1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2021 11 Balkans Nationalism

 

Поредица „Национализмът – век 21“

Курсът и дискурсите на българския национализъм – Мария Тодорова

Приватизация на национализмите: сглобяване на пъзела – Александър Кьосев и Петя Кабакчиева

Национализъм и агресия – Лиа Грийнфелд

Бележки за национализма – Джордж Оруел

Миналото е друга страна – Тони Джуд

Изобретяването на националните идентичности – Ан-Мари Тиес

Комунизъм и национализъм – Мартин Мевиус

Произход на нациите – Антъни Смит

Преработването на миналото: България, 2013 – Златко Енев

Какво е нацията – Ернест Ренан

Общи герои, отделни претенции – Джеймс Фрусета

Постнационализмът – Мохамед Бамие

Етнос, национализъм и комунистическото наследство в Източна Европа – Мария Тодорова

Граници и идентичности – Стефан Дечев

Изобретената памет – Евгения Иванова

Създаването на един национален герой – Мария Тодорова

Проблемите на национализма в източна Европа – Питър Шугър

Смъртоносните национализми на Балканите – Уилям Хейгън

От „интернационализъм" към национализъм – Чавдар Маринов

Запомняйки, за да забравим – Рихард С. Есбеншаде

Етнонационалната хомогенизационна политика между депортацията и принудителната асимилация – Щефан Трьобст

Политическите употреби на исторически митове – Атила Пок

Митът за двойното робство – Раймонд Детрез

Насилие и идентичност – Михаил Груев

За отношението между партия, държава и мюсюлманско малцинство в България 1956-1986 – Щефан Трьобст

Етнонационализмът по време на демократичния преход – Бистра-Беатрикс Вьогли

Консенсуси на българската памет – Евгения Иванова

Етнонационализмите – Пенка Ангелова

Идеологическият завой към национализъм и политиката на БКП – Михаил Груев

Краят на нациите: възможна ли е алтернатива на националните държави? – Дебора Макензи

Анхиало, 1906: Политическата икономия на един етнически конфликт – Румен Аврамов

От националните движения към напълно формираната нация: процесът на изграждане на нациите в Европа – Мирослав Хрох

„Ние“ и „Те“ – Джери З. Малър

Защо национализмът функционира – Андреас Вимер

Развалената сделка – Джак Снайдър

Това е вашият мозък, захранван от национализма – Робърт Саполски

Комунизъм и национализъм на Балканите – Чавдар Маринов и Александър Везенков

Комунистическите партии дълго време са смятани за антинационални организации и тази представа е широко използвана от техните критици. Вярно е, че комунизмът възниква като универсалистки проект и комунистите открито критикуват „шовинизма“, а и в сравнение с други политически движения от първата половина на XX век комунизмът определено не е толкова „националистически“. Това би могло да се приеме за предимство, но най-често предполагаемата липса на национализъм у комунистическите партии е била и все още се привижда като нещо негативно. Показателен е и фактът, че комунистите обикновено отхвърлят тези „обвинения“ и се опитват да докажат, че всъщност са патриоти. В много случаи това не е само пропаганда: в дългосрочен план комунистическите партии – особено тези, които са на власт – демонстрират истински национализъм.

Падането на комунистическите режими в Източна Европа е съпроводено от ръст на национализма, чийто най-показателен пример е насилствената дезинтеграция на Югославия. Това впечатление се усилва от напреженията между някои съседни бивши комунистически държави (като Румъния и Унгария), въпреки че те са ясно видими и преди 1989 г. Налице са и тревожни напрежения в няколко страни с големи малцинства, последвани от етнически вот (България, Румъния и Словакия; по-късно Македония, Босна и Херцеговина и др.). Избуяването на посткомунистически национализъм е неприятна изненада: много анализатори започват да говорят за „завръщане“ на национализма, „замразен“ в продължение на няколко десетилетия под комунистическа власт; метафората за комунизма като „хладилник“ започва да се използва широко[1].

Тази интерпретация е свързана със старото възприемане на комунистическите партии и режими като „антинационални“.

Без съмнение национализмът става по-видим след 1989 г. поради очевидната причина, че преди това, в условията на диктатура, нагласите и най-вече поведението на хората са управлявани и контролирани. Но още в навечерието на големите промени по-внимателните учени правилно посочват, че това не е просто завръщане на „стария национализъм“. Збигнев Бжежински, един от първите, които обсъждат проявите на посткомунистическия национализъм, пише, че комунизмът всъщност усили общосподелени националистически страсти. Той създава политическа култура, просмукана от нетолерантност, самодоволство, отхвърляне на социалния компромис и особено голяма склонност към самовъзхваляващо опростяване. Така на нивото на убежденията догматичният комунизъм се споява и дори усилва нетолерантния национализъм.“[2] Или както се изразява Катрин Върдъри, „монолитната партия-държава произвежда монолитна нация“.[3]

Национализмът не е просто „реабилитиран“; той е съществено трансформиран от комунистическите режими и комунистическия светоглед. „Комунистическият национализъм“ и „национализмът след комунизма“ са много различни от национализмите, съществували преди комунистическото управление. Разбира се, старите проблеми с малцинствата и съседите продължават да съществуват, но в същото време късният комунистически (а и посткомунистическият) национализъм е тясно свързан с етатизма, колективизма и автаркизма на съществуващия режим; тези характеристики на късния комунизъм стават характеристики и на неговия национализъм. Един влиятелен фактор е разбирането за национално единство, пропагандирано от авторитарните и фашистки партии през междувоенния период, но възприето и развито по-нататък от комунистическите режими. Това разбиране класифицира самото съществуване на политически партии и конкуренцията между тях като „разделение на нацията“. Етническото гласуване след 1990 г., макар да не е непосредствен резултат от комунистическия режим, се подхранва от етническото капсулиране както на малцинствата, така и на мнозинството при съответния комунистически режим. Фактът, че бившите комунистически партии успешно използват националистическа реторика и привличат значителна част от националистическия вот след 1989 г., може да се интерпретира не само като цинична маневра, но и като логичен резултат от по-продължителната им еволюция към национализъм. Същото е валидно и за комунистическото минало на много ултранационалисти след 1989 г. и съответните им политически формации.

Идеята, че комунизмът и национализмът са несъвместими, е все още популярна, но почти не се приема в академичните среди. Политическите и историческите изследвания предлагат достатъчно доказателства, че комунизмът се свързва с национализма по много начини, макар да има различни мнения за това кога и как различните комунистически партии възприемат националистически възгледи и политики. Най-малкото, национализмът през постсталинисткия период е широко признато явление както като „национален комунизъм“ (в Югославия, Албания и Румъния), така и като „комунистически национализъм“ (в България). Новите изследвания се връщат още по-назад – към междувоенния период, и разглеждат употребата на национализъм от комунистическите партии по времето на т. нар. „народни фронтове“ след 1935 г., както и обръщането на комунистическите партии към националистическите стремежи на различните „потиснати народи“ и национални малцинства още през 20-те години на XX век.

Тук ще се опитаме да анализираме дългите и криволичещи отношения между комунизма и национализма в случая с балканските комунистически партии и държави. Фокусът върху региона позволява да вземем предвид някои от най-важните случаи на комунистически режими, известни като „национален комунизъм“, както и някои впечатляващи примери на „комунистически национализъм“. В същото време не разглеждаме завоя към национализъм като нещо специфично за балканските комунистически партии. Всъщност спояването на комунизма и национализма е обща тенденция и в много случаи, особено от 20-те до 40-те години, е резултат от инструкциите на Москва. Ще разгледаме критично спорния въпрос за това кога комунистическите партии от региона започват своя „завой“ към национализма. Вместо да търсим „повратна точка“ от догматичния комунизъм към национализма, предпочитаме да анализираме дългия процес, при който комунизмът и национализмът се преплитат и дори сливат. В същото време ще разгледаме и преплитането между различните случаи – амалгамирането на комунизма с национализма не е процес, който се развива в дадена комунистическа партия без взаимодействие с комунистическото движение изобщо и национализма на другите сродни партии, и най-вече на тези в съседните страни.

Комунистическите режими и национализмът – различни траектории и множество пресечни точки

Проблемите, разглеждани в настоящото изследване, често се анализират в концептуалната рамка на „националния комунизъм“. Особеностите на,.националния комунизъм“ не се ограничават до „национализма“, но двете понятия са свързани, защото „националният комунизъм“ се разглежда най-вече като реакция срещу пропагандирания преди това „интернационализъм“ и ограниченията наложени от Москва. Политическите анализатори от времето на Студената война внимателно изследват знаците за независимост, демонстрирани от комунистическите режими, и Югославия при Тито, Албания при Енвер Ходжа и Румъния при Чаушеску са най-дискутираните случаи. Така повечето комунистически режими на Балканите стават известни като примери на „национален комунизъм“ на власт. Нека обобщим накратко общоприетите възгледи, преди да обсъдим тяхната валидност и да потърсим обяснения.

Югославия е особен случай не само на регионално ниво, но и за комунистическото движение като цяло. Тя се еманципира от Москва на много ранен етап, както е видно след разрива между Тито и Сталин през 1948 г. Този разрив не е резултат от желанието за създаване на някаква „оригинална“ форма на социализъм, но се оказва предопределен да породи и идеологически последици. До този момент комунизмът е бил единствено „съветски комунизъм“ и за първи път това правило е поставено под въпрос.[4] Скоро след това режимът се опитва да предложи свой собствен модел на социализъм, основан на самоуправление, т.е. нещо, поне като идея съществено различно от централисткия и статистки модел на Сталин и СССР. В международен план Югославия е една от страните-основателки и водещи членки на Движението на необвързаните държави: първата конференция на движението се състои в Белград през 1961 г., а Йосип Броз Тито е първият му генерален секретар. Югославия е особен случай и поради федеративната си структура, която е замислена като средство да се помирят и обединят националните стремежи на няколко славянски нации, но впоследствие реално се превръща в инкубатор на техните национализми. В резултат на това най-успешният комунистически режим в Източна Европа завършва с драматични етнически конфликти.

Комунистическа Албания става известна както с ортодоксалната си вярност към сталинизма, така и с изолацията си от останалия свят. Тя къса отношенията си със Съветския съюз през 1960-1961 г. и се превръща в крепост на сталинисткия догматизъм в Източна Европа (и в модел за някои малки сталинистки партии в чужбина), което води и до странното съюзничество с Китай през 60-те и началото на 70-те години. В същото време режимът на Енвер Ходжа остава сталинистки и във вътрешната си политика: чистките в партията често са придружени от екзекуции на висши функционери. За разлика от Югославия, албанският режим е склонен към почти пълно затваряне към външния свят особено след разрива с Китай през 1978 г. Тази самоизолация носи печална известност на Албания и в същото време я осъжда да остане най-непознатата и най-малко изследвана източноевропейска страна.

Изплъзването на Румъния от съветския контрол е по-плавно и не води до пълен разрив въпреки факта, че ръководството в Букурещ понякога предизвикателно демонстрира своята независимост. Процесът на еманципация започва постепенно в средата на 50-те години, особено след като съветските войски напускат румънската територия през 1958 г. Китайско-съветският разрив се оказва удобен случай за румънското ръководство да отстоява независимостта си от СССР. Първите стъпки са предприети при Георге Георгиу-Деж, но процесът кулминира при неговия приемник Николае Чаушеску, който отказва да се присъедини към инвазията в Чехословакия през 1968 г. и публично я осъжда. Неговото управление започва като „либерално“, но свършва като най-често цитирания пример на репресивна и консервативна комунистическа диктатура; отварянето към Запада отстъпва на политическата изолация и тенденция към автаркия. Наред с това режимът става все по-националистически, като главните риторически мишени са Съветският съюз/Русия (завоалирано) и Унгария и унгарското малцинство в Трансилвания (по-открито).

От страните в региона само България остава известна като „най-верния сателит“ на Съветския съюз. На два пъти – през 1963 и 1973 г. – първият секретар на Българската комунистическа партия (БКП) Тодор Живков дори предлага страната да стане шестнадесета република на СССР. Въпреки че такъв акт не е възможен, жестът демонстрира пълната лоялност на Живков към Москва, както и едва прикритата му програма да се възползва колкото е възможно повече от близкото сътрудничество със Съветския съюз. Във вътрешен план режимът в София постепенно развива открито националистическа политика против мюсюлманското и турското малцинство и отива много по-далеч в тази посока, отколкото който и да е друг източноевропейски комунистически режим.

„Националният комунизъм“ се характеризира преди всичко с независимост от Москва и се оправдава не само със собствени (национални и/или държавни) интереси, но и с различни идеологически интерпретации. Независимостта на отделните комунистически страни поражда различни типове режими, което понякога прави използването на една-единствена категория проблематично. Владимир Тисмъняну дори разграничава „националния комунизъм“ като „иновативна, гъвкава и толерантна“ реакция срещу съветското политическо и идеологическо господство от „националния сталинизъм“ като „реакционно и центрирано върху себе си“ явление, макар да се съгласява, че двете могат на практика да съществуват редом и „един и същи лидер може в някои случаи да бъде националкомунист, а в други да се приближава към националния сталинизъм“[5]. В дългосрочен план независимата национална линия, следвана от комунистическите партии винаги има определени негативни последици. Дори в Югославия мирната децентрализация, договаряна в продължение на няколко десетилетия, приключва с крайни националисти на власт в някои от републиките, война и етническо прочистване.

Всъщност, през постсталинския период всички комунистически режими постепенно стават все по-открито националистически, особено по отношение на политиката си към малцинствата и донякъде в дискурса за съседните страни. Някои учени разглеждат тези промени като белег за завоя от интернационализъм към национализъм. Но националистическата ориентация не е резултат само от конкретни решения – затворените граници също играят важна роля за формирането на националистическото мислене през късния комунистически период. От една страна, тъй като границите не могат да се оспорват политически, се отделя повече внимание на идеологическата мобилизация вътре в националната държава. Тя включва дискурсите за националната история и националните традиции, като условията са благоприятни и за усвояването им от населението. От друга страна, трансграничните контакти са сведени до минимум. Резултатът е един егоцентричен и самодостатъчен националистически дискурс и светоглед, който по-често пренебрегва съседите, отколкото да ги напада. Комунистическият национализъм се превръща в самодостатъчно явление, един вид „национализъм на затворените граници“.

Всички изследвания върху „националния комунизъм“/“комунистическия национализъм“ отбелязват пренаписването на националното минало по време на комунистическия режим.[6] Националната история „от най-ранни времена до наши дни“ е по-ранно изобретение, но жанрът процъфтява във всички комунистически страни. Историята на даден комунистически режим се представя като част от историята на съответната нация, а установяването на режима – като кулминация на вековната борба за национална свобода и социално равенство. Дори в страни, където комунистическият режим е установен изключително в резултат на присъствието на Съветската армия, нейната роля преднамерено се омаловажава. Пренаписването не се ограничава само до историческите избелвания: големи усилия се полагат за творческо осмисляне и на практика доизмисляне на различните „национални традиции“ като „националната кухня“, „националната архитектура“ и „националната носия“.[7] Важно е също така, че тези интерпретации са широко споделени в академичните среди и усвоени от населението като цяло.

На пръв поглед изглежда, че сякаш всеки режим има своя собствена особена история, но различните им траектории се пресичат в множество точки и е важно да се подчертае, че в повечето случаи корените на тези пресичания са в междувоенния период и Втората световна война. Това се дължи преди всичко и най-очевидно на двустранните напрежения и конфликти, наследени от миналото. Но то е и резултат от властовата констелация в следвоенния свят – разделението на „капиталистически“ и „социалистически“ лагер и конкуренцията вътре в самия комунистически блок.

Комунистическите държави наследяват почти непокътнат целия набор от малцинствени и междудържавни напрежения от междувоенния период, които водят до огледални взаимно обусловени реакции на режимите в съседните страни. През междувоенния период комунистическите партии са ангажирани с малцинствени въпроси, но веднъж дошли на власт, те започват да подхождат към проблема по различен начин, който все повече наподобява този на предишния режим. Фактът, че завземането на властта от комунистите се случва в края на войната, също е от значение, тъй като новоустановените режими почти веднага се изправят пред проблеми, свързани с промяната/запазването на държавните граници и с преговорите за репарации. Впоследствие комунистическият елит все по-често прибягва до старите отговори на старите проблеми и общата картина е много подобна просто защото етнополитическата карта на следвоенните Балкани е почти идентична с тази от междувоенния период. В резултат на това българските комунисти наследяват обсесията с многобройното и компактно турско малцинство в страната и силно емоционалния спор за Македония. По подобен начин румънският национализъм, нямайки възможност да претендира за Бесарабия пред СССР, се съсредоточава върху някогашното унгарско господство над Трансилвания и значителното унгарското малцинство в тази част от страната. Многобройното и компактно албанско население в Югославия си остава сериозен проблем и за двете страни. Всички тези казуси са добре известни и подробно изследвани.

Трябва да се споменат две главни промени. Първата и най-важна е трансформирането на Югославия във федерална държава. Първоначално комунистическа Югославия е централизирана държава, но по-късно републиките се развиват в автономни части на една свободна конфедерация. Това има огромни последици за народите на самата Югославия, но също така повлиява и върху начина, по който съседните комунистически страни се заемат да решават малцинствените проблеми на своите сънародници. Албанските интереси се съсредоточават предимно върху автономната провинция Косово, където албанците са мнозинство, въпреки че албанците в Македония, Черна гора и Сърбия също не са забравени. България приема различна линия спрямо своите сънародници в Сърбия в т. нар. „Западни покрайнини“ и в Македония, което всъщност институционализира политиката от междувоенния период, когато БКП си поставя различни задачи по отношение на двете области и техните жители. Втората важна разлика в сравнение с междувоенния период е споразумението между Румъния и България за Южна Добруджа (от септември 1940 г.): връщането ѝ под българска власт и последвалата размяна на население. В резултат на него и двете страни се съсредоточават върху други регионални противоречия и малцинствени проблеми.

Консолидирането на „социалистическия“ и „капиталистическия“ лагер в Европа има важно въздействие върху формирането на националната политика на новите режими. От края на 1944 г. насетне комунистическите ръководства на власт приемат различни подходи към страните от съветската зона и към онези, които са контролирани от западните съюзници. Те клонят към приятелско разрешаване на спорните въпроси със съседните страни, управлявани от комунисти, и приемат твърда линия към онези под западно влияние. Така новоустановеното комунистическо правителство в Албания влиза в остър дипломатически конфликт с Гърция поради нейните претенции към Северен Епир. Този спор помага на новия режим в Тирана да отклони вниманието на гражданите си от проблема с Косово, което след войната остава в Югославия. България може свободно да следва антитурска политика, която е в съвършена хармония със съветската линия по онова време. Всъщност още през септември 1944 г. Съветската армия се разполага на българо-турската граница, за да оказва натиск върху Анкара през следващите месеци. България също прилага Различен подход към проблемите с двете съседни страни от антинацистката коалиция, претърпели българска окупация: тя е подчертано по-гъвкава и приятелски настроена към ръководената от комунисти Югославия, отколкото към контролираната от британците Гърция.

Перипетиите на Студената война също повлияват онези комунистически Режими, които избират политика, независима от Москва. Такива режими се оказват в по-добра позиция през периодите на напрежение между двете свръхсили, но във време на разведряване тяхната стойност намалява и за двете страни. Така Югославия печели значителна подкрепа от Запада в края на 40-те и началото на 50-те години, а Чаушеску постига същото в края на 60-те и началото на 70-те години.

Отношенията на отделните режими със Съветския съюз са друг важен фактор. Употребата на национализма през сталинисткия период зависи пряко от съветските приоритети – тя варира според променящите се директиви от Москва. Но дори и след 1956 г. някои „национални“ комунистически режими трябва да се съобразяват с приоритетите на съседната свръхсила. Например румънското ръководство при Чаушеску ясно демонстрира, че няма да застане срещу жизнените интереси на СССР, за да не се превърне в мишена на интервенция подобно на Унгария и Чехословакия. Съответно геополитическото разположение създава по-добри условия за „националния комунизъм“ в две страни от региона. От съветска гледна точка Балканите не са толкова важни, колкото непосредствените съседи на СССР от запад. Москва приема по-лесно дисидентството на Югославия и Албания, но не и на Унгария и Чехословакия, както – въпреки всички отстъпки – не би приела пълно откъсване на Полша и Румъния. Този подход може и да е анахронизъм през втората половина на XX век, когато свръхсилите притежават ядрени оръжия, но по време и след Втората световна война Сталин ясно показва, че контролът над непосредствените съседи е негов първи приоритет.

България приема националистическа политика, без открито да предизвиква водачеството на Кремъл. Това е резултат не само от покорството на ръководството в София, но и от съвпадението на интересите на свръхсилата и по-малкия съюзник. Първо, за разлика от страните, граничещи със СССР, като Румъния или Полша, България няма териториални конфликти с Москва. Второ, съветската/руската подкрепа изглежда жизненоважна за българския режим и обществото, които се настройват все повече антитурски. Освен това просъветската линия обикновено е от полза в отношенията с другите две съседни комунистически страни – Югославия след 1948 г. и Румъния след началото на 60-те години. В повечето случаи българските комунистически лидери са в състояние да следват националистическа линия, съвместима със съветската опека. Идеята за независимост от СССР не е непривлекателна за определени слоеве в България – Тито, а понякога и Чаушеску се радват на известна популярност сред българите заради независимата си политика по отношение на СССР. Българската културна политика през 70-те години има някои антируски обертонове, особено в исторически план (споровете за произхода на кирилицата, оценката на българските приноси към средновековната славянска култура, както и дебата за македонския език и национална идентичност). Това е начинът, по който българските интелектуални елити се справят със своя комплекс за малоценност по отношение не само на съветското политическо господство, но и на мощното руско културно влияние. Все пак проникването на антируската националистическа тенденция в комунистическата партия не е достатъчно силно, за да промени политическата линия.

Българският случай ясно демонстрира, че завоят към национализъм не се ограничава до „дисидентските“ режими. Всъщност, започвайки от края на 50- те години, политиката по „националния въпрос“ в комунистическите страни се променя, независимо дали и доколко те остават верни на Москва – политиката към малцинствата например се втвърдява както в България, така и в Румъния. Това се привижда като част от относителната еманципация от традицията на комунистическия интернационализъм, въпреки че подобни процеси са налице по същото време и в самия Съветски съюз.[8]

Конфронтацията на двата блока не предотвратява конкуренцията вътре във всеки от тях и в някои случаи тя ескалира в открит конфликт. При това „идеологическите“ различия често се инструментализират от отделни комунистически режими за следване на по-прагматични цели. Обвиненията към някои комунистически ръководства в „ревизионизъм“ са удобна тактика за печелене на подкрепата на СССР против съответната (обикновено съседна) страна. Така българското и албанското ръководства са първите, които през 1948 г. се присъединяват към обвиненията против Югославия не само за да покажат лоялността си към Сталин, но също и за да укрепят позициите си против своята по-силна и влиятелна съседка. По подобен начин партийното ръководство в София избира да остане колкото е възможно по-близо до линията на Москва, докато от 60-те години насетне румънските комунистически лидери отстояват своята независимост. Интересен случай е инвазията в Чехословакия през август 1968 г., когато Румъния отказва да участва, а Албания, която формално все още е членка на Варшавския договор, напуска организацията. Ръководствата в двете страни не подкрепят по никакъв начин либерализацията на Пражката пролет, но за тях е по-важно да запазят принципа на независимост на отделните социалистически страни.

На по-късни етапи напреженията между съседните социалистически страни често стават по-важни, отколкото съперничеството между „социалистическите“ и „капиталистическите“ страни. Така България установява трайни приятелски отношения с Гърция, докато противоречията с Югославия около Македония остават по-интензивни; самата Югославия установява добри връзки с Гърция. Също така Енвер Ходжа демонстрира известна готовност да установи нормални отношения с Гърция, докато напрежението с Югославия остава високо.

Трябва да се спомене, че независимите „национални“ ориентации на комунистическите режими често са преплетени с конкуренция за власт в съответните партийни ръководства. Лидери като Чаушеску използват националната линия, за да укрепят вътрешната си позиция, докато Живков използва за същата цел тясно сътрудничество с Москва. През 1948 г. Енвер Ходжа се възползва от конфликта между Тито и Сталин не само за да постигне независимост от Белград, но и за да отстрани, осъди и екзекутира съперниците си в партийното ръководство начело c Кочи Дзодзе. Сравнението между комунистическите страни показва, че те често решават сходни проблеми по напълно различен начин, но изборите им са свързани. Конкуренцията за ресурси и инвестиции в рамките на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) в някои случаи завършва с конфликти със СССР (както при Румъния и Албания) или съответно с още по-тесни връзки с Москва с цел получаване на нейната подкрепа (както при България). Очевидно българската стратегия сработва само защото Москва губи търпение по отношение на дисидентските съседни страни и така награждава режима в София с повече инвестиции.

В много случаи е трудно да се прокара граница между „комунистически“ и „националистически“ политики, защото много от тях всъщност попадат и в двете категории. Добър пример е Албания на Енвер Ходжа, която правилно се смята за сталинистка (наречена е „червеният манастир“) и в същото време много националистическа. Някои анализатори отиват дотам, че виждат сърцевината на идеологията на Ходжа единствено в албанския национализъм от XIX век,[9] но режимът следва ортодоксални комунистически политики в много области, и особено в икономическата. И в албанския случай идеологическите диспути с други комунистически страни често са отражение на вътрешни приоритети и практически съображения. Това обяснява строгите критики на Енвер Ходжа към политиките на самоуправление и децентрализация в Югославия. От една страна, албанското ръководство има причина да е доволно от децентрализацията в края на 60-те и през 70-те години, защото тя дава много повече власт на албанците в Косово. От друга страна, децентрализацията е абсолютна противоположност както на Сталиновата концепция и практика на социалистическото управление, така и на това, което ръководството в Тирана иска да постигне в самата Албания – напълно централизирана и хомогенизирана страна.[10] Обявяването на Албания за атеистична държава може да се види като радикална комунистическа мярка, но то е също така част от политиката на национална хомогенизация, целяща да изтрие различията между мюсюлманите-сунити, бекташите, православните християни и католиците.

