Изгледи – Наука

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

Около протестите срещу правителството от последните дни някак остана незабелязано как на 20 юли, в Алеята на славата във Военна академия „Георги С. Раковски“, в присъствието на президентa Росен Плевнелиев, се състоя заключителната церемония по отбелязването на 100 годишнината от Балканските войни (1912-13 г.). По този начин, явно неслучайно, на мероприятията бе сложен край броени дни преди годишнината от подписания на 28 юли (10 август) 1913 г. в Букурещ договор, с който реално завършват военните действия, обхванали с прекъсвания Балканите от октомври 1912 до юли 1913 г.

С церемонията във Военната академия бе поставена точка на множество инициативи състояли се през последните десет месеца в столицата и цялата страна, но особено в областите Благоевград, Стара Загора, Бургас, Кърджали, Кюстендил, Хасково и Смолян, всички те посветени на кръглата годишнина. Възстановиха се и ремонтираха редица военни паметници. С предоставени документи от Централния военен архив във Велико Търново Държавната агенция „Архиви” активира нарочен уеб сайт. По този начин се предостави уникална възможност на всеки българин да има достъп до информация за хилядите български военнослужещи, дали живота си по фронтовете на Балканските войни. Появи се и безпрецедентно количество снимков материал, богато илюстрирана литература и архивни филмови кадри от войните. На някои места бяха организирани и възстановки на събитията отпреди 100 години. Проведоха се и немалко конференции и сесии, появиха се сборници и албуми.

 „Велик е нашият войник“

Преди малко повече от година предрекох[1], че ударението при отбелязването на годишнината ще бъде поставено върху битките и военните победи, а ще се маргинализира темата за обикновената човешка болка и страдание на военни и цивилни, особено на противниците, като ще доминира изцяло българската „истина“ за събитието. И наистина в официалните тържества станахме свидетели на преразказването на установилата се от години популярна митология за войната. Тя е освободителна защото се е воювало за изконни български земи с преобладаващо българско население – Македония, Родопите, Беломорска и Одринска Тракия. Избухването й довело до всенароден ентусиазъм. Българинът е тръгнал за да освободи братята си, които са останали под робство и проявил чудеса от храброст. Страната ни изнася основната тежест от войната. От официалните тържества обаче, беше извадена втората част от този разказ. В нея бившите съюзници се сдружават срещу България и отнемат от нея български земи с българско население. След това гърци, сърби и турци издевателстват над мирното българско население в тези територии, а българите в Източна Тракия са прогонени, разорени, някои убити. Ала при посланията в официалните тържества се използваше вече утвърдил се популярен национален разказ най-вече за Първата балканска война, загърбваше се определено Междусъюзническата и се заменяше религиозната реторика и екзалтация от онова време с политически коректно говорене за нужната в наши дни религиозна толерантност.

Медиите – между митовете и българската наука

И подобна, но и донякъде малко по-различна беше картината в медиите доколкото заедно с официалните тържества, те тръгва от един общ популярен български разказ и митология на войната. Тук става дума за пъстър хор от журналисти, историци, местни общественици, краеведи и т.н. Те оформят и официалното говорене и определено ритуално поддържат и удържат споменатата вече популярна митология. Затова неизненадващо и тук доминираха двете базисни послания – освободителния характер на войната и героизма на българския войник. За разлика от казионните тържества обаче в медиите Междусъюзническата война определено присъстваше – било под формата на разказ за „съюзници разбойници“, било като представяне на България като големия губещ, на чиято страна е било правото. В този контекст много по-голямо внимание се обърна на прокудените българи от Одринска Тракия и Егейска Македония. Темата дори се подсили в немалка степен и от провокативно поставените в началото на ноември 2012 г. от Ахмед Доган теми за „етническото прочистване“ по време на войната и формите на „възродителен процес“, които втвърдиха допълнително тона на политици, историци, журналисти.

