Изгледи – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Parag khanna

Двете части на тази статия можете да намерите на следните адреси:

1. Сбогом на хегемонията – Част I

2. Сбогом на хегемонията – Част II

Включете телевизора днес и може би ще ви бъде простено, ако си помислите, че отново е 1999. Демократите и републиканците се карат за това къде и как да се намесваме, дали да го правим сами или със съюзници, и какъв да бъде светът, ръководен от Америка. Демократите вярват, че могат да натиснат копче за ново начало, а републиканците залагат на един мускулест морализъм. Човек може да си помисли, че първото десетилетие на 21 век изобщо не се е случвало – или че самата история не се случва изобщо. Но разпределението на властта в света се промени из основи по време на двата президентски мандата на Джордж У. Буш, както поради неговата политика, така и, много по-важно, въпреки нея. И може би най-добрият начин да се разбере колко бързо протича историята е да се погледне съвсем малко напред.

Годината е 2016 и администрацията на Хилъри Клинтън или Джон Маккейн или Барак Обама се приближава към края на втория си мандат. Америка е изтеглила войските си от Ирак, но има около 20 000 войници в независимата държава Кюрдистан, както и военни кораби на котва в Бахрейн и военновъздушно присъствие в Катар. Афганистан е стабилен; Иран притежава атомни оръжия. Китай е погълнал Тайван и постоянно увеличава военноморското си присъствие по целия Тихи Океан, както и в Арабското Море, чрез пакистанското пристанище Гуадар. Европейският Съюз обхваща повече от 30 държави и си е осигурил доставки на петрол и газ от северна Африка, Русия и Каспийско Море, а освен това разполага със значителни ресурси на атомна енергия. Влиянието на Америка по света продължава да намалява.

Защо? Не се ли очакваше, че ние отново ще заработим заедно с Обединените Нации и ще докажем на света, че Америка може, и трябва, да го води по пътя към колективна сигурност и благоденствие? Всъщност, евентуални подобрения в образа на Америка наистина могат да се появят или не, но и в двата случая това няма да означава особено много. Кондолиза Райс заяви, че Америка няма „постоянни врагове“, но тя няма и постоянни приятели. Мнозина видяха в инвазиите в Афганистан и Ирак символи на глобалния американски империализъм, докато всъщност това бяха признаци на имперско пренапрежение. Всеки нов разход отслабваше военните сили на Америка и всяка демонстрация на сила предизвикваше нова съпротива под формата на терористки организации, партизански групи и „асиметрични“ оръжия като терористи-самоубийци. Еднополюсният момент на Америка даде основания за създаването на дипломатически и финансови насрещни движения, целящи да блокират американското грубиянство и да създадат един алтернативен световен ред. Този нов глобален ред вече е тук – и Клинтън, Маккейн или Обама не могат да направят особено много, за да се съпротивят на неговото разширяване.

Геополитическият пазар

Американският еднополюсен момент продължи, в най-добрия случай, по време на 90-те години, но това бяха години на един всеобщ смут. „Разделеният свят“ от годините непосредствено след Студената война никога не беше превърнат в глобален либерален ред под американско ръководство. Така че сега, вместо да яздим земното кълбо, ние се състезаваме – и губим – на един геополитически пазар заедно с останалите световни свръхсили: Европейският Съюз и Китай. Това е геополитиката на 21 век: новите Големи Трима. Не Русия, едно все по-обезлюдяващо се място, управлявано от Gazprom.gov, нито един непоследователен Ислям, вечно забъркан в междуособнически войни, нито пък Индия, изоставаща с десетилетия след Китай както по развитие, така и по стратегически апетит. Големите Трима определят правилата – техните собствени правила – без нито един от тях да доминира. А останалите могат само да изберат съюзниците си в този пост-американски свят.

Колкото повече започваме да разбираме различията между американския, европейски и китайски мирогледи, толкова по-ясно ще осъзнаваме общопланетните измерения на новата глобална игра. Предишните епохи на баланс на силите бяха между европейски сили, споделящи една обща култура. Студената Война също не беше една истинска борба между Изток и Запад; по същество това беше едно състезание за господство в Европа. Но това, което имаме пред очите си днес е за пръв път в историята една глобална, мултицивилизационна, мултиполярна битка.

