1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

Отлитаме към Анкара по Еразъм. Еразъм плюс, тийчинг. С други думи ще обучаваме. Ще четем лекции в рамките на една седмица в Анкарския държавен университет пред студенти по Българска филология. Приключението е пределно интересно и си струва, дори… човек да се поизложи. Защото да говориш за българска литература пред чуждестранни студенти, при това на родния си език, е изпитание със съмнителен успех. Почти като да обясниш на чужденец „как живеете днес вие, в България, ама по-друго си е, все пак Европейски съюз…“. Хм. Избираме да говорим за исторически романи и постмодерна поезия, пък каквото ще да става. Ще сбъдваме невъзможното. Точно както звучи посмъртното откровение на Ататюрк: Превърнах Анкара в столица, защото исках да покажа турската воля пред света, да превърна в реалност нереалното. Малкото, кално, забравено в пустошта на Азия, градче Ангора става бляскавата азиатска столица на новата европейска държава. Възкръсналата Атлантида, както я нарича една голяма почитателка на Ататюрк, която разбира от хубави мъже и бляскави столици. Нашата Багряна.

И така: багажите са стегнати – книги, армагани, карти, билети, валута… Любимият ме поглежда луциферски: „На времето хората на заточение са отивали по тези места, вие днес – по Еразъм… Както искате.“ Е, заточенията са малко по-южна дестинация – Диарбекир; ние отиваме в древната Анатолия, като предварително сме начертали маршрута в свободните дни: Юргюп и Гьореме, в сърцето на древна Кападокия. Това се предвижда да стане точно за именния ден на Свети Георги Кападокийски. Възнамеряваме да му отидем на гости за празника. Живот и здраве, Инш Аллах, както се казва.

Литваме. Варна ни изпраща сантиментално, със сълзи. Завалява, има и облаци, и турбуленция за десерт, но тревогите ни разсейва широко усмихната русолява стюардеса с лош английски, но очевидно добро сърце. Поемаме дъх и докато литваме… кацаме. След четирийсет минути попадаме на едно от най-големите летища „Ататюрк“. Истанбул ни посреща с променливо настроение, слънце, облаци и мъгла. С Орхан Памуковски хюзюн, вметва моята спътничка. Но е твърде топло, в сравнение с нашите намръщени географски ширини. Летище „Ататюрк“ е вълнуващо място, на което си струва да попаднеш: свят широк, многоброен и пъстър, и добре че е многолюдната тълпа която буквално те повлича към мястото, за което си тръгнал, но не знаеш кое е. Азиатци, англичани…, нищо повече от англичани, тръгнали като че ли отново да превземат света на Изтока, но вече в почтената беловласа възраст, с карти, фотоапарати, раници, джинси и джипиес-и. Застарява белият свят. Застарява. Не знам защо под белия задължително разбираме западния? Тръгнали сме обаче към Турция, една земя, на ръба на Изтока и Запада (по думите на Орхан Памук), и вече знам, че ни предстои да се нагледаме и наслаждаваме на много млади хора. Изтокът е млад.

 

20150509 145635

 

Вървим в бързо, задъхано темпо, вече почти час, за да открием нашия терминал на Вътрешни линии и попадаме в група стюарди, стюардеси и летци, тръгнали на работа. Красавци и красавици: Нефертити-та и Клеопатри, Марк Антониевци, Сюлеймановци и Александровци (и Сципион е тук) достолепно крачат в униформи, влачейки куфари на колелца. Няма време – като че ни казва Изтокът – няма време и тук, на югоизточния бряг, където Европа свършва, и оттатък прелестния проток, където започва Азия.

Бързат летците и стюардесите, бързаме, почти бягаме и ние. Към Югоизтока. Сякаш ни гонят стършели. Възпроизвеждаме едно от бягствата на митичната Йо от похотливите попълзновения на Зевс Гръмовержеца. Всъщност Йо е моята спътничка, тя е специалист по ориенталската култура и словесност, учен, преводач, изследовател. Ще я наричам така, защото вярвам, че античният псевдоним, който я обвързва с нейната очарователна митична посестрима, не ѝ е съвсем чужд. Репресираната от похотливия Зевс, прекрасна Йо, жертва на своята нравственост. Моята Йо е в чудната Мопасанова възраст някъде между трийсетте и смъртта, авантюристка, преводачка и поетеса (в свободното си от чужди книги време), емоционална, умна, много знае за Турция и за света, със съвършен турски език. Това последното ме държи в кондиция и запазвам спокойствие пред неизвестното, което предстои. И тъй, двете с нея, жаби-пътешественички, крачим в стюардската компания и си мислим, колко е за завиждане тази професия, която не те заковава пред компютъра или учебната банка. А ти позволява да управляваш времето и превземаш глобуса буквално в рамките на денонощие и съвсем по Аристотеловски да разполагаш със слънцестоенето. Да режисираш драматургичното действие на собствения си живот. Днес си тук, утре там – на сцената на целия свят. Нареждаме се (думата е потъваме) в брауновото движение на пасс-контрола, в безкрайната оградена серпентина от многолюдно гъмжило туристи, студенти, алпинисти, кучета, бебета, колички, раници, късопанталонести девойчета и жени с бурки. Бели, тюркоазени, черни – тепърва ще се дивя от фешън-въображението в модния жанр бурки и чадори. Всички бързат да влязат официално в Града на световете. Любими Истанбул, този път съм за кратко, само до летището. Другият път ще те видя специално и отново. За шести път. Обещавам, още през лятото.

