1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

2022 06 Popper

 

През ноември 1945 г. в Лондон е публикувана книгата на Карл Попър „Отвореното общество и неговите врагове“. През същия месец Шарл дьо Гол е избран за ръководител на временното правителство във Франция, Индонезия обявява независимост от Нидерландия, в Германия започват Нюрнбергските процеси – а Карл и Хени Попър се готвят да отплават.

След като са прекарали годините на войната в изгнание в Нова Зеландия, сега съпрузите заминават за Англия, за да може Карл да заеме новата си длъжност в Лондонската школа по икономика – работа, осигурена до голяма степен благодарение на „Отвореното общество и неговите врагове“. Хени, която през последните няколко години е била натоварена с набирането на чернови на ръкописа, е писала на приятели, че оставя зад гърба си „последните кошмарни години на печатане“.

С известни затруднения Попър в крайна сметка успява да осигури две (не съседни) места на товарен лайнер. Дългото пътуване от Нова Зеландия ще отнеме малко повече от месец. Едва през януари следващата година, когато неговият верен приятел, историкът на изкуството Ернст Гомбрих, го посреща на пристанището с екземпляр от първото издание, Попър вижда книгата, която поставя началото на кариерата му и запечатва репутацията му.

Лъжепророкът на философията

Днес „Отвореното общество и неговите врагове“ може би се помни най-вече с две неща: Карл Попър създава термините „отворено общество“ и „затворено общество“ и атакува Платон като първоначален архитект на последното. Според Попър Платон е първият и най-влиятелният авторитарен мислител. (Аналогичните обвинения на Попър срещу Аристотел, Маркс и Хегел не са толкова запомнящи се.)

Попър схваща разликата между отворените и затворените общества като разлика в съответните им култури на знанието. Отворените общества се отличават с демократичната си култура, която прави общоприетите вярвания достъпни за критика и преразглеждане, и по този начин насърчава иновациите. Затворените общества, напротив, нямат това „критично отношение“. Вместо това те се поддържат от „догматичната“ сила на митовете, които запазват съществуващите властови структури и задушават социалната промяна.

Критиката на Платон заема първия от двата тома на книгата. Фокусирайки се върху Платоновата „Република“ и нейния проект за град, управляван от шепа елитни философи, Попър твърди, че Платон е създал визия за едно такова затворено общество. Той посочва разслоението на социалния ред в идеалния град на Платон, строгото разделение на труда между интелектуалната и производствената класа, отсъствието на социална мобилност, държавната цензура върху по-голямата част от културата и най-вече разпространяването на един откровено измамен мит, така наречената благородна лъжа, за да се легитимира статуквото. Попър отбелязва, че всичко това не е нищо друго освен диктатура на царе-философи, които разпространяват митове сред своите поданици, за да потиснат свободното мислене и да ги вкарат в твърда кастова система. Цялата дейност на Платоновата политика се свежда до поддържането на тази схема: усилие да се „спре всяка промяна“.

Визията на Платон, разсъждава Попър, е реакция срещу разцвета на демокрацията в съвременната на философа Атина. Травмиран от процеса и екзекуцията на своя учител Сократ от ръцете на съгражданите му, Платон става заклет враг на демокрацията. „Републиката“ е антидемократичният манифест на философа – и изявление на собствената му амбиция да играе ролята на цар-философ.

Чрез антидемократичните идеи, формулирани в „Републиката“, твърди Попър, Платон безвъзвратно вкарва митична отрова в западната традиция. През ХХ век тези идеи са намерили своето въплъщение във фашизма. Попър пише, че Благородната лъжа, основополагащият мит на Платоновата Република, е „точен аналог“ на „съвременния мит за кръвта и земята“.

Създаването на мит

Трудно е да се предположи, имайки предвид интензивността на критиката, че всъщност Попър не е изпитвал особена неприязън към Платон, когато е тръгнал по пътя, който в крайна сметка е довел до „Отворено общество“. Нито пък е бил особено квалифициран да изрази такава неприязън. Гръцкият език, който е знаел, е бил усвоен в училище или самостоятелно. Неговата квалификация е била на философ на науката, а не на историк на идеите или политически философ.