В столицата на Европа, Брюксел, технократи, стратези и законодатели все повече започват да виждат ролята си като един вид глобален балансьор между Америка и Китай. Йорго Катцимаркакис, един германски член на Европейския Парламент, нарича това „европейски патриотизъм“. Европейците играят и от двете страни – и ако го правят добре, те печелят чудесно. Това е тенденция, която ще надживее както президента Никола Саркози от Франция, самозваният „приятел на Америка“, така и канцлерката Ангела Меркел от Германия, въпреки посещенията й в ранчото Крауфорд. За американските консерватори посочването на факта, че Европа не разполага със собствена армия може и да е един вид успокоение; единственият проблем е в това, че тя няма нужда от такава. Европейците използват разузнаването и полицията, за да арестуват радикални ислямисти; социална политика, за да интегрират неподатливите на влияние мюсюлмански населения и икономическа сила – за да работят с бившия Съветски Съюз и постепенно да обуздаят Русия. Всяка година европейските инвестиции в Турция също нарастват, обвързвайки я все по-тясно с Европейския Съюз, дори и ако тя никога не стане негов член. И всяка година се открива по един нов тръбопровод, транспортиращ петрол и газ от Либия, Алжир или Азербайджан за Европа. Коя друга свръхсила нараства със средна скорост от по една държава годишно, като останалите съседи чакат на опашка и се молят да бъдат приети?

Робърт Каган веднъж заяви, че американците са от Марс, а европейците – от Венера, но всъщност Европа е по-скоро като Меркурий – носеща дебело портмоне. Европейският пазар е най-големият в света, европейските технологии все повече задават световни стандарти, а европейските страни плащат най-голямата помощ за развиващия се свят. И ако Америка и Китай започнат война, световните пари ще бъдат най-сигурно инвестирани в европейски банки. Много американци се надсмиваха над въвеждането на еврото, твърдейки, че то е пресилване, което ще доведе до разпадането на европейския проект. Но днес износителите на петрол от персийския залив разширяват валутните си резерви с евро, а президентът Махмуд Ахмадинеджад предложи ОПЕК да не оценява повече петрола си в „безполезни“ долари. Президентът Хуго Чавез от Венецуела пък направо предложи еврото като алтернатива. Това, че Конгерсът показа истинския си протекционистки нрав като по същество блокира сделката за шестте американски пристанища от 2006 г[1], не помогна в никакъв случай. Сега, когато Лондон (отново) поема ролята на световна финансова столица за борсови сделки, не е за учудване, че новият държавен инвестиционен фонд на Китай възнамерява да открие своите западни офиси там, а не в Ню Йорк. Междувременно, делът на Америка в глобалните валутни резерви спадна до 65 процента. Жизел Бюндхен настоява да й се плаща в евро, а рапърът Джей-Зи затъва в море от банкноти от 500 евро в последния си видео клип. Американската soft power изглежда запада дори у дома.

А европейското влияние нараства за сметка на Америка. Докато Америка се бори за национално сплотяване, Европа харчи парите и политическия си капитал за да примамва периферни страни в своята орбита. Много бедни региони по света вече осъзнават, че онова, което те желаят, е една Европейска, а не Американска мечта. Африка желае истински Африкански Съюз по подобие на европейския; ние не можем да им предложим нищо еквивалентно на това. Активистите в Близкия Изток желаят парламентарна демокрация по европейски модел, а не силно президентско управление като американското. Мнозина от чуждестранните студенти, които ние напъдихме след 11 септември, сега са в Лондон и Берлин; в Европа следват два пъти повече китайци, отколкото в Америка. Ние не ги образоваме, а следователно не можем да имаме претенции относно техните умонагласи или лоялности, както го правехме през изминалите десетилетия. В един по-широк смисъл, Америка контролира институции, които само малцина желаят – като международния валутен фонд например – докато Европа се специализира в създаването на нови такива, направени по собствения й модел. САЩ имат трудности да постигнат целите си дори когато доминират срещите на високо ниво – помислете само за злощастната Американска Зона за Свободна Търговия (NAFTA) – камо ли пък когато изобщо не са поканени, както е в случая с новата Източноазиатска Общност, създадена от страните в региона в отговор на APEC[2].

