1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

 Когато Ханс Шатц поема своето пътешествие към щастието, той не носи със себе си много багаж. Не е взел дори чисто бельо. Той иска, след като пристигне, да остане няколко часа, а след това да се върне по най-краткия път. „Трябва да следя пазарите“, казва той и се качва на Мерцедеса си. Ханс Шатц е търговец, от глава до пети – и неговата представа за щастието е силно повлияна от математически уравнения, от работни времена, разходи за заплати и подобни неща.

Той пътува заради „Активатора“ на Браун, водещият модел на немската традиционна фирма. Включвате, обръсвате се, изключвате. Всъщност тази електрическа самобръсначка е не по-вълнуваща от една ютия на Ровента или градинска косачка на Волф. Немско ежедневие. Включваш, изключваш, брадата я няма. Над поляните около франкското село Лаутерхофен се носи сутрешна мъгла и Шатц казва: „трябва да тръгваме“.

В една обхващаща целия свят мрежа от поръчки и под-поръчки Шатц е открил малка дупка. Той произвежда контактите за мотора на Активатора – миниатюрни щекери, неговата специалност. Неговият клиент е Браун, немска фирма от Кронберг в Таунус, над нея концернът-майка, американският Жилет от Бостън. Америка, Китай, Европа – навсякъде доставчици. „Уффф“, казва Ханс Шатц. При него това винаги звучи малко предизвикателно. По-точно казано, 62-годишният бизнесмен вече сам прилича на заменим контакт. Впрочем, до щастието остават още петдесет километра.

Ханс Шатц е намалил звука на радиото, кима на чешкия граничен служител, след това завива към долината на своите контакти. Багери ровят в кратерите на откритата мина за кафяви въглища, наоколо пушат фабрични комини. „Понякога работничките отсъстват“, казва Шатц, „защото децата им боледуват от бронхит. Човек трябва да има това пред вид.“ Веднъж видял как от небето вали кафяв сняг, поради замърсяването. Глобализацията на една електрическа самобръсначка го е накарала отново да се запознае с цветовете на един индустриален ландшафт.

Колкото повече се приближава до целта си, толкова по-мълчалив става Ханс Шатц. „Обичам чистотата“, казва той. Страната на щастието не е особено чиста. „Всъщност изобщо не харесвам тази страна“. В едно от предградията на Соколов близо до границата Ханс Шатц паркира колата си пред една сива сграда, бивша детска градина, в която сега се монтират неговите контакти за мотори. Качва се на втория етаж, където работничките свързват фини проводници с остри метални листчета. Върховете на пръстите им са облепени с лейкопласт. Радиото свири монотонно. Хората тук печелят по три евро на час, машините струват по 35000 евро. Три за 35000, това е формулата на бизнес-щастието. Някои от машините са лакирани в зелено.

Ханс Шатц не може да каже кога точно самобръсначките са го накарали да се огледа на изток. Преди осем години? Или десет? „Сешоари, прахосмукачки, тостери, машини за кафе – всички изведнъж заминаха на изток“, казва Шатц, „аз трябваше да се огледам къде да остана“. В продължение на години той е успявал да предаде нарастващите разходи по-нататък по веригата на клиентите си, но изведнъж това станало невъзможно. Американските концерни, които произвеждат евтино в Азия, започнаха да участват в покера на цените. Веднъж Браун го заставил да снижи цените си – и Ханс Шатц се подчинил. Когато се опитал да повиши цените отново, някои от клиентите се разсмели. Смеели се така, както слабосилните се надсмиват над един слабак. Всъщност смехът им бил изнудване.

Ако искаше да спаси фирмата си, Ханс Шатц трябваше да измисли нещо. Да пренесе работата на друго място. Понякога той вижда себе си като понесен от бурно течение. Човек не постига нищо, ако се опитва да върви срещу течението. Който опитва такова нещо, бива отнесен. Една сутрин узнал, че един от съседите му тук в Соколов се изнася. Фабрика за електронни части, дъщерна фирма на голям концерн. „Мисля, че те се изтеглят в Индия“, казва Шатц. Той също размисля за Китай, но за такова нещо малка фирма като неговата се нуждае от голям партньор.

Отначало Шатц наел 20 работнички, междувременно те са 100. В немската му фабрика работят 22 души. Хората от страната с високи заплати зависят от стоте работници в страната с ниски заплати. 22-те работнички създават чистата съвест на фирмата Шатц. Той е създал контактна връзка между чистата и гузна съвест.