Пием тръпчив съживителен чай преди полета в едно съвсем по френски стъкмено стилно кафене с изглед към пистата. И вече сме пред нашия гейт. Или капъ на турски. Нашата Анкарска капия си има Пазителка, главата ѝ е обвита с черен тюрбан (сигурно така трябва), а гласът ѝ пронизително, с рязка циркумфлексна интонация, обявява отворения пропуск за самолета. Влизаме в търбуха на нашата бяла метална птица, която е с най-широките и изящни криле, които досега съм виждала. Винаги мястото ми е до крилото. Посреща ни Смуглата лейди от Шекспировите сонети и мога да се закълна, че стюардесите в турските авиолинии са прецизно избирани в конкурс по красота, при това концептуална красота с органична съзнателно търсена етновизия. Етно е и медитативната тиха музика, която звучи в пътническия салон. Закъсняваме с трийсет минути, чакаме ред за излитане. По-късно ще разбера, че закъснението е естественият почерк на турските авиолинии – ами за къде ли пък толкова сме се разбързали. Като че целият свят вкупом е тръгнал за някъде и излита именно от тук.

Най-сетне и нашата птица се откъсва от ятото и отлепяме от пистата. Протягам врат и наблюдавам през илюминатора сумрачния Истанбул, наметнат с воал от сивкав шифон през който вече проблясват пайетите на вечерния трафик. Там, долу той е чудовищен, тук – дискретно загатнат. Мисля, че зърнах гръбнака на Моста Галата. Мръква и пред нас се издига дискът на огромната кръгла луна, все пак сме в свят, който безкрайно я тачи и издига в култ. Издига ли казах? Не, точно обратното, в момента е в краката ни, после слиза още по-надолу, а нашето най-дълго крило на света нежно ѝ повява. Къде изчезна луната? Как ли изглежда Анкара осветена отгоре? Нощният Лондон напомняше на златен скорпион, Лион бе безкрайно поле, осеяно с разноцветни свещи, като нощно градинско увеселение. Анкара ми прилича на съзвездието Голямата мечка. Кацаме в турската столица след петдесет минути полет. Четирийсет плюс петдесет, спестили сме повече от тридесет и четири часа път на колела. Никой не ръкопляска на пилота, в Европа сме свикнали другояче, но тук явно така е прието. Сещам се за думите на Вера Мутафчиева: източният човек не се бои от смъртта, защото няма какво да губи, всичко, което той притежава на този свят, носи в ума и сърцето си. Ако и да е богобоязлив. А ние сме си просто боязливи. Ами как иначе, като напоследък планетите са се наредили така, че самолетите падат като зрели круши. Е, нас грижливо ни откъснаха и поставиха в кошницата. Хош гелдинис! Есенбоа Хавалиманъ. Въздушното пристанище на турската столица ви приветства.

 

20150509 174108

 

Анкара, ден/нощ първа. Посреща ни Хюс, приятел и колега от университета-домакин. Той е учен, преподавател и поет, пише книги и е влюбен в българската литература. Странно ми е някой в днешно време да е чак толкова влюбен и отдаден на нашата литература. Познаваме се от нета, ще се разпознаем по снимки, но Йо го е виждала и на живо. Пред мен се изправя високо усмихнато момче с буйна коса, което много ми прилича на някого. На моя скъп приятел от детството Дидо, който е диригент и живее от много години във Филаделфия. Ето ти и двойник на Дидо на другия край на света. Ето ти го мотивът за двойничеството. Тя и лекцията ми върху Вера Мутафчиева ще тълкува темата за двойничеството и припознаванията в културите на Изтока и Запада. Оставам с усещането, че съм дошла на гости на много стар приятел, а само след няколко дена Хюс вече ще е точно такъв и с непоколебимата мъдрост на източния (макар и родéн балкански) човек ще твърди, че няма случайни неща.

Пътуваме от летището към хотела повече от час, в един от специалните общински автобуси, а край нас прелитат лъскави квартали, обляни в червена-зелена-синя-жълта-бяла светлина. Панорамният път към града (летището Есенбоа е на трийсетина километра от центъра) показва нощния лик на една много модерна и лъскава, едновременно стилна и по източному неповторима Анкара. Която Йо не може изобщо да разпознае, а е живяла някога тук. Градът се е променил, тепърва ще се уверява в това. Мяркат се грациозни арки в стил а ла турка и арабски, високи осветени колони, стройни многоетажни здания, градини и… светлина, светлина. Разказват, че някога тук, от двете страни на пътя, са били бедняшките квартали и дивната мизерия, състояща се от купчини незаконни постройки от кирпич и ламарина. Не било за вярване, че тук живеят хора. Веднъж Кенан Еврен минал оттук с чуждестранна делегация и бил запитан какви са тези странни постройки. „Къщи за пчели, кошери са това“ – отговорил светкавично той. Брей, че гигантски пчели жужат из Азия! След което наредил да бъдат поголовно съборени. Същите „кошери“ си имат и друго име – гедже конду. Прозвище, което буквално означава израснали за една нощ. И кондисали някъде. Знам тази дума от баба ми, която презрително наричаше кондисване стоенето без работа на непривично място или присъствие на неканен натрапник. Кондисвам се на гости, стоя с часове и кръстя ръце, т.е. не работя, не се занимавам с нищо, нямам дори ръкоделие – та това е непростимо мързелуване и губивреме. Грехота е. Настаняваме се в хотела, перпендикулярно поставен на метри от големия Анкарски булевард „Гази“, който обаче е по-малкият от своя съименник – гигантския булевард „Мустафа Кемал Ататюрк“. Тук, в града на Ататюрк, заспиваме с протяжно извисения за вечерна молитва едногласен вокал на мюезина от джамията. Твърде различно е от тържествената молитвена нощна полифония на Истанбул. Унасящо и странно е.

