Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2013 07chinese propaganda

 

Има два популярни мита що се отнася до отношението между комунизма и национализма. Първият е, че национализмът и комунизмът са напълно антагонистични и взаимно изключващи се. Вторият е, че в комунистическа Източна Европа национализмът е бил потиснат преди 1989, само за да се появи триумфално след падането на Берлинската стена. Но реалността е по-различна. Всъщност от 1945 нататък комунистическите партии се представят като наследници на националните традиции и пазители на националните интереси. Комунистическите държави от Централна и Източна Европа конструират „социалистическия патриотизъм“ – форма на лоялност към собствените им държави от страна на работниците и селяните. Чак до 1989 комунистите в Източна Европа пеят националния химн и развяват националното знаме редом с червения флаг. Използването на национални образи е не изключение, а правило. От Куба до Корея, всички комунистически партии се опитват да спечелят национална легитимност. Това не е нещо случайно или отклонение от марксистката правоверност, то е част от самата теория и практика на комунистическото движение от самото му начало.

Митове за комунизма и национализма

Поредица „Национализмът – век 21“

Курсът и дискурсите на българския национализъм – Мария Тодорова

Приватизация на национализмите: сглобяване на пъзела – Александър Кьосев и Петя Кабакчиева

Национализъм и агресия – Лиа Грийнфелд

Бележки за национализма – Джордж Оруел

Миналото е друга страна – Тони Джуд

Изобретяването на националните идентичности – Ан-Мари Тиес

Комунизъм и национализъм – Мартин Мевиус

Произход на нациите – Антъни Смит

Преработването на миналото: България, 2013 – Златко Енев

Какво е нацията – Ернест Ренан

Общи герои, отделни претенции – Джеймс Фрусета

Постнационализмът – Мохамед Бамие

Етнос, национализъм и комунистическото наследство в Източна Европа – Мария Тодорова

Граници и идентичности – Стефан Дечев

Изобретената памет – Евгения Иванова

Създаването на един национален герой – Мария Тодорова

Проблемите на национализма в източна Европа – Питър Шугър

Смъртоносните национализми на Балканите – Уилям Хейгън

От „интернационализъм" към национализъм – Чавдар Маринов

Запомняйки, за да забравим – Рихард С. Есбеншаде

Етнонационалната хомогенизационна политика между депортацията и принудителната асимилация – Щефан Трьобст

Политическите употреби на исторически митове – Атила Пок

Митът за двойното робство – Раймонд Детрез

Насилие и идентичност – Михаил Груев

За отношението между партия, държава и мюсюлманско малцинство в България 1956-1986 – Щефан Трьобст

Етнонационализмът по време на демократичния преход – Бистра-Беатрикс Вьогли

Консенсуси на българската памет – Евгения Иванова

Етнонационализмите – Пенка Ангелова

Идеологическият завой към национализъм и политиката на БКП – Михаил Груев

Краят на нациите: възможна ли е алтернатива на националните държави? – Дебора Макензи

Анхиало, 1906: Политическата икономия на един етнически конфликт – Румен Аврамов

От националните движения към напълно формираната нация: процесът на изграждане на нациите в Европа – Мирослав Хрох