Но трябва ли Шатц да има гузна съвест, защото бяга на изток и обръща гръб на страната, в която има повече от пет милиона безработни? И, от друга страна, трябва ли някой, чиято фирма остава в Германия, да има чиста съвест, или поне по-чиста?

Един ден, когато Ханс Шатц се качва в колата си в Соколов, насреща му идва една от работничките. Тя казва, че говори от името на останалите. Всички те искат по-високи заплати, дори заплашват със стачка. „Уффф“, пуфти Шатц, „какво искате пък сега? Аз вече плащам повече, отколкото го изисква закона.“

По обратния път Шатц пътува покрай една електроцентрала. Пред нея се издига оранжевочервена сграда с олющена фасада. Тук живеят словашки работнички, които му е осигурил местен работодател. Словашките работнички са по-евтини от чешките. Плюс това те не познават безсрочни работни договори. Шатц казва: „Дали живеят при човешки условия не знам. Не мога да контролирам такива неща.“ Той се държи на разстояние от тази страна, тя не му харесва. Може би обърква мястото на събитията със самите събития. Глобализация. Ханс Шатц участва в един лов, който е станал толкова необозрим, че единичният човек вече не може да се ориентира в его. Всъщност Ханс Шатц вече не знае дали самият той е ловджия или плячка.

Историята на лова започва преди четири години, в една зала за конференции във Франкфурт на Майн. Пристигнали са различни изследователи, всички седят около маси, подредени под формата на „П“, също и хората от Браун, трима учени. Още преди семинарът да започне, един от развойните специалисти на Браун пита: „Какво ново можем да предложим?“

„Аз имам идея“, казва един от младите инженери. Космите могат да се режат от различни страни, нали те растат както си поискат. Затова е необходим нов профил на режещото фолио. Идеята му хрумнала, когато ремонтирал кухнята на един приятел и наблюдавал десена на плочките. Звезди и ромбове, подредени безразборно. Професорът е въодушевен, новият дизайн убеждава дори бизнес-мениджърите от Браун. Най-после нещо, което може да се продаде на клиентите като ново. Всеки две години трябва да се появява нещо такова, защото Уол-Март, Сатурн и другите търговски вериги непрекъснато изискват новости. За истинско обновление няма никакво време. Но този път нещата изглеждат по-добре. „Този път имаме story“, казва някой от отдела по маркетинг. „Сега можем да искаме по десет евро повече на апарат, отколкото при предишния модел“, казва един друг. Разменят се тайни списъци с имена на продукти, „Активатор“ изглежда идеално. Никъде по света за него не е необходим синоним.

Активаторът се доставя първо в Япония. Там Браун продава много повече електрически самобръсначки, отколкото в родината. Немците, според изследванията на Браун, се бръснат по пет и половина пъти седмично, японците – по шест, световен рекорд. Японците трябва да харесват Активатора, затова той получава дисплей за електронни игри. Японците, така се говори при Браун, играят с удоволствие. Японците обичат апарати, на които е написано Made in Germany.

В Япония Активаторът трябва да струва 29000 Йени, това са 208 евро. Но само за една година цената ще падне с почти двайсет процента, това се потвърждава от опита. Една година, един милион апарати. Но една година в Япония е цяла вечност. „Трябва още отначало да мислим за падащите цени“ казва един от мениджърите в Кронберг. Изречение като от манифест на глобализацията. Претърсете света за падащи цени!

Багери с кофи се търкалят през оризовите полета, след това спират пред малка къща – и китайската работничка Ту Мейджуан знае какво ще се случи с мястото, където е израсла. Троши се стъкло, падат стени. Инвестори се нуждаят от място за своите фабрики, сред тях и една немска фирма, Браун, апарати за бръснене. Госпожа Ту още никога не е чувала за Браун. Никой в Шанхай не познаваше Браун тогава, преди десет години. Госпожа Ту наблюдаваше отдалеко как багерите събориха къщата на родителите й, по-късно си мислеше: „Сигурно идват по-добри времена“. Тя вече знаеше, че местните власти от шанхайското предградие са спазарили обезщетение за загубата на бащината къща: работно място при Браун за Ту Мейджуан.

