1 1 1 1 1 Оценка 96% (5 гласувания)
Pin It

 

2020 06 Nikopol

Николай Дмитриев-Оренбургски. Предаването на крепостта Никопол на 4 юли 1877 г. (1883)

 

В България като цяло османският период е разглеждан в отрицателна светлина. Това негативно отношение повлиява както на българските, така и на западните и други автори, които спират своето внимание впоследствие върху мюсюлманската култура и история. Независимо от това, че в последните десетилетия възгледите за османската епоха се променят (макар и бавно) в положителна посока, не може да се отрече, че в българската историография има силно антитурско течение. Това предполага пристрастие и предразсъдъци, които не са в интерес на науката. Трябва да приемем за естествено това, че когато се занимаваме с проблемите на мюсюлманската история и изкуство, понякога се налага да се влезе в полемика. Най-вредно за науката е обаче, когато в нея липсва междукултурна комуникация и тя залита и гравитира около двете крайности.

Хората от различни култури кодират и декодират посланията по различен начин. Това поражда възможности за неразбиране. Американската философка Марта Нусбаум посочва, че основната ценност на космополитния дух е „желанието да се съмняваш в същността на своите собствени разбирания“.[1] Според известния холандски професор, специалист в областта на организационната психология и междукултурните различия Х. Хофстеде, въпреки че, исторически погледнато, културните процеси са свързани силно с конфронтации и с проблемите на войната и мира, те се характеризират и с втора страна, за която твърде често не притежаваме проницателен поглед и чувствителност. Междукултурните срещи, които в съвременния свят се увеличават с изумителна скорост, непрекъснато пораждат и „непреднамерени конфликти“, и макар че никой не ги желае, „всички плащат високата им цена“.[2]

В България един от най-изтъкваните аргументи, натоварен с отрицателна конотация е, че османското завоевание, което последва периода на българския културен разцвет, е особено разрушително. То брутално разрушава българското общество и култура и връща страната векове назад (теорията на катастрофата). Друг е въпросът дали българското изкуство в предосманския период е било наистина толкова високоразвито, както се твърди. По този въпрос, що се отнася до приносите на България и нейното място в развитието на изкуството в християнските Балкани, по-пространен отговор дава друг холандски учен – Махиел Кил[3], но тъй като този проблем не е обект на нашето изследване, ще се ограничим дотук. Фактът обаче, че много от черквите, които са играли такава важна роля в българската история са съхранени и до наши дни говори, че не е имало целенасочен стремеж на завоевателите за унищожаване на старата българска култура и основите на националния живот, както все още се твърди в българската историография.

След 1396 г. Никопол и неговата околност са включени в състава на друга империя, традиционна източна държава с османо-турски като официален език, ислям като религия на по-голямата част от управляващия елит и мюсюлманско право като основа на юридическата ѝ система. Това не е изключително мюсюлманска, нито турска, а преди всичко династична държава. Никоя източна империя не е била съставена само от този или онзи народ или религия, а е мозайка от народи, религии и култури. Османският период продължава близо петстотин години и за някои географски области на България като Родопите и Македония, приключва окончателно през 1912 г. Той е по-дълъг от продължителността на Първото и Второто българско царство, взети заедно, и както може да се предположи, влиянието му е голямо.

За превръщането на Никопол в център на едноименния санджак са важни няколко причини. Първата е, че той е бил последна резиденция на българския владетел Иван Шишман. От друга страна, Никопол с крепостта си на Дунава и предмостовото укрепление Хъловник отсреща е имал важно стратегическо значение за военните действия на север от реката. И не на последно място от значение е фактът, че именно при Никопол османската войска начело с Баязид I Йълдъръм (1389-1402) печели сражението срещу обединените сили на кръстоносците, предвождани от Сигизмунд. Построяването на джамия в най-високата част на града, наречена с прозвището на султана „Йълдъръм Хан“, е друг символен знак за значението, което се отдава на този град.

Общият брой на населението в Никополския санджак в края на XV в. е над 95 хил. души, а през първата четвърт на XVI в. – около 200 хил. души. Начело на санджака стои санджакбей, който е военен и административен управител. Санджакът се дели на по-малки административни единици – кааза и нахия. В рамките на обширния Никополски санджак, наред с Никопол попадат каазите Плевен, Ловеч, Търново, Свищов, Русе, Шумен, Враца.

За да заздрави властта си в земите на север от Балкана и в Подунавието, султан Мехмед I (1413-1421) намира верни хора в лицето на наследниците на Фируз бей и Михал бей. В следващите години те и техните потомци придобиват господстващи позиции в Никополския санджак. В един по-късен османски документ от 1435-1436 г. се споменава за един месджид в Никопол, който принадлежи на небезизвестния Кьор Шах-Мелек – възпитател в миналото на принц Муса, който след неговото отстраняване през 1413 г. преминава на страната на Мехмед I. Този факт ни дава основание да предположим, че на Шах-Мелек е поверено управлението на санджака.

Историята на Никопол се вплита малко по-късно през 1445 г. покрай рейда на бургундската флота на Валеран дьо Ваврен, който закъснял да помогне на Владислав III при Варна. Корабите на дьо Ваврен навлизат в устието на Дунава през Черно море и щурмуват последователно Силистра, Тутракан и Русе. На 12 септември 1445 г. флотата хвърля котва пред голямата кула на Холъвник. На отсрещния бряг в Никополския пристан са били закотвени шест турски галери. Кръстоносците атакуват кръглата кула с бомбарди по море и по суша, но без видим успех. Турците от своя страна обстрелват нападателите с камъни и стрели; те получават помощ от Никопол чрез бързоходна галиота, натоварена с муниции и храни. Неуспешната обсада на Холъвник продължава около две седмици, а когато се разнася вестта за приближаването на голяма османска армия към Никопол, бургундската флота и войската на Янош Хунияди се отказват от бойните действия.

