Изгледи – Наука

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Ако целият човешки род беше един-единствен индивид, той отдавна вече би бил обявен за луд. Лудостта не би се състояла в гнева и тъмнината на човешкия разум – макар че той наистина може да бъде едно много тъмно и яростно място. Нито пък би се състояла в съвършената доброта на човешкия разум – толкова възвишена, че ние я обхващаме в по-голямото понятие „душа“. Лудостта би се състояла във факта, че и двете тези качества, дивашкото и великолепното, могат да съществуват в едно и също същество, в една личност, често в един и същи момент.

Ние сме биологичен вид, който е способен на почти смайваща доброта. Ние се грижим едни за други, обичаме се едни други, плачем едни за други. Откак науката ни показа как, ние доброволно откъсваме органи от телата си, за да ги дадем на други. И в същото време ние се избиваме взаимно. От гледна точка на рода последните 15 години от човешката история са еквивалентни на онези субатомарни частици, които биват създавани в ускорители и изчезват за една билионна част от секундата, но в този преходен момент ние извършихме непредставими жестокости срещу самите себе си – в Могадишу, Руанда, Чечения, Дарфур, Беслан, Багдад, Пакистан, Лондон, Мадрид, Ливан, Израел, Ню Йорк, Абу Граиб, Оклахома Сити, в един ученически автобус в Пенсилвания – всички тези престъпления извършени от най-висшия, най-мъдрия, най-принципния биологичен вид, който планетата някога е създавала. Че в същото време ние сме и най-низкия, най-жестокия, най-оплескания с кръв биологически вид е нашият срам – и нашият парадокс.

Колкото по-дълбоко науката прониква в пластовете на поведението, толкова по-трудно става да се запази суетата, че ние сме уникални сред съществата на земята. Ние сме единственият вид с език, казвахме си – докато горилите и шимпанзетата овладяха знаковия език. Е, тогава ние сме единствените, които използват сечива – но само ако не се броят видрите, чупещи миди с камъни, или маймуните, използващи листа, за да събират с тях термити.

Онова, което ни разграничава, или би трябвало да ни разграничава от животните, е високо развитото чувство за моралност, едно първично разбиране за добро и зло, правилно и грешно, за това какво означава да страдаме не само от собствената си болка – нещо, което може да прави всяко същество с рудиментарна нервна система – но и от болката на други. Това качество е дестилираната есенция на онова какво означава да бъдеш човек. Но защо това е есенция, която се разваля толкова често, не може да каже никой.

Моралът може да е трудно за улавяне понятие, но ние го схващаме бързо. Едно дете на ранна училищна възраст ще научи, че не е редно да се яде в класната стая, защото учителят казва, че е така. Ако правилото бъде променено и яденето разрешено, детето ще се съгласи с радост. Но ако учителят каже, че е редно да се блъсне някой друг ученик от стола му, детето ще се поколебае. „То ще отговори Не, учителят не трябва да казва такова нещо‘“, казва психологът Майкъл Шулман, съавтор на Възпитание на моралното дете. И в двата случая някой учи детето на определено правило, но правилото да не се блъскат другите притежава определена прилепчивост, която отказва да бъде „разлепена“ дори и ако някой, който притежава авторитет, му се противопоставя. Това е разликата между един въпрос на моралността и друг, засягащ просто социални конвенции. Шулман и други учени смятат, че децата чувстват това интуитивно.

Разбира се, остава си факт, че детето понякога ще удари и няма да се чувства особено зле поради това – освен ако не бъде хванато. Същото важи за хората, които крадат или за деспотите, които убиват в голям мащаб. „Моралното съждение е много постоянно от човек до човек“, казва Марк Хаузер, професор по психология в Университета Харвард и автор на Моралните умове. „Моралното поведение обаче е разпиляно по цялата скала.“ Правилата, които познаваме, дори ония, които интуитивно чувстваме, в никакъв случай не са ония, които винаги следваме.

Но откъде идват тези интуиции? И защо сме толкова непоследователни при тяхното следване? Учените все още не могат да отговорят на тези въпроси, но това не им пречи да продължават да търсят. Сканирането на мозъка дава указания. Изследванията на животни дават още повече. Същото се отнася и до изследванията на груповото поведение. Никоя от тези изследователски работи няма да ни накара да изградим по-добро поведение, поне не веднага. Но всички те могат да ни помогнат да разбираме себе си – може би само малка стъпка, отдалечаваща ни от дивачеството, но все пак една важна стъпка.

