Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2012 10 Weaker Sex

 

Днешните жени са постигнали една цел, която социалните коментатори са атакували яростно в продължение на векове: икономическа независимост. Лондонският Таймс ругае през 1868, противопоставяйки се на идеята за право на независима от съпруга собственост за омъжените жени: „Предлаганата промяна ще разруши напълно съществуващото отношение между съпруга и съпругата“. А един американски писател обявява през 1903:

Съпругата, която има собствен доход, се превръща по този начин в по-лоша [съпруга]. Тя се чувства независима от естествения си защитник, става по-критична, по-малко склонна да прощава грешките и недостатъците му.

И – както би попитал Д-р Фил – а каква е ползата от цялата тази свобода… за самите нас? Не особено голяма, казва Мери Еберстад, авторка на Адам и Ева след хапчето. Наследството на сексуалната революция, твърди тя, е „парадоксът на все по-намаляващото женско щастие“. Тя цитира едно изследване от 2009, според което двама професори от Уортън Скул, използвайки данни от 35 години на Общото социално наблюдение, откриват, че въпреки образователния и професионален напредък, жените очевидно са по-малко щастливи, отколкото са били преди. Олеле!

В този мрачен пейзаж обаче навлиза Лайза Мънди, със смелата си нова визия, представена в По-богатият пол: Как новото мнозинство на жените, изхранващи семейството, трансформира разбиранията за секс, любов и брак. Вместо да се превърне в някаква кастрираща, неспособна на семеен живот харпия, днешната икономически и сексуално свободна жена, твърди Мънди, е начинател на един нов и труден, но пък вълнуващ, социален ред. В Америка от 2012-та година, както посочва тя, жените са по-добре образовани от мъжете (те получават повечето бакалавърски и други академични степени); все пвече неомъжени жени под 30 години печелят повече от връстниците си мъже; девет от десетте американски индустрии, в които се очаква най-силно увеличение на работните места, са доминирани от жени. Тази последна цифра е резултат от множество социални промени, простиращи се от спада, през късния 20-те век, на работните места в класическите производствени отрасли, до възхода на такива доходни, почти изцяло женски професии като психотерапията. (Действително – познавате ли някой мъж-терапевт? Аз – не, а последната ми терапевтка вземаше убийствените 275 долара на час).

В почти 40 процента от американските бракове съпругата печели повече от съпруга. Данните показват, че тази размяна на властовите роли може да доведе не само до проблеми с половата идентификация, но и до тревожно увеличаване на мъжката невярност (една странна нова тенденция: жените, които са финансово зависими от мъжете си, обикновено са верни; парадоксално, но финансово зависимите мъже са по-склонни към изневяра). Едно изследване от 2010 година показва, че когато приносът на една жена в домакинството надмине 60 процента, вероятността за развод се увеличава.


Small Ad GF 1

Но Мънди оптимистично вярва, че ще изгрее нов слънчев ден, щом само домакинствата в които парите се печелят от съпругата, станат новото американско мнозинство, както данните указват, че ще се случи скоро. По същия начин, по който работното място ще бъде по-феминизирано, домът ще бъде по-омъжествен. Накратко: дали следващата вълна няма да бъде в това, че Адам и Ева ще разменят напълно ролите си?

За да отговорим на този въпрос, нека се присъединим към едно вечерно парти в тесен приятелски кръг в Лос Анжелис. Пийнете малко Сангрия[1] и опитайте този песто-хумус – и двете неща идват от Whole Foods[2]. За да представим сцената: ние, театралният хор от тази вечер, сме разведени жени с професии (РЖП), които са се приспособили, вече от няколко години насам, към живота след брака. Децата ни са наред. Успехът им без съмнение се дължи до голяма степен на нашите университетски образования и доходите ни в горната граница на средната класа, в която, интересно, разводите днес са също толкова редки, колкото и през 1950-те. И макар никой от нашите бивши първоначално да не приветства развода, на практика всички ние намираме споразуменията си за споделено родителство удивително стабилни. Не че искам сега да ви натрапвам прекалено много Айн Ранд, но, макар че утопичното мислене, носталгичната сантименталност и дори страхът от конфронтация могат да затруднят сериозно комуникацията в семейството, след брака и двете страни са принудени да бъдат реалисти и строго надеждни, що се отнася до училищата, уроците, изпращането и посрещането на децата и, разбира се, финансите. Това пък от своя страна разпали у нас нова благодарност за всички предимства, които ни дават бащите на децата ни. Колко щастливо нашите бивши водят децата на здравословни развлечения като плуване, излети и бейзбол, докато ние РЖП-та се наслаждаваме на мързелива съвместна вечеря на някоя тераса, облекчени от съзнанието, че след това можем да се приберем вкъщи, да се метнем в някоя мека пижама и да се наслаждаваме на тъпи телевизионни серии, без риск да се превърнем в нечие колосално разочарование.

