1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

IMGP7334

 

Ден пети. Заминаваме към Кападокия, Днес е Гергьовден, а ние се запътваме към родината на Свети Георги – Кападокия. Земята на красивите коне (в буквален превод от персийски); на скалните църкви и най-причудливите каменно-варовикови форми в света. И на въртящите се дервиши. Пътуваме в луксозен (според нашите представи и нормален – според турските) автобус, в който гладен и жаден и неинформиран (пред всеки пътник има телевизионно екранче със слушалки) няма да те оставят. Пътят е около пет чàса, километрите – към шестотин. Какво си представяте, когато чуете за Анадола? Голи сипеи, скали и пуста жълтеникава степ? Нищо подобно. Пътуваме с часове през зелени тучни ливади, по които пасат огромни стада; нивите са прилежно обработени, изорани и засети. Снимките, макар и през стъклото стават прелестни, тъй като е много слънчево, а контрастите са ярки: розова пръст, яркозелени поляни, яркожълт синап, бели цъфнали дървета. Спомням си какво пише в пътния си бележник Чудомир за Бурса: Аз си представях, че камилски птици прескачат, пустини и рев на лъвове… а то… тук-таме се мярка силуетът на нашенското магаре… Какво ли би казал за Анадола? Една мини-Аркадия. Твърде динамично се сменят картините: нарядко пръснати селца с издигнати хубави дву- и три- катни къщи, дори лозя (!) и овощни градини. Тук се мярва джамийка. Там – огромен индустриален комплекс, като че захвърлен в нищото. Завод на Кнауф, например. В този рядко населен район кой ли въобще работи в него? Но за да го издигне немецът точно тук, значи има кой. И отново ливади, поляни, нивя. Облаци и кристално синьо небе.

Когато човек пътува, съзнава цялата мимолетност на човешкото съществуване, краткостта и празнотата на битието си, объркаността и безумието на ежедневието. И си мисля, че така, както никой не може да ти отнеме това, което си дал на другите, така и това, което видиш, обходиш, наснимаш, опознаеш, си е съкровено твое. Завинаги. Но е още по-ценно и интересно, когато е споделено. Пътувайки, живееш няколко животи. И като че ли да подкрепи мислите ми, внезапно пейзажът радикално се променя. Вода! Огромни количества вода! Да не би да сме свърнали към морето – стотици километри ни делят от него все пак. Разтварям картата – минаваме през второто по големина езеро в Турция и едно от най-големите солени езера в света Туз Гьолю. Няма да повярвате, но това езеро е розово. С кобалтово-синкави тонове, лилави нюанси и тъмно сиви пасажи, обшито с дантела от снежнобяла пяна, която се превръща в сол. В солна кора по земята. Странно ми е как съжителстват ниви и ливади със солено езеро – та нали солта убива всякаква растителност? Но това езеро е наистина огромно! Пътуваме с часове, все по брега му. Ту се отдалечава от шосето ни, ту наближава, ту изчезва съвсем, за да се появи отново зад поредния завой. Спираме за почивка – точно по средата на пътя до Невшехир сме. Спирката е мотел-ресторант-магазин. Селото е наблизо (според анадолските критерии за близо), а спирката е Йешил тепе, което в превод означава Зеленият хълм. Зелените хълмове на Анатолия. Доста пуста спирка. Слизаме за половинчасова почивка, горещо е, подухва суховей. Въздухът трепти над асфалта. Поглеждам отвъд магистралата – там е езерото. Има-няма стотина метра до там. Само трябва да метнем четирите платна на шосето (няма мантинела за прескачане, слава на Аллах!). И хуквам, Йо ме следва малко колебливо. „Бягай – виквам – ако искаш да снимаме и да не ни оставят тук…“. Въпреки че няма страшно, няма да тръгнат без нас, проверяват ни поименно на всяко качване и слизане, а сме и единствените чужденци в автобуса. Стигаме задъхани до брега на езерото, ама че извънземно езеро. Красиво е. Наближаваме водата, под краката ни хрущи солта, вървим по кристали, а водата се пени и осолява подметките ни. Водата е толкова топла, че човек би помислил, че извира от топъл минерален извор. Йо смъква с хазартен жест сандалите си, запретва дънки до коляно и смело нагазва. Аз снимам, няма време. Тя писука от радост, върви все по-навътре, а водата едва достига прасеца ѝ. Нащрек съм. Като знам колко е луда и витална, току виж се цопнала да поплува с дрехите. Никой обаче не плува и тя пази приличие. Някъде в далечината на езерото е забит дървен виенски стол с облегалки, явно предназначен за водни процедури. Какво ли е наистина усещането да се съблече човек и заплува в тази розова сол? – се размечтава Йо и ме поглежда умолително. Не, идеята не е добра, първо бързаме, второ виж, никой не плува тук. Давам зор, почти ѝ се скарвам като на малко дете и тя излиза на брега, а дънките ѝ са целите в солни пръски. Хукваме обратно. Автобусът се стяга да продължи, мият го грижливо, само не разбирам от какво (турците са маниаци на тема чистота на всичко, но особено на автомобилите си) – имам чувството че всеки момент ще изпръхти доволно, ще изцвили или ще вдигне мощно хобот за поздрав. Дали да не бутна соленото Йо под струята? Измиваме се, пием по чай и си даваме сметка, че колкото и да се бави и заплесва, колкото и да се диви и съзерцава, човек тук не може да закъснее за никъде. Все едно сме влезли в машина на времето, в тета-зона, където времето се разтяга и режисираш мига според вкусовете и желанията си. Трийсетте минути почивка стигнаха за всичко. Към нас се доближава автентичен анадолски старец – с таке, цигаре и броеница. Йо му се усмихва и му дава селям и… толкова му трябваше. „Откъде сте, къзъм?“ „Булгаристан.“ „Ами какво, що, накъде…“ Йо е словоохотлива. Ааа, евет, чок гюзель, ходжаам! И започва неговият монолог: „Ех, гюзель Булгаристан, някога бяхме една държава, силна, голяма, до Англия чак стигахме, всички трепереха от нас. После дойде Русия и ни раздели. Лошо стана, лошо, защото станахме слаби. А сме слаби, защото останахме сами. И ние сме сами, и вие. И с арменците стана така. Прогонихме ги. А някога бяхме достлар (приятели). Шимди (сега), слушай, слушай, шимди казват на Ердоган: – Няма ли да идеш в столицата, в Ереван, на преговори?. А той – Ще изпратя посланика.“ Засмива се дяволито и завърта очи. Пауза. Пробва ли ни? Ние се смеем с глас. „Защо се делят хората? Защо враждуват? Ето ние, с един аркадаш (другар) отиваме веднъж в Анкара. На Къзълай вземаме автобуса. До нас седят двама негри, черни, ама катран. И другарят ми казва: – Абе, гледай ги тези какви са, те въобще, дали са хора, а, как мислиш? – Мълчи, думам, че е грехота, янлъш си! Тебе кой те създаде? Аллах. Е, и тях Аллах ги се създал. Затваряй си устата, че сигурно учат тук, говорят турски, ще те разберат какво говориш. Срамота!“ Клати глава и премята броеница от зеленикав опал. Насочвам фотоапарата, той обаче се оказва суетен, режисира позицията. Щраквам ги. После тримата се запечатваме за вечен спомен, препечени (и добре осолени) от косо падащото обедно анадолско слънце. Не ми харесва фотоапарата – внук му имал Канон, то е къде, къде… Е, знаем го от Георги Господинов: „Днес канонът е Канон!“ И продължава: „Турция беше много бедна държава. Но от десетина години вече сме добре, заприличахме на другите хора, на вас, европейците.“ Дискретно замълчаваме. „А ти откъде си?“ „От близкото село, от Шерефли Коч Хисар съм, Дорсун Кахведжи ми е името.“ Дорсун Кафеджията от Крепостта на овена. Дорсун ефенди от селото на честта? Или – на гордия коч, някак по-юнашки звучи. Йо се забавлява с моите волни интерпретации. Качваме се вкупом в автобуса и продължаваме. След секунди минаваме през селото на коча – оказва се малко спретнато градче, стройни триетажни нови къщи с пъстри стъкла и обшити от керамични шевици, които проблясват на слънцето. Оказа се, че това непретенциозно селище е снабдено с гигантска модерна болница и филиал на Аксарайския университет. В Турция има около двеста университета, като малка част от тях са държавни, а частните са с приоритет. На над осемдесет милионна Турция с младо население, над осемстотин хиляди абитуриенти всяка година, далú са ѝ много толкова университети? Не знам. Но веднага мисля в сравнителен план: България е седем милионна застаряваща страна с отрицателен прираст, а има петдесет университета.