През 1469 г. се случва изключително важно събитие в живота на християнското население на град Никопол – посрещането на мощите на Св. Иван Рилски. Това е станало благодарение на съдействието на бившата съпруга на Мурад II Мара Бранкович, която откликва на молбата на рилските монаси и издейства от Мехмед II „писмена заповед до търновския съдия“, позволяваща им да получат намиращите се в някогашната българска столица мощи на светеца. По пътя за рилската обител „всечестният ковчег на богоносния отец“ е отклонен за кратко от прекия друм за Балкана и минава през Никопол[4], където му е оказана голяма почит и внимание.

През втората половина на XV в. султан Мехмед II извършва известни промени в управлението и обхвата на Никополския санджак, което намира отражение в османските регистри от последната четвърт на същия век. По всичко изглежда, че неуспехите във военните действия срещу Влахия и Унгария на братята на известния Михалоглу – Али бей и Искендер бей, които са били владетели на Никопол, довеждат до тяхната смяна. Фактът, че през 1496 г. султан Баязид II (1481-1512) поставя управителя на Босна Яхия бей за санджакбей на Никопол свидетелства, че политическото доверие към знатния род на Михалбейовци намалява.

През първата четвърт на XVI в. Никополският санджак продължава да запазва важното си място в отбранителната и нападателната стратегия на османските турци. Живописно разположеният на р. Дунав Никопол се превръща в притегателно място както за владетелската фамилия, така и за аристокрацията. През 1509 г. султан Баязид II издава берат, съгласно който дава във владение на сина си Селим (освен Аладжахисар и Смедерево), също и Никопол с неговата плодородна околност.

Разширяващата се експанзия на османците премества границите на империята в среднодунавските земи. Това от своя страна довежда до намаляване на значението на Никополския санджак и неговата роля като форпост. Този факт безспорно дава своето отражение върху политическото и стопанското развитие на Никопол, като от втората четвърт на XVI в. той започва да запада. Изчисленията от този период показват, че именно тогава се наблюдава плавната популация и увеличаването на броя на мюсюлманската общност в града.

В демографски план, в сравнение с останалите селища от санджака, град Никопол е с най-многобройно население, но едновременно с това прави впечатление съотношението между мюсюлмани и християни, в полза на първите, докато общо за района на селищата от Никополско и Плевенско съотношението е 1:15. Такава е картината за целия Никополски санджак, където от регистрираните общо 516 селища 360 от тях (70%) са напълно християнски, 99 (19%) – смесени (населени с християни и мюсюлмани) и само 58 (11%) са с мюсюлманско население.[5] Значително по-големият брой на мюсюлманското население в Никопол се определя преди всичко от статута му на административен и военен център, крепост със стратегическо значение и пристанище, в което са съсредоточени различни органи на управление, военен гарнизон и други с оглед на функционирането на града като център на санджак. В изворите за града по-пълни са сведенията за демографския му облик към началото на XVII в. (1613), когато в Никопол са регистрирани 847 християнски домакинства, при 675 мюсюлмански такива.[6]

Това съотношение бележи определена промяна към средата на XVII в. При посещението си в Никопол на 9 октомври 1640 г. българският католически деец Петър Богдан прави сравнително описание на града и посочва, че в него живеят около 12 хил. души българи, обитаващи около 4 хил. къщи, а евреите са 200 души с 40 къщи. За турците се посочва, че са над 7-8 хил. души. Изложените от П. Богдан данни по отношение на броя на населението и къщите на българите и евреите са явно преувеличени, защото от официален източник се установява, че през 1649 г. в Никопол са регистрирани 469 християнски домакинства, т.е. около 2400 души, а еврейските домакинства са 52.[7]

Петър Богдан за пръв път съобщава по-подробни данни за архитектурния и материален облик на града, в който фигурират и обекти на мюсюлманската култура. „Кастелът“ (крепостта) на хълма бил ограден „със стени наоколо и малки кули“, а външната крепостна стена била разрушена – „всичко е развалини и почти разрушено“. Крепостта е обитавана само от турци и в нея имало построена една джамия. Същинският град, разположен извън крепостта, в долината близо до Дунава, бил голям и обширен. „Къщите не са особено хубави, – констатира П. Богдан – а са според местния обичай от греди, от дърво и после изписани с обагрени стаи, а други [къщи] са покрити със слама и други треви.“ По площадите и улиците имало чешми. В града се извисявали „седем големи джамии от бял камък“. Българите пък имали „дванадесет църкви, но се свещенодейства в малко (от тях)“. Имало и католическа църква, посветена на Св. Стефан, „издълбана в планината в естествена скала…“ Тя е известна сред местното мюсюлманско население още като Шейтан хамамъ (Дяволската баня) название, което се употребява и до днес.

Много интересно описание на Никопол прави през 1651 г. османският пътешественик Евлия Челеби. В своя пътепис той посочва, че градът е седалище на санджакбей, на разположение на който са били 3 000 войника. По-нататък пътешественикът спира вниманието си на крепостта, посочвайки, че тя „има двадесет и шест кули и две врати“, в рамките на която има „до сто, покрити с керемиди, старовремски къщи“, но съобщава и за „Долният Хисар“, назован още крепостта „Пече“, представляваща отделна пристанищна крепост. Тя била „слепена със скалите“ и била ситуирана „край Дунав на равно място, под горната стръмна крепост“. Същата крепост имала свой отделен комендант, гарнизон и около 50 покрити с керемиди къщи.

