1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It
Интервюто води журналистката Елизабета Амбрози.

С победата на Северната Лига италианските избори някак подсказват, че реалните критерии решаващи политическите избори вече не са ония на дясното и лявото, а по-скоро позицията на дадена политическа партия по отношение на глобализацията. Главните ценности, изразявани от италианската десница са: борба срещу глобализацията, подкрепа на протекционизма, мерки срещу нелегалната имиграция и защита на националните граници; новосъздадената Демократическа партия, напротив, е открита за либерализация, отворени пазари, имиграция и т. н.

Вашето заключение (че избирателите вече гласуват не за „дясно“ или „ляво“) е напълно правилно. Бих прибавил само, че това твърдение се отнася само до изборите между политически партии, представящи се пред избирателите (или представяни от медиите) съответно като „десни“ и „леви“. Критериите за такова причисляване са все по-съмнителни: ако вземете това пред вид, заключението ви може би вече няма да изглежда толкова парадоксално! В момента биват прилагани най-вече два критерия за „лявост“ – като и двата са подвеждащи. Първият следва линията на „третия път“: да бъдеш ляв означава да си в състояние да вършиш по-акуратно работата, за чието вършене „дясното“ настоява, но всъщност не успява да свърши добре. Именно „Новият лейбъризъм“ на Тони Блеър постави институционални основания под зачатъчните идеи на Маргарет Тачър относно това, че „няма общество, има само индивиди и семейства“, под нейната яростна индивидуализация, приватизация и дерегулация.

Именно Френската Социалистическа Партия направи най-много за демонтирането на френската социална държава. А що се отнася до „посткомунистическите“ партии в източна и централна Европа, преименувани в „социални демократи“ – с всичкия им страх от това да не бъдат обвинени в продължаваща обвързаност с комунистическото минало – то те са най-ентусиазираните и гласовити адвокати и най-последователните осъществители на свобода за богатите и изоставяне на бедните на самите себе си … Вторият критерий е да се сглоби идеята за „лявото“ от „коалицията на дъгата“, скърпена от разпилените остатъци и боклук, останали по политическата сцена, доминирана от десницата. „Субстанцията“ зад тази идея в случая е чисто негативна, не притежаваща собствено ядро и сцепление. Фактът, че са били отхвърлени или не напълно приети от десните сценаристи и режисьори е единствената сила на сцепление, от която се очаква да сплотява „лявото“. Напоследък, например, това е италианският или френският път.

Има ли и друг начин да се осъзнае и разбере този феномен, засягащ левицата?

Този друг начин изхожда от две съществени допускания, лежащи зад специфично „лявото“ разбиране на човешката ситуация, нейните перспективи и неизползвани възможности. Първото от двете допускания утвърждава, че е задължение на общността да осигурява отделните членове срещу техните индивидуално изживявани беди. Второто пък настоява, че точно както носещата сила на един мост трябва да се измерва според силата на най-слабата колона, така и качеството на едно общество трябва да се измерва според качеството на живота на най-слабите му членове. Тези две неизменни, недискутируеми допускания поставят Лявото в постоянен сблъсък с реалностите на човешката ситуация под управлението на капитализма – обвинявайки, както са задължени, капиталистическия ред с двойния грях на прахосничеството и неморалността, проявяващи се чрез социалната несправедливост. Работата обаче е там, че ако бъдат преценявани в светлината на тези две допускания, повечето утвърдени партии, които в момента биват наричани „леви“, едва ли биха издържали проверката.

В продължение на повече от век отличителна черта на Лявото беше да се вярва в това, че свещено задължение на общността е да подкрепя и да се грижи за всички свои членове, колективно, в борбата им срещу мощните сили, с които те не са в състояние да се борят сами. Социалдемократическите надежди за изпълняване на тази задача се влагаха в модерната държава, мощна и достатъчно амбициозна, за да ограничи вредите, причинявани от свободната игра на пазарите, като принуждава икономическите интереси да уважават политическата воля на нацията и етическите принципи на националната общност. Но националните държави вече не са толкова силни колкото бяха или колкото се надяваха да станат. Политическите държави, някога претендиращи за пълна военна, икономическа и културна независимост над териториите и населенията си, вече не са независими в който и да било от тези аспекти на обикновения живот. Неизбежното условие за ефективен политически контрол над икономическите сили е икономическите и политически институции да работят на едно и също ниво – нещо, което днес не се случва никъде. Истинските сили, силите, които определят обхвата и шансовете на нашите житейски ситуации, са се изплъзнали от националната държава и са се изпарили в глобалното пространство, където се носят свободно, неограничавани от политически контрол: политиката си е останала също толкова локална както и преди – и по тази причина вече не е в състояние да ги достигне, камо ли пък да ги ограничава. Едно от следствията от глобализацията е раздялата между властта (в смисъла на немското Macht – способността да се вършат неща) и политиката. Сега ние имаме власт, освободена от политиката в глобалното пространство и политика, лишена от власт в локалното пространство.

