1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

В наши дни по същество има консенсус между специалистите по климата относно това, че температурата на Земята се е повишавала в дългосрочен план и че човешката дейност е играла важна роля в това отношение. „[Ние] до такава степен злоупотребяваме със Земята“, пише Джеймс Лъвлок, реномираният изследовател на околната среда, „че тя може отново да се завърне към горещото състояние, в което се е намирала преди 55 милиона години – и ако това се случи, повечето от нас, както и нашите потомци, ще умрат.“

Но начините, по които хората засягат климата, не винаги са толкова очевидни, колкото изглеждат. Общоприето е да се смята например, че автомобилите и камионите създават една безобразна част от газовете с парников ефект. Това накара в последно време мнозина здравомислещи хора да си купят коли като Тойота Примус или други хибридни автомобили. Но всеки път, когато някой собственик на Примус пътува до супермаркета, той или тя може би зачерква собствения си принос към намаляването на газовете – поне ако пазарува на щанда за месо.

Но как така? Ами защото кравите – както и овцете и другите преживни животни – са ужасни замърсители на атмосферата. Тяхното дишане, отделяните в резултат на храносмилането газове, както и торът им, изпускат метан, който според настоящите оценки е около двадесет и пет пъти по-мощен като газ, предизвикващ парников ефект, отколкото е въглеродният двуокис, създаван от автомобилите (и хората). Преживните животни създават около 50 процента повече парникови газове, отколкото целият транспортен сектор.

Дори „локаворното“ движение, насърчаващо хората да ядат храни, произведени на местно ниво, не помага в това отношение. Едно скорошно изследване, проведено от двама учени от института Карнеги-Мелън – Кристъфър Уебър и Скот Матюс, стига до извода, че купуването на местно произведена храна всъщност увеличава производството на парникови газове. Защо?

Повече от 80 процента от емисиите, създавани при производството на храна, се падат на производствената фаза, а големите ферми са по-ефективни от малките. Транспортът представлява само 11 процента от емисиите при производство на храна, като доставянето от производител до продавач представлява само 4 процента. Най-добрият начин да се помогне, смятат Уебър и Матюс, е да се промени собственият начин на хранене. „Ако само по един ден седмично ние ядем птиче месо, риба, яйца или растителна храна вместо червени меса, би се постигнало едно по-голямо намаление на парниковите газове, отколкото чрез цялостно изкупуване на местно-произведена храна“, пишат те.

Същото нещо може да се постигне и ако вместо говеждо, хората биха започнали да ядат месо от кенгуру – защото пръдните на кенгуруто, за разлика от говеждите, не съдържат метан. Но само се опитайте да си представите каква маркетингова кампания ще бъде нужна, за да се накарат американците да започнат да ядат ’ру-бургери. Или пък помислете за лобистките кампании, с които производителите на говеждо месо ще атакуват Вашингтон, за да забранят месото от кенгуру. За щастие, един екип от австралийски учени атакува проблема от противоположната посока, опитвайки се да манипулира храносмилателните бактерии, живеещи в стомасите на кенгурата по такъв начин, че да могат да бъдат прехвърлени в кравите.

Сърцевината на проблема с глобалното затопляне се върти около една доста простичка дилема. Икономистите я означават с понятието „екстерналност“.

Но какво е екстерналността? Това е нещото, което се случва, когато някой извърши действие, за което някой друг, без да е съгласен с това, поема отчасти или напълно разходите. Екстерналността е икономистката версия на плащане на данъци без представителство във властта.

Ако например живеете близо до фабрика за изкуствени торове, вонята на амониевите газове е екстерналност. Когато съседите ви си направят голямо парти (и не ви поканят), шумът е екстерналност. Вторичното пушене, чрез вдъхване на дима от нечия чужда цигара, е екстерналност, както е и куршумът, предназначен от един мафиот за друг, който случайно улучва дете на игралната площадка.

Парниковите газове, за които се счита, че са причина за глобалното затопляне, са преди всичко екстерналност. Когато запалите огън в задния си двор, вие не само горите боклук или печете нещо на скара. Вие също създавате и газове, които, по един дребен начин, допринасят за затоплянето на планетата. Всеки път когато седнете зад волана на автомобила, ядете хамбургер или летите със самолет, вие подпомагате производството на някои странични продукти, за които не плащате.