Националистическите съставки на официалната идеология на комунистическите режими не би трябвало да се преувеличават. В много отношения те се опитват да се придържат към, марксистко-ленинската[-сталинистката]“ идеология, което предполага известна толерантност към хората от различна националност. Но всъщност точно интернационалистката реторика на режима прави национализма дори още по-моден сред неговите гласни и негласни критици. В резултат на това комунистическите режими и комунистическите общества стават дълбоко националистически, без публично да признават това. „Национализмът при комунизма“ в много отношения е неочакван, но неизбежен страничен продукт на десетилетната политика на масова мобилизация в е симптоматичен в това отношение.

Някои аберации на „националния комунизъм“ също имат своята идеологическа основа в ортодоксалния комунизъм. В края на 80-те години режимът на Чаушеску предизвиква нови критики в чужбина поради своята политика на „систематизация“ – плановете за заличаване на голяма част от селата чрез преселване на техните жители в градски центрове, както и произволната мащабна реконструкция на много от големите градове, и преди всичко на столицата Букурещ. Въпросът се повдига главно от унгарска страна, тъй като проектът засяга унгарското малцинство в Трансилвания, и някои публикации от онова време представят проекта за систематизация на селата в Румъния просто като претекст за асимилацията на унгарското и немското малцинство.[11] Всъщност програмата има своите корени в социалистическото пространствено планиране, което разглежда малките населени места (под 3000 жители) като икономически нежизнеспособни и този възглед се споделя от плановите органи във всички комунистически страни, включително Румъния и Унгария. Макар и неосъществена, идеята за преразпределение на населението на малките села в по-големи населени места е основна постановка и на унгарската териториална политика до 60-те години.[12]

Един въпрос, който остава спорен, засяга действителното начало на националистическите политики. Първоначално „националният комунизъм“ е привидян като „антисталинистко“ явление (в югославския случаи), а във всички останали – като „постсталинистко“ явление, въпреки че някои знаци на независимо поведение се появяват и по-рано. Вярно е, че смъртта на Сталин поставя начало на съществени промени навсякъде. Продължителният преходен период в Кремъл позволява на комунистическите лидери в човечето други cтрани да укрепят позициите си и да се еманципират, макар и не без вътрешни борби. В същото време Китай се появява като важна независима сила в комунистическия свят, което позволява на социалистическите страни или да балансират между Москва и Пекин (както прави Румъния в началото на 60-те години), или да си изберат нов покровител (подобно на Албания по същото време). Москва предефинира границите на автономията, като ясно показва, че няма да толерира пълна независимост, но е готова на повече отстъпки към отделни комунистически партии.[13] Това по-гъвкаво отношение позволява на съветските сателити да следват по-независими вътрешни и дори външни политики, а също така прави възможна поне частична нормализация на отношенията с Югославия.

Въпреки че независимата линия (включително националистическите ѝ измерения) е най-малкото по-видима през постсталинския период, главните фигури на националния комунизъм включват лидери от сталинския период, които остават на власт (като Енвер Ходжа и Георге Георгиу-Деж). „Новите лидери“ като Тодор Живков в България и по-късно Чаушеску в Румъния също не се появяват на върха изведнъж, а правят своите кариери през сталинския период. Това също показва до каква степен национализмът е част от мисленето на комунистическите лидери от сталинския период, въпреки че невинаги им е позволено да го демонстрират или да формулират политиките си в съответствие с него.

През по-късните десетилетия на комунистическите режими някои по-стари националисти (включително бивши фашисти) започват да подкрепят комунистическия режим, защото припознават националистическите тенденции в официалната политика и дискурс. Това е симптоматично за промяната в комунистическата политика, но си заслужава да се спомене, че някои политици от крайната десница се присъединяват към комунистите дори по-рано на патриотични основания: Омер Нишани в Албания, Димо Казасов и Кимон Георгиев в България и Болеслав Пясецки в Полша. Скоро след като завземат властта, комунистическите власти се опитват да привлекат поне някои от поддръжниците на стария режим, като ги убеждават, че трябва да служат на страната си независимо от това кое правителство е на власт.

„Националистическата политика“ към малцинствата в края на 50-те години също има своите еквиваленти през 40-те. Например комунистическото ръководство в България не позволява на турците да създадат своя културна организация в рамките на Отечествения фронт (докато други малцинства са насърчавани да го направят); това се дължи преди всичко на страховете от турска намеса в българските работи. В същото време тази антитурска нагласа е подкрепена и с инструкции от Москва, тъй като точно по това време (края на, 1944 – началото на 1945 г.) съветското ръководство планира да окаже натиск върху Турция за териториални отстъпки в Кавказ. Георги Димитров се обявява за принудително изселване на турци и мюсюлмани от граничните райони през януари 1948 г.[14]

В случая на югославските комунисти разривът с Москва идва на много ранен етап, но дори в този случай корените на тяхната независимост са по-дълбоко в миналото. Те могат да се открият в доминираното от комунистите съпротивително движение през Втората световна война, което дава на Тито и неговите последователи собствена база за власт, както и достатъчно самоувереност да пренебрегват някои инструкции, идващи от Кремъл. Всъщност напреженията първоначално са между радикализма на югославските лидери и по-умерената линия, препоръчвана от Сталин. Режимът в новосъздадената Югославия е по-“съветски“, отколкото Москва би искала, главно защото не иска да тревожи западните си съюзници с открита съветизация и болшевизация. Едва на по-късен етап – чак след разрива, е формулиран „югославски път“ към социализма и дисидентството на Тито е идеологически легитимирано. Това отново доказва, че идеологията е много важна и че идеята за държавен/национален суверенитет не е достатъчна, за да легитимира независимостта от СССР.

Отделянето на Албания обикновено се датира едва към 1960-1961 г. Също така широко се приема, че първите напрежения се появяват през 1955 г., когато Хрушчов посещава Белград, за да нормализира отношенията с Тито, но кризата в съветско-югославските отношения след потушаването на унгарското въстание (октомври-ноември 1956 г.) забавя разрива. Всъщност повратната точка за Албания е 1948 г. и идва като опортюнистична реакция на конфликта между Сталин и Тито. Трябва да се има предвид, че дотогава Албанската комунистическа партия зависи не непосредствено от Москва, а от Югославската комунистическа партия. Самото създаване на Албанската комунистическа партия (на 8 ноември 1941 г.) е резултат от подготовката и помощта на югославските комунисти. Съюзът със СССР след 1948 г. е обвързване с отдалечена сила, подобно на прокитайската политика от 1960 до 1977–1978 г. Впоследствие отношенията с Китай се влошават точно по същия начин като тези със СССР – в момент, когато Китай започва да се стреми към подобряване на отношенията с Белград, за да формира антисъветски блок с Югославия и Румъния в началото на 70-те години. Дори преди разрива с Китай реакцията на Енвер Ходжа е да нормализира отношенията с други страни и дори да възстанови дипломатическите отношения с Гърция през 1971 г. Албанският случай, наред с тези на Югославия и Китай, показва, че „националният път“ започва по-рано и че съпротивата през Втората световна война е най-важният фактор. Така вместо да се съсредоточаваме само върху постсталинския период, би трябвало да разгледаме по-ранните прояви на комунистически национализъм както в СССР, така и в други комунистически страни.

Как да се използва национализмът по пътя към властта

Понастоящем все повече учени се съгласяват, че обръщането към национализма не е „отклонение“, „изключение“ или „късно“ явление в развитието на комунистическите режими в Източна Европа и изобщо. Напротив, то се развива на относително ранен етап не само в самия СССР, но и във всички останали комунистически партии, включително докато още не са на власт.[15] Някои публикации настояват, че решаваща част от този процес е концепцията на Сталин за „построяването на социализма в една страна“, която впоследствие се възпроизвежда в източноевропейските комунистически страни.[16] Други изследвания обаче показват, че дори преди завземането на властта комунистическите партии са инструктирани от Коминтерна да търсят масова подкрепа, като се обръщат към националните чувства, особено в условията на чужда окупация през Втората световна война. Развитието на националистическото измерение идва от вътрешната логика на комунистическото движение по пътя към политическата власт, и дори още повече – след като властта е завзета; то не се ограничава до отделни комунистически партии и режими. По отношение на комунистическите партии извън СССР въпросът кога започва националната линия е от централно значение, тъй като едно по-ранно начало би означавало, че тя е резултат от инструкциите на Москва, а не от дисидентска реакция против московското господство.

Първият въпрос тук е как да се оцени връзката между комунизъм и национализъм преди приемането на политиката на създаване на „народни фронтове“ от Коминтерна през 1934 1935 г. Дали комунистическите партии по онова време са наистина „антинационални“? Може и да изглежда така, поне отначало. В повечето балкански страни комунистическите партии са създадени след Първата световна война, обикновено на базата на вече съществуващи марксистки партии или по-радикалните леви крила на такива партии (като социалдемократите и социалистите). В миналото и особено през Първата световна война много социалисти и социалдемократи подкрепят своите национални държави. Но след войната именно от тези среди идват хората, които остават скептични към националната еуфория от онова време (или са дълбоко разочаровани от нея) и които са най-мотивирани да се присъединят към комунистите. Ръководствата на новоучредените комунистически партии разчитат на радикални елементи, които са наистина многобройни през първите следвоенни години. Мнозина политически активни млади хора от онова време са впечатлени от успеха на болшевиките в Русия и целта им е истинска социална революция. За няколко години и след поредица неуспешни опити в различни страни става ясно, че никъде извън Съветска Русия няма достатъчна подкрепа за незабавна пролетарска революция.

Вследствие на това комунистическите партии извън СССР също започват да разчитат на други форми на недоволство и особено много използват загрижеността за „потиснатите народи“.[17] Всъщност този въпрос е важно измерение на самата Руска революция: завземайки властта, болшевиките отначало се възползват от недоволството на „потиснатите народи“ в Империята, но скоро след това се насочват към рецентрализация и за по-малко от две десетилетия дори започват да разчитат на руския национализъм за своята легитимация и за мобилизацията на масите.

Първата световна война удовлетворява някои национални искания, в частност тези на народите, живеещи под властта на Хабсбургите и в Русия, но в същото време пречертаването на границите води до други „несправедливости“. Още преди тази война споровете за османското териториално наследство оставят компактни групи на Балканите под „чужда власт“. В тази ситуация националният въпрос лесно предизвиква интереса на комунистическите водачи, въпреки че съображенията им са често тактически. Все пак, за много комунисти това не е просто тактика – те виждат световната революция и комунистическата власт като окончателно решение за всички проблеми, включително и за националното потисничество. В същото време някои членове на националистическите движения искрено приемат радикално леви идеологии, докато други възнамеряват да ги използват като знаме в борбата си за освобождение; освен това комунистическите партии се оказват подходяща организационна рамка за тази борба.

Проблематиката на националните малцинства е важен въпрос за някои комунистически партии, които всъщност стават изразители на малцинствените политически искания в страни, присъединили нови територии с компактни групи инородно население. Това дава възможност на Коминтерна и на съответните комунистически партии да печелят популярност и поне на теория е фактор в три страни от Балканския регион. В румънския случай делът на малцинствата нараства след 1918 г. от 8% на 28% от населението. Кралството на сърби, хървати и словенци (официалното название на Югославия до 1929 г.) има проблеми не само с малцинствата – то е единна национална държава само на теория, а тази теория се поддържа предимно от сръбските елити, проповядващи централизъм. Гърция също присъединява територии с чуждо население, макар че масовият обмен на население с Турция през 20-те години значително хомогенизира новите провинции. Тези три страни са естественият избор за комунистическата политика на мобилизация на недоволството на „потиснатите народи“ и националните малцинства. В Югославия комунистическата партия се опитва да сключи споразумение с хърватите (Хърватската селска партия на Степан Радич) и с македонците (ВМРО, водена от Тодор Александров), но тези съюзи се провалят. Все пак комунистическите партии не се отказват от възможността да използват недоволството на „потиснатите народи“ и националните малцинства за свои собствени проекти поне в краткосрочен план и да търсят подкрепа сред тези групи.

Подкрепяйки исканията на някои малцинствени групи за териториална автономия, отделяне или присъединяване към друга държава, комунистическите партии не са напълно „антинационални“ просто защото в контекста на балканската мозайка заемането на позиция против един национализъм често означава обслужване на друг. Румънската комунистическа партия изглежда открито „антинационална“, но нейните членове от унгарски и български произход всъщност защитават своите национални интереси. Понятието за „македонска нация“ е насочено срещу сръбския/югославския асимилационизъм, но подпомага българските маневри поне в краткосрочен план. Идеята за създаване на независима Добруджа (1924 г.) е очевидно антирумънска и следователно про-българска; всъщност по-късно (1933 г.) позицията на Коминтерна се променя в полза на прякото предаване на Южна Добруджа на България, което още по-директно съответства на българските интереси. Българските комунисти са много активни в тази насока през 30-те години и така действат паралелно с усилията нa българската държава. Те успяват да наложат собствения си дневен ред в балканската политика на Коминтерна благодарение и на факта, че са силно представени в неговото ръководство, както и в това на Балканската комунистическа федерация. Това включва не само амбициите на българския иредентизъм, но и мълчаливото приемане на българската териториална цялост – за разлика от подкрепата за исканията на българските анклави в съседните страни, комунистическата пропаганда никога не е разглеждала компактното турско малцинство в България по същия начин.[18]

В годините непосредствено след Първата световна война България предлага изключително благоприятни условия – силна комунистическа партия, победена страна със свои вътрешни проблеми и претенции за територии, които отскоро са станали част от съседни страни. Комунистическата партия развива широка дейност сред бежанците в България, които са относително бедни и активни в иредентистките организации. Така комунистическата партия успява едновременно да експлоатира страданията на социално онеправданите елементи и национализма на „потиснатите народи“.

Впоследствие комунистическите партии приемат отчетливо различен подход към национализма, или както предпочитат да го наричат – патриотизма. Още през 30-те години чужди наблюдатели коментират, че режимът в Москва е по-загрижен за укрепването на руската държава, отколкото за световната революция и че същевременно реабилитира руския патриотизъм. През 30-те години дори консервативните и антикомунистически политици, интелектуалци и журналисти открито възхваляват новата тенденция. Някои пресмятат как тази нова линия може да се съчетае с националистическите задачи на собствената им държава – това едва ли е постижимо за най-близките съседи на Съветския съюз като Румъния, но при определени условия доста добре би могло да се реализира в други страни като България или Югославия. По време на краткия германско-съветски съюз (август 1939 – юни 1941 г.) членове на българските управляващи кръгове изразяват задоволство от реабилитирането на руския патриотизъм, защото той се привижда като антитурски, а също и защото антиверсайските позиции на съветската дипломация могат да помогнат за преразглеждане на границите на България с останалите три съседни страни.[19] В други моменти държави като Югославия очакват съветска подкрепа против Германия.

Съчетаването между национализма и комунизма често е проблематично, защото комунистическите партии трябва да се съобразяват с директиви от Москва, което най-често означава – с дневния ред на съветската външна политика. През междувоенния период и по време на Втората световна война комунистическите партии постоянно са обвинявани, че обслужват чужди интереси. Но политиките на Коминтерна (и – което е по-важно – на съветското ръководство) също се променят. Главният обрат настъпва в средата на 30-те години с идеята за създаване на „народни фронтове“, които да обединят „демократичните“ сили против фашизма. В няколко отношения това е драматична промяна в сравнение с политиката от предходните години. От 1927 до 1934 г. комунистите са изключително критични към всички останали леви партии, и особено към социалдемократите; сега търсят по-широк съюз с всички „демократични“ и „антифашистки“ партии. Новата линия е също така критична по отношение на „националния нихилизъм“ и го заменя с „патриотична“ ориентация за комунистическите партии.

Линията към „народни фронтове“ е разширен вариант на политиката на комунистическите партии да търсят „съюзници“ за по-широка коалиция в „обединените фронтове“ през 20-те години, когато ограниченият брой индустриални работници кара комунистическите водачи да се обърнат и към „трудовото селячество“. Освен това комунистите вече са се научили да използват паралелни организации (като работническите партии), докато самите те са поставени извън закона. Търсенето на по-широка подкрепа през 30-те години неизбежно означава обръщане и към кръговете с националистически възгледи. Всъщност промяната не се ограничава само с това – директивите на Коминтерна открито пропагандират приемането на патриотична линия и почитането на национални символи. Наистина, през този период комунистическите партии в много страни са поставени извън закона, което означава, че новата линия няма особен практически резултат в краткосрочен план. Тя обаче се оказва полезно упражнение за бъдещето, и по-точно – за съпротивата през войната.[20]

Освен това съветските интереси често съвпадат с тези на други страни и така на съответните комунистически партии не само се позволява, но директно се заповядва да подкрепят целостта и независимостта на своята страна. Антинацистката съпротива през Втората световна война (разбира се, след 22 юни 1941 г.) несъмнено е кулминацията на тази позиция, когато комунистите в редица европейски страни служат едновременно на каузата на националното освобождение и на интересите на Съветския съюз.

Най-важният фактор в промяната на политиката на Коминтерна в средата на 30-те години е амбицията на съветското ръководство при Сталин да стабилизира своята власт вътре в СССР. То постепенно подчинява външната си политика на практическите нужди на Съветска Русия, вместо да следва идеята за световна революция. Вследствие на това Съветският съюз до голяма степен възприема старите амбиции и претенции на имперска Русия. Освен това той се съсредоточава върху опитите да си върне територии, принадлежали някога на империята, но изгубени в края на Първата световна война-отстъпени на Полша и Румъния, както и балтийските страни и Финландия. Границата в Кавказ и контролът над Проливите се превръщат в предмет на латентно напрежение в отношенията с Турция.

През сталинисткия период „патриотичната“ политика и пропаганда на всяка комунистическа партия е до голяма степен подчинена на съветските интереси или поне трябва да ги взима предвид. От самото начало руските болшевики се радват на огромен престиж сред всички останали комунистически партии и естествено имат голямо влияние върху политиката на Коминтерна като цяло и на всички други комунистически партии. Комунистическите партии в чужбина постепенно се превръщат в покорни изпълнители на тази политика и тази тенденция достига своя връх през 30-те и 40-те години. Освен това чистките в СССР през 1936-1938 г., които засягат емигрантските кадри на всички останали комунистически партии, осигуряват още по-голяма готовност да се следва променящата се линия на Кремъл. В резултат на това комунистическите партии като правило следват стриктно политическата линия на СССР и Коминтерна дори когато тя се променя по най-неочаквани начини, както в случая с пакта Молотов-Рибентроп през август 1939 г.

Промяната от 1934-1935 г. е реакция на настъплението на фашистките движения и особено идването на нацистите на власт в Германия през 1933 г., което показва, че комунистите са сгрешили, когато са третирали социалдемократите като главни свои опоненти. Новата линия поне временно успява във Франция и Испания, където идват на власт правителства на народните фронтове, но също и в други страни, където комунистическите партии печелят повече популярност, отколкото в предишните години. Тази нова линия обслужва процеси, развиващи се далече от Балканите, но има силно въздействие върху политиката на тукашните партии. Всъщност нейните „патриотични“ аспекти са доста добре приети (например в Гърция), но необходимостта от отхвърляне на радикализма от предходните години е трудна за възприемане от онези, които остават верни на партията след всички години на ултралява реторика и политика (например в България).

Комунистическите партии в Европа не само получават директиви от Москва, но след обучение в СССР техните кадри са изпращани обратно в съответните страни, за да наложат новата линия на „народни фронтове“; част от тяхната подготовка е посветена на политиката по националния въпрос. Парадоксът е, че московските кадри са първите, които усвояват новата политическа линия на „народния фронт“ и на реабилитиране на националните/патриотични ценности и символи, докато на място много комунисти все още са верни на радикалните революционни идеи от недалечното минало.[21] Последните са обвинени в „ляво сектантство“ и онези от тях, които все oщe говорят за „съветска власт“ или „революция“, са строго критикувани. Някои стават жертва на чистките от 1936–1938 г., докато други са понижени в партийната йерархия.

От друга страна, би било преувеличение да се твърди, че комунистите по места просто се подчиняват на директивите от Москва. В много случаи инструкциите са твърде амбициозни, за да бъдат следвани на практика, а в други моменти комунистическите лидери в Югославия, Албания и дори България са достатъчно уверени в себе си да отидат дори по-далече от указанията. Това, което също има значение, е, че инструкциите са преднамерено нееднозначни, като оставят на местните комунисти отговорността да решат как да постигнат амбициозните цели. Съветското господство не изключва конкуренция между различните партии за одобрението и подкрепата на Москва.

Линията на подкрепа на патриотизма от средата на 30-те години насетне не означава, че каузата на „потиснатите народи“ и националните малцинства е напълно изоставена. Неяснотата води до противоположни интерпретации от съседни партии. Докато някои подкрепят държавата (като възможен съюзник на СССР в бъдеща война), други се борят за сепаратистката кауза на собствената си общност или подкрепят „поробените“ си сънародници.[22] Народно-фронтовската тактика реабилитира държавния национализъм, но не може да измести напълно революционния национализъм. Да споменем само един късен пример: дори през 80-те и 90-те години на XX век кюрдските националисти се борят под марксисткия флаг на Работническата партия на Кюрдистан (ПКК). В Третия свят комунистическото движение се опира на антиколониализма, което означава, че още веднъж се опитва да получи по-широка подкрепа, като се бори едновременно против „националното потисничество“ и „капиталистическата експлоатация“.[23]

„Патриотичната“ линия от средата на 30-те години процъфтява през войната, когато „народните фронтове“ се превръщат в удобна маска за местните комунистически партии. Балканските комунистически партии се обявяват по-активно против „фашистката окупация“ едва след началото на немската инвазия в СССР. Всъщност, докато немско-съветският съюз от август 1939 г. хвърля в смут радетелите на народните фронтове, германското нападение от 22 юни 1941 г. прави тази тактика по-уместна откогато и да било. Очевидно линията от юни 1941 г. се оказва подходяща за ситуацията в окупираните страни – Югославия, Гърция и дори Албания. Тук партизанската война против окупационните сили същевременно допринася за действията на антинацистката коалиция, включително СССР. Всъщност шокът от бързото настъпление на германската армия непосредствено след юни 1941 г. е много по-важен за самия СССР, отколкото която и да било промяна в политическата и/или пропагандна линия от предходното десетилетие. Критичната ситуация в началото на германско-съветската война изисква радикални мерки, сред които още по-отчетливата реабилитация на руския патриотизъм, както и на Православната църква.

През първите години от Втората световна война ситуацията на самите Балкани също се променя драматично. Някои от победителите в предишната световна война (Югославия и Гърция) са окупирани, докато България, членка на победения лагер, се радва не само на държавна цялост и вътрешна стабилност, но и на териториални придобивки за сметка на трите съседни страни. Влиянието на тези събития върху съответните комунистически партии е точно обратното – Българската комунистическа партия е маргинализирана в еуфорията на „националното обединение“, докато гръцката и югославската, колкото и да са слаби, се оказват изправени пред по-добри възможности. В продължение на няколко години по-силните съпротивителни движения против окупацията дават сила и престиж на съответните комунистически партии и това е най-ясно видимо в променения баланс между Българската и Югославската комунистическа партия. Ръководството в Москва също започва да толерира Комунистическата партия на Югославия – най-напред защото е по-обещаваща, а по-късно и защото е по-успешна.

Ситуацията е доста различна в Румъния, България и Унгария, и дори в новосъздадените марионетни държави (Независимата държава Хърватска и Словашката република). В случая на независимите държави, които се присъединяват към Оста, комунистическата пропаганда се основава на различен вид аргументи – че прогерманската ориентация води страната към военно поражение. С приближаването на това поражение комунистическите партии започват да изглеждат не толкова като инструменти, обслужващи чужда сила, колкото като тези, които са предупреждавали за наближаващата опасност. Те също изглеждат като политически фактор, който е в състояние да установи по-добри отношения с победителите във войната, и в частност с напредващата Съветска армия, което е в полза и на съответната страна като цяло. Българското и албанското комунистическо ръководство трябва да се бори с официалната пропаганда на „националното обединение“, която съпровожда първоначалните успехи на силите на Оста. Основният въпрос тук е, че с наближаващата победа на антинацистката коалиция проблемът за „победителите и победените“ във войната засенчва „националното обединение“, което и в двата случая се проваля.

Българският случай се превръща в изключение, доколкото комунистическата партия тук успява да организира партизанско движение. Българските комунисти настояват, че страната е „окупирана“ от „немците“, но като цяло въоръжената „съпротива“ е несравнимо по-слаба, отколкото в окупираните страни – във връхната си точка наброява не повече от 6000-7000 партизани. В същото време движението е много по-отчетливо „комунистическо“: над 80% от участниците са членове на Комунистическата партия или на нейната младежка организация Работническия младежки съюз (РМС), докато само няколко процента от партизаните в Югославия и Гърция формално членуват в комунистическата партия.[24] Сравнението между българския случай, от една страна, и гръцкото, югославското и албанското партизанско движение, от друга, демонстрира до каква степен именно попадането под чужда окупация може да привлече по-голям брой хора в ръководените от комунистите партизански части. В рамките на Югославия Хърватска остава особен случай и половината от партизаните там са от сръбското малцинство.[25]

Така „антифашистката съпротива“ през войната навсякъде се оказва основа за укрепването на патриотично ориентираните комунистически партии. Това не означава автоматично политически успех, който зависи от и в повечето случаи непосредствено отразява „сферите на влияние“ на победителите. През лятото на 1944 г. Москва инструктира комунистическата партия в България да заеме твърда позиция и да избягва компромис с традиционните партии от опозицията. Точно по същото време Комунистическата партия на Гърция получава категорични съвети от специални съветски пратеници да направи помирителни постъпки към гръцкото правителство в изгнание, контролирано от британците.[26] Това е резултатът от преговорите между Великобритания и СССР от май 1944 г. нататък, които оставят Гърция в британската сфера на влияние, а Румъния (и България) – в съветската. „Външният“ фактор е решаващ.

