Изгледи – Наука

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
 В предишните си работи вие се занимавахте преди всичко с автори-мъже като Лотреамон, Маларме, Селин, Бекет или Пруст. От няколко години насам се концентрирате върху жени. Защо?

Нали минавам за теоретичка на феминизма. Във всеки случай вече отдавна нямаше моя книга, разработваща концепцията ми за женствеността. Студентите ми смятаха, че е време да я напиша.

Защо точно тези три жени – една политическа философка, една психоаналитичка, една писателка?

Беше ми невъзможно да правя някакви общи изказвания за жените. Едно от постиженията на женското движение е разчупването на универсализиращите концепции относно тази или онази част от човечеството – и аз мисля, че една феминистка, а също и обща културна теория, трябва да работи с конкретни примери. Пък и не беше трудно да ги намеря: Хана Аренд не може да бъде подмината ако човек се занимава с ужасите и трагедиите на 20-ти век. Изборът на Мелани Клайн е свързан с моите психо-аналитически работи: тя се движеше близо до Фройд, бидейки същевременно напълно независима и установявайки едно ново направление в психоанализата. С тези две жени ние се намираме при политическите катастрофи, лудостта, психозата. Искаше ми се обаче да покажа и как жените преодоляват ужасите на 20-ти век, как се спасяват от меланхолията. Много от големите писателки не успяват да го направят, помислете само за Марина Цветаева или Вирджиния Улф. Но в това време имаше и много жени, които се наслаждаваха на живота и чувствеността си, които експериментираха с тях и намираха в това радост и удоволствие. Колет пише много ентусиазирано за тези неща и с това е голямо изключение сред писателките.

Защо наричате тези три жени „гении“? Това е едно доста спорно, обикновено свързано с мъжете понятие.

Да, отнасянето на „гения“ към жените е провокация. С нея преследвам две цели: от една страна се противопоставям на тенденцията да се провежда борбата за освобождение на една група за сметка на индивидуалността на отделните й членове. Тази тенденция характеризира големите освободителни движения на 19-ти и 20-ти век и тя може да бъде открита и сред феминистките. Оттук и моят апел: моля вземете пред вид единичното, индивидуалните постижения на всички – това е основата на всяко освобождение! На второ място бих искала да покажа, че всяка жена, всеки човек разполага със способността да надрасне самия себе си. За мен геният не е непостижимото, божественото, а по-скоро способността да надминеш самия себе си, именно в този свят. Който чете моите книги за Аренд, Клайн и Колет може да види, че тези жени са се сблъсквали с множество проблеми, но са били в състояние да ги превъзмогнат и да създадат творчество, което в никакъв случай не е романтично, божествено или абсолютно, но пък отваря нови хоризонти.

Виждате ли в това нещо специфично женско, все пак заглавието на трилогията е Le génie féminin“?

Разбира се, че всеки мъж също е в състояние да култивира собствената си уникалност. Моето впечатление обаче е, че в нашите демокрации именно жените разполагат с добри условия да се усъвършенстват. Наблюдавам една инициатива, едно желание и една динамика, които ме впечатляват дълбоко. В сравнение с това мъжествеността се намира в един вид криза. Това може да се наблюдава при младежи, които имат големи трудности с откриването на собствени стандарти пред лицето на традиционните образци за мъжественост – велики мислители, шефове на концерни и т. н.

През последните седмици тук в Германия се написа много за май 1968. Как го преживяхте в Париж и как виждате неговото значение?

Това беше само две години след като бях отишла от България във Франция и се чувствах поразена от онова въжделение за освобождаване на сексуалността и фантазията, за мобилизиране на младите хора. Развитията, които наблюдаваме в момента – онези на жените, ролята на младото поколение, отварянето към етническите и религиозни различия – всички те са заложени в движенията от 60-те години. Преди два дни някой ми каза: „Не разбирам защо всички говорят за 1968, падането на Берлинската стена беше много по-важно“. Но дори и падането на Берлинската стена е следствие от едно развитие, което започна през 1968. Тя даде и на хората от Източна Европа идеята, че обществото може да бъде променено.

Във френските университети след 68-ма философията и основаването на теории играеха решаваща роля. Как изглежда това днес?

Определящо е впечатлението, че вече няма големи мислители. Мисля, че това започна с атаките срещу френската теория, за която се твърдеше, че била нещо неразбираемо между математика и хуманитарни науки. Това беше един вид защитна реакция от страна на американските университети, които се чувстваха някак колонизирани – а освен това някои от нашите теоретически развития действително изглеждаха доста абстрактно. Към това се прибавя и факта, че в момента ние живеем във време на мислене, определяно от търсене на сигурност, от консерватизъм, от „Cocooning“ (затваряне в себе си, бел. пр.), с които типа свобода, за който става дума в тези теории, не е добре съвместим. Но в университетите те продължават да бъдат развивани и отново се смесват по-отчетливо с конкретни въпроси, като например културните и сексуални различия, миграцията, религията.

Самата вие също се занимавате с религията. За какво става дума в тези случаи?

Една тенденция, която ме интересува особено много, е новото приближаване към религиозното наследство на Европа. Аз мисля, че ние, децата на секуларизацията, трябва да се изправим пред тази традиция. Самата аз се определям като принадлежаща към една модерност, която прави това чрез средствата на психоанализата. В новата ми книга Тереза, моя любов, която току-що се появи във Франция, се занимавам с Тереза от Авила, една мистичка от 16-ти век. В нейните видения и писанията си за тях тя развива една форма на религиозност, която свързва вярата с абсолютната любов. Нейната творческа сила също е форма на женския гений, разбира се не от 20-ти век, но все пак такава, от която във времето на „сблъсъка“ на културите ние бихме могли да научим много.

Разговора води Сабине Ролф.

Източник