От години е видимо псевдоекспертното говорене на мнозина историци в медиите по време на годишнини. И сега не бе по-различно. То отразява и вътрешно противоречивата същност на историографията – социална и хуманитарна наука, от една страна, но и инструмент за поддържане на националната идентичност, от друга. Ето защо и тук можем да срещнем манипулативно поднасяне на тези – от създаване на представата, че България едва ли не сама воюва срещу Турция до концентриране на вниманието единствено върху фронтове, по които се бият български войски. Създава се и внушението, че там където българската армия настъпва, тя се натъква единствено на българи, които радушно я посрещат. Последното се прави и за населени места, за които от статистиките е добре известно, че небългарите определено са преобладавали. Наличието пък на българи когато са относително мнозинство се представя за абсолютно.

В месеците на отбелязването на годишнината както в медиите, така и в няколкото документални филма за войната („На нож“, „Трагедия и слава“) и чрез организираните конференции продължиха да се утвърждават и други митове. Сред по-важните са тези, че никой не е насилвал турското и мюсюлманско население при настъплението на българските войски и цялото „заварено население“ е посрещнало тържествено българската армия. За разлика от турците, които при повторното заемане на Източна Тракия са осквернявали християнски храмове, български войници не са разрушавали джамии. Твърде често тези филми, както и научните конференции и издадените след тях сборници се представят от медиите като даващи „съвсем нов поглед“, представящи „гледните точки на всички балкански страни“, макар те да повтарят единствено стари клишета. Защото нищо не демонстрира по-ясно ниското равнище на историографията ни както конференциите за Балканските войни. Те са по-скоро ритуали, отколкото реални научни форуми. Нито една от шумно представяните в медиите не бе реално „международна“. Не се появи никаква „нова интерпретация“. Дори и когато звучат интересно и сякаш провокативно като заглавие научните прояви възпроизвеждат с понякога на пръв поглед експертен език едно мислене, характерно за извъннаучния подход. За това има и една специфична причина. Дали и на пръстите на едната ръка могат да бъдат преброени български историци в полето на военната история, които прилагат нови подходи и притежават по-модерно мислене?

За „изтърваните“ истини

В телевизията обаче, отбелязването на 100 годишнината съвпадна с един опит за промяна от дългогодишния режим на говорене в предавания като „Памет българска“, „Сите българи заедно“ и „Час по България“ към един по-умерен език в предаванията на Горан Благоев и Андрей Захариев, въплътен най-вече в опита с дискусионното „ИсторияBG“. Ала и там сякаш една неуловима цензура и автоцензура тегне и задава определени рамки на дебата. Затова, макар и с различна стилистика, като обща рамка говоренето някак преповтаря официалния разказ и популярната митология. Дори когато се тръгне към проблематизации веднага се усещат полета, в които не може да се навлиза, неща, които се знае, че не трябва да се изричат.

И все пак, медиите имат и свои специфики, които ги отличават от говоренето при официалнитре тържества. Затова те обръщаха внимание и на някои негативни страни на войните. Появиха се критични мнения, че България влиза в конфликта без ръководството й да има ясен план за целите, които преследва. Постоянно и неусетно нережисираните разговори се насочваха към лошо сключените договори със Сърбия и Гърция. Открито можеше да се изтъкне как загиналите от холера са почти колкото умрелите в сражение; грешката с атаката на Чаталджа; неразумната амбиция да се влезе в Цариград; омаловажаваната сръбска помощ при обсадата на Одрин. На практика всички участници в разговора по БНТ в предаването „ИсторияBG” се обединиха около максималистичния характер на българските претенции, включващи едновременно Солун и Одрин, както и островите Тасос и Самотраки. Със задна дата участници в дискусионното студио бяха видимо склонни да се съгласят, че ситуацията към средата на юни 1913 г. не е била толкова трагична за България от гледна точка на териториални придобивки. Очевидно специалисти са вече склонни на консенсус, че за Междусъюзническата война отговорността се носи от България и тя е една фатална грешка.

Тъй като все пак сме 2012-13 г. едно по-ново поколение историци и журналисти се опитаваше понякога да насочи отбелязването на годишнината и към по-нестандартни теми – военни кореспонденти, фотографи и художници, пощенски картички, всекидневието на фронта и в тила, войнишките писма, жените и войната и пр. Но липсата все още на задълбочени изследвания по тези въпроси, доминирането на една изцяло тясна военна и дипломатическа история, в крайна сметка обричаше предварително тези усилия на провал. При подобна ситуация каквото и да се появи като документ или ново свидетелство, то се подвежда под вече утърдения общ героичен разказ за Балканските войни, без да го подкопава и разколебава.