Моралната маймуна

Най-дълбокото основание, на което се основава моралността, е феноменът на съпричастността, способността да разберем, че онова, което наранява нас, ще бъде почувствано по същия начин и от други. И, без да омаловажаваме човешкото его, това е способност, споделяна и от други видове.

Не е учудващо, че животни, които са далеч по-малко сложно устроени от нас, могат да демонстрират способност, която е не по-малко възвишена по дух от съпричастността, особено ако решим, че в нея не участва никакъв дух. Изследователите на поведението често свеждат онова, което ние наричаме великодушие, до един сметкаджийски бизнес, познат под името реципрочен алтруизъм. Една услуга, извършена днес – предлагане на храна, даване на подслон – носи възвърната услуга утре. Ако една колония от животни практикува добре тези взаимни услуги, цялата група процъфтява.

Но дори при животните се случва и нещо повече. Едно от първите и най-проницателни наблюдения върху съпричастността при животните беше направено от руската приматоложка Надя Котс, която е изследвала животинското познание през първата половина на двадесети век и отглеждала у дома си младо шимпанзе. Когато шимпанзето се покатерело на покрива на къщата, обичайните стратегии за връщането му обратно – повикване, мъмрене, предлагане на храна – рядко функционирали. Но ако Котс седнела на земята и започнела да се преструва, че плаче, шимпанзето незабавно идвало при нея. „Той бяга наоколо, сякаш търси виновника“, пише тя. „Нежно взема брадичката ми в ръка … сякаш се опитва да разбере какво се е случило.“

Едва ли е необходимо да се връщаме чак до началото на миналия век, за да открием такива изложения. Дори циниците се почувстваха трогнати от историята на Бинта Жуа, горилата, която през 1996 спаси едно тригодишно момченце, след като то беше паднало в нейната част от зоопарка, люлеейки го на ръце и носейки го до една от вратите, където пазачите можеха да го поемат. „Способността за съпричастност е многопластова“, казва приматологът Франс де Ваал от Университета Емори, автор на Нашата вътрешна маймуна. „Ние споделяме едно и също ядро с множество животни.“

Макар и да е невъзможно да се измерва директно съпричастността при животните, при хората нещата стоят по-другояче. Хаузер цитира едно изследване, при което съпрузи или неженени двойки са били подложени на магнетоскопия (functional magnetic resonance imaging), докато били подлагани на леки болки. Всеки път те били предупреждавани предварително и мозъците им сигнализирали лека уплаха. След това обаче им било казано, че не те, а техните партньори ще бъдат подложени на болка. Дори и когато не можели да видят партньорите си, мозъците им излъчвали точно същите сигнали, сякаш самите те щели да изпитват болка. „Това е точно преживяване от вида Аз чувствам болката ти‘, казва Хаузер.

Мозъкът работи по-усилено, когато заплахата стане по-сложна. Един любим сценарий на изследователите на поведението е „трамвайната дилема“. Вие се намирате близо до релсите точно в момента, когато един неконтролиран трамвай е на път да прегази петима нищо не подозиращи хора. Близо до вас има превключвател, който ви позволява да прехвърлите трамвая на други релси. Ще го направите ли? Разбира се. Така спасявате пет живота, без да плащате каквато и да било цена. Нека сега предположим, че на другите релси се намира един-единствен нищо не подозиращ човек. Сега моралният резултат е пет на един. В състояние ли сте да го убиете, за да спасите останалите? А какво би се случило, ако човекът се намира на мост над трамвая и, за да спрете машината, вие трябва да го блъснете на релсите?

Поставете тези дилеми пред хора, подложени на магнетоскопия – и мозъчните картини стават объркани. Ситуацията с използване на превключвателя, за да се насочи трамвая към един човек вместо към петима, увеличава активността в задно-страничния предфронтален кортекс – мястото, където се вземат хладни, утилитарни решения. Усложнете нещата чрез идеята за блъсване на невинен човек – и тогава се осветява средния фронтален кортекс – един район, асоцииран с емоциите. И докато тези два региона се борят един с друг, ние може да вземем ирационални решения. В едно скорошно изследване, 85 % процента от участниците, запитани за сценария с трамвая, са казали, че няма да блъснат невинния човек на релсите – макар и да знаят, че с това изпращат пет души на хипотетична смърт. „Какво се случва в главите ни?“, пита Джошуа Грийн, асистент-професор по психология в Харвард. „Защо смятаме, че е наред да заменим един живот срещу пет в един случай, а в други – не?

Как си оставаме добри?