 

 IMGP6877

 

Анкара, ден втори. На следващата сутрин ги видяхме въпросните гедже конду, накацали по склоновете на градските възвишения, които – разказва Хюс – Багряна при едно от пътуванията си някога оприличила на гърбици на гигантска камила, легнала в пустинята на Анадолската равнина. Да, равна и безкрайна шир е Анатолия, но специално Анкара е една от най-високо поставените над морското равнище столици (над осемстотин метра надморска височина). Стройна красавица с множество, оказа се, лица. В гедже конду кипи истинският живот на хората: там съхнат на припек килими и юргани, хлапета люпят семки, дядовци пият чай и тютюн, деца цвърчат като врабци и играят отдавна забравени от модерния свят игри. Олющени кирпичени къщи, боядисвани (някога) в бяло, синьо, лилаво и розово-червено; криви и тесни непавирани улички, дървени врати със старинни обкови, тъмни коридори към вътрешността на къщите, които излизат съвсем на улицата, миризма на пушек и… детството ми. Тук срещам и средновековието, но и собственото си минало. Старина и мизерия, които всъщност са… очарователни. Много по-очарователни, отколкото реставрираните за показ музейни експонати, каквито са къщите в османски, а всъщност в балканско-средиземноморски стил. Същите, каквито са и в Копривщица, и в Одрин, и на Тасос, и на Корфу, и в Чешме… В бедняшкото картие на Улус и в Крепостта виждаме и хлапета със смартфони, и такива, които просто се припичат на слънце и позират за снимка. Деца с топки и с тарамбуки и младежи, застинали в молитвена поза. Анцузи, дънки и шалвари. Застига ни дъжд и се скриваме на сушина под стряхата на Джамията на Аляадин. Оглеждам се за вълшебната лампа, ужасно гладни сме, де да можехме (кешке… както казват турците) да си поръчаме вълшебна трапеза! Да, знам, че този Аляадин не е нашият, но ми се иска… Вместо това, Йо изважда от чантата си (от бялата си чанта!) купичка гигантски мастилени черници, купени набързо от улична сергия, и неразумно посягаме към тях. Следите остават. На следващия ден на лекциите в университета съм с безупречен маникюр и пръсти като след ритуала къна геджеси.

Минаваме през пазарите на Улус. Тук животът кипи с цялата му шарена прелест: килимчета и дрехи, рокли в неоосмански стил, сред които май разпознавам тоалетите на Хюррем Султан от „Великолепният век“. Меко казано е странно къде и по какъв повод човек би се облякъл в този реквизит на костюмна телевизионна драма? И още артикули – ядки, подправки, сирене, маслини, риба, лозови листа, пиявици. За всяка болка билка. Или животинка. Цените тук са по-ниски от българските, а всичко е прясно и истинско. Заставаме пред щанд на открито. Продават сирене на преференциални цени. „Снимай ме, абла“ (како) – усмихва се подканящо мургав хубавец и с готовност се нарежда до Йо. Тя го заговаря, той се разтапя от възторг и нежност. Оттук нататък тази картина ще се повтаря цели девет дена до безкрай: „Откъде знаеш така хубаво тюркче, ханъм?“, „Тюрколожка съм, с литература се занимавам, едебийат“…, „Вярно? Ама от Булгаристан ли си?“, „Евет“, „Чок гюзель, чок гюзель!!!“, „Комшууу, чок севийорум!“. Обичат ни. Комшу и ходжам са двете вълшебни думички, те са нашите „Сезам, отвори се!“ пред турските сърца. Съседи сме, родни сме им. На това отгоре и учители, преподаваме. Ходжи сме – това в турските очи е голяма работа. Смеем се скептично, съвсем по български, но ни става и тъжно. За нас си. Въпрос на ценности. Снимаме се с младия сиренар, който гордо позира пред подредените калъпи стока. В съседство старец гордо ни вдига наздравица с филджан черен чай и броеница в ръка. „Какви сте, джанъм?“ „Ябанджъ“ (чужденки). Махва с ръка усмихнат, това обяснява всичко. И лекомислено пъстрите ни червени якета и коралови пуловери, и откритите ни из под джинсовите поли крака, и непокритите ни глави. „Снимай и него“ – примолва ми се старецът и сочи с очи срамежливо светлокосо-синеоко слабичко момче, което уплашено ме гледа през стъклената врата на магазина. Я, сиренарите били двама! „Давай“ – махвам с ръка и насочвам фотоапарата, той с готовност застава до сиренето и като по даден знак показва два реда редки криви зъби в безотговорно-нефотогенична, но прелестна усмивка. Смятай, че вече си във Фейсбук, младежо, и всички моми са твои. Разделяме се със салтанати на благодарност и симпатия.

Вече се катерим към възвишенията, където е култовата за анкарци древна петвековна джамия „Хаджъ Вели Джами“. И да искаме да влезем – няма как да стане. Опашката в ранния следобед е огромна, започват да се молят още на площада отвън. Ниската продълговата с червени зидове сграда на джамията е буквално залепена под остър ъгъл за римския храм от времето на император Август. Родил се е странен ансамбъл: храм до храм, почти прегърнати в триъгълник, се разхлаждат от водоскоци по протежение на цялата дължина на римските разкопки. Наоколо се намира импровизирана градинка с пейки, по които са насядали за отдих двойки и семейства, някои хапват, други си приказват или просто съзерцават водата, а възрастни мъже отмерват времето с броеници. Отнякъде звучи съвсем дискретно суфистка музика. Музикални фонтани. Встрани, отникъде, изпод земята изниква зеленият гръб на ескалатор, който постоянно изстрелва към площада на джамията хора, а други потъват също като Алиса, тутакси в земята. Така изчезва пред очите ми огромна група ученички или колежанки с „униформи“: черна роба и яркозелена забрадка. Наоколо всичко е в сиво-черно-кафяви тонове, добре че са цветните забрадки и нашите яркочервено-коралови дрешки. Прекалено много текстил има навсякъде около нас. Ние пък сме ябанджии.

Оглеждаме се на площада – просторно е, но има странни творения на съвременния архитектурен вкус. Почеркът на екстериора принадлежи на, както го наричат, Лудия Мелих – вече четвъртвековният кмет на Анкара. Това, което вижда смаяният ни поглед е мимбер (амвон със стълби) и михраб (олтар), направени от мрамор, които вишат ръст, почти колкото самата джамия, но стърчат на няколко метра разстояние от самата нея съвсем самостоятелно. Кому е нужно, питаме? На вярващите, отговаря Хюс, по празници тук се струпват толкова хора, че молитвата се провежда и вътре, и навън, под звездите. Малко кичозно, но иначе практично, съвсем в турски дух е помислено за хората. Да, тук в азиатските ширини човекът се оказва ценност – смея да твърдя по-значима, отколкото на Балканите. Поне на тия Балкани, от които идвам. Тук има една поговорка: Джаами гитмиш, ама михраб йеринде. Джамията си отива (може и да рухне), но михрабът остава. Това се отнася и за жените – дяволито се подсмихва Хюс. Я, интересно, това звучи дори еротично-провокативно, смеем се, явно максимата, че меракът умира последен е жива и безсмъртна. Въпреки модата на бурките.