В годините преди войната и изгнанието младият Попър си е спечелил скромно име в периферията на Виенския кръг, където се е родил логическият позитивизъм. В „Логика на науката“ (Logik der Forschung), публикувана през 1934 г. и по-късно преработена на английски език като „Логика на научното откритие“, Попър определя науката като съвкупност от „фалшифицируеми“ [подлежащи на проверки] знания, набор от хипотези, които могат да бъдат опровергани чрез експерименти. Книгата се разпространява сред интелектуалния елит на Виена, както и сред още по-отбрана шепа британски философи, които са любопитни да знаят какво се случва [във философията] на континента.

В следващия си голям проект Попър развива идеите на „Logik der Forschung“ в мащабна критика на социалните науки. Замислена и написана предимно в Нова Зеландия, „Нищетата на историцизма“ е атака срещу „историцистката“ тенденция в социалните науки, особено в марксистката икономика, да се предпочитат неподлежащите на проверка исторически пророчества – „революцията идва!“ – пред строгостта на естествените науки. (Години по-късно дори Попър нарича книгата едно от своите „най-закостенели произведения“.)

„Отвореното общество и неговите врагове“ започва като все по-раздуто отклонение по темата на този обширен труд. Дълбоко в текста Попър започва отклонение, посветено на предшествениците на историцизма. Той откроява Аристотел и Платон (както и Едмунд Хусерл), представяйки ги като враждебни към научното изследване с отворен край и привързани към фиксирани идеи за същността на реалността. Техните теории за епистемологията и онтологията, твърди Попър, имат обезпокоителни политически последици. Той включва и няколко забележки за това, което смята за тоталитаризъм, скрит в Платоновата република.

Започва да показва раздела на колеги и приятели, включително на преподавател по класическа литература в университета си в Нова Зеландия. Те са силно озадачени[1], така че той счита за необходимо да разшири разказа си, който се разраства и разраства, докато накрая се превръща в съвсем отделно „съпътстващо есе“, както го нарича първоначално Попър, което щяло да бъде озаглавено „Маргинални бележки върху историята на историцизма“.

Но с началото на Втората световна война – германското нахлуване в родната му Австрия през 1938 г., падането на Франция през 1940 г. – Попър очевидно започва да възприема дългото си есе като политически акт. Изглежда, че това преосмисляне настъпва когато той е забелязал близостта между Платон и фашизма. Скоро той оставя настрана „Бедността на историцизма“, за да се посвети изцяло на новия си проект. „Маргиналните бележки“ в крайна сметка прерастват в двата тома на „Отворено общество“, които той съвсем ясно започва да разглежда като свое военен принос. (Той дори се притеснява, че войната може да свърши, преди да завърши книгата си.) Както пише на свой приятел през 1943 г., „смятам, че унищожаването на страхопочитанието към Великите имена, Великите интелектуални авторитети, е една от необходимите предпоставки за оздравяването на човечеството“.

Атаката на Попър срещу Платон е пламъкът в ядрото на „Отворено общество“. Това е и една от причините, поради които му е било толкова трудно да намери издател за книгата. Първоначално Попър организира изпращането на ръкописа – общо над седемстотин страници – на американски издатели. Той е чувал, че недостигът на хартия по време на войната в Съединените щати не е бил толкова голям, колкото във Великобритания, и затова се надява, че издателите няма да го отхвърлят по чисто материални причини. Но усилията на познатите му в Америка да помогнат да се намери издател се провалят, отчасти защото Попър упорито отказва да направи съкращения в раздела за Платон или да смекчи полемиката като цяло. В Обединеното кралство Кеймбридж отказва да я издаде с мотива, че „една университетска преса не би трябвало да издава книга, която е толкова неуважителна към Платон“.

„Ситуацията е наистина ужасна“, оплаква се Попър на Гомбрих, който на практика се е превърнал в негов неплатен агент и секретар във Великобритания. „Смятам, че ако човек е написал книга, не бива да бъде принуждаван да проси, за да я публикува и разпространи.“

Залогът е висок. Попър отчаяно иска нова работа. Позицията му в Нова Зеландия почти сигурно е спасила живота му през годините на войната, но той няма желание да остане там, „на половин разстояние до Луната“. Една успешна англоезична книга може да стане неговият билет за връщане на Земята.

