Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 04 AltSchool
© Melia Robinson

 

Погледнато отвън, AltSchool Brooklyn – частно училище, което беше открито в Бруклин Хайтс[1] миналата есен – не изглежда като традиционна образователна институция. До него няма спортна площадка, няма водач за прекосяване[2], нито пък тълпи от деца, които да блокират тротоара сутрин. Училището е на втория етаж в бизнес-сграда, която гледа към Монтегю стрийт. На фасадата се вижда лого – светлосин правоъгълник със закръглени ъгли, в него думата „alt.“ Изглежда като програма за Айфон, очакваща почукването на колосален пръст.

Вътре в училището пространството е разделено с прегради, които оформят няколко класни стаи. Обстановката прилича на зала от магазин на IKEA: ниски канапета, големи възглавници по пода, тук-там маси и дървени столове с постепенно намаляващи размери, също като онези от приказката за Златокоска и трите мечки. Няма директорски кабинет, няма и директор/ка. Също като останалите пет училища на AltSchool, открити през последните три години – другите са в и около Сан Франсиско – училището се ръководи от самите учители, един от които служи като управител. Няма и училищна секретарка: голяма част от административните въпроси се решават директно в главното управление на AltSchool, в квартала SOMA в Сан Франсиско. Няма дори и чак толкова много деца. Всяко от AltSchool-училищата е „микро-училище“. В Бруклин Хайтс има тридесет и пет ученици, от предучилищна възраст до трети клас. И ще бъдат приети само още няколко десетки, докато училището постепенно се развие напълно. Амбицията в AltSchool обаче е гигантска. До края на 2017 се предвижда да бъдат открити още пет училища – в Сан Франсиско, Манхатън и Чикаго – а целта е да се достигнат и други части от страната, като навсякъде се предлага изключително конкретно подбрано образование, с използване на най-нови технологии, които да посрещат „потребностите и увлеченията“ на всяко дете. Цената е около тридесет хиляди долара годишно.

През декември посетих едно от техните училища, с класна стая за пет-шест деца на предучилищна възраст. Няколко от тях играеха на „ресторант“, а едно от момиченцата седеше на стол, ръцете ѝ изпънати напред, все едно държи кормило: тя беше доставчикът на поръчките за вкъщи. „Ще мина напряко [I’m taking a shortcut]“, обяви тя. Една от учителките, седнала на пода до нея, каза „Това е добра дума – ти я употреби правилно“. След това взе телефона си и засне кратко видео на цялата сцена.

Друга учителка и едно от децата гледаха към таблет, на който се виждаше картинка на розова медуза. Момиченцето рисуваше своя собствена медуза с виолетов молив. „Хайде да видим дали можем да научим името на една нова медуза“, каза учителката. „За коя от тях искаш да научиш нещо повече?“ Тя докосна екрана и се появи нова медуза – бяла и переста. „Това е... hippopodius?“, прочете учителката, запъвайки се при непознатото име. „Питам се дали тази свети в тъмното“. А момиченцето попита „Имаш ли друга розова?“

Всеки ученик в AltSchool получава собствен таблет в предучилищна възраст, а по-късно преминава на лаптоп. (До този момент образованието в AltSchool приключва в осми клас). Когато посетих една от смесените класни стаи за деца от втори и трети клас, повечето от тях бяха потънали в съзерцание на лаптопите си. Всички бяха заети с предварително уговорени процедури, които са им били предложени чрез „списък с игри“ – софтуер, който показва серия от дигитални „картони“ с инструкции за извършване на дадена процедура. Понякога задачата се намира онлайн. Две от децата правеха упражнения на някакъв уебсайт по писане. Резултатите им ще бъдат изпратени по мрежата за оценка от учител, след което ще бъдат добавени, пак онлайн, към историята на Учебния напредък на съответния ученик – специален софтуер, написан от екипа на училището, в който се обхващат, възможно най-подробно, всички детайли около образованието на всяко от децата.


Small Ad GF 1

Учебната програма е само приблизително съгласувана с Общите изисквания – правителствените стандарти, с които се определят предметите, които учениците трябва да са овладели до края на всяка учебна година. Но етосът в AltSchool е фундаментално противоположен на парадигмата за стандартизация, която доминира в публичното образование през последните десетилетия и вместо това е насочен към все по-засилващия се теоретичен обрат, полагащ акцента върху „персонализирано учене“. Този подход признава и се адаптира към различията между учениците: техните способности, интереси, техния културен произход.

Едно от момиченцата в класа довършва офлайн-задача – чете книга за белите мечки. Момченце, легнало по корем върху килима на пода, със слушалки на ушите, използва уебсайт на име BrainPOP, за да се научи как да пресмята обиколките на някои основни геометрични форми. „Две от пет!“, виква то по едно време, напълно забравило за другите наоколо, също като някой пътник в метрото, който си пее шумно под музиката на Drake.