Отново на път. Поля, поля, поля – да те заболят очите от зеленина, казваше братовчедката ми по повод на пейзажите в юнска Ирландия. Но тук, в Анадола? Завиваме от Аксарай на изток и се отклоняваме по второкласен път към Невшехир. (Това, че е второкласен разбираме от обозначението по картата и по двете платна на шосето. Не попаднахме на нито една дупка.) Невшехир е сърцето на Кападокия и е най-големият град в областта. На хоризонта се проектират гигантски заснежени планински върхове. Връх Ерджиес е почти четирихилядник и представлява кратер на угаснал вулкан. Красиво е, моите фотоконтрасти стават още по-прекрасни, защото заснеженият връх, зелените ливади и кафявата угар изведнъж се сдобиват с ярък акцент – червеното знаме на републиката, бучнато насред равнината. С подобна картина не сме свикнали. Наистина в тази страна знамената са навсякъде, особено пък пред избори, но това е в градовете. А тук? Над всяко кале или голяма скала оттук нататък ще се любуваме на тази странна гледка, която като че ли ни шепне: „това тук е мое, тази хубост Аллах неслучайно тук я е сътворил, ние сме тук“. Равнините започват да стават каменисти – огромни ръбести камъни, като че пръснати от нечия ръка, са разпилени из цялата зелена шир. Някъде си личи, че са ги влачили, премествали, преподреждали грижливо във формата на синори. Тук-там се виждат трактори. Релефът започва да става твърде причудлив: терасовидни плата, могили, изникващи отникъде, скални калета със забодения червен байрак с полумесец. Минаваме през Акгьоль, Учхисар, крайпътни заведения, кервансараи, дори петзвезден хотел, извисен там, някъде, ин дъ мидъл ъф дъ ноуеър (както обича да повтаря Йо). Боже, къде сме тръгнали, по средата на нищото?! Забавлявам се като снимам крайпътни реклами: Хош гелденис, Кападокия ви очаква, добре дошли в Кьофтедокия, в Кафедокия! Изяжте я! Изпийте я! Обладайте я! Почувствайте я! Ваша е! Тя ще остане, ще има още от нея… Е, благодаря, не съм фенка на кьофтедокия, но кафедокия с удоволствие ще опита Евдокия!

Впервам поглед отново в нивите, почвата им напомня на едър морски пясък. Какво ли пък може да расте тук? Виждам овошки и лозя. Лозя, лозя… Какво ли трябва да означават, като се има предвид, че влизаме в цивилизация, която забранява алкохола? Ами, сигурно правят сладкиши и сиропи от гроздов сок. Както ще се уверим по-късно – дори туршия от десертно грозде (впрочем, много е хубаво). Но в самия център на градчето Юргюп, към което сме се запътили, на другия ден ще открием горд паметник на гроздобера. Явно наистина е лозарски район. Продължавам да се чудя. Сега минаваме край парцели с млади овошки (ябълки, доколкото виждам) грижливо оформени като оранжерии с подвижни стъкла. Пейзажът отново се сменя, следват червеникави камъни, сивожълта пясъчна почва, сипеи… Контрасти. Турция е страна на контрастите, тепърва ще го асимилирам.

