Изгледи – Наука

1 1 1 1 1 Оценка 90% (4 гласувания)

 

2019 04 weight of reason

 

През 1975 г. изследователи от Станфорд канят група студенти да участват в проучване по темата „самоубийство“. На участниците са предоставени по две прощални бележки. При всяка от бележките едната е била написана от случайна личност, а другата от човек, който впоследствие действително е отнел живота си. Студентите са поканени да разграничат истинските бележки от фалшивите.

Някои от студентите откриват, че разполагат със специфичен талант за тази задача. От двадесет и пет чифта бележки те идентифицират истинските двадесет и четири пъти. Други пък откриват, че са безнадеждни случаи. Те са идентифицирали истинската бележка само в десет случая.

Както често се случва при психологическите проучвания, цялата постановка е всъщност измислена. Макар че половината бележки действително са истински – те са получени от кабинета на един следовател от Лос Анджелис – резултатите са изфабрикувани. Студентите, на които е казано, че почти винаги са били прави, са средно не по-прозорливи от онези, на които е казано, че най-често грешат.

При втората фаза на изследването заблудата е разкрита. На студентите е казано, че истинската цел на експеримента е била да се нагласи мисленето им така, че да вярват, че са прави или че грешат. (Оказва се, че това също е заблуда.) Накрая те са помолени да преценят [отново] колко от бележките са категоризирали правилно и колко според тях средностатистическият студент ще прецени правилно. В този момент се случва нещо любопитно. Студентите от групата с най-висок рейтинг заявяват, че по собствена преценка всъщност са се справили доста добре – значително по-добре от средния студент – въпреки че, както току-що им е казано, те имат нулеви основания да вярват в това. Обратно – онези, които са били поставени в групата с нисък рейтинг, смятат, че са се справили значително по-зле от средния студент – заключение, което е също толкова неоснователно.

„Веднъж формирани“, отбелязват изследователите сухо, „умонагласите са забележително устойчиви.“

Няколко години по-късно в Станфорд е наета нова група от студенти за подобно проучване. На участниците са дадени папки с информация за двама пожарникари, Франк К. и Джордж Х. В биографичните бележки на Франк е отбелязано, че наред с други неща, той има дъщеря-бебе и обича да се гмурка с акваланг. Джордж пък има малък син и играе голф. Папките включват и отговорите на мъжете по въпроси, които изследователите наричат „тест за рисков или консервативен избор“. Според една версия от папките, Франк е успешен огнеборец, който при теста почти винаги е избирал най-безопасния вариант. В другата версия Франк отново е избрал най-безопасния вариант, но тук той вече е слаб пожарникар, който на няколко пъти е бил „докладван“ от надзорниците си в службата. Отново, вече по средата на проучването, студентите са информирани, че са били подведени, и че информацията, която са получили, е напълно измислена. След това те са помолени да опишат собствените си впечатления. Какъв вид отношение към риска според тях характеризира успешния огнеборец? Студентите, които са получили първите версии смятат, че той ще го избягва. Студентите от втората група смятат, че ще го поема.

Дори и след като „доказателствата за убежденията им са напълно опровергани, хората не успяват да направят съответните промени в тези убеждения“, отбелязват изследователите. В този случай неспособността за промяна е „особено впечатляваща“, тъй като резултатите от само две изследвания обикновено не предоставят достатъчно информация, за да могат да се правят обобщения.

Станфордските студии стават много известни. Идвайки от група учени от седемдесетте години, твърдението, че хората не са в състояние да мислят рационално, е шокиращо. Днес вече не е така. Хиляди по-късни експерименти потвърждават (и доразвиват) тази констатация. Както знае всеки учен, който е следвал развоя на тези изследвания – или само от време на време е преглеждал по някой брой на Психологията днес – всеки студент с набор от въпроси може да демонстрира, че хора, които инак изглеждат напълно разумни, много често са напълно ирационални. Това прозрение рядко е изглеждало по-подходящо [като характеристика на времето], отколкото днес. И все пак си остава една съществена загадка: как точно е станало така, че ние сме формирани по този начин?

В една нова книга, Загадката на разума, когнитивните изследователи Юго Мерсие и Дан Спербер правят сериозен опит да отговорят на този въпрос. Мерсие, който работи във френски научноизследователски институт в Лион, и Спербер, сега базиран в Централноевропейския университет в Будапеща, посочват, че причината е една придобита в хода на еволюцията [мисловна] характеристика, подобна на двата ни крака или трицветното ни зрение. Тя се е появила в саваните на Африка и трябва да се разбира именно в този контекст.