Източноазиатската Общност е само един пример за това, че Китай е прекалено зает с възстановяването на ролята си в света като „средно царство“, за да си позволи да бъде отвличан от сътресенията в Близкия Изток, които толкова занимават Америка. Но дори и в собствено американското полукълбо, от Канада до Куба и Венецуела на Чавез, Китай осъществява масивни сделки за инвестиции и ресурси. По цялото земно кълбо той изпраща хиляди от своите инженери, строители и прикрити военни специалисти. В Африка Китай си осигурява не само източници на енергия; освен това той прави големи стратегически инвестиции във финансовия сектор. Целият свят насърчава драматичния възход на Китай, както става ясно от все по-нарастващия дял на търговията в неговия БНП – а Китай изнася оръжия с темпо, напомнящо за Съветския Съюз от времената на Студената Война, удържайки Америка и запълвайки всички празни места, които може да намери. Всяка страна по света, считана в момента от САЩ за разбойническа, се радва на дипломатическа, икономическа или стратегическа подкрепа от страна на Китай – с Иран като най-значителен пример за това.

Без да изстреля нито един куршум, Китай върши в южната и западната си периферия онова, което Европа прави в своя изток и юг. Подпомагана от 35-милионната китайска диаспора, добре пласирана в растящите икономики на източна Азия, в момента в целия регион се появява една нова сфера на про-китайско благосъстояние. Подобно на европейците, азиатците се изолират от американската икономическа несигурност. Под спонсорството на Япония те планират създаването на собствен регионален монетарен фонд, докато Китай намалява тарифите си и увеличава заемите за югоизточните си съседи. Търговията в триъгълника Индия-Япония-Австралия (в чийто център се намира Китай) вече е по-голяма от търговията отвъд океана.

Същевременно се изгражда една азиатска мрежа от дипломатически и други институции, в резултат на което американската хватка върху района на Тихия Океан постепенно се разхлабва. От Тайланд до Индонезия и Корея, нито една страна – приятел на Америка или не – не желае политическите напрежения да застрашат икономическия растеж. За западното око, това е един странен феномен: малките азиатски национални държави би трябвало да се съюзяват едни с други, за да балансират растящия Китай, но вместо това те все повече се сближават с него, както поради чисто азиатска културна гордост, така и поради осъзнаване на реалността на китайското господство. А сред бившите съветски централноазиатски страни – така наречените СТАН – Китай е новият играч в свръхтежката категория, който непрекъснато разширява влиянието си на запад, притегляйки в орбитата си микро-държави като Киргизстан и Таджикистан, както и богатия на петрол Казахстан. Шанхайската Организация за Кооперация събира в едно всички тези азиатски сили, които, заедно с Русия и Китай, биха могли да се превърнат в източното NATO.

Големите Трима са окончателните „Приягове“ на новото време. Геополитиката на 21 век ще напомня най-вече 1984 на Оруел, но вместо трите световни сили (Океания, Евразия и Изтазия), ние ще имаме три световни пан-региони, зони на географска дължина, доминирани от Америка, Европа и Китай. Както разбираха още ранните изследователи на геополитиката от 20 век, тъй като един вертикално организиран регион съдържа всички климатични зони в продължение на цялата година, всеки пан-регион може да бъде самодостатъчен и да изгради властова база, от която да нахлува в територията на другите. Но в един глобализиран и свиващ се свят никоя география не е свята. Така че по различни начини, както по повърхността, така и под нея, Китай и Европа ще се забъркват в задния двор на Америка, Америка и Китай ще се конкурират за африканските ресурси в южната периферия на Европа, а Америка и Европа ще се опитват да печелят от бързия икономически растеж на страните, намиращи се в китайската сфера на влияние. Глобализацията ще бъде най-важното оръжие. Основното бойно поле ще бъде това, което аз наричам „вторият свят“.