 

IMGP7452

 

Пристигаме в Юргюп следобед, настаняваме се в хотелче на Невшехирския университет, всички са любезни, радват ни се. „Булгаристан, комшу, ходжам!“ На хиляди километри сме от Булгаристан, но все пак сме комшу. Тръгваме на вечерна разходка из Юргюп, водени от смесени чувства. Абе, Анадола си е Анадола. Струва ни се, че ни гледат втренчено-изпитателно. Питащо и очакващо. Сами, неприбулени жени, явно туристки. Туристи има доста, но са в големи групи, а ние тръгваме сами да катерим централното кале и скалните пещери. Разбира се, достъпните. Но сме твърде изморени за подобни приключения, при това вече на залез. Снимаме се с група възрастни кападокийки сладурани! Толкова са стари и автентични и до една с дълбоки шарени шалвари, елеци и чембери. Усмихват се свенливо, но приветливо. Нагласят се с готовност за снимката, а единствената гологлава моментално се прибулва. Коментират нещо – явно откритите ни крака и глави. Йо им заговаря на турски и те мигом светват в лъчезарни усмивки. И как не, тя има невероятната дарба да завързва контакти и да изслушва събеседника си. Усмихва се, буди доверие. И аз се усмихвам, но изглеждам някак студена – дори и усмихната, очите ми винаги изглеждат сериозни. Но тези жени са просто откритие! Моите моделки си имат естествен неповторим декор: каменна къща с кована врата и зелена полянка, насядали са направо на земята, а около тях са разпръснати три разкошни пиринчени ибрика. Гологлавата баба артистично се крие зад рамото на другарката си и надниква през чембера. Свърши ли вече процедурата? В ръката си държи десетлитрова пластмасова бутилка. Ама че досада, цивилизацията с уродливото си лице е стигнала до тук. Отново се сещам за Хайтовата майонеза и ми става блудкаво. Бърка ми композицията тази бутилка, но ме е срам да ѝ я конфискувам. И без това сме достатъчно нахални. Щрак и им вземаме душите. Хади бай! Гюле, гюле… размахват ръце стариците.

Изкачваме се навръх калето, където откриваме тюрбето на Кълъч Аслан, прочутият селджукски султан, описан в книгата „Петте града“ на Ахмед Хамди Танпънар. Йо току що я е превела и взема нещата много лично и присърце. Нима това тюрбе е тук, ама този онзи ли е? Ох, да не стане с моите Аляадиновци – аз си мисля, че е онзи с вълшебната лампа, той бил селджукски султан… Стана тя! Попаднали сме на свещено място. Надникваме. Снимаме.

Минаваме край улични сергийки. Килими, керамика, бижута. „Гяль, гяль (влезте)“ – кани ни натрапчиво любезен продавач и ни гледа… думата е жадно. Откъде сте, как сте… Ааа, българки. Понеже сте комшулар, елате тук, вижте сребърните пръстени, камъните са вълшебни. От онези, които менят цвета си – ту са сини, ту зелени, виолетови, карминени, жълти. Тук добиваме този камък. Феноменал или още александрит, май така му казваха, в сребърен обков, сто и седемдесет, двеста и петдесет лири, на вас ще ви направя цена. Любезно отклоняваме офертата. Заглеждам се, на витрината на магазина му виси огромен плюшен копринен гоблен с Тайната вечеря. Виждаме и икони със Свети Георги, продават и кръстчета. Не е чудно, като се има предвид къде и кога сме. Настава време за нещо като гергьовска вечеря, изведнъж разбираме, че сме страшно гладни. Търсим с поглед подходящо заведение на открито, със смесен състав и тиха музика и… ето го. Непретенциозно бистро, разположено направо на улицата точно срещу входа на очевидно скъп тузарски ресторант. Група ирландци от няколко поколения и очевидно смесен семеен ирландско-турски състав шумно вечерят и изнервят с претенциите си сервитьорите. Деца цвърчат и се гонят, дамите не одобряват блюдата и ги връщат. Нужно е самообладание. То май е малко в повече на сервитьорите, които очевидно не бързат за никъде и разчитат на едната гола любезност. Плийз мадам, ъф корс, мадам … Ние си поръчваме традиционна доматено-патладжанена салата и нервозни (какво нервозни, убийствено люти) агнешки кюфтенца по юргюпски, защото трябва да почетем закрилника на стадата. Йо си „виква“ и един леден „Ефес“. Наздраве! Шерефе! Всички народи вдигат наздравици за здраве. Само турците пият за честта (шерефе означава чест). Имаме чест да бъдем днес тук, в земята на Свети Георги. Та той си е наш, ако и да е кападокиец. Бледоликата и рижа съдседна компания се държи твърде свойски и разбирам защо – един от зетьовете се оказва местен, черноок и мургав хубавец, до когото седи възрастна забулена жена, очевидно майка му. С нея той говори на турски, с невестата и роднините на ирландски. Шумната вавилония най-сетне си тръгва, плащаме и ние. Вече е почти тъмно. До нашата маса, която беше съвсем на улицата дълго стоя и гледа неприлично-настоятелно някакъв мъж. После се качи в таксито си и отпраши нанякъде. Докато ни броеше хапките се чувствахме неловко, но ето, сега ни е нужен, да ни хвърли към хотела. Въпреки че вече не ни се прибира.