До мраморния михраб гордо се извисява часовник. С Лудия Мелих си приличаме по страстта към часовниците. Аз обичам да ги съзерцавам в несвяст и да ги снимам – пусни ме в магазин или музей на часовници и не ме търси, почти магично ми въздейства тази вещ. Мелих пък ги е наслагал навсякъде из града – по кули, стълбове, стени, настърчали са на всяка крачка. Мементо мори, времето лети (имаше такъв турски сериал), животът е кратък и… цъка. Помнете, скъпи съграждани, че сте смъртни, затова побързайте да живеете. Разхождайте се, пазарувайте, почивайте, консумирайте – в молове, ресторанти, градини и пейки, по кафенета-сладкарници. И се молете, молете се, защото времето лети. Гледах реклама по една от турските телевизии, която ме удиви: телешоп продава странен уред, нещо като уоки-токи, което рецитира молитви на арабски. (Толкова се бориха за турския говорим език в богослужението – отбелязва ядосано Йо, а сега неоосманистите като са рекли арабски, та арабски, дето никой не го разбира, ама, видите ли, бил свещеният език на Пророка.) Та, ако закупите въпросното уоки-токи срещу скромната сума от 76 лири, към него получавате поне пет бонуса: слушалки, молитвено килимче, лента за коса под забрадката (за жените), молитвена шапка (за мъжете), броеница, молив за очи (все пак те се виждат, трябва да са изразителни) и… електронен часовник с аларма, която известява, че наближава часът за молитва. Часовниците… За тяхното магическо въздействие върху съзнанието на турчина разсъждава техният голям писател и поет Ахмед Хамди Танпънар. Четох неговия роман „Покой“ и страшно ме впечатли, „Институт за точно време“ обаче, признавам си, не го разбрах съвсем.

Изминаваме огромни разстояния, за да стигнем до следващия хълм, където се издигат две сгради почти близнаци: Художествената галерия и Етнографският музей. Тук, в мраморното фоайе е стоял саркофагът на Ататюрк до построяването на Анъткабир. Мавзолеят-монумент, който предстои да видим утре, се казва така. Ататюрк е погребан в земята, там е само символичният му саркофаг. И той, подобно на моя и Вера-Мутафчиевия Джем Султан, е странствал между света на живите и мъртвите, преследван от земната суета, независимо дали името ѝ е любов или омраза, докато намери покой в земята. На мястото тук, във фоайето на музея има бронзов барелеф и паметна плоча. Ататюрк продължава да бъде светиня, светска и обожествена икона. Много са музейните места в негова чест в Анкара – в стария и новия Меджлис, в Мавзолея, къде ли не. Шапките на Ататюрк, костюмите на Ататюрк, писалките, колите, книгите, заветите, колекция от писмата на децата до Ататюрк. Култът си е култ, независимо дали е светски или религиозен. Вдясно от някогашното вечно жилище на Бащата обаче извисява ръст поредната джамия. В Анкара джамиите не са много, затова всяка нова прави такова силно впечатление. Хюс разказва, че този строеж е скандален, защото никой не е бил предварително уведомен за това. Медиите реагирали много остро в началото на строежа, обществеността също. Медиите тук са много люти, всъщност точно както трябва да се държат едни медии, но какво от това? Та и тази гигантска постройка във византийски (разбирай истанбулски) стил се извисява непосредствено до Турското огнище. Като че нарочно, за да смущава покоя на Бащата на нацията.

От възвишението на Калéто Анкара се вижда като на длан. Твърде неравна, неспокойна длан и като архитектурна концепция, и като релеф. Мощни небостъргачи в далечината мерят ръст и преборват Анъткабир-а. Някога е имало закон, че не може да се вдига по-висока сграда от него. Днес, за да бъде забелязан отдалеч, трябва да се ориентираш по телевизионната кула или гигантския кран, който строи поредния мастодонт, точно над главата му. Типичната степно-анадолска архитектура, която разчита на червеникавите каменни блокове и плочи, островърхи капии със сводове, изрисувани с арабески, странно се композира върху стоманата, стъклото и бетона на модерните здания. Двугърбата камила сънно се протяга пред очите ни. А в далечината проблясва с отчаяна упоритост майското азиатско слънце – то иска да прогони тъмносивите оловни облаци от небето. След малко ще рукне проливен, но краткотраен дъжд, после ще ни изсуши, а слънцето отново ще ни съблече по къси ръкави. После температурите ще паднат под 15 градуса. И пак обратно нагоре. Преди седмица моя приятелка качи снимка във Фейсбук – в един от крайните квартали на Анкара е валял сняг. Какво да се прави, Ангорски капризи. Също като нрава на едноименната тукашна маркова котка. От която засега няма и следа. Но приключението ни е едва започнало.

