1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Представете си, че ви е ужилила пчела; след това си представете още шест. Сега вие сте в състояние да си представите какво означава да бъдеш беден, според Чарлз Карелис, философ и бивш президент на университета Колгейт.

В общността на хората, занимаващи се с анализиране на бедността, един от най-острите дебати се върти около въпроса защо някои бедни хора действат по начини, които със сигурност единствено продължават тяхната нищета. В сравнение със средната класа или с богатите, за бедните е изключително вероятно да напуснат училище, да имат деца на много ранна възраст, да злоупотребяват с наркотици, да извършват престъпления, да не спестяват дори когато имат пари, да не работят.

За един икономист такова поведение е ирационално. Може би за един богат човек има някакъв смисъл да напусне работа или да не се интересува от образование, или да свикне със (скъпи) наркотици. Но един беден човек с малко пари изглежда притежава най-силната мотивация да се придържа към пуританската работна етика, тъй като всеки спечелен долар е много по-ценен за него, отколкото за някой, намиращ се по-високо в скалата на доходите. Социалните консерватори обикновено твърдят, че на бедните хора липсват интелигентността или силата на волята да направят правилния избор. Социалните либерали пък им отговарят, изтъквайки неща като расовите предразсъдъци или осакатяващите условия на гетото като причини за неспособността на бедните да контролират съдбата си. Неоконсерваторите от своя страна твърдят, че причините трябва да се търсят в самите програми срещу бедността, тъй като по същество те подкупват хората да си остават бедни.

Карелис, професор в университета Джордж Уошингтън, предлага една проста, но по-радикална теза: традиционната икономика просто не може да бъде прилагана към проблема за бедните. Когато сме бедни, твърди той, нашият икономически поглед е оформен от лишения и ние разглеждаме света не като набор от блага, които могат да бъдат ползвани, а като серия от проблеми, които трябва да бъдат смекчени. Именно тук идва ужилването на пчелата: човек, ужилен от една пчела е силно мотивиран да направи нещо срещу това. Но ако ужилванията са много, мотивацията за лекуване на което и да било от тях поотделно не е особено висока, защото останалите все още ще продължават да болят. Колкото повече са нежелателните или болезнени неща в живота на един човек (а значи и колкото по-беден е той), толкова по-малка е вероятността той да направи нещо срещу някое от тях. Бедността е не толкова въпрос на притежаване на малко блага, колкото на сблъсък с множество проблеми.

Бедността и богатството, по тази логика, не са просто противоположности от типа на топло и студено или късо и дълго. Вместо това те са принципно различни преживявания, всяко от които въздейства върху човешката психика по собствен начин. На определена точка между двете крайности хората престават да мислят за блага, а мислят единствено за проблеми – и това изместване на гледната точка има огромни последици. Може би, казва Карелис, икономистите са пропуснали да видят тази принципна разлика, защото обикновено те принадлежат към по-заможните класи.

Ако Карелис е прав, инициативите срещу бедността, поддържани по цялото продължение на идеологическия спектър, вероятно няма да проработят – от изискванията за работа до ограничаването на помощите, семейната и анти-наркотична социална работа, до обновяването на градските образователни програми и замяната на гетата с комерсиално жизнени околности, населени от хора със смесени нива на доходи. Според Карелис това означава също, че на някакво ниво икономистите ще трябва да преразгледат самото разбиране за оскъдица – една от най-основните идеи в икономиката.

ABC-то на икономиката е виновно за това“, казва Карелис. „Именно то е създало този безсилен, фалшив дебат относно причините за бедността.“

Противопоставяйки се на десетилетия от изследвания на бедността, Карелис се опира на някои икономически данни и резултати от социологически проучвания. Но преди всичко той развива аргументите си като философ, основавайки се на аналогия и индукция. Този подход води до това, че той си остава сравнително непознат, дори сред изследователите на бедността. Книгата, в която той излага тезите си: Устойчивостта на бедността: защо икономиката на заможните не може да помогне на бедните, не получи широка популярност когато беше публикувана миналата година.

Но няколко души все пак са го забелязали и те твърдят, че Карелис има нещо важно за казване.

„В книгата няма много доказателства, затова пък множество дръзки твърдения, но това, че той ги прави, е чудесно“, казва Тайлър Коуен, професор по икономика в университета Джордж Мейсън. Това е „една наистина велика книга – и тя беше напълно пренебрегната.“

Понятието, с което икономистите наричат идеята, предлагана от Карелис, се нарича „закон за намаляващата маргинална полезност“. Накратко, това означава, че колкото повече имаме от едно нещо, толкова по-малко значение има за нас всяка допълнителна единица от същото нещо. Това е едно от нещата, които – заедно с други – стоят в основата на американското данъчно облагане. Ние приемаме, че да се вземат 40 000 долара данъци от Уорън Бафет ще бъде за него далеч по-малко обременително, тъй като той има толкова много от тях.