Търсенето на академична работа започва още през тридесетте години. Като евреин в Австрия, след като завършва докторската си степен, той не може да се хабилитира – последната следдокторска квалификация, която се изисква от учените, преди да заемат професорска длъжност. Започва да работи като учител в средно училище в покрайнините на Виена – точно както прави и Хени, преди да се откаже от кариерата си, за да подкрепи неговата.

Тъй като политическият климат в Централна Европа се влошава, Попър започва да търси академични позиции в Англия и Америка. В много отношения той е неудачен кандидат за тези работни места, които са желани от много други централноевропейски интелектуалци, бягащи от фашизма. Никога не е заемал подходяща академична длъжност, няма публикации на английски език и го владее слабо.

Но в други отношения Попър е облагодетелстван от впечатлението, което е оставил у своите познати от Виенския кръг – и най-вече у техните британски почитатели – че е умен и обещаващ млад учен. Започва да си кореспондира със Сюзън Стебинг и когато среща младия А. Й. Айер на една конференция в Париж, се запознава с Исая Бърлин и Гилбърт Райл.

Хени ипотекира къщата им, за да финансира лекционното му турне в Англия, в края на което Попър се надява да получи предложение за работа. Това е нещастно преживяване. Много от лекциите – които той настоява да изнесе на пресеклив английски, дори когато е поканен да говори на немски – не минават добре. Въпреки това пътуването включва съдбоносна среща с Фридрих Хайек в Лондонската школа по икономика (LSE), който веднага е впечатлен и вижда в Попър (поне по онова време) потенциален съюзник на собствения си вид либертарианство.

Години по-късно, живеейки в изгнание в Нова Зеландия, откъснат от света и борещ се за издаването на „Отворено общество“, Попър отново се свързва с Хайек. Хайек харесва прочетеното и започва да работи по връзките си. Когато поема инициативата да изпрати „Отворено общество“ в Routledge от името на Попър, тя най-накрая е приета с ентусиазъм. Междувременно ръкописът на „Отвореното общество“ позволява на Хайек да започне да представя Попър като кандидат за работа в LSE, чийто единствен философ се е пенсионирал.

LSE, основан от фабиански социалисти в началото на века като институт за социални науки, се е преместил в Peterhouse, Кеймбридж, по време на войната. Сега той се подготвя предпазливо да се върне в Лондон – и да отмени военния мораториум върху новите назначения.

Въпреки че Хайек е забелязал възможността за Попър, той все още трябва да убеди колегите си, че неговият австрийски колега, чиито няколко публикации са в областта на философията на науката, има „активен интерес“ към социалните науки. Хайек лобира ентусиазирано, като показва ръкописа на колегите си, включително на Александър Кар-Сондърс, директор на LSE, като доказателство за социално-научните качества на Попър. Хайек успява да убеди шефа си да преобразува длъжността от непълно в пълно работно време. Самият Хайек участва в комисията за търсене и продължава да предоставя вътрешни информации на Попър и Гомбрих.

Хайек успява да уреди Попър на работа, както е успял да публикува „Отворено общество“. Попър признава, че той – и бедният Гомбрих, който е свършил всичко, чак до досадната работа по коригиране на доказателствата – са „спасили живота ми“.

Правилната критика в правилното време

„Отворено общество“ има незабавен успех.

Специалистите по класиката веднага са скандализирани от портрета на Платон, направен от Попър. Те не се съгласяват с агресивността на критиката („Авторът, изглежда, е конституционно неспособен да подходи към Платон безпристрастно, да не говорим за съчувствие“), нито с откровеното му усилие да вкара античния материал в съвременни категории („Той вижда Платон накриво, защото винаги се опитва да погледне зад ъгъла, за да зърне фигурата на Хитлер някъде на заден план“) или пък с предположенията му за политическите мотиви на Платон при написването на „Републиката“ („достойни за съжаление“).