По онова време госпожа Ту беше на 29 години, родителите й бяха селяни. Дотогава тя познаваше само работата по полетата и сред лепилните изпарения в една фабрика за обувки. Сега тук растеше халето на новата фабрика, а пред халето – едно тъмно Ауди, самотното Ауди на немския шеф, непосредствено до велосипедните стоянки на работничките. Никой друг от фирмата не можеше да си позволи автомобил. Немецът беше се разхождал из Шанхай с пачки пари в чантата, защото фирмата му все още нямаше банкова сметка в Шанхай. Когато госпожа Ту за пръв път го чу да говори, чужденецът хвалеше Китай и спомена между другото, че е издигнал почти от нищо Браун Ирландия, преди двадесет години. Но на работниците в Ирландия вече не можело да се разчита.

„Защо искате да работите за Браун?“, питаше немецът. „Защото искаме да научим нещо“ Така отговаряха всички кандидатки, също и госпожа Ту. „Ако пет килограма зеленчук струват десет Юан, то колко струва един килограм?“, запитаха я. Тя знаеше колко. Уринната й проба беше наред, също и стойностите на черния й дроб, тя можеше да започне работа. И така конвейерните ленти започнаха да пренасят части от електрически самобръсначки, те трябваше да правят щекерите за апаратите. В началото госпожа Ту печелеше около 60 евро на месец, около 40 цента на час, но тя никога не смяташе, че е зле платена, напротив. Скоро те станаха 50 цента, после 60, защото госпожа Ту работеше много старателно.

Тя все още има немски шеф, междувременно по-млад, Волфрам Дебус. Когато той пристигна в Китай и започна да се удивява на безпримерното старание на китайците, през ума му минаваше: „Това е същото както преди много, много време в Бундесрепубликата“. Във фабриката на Браун в Шанхай човек може да разпитва с часове, опитвайки се да узнае дали има нещо, от което хората са недоволни. Никой няма оплаквания. Глобализацията, това е пътуване до културата на една безгранична благодарност.

Госпожа Ту се качва на колелото си, на улицата са паркирани автомобилите на водещите служители, китайски служители. Петнайсет от тях са си купили собствени автомобили, петнайсет от хиляда във фабриката. „Не ни достигат места на паркинга“, казва немският шеф, „ако нещата вървят все така, ще имаме проблеми“. Чудесни проблеми, проблемите на нарастващото благосъстояние.

Госпожа Ту кара колелото си между уличните дупки, между кранове и строителни площадки. Кока Кола, Сименс, Мишелин, Фуджи – световната икономика се е събрала по полетата, където е преминало детството й. Никой не иска да пропусне отклонението към мечтаните места на глобализацията. За Браун голямата надежда се изпълни само наполовина. В началото се очакваше, че китайците не само ще произвеждат апаратите евтино, но и ще ги купуват масово. Грешка. Китайското благосъстояние все още е скромно, ограничено до отделни региони. Когато човек печели по сто евро на месец, той не може да похарчи петдесет от тях за електрическа самобръсначка. Ето защо кораби пренасят апаратите от Шанхай през Източнокитайско море до Япония.

Госпожа Ту отключва жилището си. Под стъклена плоча на масата тя съхранява една снимка. На нея се вижда как личната началничка й подава ръка, двете жени сияят. Парично дарение. В банята на госпожа Ту беше се получило късо съединение, избухна пожар, който унищожи цялото жилище. Фирмата помогна. „Трябва да се грижим за това добрите работници да не изчезват“, казва немският шеф. Добрите напускат работа щом само някоя друга фирма предложи по-висока заплата. Те правят същото като концерните от запад, те просто се изнасят на друго място.

А в централата в Германия междувременно също се случват промени. Ролф Книплер, който по добродушен хесенски маниер произнася името си като „Книбле“, току-що включва компютъра си. Работното време на господин Книплер е по всяко време – късно вечерта, през нощта, рано сутрин. Той трябва да преговаря с целия свят, а това става само когато светът е буден. Днес на ред е Азия, там е вече следобед. Мониторът просветва, Книплер стартира eBreviate, една нова компютърна програма за наддаване. Седем фирми са се кандидатирали за производството на щекерите и той не трябва да прави нищо повече освен да наблюдава на екрана как някъде по света те взаимно си подбиват цената: два долара и шейсет, петдесет, четирийсет …