Хлътваме в магазинче за куру йемиш (подправки, ядки, сушени плодове, чайове и кафета…), локум и халва. И попадаме право в ръцете на… Шехерезада. Двайсетина годишно вакло момиче с огромни черни очи и запленяваща усмивка чува, че Йо и проговаря на турски и… край. Очертава се да спим в магазинчето. Но първо ще получим диабетен удар. Говори малко провлачено, но затова пък много! Засмяна до уши, кима разбирашо и гледа някак от дълбоко, мъдро, не за годините си. „Опитай от това, ханъъм, да ти клъцна малко натурална халва; ходжаам, виж, виж, тия сушени ягоди колко са ароматни, ето и сливи, и фурми…“ Не, не мога повече, честно. Много е вкусно! Йо отново разказва историята ни, историята на нейната кариера, на нашето пътешествие. Говорят си за нещата от живота. Аз внимавам в какво се заглеждам, защото тутакси се набутва в устата ми. Ядки, семки, плодове, локум … Ще разглеждам сапуните и чайовете. И кафето, шафрана, миризмите. Питам каква е тази шарена кутийка? „Виагра“, отговаря невъзмутимо Шехерезада и се залива от смях. „Не ви трябва“, добавя и подкупващо ни смига. Всъщност Шехерезада се казва Фатма, много ачигьоз момиче, ще те купи и продаде, както казват по нашенски. Виждам колко фамилиарно е сложила ръка на рамото на Йо и я потупва съчувствено, обяснява, шегува се, хваща и двете ѝ ръце, свива рамене, нещо оживено дебатират. Няма мърдане. Изведнъж прихват в смях. „Казвам ѝ дай да те взема за снаха, толкова си хубава и умна“ – превежда Йо – „а тя е делова – колко е голям синът ти?“. „На на трийсет стана, живее в Лондон.“ „Аууу, гюзеель, ама машаллах, не ти личат никак годините, ходжам! Ами моята майка е толкова по-млада!“ Поглеждам към забрадената дългопола жена, която примирено се усмихва зад щанда и ни гледа с любопитство. Не искам да си помислям на колко е – със сигурност е много по-млада от самата мен. „Ех, женена съм, ходжам вече от две години, иначе окото ми не мига, стягам куфара и тръгвам към Лондра!“ Брей, че смела! От отсрещния тезгях с въпросителна усмивка следи разговора ни младо момче с брадичка, изглежда това да е щастливият съпруг. Добре, че не разбира какво дискутираме! Заговаряме се с нея за сериалите – тя е в час с медийната ситуация в България, знае, че това е рецептивен феномен, одобрява, кима, възклицава. Ние сме нейните цивилизационни открития. Но сама не знае всъщност какво откритие ни е тя. Смеем се, щрак, Фатмичке на портрет. Гюле, целувка, и… най-сетне тръгваме.

Вземаме такси до хотела ни, който е извън града. Веднага разбираме, че шофьорът ни не е като другите. Висок, снажен, мургав мъж в напреднала възраст, но със светли очи. О, за възраст вече не се наемам да говоря и да правя прогнози. Това е свят, в който времето може и да лети като хората (искам да кажа като в нашите светове), но е изключително относителна категория. Според която категорията яваш, яваш е сакрално заклинание. Спокойно трябва да е, разум трябва. Бавно и навреме. Шофьорът има петнайсетина минути път с нас, но естествено ни заговаря и ни разказва своята история: „Коренът ми е от Солун. Не ме гледайте, че съм висок и светлоок, така е щото ние сме от морето. Когато Ататюрк направи спогодбата за изселниците през двайсет и четвърта година, нашите се вдигнали и дошли тук. Не по собствено желание, ама нали знаете вие как стават тия работи.“ Ние ли? Знаем и още как! „А селото в близост, Мустафа паша се казва сега, там всички били гърци. Тях пък заселили в нашите къщи и по нашите места. Те не искали, съпротивлявали се, ама кой ги слуша? Заминали за Солун. Мен ако питаш, те са си по-добре там, отколкото ние тука. Ама така… Сега в това село са останали много гръцки църкви, има и един древен кервансарай от петнайсети век, утре идете го вижте, комшу!“ Е, този е вече някак по-истински комшия. Разделяме се със солунчанина. Правим последни снимки на нощния Юргюп – там, от високото, е блеснал като коледна елха. Защо ли ми е такова коледно-великденско по това време в Анадола? Заспиваме.

Гьореме, Кападокия, ден шести. Напускаме Юргюп със смесени чувства, без да отидем до Кервансарая в Мустафапаша. Що има кервансараи – наши са. Да, но се оказа, че повече няма да имаме време за такова удоволствие, така че не отлагай днешната гледка и дестинация за утре! Вече ще знам. Но си останахме без кервансарай.

 

IMGP7552

 

Гьореме се оказа една малка приказка. Пътят е около трийсетина минути. Слизаме на центъра срещу голямата джамия и веднага попадаме в прегръдките на бай Мехмед. „Момичета, кои сте? И накъде?“ „Към Гаферли стон хаус – отговаряме питащо – къща за гости е, ние по Букинг…“. „О, при братовчеда Исмаил? Качвайте се!“ Впоследствие научаваме, че не са точно братовчеди, а Мехмед е бивш шеф на Исмаил. Ох, много е объркано, май дойдохме в земята на братовчедите. Пътят се вие рязко на серпентина, но затова пък е кратък. Гаферли се оказва в центъра. Мехмед ни носи тежките куфари, тук всички са кавалери. (Думата кавалер е чуждица и в прекия, и в преносния смисъл в българския език. Странно е, че сред богатата ни колекция от турцизми, нямаме аналог именно на тази?) Настаняваме се в Гаферли, което е самата къща на съдържателя, а той живее на втория етаж с цялото си семейство. Срещу нас се издига едноименната джамийка, явно, че сутрин ще ни буди мюезин. Не се сбъднаха предчувствията ми, на заранта той пропя съвсем отбрано и тихичко – тук явно се служи така и всеки уважава личното и духовното пространство на другия. Направи ми впечатление, че от голямата джамия излизат само възрастни мъже. Условията в хотела ни са повече от прилични, но малкото прозорче на стаята не може да се отваря. Е, как ще заспя аз? Може би на открехната врата? Но това интериорно решение е съвсем в духа на селището, просто трябва да запазя самообладание. Все пак ще спим в каменна къща, а ако беше направо на някоя скала? Всъщност именно това е атракцията, тук този тип хотели са от най-скъпите.

Исмаил е симпатичен млад човек (може би няма 40), жена му Мелек е бременна с третото им дете, а вечерта се появи и майка му, и сестричката му (абитуриентка). Фамилията на Исмаил е кюрдска, говорят някакъв език, който Йо почти не разбира. Но заради мен и ходжам Йо минават на турски. Исмаил говори и английски, бизнесмен е все пак. Имат компютър, интернет. Но в стаите няма телевизори, радио също не виждам, а и никъде не видях да продават вестници. Всъщност, няма как, не съм довидяла явно, защото градчето е курортно и оживено, има туристи от цял свят. Уговаряме се вечерята да е тук, а не навън, да ни демонстрират местни специалитети. Радват се искрено, че няколко дена ще живеем сред тях.

