и да е станция и незабавно се прибирай в базата. Напускай Манхатън преди да са затворили тунела и мостовете!
Гласът му звучеше раздразнен, но и мрачен, уплашен и загрижен за мен. Натиснах копчето на радиото и вцепенен, бавно завъртях глава на юг. Огромен облак от дим и прах бе покрил финансовата част на Манхатън или Даунтаун. Слабият вятър духаше в посока Бруклин. Небостъргачите и областта, може би до „Канал стрийт“ плуваха в димна завеса. Едва сега направих разлика между обичайния нюйоркски шум, изпълнен с чести писъци на сирените на пожарните, полицейските и колите на „Бърза помощ“, и непрекъснатия им вой днес. Няколко пожарни профучаха бясно покрай мен. Мъртвешкият глас на говорителя съобщаваше за срутването и на втората кула в 10:28. Погледнах часовника върху таблото на колата. Показваше 10: 44. Включих светлините „опасност“ на покрива на джипа и противно на нареждането, се спуснах по Второ авеню на юг. Направих десен завой на „Хаустън“ и спрях на ъгъла ѝ с „Бродуей“. Инстинктът ми за съхранение изглежда бе заспал – за сметка на желанието да видя отблизо какво се случва. Прашни фигури бягаха панически срещу мен, а няколкото коли, подскачащи нервно по асфалта, сякаш бяха заснежени от ранен мръсен сняг. „Принс“, „Спринг“, „Кенмеър“, „Гранд“ и късата „Хауърд“, на която живееха Кристо и Жан-Клод, беше последователността на улиците до „Канал стрийт“. От мястото, на което се намирах, ми се струваше, че растящият облак бе отвъд нея и безразсъдно пресмятах, че мога да се спусна още няколко пресечки надолу до Канал стрийт, а от там до мястото на кулите оставаха десетина улици. Не си задавах въпроса какво щях да правя там и, макар че осъзнавах какво се бе случило, не бягах, а стоях и наблюдавах като хипнотизиран. Без да мога да се контролирам, от гърлото ми се понесоха крясъци: „Мръсни копелета! Тъпи страхливци!“
На юг от „Хаустън“ трафикът бе спрян.
– 84-ти, къде се намираш?
– Все още в Манхатън!
– Какво се бавиш? Бързай, най-близо си до тунела! Всеки момент може да го затворят! – чу се укорният глас на шефа ми.
Направих обратен завой на „Хаустън“, натиснах газта до край, намалих само на завоя на Трето авеню и отново притиснах педала.
Градът обезлюдяваше. Откъм витрините се връщаше оранжевият отблясък на мигащите светлини на джипа. Огромни камиони препречваха входа на тунела Мидтаун, а пред тях полицаи придърпваха сините „магарета“ с надпис: „Не пресичай!“. Жена-полицай видя мигащите светлини на джипа ми и започна настървено да дава знаци с ръце да бързам. Зад нея камионите спряха. Оставиха ми коридор да се промуша и в момента, в който ги задминах, тунелът бе затворен. Бях последната кола, която се вмъкна в този изход, а часът – 11:35. Радиото заглъхна и предаването прекъсна. Специалният канал за връзка с базата също не работеше под земята. „Ами ако нападнат тунелите и мостовете? Не напразно затвориха Мидтаун!“ – блъскаха се мислите в ускорения ми пулс. „Ще отворя прозорците на двете предни врати, ако водата нахлуе в колата, ще мога да се измъкна!“ Пред мене имаше две-три коли, след мен-никой! След десетина минути на движение с бясна скорост дневната светлина на изхода започна да се провижда. Небето над Куинс бе… спокойно. Съставът на бюро „Качество и контрол на питейната вода“ беше в залата за събрания и наблюдаваше безмълвно и мрачно предаването по единствения телевизор. Липсваха двама, единият от които бях аз, при това с местоназначение Манхатън и с един от обектите – на метри от Търговския Център. „Щастливи сме да те видим жив при нас!“ – възкликнаха всички едновременно, въпреки че бяха чули гласа ми от Куинс, където бях уведомил Базата, че съм се измъкнал от Манхатън. Присъединих се към тях и започнах да наблюдавам безбройните повторения на това, което съдбата ми бе спестила – да видя атаката от Бруклинския мост, ако бях тръгнал по първоначалния, а не по резервния план. Липсваше още един от нас – руският евреин Борис Герциг. Назначението му беше в Стетън Айланд. Радиоконтролът с него се поддържаше. Той също беше в безопасност и го очаквахме да пристигне.