Случаят на Полша показва, че разрастването на въоръжената съпротива не води автоматично до превес на комунистите, но в окупираните балкански страни резултатът е точно такъв. Въпреки наличието на некомунистическа съпротива и в трите окупирани страни, след 1943 г. комунистите видимо се оказват по-силни във военно отношение, докато некомунистическите формирования са не само по-слаби, по все повече се компрометират, защото започват да сътрудничат е германските окупационни сили, за да спрат настъплението на комунистите. Комунистическата идеология и дисциплина на тези партии е много важна за успеха им в „народноосвободителното движение“. Първо, тяхната организация като строго централизирани партии им позволява да действат легално под чужда окупация или диктаторски режим. Комунистическото ръководство най-често не обръща внимание на човешката цена, която парализира некомунистическата опозиция (както и някои от самите комунисти) и лансира рисковани и често обречени офанзиви. Така в дългосрочен план комунистическите партии се проявяват като политическата сила, която не се предава и след обрата във войната те са по-добре поставени да ръководят борбата против окупацията или просто да вземат властта след отстъплението на германските сили. В този момент съпротивителните движения получават военна подкрепа от Великобритания, което е също знак за политическо признание. Второ, въпреки че съгласно инструкциите от Москва ръководствата на местните комунистически партии постоянно отричат, че възнамеряват да установят „съветска власт“ или да „болшевизират“ своите страни, тъкмо очакването за дълбоки социални и политически промени е това, което привлича по-радикалните елементи. Революционно настроените млади хора са съществена част от въоръженото движение. Съпротивата е не само за освобождение, но също и за социалните промени, които би донесло това освобождение.

Въпреки че „патриотизмът“ на народните фронтове се представя като нещо съвършено различно от „фашизма“ и дори от „буржоазния шовинизъм“, напреженията между „братските партии“ и съответните „народи“ са неизбежни. Само строгият контрол отгоре (от Кремъл) и/или наличието на мощен общ враг може да предотврати потенциалните конфликти между „народноосвободителните движения“. През войната този архивраг очевидно е нацистка Германия. По-късно, в преговорите помежду си, комунистите се пренасочват против западните сили – първо „интригите“ на Великобритания, а после намесите на Съединените щати. Например секретарят на Българската работническа партия Трайчо Костов се опитва да убеди колегата си в Македония Лазар Колишевски да не повдига въпроса за „обединението на Македония“ (което би означавало промяна на границата в ущърб на България), защото в онзи момент повдигането на въпроса би способствало за нарастване на британското влияние в региона.[27] В дългосрочен план различията между съседните страни неизбежно излизат на повърхността въпреки разделението на Европа на блокове и надзора на Москва. Подобна тенденция може да се види в социалистическа Югославия, която като проект дава надежди на различните народи в страната по време на окупацията; през десетилетията на мирно съвместно съществуване след войната липсата на външна заплаха и отслабващата власт на центъра позволяват националистическите напрежения да се надигнат отново.

Разпускането на Коминтерна през 1943 г. не означава, че Москва се отказва от контрол над комунистическите партии – ключови фигури от апарата на Коминтерна са прехвърлени в новосъздадения отдел „Международни връзки“ на ЦК на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики). Последният генерален секретар на Коминтерна Георги Димитров е назначен за заместник-завеждащ, а скоро след това – за завеждащ на този отдел. Канцеларията му вече се намира в Кремъл и практическото координиране на неговите действия със Сталин и Молотов става още по-лесно.[28] Патриотичната пропаганда и формалната независимост от Коминтерна трябва поне привидно да компенсира пряката зависимост на комунистическите партии от съветското ръководство. От друга страна, войната причинява допълнителни трудности в комуникацията между Москва и ръководствата на комунистическите партии в по-голямата част на Европа, което им дава повече свобода във всекидневните им дела; за някои това означава и по-голяма самоувереност.

След установяването на комунистическите режими в Източна Европа след Втората световна война комунистическите партии остават зависими от инструкциите, идващи от Москва, дори ако понякога директивите призовават към следване на „умерена“ линия, за да се избегнат обвиненията в „болшевизация“ и „съветизация“. Парадоксът е, че най-успешните комунистически партии са първите, които се еманципират – такъв е случаят с Титова Югославия и (макар по различен начин) Албания на Енвер Ходжа, както и Китай.

След 1944 г. комунистическите партии в Източна Европа продължават да използват антифашистката и патриотична реторика на „народните фронтове“, за да консолидират властта си. Но властовата им позиция също води към приемане на по-националистически нагласи, защото добавя ново измерение, а именно държавните интереси. Комунистическите партии използват цял набор реторически техники, употребявани от предишните режими – обвинения към опозицията, че „разрушава народното единство“ и „служи на чужди интереси“. Първите месеци след завземането на властта от комунистите са също и последните месеци на войната против нацистка Германия и военновременната мобилизация създава благоприятни условия за консолидиране на властта. Комунистите отначало се представят като водещата сила във войната на вече „освободената“ страна против нацистка Германия, а по-късно – и като предводители на следвоенното възстановяване, което отново изисква пълна мобилизация.

В същото време комунистическата пропаганда представя Съветския съюз като силата, която защитава националните интереси на дадената страна, дори в случаите, когато очевидно е точно обратното. Така СССР анексира Бесарабия, но защитава правото на Румъния да си върне Трансилвания от Унгария. СССР анексира и обширни територии в Източна Полша, но подкрепя усилията на страната да отмести границата си колкото е възможно по на запад за сметка на победена Германия. СССР също анексира Транскарпатска Рутения от Чехословакия, но защитава териториалната цялост на останалата част от страната от възможни (макар и в онзи момент не много вероятни) претенции от страна на други съседи и съответните малцинства в границите на Чехословакия. Подобна подкрепа често е директно свързана със съответните политически условия. Например Румъния получава обратно Трансилвания едва след съставянето на прокомунистическото правителство на Петру Гроза (6 март 1945 г.). В съюзническите контролни комисии в страните, окупирани от Съветската армия, съветските представители редовно се проявяват като защитници на интересите на съответната страна против исканията на западните съюзници. Те например отхвърлят исканията за разоръжаване и контрол над въоръжените сили.[29] Съветските представители също така подкрепят доминираните от комунисти правителства против западните вмешателства във „вътрешните им работи“, когато се обсъждат политическите свободи и свободните избори.

Комунистическата идеология подценява национализма като преходно явление (характерно само за „капиталистическото общество“) и първоначално отстъпките пред национализма се привиждат като тактически ходове. Но макар национализмът да се инструментализира от ръководствата на комунистическите партии, той е също така и автентична част от мисленето на самите комунисти. В докладите за вътрешна употреба комунистическите водачи изразяват традиционните националистически чувства, споделяни от техните сънародници. Например българските емигранти в Москва, които иначе заклеймяват „шовинистичната политика на българската буржоазия“, подкрепят правото на своята страна на съвсем същите територии от съседните страни, за които претендират традиционните иредентистки среди.[30] Комунистическото ръководство в София мисли по същия начин и през 1941 г., след германската инвазия в Югославия и Гърция и „националното обединение“ на България, използва възможността да постави под свой контрол структурите на комунистическата партия в анексираните територии в Македония и Тракия.

Комунистите разграничават „[пролетарския] патриотизъм“ като нещо положително от „[буржоазния] национализъм“ и особено от „шовинизма“ като нещо крайно осъдително. По-късно някои приемат „национализма“ като положителен, разглеждайки само „крайния национализъм“ като отрицателно явление. Като националисти комунистите са „умерени“, но не дефанзивни: те яростно обвиняват „шовинистите“, че са „предатели“, които служат на своите „чужди господари“ и преследват истинските „патриоти“.

Комунистите споделят много от националистическия ентусиазъм на своите сънародници и в много случаи директивите от центъра не успяват лесно да променят тази ситуация. Докато българските комунисти споделят приоритетите на българския национален иредентизъм, Комунистическата партия на Югославия подкрепя идеята за неделима Югославия; едва в края на 20-те години тя приема линията за създаване на по-малки независими държави на мястото на Югославия.[31] Гръцките комунисти също имат резерви към идеята за независимост на Тракия и Македония и прегръщат с много по-голям ентусиазъм смяната на политиката през 1935 г. За комунистите национализмът е нещо повече от тактика.

Въпреки че комунистите искрено приемат интернационалистическото мислене на своята идеология, образователната система неизбежно им е преподала и вездесъщата национална програма. В определени моменти двете откриват обща логика. Например идеята за капиталистическата експлоатация може добре да се съчетае с тази за националното потисничество: националните малцинства са жертва и на двете едновременно. И ако социализмът може да се построи в „една отделно взета страна“, това може да се съвмести с идеята за развитие и укрепване на националната държава. Комунистическите лидери съчетават комунистическата идеология с национализма без да виждат противоречие, но често предлагат оригинални идеи за решаването на стари проблеми. Традиционно националистите се интересуват от политическа независимост и национално обединение (иредентизъм), но комунистите предлагат различни решения, предимно някакъв вид федерации от „съветски републики“; поне първоначално комунистическите партии не се интересуват от етническа хомогенизация на (националната) държава.

Тези по-ранни години на национална политика на комунистическите партии се оказват също така най-трудни за интерпретиране. На по-късните етапи комунистическите режими до голяма степен се затварят в себе си и собствените си проблеми, официалният дискурс преминава в режим на самодостатъчност. В този контекст дори много учени започват да размишляват върху комунистическия режим на своята страна и да търсят обяснение за неговите „специфики“ по отношение на комунизма изобщо, без да виждат всички сходства, да не говорим за взаимните влияния и преплитания с други комунистически държави. Тези изследователи често надценяват уникалността на комунистическия режим в своята страна – независимо дали това е „румънският сталинизъм“ или „българският комунизъм“,[32] те често го виждат (особено в сталинистката му фаза) като „най-сервилен“ към Москва, най-„антинационален“ или „най-брутален“ в изличаването на националните традиции и елити.

Един показателен пример е погрешната интерпретация на националната политика на комунистическите партии в междувоенния период. Тя често е етикетирана като „антинационална“ дори в случаите, когато не пропагандира нещо повече от равенство за малцинствата и приятелски отношения със съседните страни. Някои тактически маневри просто не се разбират и се интерпретират погрешно, както в случая с „новите нации“, признати от Коминтерна. И тук сравнението на различните гледни точки е много полезно – докато повечето български историци не виждат национализма на своята комунистическа партия в периода преди края на 50-те години, учени от съседните страни лесно го разпознават. За разлика от българските им колеги, за тях не е трудно да разберат, че призивите за „независима“ Македония, Тракия и Добруджа, както и признаването на съответните „нации“ са българска маневра.[33] Проблемът е, че този проект се проваля: от българска гледна точка македонската национална самостоятелност радикално се разминава с това, което е планирано, „тракийската нация“ е мъртвородена поради масовата гърцизация на Западна Тракия, а частичният успех в Добруджа има различен характер. В контекста на късния комунистически национализъм става трудно да бъде разбран и дори разпознат този от междувоенния период. Именно поради тази причина той заслужава повече внимание от страна на съвременната историография.

Комунистическият национализъм от 30-те и 40-те години задълго остава подценявано явление. „Патриотичните“ обертонове в линията на „народния фронт“ по онова време са добре известни, но много учени от региона са склонни да видят „национализма“ на комунистическите партии само в съседните страни, докато разглеждат „своята“ комунистическа партия като „антинационална“ и напълно зависима от чужди интереси за по-дълъг период от време.

Всъщност през 40-те години самите комунисти често обвиняват една или друга сродна партия от съседна страна в „шовинизъм“. Българите виждат „националистически“ отклонения сред гръцките комунисти и обвиняват югославските македонски комунисти, че са „шовинисти“. На свой ред македонските комунисти обвиняват българите в същия грях, и т.н.[34] Югославските комунистически съветници се опитват да преподават интернационализъм на албанските комунисти, а от албанска страна това патерналистично отношение е наречено „шовинистично“. Съвременните историци често повтарят безкритично същите обвинения.[35]

Историята на националните комунизми и комунистическите национализми в постсталинисткия период е по-широко известна и по-малко противоречива. Това, което също така е важно, е, че корените както на „националния комунизъм“, така и на „комунистическия национализъм“ са в предишните десетилетия. Поради тези причини нашето изследване ще отдели повече внимание на тези по-ранни десетилетия, когато взаимодействието между комунизма и национализма определено е по-динамично и противоречиво, но също така и много по-плодотворно. Ще бъде направен опит за разглеждане на процеса по-задълбочено чрез анализа на един казус – преплитанията между комунизма и национализма в македонския случай. Това ще ни даде възможност да разгледаме по-подробно няколко от най-важните проблеми, свързани с тази тема в региона. Преди всичко изследването ще се обърне към противоречивия въпрос за „новите нации“, признати от Коминтерна, и начина, по който той е свързан с интересите на другите комунистически партии в региона. Второ, ще бъде разгледан преходът от издигнатия от комунистите национализъм на един „национално потиснат народ“ към държавен национализъм на един комунистически режим. Проблемът не се изчерпва с македонския случай, нито пък е ограничен до взаимни влияния със съседните страни. Той е неразривно свързан с развитията в България и особено сред българските комунисти, а в същото време е неразделна част от югославската проблематика. Наред с това подробното представяне на македонския случай позволява да разгледаме историографските дебати, които отразяват дълбоките разделения по национален и политически признак и остават разгорещени до ден-днешен.

Македония – случай на комунистическо „национално изграждане“? Поглед откъм историографията

През 2005 г. Бранко Цървенковски, тогавашният президент на Република Македония и дългогодишен лидер на Социалдемократическия съюз (политическа партия, отъждествявана с бившите комунисти), излезе с неoбичайна инициатива, която предизвика оживен обществен дебат. Той предложи в центъра на столицата Скопие да бъде издигнат паметник на Йосип Броз Тито. Цървенковски се обоснова с аргумента, че югославският комунистически ръководител заслужавал подобно признание за своя принос към македонската нация. Ветерани от Втората световна война – бивши участници във въоръжено движение, ръководено от Комунистическата партия на Югославия, но прославяно под акронима НОБ (Народноосвободителна борба, 1941-1944) – изразиха възторга си от предложението на президента. Те незабавно поставиха бюст на Тито на централно място в Битоля, втория по големина град на Македония, без да имат официално разрешение от местните власти.

Случаи като този често се привиждат и заклеймяват като „носталгия“ по комунистическото минало. Те се разглеждат като завръщане към една анахронична идеология или като израз на привързаност към уж по-добрите времена. Последният аспект е особено валиден за спомените на гражданите на бивша Югославия за живота под управлението на Тито със свободата на пътуване в чужбина, с жизнен стандарт, базиран на особен икономически модел, различен от съветското централизирано административно планиране, и с по-плуралистична публичност. Но в македонския случай отношението към югославското комунистическо минало има и един особен нюанс, който трудно се вмества в обичайната „диагноза“ на т. нар. „югоносталгия“. Обяснението на това до голяма степен положително отношение несъмнено се крие в историята на самия македонски национализъм, и в частност – в неговата връзка с югославския комунизъм. Тази връзка поставя специфични дилеми.

След като най-южната югославска република обяви своята независимост през 1991 г., отхвърлянето на бившия режим беше от решаващо значение за утвърждаването на новата суверенна държавност. Но проблемът е, че почти всички национални институции и символни форми са изобретени по времето точно на този режим. Македонската държава се създава през 1944 г. като република в рамките на новата федеративна и „народна“ Югославия. Тя е успешният резултат на едно съпротивително движение, в което дневният ред на югославското „народно освобождение“ на Тито е амалгамирано с каузата на комунизма. Едва след 1944 г. македонците получават своя азбука, официално признат книжовен език, както и възможността да развиват своя пълноценна национална култура.[36] Първите македонски училища и медии – като всекидневника Нова Македония са основани от Титовитe борци през 1943-1944 г. Първият македонски театър отваря врати през 1945 г. Македонският филхармоничен оркестър е основан през 1944 г., а първата македонска опера се представя в Скопие едва през 1954 г. През 1950 г. е създаден Институтът за фолклор „Марко Цепенков“, последван през 1953 г. от Института за македонски език „Кръсте Мисирков“ и от Македонската академия на науките и изкуствата (МАНУ) през 1967 г. Ролята на югославския комунистически режим е решаваща дори за създаването на отделна Македонска православна църква през 1959 г., която е обявена за автокефална през 1967 г. Националната история сама по себе си приема своята окончателна форма в югославски политически и културен контекст. Националният исторически разказ е стандартизиран от Института за национална история, основан през 1948 г. в Скопие.

Всъщност в полето на историографията комунизмът и македонският национализъм са свързани двояко. От една страна, както подчертават някои изследователи, „патриотичната“ мисия на историческите изследвания в югославска Македония взема връх над императивите на марксистко-ленинската доктринална чистота.[37] Това със сигурност не е изключение в рамките на източноевропейските историографии при комунизма: в повечето случаи те увековечават класически национални (и националистически) разкази и интерпретативни модели и укрепват редица наследени клишета поне от 60-те години насетне. Такъв е например случаят с българската историография, с чиито интерпретации и претенции македонските учени по традиция се борят. От друга страна, колкото и „националистическа“ да изглежда македонската историография от комунистическия период, тя е не по-малко „комунистическа“, дори и понастоящем. В специфичния македонски исторически контекст не съществува до- комунистическа историографска традиция, самоидентифицираща се като македонска в национален смисъл, чиито „класически“ автори и текстове да могат да се възкресят днес и да послужат като вдъхновение за конструирането на „некомунистическа“ версия на миналото.[38] Македонският „голям разказ“ е наследил особена интерпретация на историята, чиито първи версии могат да се открият в полемичните писания на левите и в крайна сметка комунистически среди на междувоенното македонско движение. Нещо повече, македонските комунисти не само написват македонската национална история, но и поставят себе си на върха на нейната телеология: днес македонските историци все още изтъкват патриотичния характер на комунистическата народноосвободителна борба, насочена преди всичко против българската окупация през Втората световна война.

Както показва примерът с историографията, в македонския случай комунизмът и национализмът са преплетени. Трудно е да се определи кой от тези елементи има предимство. Първо, трябва да се вземе предвид връзката между югославския комунизъм и македонското „национално изграждане“. Въпреки че прояви на македонски национализъм са засвидетелствани още през 70-те години на XIX век, окончателното конструиране на македонската национална идентичност съвпада с изграждането на комунистическа Югославия и видимо е насърчавано от него. Ето защо след инициативата на Цървенковски от 2005 г. бивши комунистически партизани, политици от Социалдемократическия съюз на Македония и историци, свързани с тази партия, напомниха на обществеността, че македонците са били признати като отделна нация и са получили своя държавност, език и култура едва в рамките на Титова Югославия. Преди комунистическия югославски режим македонската национална идентичност не е била институционализирана: тя е успяла да се развие благодарение на, а не въпреки, режима на Тито.

Второ, преплитането на национализма и комунизма в македонското „национално изграждане“ след Втората световна война има своите исторически корени в междувоенния период, когато българският комунизъм играе решаваща роля за развитието и международната легитимация на македонския национализъм. Левите и комунистически кръгове, които създават първите версии на македонския исторически разказ, са свързани предимно с Българската комунистическа партия, а чрез нея – и с международния комунизъм. Българските комунистически водачи допринасят за признаването на македонска национална идентичност от Коминтерна. Следователно би било подвеждащо създаването на Македонската република през 1944 г. да се представя като резултат от декрет на Тито. В различни периоди на съвременната история югославските и българските – както и гръцките – комунисти са работили за промовиранего на македонската национална идентичност.

Трябва да се признае, че мнозина учени вече са се интересували от ролята на балканските комунистически партии, както и на Коминтерна, в конструирането на македонската национална идентичност. Този аспект често се и преувеличава. Например гръцките изследвания представят македонския национализъм като „мутация“ на идентичността, задействана от балканските комунисти за техни краткосрочни цели.[39] Българските изследователи също подчертават комунистическата връзка на македонския национализъм, като аргументацията им донякъде се променя след падането на българския комунистически режим през 1989 г. Ако преди това те подчертават демиургичната роля на югославските комунисти и разглеждат македонския национализъм изключително като тяхно творение,[40] от 90-те години насетне те полемизират с Българската комунистическа партия, обвинена, че споделя „отговорността“ за съществуването на отделна македонска нация днес.[41] По ирония на съдбата в самата Република Македония десни критици на инициативата на Цървенковски отбелязаха, че определянето на почти всичко македонско като заслуга на Тито е всъщност много близо до гръцките и българските интерпретации на историята, които също представят съвременна Македония като комунистическо творение.[42]

Осъзнавайки този проблем, македонската историография от последните години се опитва да обърне връзката между комунизма и македонския национализъм, разкрита от противникови балкански учени. Вместо като сила, която „поражда“ македонския национализъм, комунистическите движения от междувоенния период и Втората световна война се представят просто като оръдия на политическа пропаганда, използвани от вече съществуващия македонски национализъм. Това е интерпретацията, предложена например от канадско-македонския историк Андрю Росос.[43] От такава гледна точка преплитането на македонската национална кауза с тази на комунизма представлява просто „брак по сметка“: македонските патриоти използват революционния потенциал и международните връзки на комунизма по чисто стратегически причини. Разбира се, за македонците, както и за останалите югославски народи, комунистическото партизанско движение през Втората световна война е преди всичко народноосвободително движение, насочено против чуждата окупация: класовата идеология е на второ място. Тя е „маска“ на чисто „патриотичните“ стремежи.

Но едно по-внимателно вглеждане в политиките на балканските комунистически партии по „македонския въпрос“ между войните и през Втората световна война би могло да постави под въпрос тези привидно ясни и всъщност опростени интерпретации, лансирани от местните историографии. През споменатия период отношението между комунизма и македонския национализъм е всъщност по-сложно, отколкото предполагат и двете версии. То не е просто „национално изграждане“ отгоре надолу, планирано от манипулативни комунистически партии и от един всесилен Коминтерн, но не е и инструменталистко маскиране на националната програма с комунистическа пропаганда. Въз основа на общия си радикализъм, насочен против политическото статукво, национализмът и комунизмът намират общ език и път в Македония. По време на това „спътничество“[44] комунистическите партии понякога приемат и използват елементи на национална еманципация, а друг път вдъхновяват такива елементи. В някои конкретни случаи комунистите се опитват да събудят национални чувства там, където такива не съществуват непременно, а в други случаи националисти използват комунистическата реторика. В същото време не само комунизмът и македонският национализъм се оказват преплетени, но също така и комунизмът и българският иредентизъм, както и комунизмът и югославският проект. Това преплитане поражда конкуриращи се прояви на македонска идентичност, които биват хомогенизирани едва след Втората световна война в рамките на Народна (впоследствие Социалистическа) република Македония.

Българската комунистическа партия и македонският въпрос: от български иредентизъм към македонски национализъм… и обратно

Конвергенцията на марксизма и македонската политическа еманципация може да се проследи назад във времето до местното социалистическо движение от късния османски период. Обикновено началото му се свързва с Васил Главинов, който през 1896 г. създава Македонската (Македоно-Одринската) социалдемократическа група. От самото начало тя лансира автономисткия девиз „Македония на македонците“, както и интернационалисткия проект за Балканска федерация. Програмните документи и публикации на македонските социалисти сурово критикуват „българския шовинизъм“ и териториални амбиции в Македония. Понякога те дори твърдят, че „македонецът“ не бива да се смята за българин, сърбин или грък, тъй като е преди всичко угнетен „роб“.[45]

Въпреки това би било пресилено в местния социализъм да се привижда израз на македонска национална идеология. Например вестникът на македонските социалисти открито се противопоставя на сръбската идея, че македонските славяни представляват сръбско-българско „тесто“, и подчертава техния „чисто български“ характер.[46] „Одринската“ част от наименованието на групата показва нейната ангажираност и със съдбата на българите в Тракия. Трудно е социалистическата артикулация на национални и социални въпроси в края на XIX и началото на XX век да се подвежда изцяло под категориите на днешния македонски или български национализъм. Ако българските историци днес заклеймяват „националнонихилистичните“ позиции на групата на Главинов, техните македонски колеги изглеждат смутени от факта, че тя не е достатъчно „осъзната“ по отношение на отделния етнически характер на македонците.[47]

Във всеки случай македонските социалисти са институционално свързани с Българската (работническа) социалдемократическа партия, учредена през 1891 г. Нейният основател – Димитър Благоев, е самият от Македония. Благоевата партия споделя същите лозунги за Балканска федерация и „Македония на македонците“. Последният се разбира в наднационален смисъл като политическа общност на всички „национални елементи“ в областта; според етническата терминология от онзи период това са „българи“, турци, гърци, власи, албанци и т.н. Ето защо е трудно да се направи разграничение между българска и македонска социалистическа програма преди Балканските войни.

Нешо повече, лозунгът на македонската автономия – наричан още „политически сепаратизъм“ – и този на балканския федерализъм по никакъв начин не са изключително социалистически. И двата са пропагандирани също от македонските борци за свобода, особено от тези от Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация, основана през 1893 г. Въз основа на техния общ радикализъм, национален и/или социален, националноосвободителните и социалистическите стремежи са преплетени в идеологията и дейността на някои от водещите македонски революционери. Техният наднационален дневен ред за автономна Македония обаче не противоречи непременно на етническите концепции на българския национализъм. В редица текстове на местните революционери „автономна Македония“ като членка на бъдеща Балканска федерация е представена като средство за постигане на свободата на „македонските българи“ без всички международни усложнения, които агитацията за „Велика България“ неизбежно би предизвикала.[48]

По такъв начин яростното противопоставяне на иредентизма на София все пак е съвместимо с един „мек иредентизъм“. В революционния дневен ред на ВМОРО автономната „Македония за македонците“ е представена като начин за защита на българското население в османските провинции от възможно гръцко или сръбско господство и асимилация. В някои случаи пък „автономна Македония“ определено се представя от революционерите като „план Б“ за българско национално „обединение“: т.е. като първа стъпка към окончателното анексиране на Македония от българската държава по примера на кратко просъществувалата Източна Румелия (1878-1885 г.).