Хвърляме куфарите и вече начертаният в главите ни план за разглеждане е задействан. Тръгваме надолу по стръмните извити улички, около нас се издигат причудливи остри скални възвишения, докосваме ги – варовик, изсипан от Аллах в най-невероятни форми и линии. Много от тях са превърнати в луксозни хотели, а стаите са направо в скалите. Имат си естествени прозорчета, е, остъклени, разбира се. Но тези къщички са съвършените изолатори – зимата от студа, лятото от жегите. Тук, разказват местните, температурите скачат над 40 градуса. И не стига, че скачат, ами се и задържат – през целия юли и август.

Поемаме курс към Оупън Еър Мюзиъм. Огромно пространство от скали, каньони и грижливо реставрирани или просто консервирани и съхранени скални църкви и фрески със сцени от Стария и Новия завет от ранно християнско време. Всяка църква има своя пазител, с всеки се спираме и разговаряме. Още на първата спирка попадаме на почитател: „Булгаристан?“ и ни смига „чакайте да излязат тези германци и снимайте“. Излиза да пази навън. Вътре пази Свети Георги от туристите, навън пази нас и Свети Георги от чужденците? Ние сме свои. Разбира се без светкавица щрак – по веднъж. Удивителни червени бои, как са се запазили през вековете! Благодарим. Той прави недвусмислен жест с два пръста – „сигара вар?“. Йок, забравила съм ги в хотела, ама те са и турски, и женски, как не се сетихме да вземем няколко кутии български цигари, които са в пъти по-добри от местните! Подавам му 4 евро – с тези пари ще си купиш две кутии. Той ме гледа озадачено. Дали ни разбра? Май сбърках тук с валутата. Хората тук изпитват респект пред еврото, в столицата привидно равнодушно търгуват едновременно и в лири, и в евро, но тук, в Кападокия, парите на Аврупа се приемат радушно. Няма опасност да бъдеш излъган, непрестанно щракат електронни калкулатори – „толкова е по курса на деня, мадам, ето, виж“. Ако искаш може да платиш и в лири, толкова и толкова прави. Евет? Хаир? Грийн тур желаеш – сто лири, ама включва всичко, и музеите, и пътя, и храната, цял ден. Сеанс с танцуващи дервиши предпочиташ? Двайсет евро, в 18 часа бъдете тук, връщане в 22 часа. Хората работят делово, учтиво, без да демонстрират печалбарска страст. В ежедневното наречие липсва онзи нашенски тарикатски, безкрайно противен фразеологизъм „да правя пари“. Какво ли да им правиш толкова на парите? Освен да ги издигаш в култ чрез езика. Пари не се правят, а печелят, при това с едничкия разумен смисъл да бъдат инвестирани или за да бъдат похарчени разумно. И после пак така. Работя, за да „правя пари“ – колко тъжно и скучно звучи. Другото е… тарикатлък. Ама и това не е, защото тарикати по тукашному назовават дервишка секта, това са ислямски монаси-съзерцателни и духовни същества, дето имат само бялата клоширана роба на гърба си и каука, който символизира надгробния камък. Мементо мори. В тази памет място за пари няма…

На връщане от Еър Мюзиъм (трябва ти поне половин ден, за да го разгледаш целия) минаваме през няколко препятствия, които ту затвърждават, ту разколебават горните ми разсъждения. Минаваме през ателието-магазинче на грънчаря Кюршат – момче на около двайсетина години, което прави и продава прочутата анатолийска керамика. В работилничката-магазин има малко грънчарско колело, на което Йо сяда, за да опита таланта си. В свободното си време тя е приложничка, занимава се с бижута и фюзирани стъкла. Видимо развълнувана, тя поема топката глина в ръце и влиза в ролята на Твореца. Човек бе сътворен от кал… Кюршат ѝ обяснява нещо и завърта с крак колелото. Започва се. Толкова не въртят и моделират, обаче, колкото разговарят. Всички хора тук са много любопитни и това е едно прекрасно качество на човека, чиито сетива са отворени за света и другите. Източният човек въобще е такава направа – лаф олсун…, да върви приказката е важно, а докато тя върви, върви и светът, и животът. Върви и се върти също като това малко грънчарско колело. Не случайно Шехерезада се е родила именно тук. С нея вече ви срещнахме. Йо сътворява нещо като малка глинена вазичка. Кюршат я хвали – „нужни са поне 2 години чиракуване, мадам, за да се научи човек на вази, вазите са най-трудното!“ Купуваме си от неговите произведения – шарена писана керамика, която ти взема очите, чинии, чашки, поставки, гърненца… Още не знаем, че сме едва в предверието към Царството на чомлеците (на тур. – гърнетата). Излизаме от магазинчето на Кюршат (колко струва сеансът на грънчарското колело ли, ами нищо, това е рекламна екстра, хайде със здраве, хаирлъсъ олсун!) и се натъкваме на инсталация в стил Балкантурист. Три камили, въоръжени със самари, кротко преживят, опалени на най-страшното обедно слънце. Двайсет и осем градуса на сянка. До тях невъзмутимо пасе магаре (не е чудно, това е един от символите на Кападокия), чийто шарен самар и накити определено конкурират камилите. Насочвам фотоапарата и… няма щрак. В кадър изскача отнякъде Господарят на камилите – „но, но, мадам“ и настоятелно ръкомаха. Иска да ме качи на камила, бурно се съпротивлявам, защото виждам, че втората труженичка в редицата бавно се изправя, а на гърба ѝ, пищейки, се клатушкат, вкопчени едно в друго две момичета. Едното забулено, другото отбулено, но реагират еднакво на ситуацията. И умират от смях. Не, на подобна грамада не се качвам в никакъв случай, освен това няма време за филмови кадри, просто искам незабравима снимка с красавиците. Господарят ме разбира и грабва фотоапарата ми, кадрира и.. щрак, щрак. Две пози. Гуд бай, лейди, дължиш ми тен лира! Повдигам вежди – тен? Инстинктивно вадя пет – тен, тен, настоятелно пери пръстите на двете ръце камиларят. Брей да му се не види, тези камили какво, да не би да са от платен сайт за запознанства? Подавам му с неудоволствие десет лири и догонвам по пътя Йо, която отмина камилите с безразличие и предпочете сладолед на сянка. Скривам за цената на фото находките, ще ми се кара.