Но тези протести са заглушени от необичайната комбинация от обществено одобрение и подкрепа от страна на няколко видни философи от средите, в които Попър е успял да проникне. Гилбърт Райл, който през 1945 г. е назначен за професор по метафизична философия в Оксфорд, пише възторжена рецензия в списание Mind, в която пренебрегва „пристрастените“ към Републиката, които със сигурност ще се противопоставят на достойнствата на Попър. Бъртранд Ръсел, който е помогнал на Попър да получи работата си в Нова Зеландия, пише одобрително за атаката на Попър срещу Платон, като бърза да отбележи, че самият той е изразявал подобни опасения. „Фактът, че на политическата страна на платоновата Република са се възхищавали порядъчни хора“, пише Ръсел, „е може би най-удивителният пример за литературен снобизъм в цялата история.“

Очевидно е, че разобличаването на Платон от страна на Попър се е харесало особено много на по-широката му аудитория. Читателите са уморени от задушния, мраморен Платон, който учени като Бенджамин Джоует са идеализирали във викторианска Англия, и веднага приемат ревизионистичната идея, че възвишените идеи, на които са били научени да се възхищават, в крайна сметка са погрешни, заблуждаващи и дори откровено опасни.

Разбира се, Попър едва ли е бил първият, който се е отдал на критикуването на Платон. Това философско занимание има дълга традиция още от древността, която се преплита с ранното Просвещение и достига скорошен връх с Ницше. Дори в поколението на Попър много по-малко известни автори са преоценявали Платон през призмата на съвременната политика.

Но нещо в платоновия портрет на Попър резонира в особена степен. Той предлага освежаваща простота и яснота на посланието във време, в което поне веднъж нюансите не са много търсени. Безкомпромисният подход на Попър отговаря на общественото търсене на обяснения за това как изобщо са могли да се случат жестокостите на Втората световна война. Какво се е объркало? Има апетит за широкомащабни, продължителни размисли и усещане, че интелектуалната култура просто не може да продължава както преди. Обществеността жадува за отговори – и за виновници. Книгата на Попър им казва ясно кои са техните врагове.

Забележителната история, която стои зад създаването на книгата, също подхранва шумотевицата. Отвореното общество се присъединява към пантеона от трудове на еврейски мислители в изгнание, предлагащи всеобхватни оценки на западната традиция. (Другият виден пример е „Мимезис“ на Ерих Ауербах – известен с това, че е написан на базата на малко други източници, освен собствената памет на автора и скромната колекция от книги на европейски език в библиотеката на Истанбулския университет). Благодарение на личното си страдание и огромното разстояние от домовете си, тези автори, подобно на ясновидци, са придобили специална гледна точка, от която съзерцават траекторията на западната цивилизация. Попър със сигурност е насърчавал митологизирането.

Попър е замислил „Отвореното общество“ като намеса в политиката на средата на века. Донякъде неочаквано обаче читателите му откриват в нея и компас за ориентиране в зараждащата се Студена война и именно това придава на книгата голяма част от нейната трайна привлекателност. Това, което е написано като специализирана полемика за първородните грехове на западната традиция и причините за Втората световна война, се превръща в нещо по-голямо. Защото Маркс, по пътя на Хегел, е най-новият лъжепророк, който се покланя на олтара на Платон, и тази интелектуална линия сякаш предписва да се гледа скептично на комунистическите режими в следвоенния пейзаж.

С настъпването на Студената война „Отворено общество“ започва все повече да се възприема като осъждане на утопичния комунизъм – и това както от страна на либералите, привлечени от страстната защита на индивидуалните свободи, така и от консерваторите, които оценяват арсенала, който тя предоставя за осъждане на утопичния комунизъм. Където и да се разпространи влиянието на „Отворено общество“ през следващите десетилетия – от бюрата на лидерите на социалдемократическите партии в Западна Европа, през дисидентските кръгове в Съветския блок и Китай, където преводите на самиздат се предават от ръка на ръка, до фондациите „Отворено общество“ на Джордж Сорос – Платон на Попър също си проправя път в съзнанието на читателите като фигура, ефективна и запомняща се стенограма на вида мислене, на което те са имали задача да се противопоставят.