Ако отстраним от нея онова, което може да се нарече „когнитивна научност“, тезата на Мерсие и Спербер изглежда повече или по-малко по следния начин: най-голямото предимство на хората пред останалите видове е способността за сътрудничество. Но сътрудничеството е нещо изключително трудно за постигане и почти също толкова трудно за поддържане. За всеки отделно взет човек, егоистичното експлоатиране на собствените шансове винаги е най-добрият начин на действие. Разумът е създаден не за да ни позволява да решаваме абстрактни, логически проблеми или дори да ни помага да правим изводи от непознати информации; той се е развил по-скоро като средство за решаване на проблемите, свързани с живота в съвместно действащи групи.

„Причината [за човешката ирационалност] е в адаптацията към изключително социалната ниша, която хората са развили за себе си“, пишат Мерсие и Спербер. Навиците на ума, които изглеждат странни, повърхностни или просто глупави от гледна точка на „интелектуализма“, се оказват доста хитри, когато се разглеждат от една социална „интеракционистка“ [основаваща се на съвместни действия] гледна точка.

Помислете за добре известния психологически проблем, известен под названието „предубеденост към потвърждение“[1] [confirmation bias], т. е. тенденцията на хората да приемат [на доверие] информациите, които подкрепят техните [вече утвърдени] вярвания и да отхвърлят онези информации, която им противоречат. От многото форми на неправилно мислене, които са идентифицирани днес, предубедеността към потвърждение е една от най-добре изследваните; тя е предмет на експерименти в цели учебници. Един от най-известните от тях е проведен отново в Станфорд. За целите на този експеримент учените са събрали група студенти, които имат противоположни мнения относно смъртното наказание. Половината от студентите са за смъртно наказание и смятат, че то възпира престъпността; онези от другата половина са против него и смятат, че то няма въздействие върху престъпността.

Студентите са помолени да отговорят на [резултатите от] две проучвания. Едното предоставя данни в подкрепа на възпиращия аргумент, а другото предоставя данни, които го поставят под въпрос. И двете изследвания – както сигурно вече сте предположили – са измислени и са предназначени да представят набори от данни, които изглеждат еднакво убедителни като статистика. Студентите, които първоначално са били за смъртното наказание, оценяват данните, подкрепящи тезата за сдържащо въздействие, като много надеждни, а данните за липса на въздействие като неубедителни. Онези от студентите пък, които са били против смъртното наказание, правят обратното. В края на експеримента студентите са запитани още веднъж за възгледите им. Онези, които са започнали като привърженици на смъртното наказание, сега са още по-убедени в неговата ефективност; другите, точно напротив, сега са настроени още по-враждебно към него.

Ако предназначението на разума е да генерира разумни оценки, то е трудно да си представим по-сериозен „конструкторски недостатък“, от предубедеността към потвърждение. Представете си, предлагат Мерсие и Спербер, една мишка, която мисли по същия начин като нас. Една подобна мишка, „склонна към потвърждаване на убеждението си, че наоколо няма котки“, скоро ще стане нечия вечеря. Доколкото предубедеността към потвърждение кара хората да отхвърлят доказателства за нови или недооценени до момента заплахи – човешкият еквивалент на котката, която дебне зад ъгъла – то това е черта, която еволюцията би трябвало да отхвърли. Но фактът, че ние сме оцелели именно с такова мислене, твърдят Мерсие и Спербер, доказва, че то трябва да има някаква адаптивна функция, и тази функция, твърдят те, е свързана с нашата „хипер-социалност“.

Мерсие и Спербер предпочитат термина „предубеденост към моята страна [на нещата]“ [myside bias]. Хората, посочват те, са лековерни не по случайност. Изправени пред аргументите на някой друг, ние сме доста способни да откриваме слабостите им. Но почти без изключения, позициите, за чиито слабости обикновено сме слепи, са нашите собствени.

Един неотдавнашен експеримент, извършен от Мерсие и някои други европейски колеги, ясно демонстрира тази асиметрия. Участниците са помолени да отговорят на поредица от прости мисловни проблеми. След това те са помолени да обяснят отговорите си, при което им е дадена възможност да ги променят, ако открият грешки. Мнозинството от тях са доволни от първоначалния си избор; по-малко от петнадесет процента променят мнението си при втората стъпка.