Що се отнася до самия град, според Е. Челеби той е „един голям варош“, който има към 3800 „хубави едноетажни и двуетажни къщи, покрити с керемиди и тънки дъски“. Чаршията и по-главните улици били постлани с хубав калдъръм. Жителите на града обитавали 11 мюсюлмански и 6 християнски махали. В описанието на Е. Челеби прави впечатление големият брой мюсюлмански храмове – 26, в това число 7 джамии и 19 месджида[8], сред които се откроявала джамията с мраморно минаре „Шах Мелек“. Освен тях в мюсюлманския културен и религиозен живот функционирали още 10 дервишки текета, което доказва, че Никопол и регионът му са били обиталище на хетеродоксни братства. В южната част на града се намирало тюрбето (гробницата) на светеца Али Коч Баба, обект, който продължава да съществува и днес. За нуждите на града били построени още и 20 първоначални училища, 20 „хубави хамама“ (бани) и други 70 „частни хамама“, както и 16 чешми. По думите на Е. Челеби градът имал добре развита търговско-занаятчийска чаршия (всъщност и до днес главната част на града се нарича „Чаршията“), пазар и седем хана.

Към края на XVII в. демографският облик на града продължава да се променя. Мюсюлманското население вече е съсредоточено в повече от 20 махали, които носели имената на джамиите и месжидите разположени в тях: Шахан Мелек махала, Кятиб Али, Кадъ Иваз, Ески хамамска, Хаджи Касъм и т.н. Имало махали, които са били на имената на уважаванини хора сред мюсюлманския плебс, които са вършели богоудобни и благотворителни дела като Хюсеин Челеби, Хаджи Вели и Джемал Оглу. Други по-известни махали тогава са: Куршун, Джамбаз, Йени Пънар, Йомер ага, Теке и др.[9]

През следващия XVIII в. сведенията за Никопол са по-ограничени, но като цяло визират упадъка на града. Данни за архитектурния му и социален облик откриваме в писанията на австрийския капитан Шад, посетил града на 3 юли 1740 г., на арменския географ Хугас Инджеджиян и френския дипломат Луи-Огюст Феликс Божур. Капитан Шад не се изказва особено ласкаво за града, но при все това пише за сградите, които му правят впечатление: митницата, крепостната стена и три джамии. Хугас Инджеджиян съобщава за джамии, три бани и християнска църква, която по думите му е „голяма и разкошна“. Други от неговите констатации са „…останки от старинен замък и крепост, които някога са били оградени с високи зидове, спускащи се чак до река Дунав. Край града има много градини и лозя.“ [10] Французинът Луи-Огюст Божур от своя страна посочва, че в 1799 г. Никопол „има 10 до 12 000 жители“.[11]

Както се вижда, в Никопол и региона през XV–XVIII в. настъпват съществени промени, които водят до коренна промяна както на етническия, така и на архитектурния облик на града. Подобно на другите български градове, християнското население е принудено да напусне крепостта, в която се настаняват завоевателите и издигат на върха ѝ една от най-ранните ислямски култови сгради – джамията Йълдъръм Хан, след което последва създаването и на други такива. Това се определя от статута на Никопол, който се оформя като център на една от най-големите военноадминистративни области – Никополския санджак, което от своя страна води до постоянното нарастване на мюсюлманското население. Ако през първите две столетия от османското завладяване българското население е по-многобройно и определящо етническия облик на града, като в него се запазват и отделни представители на средновековни болярски родове, то към края на XVII в. християните българи са значително по-малко от мюсюлманите. Никопол е с подчертано мюсюлмански облик и по своята архитектура и инфраструктура – изградени административни, военни, стопански, културни и образователни структури и здания.

Краят на XVIII и началото на XIX век е време на феодални размирици в Османската империя – т.нар. Кърджалийско време. Тогава изгрява звездата на известния управник и аянин на Видинския санджак Осман Пазвантоглу, който се опълчва срещу султана. Никопол като военен и административен център със силна крепост и гарнизон, попада нееднократно в полезрението на Пазвантоглу. През 1797 г. градът е атакуван два пъти от непокорния аянин и е подложен на разграбване и опожаряване. През тези и следващите няколко години Никопол преживява големи сътресения и разрушения – в т.ч. и някои мюсюлмански обекти, построени през първото столетие на османската хегемония.

За да озапти дързостта на отцепника и да сложи край на размириците, султан Селим III организира голям поход срещу Осман Пазвантоглу. В продължение на няколко месеца град Никопол се превръща в арена на ожесточени бойни действия, в които загиват както султански защитници и кърджалии, така и мирни люде. През март 1798 г. Никополската крепост е превзета с щурм от правителствените войски и Пазвантоглу отстъпва, но само за кратко. След няколко нападения, упоритостта на видинския аянин най-накрая е възнаградена през 1805 г., когато целият Никополски санджак е отдаден в негово владение.

Като важен военно-политически и административен център през първите векове на османското владичество, Никопол е едно от средищата в българските земи, в което протича интензивен стопански и обществен живот. Изворите и източниците представят Никопол, освен като център на санджак и здрава крепост, и като важен град с оживена търговско-занаятчийска дейност и с удобно пристанище. В 1640 г. Петър Богдан съобщава, че градът и обширен и голям: „Не отстъпва в нищо на другите области в България по изобилия, дори ги надвишава във всичко, бидейки на брега на Дунава…“

Според изнесените от проучванията на Вера Мутафчиева данни, към началото на XVI в. в Никопол има над 200 дюкяна, собственост на различни вакъфи.[12] На вакъфа на Яхия паша, основан през 1505 г., принадлежат 127 дюкяна и един кервансарай. Държателите на Плевенския вакъф Мехмед бей, Али бей и Хъдър бей – всичките синове на известния Михал бей, притежават общо 46 дюкяна.