„Ние“ и „Те“ – Джери З. Малър

Защо национализмът функционира – Андреас Вимер

Развалената сделка – Джак Снайдър

Това е вашият мозък, захранван от национализма – Робърт Саполски

Комунизъм и национализъм на Балканите – Чавдар Маринов и Александър Везенков

Либерализъм и национализъм – Франсис Фукуяма

Новият стар национализъм – Тони Джуд

Идеята, че комунизмът и национализмът са полярни противоположности произлиза от самите им представители. Националистите страстно отхвърлят мисълта, че комунистите биха могли да бъдат национално или патриотично настроени по какъвто и да е начин. Те представят комунистите като чужди „агенти на Москва“; нацистката пропаганда например представя комунизма и СССР като някакви фундаментално чужди, еврейски изобретения[1]. Комунистите от своя страна отхвърлят обвинението, че са непатриотични, поддържат по принцип правата на малцинствата и освобождението на потиснатите народи, но яростно отричат (и продължават да го правят) идеята, че комунизмът има нещо общо с национализма[2]. Объркването се усложнява допълнително от склонността на комунистите да обвиняват опонентите си както вътре, така и вън от движението в престъпления като „шовинизъм“, „буржоазен национализъм“ или „националистически уклон“. Тези твърдения се приемат като чиста монета, особено от медиите. „Идеята за ‚национален комунизъм‘ би трябвало да е противоречие в определението“, пише The Independent.[3] Коментаторите обикновено считат национализма на бившия комунистически диктатор на Югославия, Слободан Милошевич, за изключение. Според Foreign Affairs, Милошевич е прегърнал национализма „с готовност“, вместо да „се издигне над национализма, както учи комунизмът“.[4] BBC счита Югославия за изключение, при което „за разлика от по-голямата част от Източна Европа, Сръбската комунистическа партия на Милошевич възприе популярния национализъм, вместо да реагира срещу него.“[5] Всъщност Милошевич изобщо не е изключение. Има много други комунисти, които възприемат национализма, но всички те обикновено се разглеждат като единици. Авторите често наричат независимата външна политика на Николае Чаушеску, както и неговия култ към националния сталинизъм „чудато изключение“.[6] В действителност обаче „националният сталинизъм“ на Чаушеску не е нещо ненормално, а по-скоро краен случай.[7]

Свързана с идеята, че комунизмът и национализмът са полярни противоположности е представата, че „национализмът е бил удържан по време на комунистическата епоха и е съживен след 1989.“[8] Не само журналисти изразяват тази идея; тя е популярна и сред академичните среди. След падането на Берлинската стена специалистите от региона твърдяха, че „историята“ се появявала отново след отхвърлянето на „интернационалистическия експеримент“, наречен СССР,[9] че „етническата дискриминация и интереси бяха оставени настрана от комунистическите режими“, но „с времето“ „национализмът изплува отново“.[10] В действителност обаче, както твърди Андреас Йохансон, „националните конфликти не чакат под повърхността“, а на практика са „създадени, променяни и засилвани, както съзнателно, така и като индиректно следствие от определени социалистически политики“.[11] Вместо да замразяват националистическите конфликти, комунистическите режими често разпалват националните чувства или си играят с тях, както при полското „антисемитско брожение“ от 1968, или се опитват да си спечелят национална легитимност, както се демонстрира от успешния опит на унгарския режим на Кадар да си възвърне отдавна изгубената корона на Свети Стефан. Несъгласията около малцинствата не само не са удържани, но продължават и се влошават при комунистическото управление, както показват някои нови изследвания в Унгария и Румъния. Михай Фулоп и Габрор Винце дори говорят за „желязна завеса“ между двете страни.[12]

Типично за митовете е, че тези гледища не се представят по систематичен начин. Няма академични произведения, които да твърдят последователно, че комунизмът и национализмът са противоположни един на друг. Идеята, че национализмът е изчезнал след 1945, за да се появи отново през 1989 е изразявана често от учени в програми по модерна история, университетски лекции или книги, но дори и тогава само като кратки отклонения, скрити в някое изречение, а не като разработен аргумент, поддържан от определени свидетелства. Важно е също, че такива забележки рядко се подкрепят чрез съответни позовавания, което предполага, че те са общоприети като добре известни факти: историците са обучавани да не подкрепят с цитати добре известни факти и по правило поставят забележки под линия към всичко друго, но не и неща, които се считат за очевидни.[13]