Пред нас е следващото изпитание – Големият храм на Свети Георги. Пазителят на храма обаче се оказа истинската находка, но… го пропускам. Наистина е впечатляващ, сериозен и делови. Напушва ме смях: пред нас стои гигант с гарваново черна коса и анадолски мустак, изпод който проблясват няколко златни предни зъба. Кафяв костюм, вратовръзка, синя риза и брошка с червеното знаме на джумхуриета, бучнато на бутониерата. Обилно напарфюмиран с гюлова вода. Абсолютен двойник на герой на Костурица, като че току що излязъл от кадър на „Аризонска мечта“. Смигвам на Йо, тя с мъка задържа усмивката си. „Ето я, скъпа, твоята Анадолска мечта“. Тя обаче се взема в ръце и го заговаря на перфектния си турски, започва разговор за археология, изкуство, архитектура. „Отур, ханъм, седнете за момент, така се прави, стойте де, за къде бързате, храма от хиляди години си е тук“ – той настоятелно я докосва по рамото и гледа похотливо. Моментално отнякъде изникват две чаши чай, „починете, разхладете се“. (Тук се разхлаждат на сянка и с горещ чай – действа!) Тази църква датира от…, историята ѝ е…, фреските…, не се снима… Влизам и докато си говорят (оставила съм най-безотговорно Йо в ръцете на нейния Зевс) и той е омагьосан от нея, щраквам един път супертайно сърцето на храма. Удивително е! Вече е време за тръгване, Йо ме гледа въпросително: „Господинът ни предлага да ни заведе следобед до Роуз Лав Вали, Долината на влюбените, да снимаме залеза.“ Със собствената си кола? Не, бихме се включили в колективен тур, но така… Самички с хидалгото на Кустурица в Розовата долина на влюбените, не, не. „О, мадам, а след това имайте готовност да поемем на дълъг път – отиваме на истински средновековен хамам. Вземете си бански и хавлии, ще ви изкъпя и…“ А кога ще се приберем, упорствам аз. „Някъде към полунощ, предупредете в хотела да ви чакат.“ Смълчаваме се, той става още по-настоятелен и императивен: „В 18.30 бъдете тук, приключвам работа и потегляме.“ И колко ще ни струва, казахте, че пътят е дълъг? „Спокойно, ще го уредим“. Изнизваме се съвсем бавно на заден ход, кимайки учтиво, закачили най-нелепите усмивки на лицата си. Евет, евет, нека помислим, днес сме страшно ангажирани, може би друг път. „Няма какво да мислите, чакам ви“ – отсича той на анатолийски инглиш. Английският звучи някак по-авторитетно, явно на този език можеш да заповядаш истински на белите европейки. Ъф корс, сър, бай… почти хукваме към следващия обект. Беж, Лиске да бягаме, ето ти и неприлично предложение в ранния следобед. „Йо, може и да размислим, имаме визитна картичка“, заливам се безотговорно от смях. Йо е напрегната. Не, за днес стига разходки повече в тази посока. Има толкова долини за разглеждане. Не ни е нужна компания.

Следващата атракция е поредното магазинче за керамика. Пред него народният гений на приложната декорация е издигнал две зловещи бели фигури на извънземни същества в естествен ръст – от онези същите, варово белите, с дръпнатите черни празни погледи. Приличат на гигантски бели скакалци, доста зловещо изглеждат на фона на скалите. Предполага се, че ръстът им е малко над човешкия, но кой знае, нали писаха в интернет, че според доловени звукове от космоса, извънземните говорели на турски, имало и записи. Може и ръстът им да е съобразен с тукашните мерки. Какво правят тези извънземни тук? На другия ден научаваме, че си има крушка опашка – тези места са любимо място за снимки на Джордж Лукас, а кадри от неговите „Междузвездни войни“ са правени именно тук. Разглеждаме, снимаме се с извънземните, после пред каруцата с гигантски кафяви делви, пред импровизирания плет с шарени червени и сини гърнета, пред дървото на желанията, цялото овързано с найлонки и книжки, с изписани по тях мераци и пред чудесното дърво с окачени по него сини стъклени „очички“ против уроки.

 

IMGP7523

 

За следобедната си програма се доверяваме изцяло на бай Мехмед. „Качвайте се, ханъм, ще ви откарам до Аванос, там е много хубаво, ще се нагледате на чомлеци.“ Минаваме край прелестната Лав Вали, долината на влюбените я наричат, защото там се намират прословутите карстови образувания, които са се превърнали в запазената рекламна марка на цяла Кападокия. Високи, продълговати скали с почти еднообразен наклон стърчат в долината, на всяка от тях Аллах е поставил по един камък, който напомня калпаче, чалма или покрив на комин. Затова така ги и наричат евфемистично – Комините на феите. Иначе си приличат на фалоси, откъдето и да ги погледнеш. А където има фалоси, предполага се, че има и влюбени. Тук залезът бил най-розов, най-блестящ и прелъстителен. Вероятно затова така върви и офертата в пакет, първо залез, феи, фалоси, после хамам-баня. Е, не успяхме да ги видим в цялото им величие, печеше ги яростното следобедно слънце, след това, на връщане ги видяхме отново, но пак през стъклото. На другия ден следобед заваля и… нямаше залез. Е, сами си отказахме романтиката, какво да се прави.