Но не всички дейности тук се извършват в усамотение. Две момиченца седят заедно, с лаптопи пред себе си, и прелистват страници със снимки на тюлени по Google Images, за упражнение по социални изследвания. От време на време двете сравняват записките си. На всеки няколко минути един или друг ученик разговаря с учителката – млада жена в джинси и фланелка, Айфонът е подпъхнат под крака ѝ, докато тя седи на пода. Едно от момиченцата е ползвало лаптопа си, за да изучава различни замъци – това е област на непрестанен интерес сред децата. Тя и учителката разговарят за принцеси, замъци и дали двете неща винаги вървят заедно. „Това е добър въпрос“, казва учителката, а след това пита, „Има ли принцеси в Америка?“

Едно от момиченцата, което работи до тях, се обажда, „Ами да – мама ми каза, че имало една принцеса, но тя умряла заради папараците“.

„А моята мама казва, че във всеки замък имало стая за мъчения“, казва момиченцето, което изследва темата за замъците.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

„Що е то замък? – това беше изходният ти въпрос днес“, казва учителката. След като момиченцето е записало отговора си, на хартия, учителката прави снимка на страницата, за да я прикачи към дигиталния картон на детето.

Освен това тя може да я прати и до телефона на някой от родителите, използвайки AltSchool Stream – програма, която прави възможна моменталната комуникация между дома и училището. Междувременно над главите на учениците виси редица от бели аудио-рекордери, а в стените са интегрирани видеокамери. Целта на тукашната система за наблюдение, AltVideo, е да улавя всяка дума, действие и взаимодействие, за целите на потенциален анализ.

„Дали във всеки замък има мъчения?“, казва учителката с лъчезарен глас, ако и малко объркано. „Това е добър въпрос за началото утре“.

* * *

Макс Вентила, тридесет и пет годишният основател на AltSchool е кореняк-нюйоркчанин, който е учил в Бъкли, в Горен Ийст Сайд, а след това се е преместил в Андовер, подготвително училище в Ню Ингланд. Следвал е в Йейл, където е завършил математика и физика, а след това е получил магистърска степен по бизнес-администрация. Вентила е работил за кратко в Гугъл, а след това е започнал собствен бизнес – фирма на име Аардварк, където е била създадена уеб-търсачка за „социални търсения“, където е можело да се отправи [специализиран] въпрос към точно определена група хора. През 2010 той продава фирмата на Гугъл, предполага се за около петдесет милиона долара. Вентила се присъединява отново към Гугъл като групов мениджър и е отговорен за създаването на т. нар. „уеднаквено преживяване“ сред всички продукти на компанията – тоест да се осигури това, че примерно резултатите от дадено търсене в Гугъл се съобразяват с историята на нещата, които сте гледали в Ютюб. Когато през пролетта на 2013 напуска Гугъл, за да основе AltSchool, в квартала Dogpatch в Сан Франсиско, Вентила не е имал опит като учител или администратор в областта на образованието. Но в замяна на това е имал обширни познания за неща като компютърни мрежи, както и за видовете подходи, важни при работата с огромни масиви от потребителски данни.

Първото AltSchool е открито през същия септември. Идеята се поражда в резултат от търсенето на Вентила и съпругата му, Джени Стефаноти, бивша мениджърка за Гугъл, на детска градина за дъщеря им, която сега е на четири години. (Те имат и двегодишен син). „Беше удивително неприятно преживяване“, казва той. „Чувстваш се захвърлен в тоя изключително важен момент и се опитваш да намериш подходящо място за детето си. А за местата, които изглеждат добри, кандидатстват сто пъти повече хора, отколкото могат да бъдат приети, и те измъчва представата, че, ако направиш грешен избор, детето ти ще е самотно и безпарично на тридесетгодишна възраст. А колкото и да е абсурдно, във всичко това има и частица истина“. Докато посещавал различни училища, Вентила бил поразен от това колко малко се е променило образованието в сравнение с времената, когато самият той е тръгвал на училище. „Едно тригодишно дете днес не е толкова по-различно“, казва той. „Но, най-вече поради новите технологии, тринадесетгодишните вече са много по-различни.“

Колкото повече Вентила мислел за образованието, толкова повече му се струвало, че може да постигне някаква промяна – и то не само за собствените си деца. И вместо да започне с [поредното] „уникално училище“, той решил да създаде цяла „екосистема“, която да бъде необичайно отзивчива към интересите на децата, да им поднася задачи, свързани с теми, от които те действително се интересуват. Визията му съответства на преобладаващия етос на възпитание сред сегашната средна класа, според който децата се насърчават да открият собствените си увлечения и да ги преследват, докато постигнат [евентуалния] печеливш нонконформизъм.

Освен това Вентила желаел учениците да се съсредоточат върху постигането на умения, които ще им бъдат от полза на работното място от бъдещето, вместо да ги принуждава да придобиват знания, считани за важни единствено поради това, че са били исторически утвърдени. „Децата трябва да прекарват днес по-малко време в смятане на пръсти, отколкото са го правели преди петдесет години, защото днес всички се разхождат с калкулатори в джоба“, казва той. „Това не означава, че не трябва да учите математика – не е нужно да вадите телефона си всеки път, когато искате да се уверите, че някой ви е върнал точно ресто. Но акцентът трябва да се премести върху онова, което е сравнително по-лесно или сравнително по-важно“. Вентила обича езиците – родителите му са унгарци и той е израснал с два езика още преди да започне да изучава френски и латински в училище. По-късно е научил малко персийски, за да може да разбира какво се говори в семейството на приятелката му около вечерната маса. Но не е уверен, че дъщеря му трябва да влага също толкова енергия в изучаването на езици. „Ако причината, поради която искате детето ви да научи някой чужд език е той или тя да може да разговаря с други хора след двадесет години – е, относителната стойност на всичко това със сигурност ще се е променила, защото всички вече ще имат програми за превод на живо“, казва той.