 

IMGP6985

 

Анкара, ден трети. Усмихва ни се утринта на новата седмица, слънчева, днес няма да вали. Тук е пролет, даже ранно лято, за което в момента в България можем само да мечтаем. Температурите са над двайсет градуса, цъфтят само много късните лалета, а също и трендафили, акации и люляци. По улиците ухае на люляк и отдавна забравен аромат на ягоди. Заричаме се да си купим и поемаме пеш към Мемориала на Ататюрк. Виждала съм го на снимка и в телевизионни кадри и винаги съм си представяла решение в стил Мавзолея в София – в центъра на града, като натрапена част от всекидневието, с която щеш не щеш трябва да се съобразяваш. Напористо втренчен в бита ни, безцеремонно загърбил Народния театър, но иначе с лице към бившия Дворец, той симптоматично напомняше кой е и какъв паметник е, на кръстопътя на историята, така да се каже. Простете за шаблона. Но за Анъткабир не може да се измисли шаблон. Разбира се, разколебават ни смесени чувства, дори при самата мисъл къде отиваме, (Йо – може би за петнайсети път, аз обаче за пръв). Но самият път до там е дълъг и имаме време да премислим и преживеем и тръпките вълнение, подобни на лек електрически удар, и усещането в стил дежа вю, и прокрадващата се съвсем лека досада. Стига вече паметници и мавзолеи. Минаваме рентгенов контрол в началото на дългата алея на специално построения за целта парк, влизаме в малка горичка и вървим, вървим около час нагоре към паметника. Всъщност Анъткабир означава мемориал, не мавзолей – това не е пирамида и няма никакви мумии тук. Успокоително е. Спомням си, че едно от най-зловещите преживявания в детството ми е посещението в мавзолея и мумията на Вожда и учителя. С какъв ум майка ми ме е вкарала вътре, била съм в пети клас. Ужасът, мракът, заупокойната музика, гвардейците, лепкавата миризма на балсаматори, смърт и цветя, луминесцентната светлина, восъчната кожа на мъртвеца-кукла не мога да изтрия от паметта си. Истински хорър. Излязох разтреперана и разплакана, майка ми се разстрои, че ми е станало лошо. После през годините ми се наложи да свикна със смъртта. Тази бутафория на безсмъртието обаче ми идва винаги в повече и не мога да приема кокошите жалби по срутената българска пирамида. Е, днес на това място, заредено с толкова дяволска енергия има градинка – какво лошо?

Анъткабир обаче си е монумент – огромно, несравнимо с нищо друго от богатия ми вече опит гигантско тържествено пространство. Напомня на античен театър и хеликоптерна площадка, така си представям и в такъв цвят египетските пирамиди и древни храмове. Подобно вълнение ми е носил единствено видът на мемориала на принц Албърт, величествено обърнат към венеца на меценатското му вдъхновение Роял Албърт Хол в Лондон. Това, твърдя със сигурност, е най-красивата сграда на света. Е, да, но тук. Изобщо не отива на моето поколение да се прехласва по мемориали. Но вече твърдя, че само видът на Хеопсовата пирамида би ме поразил толкова. Не съм сигурна дали повече. Пространството на монумента има просторна алея (в началото ѝ е вторият въоръжен пост), по протежението на която пазят каменни хетски лъвове. Има и цветя, много цветя. Вървим по тъмножълт камък, в далечината се издигат колоните на третото този път вече наистина гигантско пространство на вътрешния двор към монумента. По алеята се снимаме с лъвовете и три девойчета на по дванайсет-тринайсет години, които развяват турското знаме. Тръгнали са самички на разходка, усмихнати, приказливи, щастливи. Правя им портрети – с червеното турско знаме всички снимки стават ярки и красиви, момичетата са с прелестни тъмни очи и къдрави коси. Разменяме позиции, ние грабваме байрака, момичетата ни снимат, приседнали в лапите на хетските аслани. Влизаме в двора на мемориала – тук се изгубваш. Следя непрестанно с очи Йо, която е не по-малко смаяна от мен (а идва тук за пореден път). Не, нищо не се е променило, как може, но всеки път, оказва се, е впечатляващо усещането, че си на такова място доброволно, и освен теб има множества. Японски туристи щракат с фотоапарати, официална делегация се появява отнякъде и носи традиционен венец във форма на тепсия, изплетен от бели и червени карамфили. Булка и младоженец са дошли за фотосесия и поклон в най-светлия ден в живота си. Ято дечица от забавачницата, направо с чантите на гръб от училище, атакуват стълбите към входа с пронизителни викове „А-та-тюрк! А-та-тюрк!!!“. Това е искрен възторг – явно добре се работи тук по патриотичното възпитание. Групи от детски градини, предвождани от учителки с тюрбани и наметала също се готвят за снимка. Тук виждам доста забрадени жени. Това е много странно, защото е в разрез със заветите на Ататюрк. Но явно е искрена почитта, защото се вижда, че тези хора не идват тук под принуда и под строй. Просто рутинна семейна разходка в слънчев пролетен ден. Анъткабир се намира на възвишение, от което се вижда Анкара, самият той е изпълнен в неокласицистичен стил, с високи колони, сводове, изрисувани със стилизирани форми, които напомнят доста противоречиво едновременно и за един от седемте шрифта на арабицата, и за традиционна анадолска шевица, и за хетското писмо. Красиво е, направено е с вкус. Величествени блестящи традиционни мозайки обточват сводовете на входа и залата, където горят вечни жертвеници, едновременно е и тъмно, но и светло, тъй като пространствените обеми са огромни, а в източната част е разположен символичен гигантски каменен саркофаг, под който, в земята, е погребано тялото на Бащата на турците.