И все пак, на фона на очевидния консенсус за „правилно говорене“, което трябва да включва освободителен характер на войната за земи с преобладаващо българско население, се изтърваваха и някои не много удобни истини. Сред тях и тази – България не може да воюва сама с Османската империя, и поради това, Балканският съюз е неизбежен, а той не може да се осъществи без дележа на Македония. Не се пропускат и липсата на елементарна санитарна и медицинска подготовка за войната, неподготвеността на доброволците, голямата опасност в Източна Тракия, налагаща съсредоточаването на значителна българска войска за сметка на ангажираността на гръцката и сръбската в Македония. Следилите медиите са разбрали, че и гръцкият флот играе голяма роля, за да не се прехвърли турската армия през Дарданелите; Османската империя не е в състояние да мобилизира по-голяма армия от тази на балканските съюзници; в Източна Тракия са живели освен българи, също турци и гърци; в много от очертаващите се през пролетта на 1913 г. нови български територии в Западна Тракия е налице и гръцко население; мирното турско население е бягало при настъплението на християнските армии, в това число и българската.

Имаше и други истински пробиви, неслучайно предизвикали и бурни защитни реакции в Интернет форумите. Тони Николов напомни за неподготвената турска 400 000 армия от набързо рекрутирани войници от Анадола, неумещи да боравят с оръжия и пренесли епидемии, които предрешават в немалка степен спирането на бойните действия. Особен вой предизивика напомнянето му за скандалната и чудовищна заповед на командващия армията генерал Кутинчев, поради липса на храна, повече да не се вземат пленници и да се убиват хора с вдигнати ръце. Освен тази на царя и политиците, не бе подмината и отговорността на оказващото натиск екзалтирано за Македония обществено мнение в столицата, заслепението от Солун и Цариград.

Премълчаното

2-3 дни бях свидетел на най-отвратителните сцени: убийства, пожари, грабеж и неща още по-ужасни. Българите, главно тукашните, се оказаха достойни ученици на турците. Душата ми е потресена до дъно. Рядко съм чел за войни тъй жестоки, тъй варварски като сегашната. Дано по-скоро дойде мирът...

П. К. Яворов до Лора Каравелова, окт. 1912 г., след влизането в Разлог


Яворов се противопоставяше на ожесточението, което бе обзело българското население в Македония срещу турците. Казваше, че трябва да видят, че ги завладява по-културен народ, и възпираше от отмъщение. Във всяко дело и дума той се явяваше най-хуманният, макар да носеше пушка и револвер.“

Из спомени на Лазар Колчаков Яворов архив). Найденова, Ганка, Яворов, Летопис за живота и творчеството, С., 1985, с. 565 – (Писмо б. д. – Ист. архив на НБКМ, ф. Ал. Паскалев)


Стара Свободна България гдето редът, законността и правдата царува, а дали е в същност така в нашия край тия дни, ако бихте само с ангелска сила за миг да дойдите и видите плачовете и риданията на нас беззащитните, тогас само ще бъдете уверени че кръщаванията не са по желание а с големи насилия, единствен факт на това е че целия свят е известен че ний ако желаем щяхме да се покръстим преди 35 години когато дойде Русия, а не сега, когато трябваше да се наслаждаваме на свобода в прегръдките на Велика България.“

Писмо от жители на селата Ер Кюприя, Дряново и Богутево до председателя на Народното събрание Ст. Данев, 4 февруари 1913.


Говоря ти интимно ... Та владееме ли ние и сега фактически Родопите. Те са наши само административно. Какво е населението, което обитава там? Помаци и турци. Нашите сега отправят погледите си към Мидия-Енос. Започва старата история. Да вземеме колкото е възможно повече. Не е въпрос да вземеме само временно, както е ставало винаги, а като вземеме нещо, да се затвърдиме в него. В Родпите и другите покрайнини на България, в Добруджа например, ние имаме около 800,000 турци. Ако вземем и Мидия-Енос, това значи да увеличиме броя на турците у нас с още половин милион. Прибави към тия цифри и още един милион гърци и турци от Гръцка Тракия. На какво ще заприлича нашата държава. Трябва да мислиме не само за момента, а и за бъдещето. Не ги задоволява и това. Искат и Македония. Да приемеме, че я получиме. Ще присъединиме още нови инородни елементи. Какво ще правиме с всички тях.“

Външният министър Иван Попов пред Ст. Танев, гл. редактор на в. „Дневник“, 24 март 1941 г.