Наскоро посетих училището в Догпатч, което се намира в бивша индустриална сграда близо до пристанището [в Сан Франсиско]. „В началото работехме най-вече напосоки“, разказва Каролин Уилсън, една от първите учителки в AltSchool, която днес е директор по образователните въпроси на компанията. Днес фирмата дава работа на повече от сто и петдесет души, като местата са разпределени равномерно между учители, специалисти по технологии и мениджъри. Бързият растеж е финансиран чрез сто и десет милиона долара от инвестиционен капитал – както и двадесет милиона в рискови заеми – събрани в хода на миналите две години: една от най-големите инвестиции, правени напоследък в областта на образователните технологии. Капиталът на AltSchool идва от водещите инвеститори в Силициевата долина, сред тях Founders Fund, Andreessen Horowitz и John Doerr. Миналата година благотворителната организация Silicon Valley Community Foundation е инвестирала петнадесет милиона долара в AltSchool, чрез фонд, финансиран от Марк Зукърбърг и съпругата му Присила Чан. (В момента доходите от учебни такси покриват по-голямата част от разходите покрай управлението на училищата, включително и заплатите на учителите; инвестиционният капитал пък покрива заплатите на хората от технологическия отдел, разходите за недвижимо имущество, както и други ангажименти покрай растежа на компанията). Никой от инвеститорите не е заинтересуван просто да притежава някаква част от верига от бутикови микро-училища. Надеждата по-скоро е, че AltSchool ще помогне да се „изобрети отново“ американското образование: първо, чрез нововъведенията в неговите микро-училища; после, като предоставя на различни образователни институции софтуер, с който те да стартират собствени училища; накрая, като предлага софтуера си на публичните училища в цялата страна – цел, която фирмата се надява да достигне след около три до пет години.

Предприемачите от Силициевата долина са убедени, че гъвкавостта и новаторството от технологическата сфера могат да бъдат приложени продуктивно и с печалба към образователния сектор, който в момента се възприема като склеротичен. Сал Кан, който през 2005 е основал „Академията Кан“ – популярна онлайн-платформа за изучаване на математика, казва, „Повечето хора, които в края на краищата се оправят добре в Силициевата долина, са били много добри в училище, но заедно с това те имат и много силни убеждения относно начините, по които собственото им образование е могло да бъде по-добро.

Фондацията Бил и Мелинда Гейтс е наляла милиарди долари в образователни стипендии, включително и за развойна работа по дигитални средства и персонализирано учене. Лорийн Пауъл Джобс, вдовицата на Стивън Джобс, също е направила от образованието основен приоритет за собствената си благотворителна организация, Emerson Collective, която влага петдесет милиона долара за финансиране на иновации в училищната система. (Emerson Collective е инвеститор в AltSchool). Марк Зукърбърг направи голяма и много обговаряна инвестиция от сто милиона долара в системата за обществено образование в Нюарк, макар че, както показа журналистът Дейл Русакоф [в статия за списание „Ню Йоркър“], голяма част от нея е била разпиляна. Фейсбук имаше по-голям успех с програмистката помощ, която оказа за Summit, верига от частни училища около Пало Алто; тази година безплатният софтуер на Summit, на име Персонализиран учебен план, е бил въведен за проба в деветнадесет различни училища в страната.

AltSchool е нещо, което в Силициевата долина се нарича „фул стек компания“, тоест фирмата се занимава не само със софтуер. Повечето стартъп-фирми от областта на образователните технологии не се занимават с реални училища. (Академията Кан има едно-единствено училище, в Маунтийн Вю [Калифорния], но разширяването на тази дейност не е сред приоритетите на компанията). А фирмите, които са вид хибрид между виртуалното и реалното, като Uber, Airbnb или AltSchool, са особено на мода сред инвеститорите от Силициевата долина.

„Фейсбук беше стартиран, по същество, като вид табло за обяви за харвардските студенти“, казва Вентила. „Убер е започнал като личен шофьор, който Гарет“ – Гарет Камп, основателят на Убер – „е наел, за да го кара. Това е сравнително обичайна ситуация. Човек започва по много невзрачен начин, с пълен контрол над ситуацията, което действително е фундаментално различен подход. А след това започвате да разширявате“.

Преди две години е било открито друго училище, AltSchool Fort Mason, в квартала Марина в Сан Франсиско, отново в бизнес-сграда близо до Старбъкс. Когато ги посетих, през миналия декември, децата от по-малките класове бяха забавлявани от удивително висока жена, облечена в много къса пола с кройка от руска народна приказка. Тя представляваше Снегурочка, руската Снежанка, която идва на гости при децата за Нова Година. (Оказа се, че е майка на едно от тях). На горния етаж, при по-големите, класът беше зает със сложна симулация на общество, изпаднало във финансова криза и управлявано от диктатори. (Двама от учителите играеха тираните). Този групов проект, в който се комбинират математика и граждански дела, е част от по-широк план за изучаване на различни форми на управление и запознаване с начините, по които функционира икономиката.