Литературата преди 1989: Теорията, Съветският съюз и малцинствата

Тези митове съществуват въпреки наличието на обширна литература по темата. Това може да бъде обяснено чрез фокуса на тази литература. Преди 1989 интересът е концентриран главно върху теоретичния марксизъм и отношението на комунистите към националните малцинства или национално-освободителните движения в колониите. Изследователи като Ефраим Нимни, Уокър Конър и С.С. Херод[14] публикуваха важни произведения върху теоретичното отношение на марксистите към национализма. Тези автори бяха наясно с факта, че комунистическата теория не е непременно враждебна към национализма, но не изследваха в подробности как това функционира в практиката на комунистическото движение след 1918. Историците, напротив, изследваха ежедневната политика без особено съотнасяне към теорията. Пример за това са писанията на Ричард Пайпс върху ранната болшевишка политика по въпроса за националностите.[15] В Убийци на нацията, Робърт Конкуест представя потискането на националните малцинства при Сталин.[16] Робърт Кинг е един от малцината, които осветяват комунистическите конфликти по въпроса за малцинствата в Източна Европа в Малцинствата при комунизма.[17] Що се отнася до Източна Европа Хю Сетън-Уотсън и Паул Лендваи действително пишат за национализма и комунизма в региона, но повече от гледната точка на националистите, отколкото на комунистите.[18] Пол Цинър, Ференц Вали и А. Бромке се интересуват по-скоро от начина, по който националните аспирации представляват заплаха за комунистическото господство в Източна Европа.[19]


Small Ad GF 1

Комунистите се явяват като поддръжници на националното освобождение, но не като онова, което Сетън-Уотсън нарича строители на „официален национализъм“.[20] Историците рядко изследват важността на национализма като средство за легитимиране на комунистически режими и партии. Дори ако го правят, това се ограничава главно до Съветския съюз. Има няколко ранни изследвания върху въвеждането на съветския патриотизъм от 1930-те години,[21] но мнозина изследователи смятат, че това е сталинистко отклонение от чистия „интернационален“ марксизъм.[22] Източноевропейският вариант на тази форма на национално-комунистическа идеология, социалистическият патриотизъм, започва да привлича вниманието едва напоследък.

Докато теоретиците и историците на комунизма все пак изследват национализма, големите теоретици на национализма почти напълно игнорират комунистическия държавен национализъм.[23] Бенедикт Андерсън отбелязва във Въображаемите общности, че една „фундаментална трансформация в историята на марксизма и марксисткото движение ни очаква“, когато описва войните между Китай, Виетнам и Камбоджа.[24] Но това е само странична забележка, предназначена да илюстрира важността на национализма. Като се изключат няколко дребни забележки в предговора, Андерсън не я доразвива.

В „Някои размишления върху ‚Разделението на Великобритания‘“, Ерик Хобсбаум разглежда марксисткото отношение към национализма. Той твърди, че самият Маркс „е приел историческата роля на определен брой такива национално-държавни икономики.“[25] „Марксистките движения и държави“, пише Хобсбаум, „имаха тенденцията да стават национални не само по форма, но и по същество, т. е. националистически“. Според Хобсбаум, повечето марксисти „бяха и са горди от държавните, етнически, културни и други общности, към които принадлежат“ и, още по-важно, „повечето настоящи марксистки социалистически движения действат вътре в ограниченията на някоя държава или народ“. След всичко това обаче Хобсбаум все пак прави заключението, че е „базисен факт“, че марксистите не са националисти.[26]

В ключовите си произведения върху национализма, Хобсбаум обръща само малко внимание на отношението на левицата към национализма. Изобретяването на традицията е сборник от статии върху конструираните национални идентичности от капиталистическите страни. Въпреки че главната теза може да функционира еднакво добре и що се отнася до комунистическите страни, в този том те изобщо не са дискутирани.