Ако се съди по данните за регламентираните такси и мита на различните товари, с които били доставяни и експедирани стоките, може да се заключи, че търговският обмен между Никопол и Влашко е бил значителен за времето си. В документите се съдържат сведения, от които се вижда, че търговската обмяна между Никопол и Влашко се е извършвала главно чрез Холъвник и Излаз.

Съществена роля в стопанския живот на Никопол и неговата околност играят дубровшките търговци, които се установяват в града. Сред най-ранните източници, от които става ясно за тяхното присъствие, е една полица от 6 май 1491 г., издадена в Никопол от Джоване де Лука Браутович, с която той се задължава да заплати 23 100 аспри на Марино де Родоня за получени от него топове с плат. За мащаба на стопанската дейност на този дубровчанин и неговите братя се съди и от други документи; освен в Никопол в периода 1485-1500 г. братята Браутович развиват оживена търговия и в Търново и София. През първото десетилетие на XVI в. други дубровчани също регистрират участието си на местния пазар. Интересен факт е, че отделни търговци от Никопол също регистрират стопанска дейност в Рагуза (Дубровник). Така например в един документ от 6 ноември 1507 г. се съобщава за Мустафа Егрекениоглу от Никопол, доставил на дубровнишки търговец черни и червени кордовани кожи и овчи кожи.

Към средата на XVII в. търговската дейност на дубровчани в Никопол е значително по-слаба, като търговските операции нямат постоянен характер, а след Чипровското въстание от 1668 г. напълно прекъсват. Тази констатация, на основата на архивни източници, има своите обективни основания, но не може да се твърди, че стопанските контакти с Дубровник са прекъснати окончателно. Основание за това становище ни дава фактът, че в Никопол е открита монетна находка, включваща общо 88 монети, от които 64 османски монети от втората половина на XVIII в. и 24 сребърни монети (дукати) от Рагуза, сечени между 1764-1779 г. През разглеждания период, макар и с ограничен характер, Никопол е имал търговски контакти с Италия.

В сравнение с дубровнишките и италианските търговци, по-устойчив характер в стопанската дейност в Никопол и региона му имат евреите, които се установяват тайно в града. Еврейските търговци от Никопол търгуват с Влашко, Дубровник, Ужица, Белград, Одрин и Солун. Дюкяните на еврейските търговци се помещават главно в кервансарая и в тях, освен вносни стоки, те търгуват и с местна продукция – кожи, мед и др. Наред с търговската си дейност, евреите са едни от най-активните кредитодатели.

Като цяло в износната търговия на Никопол през този период прави впечатление търговията с вълна, восък и жито. В спомените си от пътуването през 1782-1789 г. в Османската империя, Персия и Арабия граф Фериер Совебьоф пише, че от „широките равнини, които обкръжават този град се произвежда много жито, от което се прави голям износ за Константинопол, така както и във Влахия. Абаджийският занаят от своя страна запазва дълги години водещата си роля в региона. Френският дипломат Шарл дьо Пейсонел споменава, че от цяла България се изнасяло огромно количество вълна, но най-търсената е тази от Никопол. Един от големите производители в града е Хаджи Мемош ага; както личи от името му, по всяка вероятност той е посещавал светите места на мюсюлманите. Вълната от северобългарските земи се изнася предимно в Германия и Венецианската република, а никополската се купува „главно от немците“.[13] Определени търговски връзки през втората половина на XVIII в. Никопол поддържа и с гр. Майсен – център на порцелановото производство в Саксония. Това е и времето, през което той придобива определено мюсюлмански облик, с типичните за времето си ориенталски белези.

През октомври 1806 г. започва поредната Руско-турска война (1806-1812), а град Никопол и прилежащият му район стават арена на военни действия. Това довежда до стопанска разруха, загуби на демографски потенциал и унищожаване на изградения в исторически план материален и нематериален фонд. Още преди приключването на войната по заповед на ген. Кутузов през 1811 г. Никополската крепост е напълно разрушена. На разрушение е подложен и самият град. Според Ал. Бохачек „от цветущ и голям град Никопол останал само развалини“. Следвайки стратегическите си планове, двете воюващи страни напълно пренебрегват интересите на мирното население – мюсюлмани, християни и юдеи, като разрушават и опожаряват наред с военните съоръжения много културни паметници, къщи, дори цели махали и селища. Това се потвърждава от факта, че след това османският султан наредил да се възстанови Никополската крепост, но много от култовите и други стопански и обществени сгради, останали руини и в паметта на историята. Това на практика е силен удар върху наследството на богатата османска култура в страната. Независимо от по-късните интерпретации и психологически модели на реакция за съзнателна политика на изтриването му като културен слой, резултатът навсякъде е същият – това е представа, която се гради в много ограничени и стереотипни рамки и е откровена загуба за историята на изкуството.

Не са малко дунавските градове, чийто сграден фонд и укрепления претърпяват изключително тежки поражения по време на описаните военни действия. В резултат на това някои от тях не успяват да възвърнат предишните си позиции. Такъв е случаят с Никопол, който е напълно разрушен от изтеглящите се руски войски през 1811 г. Едва през 1820 г. са възстановени крепостните стени на града, но много от джамиите, някогашният голям безистен и редица сгради, някои от които с архитектурното си решение красели града, остават в развалини. За упадъка на Никопол допринасят и предприетите административни промени в Османската империя, в резултат на които градът губи статута си на седалище на санджак, като е понижен на каазалийски център в състава на Видинския еялет. Настъпва и икономически упадък, тъй като за разлика от другите дунавски градове, като Русчук и Свищов, Никопол не успява да се развие като значим търговски център.