„За бившите ни“, казва домакинята, Кейт, вдигайки чаша.

„Тъй, тъй“, отговаряме ние в хор, вдигайки нашите.

В този момент входната врата се отваря със замах. Влиза Анет, единствената от нас, която все още е в оригиналния си брак, с цял час закъснение. Тя е изпратила предварително по СМС поръчката си за питие и тозчас получава своята водка с диетичен тоник, плюс резенче лимон, докато започва да ни разправя своята история за… електрическата крушка.

Анет е работещ воин, администраторка от високо ниво, която печели заплата от средни шест цифри в една от водещите американски фондации. Тя е женена за Рон – писател, който се реши да остане вкъщи за няколко години, след раждането на близнаците им. В много отношения това разделение на отговорностите изглеждаше идеално. Анет е ляво-мозъчна, тоест рацоналистка, докато Рон е дясно мозъчен, тоест креативен. Анет неспокойно премята цифри по екрана на своето Бляк Бери; Рон спокойно шофира децата, докато слуша етническа музика. Той разхожда холеричното им куче и стартира домашни проекти като например (трудно за описване, но страхотно груви) създаване на семеен ъгъл за изкуство и игра, направен изцяло от намерени и рециклирани материали.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Накратко, Рон е съкровище.

„Значи, такива работи“, казва Анет, докато бърше уста с маншета на ръкава си. „Преди две седмици се прибирам с колата в тъмния гараж, седем часа вечерта – крушката не свети. Тресвам се страхотно в тъмното, отивам до чекмеджето, където обикновено лежат резервните крушки. А то пълно с четки за рисуване и пластилин. Намирам Рон в кухнята, както винаги – приготвя някакъв импровизиран червен сос, макар че готовият от магазина е също толкова добър. Моля го да се погрижи за крушката. На втората вечер, прибирам се, никаква крушка, пак се прасвам – той ми разправя, че ще я замени. На третата вечер – същото, същото, същото. А на четвъртата вечер???“ Лицето на Анет се разтегля в такава ужасяваща физиономия на Медуза, че ние неволно се отдръпваме. „Влизам с ритник през кухненската врата и започвам да крещя: ‚За Бога, Рон! Или свърши работа, или недей, но ако честно и реално нямаш желание да се занимаваш с тая крушка, ПОНЕ МИ КАЖИ-И-И-И-И!‘ А Рон даже се чувства възмутен! Сякаш аз съм НЕВЪЗМОЖНА и ТОЙ трябва да МИ даде урок. И казва: ‚Погледни се, моля те – защо се впрягаш толкова заради една крушка? Това е наистина тъпо. Щастливи сме, здрави сме – но всичко, което ти виждаш, е една електрическа крушка. Осъзнаваш ли изобщо колко негативна си станала напоследък? Това е първото нещо, което излъчваш, когато прекрачиш през прага‘. А аз направо не мога да дишам – буквално не мога да дишам! – и му казвам: ‚Не става дума за крушката, а за това, че ти ОБЕЩА, отново и отново, и аз ти се ДОВЕРИХ – което означава, че думата ти не струва НИЩО!‘ При което той казва – и в този момент буквално размахва кухненската шпатула, като някакъв крал скиптъра си, и вика: ‚Добре, щом си толкова обсебена от тъпата крушка – и аз много съжалявам, че не влагам целия си ЕМОЦИОНАЛЕН  ЖИВОТ в такива неща, както го правиш ти, и може би е време да помислиш за това – то, ГОСПОД МИ Е СВИДЕТЕЛ, ОБЕЩАВАМ, ЧЕ ОТ ТОЗИ ДЕН НАТАТЪК ВЕЧЕ НИКОГА НЯМА ДА ВИДИШ ИЗГОРЯЛА КРУШКА В ТАЗИ КЪЩА!!!‘“

Поантата на разговора: на следващата вечер тя се прибира, поглежда в гаража… след което двамата се записват за спешни часове по семейна терапия (в Лос Анжелис, припомням ви, цената е 275 долара на час).