Вече сме разгледали музейната експозиция с портретите и восъчните фигури на Мустафа Кемал, с препарирания му лабрадор, с възстановките на битките при Галиполи и Сакария, маслените батални платна и портретите, фотосите, вещите – отново златни писалки и игли за вратовръзки, цигарета и пепелници, сервизи (Гази е бил страстен пушач и почитател на кафето), дрехи, макети на кораби, автомобил и мини-яхта дори, бюра, документи, библиотека и… часовници. Отново часовници. Всичко това е принадлежало на Ататюрк и приближените му, но и опонентите му. Гази е обичал лукса. Бил е висок и елегантен мъж. Светлокос, синеок красавец. Заковавам очи в портрета му – оттам ме гледат очите на родния ми дядо Радослав. В кататоничен унес повтарям мотива за двойничеството. Фамилията на дядо ми беше Арменчев. Усмихвам се – за Ататюрк и арменците заедно тук не се говори. Обличал се е по английска мода, изискано и с вкус. Някои от дрехите му: калпак от каракул, бомбета и спортни каскети, костюми от туид, бридж за езда или голф, пижама от папийон, ризи от лен, шевиотени костюми – впрочем биха били актуални дори днес. Например моделът на неговия английски пуловер – в музея можеш да си закупиш същия. И имитации на неговите химикалки, пепелници, часовници. Турците обичат имитациите – това съм го чела в романите на Памук, но тук се уверявам с очите си – явно това е и комплекс, но и еманципаторски жест на споделената културна принадлежност. В срещуположния край на двора, на запад, е погребан Исмет Иньоню. В музея виждаме портрет на неговата сподвижничка, впоследствие яростна опонентка – писателката Халиде Едип Адъвар. Звучат записи с речите на Ататюрк – висок, изнесен, малко дрезгав и нервен тенор проповядва идеите си за бъдещето на възродена Турция. Точно в дванайсет е смяната на караула – захласнато снимам и не поглеждам часовника, но изведнъж гръмва тържествена музика и всички застиват прави и неподвижни. „Какво става, Йо“ – питам я и точно в този миг съм в гръб към Мемориала. „Тихо, химнът, остани на място, обърни се с лице и кротувай“ – ми шътка тя. Заставам мирно. Отдавна забравени привички – но ме удивява реакцията на хората. Връщаме се по същия път. Шосето пресича колона войници – това е следобедният караул. Доста са, млади, хубави, високи момчета маршируват като един и набиват крак на три. Тропотът се чува като единичен звук. Това, което се случва, очевидно е най-естественото нещо на този свят.

Следобед имаме среща с Хюс, който е приключил с лекциите и ни повежда към второто емблематично място на столицата – Коджатепе Джами. От поне десетина години тя е новата емблема на града, заменила прословутото хетско слънце, понесено на рогата на елен. Паметникът на елена е един от най-красивите, които въобще съм виждала. Но изборът на джамията е повече от тенденциозен. Сама по себе си тя е много величествен и красив храм, с чудно хубав кристален полилей и стенни рисунки. Наистина е прелестна, съчетава духа на Султан Ахмедовата джамия в Истанбул и на Сюлеймание-то в Одрин. Но има свой изглед, своя „марка“, свой облик. Слизаме отново към булевардите на града, пътьом се отбиваме в няколко от големите книжарници и библиотеки, говорим си за литература, за преводи, за книги, за бъдещи проекти. Сядаме да отпочинем на чаша турско кафе, гарнирано със задължителния сладкиш. В страната на сладкарниците и сладките фантазии сме, но винаги избираме традиционен османски специалитет. Опитваме казан диби (буквално „дъното на казана“, леко карамелизиран и запечен млечно-яйчен крем, сервиран с топка сладолед) и тавук гьоюсу (буквално „пилешки гърди“) – екстравагантен сладкиш, крем на млечна основа, чиято специална съставка е сварено и ситно смляно бяло пилешко месо, придружено също от топка сладолед. Хм, вкусът е доста странен гребвам, но не бих повторила. Имам предразсъдъци явно към смесването на белтъчините (какво ли правят тук диетолозите и адептите на разделното хранене?). В романа „Музей на невинността“ на Памук влюбените далечни братовчеди Фюсюн и Кемал дълго се ухажват по сладкарниците на Нишанташъ и Бейоглу и ядат това нещо. Сигурно е своеобразен афродизиак, знам ли? Ядат и профитерол (кръгли еклери с истински млечен крем обилно поляти с разтопен шоколад), но него вече съм го опитвала. Литературният ми интерес ме провокира да бъда смела – но не за дълго. Аз си поръчвам друго – екмек кадаиф (нещо като реване, богато сиропирано, с каймачено покритие от три вида пълномаслени млека) и за ужас на Хюс го изяждам. „Това е страшно тежко, сега до сряда въобще не бива да те търсим за храна“, възкликва той. Не можеш ме уплаши със сладкиши. Е, освен с онова гьойсу… Разделяме се с нашия Вергилий и бавно поемаме към хотела. По пътя си купуваме от онези благоухани ягоди и гъсто каймачено кисело мляко, което е турско и истинско. Без палмово масло. И без онзи тебеширен вкус в устата, който оставят повечето български млека, с който вече толкова сме свикнали, че отдавна сме безразлични и снизходителни към Хайтовия стаен ужас пред цивилизацията и изкуствения живот. (Имам предвид етюда със стареца и майонезата от разказа „Дърво без корен“). Решаваме, че вечерята ни ще е ягоди с мляко и захар и… глътка уиски. Със задължителната доза чай преди заспиване. Смрачава се.

 

IMGP7182

 

Анкара, ден четвърти. Днес са ни лекциите – целият ден посвещаваме на университета. От ранни зори сме там – имаме срещи с колегите от катедрата по български език и литература, всички са ведри и гостоприемни, слънчеви и усмихнати като времето навън. Днес е празнично и го усещаме по оживлението и гръмката музика, която се носи от двора на факултета. Музиката обаче е … а ла турка. Децибелите прехвърлят всички граници. Виждаме картина на празнуващи в самозабрава. Влизаме в, както впоследствие се оказа, един от двата отделени един от друг вътрешни двора на сградата на факултета и сме смаяни – поне двайсетина униформени полицаи са завардили входовете и изходите, кафенетата и пейките. Има ги и по коридорите. „Какво става?“ – споглеждаме се с Йо – какво прави тук полицията. „Днес е празникът на турците, пети май“ – обяснява ни спокойно докторант с прекрасен български език – „на репресираните в годините на военните режими“. Нима днес турците празнуват свободата си? Хм, защо си мислех, че този празник е през ноември, в деня на кончината на Гази? А защо не празнуват всички, тогава? И какво правим тук ние днес, с нашите лекции. Да се включваме в общия празник тогава? Оказва се, че общ празник няма. Студентите са в междучасие – левите са в своя си северен двор, десните – в южния. „Често има стълкновения, стига се и до бой, затова днес има толкова полиция.“ – продължава момчето. Празникът е политически, на ултранационалистите, пък и наближават избори – много важни избори, които ще определят пътя на Турция. Нейният избор е твърде сложен, той не е дори между леви и десни, не е дори и само между светската и верската държава. Леви назовават комунистите. Те не се свенят да говорят за класова борба и социална справедливост. На нас тези неща ни звучат смешно, антикварно и поизтъркано. Яли сме им вече попарицата на „нашите леви“… Затова ни е и безкрайно интересно. Но не влизаме в хлъзгави политически теми, защото и без друго сме обречени да се чувстваме като в Шекспировата „Комедия от грешки“. Суперстранно ни се струва, че политическата агитация не е забранена в университетите. Но сме гости и решаваме, че просто трябва да бъдем усмихнати. И толкова.