Въпреки суровата си критика към българския държавен „шовинизъм“, социалистическата реторика е белязана от същите противоречия. Те стават още по-явни след 1919 г. в националната програма на Българската комунистическа партия – новоучредената версия на безкомпромисно марксистката партия на Благоев. През Балканските войни и Първата световна война неговите „тесни социалисти“ следват строго антиимпериалистическа и интернационална линия и се противопоставят на военните действия на София. В това отношение те се различават от дейците на ВМРО, които застават на страната на българската армия и държава. Това се отнася дори за лявоориентираните сред тях, включително македонския социалист Димо Хаджидимов. В същото време българските тесни социалисти развиват пропаганда, която днес често се смята за „антибългарска“. В един случай Благоев, който е роден в с. Загоричани (дн. Василиада в гръцка Македония), дори отрича своите български корени от трибуната на Народното събрание в София и се обявява просто за „славянин“.[49]

Поражението на България в Първата световна война и реанексирането на почти цяла Македония от Гърция и от новопровъзгласеното Кралство на сърби, хървати и словенци възражда лозунга за автономна „Македония на македонците“. Той бързо бива възприет от левите революционери от бившата ВМОРО. Хаджидимов издава брошура с показателното заглавие Назад към автономията, в която критикува „великобългарския“ национализъм и „империализъм“. Същевременно той открито посочва, че идеята за създаването на автономна Македония в нейните „географски граници“ и извън България е „българска идея“, която се очаква да съхрани „българския елемент“ в региона.[50] Донякъде сходен проект е обявен през май 1919 г. от Първия конгрес на БКП (т.с.) – партията, към която Хаджидимов се присъединява, последван по-късно от редица македонски дейци. Вместо мъглявия лозунг за македонска автономия, БКП пропагандира създаването на Съветска република Македония в рамките на бъдеща Балканска социалистическа съветска федерация. Това едва ли е изненада от страна на българските комунисти, като се имат предвид техните по-ранни социалистически програми. Но те отиват дори по-далеч, призовавайки за подобен статут на Тракия и Добруджа.

Днес антикомунистически анализатори интерпретират позицията на БКП за независима (но съветска) Македония, Тракия и Добруджа като открито „антибългарска“ политика. Някои от тях дори обвиняват комунистите, че са призовавали за унищожаването на България.[51] Трябва обаче да си представим картата на тази страна след Първата световна война. В резултат на съюза си с Централните сили България е изгубила Македония и запазва само малкия Пирински край. Дори районът на Струмица, анексиран след Балканските войни, е откъснат и даден на Кралството на сърби, хървати и словенци. Практически цяла Добруджа е извън България в междувоенната „Велика Румъния“. Когато говорят за Тракия, комунистите (и не само те) определено имат предвид по-конкретно статута на Западна Тракия (или Беломорска Тракия, както е известна в България), придадена към Гърция през 1920 г. В проекта за Македонска, Тракийска и Добруджанска републики определено няма какво толкова да бъде откъснато от България.

В този начален период българските комунисти очевидно търсят да „решат“ българския „национален въпрос“: споменатите три области всъщност представляват трите основни оси на българския междувоенен иредентизъм. БКП е на мнение, че не е възможно жизнеспособно решение на проблема по стария „буржоазен“ начин – чрез териториален експанзионизъм. Резолюцията на нейния Първи конгрес постановява, че „алчната за грабеж и завоевания буржоазия е некадърна да извоюва обединение и независимост на народа“ и че „нейната националистическа и войнствена политика фалира“.[52] След ратификацията на Ньойския договор (ноември 1919 г.), който е катастрофален за България, Димитър Благоев дори обвинява буржоазните партии в национално „предателство“: тяхната „националистическа завоевателна политика“ имала за последици само поражения и национални катастрофи. Благоев нарича „буржоазията“ „убийца на народа си“ и дори говори за „масово избиване“ на българи като следствие от дотогавашната империалистическа политика на София.[53] Ръководителят на БКП също заклеймява „насилническия“ мирен договор, тъй като той „разпокъсал“ българския народ и обрекъл части от него на „национално робство“.

Официалните резолюции и апели на партията заявяват, че планът за „Велика България“, преследван от „буржоазните националисти“, е опасна химера: той не можел да доведе до желаното „освобождение на Македония“ и „национално обединение на българския народ“.[54] Обратно, средството за това е създаването на Балканска социалистическа федеративна съветска република. Нищо в наличните документи по „националния въпрос“ от първите следвоенни години не показва, че българските комунисти не си представят Македония и останалите области (Тракия, Добруджа и дори сръбското Поморавие!) като земи, населени предимно с българи.[55] Очевидно „интернационализмът“, заявен от комунистите, не им позволява открито да прегърнат „шовинистични“ териториални аспирации: ето защо използваният вече „политически сепаратизъм“, поне в македонския случай, е върнат обратно в действие.

Би било обаче прекалено опростителско да се гледа на програмата за „свободна“ Македония, Тракия и Добруджа в рамките на Балканската федерация като на хитро пресметната криптонационалистическа маневра на българските комунисти. Техните декларации касаят и всички останали „разпокъсани“ и „поробени“ балкански народи и тяхното право на „самоопределение“, „независимост“ и „национално обединение“. Този „интернационализъм“ не е само реторична маска на скрит национализъм: предполага се, че патриотичният идеал, самоочевиден и никога непоставян под въпрос, може да бъде осъществен, без това да вреди на всички други национални стремежи, които също така се приемат за легитимни. Национализмът, дълбоко вкоренен в политическата култура на българските и изобщо на балканските комунисти, не елиминира техния комунизъм и „интернационализъм“. Наивен и късоглед или не, този модел на мислене и начин на действие ще даде парадоксални резултати.

Фокусът върху българските комунистически дейци при разглеждане на отношението на международното комунистическо движение към „националния въпрос“ на Балканите е със сигурност оправдан. Важни постове в централния апарат на Коминтерна са заети от българи: от 1921–1922 до 1943 г. (годината, в която Третият интернационал престава да съществува) Васил Коларов (преди това секретар на ЦК на БКП) е член на Изпълнителния комитет на Коминтерна (ИККИ) и на неговия Президиум, а за около две години (1922-1924) е и негов генерален секретар. Най-известният български комунистически ръководител – Георги Димитров, е начело на ИККИ между 1935 и 1943 г., след като е бил председател на Западноевропейското бюро на КИ. През 1920 г. последното създава специална структура, наречена Балканска комунистическа федерация (БКФ), която следва да координира дейностите на комунистическите партии на Балканите. Тази структура е оглавена от Димитров. Линията на БКП по македонския въпрос силно влияе на политиката на международния комунистически щаб, въпреки че българските дейци постоянно трябва да се съобразяват както с политическите императиви, идващи от съветските лидери на КМ, така и с интересите на външната политика на Москва.[56]

От самото си начало Балканската комунистическа федерация осъжда националистическите политики на балканските „буржоазии“ като враждебни на интересите на „поробените народи“, населяващи Македония, Тракия и Добруджа.[57] Като се има предвид фактът, че Димитров – самият той от македонски произход – все още говори за игото на „компактни части“ от „българския народ“ в Македония,[58] патриотичната логика на българските комунисти е повече от видима зад говоренето за „народите“ на споменатите области. Но на Шестата конференция на Балканската комунистическа федерация (ноември 1923 г.) Коларов заявява, че „македонското население иска да бъде зачитано като националност, да придобие своите национални права“.[59] Преди този момент терминът „националност“, който предполага някакво етническо различие, както и споменаването на национални права, отсъстват от говоренето на българските комунисти за македонците. В ретроспекция декларацията на Коларов може да се разглежда като важна стъпка към признаването на македонската национална идентичност. Въпреки това тази стъпка не отива много далеч: Коларов уточнява, че въпросното желание съществувало не само сред „българите от Македония“, но и сред другите елементи (гърци, турци, албанци, сърби), които населяват областта.[60]

Все пак комунистическите артикулации на традиционната наднационална програма за „Македония на македонците“ започват вече да придобиват (етно)национален аспект. Българските ръководители очевидно черпят вдъхновение от ленинистката теория за правото на национално самоопределение, но също така и от съветския опит в решаването на „националния въпрос“. От особена важност в тази област е доктрината на тогавашния комисар по националностите – Сталин.[61] Но поне отначало има голяма доза несигурност и неяснота в употребата на термини като „националност“, „народност“ и „нация“: комунистическите водачи споменават също „македонски и тракийски народности“ в множествено число.[62]

Във всеки случай, от 1924 г. насетне планът за отделяне на Македония. Тракия и Добруджа от съществуващите балкански държави, подкрепян от българските лидери,[63] бива наложен от Балканската комунистическа федерация и Коминтерна на другите балкански партии. Редица водещи гръцки (като Янис Кордатос и Томас Апостолидис) и югославски комунисти (като Сима Маркович и Живота Милойкович) се противопоставят на лозунга за „обединена и независима Македония (и Тракия)“.[64] Поради тази причина те са сурово критикувани от международната комунистическа централа – особено от българина Димитров.[65] По-късно Кордатос заявява, че комунизмът в Гърция се държал като съюзник на българския шовинизъм,[66] и тази оценка може би не е толкова абсурдна. През 1924 г., на базата на същата програма за независима Македония в Балканската федерация, българските комунисти успяват да установят сътрудничество, макар и само за кратко, с българските „шовинисти“ от дясната междувоенна ВМРО.

Администраторите на световната комунистическа централа в Москва вярват, че националноосвободителните движения притежават значителен „революционен потенциал“. Ето защо те са заинтересовани да привлекат под свое влияние (все още) важната македонска организация и да ѝ укажат „правилната посока“. В резултат на серия разговори с нейните ръководители, през 1924 г. е подписан „Майският манифест“, призоваващ към основаването на македонска държава като съединително звено между балканските народи.[67] Тонът на документа е повлиян до голяма степен от комунистическата реторика: той заклеймява „шовинистичните“, „анексионистични“ и „империалистически“ балкански правителства, призовава за създаването на „единен балкански революционен фронт“ и декларира подкрепата си за „прогресивно-революционни движения“ в Европа. Още по-поразителна е друга негова черта. Манифестът използва изключително термините „македонци“, „македонско население“ и „македонски народ“: последният дори е разграничен от „българския народ“. Може би парадоксално, но докато българските комунисти бележат успехи в налагането на собствената си платформа по македонския въпрос, смятана за националистическа от други балкански комунисти, тяхната реторика всъщност става все по-малко българсконационалистическа. Този процес става по-очевиден в следващите години.

След като лидерът на ВМРО Тодор Александров оттегля подписа си от Майския манифест, а под ръководството на неговия приемник Иван Михайлов[68] македонската организация става твърдо антикомунистическа, функционерите на Коминтерна създават през 1925 г. своя ВМРО, наречена ВМРО (обединена). Въпреки че нейната задача е да пропагандира балканската политика на международната комунистическа централа, организацията практически се контролира от българските комунисти.[69] Преди нейното създаване не са търсени консултации нито с югославските, нито с гръцките им другари: тя е явно наложена на Комунистическата партия на Югославия и на Комунистическата партия на Гърция въпреки резервите на някои техни дейци.[70] Макар ВМРО (обединена) никога да не успява да установи влияние над значими части от македонското население, анализът на нейната идеология е важен, тъй като показва развитието на комунистическата ангажираност – тази на Коминтерна и на БКП – с македонския национализъм. В дългосрочен план някои от нейните лидери също така придобиват значение или като политически дейци, или най-малкото като символни фигури в по-късния исторически разказ.

Дори без да се прави пълен дискурсивен анализ на публикациите и документите на организацията, може лесно да се види, че изрази като „македонски народ“ и „македонско население“ определено заменят традиционното споменаване на „македонски българи“ (което никога не е изоставено от дясното ВМРО например).[71] В речника на ВМРО (обединена) терминът „български“ се свързва с прилагателни като „реакционен“, „шовинистичен“ и в крайна сметка „фашистки“: това са означенията, използвани например за ВМРО на Михайлов и за правителствата в София. Обратно, „македонски“ се използва редом с думи като „революционен“, „прогресивен“ и „народен“. Още през октомври 1925 г. първата публична декларация на ВМРО (обединена) подчертава угнетеното положение на „македонския народ“ в трите балкански държави, на първо място – в България.[72]

Въпросът за македонската (етно)национална идентичност обаче остава до голяма степен мъгляв. От самото начало някои от активистите на ВМРО (обединена) прокарват идеята за специфична национална кауза на македонците, но в техните аргументи прозира старата наднационална доктрина: те все още говорят за македонци „независимо от вероизповедание и народност“, а не за етнически македонци като отделен елемент.[73] Идеята, че македонците са различни в етнокултурно отношение обаче е лансирана през август 1928 г. от българския функционер на Коминтерна Васил Коларов. На Осмата (и последна) конференция на Балканската комунистическа федерация Коларов обявява, че българската буржоазия провежда „асимилация“ на „македонското население“ в Петрички окръг (Пиринския край).[74] Но в проектодиректива, адресирана до балканските комунистически партии и разработена от Балканската комунистическа федерация през август-септември 1928 г., се споменава „македонското население от български, турски, еврейски и аромънски произход“ в Гърция.[75]

В същото време в България и Югославия документът визира само „македонци“ и  „македонско население“.

Въпреки това, дори през 1930 г. вестникът на Федерацията под редакцията на Димитър Влахов, лидер на ВМРО (обединена), атакува теорията за съществуването на отделен македонски славянски етнос на сръбския географ, Нован Цвиич и утвърждава българския етнически характер на „болшинството от македонското население“.[76] Тези противоречиви изявления биха могли да предизвикат само объркване относно смисъла на понятието „македонци“, използвано от балканските агенции на Коминтерна към края на 20-те години.

Тяхната реторика изобщо щедро гарантира правото на самоопределение и често слага безразборно в една и съща рубрика „угнетени“ народи, но също така и многонационални региони с редица „угнетени“ общности, всяка от които е свързана с традиционни иредентизми на съседни страни. Налице е явна колизия между интернационалистката идеология на комунистите, която не им позволява открито да подкрепят „буржоазни“ иредентистки политики, и опита за инструментализиране на национализма под маската на ленинисткия принцип на самоопределение. В резултат на това броят на „угнетените“ с техните „национални въпроси“ драстично се увеличава. В своя статия за националнореволюционните движения на Балканите от октомври 1928 г.[77] Георги Димитров говори за следните „национални въпроси“: македонски, добруджански, тракийски и албански (sic!), както и бесарабски, хърватски, черногорски, далматински, словенски, трансилвански, буковински. В този контекст очевидно е трудно да се прецени степента, в която македонците са смятани за отделен народ в (етно)национално отношение. Дали техният случай е по-близък до този на „добруджанците“ или „буковинците“, или до този на хърватите или албанците?

Димитров със сигурност не си представя отделна нация зад всеки от „националните въпроси“, които изброява. Той не споменава за отделни „тракийци“ и „добруджанци“, когато говори за България, Гърция, Турция и Румъния, но назовава „македонците“, когато обсъжда ситуацията в Сърбия, както и „местното македонославянско население“ на Гърция. В неговия анализ на България също е налице известно „етнизиране“ на понятието „македонци“. Той упреква българската буржоазия за това, че приема македонците от Пиринския край за „чисто българско население“: Петричкият окръг е определен като „угнетен“ от режим, който е „още по-тежък и суров“, отколкото в другите части на страната.

Но тук все още има нотка на колебание: Димитров се позовава на „сходството на езика и културата“ между българи и македонци (което българската буржоазия е набедена, че използва в националистическите си претенции) и прави заключението, че в Петричкия край „националното потисничество“ се проявявало „предимно в икономическо ограбване и политическо угнетяване“. Идеята на Коларов за „асимилацията“ на македонци в България изглежда омаловажена, но не и изключена напълно.

Гледната точка на Димитров трудно се поддава на разбор, по както изглежда, въпреки че българският комунистически водач използва термина „македонци“ и избягва да споменава за „българи“ в югославска и гръцка Македония, той все още не е склонен да си представя национално потиснати македонци в България. Неговата употреба на идеята за „македонославянско население“ в Гърция със сигурност съдържа приятелски жест към гръцките комунисти, които вече са обвинявани в своята страна, че поддържат българските иредентистки аспирации. Но, от друга страна, подчертаването на икономическото и класово „потисничество“ на македонците в България и указването на тяхното етнокултурно „сходство“ с българите издава „политически коректния“ характер на употребата на термина „македонци“.

Ленинистката реторика на комунистите обаче влага национално съдържание в идеята за класова борба против „потисничеството“ в проблемния регион. През юли 1929 г. един доклад на ВМРО (обединена) в Петричко/Пиринска Македония характеризира последната като „колония на България“, подложена на безмилостна експлоатация както от буржоазната държава, така и от дясната ВМРО на Иван Михайлов.[78] Около месец по-късно Вторият разширен пленум на ЦК на БКП определя Пиринска Македония, както и българската част от Тракия, като национално „поробени“ области. Членовете на партията са призовани да подкрепят борбата на „македонци“ и „тракийци“ в България за самоопределение до отделянето и обединяването им в независими държави. Подобни лозунги се приемат и за Добруджа, както и – доста очебийно – за Западните покрайнини, т.е. областите в Сърбия (Царибродско и Босилеградско), населени с българско етническо мнозинство.[79] В тези последни случаи БКП почти открито се присъединява към един български иредентистки дневен ред. А еднаквото третиране на случая със „Западните покрайнини“, както и на Добруджа с македонския случай отново показва липсата на идея за обособена македонска национална идентичност. В свое писмо до ЦК на БКП от май 1931 г. Георги Димитров отново идентифицира като аналогични случаите на македонското, тракийското и добруджанското „населения“, „маси“ и „народи“, призовавайки към отделянето им от „държавите-поробителки“.[80]

В крайна сметка, как трябва да разбираме тази особена конфигурация между комунизъм, български национализъм и македонски национализъм? Ясно е, че поне първоначално националната програма на българските комунисти е ръководена от един „мек иредентизъм“. БКП не е склонна да изостави онези, които смята за сънародници в Добруджа, Тракия и Македония, на „асимилационистките“ политики на Букурещ, Атина и Белград. При това, въпреки интернационалистките лозунги, тя не предоставя това население на контрол от страна на „братските“ балкански комунистически партии. Напротив, благодарение на своите позиции в Коминтерна и в Балканската комунистическа грация българските лидери задължават съответните партии да дадат своята подкрепа за „националноосвободителни“ организации като ВМРО (обединена). Конкретно по отношение на намеренията на Димитров и Коларов – не се ли стремят те да поставят Балканите под български комунистически контрол? Но ако е така, то въпреки успеха на тяхната линия, те все пак пропагандират съществуването на отделни добруджански, тракийски и македонски „народи“, И поне в случая с македонците налице е тенденция към признаване на тяхната )етно)национална особеност. При това положение, не са ли българските комунисти „национални нихилисти“, които не възразяват срещу размножаването на „нови нации“ на мястото на българите?

Отговорът на всеки от тези въпроси най-вероятно е отрицателен. Българските комунисти не престават да бъдат „патриоти“, възпитани с традиционните разкази на официалната българска национална история и идеология. Но макар и тяхната нагласа да е донякъде националистическа, те не престават да бъдат комунисти и „интернационалисти“. Като такива те не са в състояние да подкрепят каквато и да било експанзионистка „шовинистична“ политика. Длъжни са да вземат предвид също и позицията на своите другари комунисти на Балканите, които често имат различни идеи за националния състав на проблематичните области и особено за идентичността на македонското население. Неяснотата около термини като „народ“, „население“, „националност“, „нация“ и „самоопределение“ в марксистко-ленинисткия дискурс също играе определена роля във формирането на българската комунистическа линия.[81] Нещо повече, съветската практика в „решаването на националните въпроси чрез политиката на „коренизации“ клони към привилегироване на етнокултурния аспект на националната идентичност.

Накрая, трябва също така да се вземат предвид и текущите процеси на македонската национална еманципация: те са преплетени с комунистическата политика, без непременно да са вдъхновени от нея. Би било погрешно тези процеси да се разглеждат – както правят повечето български историци – като явление, изцяло дирижирано от Москва (или от Москва и Белград). През 20-те и началото на 30-те години различни фракции в македонското движение – по- специално това в България – развиват модели на македонска идентичност, повече или по-малко еманципирана от българската. Такъв е случаят с „федералистите“ и други крила и личности, с които комунистите поддържат контакти и които в крайна сметка те успяват да спечелят за каузата на Коминтерна.

Тези македонски дейци са „отцепници“ от доминантното македонско движение в България, представено от дясната ВМРО. Те водят в буквалния смисъл кървава борба с последната, като мнозина от тях загиват в нея. Въпросните активисти демонстрират отявлена македонска идентичност, която противопоставят на своя съперник – организацията на Александров и Михайлов, заклеймявана от тях като инструмент на политиката на София. Така техният македонски национализъм (или квазинационализъм) сам по себе си се оказва преплетен със слабата им позиция като преследвани „дисиденти“: може да се каже, че в техния случай категориите на националната идентичност са оформени от чисто политическа борба. На свой ред признаването на македонска национална специфика от страна на комунистите ще укрепи допълнително тази идентичност.

Това признаване е направено официално през януари 1934 г. с резолюция по македонския въпрос и дейността на ВМРО (обединена), приета от Политическия секретариат на Изпълнителния комитет на Коминтерна. Този акт е предшестван от серия стъпки. Въпросите за съществуването на македонска нация и македонски език се дебатират в международната комунистическа централа още през ноември 1932 г.[82] През февруари 1933 г. той потвърждава, че „македонските и тракийски области“ в България са национално „поробени“.[83] По-късно същата година тази теза е потвърдена от БКП, която – в съответствие с новата линия на Коминтерна – изоставя традиционния лозунг за Балканска федерация: предполага се, че самоопределението на Македония и Тракия ще се осъществи без създаването на нов наднационален съюз. ВМРО (обединена) също приема тази линия. Нещо повече, нейни водачи заявяват, че от национална гледна точка македонците са различни от българите.[84] Това със сигурност е единственият логичен начин за поддържане на предходната теза, че Пиринският край търпи национален гнет. От ВМРО (обединена) въпросът за македонската идентичност се връща в Коминтерна, и по-точно – в неговия Балкански лендерсекретариат.

Резолюцията на Коминтерна от януари 1934 г. заявява съществуването на отделна македонска нация и македонски език.[85] Последният аспект показва едно твърде „етническо“ разбиране на националната идентичност, което е налице в сталинисткия акцент върху „общността на езика“ (наред с общността на територията, икономическия живот, „психическото устройство“ и „общността на култура“) като основна характеристика на нацията. Както пише Сталин в класическата си творба по въпроса от 1913 г., „няма нация, която би говорила едновременно на различни езици“ (Нет нации, которая бы говорила сразу на разных языках)[86] Стандартизацията на езика също така е важно оръдие в съветските политики на коренизация.

Така комунистическото понятие за „македонска нация“ се различава съществено от предишните наднационални понятия за „македонски народ“, използвани в рамките на македонското освободително движение: то вече не покрива всички „национални елементи“ в областта, а само „македонските славяни“, които в този случай се смятат за етнически различни както от българите, така и от сърбите. Резолюцията на Политическия секретариат на ИККИ атакува в частност „българския шовинизъм“, който, „използвайки близостта на македонския език с българския, ги [македонците] обявява за българи и с това оправдава окупационния режим в Петрички окръг на Македония…“ В споменаването на „близостта на езика“ могат да се разпознаят гореспоменатите анализи на Димитров.

Актът на Коминтерна предизвиква по-късно различни историографски интерпретации. Българската историография, особено понастоящем – след падането на комунистическия режим, често се позовава на него, за да отрече македонската национална идентичност като „изкуствен продукт“, изобретен от комунистическата централа в Москва и/или от БКП, Георги Димитров и Васил Коларов. Македонската историография го споменава рядко, но в случаите, когато е цитиран, документът се разглежда като „естествена“ последица, „наложена“ от процеса на национално съзряване на македонците.[87] Случаят обаче е със сигурност по-сложен.

Съмнително е доколко функционерите на Коминтерна са имали ясна визия по въпросите на идентичността в Македония. Всъщност мемоарите на Димитър Влахов, лидера на ВМРО (обединена), чиято намеса изглежда решаваща за приемането на резолюцията, потвърждават точно обратното.[88] Тенденцията към отъждествяване на македонския случай с други (като Тракия и Добруджа), която ясно личи в изявленията на Коминтерна, свидетелства за мъглявите представи на функционерите. Но както се потвърждава именно от фигурата на Влахов, националната еманципация на македонски дейци с лява или комунистическа ориентация определено задава формулата, благословена от световната комунистическа централа. Следователно не може да се говори за чисто комунистическа измислица отгоре без връзка с действителността. В същото време, далеч от всяка истинска загриженост за реалните стремежи на македонците, резолюцията от 1934 г. е част от политическа конюнктура, която скоро се променя.

Както е добре известно, Седмият конгрес на Коминтерна (юли-август 1935 г.) лансира създаването на „народни фронтове“ с леви и буржоазно-демократични партии на антифашистка основа. Новата линия одобрява и дори насърчава известен „патриотичен“ нюанс в пропагандата на комунистическите партии. Трябва да се отбележи, че главният доклад на конгреса е изнесен от Георги Димитров, който всъщност е и основният промотор на тактиката на народните фронтове.[89] В речта си Димитров открито атакува „националния нихилизъм“ – понятие, което ще се радва на дълготрайно бъдеще особено в реториката на българския комунистически режим между 60-те и 80-те години. От този момент нататък комунистите се опитват да впишат своята „антифашистка“ дейност в дългия континуитет на националната история и да се представят за наследници на местни радикалдемократични традиции. Особено добре се инструментализират в комунистическия дискурс национално-романтичните образи на разбойници с ужким патриотичен характер, като южнославянските и румънски хайдути и гръцките клефти.[90]

Ръководството на БКП веднага приема новата тактика на своя Шести пленум през февруари 1936 г. и добавя изтъкнат патриотизъм в своята реторика и във вече наличната защита на „интересите на народа“ срещу манипулациите на „предателската буржоазия“. Националната програма също се променя: партията трябва да вземе предвид факта, че Коминтернът е престанал да призовава за разлагането на всяка цена на съществуващите национални държави. Това важи за съседите на България. Все пак, това не означава изоставяне на българските претенции по отношение на части от населението в тези страни – тъкмо напротив. В края на 1936 г. Работническата партия – легалната представителка на БКП – призовава за равноправие на „българските малцинства“ в Румъния, Югославия и гръцка Тракия и дори за връщането на Южна Добруджа и на Западните покрайнини на България.[91] Изглежда само в последния случай говоренето за „българско малцинство“ в Югославия е приемливо: отделната национална идентичност на македонците и тяхното право да имат собствена държава са потвърдени.