Класната стая напомняше работен кабинет на служител в технологическа компания: кушетки, лавици за книги, голям телевизионен екран, кухненска част. На кухненския плот се виждаха купи с ябълкови резенчета и сини царевични пръчици. Всеки от учениците ползваше свой Кроумбук[3]. Водещата учителка, Кристи Зайферт, е енергична млада жена със зелена коса, но учениците не гледаха към нея. Вместо това те разглеждаха образа ѝ на телевизионния екран, където лицето и гласът ѝ бяха дигитално променени, за да указват ролята ѝ на диктатор. В една от по-ранните сесии учениците са теглили жребий, за да определят местата си в симулираната икономика. Някои бяха агенти по продажбите, други – секретар(к)и; едно от момчетата беше главен мениджър на петролна компания. Задачата им в този ден беше да изследват заплатите си онлайн и да разберат какви ще бъдат очакваните данъчни облагания, сверявайки ги със списък, окачен на една от стените. Използваха данни от реалния свят, но за да се оживи малко процеса, заплатите им се изплащаха в единици, наречени POOO (съкратено от People’s Organization of Opportunity)[4].

След въведението на Зайферт учениците се разделиха на малки групи. Няколко момчета се насъбраха около едно от канапетата и започнаха да търсят данни за заплатите си в Гугъл. Друга група възбудено дискутираше произволността на разпределението на работните места и инструкциите на диктатора. „Ще основа профсъюз!“, извика едно от момичетата. Зайферт беше очарована от възбудата им.

Самата Зайферт, която е на двадесет и осем, е започнала работа първоначално за Teach for America, с бедни деца от Сан Хозе. „Започнах с мисълта, че трябва да има начин да се прескочи пропастта между различните успеваемости“, разказва тя. „И докато работех в онези квартали, постепенно ми стана ясно, че, опитвайки се да намерим стандарти, които да дръпнат напред всички, ние забравяме да се обърнем специално към индивидуалните потребности на децата. Забравяме да мислим за начина, по който децата учат и от какво имат нужда, за да успеят в живота“.

В Сан Хозе бележките на децата от годишния щатски изпит се виждали едва след края на учебната година. А в AltSchool Зайферт може да проследява успеха на учениците си буквално ежедневно, ако не и ежечасно. Всеки от картоните със задачи от учебния списък на който и да е от учениците е направен така, че да отразява не само академичните дисциплини, като математика и грамотност, но също и неща като социални и емоционални умения.

Зайферт показва дигиталния картон с Учебния напредък на един от учениците си, от седми клас. Бележките от детската градина до осми клас са подредени по Х-оста на координатна система, а различните дисциплини – по Y-оста. Областите, в които учебните блокове са отработени – математика за шести клас, примерно – са обозначени с клетки, оцветени в зелено. Онези, над които ученикът все още работи – природни науки за седми клас, например – са оцветени в оранжево. По английски той беше далеч по-напред с материала, отколкото се предполага за общото ниво на тази възраст. Зайферт може да щракне върху всяка дисциплина, за да получи по-подробна информация за напредъка му. Резултатът напомня малко разглеждането на онлайн-отчет на фирма за кредитни карти, където разходите са подредени по категории – пазаруване, туризъм и пр. – както и конкретни покупки. Тя може да види колко статии ученикът е прочел на Newsela, сайт, който дава достъп до текстове на Associated Press, редактирани за различни нива на читателски способности. Може да види какви са бележките му по различните тестове, съпровождащи текстовете, както и да разгледа самите текстове, за да види какви бележки си е водил по време на четенето.

Тук-там по някой оранжев правоъгълник указва области, които ученикът все още не е овладял. Може например да е бил болен през седмицата, в която петокласниците затвърдяват познанията си по обикновени дроби и да не е схванал съвсем точно принципите. „Ако забележа, че действително се представя последователно зле в някоя от стандартните области, мога да прегледам картоните и да проследя къде и как е започнал сривът“, обяснява Зайферт.

В същото време учителите от AltSchool дискутират дали децата наистина трябва да придобиват някои от способностите на точно определени нива в училищното си развитие, както се предполага според Общите изисквания. Зайферт смята, че може да е по-полезно учебният процес да се разглежда не като линеарен, а като разбъркан, също като торент-файл на компютър. „Човек може да си представи всички неща, които трябва да се изучат, и да се изучават не по ред, стига само накрая да може всичко да се обобщи и сложи в един пакет, така че човек е готов да върви по-нататък“.

Подобно на други учители от AltSchool, Зайферт е била привлечена към новата фирма от тукашната амбиция да се промени самата система [на образование]. Два или три пъти седмично, разказва тя, се изпраща обратна информация за дигиталните инструменти на училището. „Профилът на обучавания“, програмата за видео стрийм и някои други от дигиталните инструменти са само на около една година, а нивото на персонализация в AltSchool е такова, че все още е необходима доста активна човешка намеса. Софтуерът се обновява ежедневно. Каролин Уилсън, директорката по образованието на AltSchool, разказва, „Непрекъснато окуражаваме членовете на екипа да указват активно точките на трудности, да предлагат собствени идеи, да поемат рискове, да се провалят, ако е необходимо, при това бързо, защото знаем, че ще се променяме много бързо. Другите училища се движат с геологически темпове“. (Вентила може и да подлага на съмнение ползата от изучаване на чуди езици, но доброто познаване на жаргона на Силициевата долина – т. нар. „Английски 2“ – е задължително в AltSchool).