В следващия етап на Руско-турската война (1828-1829) Никопол отново попада в обсега на действията от страна на руската армия. На 25 януари 1829 г. ген. Малиновски щурмува и превзема града, пленявайки командващия Ибрахим паша, заедно с 60 офицери, 32 оръдия и 5 знамена. В изворите няма много сведения за завладяването на града, но като се има предвид състоянието му от предишната война, то едва ли последствията са били по-различни. Тези събития, плюс масовото изселване на населението – християнско и мюсюлманско, се отразяват изключително неблагоприятно върху обществено-икономическото развитие на града. Д-р Иван Богоров характеризира Никопол през 1851 г. като „славен град в [ъв] вехто время, сега изпаднал“.[14]

През 1860 г. в рамките на Видинския санджак са създадени няколко каймакамлъка (окръга). За такъв център е издигнат Ловеч, като към него са причислени няколко каази – Никопол, Плевен и др. От 1864 г. след създаването на Дунавския вилает, в структурата на който са включени като административни единици седем санджака (окръга), Никопол запазва статута си на център на кааза, като е включен в състава на Русенския санджак.

През 1866 г., по време на разгърнатата дейност на Мидхат паша като управител на Дунавския вилает, се изгражда шосето Плевен-Никопол, което осигурява връзката на Никопол като административен център с останалите селища на вилаета. Пак по същото време, с цел за по-ефективен транспорт и експорт на зърнените храни от Плевен до Никопол, една частна компания прави предложение да се построи железница с конска тяга, която да свърже двата града. На този въпрос специално внимание отделя лично Мидхат паша, който през октомври 1867 г. пътува до Никопол заедно с „потребните инженери“, за да прегледа „линията на железния път, който ще се направи от Никопол до Плевен“.[15]

Предвид на това, че разположението на града не позволявало неговото развитие, Мидхат паша решил да основе нов търговски град. „Новият град, наречен Султание – пише Каниц – трябваше да изникне на десния бряг на Осъм, близо до вливането и в Дунава.“ Под ръководството на полски инженери, стартирал „този широко замислен проект“, в реализирането на който било включено голяма част от мъжкото население на Никополска и Плевенска кааза. Само за работата по насипа и линията били изкарани на работа доколо 20 000 души християни и мюсюлмани. Издигната била и сградата на конака за „този град, около който се групират постройките на търговските кантори, пристанището и ж. п. гарата“.

През месец март 1868 г. обаче работата по проекта се преустановява, защото Мидхат паша е назначен за председател на Държавния съвет. За важността на този проект говори фактът, че новият управител на Дунавския вилает Акиф паша получава през март 1869 г. заповед на султана, в която му се нарежда да довърши строежа на железопътната линия от Плевен до Никопол. Но Акиф паша не успял да реагира, защото е уволнен скоро след това. Сменилият го Юмер Февзи паша – образован и напредничав управител, дава отново ход на проекта. За целта са проведени делови срещи с чуждестранни строителни предприемачи от Франкфурт на Майн, но това значимо дело отново остава на книга.

В официалните резултати от извършеното през 1865 г. преброяване на Дунавския вилает в гр. Никопол живеят общо 5580 души, от които 4954 – турци, 302 – българи, 134 – евреи и 190 – цигани. Когато Ф. Каниц посещава града през 1871 г., той констатира, че селището „има напълно ориенталски оттенък“ и пише, че това се дължи на преобладаващото турско население, наброяващо 900 мюсюлмански къщи, „само 30 български къщи“ и 25 еврейски.

През 70-те години на XIX в. населението на Никополската кааза наброява 32 568 души, от които 21 531 християни и 11 037 мюсюлмани. Значителният брой на мюсюлманското население се дължи главно на големия брой заселени черкези и татари в района, в т. ч. и Плевенска кааза. В резултат на това в Никополската кааза са създадени редица нови селища, а в чисто християнски преди това села са настанени черкези и татари. Така например в Джурно (дн. с. Жернов) живеели българи, власи, турци, татари и черкези, а в Муселим (дн. с. Муселиево) – българи, турци, черкези и татари. Подобно е положението в общо 23 селища, заселени главно с татари и 14 – с черкези.[16]

Изложените данни, макар и невинаги точни, дават известна представа за развитието на демографските процеси в Никопол и региона му през разглеждания период. Видно е, че от началото на XIX в. до 70-те години на ХІХ в. като цяло населението на Никопол постоянно намалява и в 1866 г. той е 23-ти по големина сред градовете на Дунавския вилает. Значително намалява броят на българите, поради което мюсюлманският елемент е доминиращ в облика на града. Причините за това са няколко, но две от тях са твърде очевидни: кърджалийските размирици и руско-турските войни – в резултат на това градът е многократно опожаряван, разграбван и разрушаван.

Към края на XIX в. в архитектурно отношение Никопол вече е загубил си облик от предходните столетия. Крепостта, в която е имало около 100 турски къщи за цивилното население и гарнизона, джамии и колиби, изглеждала повече живописна, отколкото истинска твърдина. Между джамиите нямало нито една с монументален вид. Никопол имал часовникова кула, издигната на възвишението в източната част на града, която се оценява като „истински символ на селището“[17]. В трите квартала – турски, български и еврейски, българските къщи били съсредоточени около църквата „Успение Богородично“ и училището, а еврейските – около църквата (т. нар. манастирче). По чаршията имало все пак хубави магазинчета. Кварталът край Дунава обаче се състоял от неугледни турски сгради, някои от които били построени от обикновен камък и дървен материал.