В много случаи, казва Карелис, намаляващата маргинална полезност действително има значение: Седмата фунийка сладолед без съмнение ще ни достави много по-малко удоволствие от първата. Но логиката се преобръща когато си имаме работа с недостиг, а не с изобилие. За да разберем защо, твърди той, трябва само да помислим за начина, по който се държим в някои добре познати ситуации.

Ако например колата ни е чукната на няколко места и ни ударят още веднъж, то много по-малко вероятно е да се погрижим за новата щърбина, отколкото ако колата е била напълно здрава преди това. Ако мивката е пълна с чинии, мисълта да измием няколко от тях е много по-неприятна, отколкото ако те са били малко в самото начало. Името, с което Карелис нарича благата, които намаляват или успокояват този вид обременявания, е „облекчители“.

Карелис твърди, че състоянието на бедност се определя от факта, че си имаме работа с множество проблеми: човек няма достатъчно пари, за да плати наема или застраховката на колата или сметките по кредитната карта, детската градина на децата, понякога няма пари дори за храна. Дори ако той или тя работи здраво, за да плати половината от разходите, някои от тях – може би доста внушителни – все пак ще останат, което създава огромни задръжки по пътя към търсене на по-нататъшна работа.

„Ядрото на проблема не е в липсата на дисциплина или възможности“, казва Карелис. „Твърдението ми е, че причината за бедността е самата бедност.“

Заключението, следващо от това за политиците според Карелис е, че те няма защо да се безпокоят чак толкова много за слабостта на работната етика сред бедните. В последните десетилетия експертите и политиците по продължение на целия политически спектър се тревожат от това, че колкото повече помощи правителството дава на бедните, толкова по-малко вероятно е те да работят, за да си помогнат сами. Дейвид Елууд, икономист и декан на школата за управление „Джон Ф. Кенеди“ към университета Харвард, нарича това „главоблъсканицата на помощта“. Именно тази загриженост накара администрацията на Клинтън да проведе своите реформи, свързани с ограничаване на социалните помощи.

Но според Карелис този аргумент води точно назад. Намаляването на икономическите трудности за бедните всъщност повишава, а не намалява, вероятността те да работят, точно както поправянето на повечето щърбини по една кола прави собственика й по-склонен да оправи последните няколко със собствени усилия. Да се дават на бедните просто пари, без допълнителни изисквания, както това става в момента – например като им се дават марки за храна, за да не могат те да харчат парите за алкохол или дрога, образователни ваучъри, за да се насърчава посещаването на училище, времеви ограничения върху помощите, за да се насърчават получателите да си търсят работа – би било също толкова ефективно и съпроводено със значително по-малко бюрокрация. (Една от федералните мерки, които Карелис харесва особено много, е кредитът върху данъка общ доход, който субсидира работата и по този начин подсилва „облекчителния“ ефект, за който той говори).

Малцина икономисти познават работата на Крелис и когато тя им бъде представена те обикновено се отнасят скептично към обяснителната й сила. Ако Каелис е прав, то би трябвало да наблюдаваме още повече пораженческо поведение от страна на бедните, казва Кевин Ланг, председател на факултета по икономика в Бостънския университет и автор на Бедност и дискриминация. Плюс това, твърди той, налице са само малко свидетелства в полза на твърдението, че подпомагането на бедните хора повишава тяхната работна етика – и някои свидетелства в полза на обратното твърдение. През ранните седемдесет години беше проведено мащабно изследване, във връзка с което на бедните хора в четири града бяха дадени безвъзмездни помощи, в зависимост от това колко малко пари печелят те. Заключението: помощта намалява търсенето на работа.

Карелис отговаря, че данните от този експеримент всъщност са доста неясни и че сред икономистите се води спор по въпроса как да се интерпретират тези данни. Но в края на краищата, вярва той, силата на неговите аргументи се състои не в това доколко те съвпадат с работите на икономистите, проведени в тази насока до наши дни – много от които той така или иначе не приема – а в това доколко разбираемо те изглеждат за всички нас, без значение дали бедни или богати.

„Аргументът за ужилването или за нащърбената кола“, казва той. „Досега не съм срещал човек, който да каже, че това не е вярно.“

Източник