Вентила разказва, че тези инструменти играят централна роля в преосмислянето на концепцията за това какво всъщност е един [модерен] учител: „Ние действително изместваме ролята на образователния работник по посока на нещо, което би могло да се нарече ‚въоръжен с данни детектив‘“. Той определя традиционния учител като „от една страна, занаятчия-плановик на уроци, от друга страна дисциплиниращ гледач на бебета“. Образователните работници са реални участници в евентуалния успех на AltSchool: всички учители, които работят тук на пълно време, имат възможност да участват финансово във фирмата.

В класната стая на Зайферт аз разговарям с Ото Крадок, седмокласникът, чийто картон бях разглеждала преди това. Той изучава работното място, което е получил по време на симулацията: секретар. Родителите му, рекламен консултант и мениджърка във [финансовата консултационна фирма] BlackRock, са го преместили тук от едно от добре известните частни училища. Горс Джефрис, майка му, ми разказва, че там е изглеждал апатичен. Ото разказва, „В старото ми училище, значи, беше така, ‚А, искаш да учиш архитектура ли? Ами в колежа можеш да учиш архитектура‘. Тук някои от учениците избраха архитектура, а след това минаха цял курс по архитектура, даже правихме модели и проекти“.

Предният ден, разказва Ото, е дошъл гост-учител, за да представи на няколко от учениците проект по работа с 3-D-софтуер, с помощта на уебсайт на име Tinkercad. „Правихме малки модели онлайн – някои от нас правеха кутии за телефони, други малки кули или играчки. Аз направих тоалетна чиния, защото ми се стори готино. Тя има доста много компоненти – имате да речем основата, седалката, облегалото“. Той щраква върху сайта и показва на екрана модела си. „Разглеждах онлайн различни картинки на тоалетни. Мисля си, че бих искал да направя моята малко по-удобна за гърба. А освен това искам да е наистина хигиенична. И истински удобна. Аз например съм доста кокалест и дребен и ако не са добре подплатени, тоалетните ми причиняват болка“. Накрая, казва той, смята да разпечата тоалетната си с помощта на 3-D-принтер: това ще бъде модел на тоалетна, направена точно според собствените му предпочитания и представи.

* * *

Един следобед през декември, около двадесетина души от технологическия отдел на AltSchool са се събрали в залата за конференции на фирмената сграда, за да проведат поредния „хекатон“ – концентрирано заседание за откриване на нови решения и съвместно програмиране. Пред някои от участниците има лаптопи; пред други стоят чинии с къри-салата от фирмената кухня. Почти всички са мъже и никой не изглежда по-стар от четиридесет.

Темата на хекатона е да се очертаят в софтуер потенциални решения за т. нар. „роботски задачи“ – някои от рутинните операции, извършвани от учителите, за които не са необходими специални познания. Кимбърли Джонсън, ръководителката на екипа за професионална подготовка и продукти, се обръща към останалите. „По принцип онова, което казваме на учителите е, „наели сме ви за творческа преподавателска работа и всеки път, когато вършите нещо, което не изисква участието на творческия ви преподавателски мозък, което може да бъде извършено също толкова, или още по-добре, от някой компютър, то значи трябва да се върши от компютър“.

От времето на предишния хекатон, преди три месеца, учителите в AltSchool, са изпратили повече от сто дигитални „заявки“ до Джонсън, в които се указват начини за подобряване на софтуера на фирмата. Някои са помолили за улесняване на начините, по които се въвеждат данни. Самата Джонсън е съгласна: „Доста работа е да се отвори всеки от картоните и да се щракне първо върху учебната цел, после върху съответната бележка, а после върху ‚Запис‘. Става дума само за три или четири щраквания, но при много ученици това се натрупва“. Освен това учителите са искали да се намери начин за въвеждане на бележките на цели групи деца наведнъж. „Ако кажете например, аз искам да напиша на всички тези деца четворки, а на тези тройки, за това трябва да има някакъв лесен начин. Не знам как точно ще изглежда, но сигурно ще успеем да наредим нещо.“

Учителите са изискали също и по-бърз достъп до видеозаписите от класните си стаи, за да могат по-добре да оценяват моментите, в които учениците постигат пробиви или да видят какво точно се случва, когато в класната стая настъпва безредие. В момента, разказва Джонсън, учителите използват Slack, програмата за групова комуникация, за да ѝ се обадят когато в класната стая се е случило нещо, което искат да прегледат отново. След това тя преглежда видеозаписа, за да намери точното място, на което да сложи сламка [bookmark], след това изпраща линк до съответния учител по електронната поща. Процесът може да отнеме цели дни. „Би било хубаво, ако всичко това можеше да се автоматизира“, казва тя.

* * *

Технолозите са се опитвали да трансформират класните стаи в течение на десетилетия. През късните седемдесет години Сеймур Пейпърт, един от пионерите в сферата на изкуствения интелект в M.I.T., изказва предположението, че умовете на децата могат да бъдат силно обогатени от заниманията с програмиране. Детето, което се учи да програмира, „придобива както усещане за майсторство в работата с част от най-модерните и мощни технологии, така и интимен контакт с някои от най-дълбоките идеи в науката, математиката и изкуството на изграждането на интелектуални модели“, пише Пейпърт в книгата си „Бури в ума“, публикувана през 1980.