При една трета стъпка на участниците е показан един от същите проблеми, заедно с отговора им, плюс отговора на друг участник, който е стигнал до по-различно заключение. За пореден път им e дадена възможност да променят отговорите си. Но отново им е изигран изследователски трик: отговорите, представени като чужди, всъщност са техните собствени – и обратно. Около половината от участниците разбират какво става. Сред останалата половина изведнъж хората стават много по-критични. Почти шестдесет процента от тях сега отхвърлят отговорите, с които до този момент са били доволни.

Тази лабилност на оценките, според Мерсие и Спербер, отразява задачата, за чието изпълнение разумът е оптимиран в хода на еволюцията – и която е да ни предпази от измами, вършени от другите членове на нашата група. Живеейки в малки групи от ловци-събирачи, нашите предци са били заинтересувани най-вече от социалното си положение и от това да не бъдат онези, които рискуват живота си по време на лов, докато други се мотаят в пещерата. От някакви особено ясни и разумни разсъждения не е имало много полза, докато печеленето на спорове и кавги, напротив, е предоставяло ясни предимства.

Сред многото и много въпроси, от които нашите предци не са се тревожели, са били възпиращите ефекти от смъртното наказание или идеалните качества на пожарникаря. Нито пък е трябвало да се борят с измислени проучвания, фалшиви новини или Twitter. Не е чудно тогава, че днес разумът често отказва да ни служи особено вярно. Както пишат Мерсие и Спербер: „Това е един от многото случаи, в които околната среда се е променила прекалено бързо, за да може естественият подбор да навакса.“

Стивън Сломан, професор в [университета] Браун, и Филип Фернбах, професор в Университета в Колорадо, също са когнитивни учени. И те също вярват, че социалността е ключът към функционирането на човешкия разум или, казано по-точно, на неговите неизправности. Те започват книгата си Илюзията на познанието: защо никога не мислим сами (Riverhead), с хвърляне на поглед към тоалетните.

Буквално всички хора в Съединените щати и в целия развит свят са запознати с тоалетните. Една типична [американска] тоалетна с промиване разполага с керамична купа, пълна с вода. Когато се натисне съответния лост или бутон, водата, плюс всичко, което е било „вложено“ в нея – се засмуква в тръба и оттам в канализационната система. Но как точно става това?

В проучване, проведено в Йейл, студенти са били помолени да оценят нивото на собственото си разбиране на устройствата, които ни заобикалят в ежедневието, като например тоалетни, ципове или секретни брави. А след това са били помолени да напишат подробни, стъпка по стъпка обяснения за това как работят тези устройства – и отново да оценят разбирането си. Както се оказва, положеното усилие разкрива пред студентите собственото им невежество, тъй като самооценката им намалява. (Оказва се също, че тоалетните са нещо доста по-сложно, отколкото изглеждат на пръв поглед.)

Сломан и Фернбах наблюдават този ефект, който наричат ​​„илюзия за обяснителна дълбочина“, почти навсякъде. Хората вярват, че разполагат с много повече знание, отколкото всъщност имат[2]. Нещото, което ни позволява да упорстваме в това си убеждение, са другите хора. В случая с тоалетната например, някой друг я е проектирал по такъв начин, че аз мога да я ползвам много лесно. Това е нещо, при което хората са много добри. Ние сме разчитали на взаимните си експертни познания откак сме разбрали как да ловуваме заедно – което вероятно е и ключовото развитие в еволюционната ни история. Сътрудничим си толкова добре, твърдят Сломан и Фернбах, че едва ли можем да кажем къде свършва собственото ни знание и къде започва онова на „другите“.

„Едно от следствията от лекотата, с която извършваме разделението на познавателния труд“, пишат те, е в това, че „няма ясна граница между идеите и знанията на един човек“ и „онези на другите членове“ на групата.

Тази липса на ясни граници, или, ако предпочитате, конфузия, е от решаващо значение и за нещото, което обозначаваме с думата „прогрес“. В процеса на изобретяване на нови инструменти за нови начини на живот, хората създават и нови сфери на невежество; ако, например,  всички биха настоявали да овладеят принципите на металообработването, преди да са взели в ръката си нож, то бронзовата епоха вероятно нямаше да се получи никога. Когато става въпрос за нови технологии, непълното разбиране е нещо, което си има собствени предимства.