„За Бога, Анет!“, възкликва Кейт, която е независима продуцентка. „При всичките купища пари, които печелиш в тази фондация, защо не плащаш по 40 долара седмично на някой човек, който да се грижи за електрическите крушки?“

„РАБОТАТА на Рон е да се грижи за покупките, но непрекъснато ни се свършва това или онова – крушки, мляко, тоалетна хартия“, продължава да нарежда Анет. „Ще купи например четири рула „Шармин“, от Гелсънс, докато всеки път, когато отида до Костко, аз КУПУВАМ НЕ ПО-МАЛКО ОТ ПАКЕТ С 36 РУЛА. Той просто настоява да купува по четири рула „Шармин“, отново и отново, като някакъв Сизиф! Толкова ли не може да разбере, че ще ги свършим за една седмица, че имаме МНОГО свободно място, но НИКОГА ДОСТАТЪЧНО ВРЕМЕ, и че тоалетната хартия е НЕЩО, което, за разлика от неговите шибани китайски шалоти[3], НЕ МОЖЕ ДА СЕ РАЗВАЛИ?“

Анет продължава: „Тези шалоти. Може и да е отличен мъж-домакин, но е невъзможна жена-домакиня. Знае, че тоалетната е задръстена, но защо тогава не звъни на водопроводчика и – което е по-важно – не уговаря час с него, за да се реши проблема? Миналата сряда, в полунощ, аз спасявах от наводнение балкона, с помощта на огнеупорните ни чаши.“

„Хм“, казвам аз, във внезапно вибриращата тишина. „Това е интересно. Тук седят четири разведени жени, които са напълно ОК с бившите си, а единствената омъжена жена е бясна на съпруга си. Чудя се дали част от проблема не се състои в това, че ние сме разпределили задачите на мъжете си, а ти не си, защото, хм, онова, за което може би всички омъжени жени си мечтаят тайно е не един съпруг, а четири“.

Всички се съгласяват; ние разчовъркваме темата и стигаме, по същество, до следната теза:

Четирите съпрузи от Апокалипсиса 

Господин Х: финансовият партньор. Не непременно финансова глава на семейството – той е повече от спокоен, интелигентен партньор, с когото могат да се прекосяват досадните финансово-технически подробности от живота – пенсионните планове, застраховките, различните леко конфликтни здравни осигуровки. Ако сте някоя майка от нашата икономическа класа (всички ние сме били женени за разумни, интелигентни, с добри професии мъже, а не просто за някакви еднодневки), това обикновено ще е бащата на децата ви. Ще живеете с усещането, че сте направили правилен избор, независимо от това, че вече не сте женени (оттук и името – „Мистър Екс“).

Господин Y: човекът за чувствата. При него нещата се въртят около чашата шардоне, придружена от задълбочено-емоционално изслушване в края на деня. „Разглезване“ – достатъчно неопределена дума – може и да последва, но не е задължително то да включва и „масаж“. Съгласяваме се, че всяко разумно човешко същество би предпочело масаж от професионалист. Докато „приятелят“ ви масажира гърба, е невъзможно да се отпуснете, защото непрекъснато ще си мислите какво се очаква в отплата – пет минути секс или, още по-лошо, 20 минути ответен масаж. Това е доста сложна роля; макар и да е възможно Г-н Y и да предоставя любовни изживявания, за някои – повечето? – жени, сигурно е достатъчно, или предпочтително, той да функционира просто като джентълмена-приятел.

Господин Z: мускулестият мъж с две десни ръце. Той изкарва на улицата варелите за боклук от гаража, поправя електронното реле на гаражната врата, справя се с компютризираната (и неблагодарна) кухненска машинария, и пр.