Но истинските проблеми идват когато стигнем до премълчаното по време на годишнината. Защото колкото и да е война базирана на модерен национален принцип и целяща „освобождение“, Балканската война се легитимира и чрез една религиозна лексика, включена и в самия манифест на цар Фердинанд за обявяването й. Заедно с това, противно на твърденията за всенароден ентусиазъм, дори и в самото начало, той е ограничен най-вече до градовете на Царството, които са от години далеч по-националистически настроени, за разлика от огромното селско мнозинство.

Към премълчаното можем спокойно да поставим и етнодемографската картина в Македония, Родопите, Беломорска и Одринска Тракия. Мълчи се обикновено, че и по най-оптимистичните български данни в географските граници на Македония българите са по-скоро относително отколкото абсолютно мнозинство. Към това можем да прибавим категоричността на всички статистики, че в цяла Южна Македония преобладава гръцкото население, а в най-западните части е налице значително албанско присъствие. При описанието на Солун някак си не става ясно, че българите са едва след евреи, мюсюлмани и гърци, като относителното мнозинство е на евреите, много от които, заедно с мюсюлманите, бидейки мнозинство, в навечерието на войната остават лоялни на Османската империя. В Родопите и Западна Тракия пък населението е смесено – с видимо преобладаване на нехристияните. Абсолютно мнозинство не са и българите в Одринска Тракия живещи заедно с турци и гърци. Като цяло, въпреки наличието на безспорно преобладаващо българско население в Пиринска Македония, Малкотърновско, Ивайловградско и части от Свиленградско, в новите територии твърде често е налице практическа невъзможност преди войната да се приложи ясно и категорично етническия принцип. В студиото при Горан Благоев по БНТ Юра Константинова от Института по балканистика при БАН успя да съобщи за доклада на Атанас Шопов от 1 ноември 1912 г., свидетелстващ, че в териториите, които през Първата балканска война са заети от български войски и предстои да влязат в българската държава, живеят 2 300 000 души, от които 1 150 000 са българи, което прави едва 40%. И то по български данни.

Макар и добре засвидетелствани и от Карнегиевата анкета, най-обречени на мълчание се оказаха въпросите свързани с поведението на българската войска, доброволческите отряди на ВМОРО и местното българско население спрямо съседите им турци, мюсюлмани и гърци (трагедиите в Мехомия (Разлог), Неврокоп (Гоце Делчев), Драма, Доксат, Демирхисар, Серес). Трудно се говори за вълната от бежанци мюсюлмани, за изгорени, обезлюдени и разграбени мюсюлмански къщи, за трагедията при завръщането на побягналите в техните изгорени и присвоени домове. Да не говорим за насилствената и унизителна „кръстилка“ на мюсюлманското население в Южните Родопи и Беломорието, Неврокопско и Драмско, поречията на Места и Струма, а по-късно и в Северните Родопи, което някак логично произтича от всеобщото разбиране на тази война най-вече като борба на „кръста срещу полумесеца“. И макар да не е било държавна политика, то се осъществява присърце от Българската православна църква и четите на ВМОРО, местни ентусиасти учители, чети от християнските села.

Обикновено се изтъкват демографски промени свързани с български бежанци от Източна Тракия и Македония в резултат от действия на гръцката или турската армия, но се пропускат изселвания от овладени от България територии, доколкото в Пиринска Македония, Родопите и Беломорска Тракия е налице чувствително напускане на мюсюлманско, турско и гръцко население. Провокативният тон на А. Доган, който странно съчетава език на германски социалдемократ с реална политика и партийно строителство довело до създаване на един от политическите уроди на прехода, не бива да ни карат да си затваряме очите пред тези явно неудобни теми, за които са налице достатъчно много и категорични български свидетелства. А и само откровения разговор би направил спекулациите на споменатия политик с темата невъзможни.