Левите студенти са по дънки, с обеци и пиърсинги, пушат цигари и пият кафета и кока-коли, насядали са по маси, пейки, стълби, слушат гръмка рок и пънк музика, която се опитва да заглуши пронизителните децибели на а ла турка-та. Момичета (не виждам нито една покрита глава) и момчета оживено дебатират. Разпространяват агитационни вестници и листовки, призовават да се гласува за кандидата на лявата партия, която ще защити ценностите на джумхуриета (републиката) и вестернизацията. Левите са прогресивните. О, ние отдавна сме забравили това. Нашите угоени партийни социалистически мандарини нямат нищо общо с турските представи за ляво. Тук левите са красивите, младите, интелигентните, модерно облечените, прозападните, волните духове. Те свирят, пеят, рисуват по стените, агитират за концерта на Бабà Зула (който пее за левицата) и за феминистката лекция на тема „Жените и съвременната класова борба“. Пием по едно кафе с левите (ха-ха – моето обаче е а ла турка) и прескачаме в източното крило – при десните. А там изборният купон е във вихъра си. Разкъсваме кордона от полицаи и се включваме с танците. Йо предлага да се хванем на нещо като хоро, но аз отказвам. Снимам. Но си имам едно наум – като че ли не е твърде редно. Дворът представлява огромно спортно игрище с пейки отстрани, където чинно са насядали по двама момичета и момчета. Седят отделно, момичетата са в деветдесет процента забрадени, с поли до земята. Има и по дънки, има и с открити коси, но са изключение. Започва традиционен зейбек-танц и на плаца остават само момчета. Танцуват в кръг. Момичетата пляскат отстрани, твърде далеч от танцуващите. Гъмжилото е твърде чинно подредено. Отново започва хоро – музиката е пронизителна, не издържаме, не е и нужно, и тръгваме. Усмихват ни се но… Минаваме отново през полицейския кордон, над главите ни се веят огромни транспаранти с турското знаме, с ликовете на десния претендент и на… Ататюрк. Който тъжно гледа случващото се, попаднал в (не)случайната сянка, която хвърля дървото и тялото на университетския корпус. Жега е, слънцето спряло сърдито пече…

Лекциите минават добре, с въпросителни, с някои недоумения, изясняваме казуси, отговаряме на въпроси. Темата за анатомията на времето в текстовете на съвременните български и турски поети и постмодернисти си има и своето традиционно очарование, и днешните си провокации. Онур Берхамоглу и Гьокченур, Данчо Ефтимов, Тома Марков, Елена Алексиева… (Като знам колко трудно говорим за постмодернизъм и лирика с моите студенти, признавам, страхувах се от чуждите реакции. Йо обаче е по-смела от мен, може би защото е поетеса?) Какво ни носи времето, кои са неговите капани, как да го разбираме и мъдро преживяваме, какъв избор да направим, къде грешим… Четете ли поезия, колеги? Стиховете са за младите. Едва тогава, когато се поуморим и натрупаме житейска – не, не мъдрост – а повечко суета и скептицизъм, тръгваме по утъпканите пътеки на белетризма. Мълчат и се усмихват, записват си нещо, загадъчни са. Сигурно имат много какво да ни кажат. Но е нужно време. И тишина. О, тази музика, която нахлува през плътно затворените прозорци! Денят е празничен, малшанс за поезията, която е сестра на тишината!

Другата тема – другост и двойничество в културите на Изтока и Запада – се оказва не по-малък Рубикон. Не че ѝ трябват фанфари. Но записите ми на автентична суфистка и венецианска музика от 15 век бяха осъдени на провал пред мощните децибели на момента. Вера Мутафчиева и Орхан Памук. Кой именно е „Изтокът“? Самото споменаване на името Орхан Памук веднага ражда обструкции. Докога? И защо? Настоявам колко трябва да се гордеят, че имат такъв автор нобелист, а те – „Турският език на Орхан Памук е много лош. Вие знаете ли ние какви автори имаме, какви стилисти… Какво толкова му харесвате вие, западните хора?“ О, времена, о нрави. Как какво? И какви западни хора можем да бъдем ние? Съвсем объркваме посоките на света, времената и техните пост- или пред-модерни пластове, течения, ветрове… А и как да обясня цялата българска сага на несбъднатия блян по български нобелист, как да разкажа за комплексите на една малка литература, която мечтае да има поне един световен български писател? Всепризнат. И нужно ли е изобщо? Турците са очевидно безразлични към показното признание и нобелистките салтанати в литературата. А Памук наистина е голям, „въпреки“ езика му. Моята задача обаче става двойно по-трудна: да обясня колко голяма и значима е Вера Мутафчиева в задочен диалог с неговите романи. Разказвам за Джем султан, за интригите на папския двор и Европа, за козните на Баязид, за живота на невъзможната съдбовна двойка Джем и Саади. За двойничеството и сходството на душите и идеите. Опитвам се да обобщавам, да говоря за близостта на културите, за проблематичната трудна любов на Изтока и Запада. Дали ме разбират? Не, не българския, който говоря бавно и отчетливо, с паузи, акценти и обяснения. Дали разбират и приемат това, което всъщност искам да им кажа – на този толкова труден и екзотичен за тях, родените турци, език? И кой въобще има нужда от подобни послания? Това са млади хора, чиято мотивация да изучават езика ни и културата ни, е твърде голям лукс. „Защо учите тази специалност?“ „Ами интересно ми е, харесва ми, но езикът ви е много много труден. А литературата ви – много драматична, сюжетите ѝ – доста страшни и тъжни.“ Е, и вашите сериали не лъжат в това отношение. Десетки очи се вперват въпросително в мен, и сияйни усмивки -забравих да кажа. Започвам да изреждам: „Япрак дьокюмю (Листопад), Фатмагюл`юн сучу не (Виновна ли е Фатмагюл), Ашк ъ мемну (Забраненият плод), Гюмюш (Перла), Кузей Гюней (Север Юг)…“ Възторжени възклицания – ааа, евет, евет; поправят интонацията и произношението ми (говоря страшно дървено, колко ли смешна им изглеждам?); „Ама вие откъде…, ама наистина ли сте ги гледали?“ И още как! Всичките, по няколко пъти. Че и книга съм написала за тях. И продължавам, без да прекалявам: „Карадайъл (Справедливостта на Кара), Ойле бир геджер заман ки (Времето лети – най-гледаният след Листопад), Курт Сеит ве Шура“ – „ама и него ли, та той е нов, олеле, колко интересен беше, напоследък нямаме хубави сериали…“. „Бинбир гедже (1001 нощи)“ – „еее, че той е най-хубавият!“. Говорим си за актьори, режисьори, сценаристи, сценарийни ефекти и литературни творби. Започваме голяма тема – кино и литература – а времето напредва. Лети. Смеем се, но това си е сериозна тема – рецепцията, социалните и естетически ефекти на тази масова телемания у нас, в Украйна и Русия, на Балканите. Следващият път, когато (а не ако!) дойда, обещавам лекция за сериалите! И да изгледам поне още толкова! Смеем се, ръкостискаме се, прегръщаме се. Разделяме се с университета. Отново снимам – младите филоложки са истински красавици. Момчетата говорят доста добър български. Момиче с огромни черни очи, забрадено и дългополо се присъединява към общата снимка. Първокурсничка. Интересен свят. Разменяме имейли и фейсбук-профили, идеи, заглавия, библиография, обещаваме си нови срещи.