В Нации и национализъм Хобсбаум накратко споменава възприемането на национални символи от комунистическите партии след средата на 1930-те години. Той прави заключението, че „подновената връзка между революцията и националното чувство е изключително сложен феномен“ и че „по тези въпроси има само малко изследвания“.[27]

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Литературата след 1989: Фокус върху комунистическото национално наследство

През късните 1980 години започнаха да се появяват първите произведения върху националната легитимност на комунистическите партии извън Съветския съюз. Като се има пред вид особено отровната форма на комунистически национализъм при Николае Чаушеску, не е за учудване, че две от тях бяха за Румъния. Едното е от Гилбърт Тронд, който разглежда национализма и анти-унгарския шовинизъм на режима Чаушеску,[28] другото е разреза на Катрин Вердери на национализма в Румънската комунистическа партия.[29] Друг сравнително очевиден кандидат за изследване е Германската единна социалистическа партия (ГЕСП) в ГДР. Поради съществуването на две германски държави, националната легитимност е постоянна грижа на ръководството на ГЕСП от 1946 нататък. През 1992 германският историк Зигрид Мойшел представя опитите на германските комунисти да предоставят някакъв национален образ.[30]

Германия и Румъния все още изглеждаха като единични случаи до средата на 1990-те, когато започна да се оформя по-широка картина, с появата на по-обширен корпус от произведения върху конструирането на националната комунистическа идентичност. Холандският историк Ерик ван Рее се заинтересува специално от повратния момент в комунистическото движение. Той изследва националните елементи в творбите na Marks, Engels[31] и Сталин[32], въвежда фразата „революционен патриотизъм“,[33] а освен това пише и върху понятието национал-болшевизъм.[34] Дейвид Бренденбергер предостави първото солидно изследване върху конструирането на съветския патриотизъм в СССР през 1930-те.[35] Що се отнася до Съветския съюз, интересът към политиката на коренизация се повиши изключително много след 1989. Чрез тази политика СССР се опитва да използва национализма, за да разпространи социализма. Това е нещо повече от стриктно утилитарна политика, тъй като комунистите създават цели нови азбуки и национални култури там, където преди това те изобщо не са съществували. Няколко важни произведения изследват този процес, например Империята на утвърдителното действие на Тери Мартин[36] и Държава на нациите от Роналд Съни.[37] Освен това има и конкретни изследвания върху съветски републики като Туркменистан,[38] Узбекистан,[39] Казвказ,[40] Молдова,[41] Украйна,[42] и националностите вътре в Русия като например Па́лех.[43]

[…]

Белите петна на национализма и комунизма

Основната причина, поради която няма обща оценка на отношението между национализма и комунизма е интензивната фрагментация на изследователското поле от гледна точка на хронологическия и географски контекст, както и темата. Повечето от споменатите изследвания си остават ограничени до конкретни страни и времеви периоди. Това означава, че всестранната природа на комунистическите апели за национална легитимация си остава скрита, а самите тези апели изглеждат като нещо ново. Например, съвременните наблюдатели на ГДР са виждали присвояването на национални символи от страна на режима още през 1980-те като нещо важно и ново.[44] Всъщност ГЕСП се опитва да апелира към немския национализъм още от 1945, а нейният предшественик ГКП най-късно от 1923 г. Само съдържанието на социалистическия патриотизъм на режима се променя.

В резултат от тази фрагментация „националните“ аспекти на комунистическите политики не винаги биват оценявани напълно. След 1989 историческите писания се съсредоточават върху използването на нови архивни находки, с които се запълват „белите петна“ по картата на комунистическата история.[45] Комунистическото търсене на национална легитимация е именно такова „бяло петно“ в историята на комунизма. Подобни бели петна не винаги изискват нови документи, за да бъдат запълнени, а просто по-различна гледна точка.