Накратко, декларацията показва две важни трансформации, които няма да бъдат сериозно преразгледани през годините непосредствено преди и по време на Втората световна война. От една страна, новият дневен ред на международното комунистическо движение – създаването на народни фронтове – предполага определена толерантност към традиционните цели на българския иредентизъм. От друга страна, македонският случай е ясно разграничен от този на Тракия и Добруджа. Лозунгът за самоопределение на „тракийците“ и „добруджанците“ е изоставен: те се разглеждат отново като части от българското население. Тази промяна определено не може да се обясни, без да се вземе предвид както сложността на македонския случай („ябълка на раздора“ между гърци, българи и сърби), така и еволюциите на идентичността в самата Македония, които нямат аналог в Тракия и Добруджа. Още през 1927 г. вестникът на ВМРО (обединена) посочва, че младежта в онази част на Македония, която се намира под сръбско/югославско управление, е развила македонско национално съзнание независимо от своя произход („български“ според терминологията на изданието, влашки или друг).[92] Разгръщането на местно партизанско движение против българската окупация през Втората световна война ще покаже, че това впечатление не е погрешно. А и, както вече беше споменато, македонските деятели в България, близки до комунистическата партия, са също толкова еманципирани.

Точният политически статус на „свободна“ Македония обаче става по-неясен. Традиционният идеал за „Балканска федерация“, наследен от балканската социалдемокрация от края на XIX век, е изоставен с резолюцията на ИККИ относно македонската нация през 1934 г. В същото време народно-фронтовската тактика на Коминтерна отхвърля лозунга за „независима Македония“ като „опасен“ в този конкретен момент. Резултатът е пълно объркване сред балканските комунисти. През 1937 г. нови указания, разработени от българските комунисти Васил Коларов и Владимир Поптомов – последният също е и лидер на ВМРО (обединена) – призовават за създаването на една „Македония на македонците“, но без да уточняват нейната политическа форма.[93] Всъщност по това време самата македонска „агенция“ на Коминтерна – ВМРО (обединена) е разпусната от международната комунистическа централа като непотребна при новото развитие на обстоятелствата. Както ще покаже следващата част от това изследване, липсата на ясна програма за бъдещето на Македония води до националистически спор между балканските комунисти по време на Втората световна война.

Еволюцията на междувоенната политика на БКП по македонския въпрос може да създаде впечатлението за историческа диалектика, достойна за истински марксисти. Тя може да се проследи в многобройните манифести, резолюции и други документи на партията. В резултат на този диалектически обрат първоначалната загриженост за „частите от българския народ“, паднали под чужд „национален и класов гнет“ най-вече в Македония, завършва с ясно признаване на македонците като отделна нация дори в самата България. В навечерието на Втората световна война македонският национализъм процъфтява в среди на активисти, свързани с БКП – като Македонския литературен кръжок в София. Неговите членове се заемат със задачата да създадат македонска литература и да проучат историята и фолклора на македонците,[94] макар че много от тях са способни да се изразяват само на български език.

Както вече беше посочено, причините за този обрат в националната програма на БКП несъмнено са комплексни. Тактиката на Коминтерна да „привлича“ националноосвободителни движения за каузата на световния комунизъм се проваля още през 1924 г., след като главната македонска организация ВМРО, отхвърля Майския манифест. От този момент нататък партийната линия е ясно обвързана с групи и личности, които се намират в уязвима позиция в македонското движение в България. Именно тези дейци развиват македонски национализъм: първоначално това, което отхвърлят, е официалният държавен национализъм и „шовинизъм“ на българската държава, но постепенно те се еманципират и от българската национална идентичност като такава. Тази еманципация обаче се случва в и благодарение на една идеологическа осмоза с комунизма: тя не е независима сила, която само търси съюзник и случайно открива съчувстващи комунистически партии.

И все пак, подкрепата от страна на последните означава ли, че те са били напълно скъсали със съответните традиционни национализми? Дали например БКП изоставя своите български национални (националистически) цели в полза на един праволинеен интернационализъм? Дали тя наистина прокарва по един „национално нихилистичен“ начин окончателното отделяне и загуба на Македония – главната българска иредентистка мечта?

Според антикомунистическите автори в България днес БКП прави точно това. Наред с националната програма от междувоенния период силно доказателство за „националната измяна“ е официалната политика на българската държава след идването на власт през септември 1944 г. на Отечествения фронт (ОФ), версия на Народния фронт, пропагандиран от Димитров десетина години по-рано. Новите власти в София влизат в преговори с „народна“ Югославия на Йосип Броз Тито с цел създаване на голяма федерация на южните славяни от Адриатика до Черно море. Залозите отново включват бъдещето на Македония и „обединението“ на нейните три географски дяла.[95] Малкият Пирински край, който е част от България още от Балканските войни, бива подготвен от водачите на ОФ и БКП един ден да се присъедини към новообявената Македонска република в рамките на Югославия.

Поради тази причина, комунистическите власти предприемат редица мерки за установяване на „културна автономия“ в Пиринския край: пропагандата, подчертаваща „македонския характер“ на областта се активизира през 1947 г. с въвеждането на македонски език и история на „македонския народ“ като предмети, преподавани в местните училища, както и с откриването на македонски театър, книжарници и т.н. През декември 1946 г. огромното мнозинство от пиринското население, както и значителен брой бивши имигранти от гръцката и югославската част на Македония са регистрирани като етнически македонци при първото преброяване на населението в комунистическа България.[96] Този факт само подкрепя антикомунистическите оценки на управлението на БКП като „антинационално“: комунистите са работили за „загубата на национален суверенитет“ и унищожаването на българските „държавни традиции“ в името на една интернационалистическа южнославянска федерация и са предприели „денационализация“ на български граждани. Всичко това се случва във време, когато официалната им пропаганда непрекъснато клейми „буржоазния великобългарски шовинизъм“.

Но ситуацията отново е по-сложна. Докато югославските македонски лидери още от есента на 1944 г. активно настояват за незабавното обединение на Пиринския край с тяхната република, българските им колеги реагират с изключителна предпазливост и се противопоставят на опитите за превръщане на Пиринско в „държава в държавата“.[97] В същото време София се опитва да обвърже отстъпването на Пиринския край с връщането на Западните покрайнини. Накрая, с Бледските споразумения (август 1947 г.) българите успяват да наложат своите виждания за обединението на Македония: то трябва да се случи след – а не преди – българо-югославския съюз и едновременно с връщането на Западните покрайнини. Нещо повече, докато Титовото ръководство предлага интегриране на България в Югославия като седма република със статут, еднакъв с този на Сърбия, Хърватска или Македония, ръководителите в София настояват на федерация от австро-унгарски тип, където България и съществуващата Югославия да имат равен политически статут.

„Културната автономия“ на Пиринския край, толкова често цитирана от антикомунистическите анализатори в България, е всъщност повторение на съветските практики на коренизация: въпреки цялата „антишовинистична“ и интернационалистическа реторика, задачата в този случай е укрепването, а не изоставянето на комунистическия контрол над даденото население. Наистина, БКП окуражава и дори налага небългарска идентичност в Пиринския край, а крайната цел на кампанията е отстъпването на територия на „обединена Македония“. Но това следва да се направи в рамките на държавна федерация, в която България се предполага да участва. Проектът е далеч от „националното предателство“: наличната партийна документация постоянно говори за спешната необходимост от укрепване на българската държавна власт в Пиринския край и за предотвратяване на установяването на политическа граница между него и България.[98]

Във всеки случай, националната политика на българските комунисти през първите три десетилетия на съществуването им е противоречива. В техния силно идеологически език комунизмът и национализмът са взаимно свързани по такива (често парадоксални) начини, че – въпреки противоречията помежду им, нито един от двата полюса не е пожертван. Не може да се каже че БКП е едностранно интернационалистка, а още по-малко, че е „национално нихилистична“ (последният израз е част от речника на Димитров), но все пак е трудно да се каже, че е просто националистическа и иредентистка.[99] Комунистическите лидери вместо това се опитват да примирят политическия дневен ред на широкия международен контекст, от който са част, с патриотичните императиви, приети като даденост в резултат на тяхното собствено национално (националистическо) образование и култура. До края на 40-те години този синтез е изпълнен с противоречия. По-късните развои обаче показват колко далеч са българските комунистически управници от това да бъдат антинационални.

Рядка възможност за препотвърждаване на националния интерес във връзка е македонския въпрос се открива с разрива между Тито и Сталин през 1948 г., когато БКП незабавно взема страната на Съветския съюз. Вече в Букурещ, по време на Втората сесия на Коминформа/Информбюрото, където ръководството на Югославия е обвинено в измяна спрямо „социалистическия фронт“, Трайчо Костов, секретар на ЦК на БКП, страстно критикува „националистическата“ югославска политика в Македония. Два висши форума на партията през 1948 г. (Шестнадесетият пленум на ЦК и Петият конгрес) бързо бележат преориентация в признаването на македонската национална идентичност. Етикетът „шовинизъм“, използван преди това за българската „буржоазия“, бива веднага залепен на югославското комунистическо ръководство, както и на „скопските агенти с тяхната „националистическа пропаганда“ в Пиринския край. Георги Димитров дори заявява, че населението там говори само на български и че от незапомнени времена се чувствало свързано с българския народ, от който не искало да се отделя. Той също така заклеймява властите в югославска Македония за това, организирали системна кампания против всичко българско в тяхната страна.[100]

В продължение на още едно десетилетие официалната позиция по въпроса за македонската идентичност остава противоречива. От една страна, комунистическата държава предприема всички възможни мерки за укрепване на „държавността“ в Пиринския край. До 1955 г. и особено до смъртта на Сталин през 1953 г. България участва активно в пропагандната война на Коминформа срещу Югославия, което е повече от полезно от гледна точка на нуждата от затвърждаване на една по-патриотична позиция по македонския въпрос. Македонската национална идентичност в нейния окончателен вариант, развит в рамките на Югославия, се отхвърля: това важи особено за македонския литературен език, критикуван като „сърбизиран“ още през 1948 г. От друга страна, София продължава да признава македонско население в Пиринския край: на езика на пропагандата от началото на 50-те години както „титовизмът“ („Титовият фашизъм“, югославският „шовинизъм“), така и „михайловизмът“ (т.е. българският „шовинизъм“ на ВМРО, водена от Иван Михайлов) биват заклеймени.[101] Вътре в България партийните власти се опитват да промовират определен вид македонска идентичност, различна от тази на югославските македонци и възможно най-близка до българската. Те дори се опитват да използват признаването на такава идентичност против Югославия.[102]

Изкачването на Тодор Живков до върховната власт от 1956 г. насетне слага край на безплодните усилия. В началото на 60-те години официалната линия на София по македонския въпрос окончателно се изяснява. Комунистическата власт започва твърдо да отрича съществуването на македонци в България, но също така и съществуването на исторически основи на отделната идентичност, за която претендират македонците в югославската република: македонците от двете страни на границата са обявени (отново) за етнически българи. Националната политика на Живков възкресява цялата традиционна „буржоазна“ и „шовинистична“ аргументация относно историята и етническата принадлежност на славяноезичното население на географска Македония.[103] Следват безкрайни разпри между български и югославски партийни и държавни ръководители, историци, журналисти, езиковеди, писатели и етнографи относно идентичността на дълга редица исторически личности от Македония, както и относно значението на исторически събития от средновековието до Втората световна война. Политбюро и Секретариатът на ЦК на БКП неуморно издават указания, тезиси, директиви и решения, призовавайки всички възможни държавни институции и културни и изследователски институти (Академията на науките, университетите, Министерството на външните работи, медиите, тайните служби, дори Българската православна църква) да се противопоставят на „фалшификацията на историята“ от страна на югославските македонци и да покажат тяхната неразривна принадлежност към българския етнос?[104]

Както забелязват някои анализатори, агресивните националистически тонове на „македонската“ свада между България и Югославия нямат аналог в другите политико-историографски спорове между източноевропейски комунистически страни?[105] Те несъмнено показват до каква степен българските комунисти не са изоставили национализма. Той е налице в периода на Димитров въпреки всичките си двусмислия и е напълно освободен от Живковия „комунистически национализъм“, който в някои отношения дори надминава стандартите на стария „буржоазен шовинизъм“?[106] По отношение на македонския въпрос това, разбира се, едва ли би било възможно без наличието на подходящ аналог от другата страна на границата.

Югославският комунистически проект и македонският национализъм: в търсене на формула за съвместимост

Приносът на българските комунисти за международното признаване на македонската нация и за формирането на част от нейната идеология (особено на македонския исторически разказ) е важен. Той обаче не предизвиква истинско национално движение. Например през Втората световна война политиката на БКП не стимулира формирането на македонска националносвободителна борба в комунистически дух – нито в Пиринския край, нито в окупираните от София части на югославска и гръцка Македония. Въпреки че официалната историография в Скопие по принцип твърди, че партизанското движение в Пиринския край (контролирано от БКП) е част от македонската Народноосвободителна борба (НОБ), неотдавна тази теза беше оспорена от македонския историк Иван Катарджиев. Според този изследовател (самият той роден в Пиринско) местната комунистическа съпротива има „изключително социалнокласов и антифашистки характер.“[107] Както отбелязва Катарджиев, в българския контекст въпросът за съществуването на отделна македонска нация се свежда до „теоретични дебати“.[108] В същото време във Вардарска Македония, която е част от Югославия преди и след войната, хиляди партизани прегръщат македонската национална кауза и се борят против българската окупация. Това със сигурност би било невъзможно без подкрепата и практическата организация от страна на Комунистическата партия на Югославия (КПЮ).

КПЮ дълго време не заема ясна позиция по македонската идентичност – поне не по-ясна от тази на българските комунисти.[109] Основана през 1919-1920 г., партията отначало приема официалната унитаристка доктрина на новопровъзгласеното Кралство на сърби, хървати и словенци, според която тези три нации представляват всъщност три „племена“ на един и същи „народ“. Тази постановка е определено безполезна, що се отнася до определението на македонците: част ли са и те от същия народ? А българите, които също говорят южнославянски език? А неславянските мюсюлмански общности във Вардарската област – албанците и турците?

Югославските комунисти имат различни идеи относно националния състав на Македония, но като цяло осъзнават нейната етническа пъстрота: за тях македонският въпрос е „балкански“ въпрос, не тясно югославски. Доста често дейците на различните крила на КПЮ подчертават, че македонското население е „мозайка“ от национални елементи, сред които изброяват българи, турци, албанци, власи, но също така – ако не и предимно – сърби. В някои версии македонците се считат за етнически „преход“ между сърби и българи (теза, вдъхновена от сръбския географ Йован Цвиич и приета преди това от основателя на Социалдемократическата партия на Сърбия Димитрие Туцович) или между сърби, българи и гърци.

След Шестата конференция на Балканската комунистическа федерация (по време на която „националноугнетителният“ характер на югославската държава е жестоко критикуван), през януари 1924 г. Третата конференция на КПЮ приема правото на „самоопределение“ на народите, населяващи Кралството на сърби, хървати и словенци. Така партията е в състояние да ратифицира резолюцията на БКФ по македонския (и тракийския) въпрос. Но въпреки че е смятана за угнетена от Белград и стремяща се към самоопределение, (Вардарска) Македония явно не се разглежда като отделна национална единица: текстът на резолюцията изброява българи, турци, албанци и власи и заявява, че всички съседни нации са представени в оспорваната област, без някоя от тях да се радва на абсолютно мнозинство в нея.[110] Акцентът върху смесения характер на Македония – върху факта, че е macédoine – несъмнено отговаря на нуждата на сръбските комунисти да се противопоставят на българския иредентизъм. В същото време резолюцията се противопоставя на официалното „буржоазно“ и „националистическо“ твърдение, че Вардарска Македония представлява исторически дял на Южна Сърбия и че нейното население е етнически сръбско.

Много скоро между тези два полюса кристализира трети: етническият македонски. Споменаването на отделен македонски елемент се вижда още през 1924 г. в една брошура, написана от югославския комунист Коста Новакович.[111] В нея „македонците“ парадоксално са споменати наред със „сърбите“ и „българите“ (и неславянските националности на областта), сякаш в нея има три славянски елемента. Общата тенденция обаче е ясна: споменаването на българи или сърби във Вардарска Македония постепенно бива изоставено в полза на изрази като „македонски народ“ и „македонци“.

Това със сигурност не е присъщо единствено на югославския комунистически дискурс: както беше посочено по-горе, това са каноничните термини, използвани и в текстовете на българските комунисти, както и в тези на дейците на ВМРО (обединена). Но както и в този случай, точното значение на въпросните понятия не е ясно. В много изявления, направени от югославски комунисти, терминът „македонски народ“ звучи като наднационална категория, но в други се споменава и „македонски език“,[112] което предполага (етно)национална отлика на македонските славяни.

Резолюцията относно македонската нация и език, приета през януари 1934 г. от Политическия секретариат на ИККИ, официализира втория вариант. Четвъртият конгрес на КПЮ (декември 1934 г.) приема съществуването на отделна македонска национална идентичност и призовава за създаването „в близко бъдеще“ на отделна Комунистическа партия на Македония. Българският специалист Костадин Палешутски дори вярва, че тъкмо югославските комунисти са тези, които внушили на Москва идеята, че македонците не са нито българи, нито сърби: през 20-те години имало оплаквания от представители на КПЮ и на Комунистическата партия на Гърция, че споменаването на „българи“ в Македония благоприятствало великобългарските аспирации.[113] Всъщност както гръцките, така и югославските комунисти биват заклеймявани в своите страни като предатели на националната кауза, които подкрепят българския иредентизъм в Македония.[114] От тази гледна точка означаването на македонското население просто като „македонско“ е може би удобно за двете партии. Въпреки това, би било прекалено неспоменаването на „македонски българи“ в техните реторики да се привижда като непосредствен резултат на гръцки или сръбски национализъм.

Югославската партия далеч не е „сръбска“. Югославските комунисти търсят начини да съвместят решенията на редица „национални въпроси“ и македонският е само един от тях (макар и доста комплициран от своя балкански контекст). „Сръбският шовинизъм“, традиционно откриван от българските коментатори във всеки аспект на югославската комунистическа политика, не се вижда нито в критиките на „великосръбския гнет“, нито в плановете за дезинтеграция на Югославия, подкрепяни от КПЮ в началото на 30-те години. В този случай, като добри интернационалисти, югославските деятели следват линия, получила благословия от международната комунистическа централа. Очебийната промяна в националната програма на КПЮ от 1935 г. насетне с призива за запазване на Югославия, макар и на федеративна основа, отново следва директиви, идващи от Москва. Новата народнофронтовска тактика изисква консолидиране на антифашистките сили на Балканите: тя до голяма степен отменя предишните програми за разрушаване на съществуващите буржоазни държави и позволява значителна доза „патриотизъм“.

В този контекст признаването от страна на КПЮ на отделна македонска славянска идентичност не може да бъде разбрано, без да се вземе предвид самото съществуване на такава идентичност. През междувоенния период тя със сигурност е все още в развитие, като става все по-видима. През 20-те години във Вардарската област все още присъства пробългарски политически активизъм, поддържан от ВМРО и четите, изпращани от нея през източната граница. Но през следващото десетилетие[115] политическият и културен дневен ред на местните македонци вече не изглежда толкова радикален и определено не е толкова пробългарски. През 30-те години млади македонски интелектуалци и активисти се опитват да развият македонска литература и литературен език; в сферата на политиката техните искания са ограничени до идеята за федерализация на съществуващата Югославия, където Вардарска Македония да намери своето място като отделна единица.[116] Става дума в частност за младежи, получили образованието си в югославски висши учебни заведения.

Но точно както в контекста на междувоенна България, македонският национализъм на младите югославски македонци не може да бъде разбран, без да се вземе предвид неговата връзка с комунизма. Най-важният политически израз на този национализъм отново е свързан с комунистическата партия: това е МАНАПО (Македонски народни покрет, т.е. „Македонско народно движение“ на сърбохърватски). Създадено през 1936 г., движението е лява („прогресивна“) организация на македонски студенти в Загреб и Белград и е вдъхновено от народнофронтовската тактика. То се противопоставя на „монархофашистката диктатура“ и на „великосръбската хегемония и се стреми към автономия на Вардарска Македония в рамките на антифашистка федеративна Югославия. Като всички движения от народнофронтовски тип, МАНАПО не е еднородно: сред участниците има и български националисти, които по-късно, по време на българската окупация, получават важни постове. През 1937-1938 г. същата хетерогенна среда издава списанието Луч, съдържащо текстове на македонски, както и исторически студии, посветени на миналото на областта и на нейните „славяни“.[117] Ако в този случай македонският (и българският) национализъм е по необходимост камуфлиран, в навечерието на Втората световна война КПЮ разпространява нелегални периодични издания, които открито го изразяват. Например вестниците Билтен и Искра (Скопие, 1940) не само използват македонски език, но също така споменават исторически фигури като средновековния цар Самуил или революционера Гоце Делчев като македонски славяни.

Трудно е обаче да се измери степента на влияние на македонската национална идентичност, подкрепяна от югославските комунисти преди Втората световна война. Македонската интелигенция е все още в процес на формиране – факт, който впоследствие само помага на гръцките и българските историци в представянето на македонската идентичност като комунистически продукт, лансиран през и след Втората световна война. Вярно е, че ранните представители на тази интелигенция като поетът Кочо Рацин, са най-често комунисти, но КПЮ има относително малко членове в Македония. Партийните организации практически прекратяват съществуването си след серия от арести през 1937 г. – в момента, когато Иосип Броз Тито поема ръководството на партията.[118]

Местните комунисти сами дават частично обяснение на това слабо влияние: „македонските маси“ нямат волята да работят за запазване на Югославия дори в нова, демократична и „народна“ форма. Всъщност лозунгът за „независима Македония“, традиционно свързван с дясната пробългарска ВМРО, не е изчезнал дори в левите и комунистически кръгове, въпреки че противоречи на новата партийна линия. Затова под ръководството на Тито КПЮ се наема с деликатната задача да даде на македонската национална еманципация „адекватен“ политически израз и да я насочи в „правилната“ посока: „общата борба“ на всички югославски народи против класовия гнет и фашизма. Но изключвайки идеята за македонска независимост или отлагайки я за някакъв идеален момент в бъдещето, официалната линия на югославските комунисти пренебрегва въпроса за „обединението“ на трите дяла на географска Македония и се съсредоточава единствено върху югославската/Вардарската област.

В началото на окупацията на Югославия от силите на Оста различните артикулации на македонската идентичност и идеология сред местните комунисти – про- и неюгославски – влизат в стълкновение. Нещо повече, „интернационалистичните“ отношения между югославските и българските комунисти почти преминават в конфликт. Той е предшестван от формирането през 1940 г. на Покраински (областен) комитет на КПЮ в Македония, оглавен от Методи Щаторов. Известен още като Шарло, Шаторов е бивш деец на ВМРО (обединена), на БКП (тогава под названието Българска работническа партия) и на Коминтерна. Често дискутиран в български, югославски (и) македонски исторически публикации, случаят Шаторов заслужава по-подробно представяне, тъй като показва цялото преплитане на национализъм и комунизъм в политиките и на Югославската, и на Българската комунистическа партия, както и дилемите, пред които е изправен македонският национализъм през Втората световна война.

Още от самото начало Покраинският комитет на Шарло признава отделна македонска национална идентичност: през ноември 1940 г. комитетът издава антимилитаристки призив, в който се казва, че македонците не са „нито сърби, нито българи, а само македонци“.[119] В други документи на комитета обаче изразът „македонски народ“ покрива също и неславянските населения в региона (албанци, турци и власи),[120] което свидетелства за известни остатъчни колебания относно точното етническо съдържание на термина. Във всеки случай, през април-май 1941 г., т.е. непосредствено след нахлуването на Оста в Югославия и окупирането на по-голямата част от Вардарска Македония от България, Шаторов неочаквано прекъсва връзките между Покраинския комитет и КПЮ. Нещо повече, той поставя местната комунистическа организация под ръководството на Българската работническа партия, като преименува структурата на „Покраински комитет на Работническата партия в Македония“. Той дори изгонва двама члена на комитета, които са етнически сърби.

Антиюгославските и видимо пробългарски действия на Шаторов естествено предизвикват гнева на ръководството на КПЮ, което своевременно изпраща в Македония свои верни емисари (Мара Нацева и Лазар Колишевски). Конфликтът между проюгославските комунисти и Шарло, наричан в югославските документи и „Стария българин“, достига връх през юли 1941 г., когато самият Тито изпраща писмо до Покраинския комитет с обвинения в „национализъм“, саботаж на линията на КПЮ и контрареволюционна дейност.[121] Последната точка не е съвсем вярна. След нацистката инвазия в СССР македонските комунисти, както всички други, са задължени да организират партизанско съпротивително движение против окупаторите от Оста; като добър комунист Шаторов подготвя такава борба в Македония. Но гой е склонен да я представя като съпротива срещу фашисткото българско правителство – не непременно против анексирането на Вардарска Македония от България. В същото време югославският централен щаб се нуждае от истинско „народноосвободително“ движение в Македония – точно както в другите части на Югославия.

В резултат на това Шаторов е изключен от партията, но неговият комитет на свой ред отлъчва югославския представител Колишевски. Конфликтът достига до ръководствата на КПЮ и БКП. Фактът, че последното не критикува политиката на Шаторов, показва колко далеч са българските комунисти от „националния нихилизъм“: Македония е добре дошла в сферата на юрисдикция на БКП и партията не изглежда склонна да върне областта обратно на югославските „другари“. Последните също не са склонни да се откажат от нея. Очевидно конфликтът около Шарло е доста сходен с „буржоазната“ сръбско-българска свада относно историческата и етническа принадлежност на Македония. Но за разлика от националните буржоазни партии, комунистите са в състояние да прибегнат до по-висша, международна инстанция: Тито се обръща към Коминтерна с оплакване против „националния шовинизъм“ на Шарло и присъединяването на македонския Покраински комитет към БКП/БРП.