Всичко е толкова различно в сравнение с деветдесетте години, когато Книплер изпращаше писма и факсове до възможни доставчици, учтиво молеше за оферти, дълго време чакаше отговори, може би веднъж се пазареше допълнително и в края на краищата приемаше най-изгодното предложение. Преди четири години концернът-майка Жилет изиска от Браун да инсталира на компютрите си новия софтуер. Книплер, тогава на 54 години, беше обучен от млади момчета, които вече говореха не за спестявания, а за savings. Техните интернет-аукциони започват там, където по-рано Книплер преставаше: при най-ниските писмени предложения. Сега те са новата стартова линия. „След три години цената на всяка част вече е променена“, казва Киплер. Активаторът дава работа на хора и отнема работа на хора, цифрите след запетаята определят цели биографии, но на екрана всичко това изглежда като компютърна игра. Всичко е толкова просто. Вече няма никакви обвързаности, нито дори по отношение на собствените фабрики. Книплер не е назначен, за да ги защищава. Той трябва да ги пришпорва.

Два долара и трийсет, двайсет, десет. „Два долара на парче, не може да бъде!“ В Шанхай един от специалистите тича при шефа: „Два долара? Как е възможно това?“ „И аз нямам представа“. Търгът е спечелен от една немска фирма, Friwo Netzgeräte, Остбеверн, едно село в Мюнстерланд. В средата на страната с високите заплати.

Но това е заблуда, Фриво калкулира не немски, а китайски разходи. Поръчката за щекерите изчезва от Браун Шанхай и отива в южната част на страната, при Фриво Шенцзен, във фабриката Шенцзен на делтата на Перлената река. В Германия е 10:35, Ролф Книплер изключва eBreviate. В Шенцзен е 17:35. На контролно-пропускателен пункт пред града служители в униформи проверяват работнички, които са оставили семействата си някъде по селата, след което дни наред са пътували в препълнени автобуси, за да се изправят пред фабричните господари на света. Жените са по на 18 години, по-старите на по 20, момичета по на 16 години се опитват да се промъкнат с фалшиви документи. Глобализираните надничари стоят на кервани пред града. Щом само влязат във фабричните халета, жените започват да шепнат, през по-голямата част от времето те изобщо не говорят.  

Десет хиляди от тях са започнали работа при Фриво, може би единайсет хиляди, шефът не знае колко точно. Момичетата не струват много, те са по-евтини от работничките на Браун в Шанхай, по-евтини с най-малко по десет цента на час, ако не и повече. Шанхай започва да прекалява, заплатите се покачват всяка година с по осем процента, но затова пък Шенцзен е непоклатим. „Сега човек трябва да бъде тук“, казва Ричард Хопкинс, английският шеф на производство. В Глочестър, Англия, фабриката е вече отдавна затворена, след това той продължил в Хонгконг, но скоро и той станал прекалено скъп за инвесторите, сега Хопкинс се е установил на другия бряг на Южнокитайското море. Англичанинът притежава особен нюх за падащи цени, тук той е специалист. „По-важни от хората са суровините и транспорта“, казва той. Мед, пристанища, цена на петрола. Работничките, които са научили по няколко думи английски, го наричат Big Boss.

Глобализацията е женска по природа, тя оформя една нова, предана работническа класа. От време на време идва по някой мениджър от Германия, поглежда сръчните пръсти на жените и казва „Чудесно, моите уважения!“ Мениджърите от запада казват, че те се възхищават на тези смалени животи, които те никога не са водили и никога няма да водят. Но те се самозалъгват: онова, от което те се възхищават, са не смалените животи, а свързаните с тях смалени цени.

10500 километра на запад, в немското село Остбеверн, един от шефовете на Фриво казва: „Ако нямахме Китай, днес изобщо нямаше да съществуваме като фирма. Бих могъл начаса да изнеса всичко оттук, останалите ни 250 немски работни места, на по-евтини места в чужбина. Човек се нуждае от социална съвест, за да запази тези работни места в Германия. Но кой знае, дали след десет години Китай ще си струва. Може би тогава на ред ще бъде Виетнам“.

Така работата се пренася от страна в страна, светът е на разположение. Докато в Кронберг се спомене думата „Швеция“. „Швеция“ и „стомана“. Звучи странно архаично, когато Ролф Книплер разказва, че от двайсет години насам купува стоманата за бръсначите в Сандвикен, едно малко градче на 200 километра от Стокхолм, че трябва да я купува там. В тази бизнес-връзка времето е спряло да се движи. Когато немците и шведите искат да говорят за цени, те отиват заедно на обяд. Книплер, забързаният понизител на цени, трябва да се запаси с търпение. Ядене, пиене, ласкателства. Тези шведи сигурно са много силни.