Комунистическият манифест и „националната класа“

Нещата започват с Маркс. Той не е враг на национализма сам по себе си. Бил е почитател на Френската революция, при която якобинците за първи път обвързват социалната революция с интензивен национализъм – и основава собственото си отношение към национализма отчасти на техния пример.[46] Маркс вярва, че национализмът би могъл да има прогресивна функция по два начина: като насърчи анти-аристократични буржоазни революции и като обедини малки икономически единици в по-големи. Освобождението на националните малцинства е съвместимо с марксизма, докато само насърчава тези каузи. Но защитата на националните малцинства не е задължение сама по себе си. Така например, Маркс и Енгелс хвалят националите аспирации на германци, поляци и унгарци, но осмиват амбициите на по-малките нации.[47] Те описват по-малките славянски народи, баските, шотландците и бретонците като Volkerabfälle (народи-отпадъци, бел. пр.), „чието цялостно съществуване е протест срещу една велика историческа революция.“[48]

Маркс и Енгелс представят също и една зародишна концепция за комунистическата националност. В Комунистическия манифест Маркс пише, че „работническата класа няма отечество“, което често се цитира, за да се демонстрира интернационализма на работническото движение.[49] Но този откъс трябва да бъде цитиран напълно, за да бъде изцяло разбран:

Освен това комунистите биват упреквани, че желаели да отменят държавите и националността. Трудещите се нямат собствена страна. Ние не можем да им отнемем онова, което те нямат. Тъй като пролетариатът трябва преди всичко друго да придобие политическо върховенство, да бъде висшата класа на нацията, сам да конституира нацията, то значи самият той е национален, ако и не в буржоазния смисъл на думата.[50]

Маркс използва този лозунг не за да демонстрира интернационализма на работническото движение. В този абзац той се защищава срещу обвинението, че комунистите били непатриотични. Понятието за „ръководещата класа на нацията“ открива възможността за някакъв смисъл на социалистическа националност – и по-късните комунистически твърдения, че те са „истински“ или „социалистически“ патриоти имат началото си отчасти в този откъс.

Ленин за националната гордост

Следвайки Маркс, Ленин също утвърждава наличието на национално чувство у работническата класа, в една статия, наречена За националната гордост на велико-руснаците. „Дали чувството на национална гордост ни е чуждо, ние великоруските класово осъзнати пролетарии?“, пита той. „Разбира се, че не! Ние обичаме езика и страната си … Ние сме изпълнени с чувство на национална гордост“.[51] Произведенията, занимаващи се с възгледите на Ленин за национализма рядко обръщат внимание на тази статия, предпочитайки да се съсредоточат върху по-важната Правото на нациите на самоопределение.[52] Комунистките-пропагандисти обаче често са я цитирали, за да покажат, че интернационализмът може да бъде съчетан с националното чувство.[53]

От края на Първата световна война комунистите прилагат тази идея за здрав национализъм към освободителния национализъм на потиснатите малцинства и народи, при което продължават да атакуват „официалния национализъм“ на Русия и другите държави в Европа като „реакционен“. В Съветския съюз се страхуват от и борят срещу великоруския национализъм, но в замяна на това насърчават множеството националности и етноси в СССР да развиват национални чувства чрез политиката на коренизация. Сталин предоставя доктриналното подковаване на тази политика в една реч пред студенти от 1925: „Пролетарска по съдържание, национална по форма – такава е универсалната култура, към която се движи социализмът“. Определящата разлика в сравнение с „буржоазния“ национализъм е фактът, че пролетариатът контролира държавата: „Лозунгът за националната култура става пролетарски лозунг когато пролетариатът дойде на власт“. Това е силно правоверен аргумент. Той може да бъде проследен назад до кратките забележки на Маркс от Комунистическия манифест и лениновата За националната гордост на велико-руснаците.[54]

Коминтернът и конкуренцията с крайната десница

В Европа, където пролетариатът не контролира държавата, комунистическите партии третират националните символи с подозрение, като емблеми на управляващата класа. Това не означава, че те отхвърлят национализма изцяло: тяхната злъч е насочена най-вече срещу „официалния национализъм“ на националните държави в Европа, патриотизма на управляващата класа и социалдемократите. Европейските комунисти се противопоставят на договорите от Трианон и Версай, защищават правата на малцинствата и поддържат движенията за национално освобождение в колониите.[55]