Програмирането се е превърнало в стандартна част от учебните програми, но компютрите се използват все повече и повече за образование по поръчка. Хозе Ферейра, основател и главен мениджър на Knewton, платформа за индивидуално обучение, която е получила повече от сто милиона долара рисков капитал, наскоро е сравнил собствения си продукт с „робот-учител в небесата, който умее кажи-речи да чете мислите ви и да разбира къде са силите и слабостите ви, с почти невероятна точност“.

Изследванията върху ефективността на програмите за онлайн-обучение указват, че малко повече скромност не би била зле. Един мета-анализ, поръчан през 2010 от Министерството на образованието, действително стига до заключението, че учениците, чиито учители комбинират дигитално и директно обучение, се справят малко по-добре от онези, които не са работили с дигитални инструменти, но тук има едно съществено ограничение: учителите, които добавят дигитални инструменти, се оценяват като по принцип по-ефективни от колегите си.

През 2012 Teach to One – образователна програма, в която е включена работа със софтуер за ориентация в учебния план по математика – беше възприета в седем училища в цялата страна, включително и няколко в Ню Йорк сити. Една година по-късно резултатите изглеждаха смесени: в едно от училищата резултатите изглеждаха далеч по-добре от средното за страната, в друго бяха далеч по-зле, а останалите пет се намираха близо до средното ниво. През втората година програмата беше разширена и резултатите бяха по-добри: единадесет училища постигнаха по-високи от средните резултати, две – значително по-лоши, а още две бяха на средно ниво. В доклад, поръчан от Teach to One, се подчертава, че подобрените резултати в никакъв случай не могат да бъдат приписани изцяло на софтуера. Джоел Роуз, съосновател на New Classrooms, компанията, която е създала Teach to One, обича да използва една лека плашеща метафора, обичайна сред новаторите от Силициевата долина: „Човек трябва да сглобява самолета докато лети [в него]“.

До този момент Teach to One се ограничава единствено до областта на математиката. Машините вече са доста добри при измерването на умения като работа с аритметични операции, но са много по-зле при оценяването на способности като творческо мислене или гъвкавост – да не говорим пък за още по-малко определими аспекти на хуманистичното образование като оценяване на литературни текстове или постигане на емпатия. Една дигитална платформа за четене, в която са включени интерактивни оценки на словесния запас или задачи по разбиране на литературни текстове, може наистина да насочи младите читатели към „подходящи“ книги и да даде на учителите представа за желанието за четене или „лексикалното ниво“ (мярка за грамотност) на техните ученици. Тя може дори да постигне тъй желаната цел да направи от неохотните читатели ентусиазирани такива. Създателите на софтуера за постигане на грамотност LightSail споделят, че много деца, особено момчета, гледат на оценките на програмата като на състезателна игра и се радват много когато улучат някоя правилна дума. Но поне засега никой инструмент за ограмотяване не може да каже дали читателят се е смял на „Мишката и мотоциклета“ или е плакал над „Вината в нашите звезди“. Нито пък е в състояние да оцени моментите, в които читателят вдига поглед от дигиталната страница и започва да зяпа наоколо. За компютъра, измерващ почуквания върху клавишите, разсеяният, отегчен ученик е неразличим от онзи/онази, която е трогнат/а до сълзи от текста.

Дори защитниците на идеята за технологизиране на образованието предупреждават срещу прекалено ревностното прегръщане на дигиталното и измеримото. Дженифър Каролан, бивша учителка, която в момента е инвеститорка в Reach Capital, писа наскоро в блога си, „При цялата шумотевица и предприемаческа възбуда около тези инвестиции, аз започвам да се безпокоя, че някои хора могат да възприемат персонализацията като поредното всемогъщо средство за решаване на проблемите в образованието“. В тази област вече са налице няколко провала на най-високо ниво. В News Corp беше създаден специален отдел за производство на образователни софтуери, на име Amplify, а за шеф му беше назначен Джоел Клайн, бившият председател на управлението на нюйоркските училища – но отделът беше закрит през тази есен, след като училищните настоятелства отказаха да приемат идеята.

За разлика от Amplify, AltSchool генерира приходи като събира училищни такси. А в градове като Сан Франсиско и Ню Йорк той може да се окаже популярна опция за големия брой семейства, които предпочитат да образоват децата си извън системата на публичното образование. Около една четвърт от учениците на AltSchool получават финансова подкрепа. „За да предоставим на учениците образование, което ги подготвя за бъдещето, ние имаме нужда от класни стаи, които са представителни за разнообразието в нашата страна“, казва Вентила. Технологическите схеми на AltSchool могат обаче да се окажат прекалено трудни за въвеждане в по-малко богати училищни области. Едно дете, което няма достъп до безжичен Интернет в къщи, не може да прави домашните си на таблет, дори и ако училището му го предоставя.