Силата се крие зад старите тухлени стени до езерото Сторсьон, заобиколено от гора. Стоманодобивните заводи бълват бяла пара в зимното небе. Тук, в една посивяла сграда с надпис „Стомана – изследователска дейност“, работи Андреас Росберг, в лаборатории, сред микроскопи. Той защищава монополното знание на своя работодател. Росберг, един обсипан с лунички, червенокос млад мъж на 30 години, е дошъл тук директно от университета в Стокхолм, оттогава нататък той дели един етаж с мъже, които носят мъхести пуловери и окачат завеси в офисите си. Един има даже аквариум.

На пръв поглед изглежда, че човек би трябвало да е загрижен за Росберг, толкова от вчера изглеждат колегите му, така изглежда и индустриалния ландшафт, в който той работи. Но младият човек смята, че бъдещето тук е толкова сигурно, колкото на никое друго място по света. Фирмата Сандвик притежава само една незначителна част от световния пазар на стомана, но в много доходни ниши. Специална стомана за бедрени имплантати, скалпели, шарнирни пружини, швейцарски джобни ножчета – и електрическите самобръсначки на Браун. Немците, казва Росберг, са само един от множество клиенти, един друг е главният конкурент на Браун, холандският Филипс. Росберг знае още от днес какво планира Браун за следващите години, той е посветен във всичко, защото немците са зависими от неговите изследвания. Браун е настроил машините си изключително за преработка на шведска стомана.

Изглежда така, сякаш лошите новини са се изгубили някъде по пътя към Сандвикен, сякаш Росберг наднича в един чужд свят, когато чете новините около Опел, Сименс, изобщо Германия. „При нас току-що отново удължиха отпуската“ казва той, от 25 на 28 дни. Глобализацията и Росберг, това е една печеливша общност. Преди една година той и жена му са си купили нова дървена къщичка във Викингавьоген, един от добрите квартали, в очакване на идещия в семейството нов живот. Досега всичко в живота на Росберг е вървяло като по ноти – образование, благоденствие – и никое от тези неща не го е напускало. Росберг вярва, че конкуренцията ще се нуждае от страшно много време, за да настигне неговата фирма, за това ще е необходимо той и колегите му да напуснат работа. „Мисля, че мога да контролирам какво се случва в живота ми“.

Между другото Книплер отдавна вече търси друг източник на специална стомана. Защото една цена, която той не може да понижи, вече е проблем. Наскоро шведите са го осведомили, че искат пет процента повече. Книплер трябва да открие конкуренция. След три години, казва той, китайците може би ще са ги настигнали.

В продължение на дълго време Азия беше само един далечен, изостанал континент. В историята на фирмата Браун дълги години Азия беше само „Япония“, благодарен клиент и старателен ученик, който изпращаше делегации в Германия. „Гостите от Япония бяха натоварени с информация когато напуснаха Фрнакфурт на път за родината“, пише през 1967 фирменото списание на Браун.

Години по-късно някогашните ученици са се превърнали в съперници. „Конкуренцията у нас и в чужбина е убийствена“, пише фирменото списание по-късно. И Браун започва да се защищава. Производството на Hi-Fi-уредби бива спряно, в чужбина се закупуват фирми, затварят се фабрики, извършва се обединението с Жилет. Фирмата вдишва и издишва хора. Навътре, навън, все по-бързо.

Браун задава такта и шофьорът Абдессадек Назики се опитва да не изгуби връзката в Казабланка. Градът току-що е измит от бурен дъжд, улиците димят. Назики се носи лудешки по улица Мохамед VI, междувременно са го задържали няколко червени светофара и магарешки каруци, той закъснява. Часът е 13 и няколко автобуса на Société Marocaine de Transport Touristique обикалят Казабланка, за да събират суровината, която Мароко предлага на света: жени. Наазики ги подканва в автобуса с натискане на клаксона, те се качват, мълчаливи, забрадени с фереджета. Те кимат кратко и сядат по местата си, някои падат в седалките, защото Назики потегля с пълна газ, преди още да е затворил вратата. Той трябва да излезе извън града, на полетата, където преди четири години фирмата ST Microelectronics построи новата си фабрика, вече трета в Мароко – един от тези бели кубове, които глобализацията разпилява по земното кълбо. На входа на фабриката портиерът ще запише часа на пристигане и ще го предаде на ръководството, а жените ще влязат в халето и ще произвеждат микрочипове, не по-големи от палеца на бебе; в Активатора те регулират напрежението на тока.