В Европа комунистите използват националните лозунги и срещу крайната десница. През 1923 Германската комунистическа партия (ГКП) „за кратко време използва националистически, анти-версайски, антисоциалистически и антисемитски лозунги, в опит да спечели на своя страна нацисти и други националисти за комунизма“.[56] Тази линия се нарича „курс Шлагетер“, по името на обявения за мъченик германски националист Алберт Лео Шлагетер. ГКП следва подобен курс и при други случаи. Тя атакува плана Юнг през 1929 като един вид чуждо робство, а през 1930 стартира политиката на „национално и социално освобождение“ – една пропагандна линия, предназначена изключително да се конкурира с Нацистката партия. Активистите от ГКП се опитват освен това да привличат привърженици от редовете на нацистите чрез национална реторика в една пропагандна кампания, съсредоточена около бившия нацист, станал комунист, Рихард Шерингер. В литературата пo история на ГКП тези политики често се разглеждат отделно, макар че всъщност те са вариации на една и съща тема. Подобен на тези политики е и революционнияt подход към национално освобождение: болшевишката революция и съюза със Съветския съюз ще донесат на германския народ национално освобождение. Националните символи си остават обект на осмиване: символ на този революционен национализъм e червеното знаме, а не черно-червено-златното знаме на Ваймарската република или червено-бяло-черното на Германската империя.

Друга прилика между тези национални политики е че Коминтернът, а не ГКП, ги е започнал. Членът на изпълнителния комитет на Коминтерна Карл Радек въвежда „курса Шлагетер“ в реч, в която възхвалява Шлагетер. Сталин, приблизително по същото време, в среща на съветското политбюро, изисква ГКП да употребява „коректния национален тон“.[57]

Коминтернът стартира и политиката на ГКП от 1930 г. за „национално и социално освобождение“. Дори и чак през 2005 Тимъти Браун повтаря едно старо твърдение, че тя е била изработена от члена на секретариата на ГКП Хайнц Нойман.[58] В действителност, „програмната декларация за национално и социално освобождение на германския народ“ е написана от функционерите на Коминтерна Куусинен, Хорин и Мануилский след тесни консултации със Сталин.[59] Тя трябва да бъде „продадена“ на германското партийно ръководство. Представителят на Коминтерна в Германия, Георги Димитров, се оплаква например, че партийния водач Ернст Телман „не разбира“ новата линия.[60] Далеч от това да е някаква уникална, германска политика, тази национална линия е доктрина, насърчавана от Коминтерна. Не само ГКП, но също и френската, австрийската, югославската и чехословашката партии публикуват декларации за „национално и социално освобождение“.[61]

Възприемането на патриотизма: съветският патриотизъм и Народният фронт

През късните 1920 и ранните 1930 години комунистическото движение постепенно отменя табуто върху държавния патриотизъм. В Съветския съюз местните национални лидери се опитват да надрастват позволения им размер и са преследвани като привърженици на „националистически уклон“. Самото национално чувство не се намира под атака. Истинският непростим грях е прекалено независимото отношение към партийния център.[62] Макар че съветската държава посяга на ограничената автономия на националностите, гласната поддръжка за националните идентичности и малцинства, както и утвърдителните действия, облагодетелстващи местни кадри, си остават характерни черти на Съветския съюз чак до колапса му. Националните символи и култури в Съветските републики не са изоставени. Получава се по-скоро промяна в акцента. От около 1934 нататък националната идентичност на републиките е подчинена в един по-широк смисъл на съветския патриотизъм, който е тежко натоварен с позовавания на руската история. Учебниците по история за училищата например сега представят развитието на националностите от чисто руска перспектива.[63]