По стратегически съображения международната комунистическа централа се произнася в полза на югославската страна. Покраинският комитет е върнат на Тито, а българите трябва да приемат това решение. Всъщност то е достатъчно балансирано: ИККИ, чийто секретар по онова време е българинът Димитров, призовава за „тясно сътрудничество“ между БКП и КПЮ във Вардарска Македония и въпреки подчинението си на КПЮ, местната организация реално е поставена под един вид двойна югославско-българска опека.[122] Решението, взето от международното комунистическо ръководство, несъмнено показва известен скептицизъм относно способността на македонските комунисти да организират истинска партизанска съпротива, но вероятно и съмнения в спецификата на тяхната национална идентичност.[123] Колкото до българското комунистическо ръководство, то признава „грубите политически и организационни грешки“ на Шаторов, но отказва да го счита за „класов враг“ или „контрареволюционен елемент“.[124]

Дали Шарло, заедно със своите (бивши) другари – българските комунисти – е опитвал да „българизира“ македонското комунистическо движение? Македонската историография през югославския комунистически период отговаря утвърдително на този въпрос. Но след 1991 г. водачът на регионалната комунистическа организация беше възхваляван и в крайна сметка официално реабилитиран от научна конференция, състояла се през 2005 г. в Скопие. Там беше решено, че Шаторов е велик „македонски патриот“, но в никакъв случай предател на „македонската кауза“.[125] Как стана възможна тази ревизия?

Както вече беше споменато, документите, издадени от македонския Покраински комитет под ръководството на Шаторов, свидетелстват за определена форма на македонски национализъм. В апел от май 1941 г., известен като „Писмо до Стоян“, главата на Покраинския комитет на „Работническата партия“ проследява приемствеността на борбите на македонците за „национална и политическа свобода“, представени от фигури като водачите на Вътрешната организация от османския период (Гоце Делчев, Яне Сандански, Гьорче Петров и др.).[126] В същото време циркулярът изразява възмущение от българския режим, който представял македонската култура като българска, докато в същото време заменял „шумадийците“ (т.е. сърбите) в местната администрация с българи.

Все пак, апелът на Шаторов заявява, че „македонците не се борат само за дa имат cвoj попови и даскали и биле mue бугарски, арнаутски или влашки“. В този случай може да се види, че Шаторов е склонен да разбира понятието „македонци“ в стария наднационален смисъл, типичен за (македоно-)българската политическа традиция: като общност от различни „национални елементи“, в която македонските славяни са всъщност българи.

Друго негово писмо, адресирано до ЦК на БКП, свидетелства за относителното му безразличие и дори може би раздразнение по въпроса за етническата принадлежност на македонците – по-специално във връзка с дебати относно това до каква степен те представляват народ, различен от българския. Според него, тези „доктринерско сектантски спорове и дразнения“ трябва да се прекратят. Същевременно Шаторов критикува т. нар. „великомакедонски шовинизъм“ на дейци, заклеймяващи всички онези, които не се чувстват „македонски славяни“.[127] Очевидно той се опитва да преобърне традиционното комунистическо заклеймяване на „великобългарския шовинизъм“ и да го използва против комунисти с отчетлив македонски (и вероятно проюгославски) национализъм. Нещо повече, той изразява мнение, че партийната организация трябва да се бори само против „империализма“ на официална България, приемайки окупацията на Македония за свършен факт, който в очите на „големи части от македонското и българското население“ е „решение на нашите национални вековни въпроси“.

Противно на гледната точка на днешните македонски историци, Шаторов явно не е бил непременно „македонски патриот“ в техния смисъл на това понятие. Също противно на тяхната интерпретация, БКП не е била дотам националистическа и не се е опитвала да българизира македонското комунистическо движение с всички възможни средства. Всъщност възгледите на Шаторов не са били политически коректни за българското ръководство: секретарят на ЦК на БКП Трайчо Костов му отговаря, че македонците изобщо не били във възторг от българската окупация и че процесът на тяхното превръщане в отделна нация „твърде много напреднал“, като не по-малко от 80% от местните се чувствали македонци, а не българи.[128] Отговорът на Костов всъщност показва, че и след окупацията на Вардарска Македония българските комунисти нямат последователна програма за политическото бъдеще на областта. Макар да подтиква към борба против „великобългарския шовинизъм“, Костов не призовава нито за връщането на Македония на Югославия, нито за нейната независимост.

Очевидно лидерите на БКП се оказват в задънена улица, доколкото Коминтернът е снел призива за Балканска федерация, а и планът за независима Македония е преразгледан с приемането на тактиката на народните фронтове. В същото време те не желаят да видят областта обратно в Югославия: след скандала с Шарло през октомври 1941 г. ЦК на БКП моли своите югославски „другари“ да не отъждествяват ситуацията в Македония с тази в Сърбия или Хърватска. Българските ръководители настояват, че с изключение на някои места като „Куманово, част от Скопие“, местното население не било готово за „активна борба“ против окупаторите, тъй като мразело бивша Югославия.[129] Всъщност споменаването на тези конкретни райони[130] предполага, че само сърбофилските елементи били готови да се борят за каузата на КПЮ.

До известна степен българските комунисти били прави. Лидерите на КПЮ вземат мерки да дисциплинират Покраинския комитет в Македония, но понеже пратеникът им Лазар Колишевски е арестуван от българската полиция, комитетът е оглавен от друг местен деятел – Бане Андреев. В резултат историята с Шарло почти се повтаря. Под ръководството на Андреев македонските комунисти възстановяват тесните си контакти с БКП. Нещо повече, те агитират населението да се бори за „свободна Македония“ против фашисткото българско правителство и монарх, но не и за нова Югославия. Инструкторът, изпратен от ЦК на КПЮ – сърбинът Драган Павлович-Шиля, трябва да приеме отсъствието на позовавания на КПЮ в прокламациите, издавани от комитета.

Едва през септември 1942 г. новият пратеник на ЦК Добривое Радосавлевич-Боби (също сърбин) успява да формира нов Покраински комитет, съставен от дейци, верни на югославската линия. Ръководена от Кузман Йосифовски, партийната структура обаче отново се вижда принудена да избягва споменаването на Югославия. В своите апели към местното население тя се титулува „Покраински комитет на Комунистическата партия на Македония“, макар че такава все още не съществува. Радосавлевич обяснява на лидерите на КПЮ, че македонският народ (с изключение на жителите на областите Азот, Порече и Скопска Черна гора) „невероятно много се плаши от връщането на Югославия“, въпреки че „вече“ ненавиждал и „великобългарските хегемонисти“.[131] Така югославският деец само потвърждава преценката на БКП от предходната година.[132]

Освен тактическото прикриване на зависимостта на местната партийна организация от КПЮ, пратеникът на партията предлага и по-активна инструментализация в местната комунистическа пропаганда на исторически позовавания и традиционни лозунги като „обединението на Македония“. По такъв начин дейците на КПЮ донякъде преразглеждат официалната линия, за да привлекат македонското население: възраждането на лозунга за „обединена Македония“ не е одобрено от Титовия щаб, нито от централата в Москва.

Македонските комунисти започват все по-открито да претендират, че са истинските наследници и крепители на вековна национална традиция, представена от фигури като създателите на славянската писменост Кирил и Методий, революционери от османския период като Гоце Делчев и събития като Илинденското въстание или т. нар. Крушевска република.[133] Така югославските македонски партизани постепенно конструират историческа приемственост, свързвайки собствения си дневен ред с целите на македонското революционно движение от края на XIX и началото на XX век – приемственост, постулирана и от македонската историография, която говори за „илинденските традиции в народноосвободителната борба“.[134] Партизанските водачи и отряди си избират имена на герои от ВМОРО. Например Кузман Йосифовски е наречен „Питу“ на Питу Гули, известния (влашки) защитник на краткотрайната Крушсвска република от 1903 г.

Но македонският национализъм, насърчаван от КПЮ, трябва да бъде внимателно опитомен в името на партийната линия. При това не е очевидно как следва да се постигне съвършеният унисон между единия и другия дневен ред. Окончателната съдба на Македония остава неясна през цялата 1942 г. в резултат на компромисното (в известна степен) решение на Коминтерна след скандала около Шаторов. ЦК на БРП също има свой пълномощник в македонския партизански щаб – Боян Българанов, чиято фигура все още предизвиква неприязънта на македонски автори. За разлика от позицията на КПЮ в полза на запазването на бивша Югославия, Българанов се обявява за „независима и обединена Македония“ – лозунг, който дори днес се смята от македонски изследователи за „твърде подозрителна идея“.[135] Нещо повече, именно българските комунисти са тези, които настояват за създаването на отделна Македонска комунистическа партия.[136]

В действителност подозренията на македонската историография към дейността на БКП издават югославския „формат“ на македонската идентичност, който КПЮ в крайна сметка успява да наложи. Несъмнено е странно изследователи от независима Република Македония все още да отхвърлят като неуместно насърчаването на стремежа към независимост в македонската партизанска съпротива през Втората световна война. Но тяхната реакция се основава и на едно относително добро разбиране на мотивите на БКП. Дори последната да не се стреми към еднозначна „българизация“ на македонското движение (както предполагат историци в Скопие), в нейните инициативи не липсва известна „патриотична“ мотивация. Българските комунисти явно не са склонни да отстъпят напълно Вардарска Македония на своите югославски „братя“ и вероятно разглеждат създаването на Македонска комунистическа партия като средство да задържат влиянието си в областта. Автономистката и по същество пробългарска политика на Методи Шаторов и на Бане Андреев само потвърждават тази възможност.

Осъзнавайки подобни рискове, в началото на 1943 г. Титовото ръководство решава да ги предотврати и изпраща нов емисар в Македония – черногореца Светозар Вукманович-Темпо. От него се очаква да основе Македонска комунистическа партия в рамките на Югославската. Според плана на КПЮ, тази структура трябва да действа само на територията на Вардарска Македония и да включва само активисти, лоялни към югославската кауза.[137] Мисията на Темпо протича не без търкания с българския представител, но много скоро югославският деец успява да се наложи като действителен лидер на македонската комунистическа съпротива.[138] През февруари-март 1943 г. Светозар Вукманович-Темпо формира първия Централен комитет на Комунистическата партия nа Македония, която се очаква да пропагандира идеята за възстановяване на Югославия в нова демократична и „народна“ форма.[139]

По такъв начин, в зависимост от момента, идеята за „Македонска комунистическа партия“ обслужва специфичните интереси както на българските, така и на югославските комунисти. Въпреки че е предложена от КПЮ още през 1934 г. (на Четвъртата конференция на партията), тя е следствие от политиката на Коминтерна за разлагане на съществуващите буржоазни държави. Поради тази причина тя вече не е удобна за патриотичната народноосвободителна борба на югославската комунистическа съпротива през войната – същата причина, поради която този път е изгодна за българските комунисти. През ноември 1942 г. първото заседание на АВНОЮ,[140] проведено в Бихач (Босна), потвърждава, че Югославия ще се състои от своите довоенни територии, включително Вардарска Македония. По това време Тито критикува идеята за автономна комунистическа партия в Македония. Но необходимостта да блокира автономистките тенденции в областта, да контролира по-ефективно местното партизанско движение и да спечели по-масова подкрепа от населението подтиква югославския лидер да преразгледа идеята. В противен случай, под названието КПЮ комунистите рискуват да бъдат смятани от мнозина македонци за „сърби“, борещи се за нова „великосръбска“ Югославия. Подобна стигматизация на комунистическите партизани се среща дори и днес в някои антикомунистически изказвания в Република Македония, както и в аргументите на български полемисти.

Но с този акт желаната от Титовите комунисти легитимност все още не е постигната, тъй като дейците на новосформираната КПМ се изправят пред стария проблем: липсата на ентусиазъм у местното население да бъде част от един или друг вид бъдеща Югославия. ЦК на КПМ не се осмелява да призове македонците да се борят за бъдеща югославска Македония. Югославия не се споменава, например, в позива на ЦК от юни 1943 г. към „всички македонци“, независимо от националните им лоялности в миналото: „сърбомани“, „българофили“ или „гъркомани“. Местните комунисти лансират само лозунги като „националната свобода“ на Македония и нейното „братско сътрудничество с всички балкански народи“.[141] Текстът споменава „народноосвободителните армии на Югославия, Албания и Гърция“, както и българския Отечествен фронт и партизанските отряди на „братския български народ“. Очевидно ЦК на КПМ се опитва да покаже известна неутралност спрямо възникващата Титова Югославия и да заяви свой дневен ред в един по-широк балкански контекст.

Октомврийският манифест на Главния щаб на македонската партизанска армия (Народноосвободителна войска и Партизански отряди на Македония – НОВ и ПОМ) от 1943 г. е съставен в същия стил. Документът (вероятно продиктуван от самия Светозар Вукманович) се обръща не само към македонците (независимо дали са се чувствали „българофили“, „гъркомани“ или „сърбомани“ в миналото), но също и към членовете на етническите малцинства (албанци, турци, власи). След задължителните вече исторически позовавания на Илинденското въстание, Крушевската република и фигурата на Гоце Делчев, манифестът призовава за „свободна“ и „народна“ Македония в „братски съюз на югославските народи“. „Братският български народ“ обаче е поканен да се присъедини към този съюз и манифестът не изключва възможността да се формира „братски федеративен съюз“ на всички балкански народи. Така, въпреки отстъпките спрямо българофилските елементи сред македонското население и споменаването на панбалканската перспектива, документът на щаба на партизанската армия декларира за пръв път публично, че бъдещето на Македония следва да бъде в рамките на Югославия.

Независимо от балансираните си и внимателни формулировки, манифестът предизвиква негативни реакции сред някои местни дейци, по-специално в т. нар. Акционен народноосвободителен комитет (АНОК) – орган от народнофронтовски тип, основан от комунистическата партия по-рано през 1943 г. През декември неговите дейци се обръщат към Главния щаб е декларация (Приговор), настояваща, че съдбата на Македония не може да се решава в тясната рамка на довоенна Югославия.[142] Последната според АНОК е „чужда“, „изкуствена комбинация“, символ на „най-черното робство“ на Македония. Според тези дейци (сред които е и Киро Глигоров, бъдещият президент на Република Македония) македонският въпрос е общобалкански въпрос и решаването му е възможно само в рамките на една „федерация на балканските народи“: той е „особен“ случай, различен от останалите в Югославия. АНОК дори поставя под въпрос познанията на Тито за историята на революционните борби на „македонския народ“ и на неговите „национални тежнения“. Декларацията открито посочва като главен стремеж „обединена Македония“, която би била невъзможна в рамките на Югославия. Така тя поставя особен акцент върху въпроса за съдбата на гръцкия и българския дял на географска Македония, които се смятат за пренебрегнати в югославския проект на Титовата съпротива. АНОК отправя нападки към „недемократичните“ методи на разработка на „народноосвободителната програма“ от партизанския Главен щаб и дори критикува сръбското влияние в езика на манифеста.

Очевидно югославският проект и македонският национализъм не вървят при всички положения заедно. Разбира се, както вече беше споменато, КПЮ насърчава македонската национална еманципация от междувоенния период насетне. През Втората световна война, особено след края на епизода с Шаторов-Шарло през 1941 г., КПЮ успява да организира македонско партизанско движение с всички характеристики на народноосвободителна борба против българската окупация на Вардарската област. И все пак, по този начин КПЮ допринася за формирането на един македонски национален проект, който не се вмества непременно в нейните стратегически цели. Този проект е автономистки и иредентистки: той не се задоволява с необходимите ограничения на югославската „изкуствена комбинация“.

В социално отношение неговите защитници имат по-„буржоазен“ характер: някои от тях, макар и антифашисти, всъщност не са комунисти – например Методия Андонов-Ченто, впоследствие пръв председател на македонския клон на АВНОЮ. До известна степен в тяхната реторика също са налице известни сърбофобски оттенъци, напомнящи Шарловата политика, докато, както беше посочено, етнически сърби са често на водещи позиции и дори вземат някои от най-важните решения в македонската комунистическа съпротива. Самата КПМ е създадена от черногореца Темпо. В същото време, автономистките и иредентистки обертонове при македонските „буржоазни“ дейци са в хармония както с буржоазната, така и с комунистическата традиция в България.

През септември 1943 г. Политбюро на ЦК на БКП отправя писмо до своя пълномощник Българанов, посочващо, че „бъдещата форма на отношения между балканските народи и държави“ ще бъде обсъждана едва след края на войната.[143] Българските ръководители изглежда предпочитат да отлагат въпроса за окончателния статус на Македония. От една страна, „независима Македония“ и „Балканска федерация“ са вече изоставени лозунги. От друга, българските комунисти не желаят да си представят Вардарска Македония обратно в Югославия.

Не е изненадващо, че югославските ръководители (както от КПЮ, така и от КПМ) реагират ожесточено на декларацията на АНОК: членът на ЦК на КПМ Кузман Йосифовски-Питу впоследствие възхваляван като „втори Гоце Делчев“ – критикува тезите на „интелектуалците“ от АНОК. Той ги обвинява в неразбиране на смисъла на народноосвободителната борба и в тесногръд „национализъм“, близък до пробългарския иредентизъм на дясната ВМРО на Иван Михайлов.[144] Поставянето на македонската проблематика в по-широк балкански контекст определено не е удобно за югославските комунисти и за целите на тяхното държавно строителство. В края на ноември 1943 г. Второто заседание на АВНОЮ, проведено в Яйце (също в Босна), потвърждава създаването на федеративна Югославия с шест съставни републики, една от които се очаква да бъде Македония. Ясното формулиране на следвоенния югославски проект е последвано от нов конфликт с българските комунисти.

Почти в същия момент, в който АВНОЮ заседава, Националният комитет на Отечествения фронт издава специална декларация, в която българските антифашисти призовават за основаването на „цялостна, свободна и независима Македония“ – „Македония за македонците“, която се очаква да обедини всички дялове на разделената област и да сложи край на съперничествата между балканските народи. Така, вместо да бъде „ябълка на раздора“, Македония би представлявала съединителна брънка между народите на Балканите. Всъщност декларацията на ОФ възкресява традиционните (македоно)български идеологически тези, изиграли важна роля и за развитието на отделен македонски национализъм. Въпреки това, някои пасажи в текста показват забележително „патриотична“ българска нагласа: ОФ подчертава, че „пред Македония смирено и благоговейно се прекланя всеки българин“, тъй като тя е „люлката на българското възраждане“. Документът говори и за „общи борби“ на българи и македонци против „турското робство“ и дори споменава падналите за „освобождението“ на Македония.[145]

Разбираемо, декларацията на ОФ предизвиква силно критични реакции от страна на югославските комунистически лидери в Македония (Кузман Йоси- фовски) и на самия Тито.[146] Точно като тях, македонската историография все още предполага, че зад лозунгите за независимост ОФ предлагал „великобългарско“ решение на македонския въпрос.[147] След протестите на КПЮ българските комунистически водачи препотвърждават своята предишна позиция: те отлагат въпроса за статута на Македония за времето след войната.

Една нова идея обаче е предпазливо прокарана от Георги Димитров, българския ръководител на Коминтерна (до разпускането му през 1943 г.):, дружба“ и „съюз“ между България и Югославия като предпоставка за решаването на македонския въпрос, естествено под съветска опека.[148] Всъщност още през април 1941 г. Димитров изразява пред Сталин свое лично мнение относно бъдещото положение на Македония: най-добрият начин да се уреди то е в рамките на една южнославянска федерация, обхващаща всички югославски народи плюс България.[149]

Този факт трябва да бъде откроен: въпреки че български специалисти се опитват да представят споменатите по-горе преговори между София и Белград за голяма южнославянска държава като югославски империалистически сценарий,[150] неговият произход очевидно не е югославски. Никое от заседанията на АВНОЮ не е вземало решение за включването на България в бъдеща народна Югославия. В същото време южнославянският съюз е удобен за българските комунисти, въпреки че предполага необходим компромис. България трябва да приеме, че бъдещето на Македония е в Югославия; нейното отделяне от последната е неприемливо – както се изразява Димитров – след „огромните жертви“, дадени от народите на Югославия в антифашистката борба.[151] За разлика от югославската съпротива, водена от Тито, комунистическото партизанско движение в България е слабо. Българските комунисти не са в състояние да организират народноосвободителна борба, подобна на тази на техните югославски „другари“. Тяхната страна не е окупирана от Оста – тя е съюзничка на Оста, и официалната пропаганда на София тръби, че българският народ е постигнал своите „вековни мечти“ с окупацията на значителни части на Македония, Беломорска Тракия и т.н. Към 1944 г. БКП има второстепенно политическо значение на международната сцена, докато армията на Тито се радва на висок международен престиж. Това е значителен обрат в сравнение с важното положение на българските комунисти в световната комунистическа централа и маргиналността на КПЮ през междувоенния период.

Все пак проектът за южнославянски съюз позволява на България да бъде част от същата политическа рамка като Македония: в такава федерация България не би изгубила връзката си с областта, в която българските комунисти все още се опитват да затвърдят своето влияние. Това обстоятелство трябва непременно да се вземе предвид: то показва, че проектът за южнославянска федерация е всичко друго, но не и резултат на „национален нихилизъм“ от страна на българските комунисти. Важен е и друг аспект на идеята – „обединението“ на Македония: тази точка фигурира традиционно в българските идеологически програми. Но след известен период на нееднозначно и дори враждебно отношение към този план за обединение, югославските комунисти също успяват да го апроприират. Така югославският комунизъм и македонският национализъм откриват окончателната формула на съвместимост.

Както показва конфликтът между Главния щаб на Македонската народно- освободителна войска/КПМ и АНОК, в рамките на македонската антифашистка съпротива кристализират две артикулации на югославската и македонската идентичност. Първата артикулация е изцяло посветена на идеята за възстановяване на Югославия. Тя се задоволява с бъдещ федерален статут на Вардарската част на Македония и относително слабо се интересува от съдбата на българската или на гръцката част. Това е дневният ред на македонските „прогресивни студенти“ от 30-те години, групирани в кратковременни сдружения като МАНАПО. В някои случаи югославската лоялност на комунистите от Вардарска Македония е впечатляваща. Местните активисти често се изразяват на сръбски и както подчертава Зоран Тодоровски, антикомунистически македонски историк, никой от тях не възразява през 30-те години против задължителната сърбохърватска наставка,,-ич“ в края на своето фамилно име.[152]

Втората артикулация на македонската идентичност се придържа по-слабо към програмата на КПЮ. Тя отхвърля възстановяването на Югославия в нейните довоенни граници и пълната зависимост на Македония от нея. Представена от бивши дейци на македонското революционно движение, в частност на ВМРО (обединена), тази ориентация се стреми към „голяма“ Македония в нейните „етнографски и географски граници“ традиционния лозунг на движението. Нещо повече, често тя явно не смята югославските народи за културно по-близки, отколкото българите. Като цяло дейците, придържащи се към тази позиция, са десетина до двайсет години по-възрастни от отявлено антибългарските партизани, които са лоялни на Югославия: разривът между тези поколения не е непременно между различни национални идентичности, но определено е между две културни принадлежности.[153]

Изправяйки се пред въпроса за „обединението“ на Македония, често повдиган от дейци с по-автономистки възгледи, ръководството на КПЮ в крайна сметка взема мерки да го присвои. Тази промяна в плана всъщност означава, че различните части на областта ще се обединят в рамките на бъдеща Югославия – като разширение на нейната довоенна територия. Лозунгът за обединение е прокаран от Светозар Вукманович-Темпо, макар и предпазливо: той може да предизвика усложнения не само с българските и с гръцките комунисти, но също с Москва и със сигурност с Лондон. През лятото на 1943 г. Темпо провежда срещи с представители на гръцката и албанската съпротива, където излага идеята за „Балкански щаб“, който да упражнява контрол над партизанските движения в Югославия, Гърция, Албания и България. Въпреки че идеята на Темпо не е одобрена от югославското ръководство и се проваля, той успява да „експортира“ македонското народноосвободително движение. По време на срещите му с лидери на Комунистическата партия на Гърция и на Гръцката народноосвободителна армия (ЕЛАС), те се съгласяват с основаването на специален Славяномакедонски народноосвободителен фронт (СНОФ) в западната част на гръцка Македония.[154] Така, от този момент насетне, югославските комунисти са в състояние да влияят върху политически борби извън територията на Вардарска Македония.

На второто заседание на АВНОЮ неговият „президиум“ включва представители не само на югославска Македония, но също и на гръцка (Димитър Влахов) и българска Македония (Владимир Поптомов). Този акт е изпълнен със символика: Влахов и Поптомов не присъстват в Яйце и освен това са членове на БКП. Това обстоятелство почти предизвиква ново напрежение с българските комунисти. Въпреки това македонският иредентистки проект постепенно се включва в югославския дневен ред: през 1944 г. той е потвърден в редица документи на македонската съпротива. Той е обявен официално и на първото заседание на ACHOM, македонския клон на АВНОЮ, проведено на 2 август 1944 г., на годишнина от Илинденското въстание от 1903 г. Доколкото датата не е случайна, македонските антифашисти очевидно се стремят да получат историческа легитимност като наследници на дълга традиция, която включва и борбата за „единството“ на Македония. В своята реч бившият ръководител на Покраинския комитет Бане Андреев заявява, че югославска Македония ще играе ролята на Пиемонт за обединението на всички дялове на географската област.

Така един особен югославски миниимпериализъм, подкрепян от Титовото ръководство, помита възможния иредентизъм на българските комунистически водачи и на техните симпатизанти в Македония. Българската и гръцката част на областта не са единствените цели на тази политика. През първите години от съществуването си Югославската федерация се опитва да анексира Триест и Гориция в Италия, словенскоговорещите области в Австрия, както и да диктува положението в Албания. На този „великоюгославски“ фон, едно друго изказване на Андреев звучи по-неортодоксално. Той споменава правото на „македонския народ“ на „самоопределение, отделяне и обединение с други народи“.[155]

Много скоро подобни твърдения ще водят до затвор и други наказания. От 1944 г. насетне новите власти на народна федеративна Югославия по никакъв начин не изглеждат склонни да толерират сепаратистки тежнения. Част от политически активното население следва да бъде „възпитано“ как да стане „истински“ македонско. Както се изразява историкът от Скопие Иван Катарджиев, за „хомогенизиране на македонското национално чувство“ са прилагани и репресивни методи, особено между 1944 и 1964 г.[156] В продължение на няколко десетилетия след Втората световна война правилната македонска идентичност е югославската идентичност.

В известен смисъл, от 20-те години насетне комунистическите партии заместват дотогавашните главни агенти на конструиране на идентичност в Македония – църквите. Към края на османската епоха, благодарение на Българската екзархия и Цариградската патриаршия, македонските славяни се развиват като българи, гърци и сърби. През междувоенния период и Втората световна война Българската комунистическа партия и Комунистическата партия на Югославия са силите, които институционализират и разпространяват македонския национализъм. Случаят с Комунистическата партия на Гърция (КПГ) е подобен, както би показало едно кратко сравнение.