Едно парче Африка в Активатора. Световната икономика гледа към Азия. Мароко лежи в слепия ъгъл на възприятието, географски близо, но духовно отдалечено. Провинция. Но „провинцията“ може да има и предимства: в Китай цените на земята и наемите експлодират, заплатите растат непрекъснато. Мароко е „по-добре предвидимо“, казват шефовете в мюнхенския отдел на фирмата-производител на чипове. Кралят държи контрола над земята, заплатите се качват бавно. Мароко е останало достатъчно бедно, за да бъде интересно.

Така глобализацията е скочила на следващия континент, в живота на шофьора Абдесадек Назики, на 31 години, който напуска леглото си в три часа през нощта, защото светът се нуждае от него по това време. Вече няма ден и нощ – когато работата, предварително изнесена от Европа в Азия, сега бива изнасяна в Африка. 1300 души работят на три смени, Назики ги кара до фабриката и обратно. Всички части за чипове и транзистори идват от чужбина, от Сингапур, Китай, Малайзия, Тайван, Франция, Италия, Германия – и след това се връщат обратно там, най-често в далечния изток. Нищо не идва от Мароко, нищо не остава в него.

Мароко и Назики не могат да предложат на световното надбягване нищо освен собствената си надеждност. Мароко опитва да набере скорост, да поддържа крачка, да се вплете в световния поток на стоки. Но Мароко би могло да се превърне в заплаха. Може би някой ден думата „Мароко“ ще придобие в Китай значението, което думата „Китай“ днес има в Германия. Когато в Мюнхен говорят за Мароко, те все още казват „там долу“.

Центърът на онзи забързан свят, който произвежда Активатора, се крие в Оденвалд и се казва Валдюрн. На края на малкото градче, заобиколен от борова гора, от 50 години насам Браун прави апарати за бръснене – чрез все повече машини и все по-малко хора. През последните 10 години са изчезнали 500 работни места. Тук, където частите от чужбина биват монтирани заедно с онези от Германия, на края на окончателния монтаж, седи Барабара Брдичка, на 62, една немска работничка – дясната й ръка в бяла памучна ръкавица, в лявата чиста кърпа. Нейната работа е най-важната – тя избърсва готовите Активатори.

Като малка армия, подредени в редици по пет, апаратите се носят по поточната линия вляво от госпожа Брдичка, една роботизирана ръка ги взема един след друг и ги поставя в метална кутия, в която танцува зелена светлина. Там върху апаратите се изписва с лазер „Made in Germany“. Посланието за Япония. Все още много части за Активатора биват изработвани в Германия – корпусът, главата, стоманеното фолио.

Госпожа Брдичка не може да говори дълго, отляво пристигат готовите апарати, вдясно чака световният пазар, между тях тя седи и полира, Германия трябва да блести „Germany“ се продава добре. Браун е една заплашена от изчезване немска история – едно успешно предприятие, което непрекъснато реализира рекордни печалби. В момента по-голямата част от тях идват от Активатора.

Hold on, hold on!“, вика мъжът на телефона, защото сега звъни и мобилния му телефон. От седмици насам това е ежедневието в офиса на Майкъл Браун, шеф на ирландския профсъюз Сипту. „Не, не, те не могат да го изхвърлят просто така. Най-малкото, което ще получи, е обезщетение. Да, утре в десет, в съда. Чао.“

В Карлоу, едно малко градче югозападно от Дъблин, се затваря старата захарна фабрика, „а освен това и премахването на работни места при Браун“, казва Браун. Сякаш някой е изтеглил щекера, изведнъж работата започва да изчезва. „Сега вече знаем колко опасно е да се разчита на чуждестранни инвестори“, казва той, „те могат някак … не знам как да се изразя … да бъдат включвани и изключвани“. След това потрива брадата си. Така прави винаги, когато не знае какво да каже.