В този смисъл какво мислите за това странно преобръщане, в резултат от което леви либерални партии все по-често защищават отворените пазари и глобализацията, докато консервативните изглежда вършат обратното?

Развитието, за което говорех преди малко, лиши социалистите от основния (единствения?) инструмент, който може да се използва за осъществяване на техния проект. Казано просто, една „социална държава“, гарантираща екзистенциална сигурност за всички вече не може да бъде конструирана, нито пък да оцелее, в рамките на националната държава (силите, които би трябвало да бъдат укротени за тази цел не се намират под командата на националната държава). Опитите да се използва отслабената държава за такава цел в повечето случаи биха били провалени от натиска на извънтериториалните, глобални икономически сили на пазарите. Социалдемократите все по-често започнаха да откриват внезапната си неспособност да изпълняват обещанията си. Оттук и отчаяните опити да се открие друга търговска марка и легитимация; Италианската Демократическа Партия или например полската „Левица и Демократи“ служат като пример за мястото, до което води това търсене: пълна липса на търговска марка и легитимация … В тази окончателна форма далечните потомци на миналата левица могат да разчитат само на провалите на противниците си като единствен изборен шанс – и на недоволните, раздразнени жертви на тези провали като своя единствена изборна база.

Първата косвена жертва на това развитие беше темата за „екзистенциалната сигурност“. Тази бивша перла в короната на Лявото е захвърлена от партиите, погрешно наричани „леви“; днес тя лежи, така да се каже, на улицата – откъдето пък бързо я поеха силите, също толкова погрешно определяни като „десни“. Италианската „Лига“ сега обещава да възстанови екзистенциалната сигурност – която Демократическата Партия обещава да подкопава още повече чрез дерегулацията на капитала и търговските пазари, както и чрез повече гъвкавост на трудовия пазар и още по-широко отваряне на вратите на страната за мистериозните, непредсказуеми и неконтролируеми глобални сили (вратите, които – както знаем от горчив опит – не могат да бъдат затворени по никакъв начин). Само че, по един нечестен начин, тя интерпретира причините за екзистенциалната несигурност по начин, различен от този на Левицата от миналото: не като резултат от капиталистическото общодостъпно състезание (свобода за високопоставените и силните, безсилие за идещите отдолу и без ресурси), а като резултат от необходимостта богатите ломбардци да споделят богатството си с мързеливите калабрийци или сицилианци, както и от необходимостта за всички тях да споделят средствата за съществуване с чужденци (забравяйки, че имиграцията на милиони техни предшественици в САЩ и Латинска Америка допринесе в огромна степен за настоящото им богатство).

Хората, и особено италианците, са много уплашени от промените, а повечето промени се свързват с глобализацията. Имиграцията, проблемите на сигурността, конкуренцията между богати и бедни страни, поставяща под натиск италианския бизнес, безработицата, увеличаването на зле платените и временни работни места, инфлацията: всички тези неща, може би по погрешка, биват разглеждани като следствия от глобализацията. За обикновените хора обаче е много трудно да разберат предимствата от глобализацията. Сигурни ли сме – както твърдят някои защитници на глобализацията (Щиглиц например), че нейните добри аспекти могат да подпомогнат долната средна класа и работниците, за които тя изглежда донася само несигурни работни места, повишена престъпност и несигурност? Или вече е време да се признае, че глобализацията е не непременно само предимство за всички нас?