Както вече бе споменато, през 1924 г. КПГ, въпреки противопоставянето на някои свои лидери, се присъединява към линията на Коминтерна за „обединена и независима Македония“ в рамките на Балканска федерация. Новият генерален секретар на партията (до 1926 г.) Панделис Пульопулос е твърд защитник на правото на самоопределение на „славяномакедонския народ“. Вестникът на КПГ Ризоспастис публикува редица статии, критикуващи потисничеството над славяномакедонците в Северна Гърция, особено след признаването на македонска нация от Коминтерна през 1934 г.[157] Но само година по-късно проектът за независима Македония е изоставен в съответствие с новата тактика на народните фронтове, за да бъде възкресен през януари 1949 г. в драматичните обстоятелства на Гражданската война в Гърция. В последния случай партията се опитва чрез интернационалистката си реторика да спечели влияние сред славяноговорещото население на гръцка (или „егейска“) Македония. В същото време обаче тя се стреми да ограничи югославската намеса и влияние сред същото това население след мисията на Темпо от 1943 г., и особено след изтеглянето от Северна Гърция на българските окупационни сили.

Този военновременен опит, както и победата на марксистка революция в страна като Русия предизвикват криза в самите „научни“ основи на марксизма както като теория, така и като практика. Следват отстъпките на Ленин пред национализма, направени с цел да се използва неговият „революционен потенциал“: те са оправдавани с реториката на антиимпериализма, антиколониализма, защитата на „угнетените народности“ и на „самоопределението“. Така комунистите също лансират или подкрепят редица усилия за национално изграждане в Европа и на други континенти.

Флиртът на Коминтерна с национализма продължава при Сталин. Като отличителни белези на неговия „социализъм в една страна“ се налагат укрепването на държавата, на „патриотизма“ и в крайна сметка (макар не в тези термини) на традиционния „великоруски шовинизъм“. Динамиката на национализма в самата Европа, отвъд комунистическите политики, също трябва да се вземе предвид: в частност развитието на фашизма и необходимостта от противопоставяне срещу него. Това е и причината за лансирането на тактиката на народните фронтове в средата на 30-те години и по време на съпротивата през Втората световна война с всичките ѝ патриотични обертонове. Друг аспект, който налага по-националистическа реторика, е изолацията и забраната на комунистическите партии в много страни: в резултат на това комунистите се стараят да доказват, че не са „национални предатели“, както ги заклеймява официалната пропаганда.

Както показват и тези обстоятелства, комунистическите партии се опитват да използват националните чувства по различни начини и понякога експериментират. Те често използват цинично национализма и пускат в ход патриотични лозунги в определени ситуации, само за да ги изоставят в следващия момент. Съществува обаче и нещо повече от пропагандното маневриране. Както демонстрира македонският случай, самите комунисти искрено споделят националистически убеждения. Повечето от тях са комунисти и „патриоти“ едновременно.

Това едва ли е особено изненадващо. Както посочват редица изследователи на национализма, той е не просто идеология, един от многото -изми: той е нещо повече или поне нещо различно от идеология, дори от такава мощна идеология като комунизма. За разлика от последния, национализмът е израз на самия принцип на функциониране на модерната държава[158] и неразделна част от самия път към модерността.[159] Макар и често смятан за анахроничен атавизъм в модерната епоха и следователно антимодерен и антидемократичен, национализмът е не по-малко свързан със следпросвещенската артикулация на „демократичното съзнание на модерността.[160] Исторически погледнато, национализмът е преплетен с либерализма,[161] преди да еволюира в различни форми на консерватизъм, десни идеологии и фашизъм. Национализмът прониква дълбоко в модерното общество, заменяйки по-стари социални и политически солидарности и форми на родство и Gemeinschaft.[162] Колкото и да са „въобразени“, модерните национални общности се превръщат в самоочевидни колективни представи. Благодарение на повсеместни средства за влияние като медиите, училището и армията, националните категории вече са станали рутинни и „банални“[163] по времето, когато комунистите започват да теоретизират по „националния въпрос“.

В този контекст преплитането на национализма с комунизма (последвало свързването на либерализма с национализма и паралелно на мутацията на последния във фашизъм) изглежда по-лесно за обяснение. Въпросът не е само в тактическите потребности или в доктриналните сходства между комунизма и национализма, подчертавани от някои автори (колективизъм, популизъм, вяра в „светлото бъдеще“, радикализъм, тактика на масова мобилизация), за които се приема, че са направили възможен „брака“ на двете явления. Всъщност комунистите, включително висшите ръководители от сталинския период, започват своите кариери като „обикновени“ хора, които попиват очевидностите на националната кауза, преди да са станали комунисти. Въпреки че интернационалистическият характер на тяхната идеология подтиква комунистите сурово да критикуват „буржоазния шовинизъм“ и „великобългарския/сръбския/и т.н. национализъм“, категориите, разказите и символите на националната идентичност рядко, ако изобщо са поставяни под въпрос. Дори в случаите на най-радикално отхвърляне на националната (националистическата) идеология – като тези на някои български и македонски социалисти и ранни комунисти, цитирани по-горе – в никакъв случай не се изоставя националният дневен ред.

Както показа прегледът на „македонската“ политика на БКП и КПЮ, идеята, че комунистическите режими са „замразили“ формите на традиционен национализъм, който уж се завърнал след 1989 г., е особено погрешна. Националните императиви определят логиката на решенията и действията на балканските комунисти още през междувоенния период и по време на Втората световна война. Следователно не става въпрос за някакво явление от края на 50-те, от 60-те или 70-те години – за развитие, което било преобърнало „интернационалистките“ дотогава политики на комунистическите партии. В този план, трябва също да се преразгледат редица „по-малки“ клишета, които подхранват тези интерпретации.

Първото такова клише е остарялото противопоставяне на „московски комунисти“ (Muscovites) и „местни комунисти“ (home communists): според редица автори последните били „национално ориентирани“ за разлика от първите и именно те въвели един вид „национален комунизъм“. Както беше посочено по-горе, националната политика на комунистите, включително „завоят“ им към по-„патриотична“ линия в средата на 30-те години, е лансирана от Москва. Тази линия е прокарвана от типични „московски комунисти“ като Георги Димитров, докато „местните комунисти“ често я приемат с неохота. Нещо повече, някои ръководители, традиционно смятани от западни наблюдатели за „местни комунисти“, като българина Трайчо Костов, всъщност са прекарали известно време в Москва – в апарата на Коминтерна.

Второ, национализмът на комунистическите режими не произлиза „отдолу“ (поне не само). Катрин Върдъри например в своя проникновен анализ на националната идеология при социализма в Румъния се съсредоточава върху интелектуалците и тяхната традиционна легитимност на пазители и пропагандиста на националната кауза. Така национализмът, присъстващ в румънското партийно и държавно ръководство и лансиран в най-крайни форми по време на управлението на Чаушеску, се интерпретира от нея като резултат на „натиск на националното чувство отдолу“.[164] Една по-цялостна оценка на наличната документация би показала, че напротив – всъщност интелектуалците са тези, към които се обръщат партийните власти като към „експерти“ по националната кауза. Те с готовност приемат един режим, който удовлетворява собствените им потребности, виждания и условия за легитимност като национални „културтрегери“·. Такова взаимодействие на директиви, идващи от върха на партийно- държавната йерархия, с „патриотичния“ ентусиазъм на интелектуалците може да се види, например, в културната политика на България през 70-те години, ръководена от Людмила Живкова.[165]

Друг аспект на тезата за „натиск отдолу“ е позоваването на икономически фактори. Върдъри се фокусира върху „икономиката на дефицита“ в комунистическа Румъния и прокарва твърде пряка връзка между плачевните резултат на централно планираната социалистическа икономика и ексцесиите на т. нар. „протохронизъм“ (идеология, която твърди, че румънци са предвидили или дори направили повечето важни открития и иновации на модерната цивилизация). Според Върдъри, икономическите дефицити увеличават преразпределителните функции на нацията-държава и така подбуждат враждебност към конкуренти, които не са с „румънска кръв“.[166] Автори, изследвали най-напредналите в икономическо отношение комунистически държави като Източна Германия, също са склонни да поставят в центъра ксенофобски реакции, породени от централното планиране.[167] Официалният национализъм обаче триумфира в България във фаза на относително „благоденствие“ по време на „социалистическия консумизъм“ от 60-те години, както и през епохата на унгарския „гулаш комунизъм“.

В теорията за „национализма отдолу“ има и още един аспект, който трябва да бъде отхвърлен: идеята, че комунистическите режими всъщност били „подкопани“ от националистическата идеология. Тази идея отново е формулирана най-ясно от Катрин Върдъри.[168] Тя изцяло се основава на погрешното допускане, че комунистите по начало и по дефиниция са само и единствено марксисти – следователно интернационалисти и антинационалисти. Но „заразен“ от интелектуалци и дейци с националистически светоглед, режимът изгубил своята марксистка легитимност и накрая паднал.

Действително, редица интелектуалци националисти, радвали се на пълно признание от страна на управляващите и заемали ключови постове в академичната и публичната сфера при комунистическите режими, по-късно ще се отрекат от съответното комунистическо ръководство, обвинявайки го в недостатъчно милеене за националните интереси поради неговия „марксистки“ / „интернационалистически“ характер.[169] Но въпреки биографичната илюзия на тези интелектуалци, кариерите и престижът им са най-доброто доказателство за противното. В последните си две-три десетилетия комунистическите режими рекрутират мнозина интелектуалци, които първоначално са били преследвани за предполагаема или действителна фашистка дейност: легионери от Желязната гвардия в Румъния, както и легионери дейци на дясната ВМРО или националистически настроени български мюсюлмани от Дружба „Родина“ в България. Тези интелектуалци често имат по-високи очаквания, отколкото един номинално марксистки режим или просто режим, който се съобразява с наличните възможности може да изпълни. Но кредото на тези хора се споделя и дори насърчава от висши партийни лидери: със сигурност не можем да говорим за „подкопаване“ на режима. Нещо повече, мнозина такива националистически дейци са привлечени от режимите още в самото им начало.

Въпреки това комунистическите партии не стават по-малко комунистически с възприемането на „патриотична“ линия през 30-те години, нито дори с реабилитацията на традиционния национализъм от края на 50-те години насетне. До самия край на своето съществуване комунистическите режими не изоставят идеологията, която легитимира тяхната власт не по-малко от национализма. Това, което се променя с времето, са единствено взаимните артикулации на комунизма и национализма. Първоначално комунистите наистина издигат интернационалистки лозунги, проповядват дружба със съседните „народи“ и закрила на етнически малцинства, и критикуват „буржоазния национализъм“. И ако в края на 80-те години тези програми са напълно преразгледани и отменени – малцинствата често са преследвани, а добросъседството се е провалило – или пък са сведени до празни лозунги, комунистическата идеология като цяло не се поставя под въпрос.

В този контекст възприемането на националистическа идеология не може да бъде разбрано чисто инструменталистки, както често го обясняват чужди наблюдатели – като средство за легитимиране на режимите след момент на „дискредитиране“ на техните първоначални пролетарско-интернационалистки лозунги в очите на обществото. От една страна, тези лозунги не са непременно по-популярни в началото на режимите, отколкото в техния край. От друга, пълно възстановяване на традиционни националистически програми и клишета се случва в период на вътрешна стабилизация на режимите и дори на относителна популярност: например в Румъния, непосредствено след отказа на Чаушеску да нахлуе в Чехословакия през 1968 г. Този факт се пропуска от теорията, че национализмът е последното убежище на комунизма, която се появява едва около 1989 г.[170] Комунизмът и национализмът вървят ръка за ръка, а не единият – за сметка на другия. Следователно нито инструменталисткото обяснение, нито перспективата „отдолу“, която му се противопоставя, е в състояние да изясни явлението комунистически национализъм.

Трябва да се добави, че последният има все пак особени характеристики. Често комунистическите режими цензурират исторически референции и чествания, както и конкретни публикации, които пряко противоречат на официалната идеология. По-късно това са любимите аргументи на антикомунистически критици, които се опитват да докажат „национално-нихилистичната“ природа на комунизма.[171] Но тази диагноза пренебрегва по един твърде селективен начин всички аспекти, в които националистическата политика, провеждана от комунистите, дори надхвърля „резултатите“ на старите и националистически буржоазни режими. България и Румъния стават много по-“хомогенни“ етнически в резултат на комунистическото управление. Насилствена асимилация на голямата турска общност в България никога не е била предприемана от „буржоазно-шовинистични“ правителства. Броят на унгарците в Румъния е значително намален, а немците практически изчезват в тази страна след изгонването им от Югославия и от други източноевропейски страни.

Фактът, че въпросните режими са комунистически, има голямо въздействие и върху начина, по който те са националистически: тяхната идеология е по-етатистка и колективистка, отколкото национализмът на някои по-ранни „либерално-буржоазни“ периоди. По отношение на тези характеристики комунистическият национализъм до голяма степен възпроизвежда модели от авторитарния период, който непосредствено предшества комунистическото управление – диктаторските и фашистките режими от 30-те години и от Втората световна война. Именно тази артикулация на национализъм възпроизвеждат комунистическите управници: ерата на „либералния“ и „модернизационен“ национализъм си остава в XIX век. В същото време хомогенизиращата реторика, която се противопоставя на културния плурализъм, и акцентът върху „националното единство“ са резултат от етатисткото и централизирано, авторитарно и бюрократично функциониране на комунистическите партии и държави.[172] Затвореният характер на комунистическата държава и нейната относителна изолация от външния свят – включително контролираният и по правило труден достъп до „братски страни“ – правят както културната хомогенизация, така и националистическото индоктриниране на хората много по-ефикасни.[173] Нещо повече, много често националистическите интерпретации на историята и на културното наследство преди комунистическите режими звучат много по-„полифонично“ и изглеждат по-плуралистични в сравнение със строго догматичните националистически постулати, произведени от официалната наука между 60-те и 80-те години. А широката публика е индоктринирана с тази догматика и без каквато и да била алтернатива.

Националната хомогенизация несъмнено е голямото „постижение“ на тези режими. В случаи като Македония императивите на националното строителство, предприето от югославските комунисти, изличават традиционни идентичности. Но ирония на съдбата, теорията за национализма като буржоазна идеология се превръща в комунистическа практика по конструиране на национализъм: комунистите измислят азбуки, пишат истории на румънския, българския, македонския или друг „народ“, и публикуват огромни национални енциклопедии. В края на краищата, вместо „брак по сметка“, отношението между комунизма и национализма се оказва взаимно привличане. Това привличане е много по-видимо в последните десетилетия на комунистическите режими. Но то е не по-слабо в ранните етапи на комунистическото движение и на неговата народноосвободителна борба.

 

Първоначална публикация в:
Преплетените истории на Балканите, Т. 2.: „Пренос на политически идеологии и институции“.
София 2014, Издателство на НБУ, стр. 482–566.

 

[1] Вж. напр. Dan Câtânus, Cadrilaterul: ideologie cominтernistâ şi iredentism bulgar: 1919- 1940 (Bucharest: Institutul national pentru studiul totalitarismului, 2001), 17; Евгения Иванова, Балканите: съжителство на вековете. Изследване върху (не)състояването на балканската модерност (София: НБУ, 2005), 226, 319.

[2] Zbigniew Brzeziński, „Post-Comniunist Nationahsm“, Foreign Affairs 68, no 5 (1989), 2.

[3] Katherine Verdery, National Ideology under Socialism: Identitv and Cultural Politics in Ceauşescu s Romania, Berkeley, Los Angeles and Oxford; University of California Press, 1991, p. 315

[4] Richard С. Gripp, „Ten Years of National Communism: 1948 1958“, Western Political Quarterly 13 (1960), 937.

[5] Vladimir Tismâneanu, Stalinism for all Seasons: A Political History of Romanian Communism (Berkeley: University of California Press, 2003), 32-33.

[6] Напр. Robert King, A History of Romanian Communist Party (Stanford, CA: Hoover Institution Press, 1980), 120–134; Verdery, National Ideology under Socialism, 215 ff.; Lucian Boya, Istorie şi mit in conştinta româneâsca (Bucarest: Humanitas, 1997) 69–82; Bogdan Jacob, „Stalinism, Historians and the Nation: History-Production under Communism in Romania (1955–1966)“, PhD diss., Central European University, 2011.

[7] В търсене на българското. Мрежи на национална интимност, XIX-XXI век, съст. Стефан Дечев (София: Институт за изследване на изкуствата, 2010).

[8] Вж. напр. Marin Pundeff, „Nationalism and Communism in Bulgaria“, Südost-Forschungen 29 (1970), 128–170

[9] Bernhard Tonnes, Sonderfall Albanien. Enver Hoxhas „eigener Weg“ und die historischen Ursprünge seiner Ideologie (Munich: R. Oldenburg, 1980).

[10] Enver Hoxha, Yugoslav „Self-Administration“: A Capitalist Theorv and Practice (Tirana. 18 Nëntori, 1978).

[11] Denis Deletant, Romania sub regimul comunist (Bucharest: Fundatia Academia Civicà 1997), 185-189; John R. Lampe, Balkans into Southeastern Europe: A Cenimy of War and Transition (New York: Palgrave Macmillan, 2006), 245.

[12] Gyula Belényi, Az Alfbldi vàrosok és a településpolitika (1945 -1963) (Szeged1 Cso grâd Megyei Leveltar, 1996), 95-97; Gyorgy Enyedi, „Települespolitika a ‘feiletf q? „lizmusban“, Historia 19, nos. 9-10(1997), 33.

[13] H. Gordon Skilling, „National Communism in Eastern Europe since the 22nd Congress, Canadian Journal of Economies and Political Science 30 (1964), 313,319.

[14] Улрих Бюксеншютц, Малцинствената политика в Българин. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци, 1944-1989 (София: IMIR, 2000), 127

[15] Martin Mevius, Agents of Moscow: The Hungarian Communist Party and the Origins of Socialist Patriotism, 1941-1953 (Oxford: Clarendon Press, 2005), 8-25; „Reappraising Communism and Nationalism“, Nationalities Papers 37 (2009), 377-400; Yannis Sygkelos, Nationalism from the Left: The Bulgarian Communist Party during the Second World War and the Early Post-War Years (Leiden: Brill, 2011), 1-24.

[16] Gripp, „Ten Years of National Communism“, 934. Грип ce позовава на Thomas Hammond, „The Origins of National Communism“, Virginia Quarterly Review 34 (1958), 279. Paul Shoup, „Communism, Nationalism and the Growth of the Communist Community of Nations after World War II“, American Politicai Science Review 56 (1962), 892.

[17] Walker Connor, The National Question in Marxisf-Leninist Theory and Strategy (Princet NJ: Princeton University Press, 1984).

[18] Càtànus, Cadrilaterul, 33.

[19] Сотир Янев, За Съветска Русия. Отношения и преценки (Дупница: Бр. Пилеви, 1940), 9, 12-14; Деян Деянов, Две думи в Народното събрание. В Съветска Русия (София: Добринов, 1941), 58.

[20] Kevin McDermott, Jeremy Agnew, The Comintern: A History of International Communism from Lenin to Stalin (New York: St. Martin’s Press, 1997), 131 ff.

[21] Mevius, Reappraising Communism and Nationalism, 389.

[22] Joseph Rothschild, The Communist Party of Bulgaria: Origins and Development 1883–1936 (New York: Columbia University Press, 1959), 202.

[23] W. Raymond Duncan, „Ideology and Nationalism in Attracting Third World Leaders to Communism: Trends and Issues in the Late Twentieth Century“, World Affairs 151 (1988– 1989), 105-116.

[24] Дончо Дочев, Партизаните: мит и реалност. Социологическо изследване (Пловдив. Макрос, 2004), 161; Mark Mazower, Inside Hitler s Greece: The Expérience of Occupation. 1941-44 (New Haven and London: Yale UP, 1995), 297 ff.; Bemd J. Fischer, Shqipëria giate Luftës 1939-1945 (Tirana: Çabej, 2004), 171 ff.

[25] Sabrina Ramet, Nationalism and Federalism in Yugoslavia 1962-1991 (Bloomington. IN. Indiana University Press, 1992), 206.

[26] Andre Gerolymatos, Red Acropolis, Black Terror: The Greek Civil War and the Origins of Soviet-American Rivalry, 1943-1949 (New York: Basic Books, 2004), 121-125.

[27] Трайчо Костов до Лазар Колишевски, 21 ноември 1944 г.: ЦДА, ф. 1-6, оп. 7. а. е.

[28] Илчо Димитров във въведението към Георги Димитров, Дневник, 9 март 1933 – 6 февруари 1949 (София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1997). 34.

[29] The American Military Mission in the Allied Control Commission for Bulgaria 1944 1947: History and Transcripts, ed. Michael M. Boll (Boulder, CO, and New York’ Columbia University Press, 1985).

[30] Извори за историята на Добруджа, 1919-1941, т. 2, съст. Петър Тодоров и др. (София: БАН, 1993), 245-253, 409-415.

[31] Ramet, Nationalism and Federalism, 48.

[32] Вж. напр. Tismàneanu, Stalinism for all Seasons; Ивайло Знеполски, Българският комунизъм (София: Сиела, 2010).

[33] Matthias Esche, Die Kommimislische Partei Griecheniands 1941-1949 (Muich: Oldenbourg. 1982) 31-32; Câtânuş. Cadrilaterul, Sygkelos. Nanonalism from the left.

[34] Трайчо Костов до Георги Димитров, 13 ноември 1944: ЦДА, ф. l-б, оп. 7, а.е. 114.

[35] Xhelal Gjeçovi, Lüfta Antifashiste Nacionalçlirimtare (Tirana. 1999); Demir Dyrmishi. Lufta politike ne udjèheqjen e PKSh (PPSh), 1944-1960 (Tirana: Toena, 2011). 30.

[36] „Националноградителският“ аспект на югославския режим често се подчертава от учени, чиито изследвания като цяло не се радват на симпатии от страна на македонските им колеги, като Stephen Palmer, Robert King, Yugoslav Communism and the Macédonien Question (Hamden, CT: Archon Books, 1971); Stefan Troebst, „Yugoslav Macedonia, 1943–1953: Building the Party, the State and the Nation“, in Stefan Troebst, Das makedonische Jahrhundert. Von den Anfangen der nationalrevolutionären Bewegung zum Abkommen von Ohrid 1893-2001 (Munich: Oldenbourg, 2007), 241-258.

[37] Ulf Brunnbauer, „Historiography, Myths and the Nation in the Republic of Macedonia. in (Re)Writing History: Historiography in Southeast Europe after Socialism, ed. Ulf Brunnbauer (Münster: Lit-Verlag, 2004), 165-200.

[38] Както е отбелязано в James Frusetta, „Common Heroes. Divided Crimes. WMRO Between Macedonia and Bulgaria“, in Idéologies and National Identifies: The Case of Twentieth Century Southeastern Europe, eds. John Lampe, Mark Mazower (Budapest and New York: Central European University Press, 2004), 110-130.

[39] Относно „стандартната“ гръцка гледна точка вж. Evangelos Kofos, Nationalism and Communism in Macedonia (Thessaloniki: Institute for Balkan Studies, 1964); Evangelos Kofos, „The Macedonian Question: The Politics of Mutation“, Balkan Studies 27 (1986). 157-172. За по-ново изследване на същия въпрос вж. Σπυρίδων Σφετας, Η διαμόρφωση της σλαβομακεδονικης ταυτότητας. Μια επώδυνη διαδικασία (Θεσσαλονίκη: Βανιας, 2003).

[40] Вж. напр. Костадин Палешутски, Югославската комунистическа партия и македонският въпрос (1919-1945 г.) (София: БАН, 1985); и Коста Църнушанов, Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него (София: Университетско издателство. 1992) (изследването е написано през комунистическия период).

[41] Това е особено вярно за изследванията върху периода 1944-1948 г., когато БКП насърчава и дори налага македонската национална идентичност в България: Веселин Ангелов, Хроника на едно национално предателство (Благоевград: Университетско издателство, 1999).

[42] Антонио Милошоски, „Република Македониjа (во заграда) – Тито“, Утрински весник, 4 юни 2005, посетен на 9 декември 2011, http://star.utrinski.com.mk/?pBroj=1794&stlD=37300&pK=7.

[43] Andrew Rossos, „Macedonianism and Macedonian Nationalism on the Left“, в National Character and National Ideology in Interwar Eastern Europe, eds. Ivo Banac, Katherine Verdery (New Haven: Yale Center for International Area Studies, 1995)

[44] По израза на Анастасия Каракасиду: Anastasia Karakasidou. „Fellow Travelers, Separate Roads: The KKE and the Macedonian Question“, East European Quarterly 27(1993), 453–477.

[45] Вж. напр. Политическа свобода, 19 април 1899.

[46] Политическа свобода, 29 март 1898.

[47] Вж. Национално-освободително движение на македонските и тракийските българи 1878-1944, т. 2 (София: Македонски научен институт, Институт по история при БАН. 1995), 280-281,284.

[48] Вж. напр. „Политически сепаратизъм“, Право, 7 юни 1902. Относно двусмислеността на македонския революционен супранационализъм и „политически сепаратизъм“ спрямо българския държавен национализъм вж. Tchavdar Marinov. „We, the Macedonians: The Paths of Macedonian Supra-Nationalism (1878-1912)’’, in We, the People: Politics of National Peculiarity in Southeastem Europe, ed. Diana Mishkova (Budapest: Central European University Press. 2009): Чавдар Маринов. „Прочута Македонийо земьо на Александър: Македонската идентичност на кръстопътя на гръцкия, българския и сръбския национализъм“, в Румен Даскалов. Чавдар Маринов съст. Преплетените истории на Балканите, т. 1: Национални идеологии и езикови политики (София: НБУ, 2013). 279-335.

[49] Блаже Ристовски, Иcтoриja на македонската нациjа (Скопjе: МАНУ, 1999), 503.

[50] Димо Хаджидимов, Назад към автономията (София, 1919).