Някои от образователните специалисти се безпокоят от потенциалните нарушения на личното пространство, които могат да последват от събирането на данни с мащабите, предвиждани от AltSchool – особено като се има пред вид, че това е комерсиална компания. (Повечето независими училища са некомерсиални институции). Тези грижи биха могли да усложнят възприемането на софтуера на AltSchool в публичните образователни системи. Вентила казва, че няма планове данните от AltSchool да бъдат използвани за комерсиални цели и че те ще бъдат събирани по начини, зачитащи анонимността на учениците. В класните стаи се записват само най-очебийните моменти, а повечето от тях дори не се запазват след това. „Никога не бих пожелал да се записват и съхраняват всички неща, които едно дете казва“, казва той. Но добавя, че изследването на начините, по които децата придобиват нов речников запас, би могло като цяло да предостави на учителите ценна информация, която де им помогне да обучават всяко отделно дете по-ефективно. „Събирането на какъвто и да било вид данни не е безобидна работа“, признава той. „Но алтернативата на това е невероятно настъпателният, неточен режим на стандартизирано изпитване, който имаме в момента, и който има много висока цена, психическа и всякаква, без да носи дори приблизително онази полза, която си желаем“.

Дейниъл Уилингъм, образователен изследовател от Университета Вирджиния, ми казва, че възприемането на нови технологии в училищата може да бъде неефективно до полуда. „Най-редовното нещо, което чувам е, че когато възприемате нови технологии, трябва да пишете по два пъти учебните планове“, разказва той. „Имате единия, който ползвате с технологиите, но и другия, запасния, който използвате, когато през този ден техниката не работи“. Освен това Уилингъм отбелязва, че най-важното нещо в образователния софтуер е не програмният код, който оценява представянето на учениците, а ценността на текстовете и яснотата на математическите задачи, които се представят на екрана. „Хората се съсредоточават най-вече върху алгоритмите“, казва той. „Но също толкова важно е качеството на материалите“.

Пропастта между технологическите амбиции на AltSchool и реалността на обичайната класна стая беше болезнено очевидна в сутринта, която прекарах в училището в Бруклин Хайтс. Едно дете на предучилищна възраст се изнервяше все повече и повече над таблета си, докато се опитваше да заснеме конструкцията от блокчета, която току-що беше направило. (Задачата му беше да качи снимката в мрежата и да я съхрани в личния си учебен списък). Детето гневно размахваше замръзналия таблет и тропаше с пръсти по екрана, също като някой окъснял пътник в среднощно нюйоркско такси, който напразно се опитва да изключи мобилната телевизия на колата.

Но дори и когато методите на AltSchool функционират както е предвидено, някои от резултатите все още се намират под въпрос. Двете момичета, които наблюдавах, докато търсеха изображения на тюлени в Google Images, откриха множество подходящи фотографии. Но същото търсене намери и изображение на мъртъв делфин, чиято кръв оцветява водата в розово, след като е бил разпорен при нападение на тюлен. Намери се и снимка, на която главата на певеца Seal [на английски – „тюлен“, бел. пр.] е дигитално монтирана върху раменете на хищен морски лъв [вид тюлен] – нещо, което силно се хареса на децата. Ако този опит може и да е представителен за евентуалната подготовка за бъдещето, заедно с това той е и отчайващо обезкуражаващ от гледна точка на съвременното работно място, на което различните дупки-шпионки към Интернет представляват непрестанно изкушение.

По време на управлението на Арне Дънкан, който се пенсионира като министър на образованието през 2015, след шест години на този пост, в американските училища беше възприет един все по-разширяващ се режим на стандартизирани тестове, а Общите изисквания бяха широко възприети. Целта беше да се подобри оценяването на учебния напредък и учителското представяне чрез събиране на данни и използване на споделени стандарти. Но към края на мандата си Дънкан призна, че напреженията на силно конкурентното тестване са деформирали учебните практики, в ущърб както на учениците, така и на учителите. Оставката му може би маркира началото на края на тридесетгодишната реформа за въвеждане на стандартизирани тестове.

А междувременно в Интернет се надига огромен интерес, сред родители и учители, по въпроса за навиците, които водят до успех. Качества като „упоритост“ и „подвижност“, както и начините, по които те могат да се култивират, са широко дискутирани в съвременната образователна теория, а учителите все по-често говорят за „пресрещане на децата“ там, където се намират способностите и интересите им. Една от ключовите думи сред образователните теоретици е „смесено учене“, при което учениците получават „[учебно] съдържание“ чрез комбиниране на уроци в класната стая и софтуер.

Семействата, които изпращат децата си в AltSchool, могат да бъдат представени като ранни ентусиасти на тази нова парадигма. Вентила обаче не харесва определението. „Никой човек, който обича да си играе с технологически играчки, няма да прати детето си в някое училище само защото е ново – това просто е една смислена, високо-интензивна покупка“, казва той. И все пак Дон Макаскил, един от родителите от AltSchool в Пало Алто, ми казва: „Нямаме никакъв проблем с мисълта, че децата ни са вид морски свинчета. Аз вярвам в мисията на AltSchool. Вярвам също, че образованието трябва да се промени, и то не само в нашето микро-училище, а и по целия свят. Ние отглеждаме поколение, което разполага с цялото човешко знание буквално под върховете на собствените пръсти, във всяка минута от живота си, така че е напълно ясно, че образованието трябва да се промени и приспособи към този факт“.