– Бягай на север в къщата си! Вън от Манхатън! – дръпна ме настрани шефът. –Нищо не се знае! Само помни, че след полицията и пожарната, ние сме следващите, които трябва да са на разположение 24 часа! Стой близо до телефона и това е!
Имахме няколко началници, всеки от които отговаряше за нас в определено направление. И до ден днешен не зная дали бе нареждане от по-вишестоящите или възприет навик, но вратите на офисите им, когато бяха на работа, стояха широко отворени. През една от тези врати, втренчена в монитора, с мъртвешки бледо луничаво, типично ирландско лице, седеше Вирджиния Мъри. Мъжът ѝ – пожарникар, беше излязъл сутринта и оттам нататък следите му се губеха, а мобилният му телефон не даваше признаци на живот.
Борис пристигна и неохотно, с мъка описа картината, която бе видял от обратната страна, откъм Стетън Айланд. Всеки от нас се запъти към дома си, в душите ни страх. Петдесет мили на север, в къщата ми и около нея цареше спокойствие, нарушавано само от крясъците на птици и жабата-бивол. Но в този ден природното спокойствие не ме успокояваше. Включих телевизора и седнах зад телефона – долу в града имах приятели и познати, работещи близо до Търговския център. Телефонните връзки бяха почти невъзможни. Вероятно целият свят проверяваше съдбата на някого. Късно вечерта успях да се свържа с моя приятел Атанас Згалевски. Цялата информация за преживяванията на другите ни приятели дойде от него и бе успокоителна – всички били живи и добре. Джон се намирал в офиса си на Уол Стрийт и същият импулс, който теглеше и мен към кулите, бил дръпнал и него. Тичайки към Търговския център, си спомнил съвета на негови ливански съученици от Лицея в Кипър – видиш ли много хора да се събират на едно място, бягай в обратна посока! В момента, в който хукнал в обратната посока, от небето започвали да се търкалят строителни отломъци. Измъкнал се без наранявания, бягайки на крачки пред падащите руини, след което започнал да се безпокои за сестра си.
Тя работеше в Чейс Банк, само на стотина метра от Търговския център и всеки ден слизаше на последната подземна спирка на влака от Ню Джърси и поемаше по стълбите нагоре към офиса си, промушвайки се през тълпата хора, чакащи да се качат на един от върховете на света. Така било и в тоя слънчев и обикновен ден до момента, когато придвижвайки се към Плаза Уан, първият самолет се разбил в една от кулите. Тълпата я помела, съборила я на земята и едва не я премазала. Успяла да се придвижи до Стетън Айланд и от там тръгнала пеша по един от мостовете към острова и Ню Джърси. След три и половина часа успяла да се прибере в къщи.
В същото време майка им е в Монмартр, Париж, на улица „Сан Мишел“, в книжарницата „Гилбърт Джоузеф“. В един момент книжарката, която ѝ помагала при търсенето на литература, започнала да сочи с пръст екрана на телевизора.
– Филм на ужасите, нали? – попитала нашата приятелка.
– Не! Тази сутрин в Ню Йорк са съборили „Близнаците“! – отговорила книжарката.
– Шегувате се, нали?
– Бих искала да е шега!….
Още една приятелка, Лора работеше в сградата на Американ Експрес, от другата страна на кулите. Историята, която тя ми разказа след време, започва като злокобен анекдот. Минала през офиса си на 46-я етаж и отишла да направи сутрешната си тренировка във фитнеса, който е на същия етаж. При удара на първия самолет в една от кулите, тя и колегата, с когото тренирали заедно, се спогледали.
„К’во става? – попитала Лора
„Май че автобус се удари в сградата!“
„Айде бе, автобус на 46-ти етаж!“
Резонансът, който почувствали, ги разтревожил и се спуснали към прозорците на залата. Те обаче не гледат към кулите, а встрани от тях. Виждали се само хора, втренчили погледи в сградите, а самите сгради оставали невидими от тяхната страна. Паниката обзела тълпата долу – втори самолет се врязал в другата кула, което те чули от включените телевизори. Лора грабнала дрехите си, облякла се скоростно и хукнала към асансьорите. На изхода на сградата вече имало служител на ФБР.
„Какво да правим?“ – попитала го тя.