Митовете на демистификаторите

Днес тоталитарният Платон на Попър съществува в популярното въображение, малко неудобно и несъответстващо, едновременно с по-благосклонния Платон, когото той се опитва да свали. До голяма степен Платон продължава да бъде възхваляван като основател на рационална интелектуална традиция, който изтръгва философията от безкритичните сили на мита и суеверието. Но Попър разкрива и степента, до която е невъзможно да се подкрепи този триумфален разказ, като се приеме за чиста монета политическата скица на „Републиката“, и по-специално като се вземе на сериозно централното място, което заема използването на мита в писанията и политическата мисъл на Платон.

Класицистите биха могли да настояват с подсмърчане, че в днешно време никой не взема на сериозно Платон на Попър. Факт е обаче, че успехът на „Отворено общество“ ги е поставил в отбранителна позиция в продължение на десетилетия. Много от детайлите в прочита на Попър, като например обширните разсъждения за политическите амбиции на самия Платон, тогава са били необичайни, а сега изглеждат остарели. Но по-широкият смисъл на тази атака – че градът, за който мечтае „Републиката“, притежава тревожни политически характеристики – си остава труден за отричане.

Ако не друго, то крайността на позицията на Попър вероятно е имала обратен ефект, като е задушила всяко по-нататъшно, по-нюансирано изследване на тези измерения на Платоновата политика: Тоталитарната гледна точка вече е била твърде задълбочена. Разказът на Попър продължава да преследва литературата за политическата философия на Платон – макар и само като „чучело“, което трябва да бъде отхвърлено в уводните параграфи на глави от книги и статии в списания – и си остава основен елемент в списъците за четене и учебните програми като надеждно и ясно противопоставяне.

Постиженията на Попър са наистина значителни. Той шокира интерпретаторите на Платон, като демонстрира, че е възможно древните идеи да се свържат с настоящите събития по един въздействащ начин. По този начин Попър показа, че тълкуването дори на толкова каноничен и почитан автор като Платон не е монолитно, и открива възможността за нови прочити. Той може и да не е доказал, че императорът е гол, като просто го е изкрещял с цяло гърло, но убедително е посочил, че императорът действително може и да няма дрехи – че в крайна сметка той е гол и човечен под пластовете на историческите си атрибути.

Но дори и Попър да е бил искрен в своята визия за интелектуална култура, излекувана от почитта към героите, проектът му в крайна сметка е бил непълен и всъщност е бил погрешен от самото начало.

При всички предполагаеми усилия на Попър да свали Платон от пиедестала му, той все още приема предпоставката – може да се каже дори основополагащия мит на философията – че Платон е основополагащата фигура на западната интелектуална традиция. Попър призовава читателите си да бъдат подозрителни към канона, но мястото на Платон в него, независимо дали като изобретател на изначално добро или изначално зло, си остава неоспоримо.

Иронията, че атаката му срещу Платон помага на Попър да се издигне в редиците на съвременния канон, остава скрита за малцина. Несъмнено е че в много отношения Попър не успява да отговори на идеалите на „Отворено общество“. Колегите му често го намират за неприятен и нетолерантен – едва ли той може да послужи като образец на отвореност към критиката на алтернативните гледни точки, които подкрепя. Студентите му от LSE шеговито наричат книгата му „Отвореното общество и неговите врагове, написана от един от неговите врагове“.

Развивайки разказа за философската традиция, започната от един-единствен отец-основател, Попър не толкова детронира Платон, колкото затвърждава един още по-дълбок разказ за истинската същност на философията, според който всяко прибягване до мита би представлявало предателство към този проект. За Попър, както и за много от почитаните тълкуватели на Платон преди него, една от решаващите задачи на философията е да изостави мътното мислене, свързано с мита, в полза на по-прозрачни, строги и рефлексивни форми на познание. Попър просто е взел една история за прогреса на философията – като линейна траектория, отдалечаваща се от мита – и я е преразказал в минорна тоналност, като история за предадени идеали.