Тръгваме отново по улиците на Анкара, купувам си цигари и запалка с лика на Ататюрк – не съм пушачка, но усещам, че това, което ми е липсвало в тези няколко дни е цигареният дим, е, бих предпочела наргиле, но няма време. Отправяме се към хотела, където вече ни чакат две очарователни колежки от университета Атълъм. Пънар и Айденур – дизайнерка и архитектка, които ни водят на вечеря в техния свят. Квартал Юмиткьой е поредното различно лице на столицата, лъскаво по лондонски, ярко осветено, луксозно, просторно и оживено. Тук явно кипи динамичен нощен живот. Пътуваме повече от час от нашия Тандоан към Юмиткьой по луксозна автострада, минаваме покрай огромни възвишения, съзнателно и методично залесявани с дървета и борчета – тук след време се очаква да израснат гори. И Анкара да стане още по-зелена. Минаваме край огромни кооперации и високи жилищни блокове, отдалече зърваме затворените луксозни комплекси с причудливи пирамидални архитектурни решения. Впечатляват ме най-невероятните хрумвания за балкони, перила, елипсовидни тераси, извити външни стълби, странно изкривени силуети на зданията и покривите. И прозорците, през които можеш да надникнеш в света на средната и заможната класа. В Турция тези класови светове и социални граници са нещо много видно, това е традиция, мнение, всеобща нагласа, на която много се държи. (С тъга си представих за миг сивата, грозна панелка, в която живея… И това, че тя всъщност е блок на университета ни.) Кристални полилеи осветяват холове и спални с размерите на концертни салони и бални зали. Явно хората живеят на широко – във всеки смисъл на думата. Тук обичайно апартаментите са големи, впрочем няма жилище под осемдесет квадрата, а тези които наблюдаваме са в пъти по-големи. И въпреки страстта на турците към пердетата и щорите, можеш да надникнеш в най-интимния им свят. Стига да поискаш, като предварително се оперираш от предразсъдъците и комплексите си. Веднага си спомням вчерашната гледка на гедже конду. В света на контрастите и множествените лица сме. И на въпроса „как живеят турците“ отговарям – трудно е да се каже еднозначно как. Но фактите говорят: минималната работна заплата е осемстотин лири (излишно ли е да я сравнявам с възнагражденията на нашего брата ходжам), а цените на транспорта и хранителните стоки са поне колкото, ако не и понякога по-ниски от нашите. А обявите за фирми, търсещи работници са на всяка крачка. Има ли всъщност в Турция безработица? Не съм сигурна за нивата и цифрите, но в активното време на деня по кафенетата седяха само дядовци с броеници…

 

 

 

Следва продължение...

Pin It
Евдокия Борисова
Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).
Други статии от този автор

Посетители

54

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    И, за да стане малко... преди 4 часа
  • Златко писа Още
    Преди време беше ми... преди 6 часа
  • Valpet писа Още
    Златко, обърни... преди 6 часа
  • Златко писа Още
    Между другото... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    И като са го... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Вальо, умната, малко... преди 1 ден
  • Valpet писа Още
    На 1.12.2020, известният... преди 1 ден
  • Златко писа Още
     Две различни... преди 3 дни
  • Ели писа Още
    Статията е... преди 3 дни
  • Кунев писа Още
    По-важно е не да си... преди 3 дни
  • Лъчезар Лозанов писа Още
    Чудесен текст! преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря ви,... преди 4 дни
  • Лъчезар Лозанов писа Още
    Митко Кенаров е... преди 4 дни
  • Въжарова писа Още
    Напълно съм съгласна... преди 4 дни
  • Пендо писа Още
    Едно малко... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Четох едни "писания"... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 2 седмици
  • Български офицер писа Още
    " TIMEO DANAOS et  DONA  FERENTES ! " преди 2 седмици
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много ценно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Първи впечатления от... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Завиждам на страната... преди 3 седмици
  • хелена писа Още
    Коментарът Ви какво... преди 3 седмици
  • хелена писа Още
    Казвате, че западната... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Западът 5 века е... преди 4 седмици
  • АННА писа Още
    Върнах се в детството... преди 4 седмици