Сферата, в която според Сломан и Фернбах всичко това ни води до проблеми, е политическата[3]. Едно е човек да ползва модерна тоалетна, без да знае как тя функционира, а съвсем друго – да подкрепя (или да се противопоставя) на забраната за имиграция, без да знае за какво говори. Двамата учени цитират проучване, проведено през 2014, скоро след като Русия анексира украинската територия на Крим. Анкетираните са били запитани как според тях трябва да реагират САЩ, а също и дали могат да намерят Украйна на картата. Колкото по-невежи та са били в географията, толкова по-голяма е била вероятността да подкрепят идеята за военна намеса. (Някои от респондентите са били толкова несигурни относно местоположението на Украйна, че средното предположение е било погрешно с около хиляда километра, тоест приблизително разстоянието от Киев до Мадрид.)

Проучванията на много други въпроси водят до подобни резултат. „Като правило силните чувства, свързани с определени проблеми, не произтичат от особено дълбоко разбиране“, пишат Сломан и Фернбах. Но тук, за разлика от случая с ежедневните уреди, зависимостта ни от други умове само усилва проблема. Ако например позицията ви по Закона за достъпно здравеопазване[4] е неоснователна и аз разчитам на нея, то тогава и моето мнение е неоснователно. Когато говоря с Том и той реши, че се съгласява с мен, то неговото мнение също е неоснователно, но сега, когато и тримата се съгласяваме по въпроса, ние се чувстваме много по-удобно с вече формираните си възгледи. И ако сега всички отхвърлим като неубедителна всяка информация, която противоречи на нашето общо мнение, то се получава, хм хм, нещо като администрацията на Доналд Тръмп.

„Така общността на знанието може да стане опасна“, отбелязват Сломан и Фернбах. Двамата извършват своя собствена версия на експеримента за тоалетната, като заменят [във въпросника си] приспособленията от домакинството с публичната политика. В проучване, проведено през 2012, те са попитали реципиентите за позициите им по въпроси като: Трябва ли да има система на здравеопазване, основаваща се на всеобщо данъчно облагане?, или Трябва ли заплащането на учителите да се основава на заслуги? Участниците са били помолени да оценят позициите си в зависимост от това колко силно са съгласни (или не) с предложенията. На следващо място, те са били инструктирани да обяснят, доколкото е възможно, последствията от прилагането на всяко едно от тези предложения. В този момент повечето от хората са се сблъскали с определени проблеми. Запитани още веднъж да оценят мненията си, те вече са намалили интензивността, така че яростта, с която са се съгласявали или не, е била значително смекчена.

Сломан и Фернбах виждат в този резултат нещо като светлинка от надежда в един инак доста тъмен свят. Ако ние – или нашите приятели, или експертите, говорещи по CNN – бихме прекарвали по-малко време в перчене, и повече в опити да разберем какви биха били реалните последици от дадени политически предложения, то сигурно бихме осъзнали по-добре колко сме неразумни и така бихме смекчили мненията си. Това, пишат те, „е може би единствената форма на мислене, която може да разбие илюзията за обяснителна дълбочина и да промени отношението на хората [към проблемите, пред които сме изправени].“

Един от начините да се разбира науката е да се вижда в нея система, която коригира естествените наклонности на хората. В една добре управлявана лаборатория няма място за пристрастия на „моята страна“; резултатите трябва да бъдат възпроизводими и в други лаборатории, от изследователи, които нямат лични мотиви да ги потвърдят. И това, може да се твърди, е причината, поради която тази мирогледна система [науката] се оказва толкова успешна. Във всеки един момент дадена научна област може да се окаже доминирана от [политически] пристрастия, но в крайна сметка методологията надделява. Науката се движи напред, дори и ако самите ние си оставаме на място.

В книгата си Отричане до гроб: защо игнорираме фактите, които ще ни спасят (Оксфорд), Сара Горман, специалистка по обществено здравеопазване, в съавторство с баща си Джак Горман, психиатър, проучва разликата между това, което ни казва науката и онова, което си казваме самите ние. Тяхната загриженост е насочена към онези упорити убеждения, които са не само очевидно фалшиви, но и потенциално смъртоносни, като например убеждението, че ваксините са опасни. Разбира се, това, което е опасно, е да не се ваксинираме (себе си или децата си); ваксините – огромно постижение на човешкия интелект и способност за познание – са създадени на първо място именно за да ни предпазват от болести. „Имунизацията е един от триумфите на съвременната медицина“, отбелязва Горман. Но независимо от това колко научни изследвания стигат до заключението, че ваксините са безопасни и че няма връзка между имунизациите и аутизма, хората, убедени в тяхната вреда, си остават непроменени. (А сега вече те могат да разчитат, че на тяхна страна е и Доналд Тръмп, който каза, че, макар и да са позволили синът му Барън да бъде ваксиниран, той и съпругата му поне са отказали да го направят по графика, препоръчван от детските лекари.)