Като дунавски град през разглеждания период, макар и не в тия мащаби, за разлика от други пристанищни градове по Дунава, Никопол все пак е включен в търговския обмен. „По чаршията – пише Каниц – видях добре обзаведени магазинчета. От Виена се внасят тежки копринени платове, … други платове, стъкларски произведения и златни накити. От Цариград идват по-леки и меки пъстри копринени платове с ориенталски десени и различни стоки, приспособени специално за турския вкус и снабдени с етикети на всички възможни езици.“ Наред с вносните се продават и местни занаятчийски стоки – килими, кожени и медни произведения, месингови свещници, гривни и др. В една дописка от 10 юни 1874 г. до в. „Левант Таймс“ се съобщава, че в града „са отвори фабрика за тютюн“. Техниката на фабриката била закупена от турци от Никопол на съдружнически начала.

Най-голямо значение за икономическото развитие на Никопол и за селищата в прилежащия му район има производството и търговията със земеделски произведения. С разрастването на търговията със зърнени храни през 1867 г. в Никопол била създадена житна борса. Никопол, както пише френският консул в Русе Обаре, е една от главните скели на р. Дунав за износ на зърнени храни.[18] Важен отрасъл от стопанството на Никопол и района е отглеждането и търговията с добитък. През 1870 г. в Никополската кааза са регистрирани 133 207 овце и 6877 кози; 15 491 крави и 7 299 биволи; 11 024 коне и 11 047 волове. Броят на свинете е сравнително малък – 4 808 глави, които вероятно се отглеждат от християните; известно е, че съгласно предписанията на Корана мюсюлманите не консумират свинско месо.

Независимо от събитията от края на XVIII и началото на XIX в., които довеждат до общия упадък на Никопол и до коренна промяна в демографския му облик, духовният живот на двете главни деноминации – мюсюлманска и християнска, продължава да си тече по своите канони. През 30-те години на XIX в. никополските първенци отчитат, че християнската черква е вече твърде стара и не може да покрие религиозните нужди. Това налага час по-скоро построяването на нов храм, който да обслужва българската общност в града. През 1838 г. чрез валията на Видин Хюсеин паша жителите на Никопол пишат прошение до султана и искат разрешение от него да възстановят старата си черква, построена около 1600 г. В прошението са вписани 14 никополски първенци, които са сложили своите подписи, като сред тях са известни и имена на мюсюлмани като Ахмед чорбаджи и Тиряки чорбаджи.[19] Представителите на местната официалната власт, след като получават потвърждение от Цариград, са единодушни в констатацията си, че черквата от 1600 г. е негодна и порутена, поради което българите нямат възможност да изпълняват религиозните си служби и обреди и имат нужда от изграждането на нов храм. На 27 юни 1840 г. съдът в Никопол издава решение, подписано от съдията Есаддин Хафъз Мехмед за строителство на „нова черква върху старите основи“. Така още същата година никополските християни издигат новата си църква – „Успение на Пресвета Богородица“.

Без да абсолютизираме горния факт, той е свидетелство за религиозен плурализъм, нагледен пример за относителен мир и хармония в различията между представителите на двете основни конфесии, които съжителстват в Никопол през визираната историческа епоха. Придържането на някои изследователи към „теорията на катастрофата“ и безбройните опити османският период да бъде описван във възможно най-мрачни краски дори и днес, не издържа на проверката на времето. Обобщаващите трудове на немалко чуждестранни и наши учени спомагат значително да се разнообрази черно-бялата картина на българското минало и отвеждат в бъдеще към много по-балансирано отношение.

Опазването, съхраняването и социализацията на културно-историческото наследство на етническите и религиозните малцинства все още е повлияно от негативни стереотипи, дълги социални дистанции, политики на изключване и асимилации, унищожение по време на войни, безстопанствено отношение към ценни материални паметници и други практики, което е възприемано в модерната епоха днес като застрашено наследство. В антипод на това, в последно време системата от протекции все повече се усъвършенства в конкретни дейности по опазването и грижата за културното наследство, акцентира се върху многообразието на културите и толерантността, както и върху формирането на по-широко разбиране за понятието национална култура, като мозайка от културите на всички културни общности, съставящи нацията, и за тях като национално богатство.

Ако до 40-те години на XIX в. учебното дело се развива на равнището на килийното училище, то в началото на 50-те години на XIX в. никополското училище придобива светски характер и се въвежда взаимоучителният метод на обучение. Учителят, който работи по новия метод, се казва Тодор Ангелов и преди това е учил при Емануил Васкидович в Свищов. Училищната сграда се помещава в двора на черквата „Успение на Св. Богородица“. В отделенията учениците се научават да четат и пишат и получават елементарни познания по аритметика, география и история, а в класовете изучават закон божи, български език, българска история, славянски (църковнославянски) език, турски език, естествена история (зоология, минералогия и ботаника), аритметика, землеописание (география), въздушни явления, рисуване, пеене и гимнастика.[20]

Постепенното разрастване на книгоиздаването и нуждата от пласиране на издаваната книжнина през втората половина на XIX в. довежда до отварянето на книгопродавници (книжарници) в по-важните стопански и културно-просветни центрове в българските земи. В Никопол също била открита книжарница, което става благодарение на активната книжовна и учителска дейност на Тодор Хаджистанчов. Книгопродавницата, както съобщава в. „Източно време“, е собственост на „Хр. С. & Т. Станчов“ и отваря врати на 6 март 1864 г. Откритата от Т. Хаджистанчов книжарница определено допринася за повишаване на интереса към книжнината от жителите на града, в това число и на мюсюлманската общност. По рафтовете на книжарския дюкян могат да се намерят и книги на османотурски език и то не само с религиозно съдържание, но и от известни османски и източни класици.