[51] Един важен сборник от документи за БКП, Коминтерна и македонския въпрос се предполага да покаже еволюцията на БКП от пролетарски интернационализъм към „национален нихилизъм“: БКП. Коминтернът и македонският въпрос. 1919–1946. т I (София ГУА при МС, 1999). 10. „Македонската“ политика на БКП и KИ е изследвана от Васил Василев, „Българската комунистическа партия и македонският въпрос (1919-1934)“ в Българският национален въпрос след Берлинския конгрес (1878-1944) (София. БАН. 1986), 170–236; Петър Семерджиев. БКП, Македонският въпрос и ВМРО (София: Дике, н.д.). Иван Катарциев, Време на зреенjе. Македонското национална прашаниье мегу двете светски вojни. т. 1 (Скопjе: Култура. 1977). 495-560. Вж. също сборника от документи Македонското прашаниье во документите на Коминтерната, т. 1, изд. Владо Поповски, Ленина Жила (Скопjе: Гурга, 1999).

[52] БКП, Коминтернът и македонският въпрос, 33.

[53] Ibid., 40-41

[54] Ibid., 42 44: позив на ЦК на БКП (т.е.) относно македонския въпрос и създаването на Балканска федерация (ноември 1919 г.).

[55] Изглежда през февруари 1920 г. Благоев признал пред британския военен аташе в София и пред един журналист от Таймс, че „преди всичко той е български патриот“ и че единствено чрез болшевишките принципи „хилядите българи в Македония, Добруджа и Тракия“ могат да постигнат своето самоопределение. Когато британските събеседници отбелязали, че неговата партия, макар и социалистическа по название, е империалистическа по същността си и се стреми към „Велика България“, Благоев отговорил, че „може и да е така“: БКП, Коминтернът и македонският въпрос, 45.

[56] В своите мемоари Димитър Влахов (деец на македонското революционно движение през османската епоха, а в междувоенния период агент на „македонската“ политика на Коминтерна и по-късно основател на югославската република Македония) подчертава, че „БКП има водеща позиция в Балканската комунистическа федерация и решаващо влияние в ръководството на Коминтерна“: Мемоари на Димитар Влахов (Скопjе: Нова Македониjа, 1970), 325. За македонския въпрос и съветската външна политика вж. сборника документи Ленина Жила, Владо Поповски, съст., Македонското прашанье во советската надворешна политика (1922-1940 год.). Документи, т. 1-2 (Скопjе: Универзитет Св. Кирил и Методиj, 2008). Относно сложните отношения между Коминтерна и Наркоминдела вж. Kevin McDermott, Jeremy Agnew, The Comintern: A History of International Communism from Lenin to Stalin (New York: St. Martin’s Press, 1997).

[57] БКП, Коминтернът и македонският въпрос, 93.

[58] Македония. Сборник от документи и материали (София; БАН, 1978) 647

[59] БКП, Коминтернът и македонският въпрос, 151.

[60] Вж. Катарджиев, Време на зреенье, т. 1, 544. Катарджиев смята че Коларов си представял някаква македонска политическа нация, която щяла да консолидира местните „българи“, турци и др.

[61] За съветската национална политика в междувоенния период, известна като „коренизация“, вж. Terry Martin, The Affirmative Action Empire: Nations and Nationalism in the Soviet Union, 1923-1939 (Ithaca: Cornell University Press, 2001).

[62] БКП, Коминтернът и македонският въпрос, 160-162.

[63] През май 1924 г. „Витошката конференция“ на БКП дава на Пиринския край – единствената част от Македония, намираща се в България – правото на териториално отцепване: БКП, Коминтернът и македонският въпрос, 238-243. Показателно е, че конференцията заявява, че населението в този регион „чувствало“ Македония „като единна, отделна страна“.

[64] Αλέξανδρος Δαγκας, Γαόργος Λεοντιαδης, Κομιντέρν και Μακεδονικό ζήτημα. Το ελληνικό παρασκήνιο, 1924 (Θεσσαλονίκη: Επίκεντρο, 2008); Kofos, Nationalism and Communism in Macedonia, 68-87; Палешутски, Югославската комунистическа партия, 114-143.

[65] БКП, Коминтернът и македонският въпрос, 442–447, 467.

[66] Kofos, Nationalism and Communism in Macedonia, 81.

[67] БКП, Коминтернът и македонският въпрос, 216–222.

[68] Александров е убит през август 1924 г., вероятно и заради преговорите му с комунистите.

[69] Дечо Добринов, ВМРО (обединена) (София: Университетско издателство. 1993). 41–42.

[70] Вж. Тодор Зографски, Данчо Зографски, КПJ и ВМРО (обединена) во Вардарска Македониjа во периодот 1920–1930 (Скопjе: ИНИ, 1974), 138–139

[71] Вж. Иван Катарджиев, изд., ВМРО (Обединена). Документи и материjали, т. 1-2 (Скопjе: ИНИ, 1991-1992); Македонската национално-политичка мисла мегу двете светски вojни (Скопjе: Култура, 1991).

[72] БКП, Коминтернът и македонският въпрос, 485-491.

[73] Вж. Павел Шатев, „Македонското национално освободително движение. Една характеристика“, Македонско дело, 10 февруари 1926 г. В решенията, приети от Първата обща редовна конференция на ВМРО (обединена) през юли 1929 г., се споменава „небългарското македонско население“, което предполага и наличието на „македонско българско“. Това впечатление се потвърждава от факта, че в същия документ старата ВМОРО от османския период е критикувана за нейния „чисто македонобългарски характер“: БКП, Коминтернът и македонският въпрос, 653-654.

[74] БКП, Коминтернът и македонският въпрос, 602 -609.

[75] Ibid., 624-631.

[76] „Македонският сфинкс“, Балканска федерация, 20 март 1930 г., цит. по Църнушанов, Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него, 124-125.

[77] БКП, Коминтернът и македонският въпрос, 617–624.

[78] БКП, Коминтернът и македонският въпрос, 646–652.

[79] Ibid., 688.

[80] БКП, Коминтернът и македонският въпрос, 796–797. През август 1933 г. Четвъртият разширен пленум на ЦК на БКП одобрява манифест към „македонци, тракийци, добруджжанци и западнопокраинци“ в подкрепа на тяхното „национално и социално освобождение“ което, разбира се, се поставя във връзка с „борбата на работническата класа против фашистката диктатура“: БКП, Коминтернът и македонският въпрос. 844–846.

[81] Както твърди Янис Сингелос, въпреки многобройните комунистически размишления по „националния въпрос“, марксистката теория не изработва систематичен теоретичен анализ на национализма: Sygkelos, Nationalism frotn the Left, 9-13.

[82] БКП, Коминтернът и македонският въпрос, 854.

[83] Вж. Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи 1878-1944, т. 4 (София: Македонски научен институт, Институт по история при БАН. 2003), 322-326.

[84] БКП, Коминтернът и македонският въпрос, 881–884.

[85] Ристовски, Историja на.македонската нациjа, 566.

[86] Марксизм и национальный вопрос, първо изд. в Просвещение 3–5 (март-май 1913).

[87] Ристовски, Историja на.македонската нациjа, 580.

[88] Мемоари на Димитар Влахов, 355-358.

[89] McDermott, Agnew, The Comintern, 132.

[90] Sygkelos, Nationalism from the Left, 63-65.

[91] Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи. т- 4, 329.

[92] Македония. Сборник от документи и материали, 727.

[93] БКП, Коминтернът и македонският въпрос, 1000.

[94] Вж. Михаил Сматракалев, Македонскиот литературен кружок (Скопjе: Мисла, 1993).

[95] Проектът за българо-югославска федерация е изследван от много автори. Вж. напр. Милчо Лалков, От надежда към разочарование. Идеята за федерация в балканския югоизток (1944-1948 г.) (София: Век 22, 1994); Новица Велjановски, Македониjа во jугословенско-бугарските односи 1944–1953 (Скопjе: ИНИ, 1998)

[96] Традиционно използвано като аргумент от македонска страна, преброяването от 1946 г. е добре проучено от български историци. Вж. напр. Ангелов, Хроника на едно национално предателство.

[97] ЦДА, ф. 16, оп. 6, а.е. 2, л. 3-4; ЦДА, ф 1б, оп. 6, а.е. 4, л. 8.

[98] Вж. БКП, Коминтернът и македонският въпрос, 1278-1284. Не на последно място, на реторическо ниво комунистите се опитват да се представят като защитници на „истинската“ национална кауза. „Шовинистичната буржоазия“ бива парадоксално обвинявана за това, че е продала българските национални интереси (на германския империализъм), че е превърнала страната в „колония“ и т.н. Вж. Sygkelos, Nationalismfrom the Left, 206-208.

[99] Така е склонен да интерпретира нейната политика Янис Сингелос (Yannis Sygkelos, Nationalism from the Left). Несъмнено би било странно под термина „национализъм“ да се подведат дори одите на лоялност към Съветския съюз като известното изказване на Димитров, че дружбата със СССР е необходима като „слънцето и въздуха за всяко живо същество“. Наистина дори в подобни декларации (често припомняни днес от антикомунистически критици) може да се открие „патриотична“ аргументация и позоваване на интересите на „националната независимост и благоденствие“ на България. Спорно е обаче доколко зад такава реторика може да се открие националистическа логика и до каква степен нейният „патриотизъм“ е всъщност пропагандистки инструмент за политическа легитимация на кауза, която не е непременно популярна. Разбира се идеологическият език на комунистите е доста успешен в представянето на всяка необходимо е на деня като част от „националния интерес“, както много добре показва Сингелос.

[100] Вж сборника с документи Македонският въпрос българо-югославските отношения (1944–1952 г.) (София: Университетско издателство, 2004), 458–463. Тази позиция на Димитров (който умира през 1949 г.) определено допринася за оценката от страна на македонския лидер Влахов за него (както и за Васил Коларов) като „български националист“: Мемоари на Димитар Влахов, 365.

[101] Вж. изказванията на партийни ръководители от Пиринския край, които показват тяхното объркване по въпроса: ОДА-Благоевград, ф. 26, on. 1, а.е. 5, л. 511; ОДА, ф. 26, on. 1, а.е. 541, л. 67.

[102] За това свидетелстват „тезисите“ по македонския въпрос, разработени в края на 1951 г. от партийния и държавен деец и бивш лидер на ВМРО (обединена) Владимир Поптомов: ЦДА, ф. 16, оп. 64, а.е. 160.

[103] Новата-стара линия е формулирана на пленум на ЦК на БКП през март 1963 г. Протоколът се намира в ЦДА, ф. 16, оп. 5. а.е. 568, л. 268-324 и е публикуван отчасти в БКП, Коминтернът и македонският въпрос, 1286-1294, както и в Македонският въпрос в българо-югославските отношения 1950 1967 г. Документален сборник (София: Държавна агенция „Архиви“, 2009), 254 283. По време на пленума Живков открито заявява своята солидарност с историческата и етническа интерпретация на Македония, изразена на времето в „шовинистичните речи“ на „буржоазията“ в България.

[104] За българо-македонските историографски „войни“ вж. Robert King, Minorities Under Communism: Nationalities as a Source of Tension among Balkan Communist States (Cambridge, MA: Harvard University Press, 1973); Stefan Troebst. Die bulgarisch-Jugoslawische Kontroverse urn Makedonien 1967 1982 (Munich: Oldenbourg, 1983); Tchavdar Marinov, La Question macédonienne de 1944 a nos jours. Communisme et Nationalisme dans les Balkans (Paris. L‘Harmattan, 2010).

[105] King, Minorities Under Communism, 219.

[106] „Венецът“ на тази политика несъмнено с българизацията на голямото турско малцинство през 1984-1985 г., официално обозначена като „възродителен процес“.

[107] Иван Катарџиев, Македониjа сто години по Илинденското востание (Скопjе: Култура, 2003), 280. Досега на специалистите е известен само един документ, в който местният партизанин Никола Парапунов говори съвсем общо за „бъдещето на България и на Македония“, без никакво уточняване на националната идентичност на последната: Документи за борбата на македонскиот народ за самостоjност и национална држава, т. 2 (Скопjе: Универзитет Кирил и Методиjа, 1981), 381-382. Въпреки това Парапунов е възхваляван в официалния македонски разказ като инициатор на борбата против „българския окупатор“.

[108] Иван Катарџиев, Македониjа сто години, 229.

[109] Този въпрос е предмет па изследванията на македонските автори Кирил Мильовски, Македонското прашанье во националната програма на КПJ (1919–1937) (Скопjе, Култура. 1962); Александар Христов. КПJ во решаването на македонското прашанье 1937–1944 (Скопjе: Култура. 1962); Катарџиев, Време на зреенье, т. 1. 373-435; и на българския автор Палешутски. Югославската комунистическа партия.

[110] Палешутски, Югославската комунистическа партия, 123-125

[111] Коста Новаковиђ. Македониjа Македонцима! Земьа, земьорадницима! (Београд: ХПИJ, 1924)

[112] Палешутски, Югославската комунистическа партия, 178-179.

[113] Ibid., 214- 215.

[114] Въпросното обвинение не е съвсем безпочвено. През 1920 г. преди изборите за Конституанта (Учредително народно събрание) на Кралството на сърби, хървати и словенци ВМРО призовава населението на Вардарска Македония да гласува за комунистическите кандидати: в крайна сметка, Комунистическата партия е единствената, която твърди, че Македония не е (само) сръбска по отношение на етническия си състав. В резултат на това КПЮ печели изненадващо висок процент гласове в провинцията край Вардар. След местните избори същата година Скопие става „червена община“, след като КПЮ спечелва мнозинството от гласовете.

[115] ВМРО е забранена от българското правителство през 1934 г.

[116] Отбелязано от Ivo Banac, The National Question in Yugosluvia: Origins, History, Politics (Ithaca NY: Cornell University Press. 1984), 327.

[117] По-подробно за Луч вж. Катарџиев, Македониjа сто години, 231.

[118] Палешутски, Югославската комунистическа партия, 256-258.

[119] Документи за борбата намакедонскиот народ, т. 2, 190-192

[120] Ibid., 181.

[121] Палешутски, Югославската комунистическа партия, 288

[122] Вж. Документи за борбата на македонскиот народ, т. 2, 355.

[123] Поне според македонския историк Катарџиев, Македониjа сто години, 263.

[124] БКП, Коминтернът и македонският въпрос, 1061. В края на краищата Шаторов е прехвърлен в България, където прекарва войната в партизански отряд и умира в началото на септември 1944 г. при обстоятелства, които някои автори все още смятат за неизяснени.

[125] Виктор Цветаноски, „Шарло бил голем Македонец, а не предавник“ Утрински весник, 24 ноември 2005.

[126] Документи за борбата на македонскиот народ, т. 2, 349–353.

[127] БКП, Коминтернът и македонският въпрос, 1053–1054.

[128] Ibid., 1058.

[129] Ibid., 1063. Вж. Катарџиев, Македониjа сто години, 264- 265.

[130] Жителите на Куманово говорят диалект, преходен към сръбски. Явно българските комунисти смятат както Куманово, така и част от Скопската област за до голяма степен сърбизирани.

[131] Палешутски, Югославската комунистическа партия, 298.

[132] Азот, Порече и Скопска Черна гора са традиционно просръбски обзасти.

[133] Вж. Документи за борбата на македонскиот народ, т. 2, 375 Крушевската република е революционно управление, провъзгласено по време на Илинденското въстание (1903 г.) в многонационалния град Крушево в Западна Македония.

[134] Вж. напр. Михаило Апостолски, Традициите на Илинден и НОБ (Скопjе: Радио-Телевизиjа, 1968).

[135] Според израза на Катарџиев, Македониjа сто години, 266.

[136] Катарџиев, Македониjа сто години, 262.

[137] Ристовски, Историjа на македонската нациjа, 643.

[138] Днес някои македонски историци разглеждат този факт като „узурпация“ на македонското движение от страна на черногореца Темпо: вж. ibid., 653.

[139] Според Иван Катарджиев, Темпо основава КПМ „по крайно недемократичен начин“: Катарџиев, Македониjа сто години. 271. Първоначално ЦК се намира в Западна Македония (която е под италианско-албанска окупация).

[140] От сръбски/хърватски Antifaśistićko V(ij)eće Narodnog Oslobodenja Jugoslavije, т. е. „Антифашистко събрание на народното освобождение на Югославия“ – военновременен представителен орган на Титовата съпротива, който администрира териториите, намиращи се под партизански контрол.

[141] Вж. Палешутски, Югославската комунистическа партия, 302-303.

[142] Тези документи са публикувани в Документи за борбата намакедонскиот народ, т. 2, 41 -425.

[143] БКП, Коминтернът и македонският въпрос, 1077.

[144] Документи за борбата на македонскиот народ, т. 2, 425-428. При всички положения обаче е лишено от основания твърдението, че членовете на АНОК са хора със „запазено българско национално съзнание“, както смята Палешутски, Югославската комунистическа партия, 306.

[145] БКП, Коминтернът и македонският въпрос, 1083–1085. Реториката на документа показва, че той е до известна степен и компромис от страна на БКП спрямо по-традиционните националистически нагласи на нейни съюзници в Отечествения фронт и/или средство за спечелване на по-голяма обществена подкрепа.

[146] Документи за борбата на македонскиот народ, т. 2, 435 -437.

[147] Вж. Катарџиев, Македониjа сто години, 266-267.

[148] Указания на Георги Димитров от януари 1944: БКП, Коминтернът и македонският въпрос, 1086-1087.

[149] БКП, Коминтернът и македонският въпрос, 1102-1103.

[150] Лалков, От надежда към разочарование, 91.

[151] Вместо това Димитров предлага на Тито „най-тясна дружба“ между бъдеща демократична България и демократична Югославия: БКП, Коминтернът и македонският въпрос, 1109.

[152] Зоран Тодоровски, „Уште робуваме на старите поделби“, http://www.omda.bg/bulg news/makedonia/Todor_Aleksandrov.htm, посетен на 9 декември 2011. Интервюто бе публикувано първоначално в електронното списание Tribune, 27 юни 2005, на http. www.tribune.eu.com/articles/79.html.

[153] Както отбелязва един немски историк: „Връзката между победоносните партизани през 1944 г. и традицията на македонското движение в Османската империя в никакъв случай не е така непрекъсната, както изглежда от 70-те години насам. Мнозина от основателите на републиката не са, подобно на комунистите от 20-те години на XX век, част от традицията на македонското движение. Това води до големи спорове с по-старото и традиционно пробългарско поколение в партията по време на партизанската война от 1941–1944 г. В това противопоставяне надделява групата на проюгославските членове, които са с 10–20 години по-млади от пробългарските. Тази група включва и настоящия президент Киро Глигоров. Произхождайки предимно от слабата средна класа в областта, мнозина от тях са учили в Белград или Загреб. Там бързо се присъединяват към движението на т. нар. „прогресивни студенти“, свързано с Комунистическата партия на Югославия. След 1944 г. те се включват с голяма енергия в проекта на македонското национално изграждане.“ Heinz Willemsen, цит. от Stefan Troebst, „IMRO+100=FYROM? The Politics of Macedonian Historiography“, in Troebst, Das makedonische Jahrhundert, 421. В действителност, връзката между поколение (и революционна биография) и национална ориентация не е толкова пряко и детерминистко. Сред членовете на „старото“ поколение, част от традицията на македонското движение, може да се види Димитър Влахов, който през войната заема открита проюгославска позиция. А както видяхме някои по-млади дейци като Глигоров вероятно отначало не са толкова пооюгославски, без да са и пробългарски настроени.

[154] Вж. Spyridon Sfetas, „Autonomist Movements of the Slavophones in 1944: The Attitude of the Communist Party of Greece and the Protection of the Greek-Yugoslav Border“, Balkan Studies 36 (1995), 297-317; Ιωάννης Κολιόπουλος, Λεηλασία φρονημάτων, τ. 1: Το Μακεδονικό Ζήτημα στην κατεχομενη Δοτική Μακεδονία (1941 1944) (Θεσσαλονίκη: Βανιας, 1995). 114 и нататък.

[155] Вж. Ристовски, Историjа на македонската нациjа, 660.

[156] Катарџиев, Македониjа сто години, 12.

[157] Вж. Jосиф Поповски, изд., Македонското прашанье на страниците од „Ризоспастис“ мегу двете вojни (Скопjе. Култура, 1982).

[158] Вж. John Breuilly, Nationalism and the State (Manchester: Manchester University Press, 1993).

[159] Liah Greenfeld, Nationalism: Five Roads to Modernity (Cambridge, MA: Harvard University Press, 1992).

[160] Brendan O’Leary, „Ernest Gellner’s Diagnoses of Nationalism: A Critical OverView, or, What Is Living and What Is Dead in Ernest Gellner’s Philosophy of Nationalism?“ in The State of the Nation: Ernest Gellner and the Theory ofNationalism, ed. John Hall (Cambridge: Cambridge University Press, 1998), 122137. По-общо за връзката между национализма и модерността вж. Mark Haugaard, „Nationalism and Modemity“, in Making Sense of Collectivity: Ethnicity, Nationalism andGlobalization, eds. Sinisa Malesevic, Mark Haugaard (London: Pluto Press, 2002).

[161] За преплитането на либерализма и национализма вж. студията на Диана Мишкова в настоящия том.

[162] Той е общество (Gesellschaft) артикулирано като общност (Gemeinschaft) Ernest Gellner, Nationalism (London: Phoenix, 1997), 74.

[163] Michael Billig, Banal Nationalism (London: Sage, 1995)

[164] Verdery, National Ideology under Socialism, 123 124. За Върдъри национализмът определено не е инициатива на партията; „Въпреки че Чаушеску може и да е върнал националистическия дискурс обратно в публичната употреба, той със сигурност не го е направил от позицията на овладяване на неговите смисли. Напротив, той е начело в момент, когато марксисткият дискурс е решително разбит от този на Нацията. От този момент насетне. Партията се бори, за да задържи инициативата в използването на тази реторика“ (124-125).

[165] За културната политика на комунистическия режим в България вж. Иван Еленков, Културният фронт (София: ИИБМ, Институт „Отворено общество“, Cielа, 2008).

[166] Verdery, National Ideology under Socialism, 212-213.

[167] Sandrine Kott, Stéphane Michonneau, Dictionnaire des nations et des nationalismes dans l’Europe contemporaine (Paris: Hatier, 2006), 350.

[168] Verdery, National Ideology under Socialism, 99: „…приемам, че националният дискурс е бил толкова силно внедрен в румънския културен и политически живот, че накрая подкопава дискурса на марксизма, на който се основава управлението на Партията.“ Вж. също цитирания по-горе израз: „…марксисткият дискурс е решително разбит [курсив наш – Ч.М., А.В.] от този на Нацията.“

[169] Вж. напр. случая на българския писател Николай Хайтов, разгледан в Мария Тодорова, Живият архив на Васил Левски и създаването на един национален герой (София: Парадигма, 2009).

[170] Adam Michnik, „Nationalism“, Social Research 58 (1991), 757-763.

[171] Например в България нито датата на обявяване на независимостта от Османската империя (22 септември), нито дори тази на „освобождението“ от османците и на велика Санстефанска България (3 март) е обявена за национален празник. Първата е компроментирана от връзката си с монарха от династията Сакскобурггота, докато втората традиционно предизвиква възмущение в Югославия (Санстефанска България включва почти цяла Македония). Трети март обаче се отбелязва, при това не само по тясно патриотични причини: той е идеологически удобен, доколкото е свързан с образа на „руските освободители“. Това внезапно го прави недостатъчно патриотичен в очите на антикомунистически кръгове след 1989 г., когато е обявен за национален празник, впрочем именно поради патриотичния си смисъл – вместо 9 септември, датата на победата на ръководения от комунистите Отечествен фронт през 1944 г., която, разбира се, също има патриотични конотации при комунизма. Този пример показва цялата сложност на това, което обикновено се определя с многозначни понятия като „национализъм“.

[172] Ето защо някои автори разглеждат комунистическия национализъм като последица от бюрократичната система и статистката „модернизация“, характерна за режимите: Maria Todorova, „Ethnicity, Nationalism and the Communist Legacy in Eastem Europe“. East European Politics and Societies 7 (1993), 135-154. Поради тази причина те смятат, че националистическата еволюция на комунизма не започва преди 50-те години.

[173] Ранни критици на „социализма“ от либералния лагер като Фридрих Хайек отбелязват, че плановата икономика изисква строго затворена държава, в резултат на което интернационализмът неизбежно се превръща в национализъм. Вж. Friedrich Hayek, The Road to Serfdom (London: Routledge, 1944).

 

Alexander VezenkovАлександър Везенков е български историк, изследовател на свободна практика. Работи по проблеми на градската история на Балканите през ХIХ-ХХ век, на историята на реформите в Османската империя през ХIХ век и на институционалната история на комунистическите режими. Личният му блог може да се намери на адрес: http://alexandervezenkov.blog.bg

 

 

 

Pin It
Чавдар Маринов
Чавдар Маринов е доктор по история и цивилизации (Ecole des Hautes Etudes en Sciences Sociales, 2006). От 2010 г. е изследовател във Френския археологически и исторически институт в Атина (Ecole Française d’Athènes). Интересите му са в областта на изграждането на националните идентичности на Балканите, политиките спрямо културното наследство и политическите употреби на Античността. Той е автор на La Question macédonienne de 1944 à nos jours. Communisme et nationalisme dans les Balkans (Paris: L’Harmattan, 2010), съиздател (с Румен Даскалов) на Entangled Histories of the Balkans, vol.1: National Ideologies and Language Policies (Leiden: Brill, 2013) и др.
Други статии от този автор

Посетители

61

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Сигурен съм, че... преди 9 часа
  • Олег Витов, Кюстенди... писа Още
    "Нека да го кажем ясно... преди 10 часа
  • Искра Баева писа Още

    Извинявайте, чак сега... преди 11 часа
  • Златко писа Още
    Продължавам откъм... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Да не говорим за това,... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Сега, специално по... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Anna...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Има два начина човек... преди 3 дни
  • Бисера Колева писа Още
    Много интересен и... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    „Всичко, което ме... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А тук следва кратичък... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И отново откъм... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Благодаря за хубавите... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Толкова добър превод... преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Този диалог между... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Аз съм същия тип... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Искам да се извиня... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Благодарности на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Фокнър трябва да бъде... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Дори за гигантска... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Културен... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    „...като част от... преди 2 седмици
  • Стайко Цонев писа Още
    1942 г. С указ на Негово... преди 2 седмици