Привързаността на Попър към този по-дълбок разказ може би му е попречила да види както Платон, така и неговото създаване на митове в по-нюансирана светлина. Грижата, с която Платон е изграждал и включвал митове във философските си диалози, предполага алтернативен портрет на философа: такъв, който е разглеждал приноса на мита като допълващ, а не като противоположен на критичното разсъждение, което Попър е смятал за определяща характеристика както на философията, така и на отвореното общество. Заимствайки от гръцката митологична традиция, за да създаде свои собствени философски митове, Платон вероятно е изказвал мнение за силата на подобни истории да се свързват и дори да променят аспекти на нашия светоглед, които не се поддават толкова лесно на по-аргументирани форми на рационално изследване.

Митовете на Платон често се появяват в моменти от диалозите му, в които събеседниците се борят с определени образни рамки, залегнали в начина, по който те се отнасят към своята природна и социална среда. До известна степен това е нещо, което Попър е знаел – какво друго е благородната лъжа на „Републиката“ за него, освен усилие да преобрази съществуващ набор от възприятия за естествения ред на нещата – но не е могъл да види нищо друго освен манипулация. Но смисълът на Платон, който пише собствените си философски митове, е, че философското занимание с образните рамки, на които се основават нашите светогледи, не може да бъде просто въпрос на критично разглеждане; то изисква нещо повече. Той вижда в своите митове потенциал не само за конструктивна форма на философско изразяване, която по уникален начин допълва логическата аргументация, но и за динамичен жанр, който позволява постоянно преработване и преоценяване.

Истории за произхода на философията

Повече от три четвърти век след публикуването си, „Отвореното общество“ е може би най-интересна днес като демонстрация както на съблазнителността, така и на неразрешимостта на спретнатите истории за произхода на философията. Тези истории могат да променят цвета си при последователни повторения по същия начин, по който разказът на Попър служи като вълнуващо напомняне за това как отдавна утвърдени канонични фигури могат да означават различни неща. Но именно към такива истории философите сякаш се връщат в моменти на криза, а каноничният статут на тези интелектуални авторитети може би е точно това, което ги прави достъпни за персонажи в разказите, които философите продължават да преразглеждат и преосмислят в трудни времена.

От далечния Кентърбъри, Нова Зеландия – на повече от 11 000 мили от дома си – Попър посяга към познат герой от позната приказка, за да осмисли глобалните събития, които са го довели там. Вероятно и двамата са излезли от тази среща преобразени. За Попър Платон се превръща в катализатор за разбиране на собствените му затруднения, а затруднението помага да се промени нашето разбиране за Платон.

С напредването на възрастта и увеличаването на годините между него и публикуването на „Отворено общество“ Попър признава, че не всичко написано от него е остарявало еднакво добре. „Някои от собствените ми критики днес ми се струват по-емоционални, отколкото бих желал“, пише той. „Но не беше време да се пестят думи – поне така чувствах тогава.“

 

Източник

 

 

[1] По онова време подобна критика срещу Платон, считан от хилядолетия насам за един от отците на философията, е била напълно непозната и следователно изключително трудна за възприемане. Бел. пр.

Pin It
Тае-Йеун Ким

Тае-Йеун Ким е доцентка по политически науки в Калифорнийския университет в Санта Барбара и авторка на книгата „Платон и митичната традиция в политическата мисъл“.

Посетители

147

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Ако щракнете върху... преди 2 дни
  • читател писа Още
    Текстът е супер, а... преди 2 дни
  • Format Z писа Още
    Ето още едно... преди 2 дни
  • Valpet писа Още

    Поздравления към г-н... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    А Кнаусгор отлагах... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Кога ще ни зарадваш с... преди 1 седмица
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст,... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Още по-големият... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Как да няма? Има!! Ето... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Който е гарантирал... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Смущаващото е, че... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Ау, хайде да пратим... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    Броя на Азовците не е... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    А защо няма снимки на... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    Значи, ако има избори... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    Украйна за Русия е... преди 1 седмица
  • bozo писа Още
    Война между САЩ и... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Моето впечатление е,... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Неграмотността на... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Абсолютно точно и... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Като  шоп ще спомена... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Звучи ми много... преди 2 седмици
  • Ясен писа Още
    Съвсем естествено се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И още: приемам... преди 2 седмици