За начало на читалищната дейност в Никопол се приема 1871 г., когато се предполага, че е основано местното читалище „Напредък“. Тук е мястото да се отбележи, че липсват документални данни за основаването му, както и спомени на очевидци от това време. Единственият засега безспорен източник е една дописка с дата 18 март 1872 г. във връзка с посещението на екзарх Антим I, която е подписана от „Читалищните членове“, където се споменава, че читалището е основано „не по-късно от 1871 г.“[21]

След като на 24 април 1877 г. Русия обявява война на Османска Турция, Високата порта предприема мерки за усилване защитата на дунавските градове. Във връзка с това работата по укрепленията на Никопол и околностите му се ускорява. На дунавският бряг са издигнати 17 артилерийски укрития с около 30 оръдия, а общата численост на гарнизона се увеличава на 10 000 души. Освен тях в околните височини е изградена система от укрепления с шест редута, в които били разположени по няколко оръдия.

На 25 юни привечер руското командване дава заповед за артилерийска стрелба от румънския бряг срещу Никопол. Осемнадесет руски батареи откриват непрестанен огън срещу града, който с настъпването на нощта е обхванат от пожари. Руски десантни части правят опит за преминаване на Дунава, но турската артилерия открива огън и спира форсирането по реката. В обедните часове на 27 юни юни руските батареи откриват още по-яростен огън по Никополската крепост. В резултат на това избухват нови пожари в крепостта и града. Според някои източници в резултат на бомбардировките на 27 юни Никопол е „подпален и горя цяла седмица“.

Настъплението към Плевен е било немислимо без овладяването на Никопол. Това показва, че овладяването на Никополската крепост придобива особено значение с оглед по-нататъшните действия на руската армия. На 7 юли 1877 г. руските и румънските обсадни батареи при Турну Мъгуреле подлагат Никополската крепост отново на обстрел. Османската артилерия отговаря на огъня, но е твърде неефективна в сравнение с разрушенията, които нанасят на града снарядите на руските и румънските оръдия. Масираният огън не щади града – редица културно-исторически обекти, които трасират развитието на Никопол през различните епохи – християнски, мюсюлмански, юдейски и др. потъват в праха на миналото. Войните, независимо под каква форма и идеология се водят, носят бедствия и катаклизми и остават постоянен деструктивен фактор. Разбира се, разрушаване на стари паметници има и другаде по света, но в България то е още по-болезнено, защото толкова малко е достигнало до нас, че всяка загуба е сериозен удар за културно-историческото ни наследство.

Завземането на Никополската крепост е запечатано в картината на руския художник-баталист и военен кореспондент в Руско-турската война Николай Дмитриев-Оренбургски (1837-1898). Тя се казва „Предаването на крепостта Никопол на 4 юли 1877“ и е нарисувана през 1883 г. Днес картината се съхранява в една от секциите на Военноисторическия музей на артилерията, инженерните и свързочните войски в гр. Санкт Петербург (Русия). Що се отнася до ключа на Никополската крепост, той е върнат от ген. Александър Гундоров – председател на Общославянския комитет в Москва и е предаден в Никопол, а по-късно поставен в музейната сбирка на града.

Никополската крепост е първата и единствена крепост, която Дунавската руска армия превзема с бой през цялата военна кампания. В резултат на артилерийския обстрел и военните действия при предаването му Никопол имал вид на опустошен град. Улиците му били изпълнени с ранени хора, убити животни, голямо количество оръжие и др. Най-силно пострадала долната му част, която била най-благоустроената и най-богатата. За съществуването на къщи там можело да се съди по стърчащите части на зидовете. В останалите квартали също имало значителен брой разрушени къщи. От снарядите и пожарите са срутени 8 джамии, една синагога, едно турско и едно еврейско училище.[22] Никопол – градът, в региона на който са живели от столетия хора в контактна зона на различни цивилизации, културните ценности като общочовешки ценности, независимо от контекста на създаването им и техните носители, в значителна степен са изключени от обръщение и от националното богатство на Третата българска държава. Въпреки това, независимо от физическата загуба на различните символи в историческото минало, чрез инструментариума на различни теории като тази за колективната памет, те кристализират в съвременното пространство на диалог, комуникация и обмен на взаимни влияния и култури.

Морис Халбвакс разгръща тезата за миналото като социална конструкция, осмисляна според подредбата на настоящето. На практика той въвежда понятието „историческа памет“, приемайки го като основно проявление на колективната памет, но без те да се отъждествяват напълно. Историческата памет е едно от измеренията на колективната (социалната) памет – това е паметта за историческото минало, чрез която се извършва предаване на важен опит от миналото.[23]

Казано иначе, историческата памет възниква едва тогава, когато поколенията вече не могат детайлно да разказват за своите предци и за тяхното минало. Важна е тезата за спомена като реконструкция на миналото, осъществяване с помощта на данни от настоящето. Културната памет притежава реконструктивен потенциал, тя има съзидателен характер и е предпоставка за предаването на културното наследство на общността.