Господин Q: бодрият домашен помощник. Господин Q изпълнява всякакви дребни задачи, които му поверявате – слага адресите на купа пликове, които му подавате, взема от пералнята на ъгъла готовото и огладено пране преди обед, готов е да ви откара при нужда с колата навсякъде, 24/7 и, което е най-добро от всичко, когато му дадете списък за покупки, се връща обратно с – представете си само! – точно посочените в списъка неща (не, да речем, евтин портокалов сок вместо прясно изцедения, който вие сте поръчали).

Проблемът, разбира се, е в това, че никой мъж не може да бъде всички тези четирима едновременно. Г-н Х е отчайващо неспособен да реагира на чувства, г-н Y не може да оправи нищо счупено, мачото г-н Z мрази да му се дават указания, а г-н Q просто не съществува в реалния живот, макар че при модерните бракове партньорите често наистина се третират взаимно като помощници.

„Като си говорим за мъже“, казва ми Анет, „как вървят нещата при теб?“

Аз изпъшквам.

В По-богатият пол, Мънди описва как изглеждат двойките, които успяват да се справят със ситуациите в които жената печели парите – доларите текат, децата са нежно обгрижени, семейният дом е радостен и функциониращ. За съжаление, тази формула до голяма степен просто изисква проста размяна на ролите в традиционното полово разпределение на труда от 1950-те години: силната съпруга, работеща на мениджърска позиция, печели 670,000 долара годишно и пътува непрекъснато, оставяйки седящия вкъщи съпруг да се занимава с домакинството и – интересно – почти винаги, с голф. Напротив, макар и да споделям дома си с моя г-н Y („приятел“ звучи малко смешно на 50 години), от когото печеля повече, аз работя вкъщи, като някой ексцентричен програмист от Силиконовата долина. Антологията на Кейти Ханауер от 2002 г., Кучката в къщи, описва женската ярост по повод различните „пост-феминистки“ партньорства, при които и двамата партньори работят, но жената продължава да върши домакинската работа. Представете си тогава ситуацията, при която жената не само върши основната част от домакинската работа, но освен това е и главния финансов стълб на семейството. Какво тогава ще я въздържа от това да се превърне не просто в кучката, а направо в чудовището у дома?

Когато една жена издържа домакинството, тя става особено чувствителна към начините, по които мъжът прекарва свободното си време, особено когато кошовете за пране са препълнени (и това ли е моя работа?). Не престава да ме удивява количеството време, което един мъж е в състояние да отдели на сутрешния вестник. (В неделя съм ставала свидетелка на повече от три часа такова времепровеждане – даже в Ана Каренина, в началото, принц Облонски чете вестника само в продължение на десет страници).

Нещо повече, ако сте жена, която е имала късмета да спечели много пари в течение на кратко време, вие започвате да оценявате времето на мъжа си по същия начин. „Аха – значи сега ти ще отидеш до другия край на града, за да разговаряш с тази дама от НПО-то, за да спечелиш, колко – 75 долара? Което, след като се махнат разходите за бензин, прави, колко точно? Впрочем, колко е в момента галонът, 4,95?“ (Отново проклятието на ляво-мозъчната жена, живееща с дясно-мозъчен мъж – ние винаги знаем какво точно има в хладилника и колко точно рула тоалетна хартия са ни останали. Те пък знаят, по един по-холистичен начин, че ние „носим вкъщи негативна енергия“). „Скъпи? Може би има повече финансов смисъл вместо това да почистиш задръстените улуци или да наготвиш вечеря, вместо пак да поръчваме скъпа храна отвън.“ (Неспособна на връзки! Неспособна на връзки!)

Нека да кажем, че вие, мъжът, сте имали достатъчно късмет да получите отпуска от домакинството, за да се занимавате с някаква професия, която, ако и да не е заплащана със стратосферни суми, ви интересува истински. Връщате се вкъщи, за да споделите историите си, но за съжаление там ви очаква не някоя съпруга от 1950-те – дълбоко благодарна за финансовата подкрепа, слушаща търпеливо, докато вие, нейният герой, разказвате триумфалната си история, при което и двамата се наслаждавате на двойни мартинита. Когато днешната, тип-А жена слуша как вие описвате проблемите от работното си ежедневие, в съзнанието си тя вече прескача напред, мисли за собствени решения и освен това преценява колко добре или зле сте се справили със ситуацията. Но ние предлагаме отговорите си по зловещо-завоалирани начини, поучени от терапията (спомнете си – 275 долара на час!), че на първо място трябва да посочваме собствените си уязвимости, така че да не предизвикваме автоматично-защитна реакция. „Онова, което самата аз се опитвам да правя, е да излагам собствените си идеи без да ги обвързвам чак толкова много с емоции“. (Моменти на поука! Моменти на поука!) „Какво мислиш, че се опитваш да правиш ти самия, скъпи?“ (Изотзад вече се долавя прикритият удар: „Аха. Интересно. Може би трябва да размислиш над това“).