Има една английска поговорка, според която леопардът не може да променя петната си. Да, петната наистина може и да не се променят, но леопардът, който ги носи, може да се променя – както той го прави днес, и при Левицата, и при Десницата. „Дясното” е по дефиниция консервативна сила, защищаваща статуквото и възстановяваща традицията. Но в момента „статуквото” в Европа се състои в това общността да поема някаква отговорност за проблемите на членовете си, а най-добре запомнената традиция е да се запази това статукво от разрушение … Големият въпрос обаче е дали някоя политическа сила може да удържи вълната на разюзданата глобализация на капитала, търговията, финансите, индустрията, престъпността, търговията с наркотици и оръжия, тероризма или миграцията на жертвите на всички тези сили – имайки на разположение средствата на една-единствена държава … Да, те могат да се опитат – както го правят Северна Корея, Китай, Бирма, Куба или Киргизстан – но последствията за техните жители ще бъдат единствено от вида, който ние добре познаваме и срещу който повечето хора протестират …

Глобално създадените проблеми могат да бъдат решени единствено на глобално равнище. Локалните промени на правителствата няма да ни приближат до тяхното решение. Единствено мислимото решение на проблемите, причинени от глобалния прилив на екзистенциална несигурност е противопоставянето – на същото ниво – срещу вече глобализираните сили от страна на силите на политиката, народното представителство, закона и правораздаването. Решението, ако изобщо мислимо, е в едно ново обвързване на разделените в момента власт и политика – но този път на едно по-високо, глобално, планетарно, всечовешко ниво. В най добрия случай ние обаче сме едва в началото на този процес и повечето от обстоятелствата изглежда се противопоставят срещу това. Ние обръщаме гръб на глобалните проблеми (включително и на глобалната бедност), заключваме вратите си и държим чужденците навън, създаваме все повече граници и увеличаваме нео-феодалните държави. Всичко това няма да ни приближи до прогреса или сигурността. Колкото по-пулверизирана е локалната политика, колкото по-малки и слаби са нейните представителства, толкова по-непобедими и непреодолими ще стават вече глобалните сили, които могат да игнорират всякакви видове граници, местни навици и желания.

Най-важният въпрос засяга сигурността в градовете. Докато имигрантите разбира се имат правото да търсят по-добър живот в други страни – и правейки го, повишават нашия стандарт на живот – то как да си обясним, че (левите) политици изглежда игнорират начина, по който хората наистина живеят в предградията на Рим, Милано и Неапол, където животът е безрадостен и опасен? Изглежда напълно безсмислено да се казва на тези изплашени членове на обществото, че глобализацията е нещо добро. Кои имиграционни политики биха могли да се обърнат към оправданите страхове в обществото?

Страхът и градът са два сиамски близнаци от началото на модерността насам (спомняте ли си италианския филм Неаполитанци в Милано?) Градът е мястото, където непознати живеят сред непознати, оставайки непознати едни за други (това е проклятието, но и благословията на градския живот … Хората от спокойните провинциални местенца се отправят към градовете в търсене на силни усещания, възможности, приключения). А непознатите са въплъщение на Неизвестното – и по този начин източник на страх и опасения. Колкото по-чужди са непознатите и колкото по-малко ние сме свикнали с тяхното присъствие в града, толкова по-страшни изглеждат те. И така винаги последните са ония, които по „естествен начин“ биват набелязани като отдушник за нашето негодувание или пораждащи страх несигурности[1]. Но животът сред непознати е бил богат източник на страхове още дълго време преди настоящата вълна от имиграция и „диаспоризацията“ на големите и не чак толкова големи градски центрове по всички континенти на планетата. Много английските, но странни хора, населяващи Ийст Енд са били още в деветнайсети век постоянен източник на ужас за по-заможните лондончани, разполагащи с възможността да се скрият в прототипите на нашите „оградени общности“, да ги укрепят и да платят на полицията, за да охранява входа. Различен е само езика, използван по онова време за изразяване на страховете: тогава англичаните са говорели за „опасни класи“ и „антиконспирационна политика“, а не за „чужденци“ и „антиимиграционна политика“.