Представете си например един човек на име Джек, който живее в хубава къща – построил я е сам – и сега се връща след работа в първия горещ летен ден. Всичко, което му се иска, е да си почине и да се разхлади. Така че той надува климатичната инсталация до край. Може би за момент той се замисля за онези един-два долара, които ще плати в повече, но цената не е достатъчно висока, за да го възпре.

Онова, за което той не мисли, е черният дим, който излиза от комините на електроцентралата, която гори въглищата, които затоплят водата, която се превръща в пара, която движи турбината, която върти генератора, който произвежда енергията, която охлажда дома, който Джек е построил.

Нито пък той ще се замисли за разходите, свързани с добиването и транспорта на въглищата, както и свързаните с това опасности. Само в САЩ през последния половин век от заболявания на белите дробове са умрели 100.000 миньори, като за други 200.000 се очаква да ги последват скоро. Това вече са екстерналности, а? За щастие, смъртността сред въглищните миньори в САЩ е спаднала рязко, до едно средно ниво от около 36 на година. Но ако Джек живееше в Китай, местната смъртност би била много по-висока: миналата година в Китай от професионални заболявания са умрели поне 3000 миньори.

Трудно е да се обвини Джек за това, че не мисли за екстерналностите. Модерните технологии са толкова изкусни, че те често маскират разходите, свързани с нашата консумация. В електричеството, което Джек използва, няма нищо видимо нечисто. То се появява като по магия, сякаш от някаква приказка.

Ако на света имаше само няколко джековци, или дори няколко милиона, никой не би се чувствал загрижен. Но когато земното население се приближава към седемте милиарда, всички тези екстерналности се натрупват. Така че, кой трябва да плаща за тях?

По принцип това не би трябвало да бъде чак толкова сложен проблем. Ако знаехме колко струва на човечеството всеки път, когато някой използва резервоара на колата си, ние просто бихме могли да му наложим данък от съответната величина. Данъкът няма непременно да го убеди да се откаже от пътуването си, нито пък би трябвало. Въпросът е в това да се осигури това, че шофьорът на автомобила осъзнава и поема пълната стойност на действията си (или, казано на езика на икономиката, да се интернализира екстерналността).

Приходите, реализирани чрез тези данъци, биха могли да бъдат разпределени между народите, които най-силно страдат от последиците от променящия се климат – хората, живеещи в низините на Бангладеш например, които ще бъдат наводнени, ако нивото на океаните се повиши рязко. Ако изберем точно подходящия данък, приходите от него биха могли да обезщетят по подходящ начин жертвите на климатичната промяна.

Но когато се стигне до реалното разрешаване на екстерналностите чрез данъци, всичко, което можем да кажем е: успех! Освен очевидните трудности – като определянето на подходящия размер на данъка и намирането на някой, който да го събира – налице е и фактът, че парниковите газове не се придържат към националните граници. Земната атмосфера се намира в постоянно, сложно движение, което означава, че вашите емисии стават мои, а моите – ваши. Или, в края на краищата, глобално затопляне.

Ако, да речем, Австралия реши да елиминира бързо въглеродните си емисии, тази добра нация не би могла да се наслаждава на ползата от своето скъпоструващо и болезнено поведение, освен ако към нея се присъединят и всички останали. Нито пък някоя нация има право да казва на останалите какво да правят. Съединените Щати се опитваха през последните години спорадично да намаляват емисиите си. Но когато помолят Индия или Китай да направят същото, тези страни отговарят „Ей, вие си имахте своята аванта по пътя към свръхсилата, така че защо да я нямаме и ние?“ – нещо, което едва ли някой може да им вмени като вина.

Когато хората не са принудени да заплащат пълната стойност на действията си, те нямат почти никаква мотивация да променят поведението си. В наши дни хората биват молени да променят поведението си не в името на собствения си интерес, а по-скоро от себеотрицание. Глобалните активисти като Ал Гор разчитат на това, че хората ще се откажат от собствените си интереси и ще вършат правилните неща дори и ако те са свързани с доста разходи – инак глобалното затопляне би се превърнало в безнадежден проблем. Гор се обръща към нашите алтруистични чувства, към нашите вътрешни ангели, ненавиждащи екстерналностите.