Да бъдем просто екипирани с морално програмиране не означава, че практикуваме морално поведение. Все още е необходимо нещо, което да стартира този софтуер и да го конфигурира правилно – и това нещо е общността. Хаузер вярва, че всички ние носим у себе си нещо, което той нарича чувство за морална граматика – етическият еквивалент на базисното разбиране на речта, за което повечето лингвисти вярват, че е при нас от самото раждане. Но по същия начин, по който синтаксисът не означава нищо преди върху него да са изградени думи, така и чувството за правилно и грешно е безполезно, докато някой не ни научи как да го използваме.

Хората около нас са ония, които ни учат – най-често много добре. И отново, не хората са ония, които са измислили една такава система на менторство. В зоологическата градина в Арнхем, Холандия, де Ваал е бил поразен от строгия начин, по който маймуните налагат груповите норми. Правилото в Арнхайм е, че никое шимпанзе няма да яде, докато не се събере цялата група, но една вечер, докато пазачите викали шимпанзетата за вечеря, две от младите животни се заинатили, оставайки извън сградата. Часовете, които изминали, докато те били привикани при останалите, значително влошили настроението на гладната група. През тази нощ пазачите сложили виновниците да спят в отделно помещение – един вид предпазна мярка срещу репресии. На следващия ден обаче младежите били оставени на самите себе си – и групата ясно изразила настроението си, подлагайки виновните маймуни на солиден бой. Смирените млади шимпанзета били първи за вечеря при следващото повикване. Животните притежават онова, което де Ваалс нарича „задължителности“ – правила, които групата трябва да спазва – и те биват налагани от цялата общност.

Човешките общности налагат свои собствени задължителности, но те могат да се различават радикално от една култура до друга. Вземете например феномена на добрите самарянски закони, които изискват от хората да помагат на някой, изпаднала в нужда. Нашият биологически вид притежава едно много противоречиво усещане за това кога трябва да помагаме на някой друг или не, като най-общото правило звучи така: помагай на онези, които са близко до дома ти и не помагай на ония, които са далеч. Това се дължи отчасти на факта, че страданието на един човек, когото можем да видим, винаги ще бъде изпитвано много по-реално от проблемите на някого, чието страдание е било просто описано. Но част от него е била вкоренена в нас по времето, когато добруването на собственото племе е било жизнено важно за оцеляването ни, докато добруването на едно противоположно племе не е било такова, а може би дори е било заплаха.

През 21-ви век ние запазваме мощни остатъци от тази първична дихотомия, и това е нещото, което ни кара да се намесваме и да помагаме на жертвата на нечие нападение – или, както е в удивителния случай с Уесли Отри, така наречения нюйоркски самарянин, който скочил на релсите пред един идещ влак, за да спаси един болен непознат – но ни позволява да откажем малка помощ за хората в Дарфур. „Идеята, че можете да спасите живота на някой непознат на другия край на планетата чрез скромна материална жертва не е типът ситуация, за която нашите социални мозъци са подготвени“, казва Грийн.

В по-голямата част от света от вас все още не се изисква непременно да помагате на непознати, но във Франция и на други места законите вече постановяват, че е престъпление за минувачите да не предлагат поне онази близка и персонална помощ, в която сме толкова добри. В по-голямата част от САЩ се прави разлика между едно действие и неизвършването на действие. „Във Франция те са премахнали това различие.“, казва Хаузер.

Но за създаването на морален код не е необходима държава. Групата също го прави. Едно от най-мощните средства за налагане на груповия морал е практиката на прогонването. Ако членството в едно племе е начинът, по който си осигурявате храна, семейство и защита срещу хищници, то прогонването може да бъде нещо ужасяващо. Религиозни вярващи, толкова различни като католици, менонити и свидетели на Йехова, са практикували свои собствени версии на прогонване – макар че те могат да носят имена като екскомуникация и дисфелоушип. Клубове, социални групи и братства изключват нежелани членове, а американските военни сили си запазват заплахата от уволнение като дисциплинарно средство, дори степенувайки наказанието като „различно от почтено“ и „позорно“, потъмнявайки по този начин петното, което един бивш служител на армията трябва да носи до живот.

Понякога прогонването се проявява спонтанно, когато общество от милиони се отвращава от действията не един-единствен негов член. Оправдаването на О. Дж. Симпсън през 1995 може и да е вбесило хората, но същевременно то направи още по-богата моралната история, която заобикаля О. Дж., тъй като културата като цяло му обърна гръб, отказвайки му работа, изключвайки го от неговия клуб, дори отказвайки му обслужване в ресторант. През ноември неговата някогашна издателка, която беше уволнена след катастрофалните й опити, заедно със Симпсън, да публикува книга за убийствата, даде под съд бившия си работодател, обвинявайки го, че е била „прогонена“ и „унижена“. Именно в това, биха могли да отговорят бившите й шефове, беше смисълът на цялата работа.