Стигаме в центъра на Аванос, Мехмед ни оставя на спокойствие и дискретно се оттегля под претекст, че е ангажиран: „ще се върнете с автобуса, ходжам, ето тука спира, на всеки кръгъл час.“ Ето, така се прави, клатим глави ние. „Колко да ти платим, Мехмед ефенди?“ Нищо. „Ама тази кола с вода ли върви, толкова е скъпо горивото в Турция“, съпротивляваме се ние. „Не всичко е пари на този свят, ходжам, има и други, по-важни неща в живота!“ Достлукът, например. И добрите нрави. „И да минете по въжения мост, да се возите и на гондола“ – провиква се бай Мехмед. Тук има огромна река Къзълърмак се казва, водно колело в средата на коритото ѝ разпръсква хлад към небето, плуват лебеди и гъски, а гигантските върби са се привели към яркосинята вода. Безброй ресторантчета са накацали по брега на реката, а когато се взреш под водната ѝ повърхност усещаш странното въртопно движение на водата, която течението влачи в противоположни посоки. В далечината наистина виждаме гондоли. Зад гърба ни джамия, пред очите ни гондоли, хм, интересен културен колаж се получава. Уличките, криви и тесни, очертани от каменни къщи (тук те са само от камък, няма нищо повече от камък тук), странно ми напомнят за Дубровник, за Корфу, за Средиземноморието. Все едно някога преди съм била тук. Дежа вю. И на Йо много ѝ харесва, щастливи сме. Разхождаме се по моста, снимаме, ядем дондурма. Дондурмата е сладолед, има обаче един по-особен вид – марашка дондурма (сладкарници МАДО предлагат този вид МАраш ДОндурма, има ги в България), особен вид млечен сладолед, леко жилав, дотолкова, че може да се реже с ножица, съдържа сакъз или салеп – специална съставка, прах, който се стрива от корените на вид орхидея и действа благотворно на дихателните пътища. Нямаме време за сядане някъде, похапването е на крак, защото трябва да се разглежда. Минаваме отново през кривите улички и влизаме във всяка грънчарница, във всяко магазинче. Кобалтово синьо, зеленото на падишаха, яркожълто орхидейно, червен кармин, розово, пожарено червено – цветовете ни замайват. Тези чомлеци звънят при удар като камбани. Удивителни са. Навсякъде ни заговарят: „Булгаристан! Достлар, комшу, колко сте ни близки, ах, колко спомени…, аркадашлар!“ И всеки разказва историята си: „Моят корен е от Мадан… Знаете ли, че нашето градче е побратимено с Мадан, тук скоро идваха хора от тяхната община… А ние пък сме от Търговище. Вие сте ходжи? Ашколсун, Анкара университаси, от толкова далече сте дошли, чок гюзель!“ Черпят ни – за пореден път днес – с чай, с айран, локуми. Нищо не купуваме, не се сърдят, усмихват се. Хади, бай! В следващото магазинче се пълнят чаши с червено домашно вино. Вдигат се наздравици, аз заемам удобна фотографска позиция и уж разсеяно, забравям чашата си на поличката. Чорбаджията обаче ме контролира „шерефе, ханъм!“. Не мога повече, стомахът ми се бърка от най-невероятни смесици и жидкости. Той обаче с готовност взема чашата ми и се настанява в кадъра плътно до Йо. Прегръдки, интимности в стил достлар, кавалерски допита чаша. Снимките са пред прелестни огромни чинии с изрисувани по тях с калиграфско майсторство сцени от османската история: царстването на Баязид, Сюлейман на кон в битка, в харема… Дворци и палати… Има и чиния с марката „Фенер Бахче“. И с образа на Ататюрк в цял ръст. С калпак, без калпак, в полуанфас, с поглед като на Кларк Гейбъл. „Имам двайсет момичета-художнички, работят в цеха ми. Уча ги, организирам курсове, уъркшопи, а вие ходжам, защо да не направим с вас един проект? Да дойдете тук със студенти и да поработим заедно. Да се понаучим един други на нещо? Имам и хотелче, ще спите при мен. Цените тук са по-ниски, не е като в Гьореме.“

Впечатлена съм от факта, че тук се пие вино, жените са пребрадени, но по-другояче и доста по-нарядко, само мъже излизат и влизат в джамиите, а във всяко магазинче, дюкянче, работилничка, бръснарница, кафене, като икона е инсталиран портрет на Ататюрк. Е, и тук се веят оранжеви, червени и сини флагчета по улиците (изборите наближават), но личното почитание към Мустафа Кемал е очевидно демонстрирано. Оказва се, че тук хората са алевити, при тях неоосманизмът „не пее“, а са до един републиканци и не крият това. Джумхуриетът, прогресът и свободата са над всичко. Аврупа е идеал. Мисля си за тази страна и нейните контрасти. За нейното общество, чиито действия, настроения, движения, много напомнят пътя точно на тази буйна и пълноводна, но противоречива река. Как в сърцето на Анкара, града на Ататюрк, броди забулена маса поклонници, как се строи нова гигантска джамия, как дори в Анъткабира забрадките са повече правило отколкото изключение? Колко невъзмутимо, като пирамидата и сфинкса се издигат мощно осветените сараи на Ердоган (наричат ги Йени Топкапъ, новият султански дворец)? А в сърцето на Анадола делото на Бащата на нацията не е забравено. Значи какво? Може би все пак има шанс за Турция?