„Придвижвайте се на север и ако можете, изнесете се извън Манхатън!“
Понесла се тичешком на север и започнала да набира телефона на офиса си, за да разбере дали колегите ѝ са успели да се измъкнат. Мобилният ѝ не работел. Тогава застанала на опашка пред една телефонна кабина, без да смее да извие глава назад и нагоре. Ужасяващото „Ааааааа“ на тълпата около нея все пак успяло да извърти главата ѝ назад и тя видяла летяща фигура, а след нея – втора. Не можала да понесе повече и отвърнала поглед, зарязала реда си пред телефонната кабина и хукнала отново. Успяла да спре такси, което веднага се напълнило с още четирима души. „Една от кулите падна“ – чула ужасения глас на шофьора, проследила погледа му в огледалото и видяла срутването на първата кула. Таксито ги оставило пред Пен Стейшън, шофьорът отказал да продължи по-нататък. Това било достатъчно, за да се качи на влака, но движението вече било спряно. Придвижила се до офиса на своя приятелка, администраторка в хотел на Лексингтън авеню и там рухнала психически. Звъннала вкъщи, после до сестра си в Куинс и се запътила натам. Свободни таксита нямало. Пресякла Източна река по моста Куинсбъроу заедно с още 10-15 хиляди души. Вкъщи, поуспокоена, започнала да търси сина си, който работеше в нюйоркската полиция.
* * *
Чувствах се уморен, но чаках да стане 22:30, за да мога да звънна на майка си. В България щеше да е 5:30 сутринта и тя ставаше по това време.
– Жив ли си, сине?! – чух я да въздъхва облекчено.
На следващия ден в офиса лицето на Вирджиния бе по-ведро. Назначението на съпруга ѝ било в обратна на Манхатън посока. Веднъж я попитах да ми разкаже за случаи от работата на съпруга си през последвалите дни и месеци. Отговорът ѝ бе лаконичен, но не и нелюбезен: „Съпругът ми бе назначен за шеф на Церемониалната служба на Пожарния Департамент. В продължение на месеци организираше погребенията на негови колеги. Всеки ден по 2-3 погребения. В къщи за това не се говори!“
* * *
В началото но октомври шефът ми ме викна:
– Приготви екипировката, калибрирай уредите, вземи всичко необходимо и от утре до края на седмицата е твой ред да ме придружаваш на „Кота 0“.
Обектът, на който трябваше да анализираме водата, бе Пожарна Команда 10, разположена на ъгъла на улиците „Либърти“ и „Гринич“. Не беше задължително да слагаме предпазните маски, които ни бяха раздали, но след първия поглед към струйките дим над апокалиптичните развалини, както и трептенето на въздуха като през лятна мараня (да не говорим за възприятията на носа – остра сладникава миризма на печено, каквато не бях помирисвал до тоя ден), бързо нахлузих маската и влязох в пустата сграда на Пожарната. Всички от тази команда бяха загинали, докато се опитвали се да гасят пожара отсреща. Не разбрах само каква е била съдбата на единствения дежурен, останал в сградата. На мястото в момента не съществуваха никакви водопроводни тръби. Водата идваше по временни връзки от пожарникарски брезентови маркучи, откъм най-близкия оцелял тръбопровод. Параметрите на водата бяха далеч над нормалните – температурата варираше около 30 градуса по Целзий, pH-то бе високо, над 9, специфичната проводимост бе различна от нормалната, показваше завишено присъствие на дребни частици. Наличието на хлор бе близо до нула. Върху масите в столовата, където в обикновени дни пожарникарите са се хранили, имаше дебел слой прах. През прозорците виждах работници с маски и предпазно облекло, ровещи из руините. Бях само на петдесетина метра от купищата развалини, върху които все още стърчаха парчета от скелета на сградите. Денят се скъсяваше, нощта нарастваше. Беше на свечеряване, когато в интервалите между две проверки на параметрите излязох навън и приближих към нисък набит мъж с предпазна маска. Каза, че бил от Ню Джърси, доброволец, и че търси останките на брат си. Били племенници на заместник-министъра на Пожарния Департамент, чиито останки също се намирали някъде под руините.
Приех официалната версия за атентата и до ден днешен никой не може да ме убеди в противното. Всички други теории за предварителен заговор намирам за спекулативни. Само по време на годишнините отварях различните уебсайтове, за да проверя дали не се е появила приемлива теория за срутването на сградата на г-н Силвърстайн, кула 7, късно следобед, към 5 часа в деня на атентата. Не намирах факти, с които да се скалъпи нова теория. Остана първоначалното ми възмущение, че Новото хилядолетие започна с официално обявяване на Третата световна – войната срещу тероризма. Войната на Западния свят със света на Исляма или война на две могъщи финансови групировки под прикритието на религиите? Казано по друг начин – какъв морал изповядва която и да е религия, щом с един акт лишава от живот хиляди хора и превръща в развалини постиженията на човечеството?!
102-минутен жесток спектакъл, който се разигра пред очите на цялото човечество.