Ако животът по перифериите на Рим, Милано и Неапол наистина е толкова „ужасен и опасен“, то това е не защото хората, принудени да живеят там при ужасни условия имат различни цветове на кожата и посещават храмове в различни дни на седмицата. Животът е ужасен и опасен, защото онези италиански градски периферии, също като предградията в Париж и Марсилия или градските гета в Чикаго и Вашингтон служат като сметища за отхвърлени, унижени и похабени човешки същества, прогонени от „голямото общество“; мъже и жени, чиято споделена съдба, както е печално известно, ги разделя вместо да ги свързва. Каквото и да правят или чувстват иначе, унижените хора никога няма да уважават съседите си, други отхвърлени от обществото хора, на които също като тях е било отказано човешко достойнство и право на човешко отношение. Би било изключително нечестно да се обвинява „имиграционния проблем“ за тяхното състояние. Нашите предшественици обвиняваха социално отхвърлените – безработните, бедните – в това, че заплашват обществото с революция. Днес никой не очаква някаква обединена съпротива срещу настоящите източници на социално зло да дойде от „перифериите“ … Само от просяците, наркодилърите, бандитите и малолетните престъпници се очаква да бъдат настанени там и да идват оттам до тук …

Друго разсъждение възниква от факта, че докато от една страна антиглобалистките политически сили печелят, от друга, демократичното и либерално „не на глобализацията“-послание нямаше успех. При последните италиански избори драматично антиглобалистката радикална левица беше напълно победена, може да се каже, унищожена. За пръв път в италианската история комунистите и социалистите не бяха избрани в парламента. Антиглобалисткият вот десен ли е тогава? Защо? Или може би поради крайно подчертаната идеология той е прекалено радикален за една умерена страна като Италия? И каква е ситуацията по други места по света?

Глобализацията може да е в основата на настоящите ни трудности и на невъзможността да продължаваме както досега, избирайки измежду същите цели и оценявайки статуквото и бъдещите изгледи по същите критерии – но аз не мисля, че масовите избиратели са ръководени при избора си от отношението към глобализацията. Поне що се отнася до масовия избирател, политическите лидери – настоящи и тепърва възхождащи – биват оценявани според строгостта, която демонстрират по „въпросите на сигурността“. Те се опитват да се надминат взаимно по обещанията за твърдост към виновниците за несигурността – истински или измислени, но такива, които са наблизо, могат да бъдат достигнати, нападнати и победени. Форца Италия или Лигата не биха спечелили изборите под лозунга за борба срещу глобализацията и глобалните корпорации … Те могат да спечелят избори, обещавайки да защищават усърдно работещите ломбардци срещу опитите да бъдат ограбени от мързеливите калабрийци, да защищават всички срещу пришълци, които им припомнят за несигурността на собствената им позиция или срещу досадни просяци, мародери и бандити. Заплахите от глобализацията ще останат незасегнати от всичко това.

Последните италиански избори показаха, че работниците, и особено индустриалните работници, гласуват все по-малко за левицата (дори и ако в Щатите например африканците и азиатците гласуват най-вече за Демократите). Защо се случва това, по ваше мнение? Мислите ли, че съществува нещо такова като Демократическа отговорност (тук в Италия много политически наблюдатели – и избиратели, разбира се – отбелязаха, че радикалната левица е била много по-заета с пиене на шампанско, отколкото със защитата на бедните хора), или за това има по-широки икономически, социални и културни причини?

Да, за това има по-широки причини … Днешните „работници“ или „индустриални работници“ не са същата социална категория както преди петдесет години. Само едно малко и топящо се малцинство е обвързано с компании, за които то работи „постоянно“, „до живот“; само едно малцинство има постоянна работа и следователно разполага с някакъв стимул да създава взаимни връзки и лоялности. Още по-важно, колективното договаряне, колективните трудови договори и колективните гарантирани условия на работа, всички тези неща са в упадък, те са жертви на дерегулацията. Едно все по-нарастващо мнозинство от сътрудници днес са „гъвкави“ работници, които едва ли могат да обвържат житейските си планове с фирми, от които непрекъснато се очаква да бъдат изкупени, смесени или да обявят банкрут. Онова, от което се очакваше, по логиката на неговата социална среда, да бъде „работническа класа“, днес е атомизирано и се е превърнало в рехава и променлива смесица от индивидуални наемни работници, намиращи се в постоянна конкуренция, вместо в солидарност, едни с други. Новата ситуация не насърчава обединяването на силите, демонстрирането ръка за ръка, класовата лоялност, общите цели … То не насърчава и борбата за един по-изгоден „съвместен живот“ с работодателите – които могат да престанат да предлагат работа или да изчезнат във всеки момент. Има следователно само малко шансове за „класова политика“. Би било наистина странно ако индивидите, наети в момента като индустриални работници, вземаха политическите си решения чрез позоваване на класовия си статус.