Показателни в този план са също така и разсъжденията на антрополога Марк Оже и връзката, която той прави между съвременност и история, включвайки другия важен концепт – другостта. Говорейки за „акселерация на историята“ и за „смаляване на света“ в днешната постмодерна ситуация, Оже вижда историята като гарант за устойчивост и трайност: „Точно колкото нашата модерност неконтролируемо поражда другостта, така също и неконтролируемо създава непосредствено минало-история-събитие като изискване за стабилизирание на историята и обединение на света.“[24]

Връщайки се към историята на Никопол ще отбележа, че първият комендант на града след завземането му от руската армия е ген. Аркадий Столипин, който е назначен на 19 юли 1877 г. Малко преди това – на 4 юли, Свищов е обявен за център на губерния (област), обхващаща Свищовска, Никополска и Плевенска каази (окръжия), с губернатор Найден Геров. След падането на Плевен (10 декември с. г.) на части от 2-ра румънска пехотна дивизия е възложено да поеме гарнизонната служба в Никопол и румънските войски остават в града до подписването на мирния договор в Сан Стефано на 3 март 1878 г.[25]

 

[1] Nussbaum, M. C. Cultivating Humanity: A Clasical Defence of Reform in Liberal Education. – Cambridge. Mass: Harvard University Press: 1997, р. 8.

[2] Хофстеде, Х. Култури и организации. Софтуер на ума. Междукултурното сътрудничество и значението му за оцеляването. -  София: Класика и стил, 2001, с. 291.

[3] Кил, М. Изкуство и общество в България през турския период. – София:  Любомъдрие – Хроника, 2002, с.14-24.

[4] Иванов, Й. Жития на св. Йоана Рилски с уводни бележки. // ГСУ, ИФФ, т 32,  XXXII (1936). Превод на В. Киселков. //Стара българска литература. т. 4. Житиеписни творби. -  София, 1986, с. 386-387.

[5] Ковачев, Р. Опис на Никополския санджак…, с. 80-84.

[6] Първева, Ст.Представители на мюсюлманската религиозна институция в града по българските земи през XVII в. // Мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания. – София: IMIR, 1998, с. 195.

[7] Грозданова, Ел. Българската народност през XVII в. - София: Климент Охридски, 1989, с. 188, 191, 655.

[8] По-малки молитвени сгради, в които за разлика от джамиите няма постоянен духовник (имамин) и не се провежда петъчна молитва с проповед.

[9] Първева, Ст. Към демографския облик на град Никопол през 1693 г. // 300 години Чипровско въстание. – София: ЦСИИ, 1988, с. 33-34.

[10] Арменски пътеписи за Балканите XVII – XIX в. – София: Наука и изкуство, 1984, с. 146.

[11] Френски пътеписи за Балканите…, с. 417.

[12] Мутафчиева, В. За ролята на вакъфа в градската икономика на Балканите под турска власт XV-XVII в. // Изв. ИИ, т. 10, 1962, с. 136.

[13] Френски пътеписи за Балканите…, с. 309-310.

[14] Богоров, Ив. И се започва с „Български орел“. – София: Български писател, 1983, с. 119.

[15] Дунав, № 33,15 окт. 1867.

[16] Каниц, Ф. Цит. съч.., с. 85.

[17] Не е известно кога точно е построена часовниковата кула, но може да се предположи, че това е станало около средата на XIX в., тъй като от гравюрите с изгледи на Никопол от това време тя е показана като архитектурна забележителност, разположена върху един от високите хълмове – Кая башъ. След освобождението на Никопол руските власти събарят часовниковата кула и на нейно място през 1880 г. е издигнат пирамидален паметник за прослава на победата при Никопол.

[18] Грънчаров, М., Плевен и Плевенският край през Възраждането. Стопански и демографски проблеми. – София: Отечествен фронт, 1989, с. 192.

[19] Бохачек, Ал. Град Никопол през вековете…, с. 110-112.

[20] Българската възрожденска интелигенция. Енциклопедия. – София: Петър Берон, 1988, с. 281, 307, 442, 614, 677.

[21] Чилингиров, Ст. Българските читалища преди Освобождението. – София: МНП, 1930, с. 347.

[22] Каниц, Ф. Дунавска България…, с. 81-82..

[23] Халбвакс, М. Колективната памет. – София: Критика и хуманизъм, 1996, с. 38-45.

[24] Аuge, M. Antropology’s Historical Space, History’s Antropologycal Time. // Auge, M. An Antropology for Contemporaneous Worlds. – Stanford: Stanford University Press., 1999, p. 14.

[25] Тотев, Г.Временно руско управление в Плевенския край (1877-79 г.). // Плевенска епопея 1877. – София, 1977, с. 213.

 

Pin It
Ибрахим Карахасан-Чънар
Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“, „Светът на исляма“ и „Етническа и религиозна мозайка на България“.
Други статии от този автор

Посетители

80

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Благо писа Още
    Освен "Адът - това са... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Практиката в това... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Просто щракнете върху... преди 2 дни
  • Милена писа Още
    PS: Намерих я:... преди 2 дни
  • Милена писа Още
    Бихте ли публикували... преди 2 дни
  • mboru_uombe@abv.bg писа Още
    Особено ми липса... преди 4 дни
  • Кунев писа Още
    Бях в Германия 2... преди 5 дни
  • пантелей пътник писа Още
    за бедния и петмеза е... преди 6 дни
  • Бате Любо писа Още
    Не сте информирана... преди 1 седмица
  • Витов писа Още
    Партиите, по... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ами така може,... преди 2 седмици
  • Срам писа Още
    Как може Йооп (Joop) да е... преди 2 седмици
  • АННА Малешкова писа Още
    Написано много... преди 3 седмици
  • Plamen писа Още
    Разликата не е между... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... Понеделник, 21 Септември 2020
  • Златко писа Още
    ... Понеделник, 14 Септември 2020
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... Понеделник, 14 Септември 2020
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... Петък, 11 Септември 2020
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! Сряда, 09 Септември 2020
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020