Колебаещите се държави

Има множество статистики, които все още ще ви разправят историята за американското глобално превъзходство: нашите военни разходи, нашият дял от глобалната икономика и т. н. За да разбера колко бързо всъщност американската мощ намалява по света, аз прекарах последните две години пътувайки в около 40 страни в петте стратегически най-важни региона на планетата – страните от втория свят. Те не се намират в ядрото на първия свят от глобалната икономика, нито пък в неговата периферия от третия свят. Намирайки се до или между Трите Големи, страните от втория свят са онези колебаещи се страни, които в края на краищата ще определят коя от свръхсилите ще получи надмощие при следващия рунд на геополитиката. От Венецуела до Виетнам и от Мароко до Малайзия, новата реалност на глобалните дела е, че вече няма само един начин за спечелване на съюзници и влияние, а всъщност те са три: коалицията на Америка, консенсусът на Европа и консултативният стил на Китай. Геополитическият пазар ще определи кой от тях ще води през 21 век.

Водещите страни от втория свят в Източна Европа, Централна Азия, Южна Америка, Близкия Изток и Югоизточна Азия са нещо повече от просто „възникващи пазари“. Ако включите в тях и Китай, те притежават най-голямата част от световните валутни резерви и спестявания, а тяхната покупателна сила ги превръща в най-важните нови потребителски пазари, т. е. мотори на глобалния растеж – не заместващи Съединените Щати, но вече не и бидейки зависими от тях. Само Първоначалните Борсови Оферти (IPO) от така наречените BRIC-страни (Бразилия, Русия, Индия, Китай) притежаваха 39 процента от борсовите обеми, създадени глобално през 2007 – само един пример за нарастващото значение на страните от втория свят за корпоративното финансово дело, дори и когато се изключи Китай. Когато индийската Tata се състезава за закупуването на Jaguar, човек вече разбира, че ландшафтът на властта се е променил. Тези страни също така бързо се превръщат в центрове за добиване на дървесина и петрол, производство и услуги, въздушни линии и инфраструктура – и всичко това на един геополитически пазар, който предлага тяхната лоялност за покупка от страна на който и да било от Големите Трима, все повече и повече едновременно. Страните от втория свят няма да бъдат подчинени: в епохата на мрежовата власт, те няма да приемат просто ролята на пазари за нечий износ. По-скоро, те са места, в които Големите Три трябва да правят сериозни инвестиции и където те трябва да преместват производителните си мощности, за да запазят влиянието си.



[1] Известен политически прецедент, при който американският конгрес наложи забрана върху продажбата на контрола върху шест големи американски пристанища, който трябваше да премине в ръцете на голяма фирма със седалище в Дубай (след като тези пристанища в продължение на много години бяха се намирали в ръцете на друга чуждестранна фирма, със седалище в Лондон). Бел. пр.

[2] Asia-Pacific Economic Cooperation, икономическа организация за сътрудничество в района на югоизточна Азия, доминирана от САЩ, Япония и Австралия. Бел. пр.

Източник

Параг Хана
Параг Хана е старши сътрудник към Американската Стратегическа Програма за фондацията New America.Това есе е откъс от книгата му Вторият свят: Империи и влияние в новия световен ред, която ще бъде публикувана от издателството Random House през март 2008.
Други статии от този автор

support

Посетители: 102

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Петров писа Още
    Автора ни дава добра... преди 12 часа
  • Г. Джамбазов писа Още
    Поздравления! 
    От... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    Другаря Кунев е прав.... преди 5 дни
  • Николай Колев писа Още
    Следващият текст... преди 6 дни
  • сухи писа Още
    Г-н Енев, е истинния... преди 6 дни
  • Николай Колев писа Още
    СМИ в България... преди 6 дни
  • Георги Пейчинов писа Още
    Към Kunev: Да, статията... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Успеха на Христо... преди 1 седмица
  • Constantin писа Още
    Great story преди 1 седмица
  • Тодор Георгиев писа Още
    Откога... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак хора, болни за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря ви, хора. Не... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    До Някой.

    Добър... преди 2 седмици
  • Angelov писа Още
    Bravo,bravo,bravo!!!!!Edin fantastichen... преди 2 седмици
  • Някой писа Още
    "все пак... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,като... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Евгения Иванова –... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,не се ли... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Тук има повече от... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Бай Ахмед писа:
    Дедо Въсу, и ти си в...
    преди 2 седмици
  • Бай Ахмед писа Още
    Дедо Въсу, и ти си в... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    '' Преименуването е... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Златко-в резултат на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    В различни култури... преди 2 седмици
  • Kunev писа Още
    Прочетох много... преди 2 седмици