За да завършим, бих искала да ви попитам как една политическа сила би трябвало да формулира посланието си по отношение на глобализацията. Как е възможно да се отговори реално на страховете на хората, без да се предлага една консервативна програма, приемайки глобалните предизвикателства? Отговорът срещу глобализацията е много сложен, но политиката отхвърля всякаква сложност. Освен това, защо тази задача е по-трудна за левите, отколкото за десните, и особено за Демократическата Партия в Италия, която е по-ангажирана в процеса на промени, опитваща се да бъде за реформи, вместо идеологически-революционна?

„Отговорът срещу глобализацията“ е не толкова „сложен“, колкото труден за реализиране на практика. Сравнително лесно е да се каже какво е нужно да се направи; истинският въпрос е кой е в състояние да го осъществи. Докато си остава „дива“ и свободно разгръщаща се, неконтролирана, глобализацията винаги ще осуетява човешките проекти, надежди и очаквания, ще носи със себе си последствия, напомнящи повече за цунами или земетресения, отколкото за мотивирани човешки действия. За такива последствия е малко вероятно да бъдат смекчени, камо ли пък предотвратени, докато не е налице представителство, сравнимо по териториален обсег и власт с вече глобализираните сили. Трудността се състои в това, че изглежда всички обстоятелства се противопоставят на появата на такова представителство.

Както в „дивия Запад“ на холивудските уестърни, където богатите собственици на добитък и бандитите, ако и в постоянна война едни с други, споделят интереса в продължаването на състоянието на беззаконие и липса на правила – всички сили носещи се днес свободно из глобалната „ничия земя“, колкото и антагонистични да са едни към други, изглеждат еднакво враждебни срещу налагането на „един закон за всички“ или дори известното „укротяване“ на глобализационния процес. Рано или късно „отговорът срещу глобализацията“ ще бъде намерен. Тревогата обаче е в това колко човешки жертви и страдания ще се появят в резултат от нашата неспособност/нежелание да го дадем по рано, докато той все пак бъде намерен – по-късно …


Източник
 



[1] Нека си припомним типичните в това отношение оплаквания на „софиянци“ срещу „провинциалистите, които напълниха София“. Обикновено това са хора, забравящи, че родителите (или най-много бабите и дядовците им) също са провинциалисти, дошли по някое време в София. Какво ли ще се случи, когато в България започнат да се появяват повече чужденци, особено от по-бедни страни? (Бел. пр.)

Pin It
Зигмунт Бауман
Зигмунт Бауман (род. 1925) е известен полско-британски социолог, който живее от 1971 г. насам във Великобритания, след като е бил прогонен от Полша в резултат на антисемитските чистки, проведени от полската комунистическа партия през 50-те години. Той е професор по социология в унивеситета в Лийдс (от 1990 – emeritus professor). Бауман е най-добре познат с анализа си на връзките между модерността и Холокоста, както и на постмодерния консумеризъм.
Други статии от този автор

Посетители

76

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Благо писа Още
    Освен "Адът - това са... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Практиката в това... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Просто щракнете върху... преди 2 дни
  • Милена писа Още
    PS: Намерих я:... преди 2 дни
  • Милена писа Още
    Бихте ли публикували... преди 2 дни
  • mboru_uombe@abv.bg писа Още
    Особено ми липса... преди 4 дни
  • Кунев писа Още
    Бях в Германия 2... преди 5 дни
  • пантелей пътник писа Още
    за бедния и петмеза е... преди 6 дни
  • Бате Любо писа Още
    Не сте информирана... преди 1 седмица
  • Витов писа Още
    Партиите, по... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ами така може,... преди 2 седмици
  • Срам писа Още
    Как може Йооп (Joop) да е... преди 2 седмици
  • АННА Малешкова писа Още
    Написано много... преди 3 седмици
  • Plamen писа Още
    Разликата не е между... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... Понеделник, 21 Септември 2020
  • Златко писа Още
    ... Понеделник, 14 Септември 2020
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... Понеделник, 14 Септември 2020
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... Петък, 11 Септември 2020
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! Сряда, 09 Септември 2020
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020