Да, прочитът на демократичното гражданско общество в крайна сметка няма как да не отрече насилието и войната като средство за решаване на проблемите. Той трябва да включва едновременно както обстоятелството, че Османската империя вече не е можела да се радва на лоялността на много свои, предимно християнски, поданици в Югоизточна Европа, така и настървеността на религиозната реторика на войната, престъпленията и насилията извършвани без разлика на религия и етнос; страданието на мирното население от всички страни. Тези различни истини могат да бъдат събрани в един разказ и това съвсем не е невъзможно.

Реалности и резултати със стогодишна давност

Десетилетията от случилото се след лятото на 1913 г. в Букурещ демонстрират успехите и неуспехите, възможностите и ограниченията на националните държави, – с централизирани административни усилия и размяна на население – да усвояват и хомогенизират територии. Ето защо в един от материалите по отбелязването на годишнината изброявайки похода на българските войски и военните им победи, военен употреби израза „очертаваха етническите граници на България.“ Както се казва – грешката е вярна. Много от териториите на Балканите, които формират неделима част от днешните национални държави, попадат в тях именно в резултат от промените ознаменували края на Балканските войни. В този смисъл интегрирането на новите земи става в българския случай бързо и успешно с Пиринска Македония и Странджанско, по-трудно е и придружено с много нелицеприятни страници (макар и в перспектива относително успешно), в случая с Родопите. Относително бързо за сметка на напусналия български елемент това се постига и в гръцкия случай с Егейска Македония. Провал претърпяват Румъния с Южна Добруджа и Сърбия (Югославия) с Косово и Вардарска Македония (в този смисъл реалностите на Междусъюзническата война направиха възможно случването на македонската нация на територията на Вардарска Македония). Заедно с това политическата власт на Османската империя от тези територии беше премахната, но не и османското наследство в истинския смисъл на думата – от музиката и менютата в ресторантите до устойчивите форми на корупция характерни за балканския регион. Но сигурно има и една добра новина. Макар и явно доминирани изцяло от собствените си национални рамки на осмисляне на събитието, балканските държави от 2012-13 г. не позволиха спомнянето на войната да доведе до отваряне на нито един стар проблем или да енергизира днешната ситуция отваряйки нов. Очевидно срамувайки се и избягвайки неудобните истини, те са оставали – по различни причини – тези войни в миналото. И това не е малко.



[1] Стоилова, З., Йорданова, Л. Гражданска vs. военна памет. – Капитал, 13 юли 2012 http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/obshtestvo/2012/07/13/1865054_grajdanska_vs_voenna_pamet/

Стефан Дечев

Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по нова и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) „Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912“. (2010). Съставител и научен редактор на  сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност XIX-XXI София: Институт за изследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет.

В момента (2017 г.) гост-преподавател и изследовател в Центъра за Югоизточноевропейски изследвания към Университета в Грац, Австрия.

Други статии от този автор
Посетители: 235

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Как си личи, че това не е... преди 21 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Две бегло въведени от... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    Нека безсмъртните се... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Банално, разбира се, но... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Да имаш избор е само... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Като бях някъде след... преди 2 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Благодаря Ви, г-н... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Мисля, че "Гост" е прав.... преди 2 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Гост писа:
    Не ми харесва как светът...
    преди 2 дни
  • Никодим Димов писа Още
    "През следващите дни и... преди 4 дни
  • Кети Мирчева писа Още
    Не виждам смисъл от... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Jedem das Seine! преди 1 седмица
  • П. Полянов писа Още

    Читателите са уморени... преди 1 седмица
  • Мина Ветренска писа Още
    В интерес на България и... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Благодаря, ама това... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за похвалните... преди 1 седмица
  • д-р Иван Симеонов писа Още
    Браво, доц. Минчев!... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Спасяването на евреите е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Това последното е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Из „Реквием за никого“... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Обобщенията и... преди 2 седмици
  • Петър Анев писа Още
    добре е да се познава и... преди 2 седмици
  • Ставро писа Още
    Органически устав на... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    “… Между тях и нас се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Публикувам, както обявих... преди 2 седмици