По-нататък, не само че ние, жените, не успяваме да бъдем съпругите от 1950-те години. Още по-очевидно ние не успяваме да бъдем съпрузите от 1950-те. В епохата на Mad Men [4], архетипният баща се връща вкъщи; оставя настрана чантата си; получава лулата и коктейла си, плюс пържола, картофено пюре и десерт, след което е очевидно предоволен. Напротив, живеещата в сивотата на едно чистилище от наближаващи критични години, измъчвана от непрестанни курсове по йога и вечни диети днешна жена, ако в края на работния си ден получи коктейл, най-вероятно ще избухне в сълзи и крясъци „Какво е ТОВА? Какво има В него? Защо ме ПОДЦЕНЯВАШ!?“ Ние, женските чудовища от 21-ви век, сме свикнали на забързани бистра, предлагащи диетична кухня, с див ориз и дресинг допълнително към главното ястие. Тези съпрузи-готвачи, които Мънди толкова възхвалява, настояват обаче да ни направят някакво тлъсто ризото, ако и ние да сме се присвили в зародишна поза, вечно опитващи се да прикрием изпъкналите си коремчета (които ни най-малко не тревожат таткото от 1950) и отчаяно си мечтаем за някакъв диетичен сос.

Моят собствен момент на откровение настъпи в един неотдавнашен ден, прекаран в изнервящи телефонни бизнес-разговори, плюс един час борба с инсталацията на новия чудо-принтер на HP, плюс едновременно печене на пиле, плюс фрустрираща битка с тайнствения миячен автомат в кухнята… След всичко това седнах на вечеря с партньора си – който току-що беше се завърнал с бодър вид откъм външния свят – на свещ (не успях да открия втората). Направих грешката да го попитам „Как мина деня ти?“, а той направи грешката да ми отговори, след което, докато наблюдавах движенията на устните му, почувствах как показалецът ми се свива над някакъв въображаем спусък, докато през ума ми минаваха онези ужасни думи, които може да си мисли само жената, която няма нужда от мъж нито като финансова опора, нито като баща на децата й: Колко ли време ще мине преди да те изхвърля от острова?

Накратко, тази неспособност за съпружество е именно нещото, срещу което са ревали всички ония британски моралисти от 19 век. Мунди приема с ентусиазъм този нов прекрасен свят, в който, освободени от обичайните икономически и социални ограничения, еманципираните жени могат да си избират мъже въз основата единствено на романтични чувства. Но обратната страна на медала е тази: ако любовта е всичко, заради което жената се обвързва, то тогава мъжът ще направи добре ако наистина Й Я ДАВА – иначе… А колко по-лесно е да си грабнете шапката сутринта, да се качите на метрото и да носите вкъщи стабилна месечна заплата, отколкото постоянно да поддържате красиви романтични чувства у една (гладна! арогантна!) жена.

И отново накратко: много, много малко зрели хора притежават толкова много чар, че да бъдат поддържани от друг зрял човек единствено поради този си атрибут. Природата се е погрижила за това децата да бъдат мили и любвеобилни докъм 18 години (необичайно дълго време в света на млекопитаещите), така че родителите са реално мотивирани да се грижат за тях; кучетата и котките изпитват нужда да демонстрират привързаност, така че ние да ги храним; но зрелите партньорски отношения зависят от размяната на благодарност, която в миналото се е свеждала до обмен на грижа срещу пари.

А излишъкът от пари, независимо дали ги печели мъжът или жената, прави чудовища от всички нас – или поне ни прави по-малко склонни да понасяме обременяващата безличност на други хора. Помислете за Чарли Шийн и неговата безкрайна серия от жени-богини.

Нашата компания от РЖП-та вече е в горещото метро. И макар че ние (хорът) вече не сме в първите си бракове, всички знаем, че в случая с Анет, да се захвърли всичко заради една електрическа крушка, просто няма смисъл.