Прибираме се със сетни сили в хотела привечер. Нямаме сили за повече разходки и впечатления. Там ни чака душ, вечеря и бъбрене на сладки приказки с домакините и другите гости. Събираме се шарена компания – ние, двете българки, момче и момиче китайци, тръгнали да пътешестват, и една възрастна англичанка – „Дис из Елън. Ши’з гърлфренд ъф май казън Мустафа.“ (Пак братовчеди.) Оооо?! Елън може да му бъде грени. Пълна, светлоока и дебела, с безупречен маникюр и зле боядисана руса коса, усмихва се глуповато-надменно и в устата ѝ лъсва поредица от дребни хищни зъбки, обрамчени от два вампирски оригинала. Със сигурност е тръгнала на секс туризъм да пие кръв. Мустафа е строен симпатяга с бляскави черни очи, може да мине дори за красавец, и той говори английски, важно разцъква смартфон и ни гледа дяволито. Мно-ого свободни нрави витаят тук. Елън е официално представена за „приятелката“, те седят на отделна маса, хванати за ръце и изолирани от шарената ни компания. Тя не продума нито дума за всичките дни, в които бяхме там. С Мустафа се разбират с очи и едносрични думи. Исмаил твърди, че е от месец при тях и не възнамерява да си ходи. Превърнали са я в част от интериора, в неизменно присъствие, в част от фамилията. Точно над главата ѝ е спуснат червеният флаг на джумхуриета със сърпа на луната и звездата. Хаха – Елън конквистадорката. Похитителката на кюрдски сърца. Йо ме поглежда многозначително, тази не е бягала твърде дълго от Зевс похитителя. Но комент. Елън и Мустафа.

 

IMGP7547

 

Вечеряме. Мелек, съпругата на домакина, се суети около нас. Сервира ни млечна оризова супа, после варен фасул с бели пилешки късчета (мен ако питате, отново не е в рамките на разумното, но повече там им е мястото, отколкото в крема и сладкишите) и…вездесъщия пиляаф. Всъщност, достатъчно неправилно съчетаване на белтъчини с мазнини и въглехидрати, но не толкова, както в прословутия Адана кебап – със запечено телешко, сметаново гъсто кисело мляко и вряло краве масло. Треперете, диетолози! Искам да съзерцая за миг физиономията на фамозната доктор Емилова пред подобна чиния. А е толкова безумно вкусно! Всичко, което ядем в момента, е гарнирано с туршия от десертно грозде (хубаво е, опитайте), зелена салата (това пък тук къде ли расте) и за десерт тахан петмез. Това е домашна тахан халва на основата на гроздов петмез (силно сгъстен гроздов сок, познах за употребата на гроздето, нали), растително масло и леко карамелен вкус. Никой не предлага алкохол. Вкусно е, нахвалваме стопанката и вече почти на издихание… светлината угасва и сестричката на Исмаил (слабовато лъчезарно девойче с шарени шалвари и домашно плетен елек, с дълга маслиновочерна плитка), заедно с Корай, големият син, внасят торта със забучена свещ. Пеят „Иики додоо, Исмаил…“. Честит рожден ден! Трябваше да се досетя, че е Телец по приветливата усмивка, невероятното спокойствие и благ характер, които излъчва. Преди вечеря ни показа гордо цялата къща – сами с баща му я строили, обзавеждали… Показва и снимки „преди и след“ Гаферли стон хаус. Радва се на труда и е горд от себе си – какво по-важно на тоя свят? С Йо се споглеждаме, изведнъж се озовахме на рожден ден, а нямаме подарък! Как не се сетихме да вземем от България няколко кутии цигари поне, тюхкам се за пореден път аз! В куфара на Йо обаче се мъдри едва наченат „Балантайнс“ (бутилчица, почти пълна, както казва Пух) и я донасяме. За наздраве, да се почерпим всички за рожденика – тържествено обявява Йо. Всички се споглеждат, следват озадачени погледи и усмивки. Децата започват да шушукат и да се хихикат. Сякаш ще правим много опасен цирков фокус. Мехмед поклаща укоризнено глава. Мелек, сестрата и майката свиват рамене. Китайците – те са съвършено непроницаеми. Раздават чаши … само на нас двете. Поне на Елън сипнете! Не, тя ни е обърнала мощен гръб, пълен с презрение. Я стига англосаксонско лицемерие! Нали ви видях на „Ататюрк“, беловласа английска армия, тръгнала да превзема света. Е, някои вече са стигнали. И за тях времето лети… по-бавно. Не обичаш уиски, а? А кръв си пийваш. Само след малко ще забиеш хищните си вампирски теслички под лявото ухо на Мехмед и – гъл, гъл, гъл… Исмаил юнашки грабва стъклена чаена чаша с дръжка и пълни три пръста от уискито. След което, за наш ужас, я допълва догоре с газирана вода. Нееее. Ние си капваме едва. Йо иска лед – отново недоумение. „За какво ти е, ходжам?“ Тя махва с ръка и произнася прочувствена наздравица. Всички са доволни, чукваме се тримата и докато отпивам, усещам десетина двойки очи, които пропълзяват по устните и гърлото ми. „Глътна го!“ Публиката ликува, но аз не повтарям. Йо обаче е по-смела и си долива. Време е за сън. Исмаил срамежливо ни връща бутилката, ние не приемаме. Остава на кухненския плот като паметник на нашия позор. Утре вечер ще повторим. Но без мене.

 

 

Pin It
Евдокия Борисова
Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).
Други статии от този автор

Посетители

59

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    И, за да стане малко... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Преди време беше ми... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    Златко, обърни... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Между другото... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    И като са го... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Вальо, умната, малко... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    На 1.12.2020, известният... преди 3 дни
  • Златко писа Още
     Две различни... преди 5 дни
  • Ели писа Още
    Статията е... преди 5 дни
  • Кунев писа Още
    По-важно е не да си... преди 5 дни
  • Лъчезар Лозанов писа Още
    Чудесен текст! преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря ви,... преди 6 дни
  • Лъчезар Лозанов писа Още
    Митко Кенаров е... преди 6 дни
  • Въжарова писа Още
    Напълно съм съгласна... преди 6 дни
  • Пендо писа Още
    Едно малко... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Четох едни "писания"... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 2 седмици
  • Български офицер писа Още
    " TIMEO DANAOS et  DONA  FERENTES ! " преди 2 седмици
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много ценно... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Първи впечатления от... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Завиждам на страната... преди 3 седмици
  • хелена писа Още
    Коментарът Ви какво... преди 3 седмици
  • хелена писа Още
    Казвате, че западната... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Западът 5 века е... преди 4 седмици
  • АННА писа Още
    Върнах се в детството... Вторник, 03 Ноември 2020