Горманови също смятат, че начините на мислене, които в наше време изглеждат самоунищожителни, трябва в някакъв момент [от еволюцията на вида ни] да са притежавали определена адаптивна ценност. Те също посвещават много страници на определени предразсъдъци, които според тях имат физиологични компоненти. В книгата си те цитират изследвания, които показват, че хората изпитват истинско удоволствие – прилив на допамин – когато си имат работа с информация, която подкрепя собствените им убеждения. „Чудесно е да ‚сме готови за бой‘, дори и ако грешим“, отбелязват те.

Но Горманови се опитват не просто да каталогизират начините, по които ние се заблуждаваме; те биха желали и да допринесат за поправянето на тези заблуди, доколкото е възможно. Трябва да има някакъв начин, твърдят те, хората да бъдат убедени, че ваксините са нещо добро за децата, а пистолетите са опасни. (Друго широко разпространено, но статистически неприемливо убеждение, което двамата биха искали да дискредитират е, че притежаването на оръжие ни прави повече предпазени от опасности.) Но тук те се сблъскват с множество проблеми, които изброяват. Осигуряването на точна информация изглежда не помага особено много на хората; те просто я игнорират. Обръщането към емоциите може би функционира малко по-добре, но това пък е нещо, очевидно противоположно на целта да се насърчава науката. „Предизвикателството, което си остава“, пишат те в края на книгата си, „е да разбере как бихме могли да се справим със склонностите [на човешката природа], които водят до фалшиви научни убеждения.“

Загадката на разума, Илюзията на познанието и Отричане до гроб са книги, написани преди избора на Доналд Тръмп за американски президент. И все пак те по някакъв начин са предусетили Келиан Конуей[5] и възхода на „алтернативните факти“. В наши дни човек вече може да се почувства така, сякаш цялата страна е била подложена на огромен психологически експеримент, управляван или от никого, или от Стив Банън[6]. Някакви рационално действащи същества сигурно биха могли да измислят път към намирането на решение. Но по този въпрос литературата не е особено оптимистична.


Източник

 

[1] Открих в българската мрежа превода „склонност към потвърждение“, но не го намирам за особено сполучлив, тъй като английската дума „bias“ поставя много по-силен акцент върху погрешността на тази умонагласа от простото „склонност“. В такъв смисъл един превод като „предубеденост“, тоест една предварителна нагласа, свързана с определена доза твърдоглавие и неспособност за промяна на вече съществуващите нагласи, ми се струва по-подходящ. Бел. пр.

[2] Почти 2500 години след Сократ, констатацията е убийствено идентична. Бел. пр.

[3] Отново по Сократ: единственото нещо, от което всички хора вярват, че разбират достатъчно, е политиката. Бел. пр.

[4] Тоест здравната реформа, проведена от администрацията на Барак Обама, в резултат на която милиони американци получиха достъп до здравни услуги, напълно недостъпни за тях до този момент. Много други милиони американци обаче смятат, че „не желаят да носят търтеите на гърбовете си“. Бел. пр.

[5] Американска юристка и съветничка на президента Тръмп, на която принадлежи печално известната формулировка за наличието на „алтернативни факти“ (или, казано на по-ясен български език, „всичко си е едни и същи лàйна“). Бел. пр.

[6] Друг печално известен (и вече бивш) съветник на президента, който в определени моменти се считаше за идеологически водач на крайнодесните среди в САЩ. Бел. пр.

Елизабет Колберт
Елизабет Колберт е американска авторка, журналистка и професорка в Уилямс колидж, Масачузетс. Тя е най-широко известна с книгата си Field Notes from a Catastrophe, а също и като наблюдател и екологичен коментатор на страниците на списание The New Yorker. Колберт е носителка на наградата Пулицър за документална проза от 2015 г., за книгата си The Sixth Extinction: An Unnatural History.
Други статии от този автор

Посетители

19
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 16 часа
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 19 часа
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 2 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 2 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 5 дни
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 6 дни
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 1 седмица
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 1 седмица
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 2 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А тук, ако намерите... преди 2 седмици