И все пак, под повърхността на онова, което изглежда като тривиални технически злополуки в баналните ни животи, се крие изненадваща, реална емоционална уязвимост – една уязвимост, породена от дълбоко усещане за загуба. […] Спомням си моята германска баба – домашно приготвената пилешка супа с прясно наскубан от градината магданоз, топлият ягодов сладкиш следобед, поднесен на стъклена масичка на колела, ръчно плетените покривчици по облегалките на креслата, полирания, кънтящ стенен часовник на дядо ми. А след това виждам самите нас: като някакви модерни версии на Скарлет О‘Хара, легнали по корем в мръсотията, облечени в потни тениски, вдигащи огнеупорни чаши, пълни с вода от канализацията.

Ден след ден в нашите забързани, модерни животи, колко от нас губят контрол, замръзнали в необяснима вълна от ярост и гняв, докато отваряме вратата на хладилника и се изправяме пред локвата, причинена от поредната повреда, или си чупим ноктите с повредената от микровълновата печка пластмасова кутия, чийто капак упорито отказва да се отвори? От една страна, това са прости технически неизправности; от друга, те са поредното дребно, но точно напомняне, посочващо към един свят, лишен от дълбокото домашно удовлетворение не на майките ни (много от които бяха част от едно поколение, което вече напускаше дома, за да работи навън), а на бабите ни, които все още управляваха дома с неоспорима власт. Никой не се грижи за нас! Никой! И това не е просто дреболия.

И наистина, докато кръжа обратно към къщи по познатите улици, малко преди полунощ, аз си мисля за парадокса на „намаляващото женско щастие“ и се чудя какво ли, ако изобщо нещо, би могло да преобърне вълнàта. Проблемът е в това, че, понеже сме жени, голяма част от щастието ни зависи от връзките ни – което по неизбежност включва и връзките ни с мъжете.

Не мисля, че отговорът се крие в решението на онези професионални момичета от книгата на Лайза Мънди, които казват, че онова, което всъщност си желаят от мъжете, е някой, който „ще изнесе боклука“ – което го прави да изглежда неприятно подобен на домашен помощник. Ако това е, което тези жени си желаят, то по-добре е да си наемат професионални помощници.

А и не всяка от нас е способна да намери удовлетворение в начина, по който го прави Фелисити от По-богатият пол. Тя е мениджърка в областта на високите технологии, чийто съпруг предпочитал да гледа порно, отколкото да отиде в леглото при нея и, в отговор на упреците й, редовно побеснявал. Тя си купила куче, въпреки че отначало не искала, и един ден „внезапно й светнало“: „ще задържа кучето и ще изхвърля мъжа си“. Което и направила. Кучето се оказало изключително привързано и реагирало по-емоционално от бившия съпруг на професионалните й постижения. Но много жени все още наистина харесват мъжете – може би всъщност те харесват мъжете повече, отколкото съпрузите.

Мънди отбелязва, че понякога добре печелещата жена се развежда с мъжа, който печели по-малко, след което, без да се женят отново, двамата отново заживяват мирно и заедно. Алиша Симпсън, психотерапевтка, отбелязва по този повод: „Изглежда че, когато се премахна елемента на личната връзка, ние [бившият ми съпруг и аз], се оправяме чудесно. Странна работа“.

Разбира се, това решение, което напомня сценарий от второстепенна сапунка или предписание на фамилен терапевт от около 1971 г. – предпоставя, че никой от двамата членове на съжителстващата, но необвързана двойка, няма да започне романтична или сексуална връзка с някой друг. Но пък, като си помисли човек за децата, плюс новопридобитото домашно спокойствие и задоволство, то може би отказът от секс не е чак толкова лоша сделка, в края на краищата?


Източник



[1] Вид студен бял пунш. Бел. пр.

[2] Верига от американски магазини за биологично чисти храни. Бел. пр.

[3] Вид дребни лукчета. Бел. пр.

[4] Популярна американска телевизионна серия, представяща живота от ранните 1960 години. Бел. пр.

Сандра Цинг Ло (род. 1962) е американска писателка, актриса, журналистка, анализаторка на популярната култура и радио водеща. Тя живее в Лос Анжелис, Калифорния.

Pin It

Прочетете още...