Защо ставаме лоши

При толкова много припокриващи се морални системи, които ни държат в ред, защо толкова често изпадаме от редиците? Понякога не можем да направим нищо срещу това, като например когато страдаме от клинично безумие и поведението ни се изплъзва от хватката на разума. Криминалните съдилища са доста стиснати когато става дума за такава оневиняваща лудост, изисквайки свидетелства за толкова сериозно увреждане, че подсъдимият дори да не е знаел, че извършеното престъпление е било нещо грешно. Това е доста висока бариера, която позволява само на малцина да докажат необходимата морална нечувствителност.

Нещата са много по-различни при хладния и предумишлен сериен убиец, който разбира престъпността на действията си, но въпреки това продължава да ги извършва. За невролозите, ледената студенина на такива актове припомня случая на Финеас Гейдж, един железопътен работник от Вермонт, който през 1848 е бил ранен в главата, при което парче желязо сериозно уврежда мозъка му. Почти невероятно, но той оживява, като започва да демонстрира силни поведенчески промени – ставайки откъснат и агресивен, макар и никога престъпен. Оттогава насам учените търсят корените на серийните убийства във физическото състояние на мозъка.

За щастие повечето от нас никога не напускат моралните релси по начина, по който го прави един сериен убиец, но в някои по-маловажни неща ние все пак дерайлираме. Най-големите предизвикателства се появяват не когато си имаме работа с членове на собственото семейство, общност или работно място, а когато трябва да прилагаме същия морален кодекс към хора извън собственото „племе“.

Представата за „другия“ е трудна за Homo sapiens. Социобиологията е критикувана като една от най-редуктивните науки, тъй като тя представя поведението на всички живи същества – включително и хората – просто като опит да се предадат колкото се може повече собствени гени на следващото поколение. Идеята е смислена и всички живи същества могат да бъдат извинени за предпочитането на собствената група пред другите. Но едно такова предпочитание много бързо започва да става мрачно.

Майкъл Шулман работи с малолетни престъпници в един районен център в Йонкърс, щата Ню Йорк. Той бил силно удивен от яростта, която демонстрирали младежите един ден, когато станало ясно, че трима от тях са ограбили една възрастна жена. „Не бих нападнал възрастна жена. Това би могла да бъде баба ми“, казал един от тях. Шулман попитал за кои хора е редно да бъдат нападнати. Момчето отговорило: „някой китайски работник“. Шулман обяснява „Старата жена е някой, на когото те могат да съчувстват. Китайският работник е чужд, буквално и фигуративно, за тях.“

Този вид брутално разграничаване между свои и чужди е очевиден навсякъде – например при гангстерите, които убиват без да се замислят, но се разтапят по въпроси на „фамилията“. Но то намира най-ужасните си изражения във войните, в които дехуманизацията на чуждите е от съществено значение, за да може да се проведе голямомащабното избиване. Докато убийци като Хитлер или Слободан Милошевич никога не биха могли да бъдат положени на кушетката за анализ, все пак е възможно да се разберат психологическите конци, които те дърпат сред своите хора.

„Югославия е големият модерен пример за манипулация на племенни чувства, за да бъдат извършвани масови убийства“, казва Джонатан Хайт, професор по психология в Университета Вирджиния. „Същото можеше да се наблюдава в Руанда и фашистка Германия. В повечето случаи на геноцид налице е един морален предприемач, който използва племенните инстинкти (tribalism) за зли цели.“

Това, разбира се, не отнема бремето на отговорността от хората, които следват тези водачи – нещо, за което пледираха съдиите по време на Нюрнбергския процес и което са доказвали множество смели хора, спасявали евреи по време на Втората световна война или отказвали да убиват сунитските си съседи дори когато водачът на шиитската милиция им е казвал да го направят.

За същества, които са толкова несъвършени като нас, моралът може и да е една от най-стръмните планини на развитието. Нашите палци, противостоящи на останалите пръсти, както и големите ни мозъци, са ни дали средствата, чрез които можем да доминираме на тази планета, но мъдростта идва по-бавно от физическия хардуер. Със сигурност ни очакват множество диващини и убийства, преди да станем окончателно цивилизовани. Надеждата – поне една реалистична надежда – е, че борбите, които ни предстоят, са по-малко от ония, които сме оставили зад гърба си.


Източник