Една от най-невероятните положителни екстерналности, отбелязвани някога, се появи под формата на природно бедствие.

През 1991 един ерозирал, обрасъл с гори планински връх на филипинския остров Лузон започна да се тресе и да изхвърля сярна пепел. Оказа се, че милият стар връх Пинатубо е бил заспал вулкан. Местните фермери и жители на малкото градче не желаеха да се евакуират, но геолозите, сеизмолозите и вулканолозите, които се появиха бързо, успяха да убедят повечето от тях да се махнат.

И добре, че го направиха: на 15 юни Пинатубо изригва в продължение на девет ужасяващи часа.

Експлозиите бяха толкова масивни, че върхът на планината се срина в самия себе си, образувайки нещо, което е известно под името калдера – един огромен, оформен като паница кратер, около 260 метра по-нисък от предишния връх. Нещо по-лошо, в същото това време районът беше застигнат и от тайфун. Според едно свидетелство на очевидци, от небето се сипел „бурен дъжд, пепел и парчета от вулканична пемза, големи колкото топки за голф“. Около 250 души загинаха, най-вече от паднали покриви, други станаха жертви на свлачища. И все пак, благодарение на предупрежденията на учените, броят на жертвите остана сравнително нисък.

Връх Пинатубо беше най-мощното вулканично изригване в продължение на почти сто години. Няколко часа след основното изригване, сярната пепел беше достигнала до височина 35 километра в атмосферата. Когато всичко приключи, Пинатубо беше изпратил в стратосферата повече от 20 милиона тона серен двуокис. И какви бяха последиците от това?

Оказа се, че мъглата от серен двуокис в стратосферата действа като слой от плажно масло, намаляващ количеството слънчева радиация, което достига до повърхността на Земята. В течение на следващите две години, докато мъглата се разпръскваше, Земята се охлади с почти половин градус по целзий. Едно-единствено вулканично изригване преобърна, макар и временно, съвместното глобално затопляне от предишните сто години.

Пинатубо създаде още няколко положителни екстерналности. Горите по целия свят започнаха да растат по-бързо, защото дърветата предпочитат по-дифузна слънчева светлина. И всичкият този серен двуокис създаде някои от най-красивите залези, наблюдавани някога от хората.

Разбира се, онова, което привлече вниманието на учените, беше глобалното охлаждане. В една статия от списание Science се твърди, че по едно изригване като това на Пинатубо на всеки няколко години би могло „да премахне голяма част от затоплянето, причинено от човешка дейност, очаквано през следващия век.“

Дори Джеймс Лъвлок се съгласи с това: „Ние бихме могли да бъдем спасени“, писа той, „от някакво неочаквано събитие, като например серия от вулканични изригвания, достатъчно силни, за да бъдат в състояние да блокират слънчевата светлина и по този начин да охладят Земята. Но само глупаци биха разчитали на такива нищожни вероятности.“

Вярно, сигурно само един глупак може да повярва, че някой вулкан би могъл да бъде убеден да изхвърля защитните си изпарения в атмосферата, при това през подходящи интервали от време. Но какво ще стане, ако някакви такива глупаци биха стигнали до мисълта, че случаят с Пинатубо би могъл да послужи като план за спиране на глобалното затопляне? Същия вид глупаци като ония например, които някога вярваха, че детският паралич би могъл да бъде победен или че изгледите за неизбежен световен глад не са нещо задължително.

И докато те се занимават с това, дали не биха могли да направят решението си евтино и просто?

И къде точно могат да се намерят такива глупаци?

 

 

Pin It
Стивън Левит
Стивън Левит (род. 1967) е млад американски икономист, придобил световна известност с книгата Freakonomics, написана в съавторство с журналиста Стивън Дъбнър (преведена на български като Големите измами), в която по много достъпен и изключително изобретателен начин представя икономическите измерения на ежедневното поведение. Продължението на книгата, Superfreakonomics, се появи току-що в Америка.

Посетители

62

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... преди 6 часа
  • Златко писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 1 седмица
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 2 седмици
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020