Тази борба е нова за Браун, за Карлоу и за Ирландия, която в продължение на тридесет години беше един от печелещите от глобализацията, любимо дете на капитала. Браун и Браун, това си подхождаше добре, не само фонетично. Той с носталгия си припомня за 1974, годината, в която Браун се появил в живота му. По онова време момчетата в града растели с увереността, че по-късно ще се изнесат оттук за да работят по зле заплатени английски строителни площадки. „Но изведнъж вестниците бяха изпълнени с обяви за работа. Браун! Германия!“ В кръчмите се пееха песни и се разпределяше работа. По онова време Ирландия беше най-бедната страна в западна Европа, един малък Китай в Атлантическия океан. Изостанала, примирена, католическа. През осемдесетте години, преди да се въведе неделна работна смяна, фирмата молеше пастора за разрешение.

Когато по-късно Ирландия започна да процъфтява, това започна да идва прекомерно на шефовете от Браун. Изведнъж заплатите започнаха да се повишават с по осем процента, всяка година. Междувременно ирландските заплати са почти толкова, колкото и немските. Карлоу забогатя, започна да се простира по околните полета. Погледнато от страна на глобализацията, това означава, че ирландците не са достатъчно зле, за да привличат работа в страната си. От някогашните 1300 работни места сега са останали само 850. Голяма част от работата се извършва днес в Унгария, тук се произвежда само малката кутийка с почистващата течност. Властва усещането, че благоденствието е достигнало връхната си точка. Оттук нататък настъпва отлив. „Нещата се развиват в погрешна посока“, казва Браун.

В Казабланка часът е пет и петнайсет, шофьорът Назики зарежда автобуса си с гориво. Същото време е и в Карлоу, където профсъюзният водач Браун пресмята парите, които фимрата му предлага за хората, оставащи без работа. В Шанхай часът е един и петнайсет сутринта, работничката Ту има на разположение още няколко часа сън. Браун плаща за нея в пенсионната каса. В Траубенбишофсхайм е шест и петнайсет вечерта, тук работниците са се събрали в градската зала и слушат говорителя, който казва „Изнудване!“ Браун им дава високи заплати, пари за Коледа, пари за отпуска, плаща транспортните им разходи, басейн във фабриката, физиотерапия, гимнастика. По-късно говорителят ще каже, че Браун все още е „добро място“. Работниците са добре, фирмата също е добре. Работниците биха могли да преглътнат, фирмата би могла да не ги притиска толкова. Но всички се чувстват принудени да действат. Изглежда така, сякаш глобализацията отново е донесла в Германия една вече забравена борба, борбата на работници срещу капитал. Но всъщност тук се борят работници срещу работници.

В Траубенбишофсхайм мъжете и жените се качват обратно в автобусите, зад тях в залата остава студен цигарен дим. Сега вече почистващите четки, които преди се правеха в Холандия, се произвеждат в Индия, унгарците са здраво вътре в бизнеса, при мексиканците се задава нещо ново, французите си отиват с празни ръце, монголците се предлагат евтино. За Активатора не говори никой, неговият наследник вече е готов, при Браун вече мислят за наследника на наследника. Активаторът сега се нарича „старият“, светът вече не търси спокойствие, той иска новости.

Източник

Pin It
Хенинг Зусебах
Хенинг Зусебах е известен немски журналист и автор, носител на множество литературни и журналистически награди.
Други статии от този автор

Посетители

43

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Valpet писа Още
    Поздравления към Д-р... преди 15 часа
  • Дени писа Още
    Всъщност в тази... преди 19 часа
  • Кунев писа Още
    Вижте, тази статия... преди 1 ден
  • Valpet писа Още
    Брилянтен коментар на... преди 2 дни
  • Снежана Иванова писа Още
    Благодаря за силния... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ето целия текст, в... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Действително,... преди 3 дни
  • Д-р Георги Карев, д.... писа Още
    Преди пандемията да... преди 3 дни
  • Кунев писа Още
    Познавам Наталия. Ще... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Всяко събуждане е... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    Хубаво пише Джина... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Не беше съвсем точно... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    А, разбрах. Е, в такъв... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Има важна разлика... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Що е "бохемски"... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Най-хубавият и... преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Сериозна оценка, г-н... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Не съм изненадан от... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    “Хората свикнаха да... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Разказът не е издаван... преди 2 седмици
  • Георги писа Още
    От коя книга е този... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Няма ли мъже, няма и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А това момче, младо... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Аз съм тук достатъчно... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Златко внимавай! ... преди 3 седмици