Срещнах се с Макаскил и още няколко други родители един ден след училище. Той и съпругата му Лиз носеха пуловери с логото на SmugMug, сайт за споделяне на фотографии. Макаскил е неговият съосновател и „главен откачалец“ [geek]. Познавал е Вентила от техническите кръгове и си припомня, „Срещнахме се веднъж преди години и той ми казва, ‚Започвам това страхотно нещо, с което ще революционизирам образованието‘. А аз му казвам, ‚Уау, това ми звучи като голяма, корава робота, копеле. Успех – нямам търпение да видя какво ще стане‘. А след това децата ни започнаха да порастват“. Трите деца на Макаскил – Лея, наречена на принцесата; Логан, наречен на героя от X-Men и Одри, наречена на Хепбърн – са ходили преди това на публични училища, но Макаскил казва, „когато близнаците ни станаха трети клас, някои от проблемите, свързани с неперсонализираното образование, наистина започнаха да си показват рогата“.

[…]

Персонализираното образование обещава изход от широко разпространените практики на стандартизирани тестове. В един свят на персонализирано образование, такава поне е идеята, способностите на всяко дете ще могат да блеснат. Но образователната философия на AltSchool е и по същество утилитарна, макар да подчертава неща като индивидуалност, автономия и творчески потенциал на учениците. Тя държи децата да бъдат подготвени за работното място от бъдещето – и настоява, че на това работно място ще се изискват неща като индивидуалност, творчество, способност за съвместна работа и критично мислене.

Тукашната методика не изисква непременно отказ от текстовете, които дълго време са се считали за централни в хуманитарното образование, но пък изисква нов подход към тях. В един от класовете беше предприето доста обширно изследване на Илиада, като основната тема беше „гняв“, само че тук се използваше програма за таблична калкулация [spreadsheet], в която се записваха случаите, при които думата е използвана. След това учениците използваха техники за визуализиране на данни, за да могат да схванат зрително откритията си, и писаха есета въз основа на резултатите. След упражнението Джеймс Ърл, учителят им, писа, „анализирайки един литературен текст по този начин, ние го превръщаме в ред от стегнати данни, които могат да бъдат разбрани количествено, в добавка към чисто качествения прочит“. Работното място от бъдещето, според представите на AltSchool, ще изглежда много подобно на някои работни места от настоящето – места като Гугъл и Фейсбук, където вярата във фактите се съпровожда от вяра в откривателската мощ на данните.

[…]

Когато технолозите от AltSchool, които бяха участвали в декемврийския хекатон, споделиха откритията си в края на сесията, екипът, който работеше върху идеята за по-лесен достъп до видео-данните, изглеждаше особено доволен. Те бяха решили да намерят „готин начин“, по който учителите да маркират мястото на точно определена видео секвенция още докато са в час. „Идеята е, че учителят би могъл, поне на теория, просто да чукне два пъти по телефона си“, разказва един от членовете. Той тропна два пъти върху телефона в предния джоб на джинсите си, за да демонстрира лекотата и ненатрапчивостта на жеста.

Друг член на екипа щракна върху лаптопа си, където се появи крива, подобна на кардиограма, представяща общия поток на видеозаписа. Трети член на екипа, млад човек с набола брада, чукна два пъти по телефона си и върху кривата моментално се появи висока игла – резултатът от това почукване.

Из залата се понесоха въодушевени възклицания докато програмистите обясняваха как са успели да филтрират данните по такъв начин, че резките движения при изкачване на стъпала, примерно, да не бъдат отчитани като почуквания върху телефона. „Алгоритъмът е разумно стабилен“, каза един от тях с видима гордост. Някой посочи цяла поредица от игли по диаграмата. „А, това трябва да съм бил аз – правил съм нещо с телефона в джоба си“.

Някъде отзад се дочу въпрос: „А пробвахте ли го с жени?“

Някои от участниците прихнаха. „Говоря сериозно“, продължи задаващият въпроса. „Много от учителите са жени и те носят телефоните си на най-различни места“.

Членовете на програмисткия екип, всичките мъже, изглеждаха объркани. Докато бяха работили върху едно доста елегантно решение, те не бяха помислили за това как някоя учителка ще се пляска по задника, за да активира телефона в задния си джоб.

„Това беше наистина добра забележка“, отбеляза един от тях, усмивката изчезваща от устните му. „Мда, май ще трябва още доста работа. Искам да кажа, това тук беше, тъй да се каже, нещо като демо“. Те бяха се провалили по начин, който ги беше извел малко по-напред. Именно това е и работата им. А утре – утре щяха да опитват отново.


Източник

 


[1] Квартал в Ню Йорк. Бел. пр.

[2] По традиция в американските училища има специални водачи, които се грижат за това децата да прекосяват улиците в близост до училището без опасност за живота. Бел. пр.

[3] Вид опростен лаптоп, предназначен най-вече за бърза работа в мрежата. Бел. пр.

[4] На английски език названието на паричната единица звучи силно комично, нещо като българското „аки“. Бел. пр.

Ребека Мийд е американска журналистка и културна редакторка на списание „Ню Йоркър“, където е написала повече от сто различни статии. Авторка е и на две книги: “One Perfect Day: The Selling of the American Wedding” (Penguin Press, 2007) and “My Life in Middlemarch” (Crown, 2014).

Pin It

Прочетете още...