В Европа на комунистическите партии не се налага да изобретяват нов, съветски патриотизъм. Вместо това те преработват за собствените си цели национално-революционните традиции на Френската революция. От Седмия конгрес на Коминтерна нататък (1935), Коминтернът насърчава европейските партии да възприемат осмиваните преди това национални символи като френския трикольор и Марсилезата.[64] Генералният секретар на Коминтерна Георги Димитров играе важна роля при тази промяна. Самият той не е чужд на национални чувства. Освен опитите му да обясни коректната „национална политика“ на Телман, това става очевидно по време на Лайпцигския процес, в който той е обвинен в подпалването на Райхстага. По време на процеса Димитров гордо отвръща на обидите, че бил „див българин“: „Нямам причини да се срамувам, че съм българин и се гордея да кажа, че съм син на българската работническа класа“. Той отвръща на обидите, припомняйки, че германският император Карл V е говорел на немски само с конете си, по историческо време, в което солунските братя Кирил и Методий са измислили и разпространяват кирилицата.[65] Димитров подема тези теми по време на Седмия конгрес, където осъжда комунистите, които се надсмиват над „националните чувства на широките маси от трудещи се хора“. Те са „далеч от това да са истински болшевики“ и „не са разбрали нищо от учението на Ленин по националния въпрос“. Привежда обширни цитати от За националната гордост на велико-руснаците, за да докаже гледната си точка. Димитров изисква борбата на работниците да получи „национална форма“, да докаже, че работническата класа е „единственият истински борец за национална свобода и независимост на хората“.[66]

Тази оценка на националните чувства е съпровождана от промяна в стратегията: комунистите престават да атакуват открито парламентарната демокрация и се съюзяват с демократическите партии в Народни фронтове. Преходът към национална пропаганда е важна промяна на акцента, която се оказва силно травматична за някои комунистически активисти, прекарали предишното десетилетие в отричане на националните символи и обявяване на преданост към СССР. В повечето академични работи върху Седмия конгрес и Народния фронт обаче той е бяло петно, тъй като акцентът се полага върху новия съюз с буржоазията, като се отделя само частично внимание на също толкова новата „национална линия“.[67]

„Националната линия“ на Коминтерна

Комунистическото движение изоставя линията на Седмия конгрес след подписването на пакта Молотов-Рибентроп и началото на войната през 1939. Но тя се връща и става отново водеща с германското нахлуване в Съветския съюз през юни 1941. Че Сталин е използвал руския национализъм във Великата отечествена война е нещо общоприето. Онова, което се разбира по-малко често е, че всички европейски комунистически партии сега започват да представят борбата срещу Германия като борба за национално освобождение, а комунистите като водачи на борбата срещу чуждия потисник.[68] Някои историци действително виждат връзка между съветския пример и националната партийна политика. Алан Нотнгейл пише, че националната пропаганда на ГЕСП се „основава на мита за ‚Великата отечествена война‘“.[69] Германските комунисти обаче не копират спонтанно съветската национална пропаганда. Както при курса Шлагетер, така и при политиката на национално и социално освобождение, и при Народния фронт, това е официална политика на Коминтерна, въведена от Димитров по инструкции на Сталин в деня на германската атака. Може би този нов курс е вдъхновен от опита на комунистическата национална пропаганда по време на Испанската гражданска война. Всички комунистически партии в Централна и Източна Европа го възприемат. Те създават радиостанции с национални имена (радио Кошут в Унгария, Христо Ботев в България, радио Косцюшко в Полша), а партиите формират национални бригади за борба срещу германците, наречени по имената на национални герои, като например румънската бригада Тудор Владимиреску. За Германия това води до основаването на националния комитет Свободна Германия, създаден от консервативни офицери, използващи черно-бяло-червеното на вилхелмова Германия вместо демократичния флаг на Ваймарската република.[70]

Разпускане на Коминтерна и национална легитимност

Основната причина за въвеждането на тази национална политика е необходимостта да се подобри националния образ на комунистическите партии, което да подпомогне борбата им срещу германците. Една от пречките по пътя към създаване на достоверен национален образ е съществуването на Коминтерна, тъй като той позволява на Гьобелс в Германия да атакува комунистите като съветски марионетки. Разпускането на Коминтерна през май 1943 следователно е логическо следствие от „националната линия“.

Обикновено обаче този ход се разглежда като „жест към Великобритания и Съединените щати“,[71] като „отстъпка пред останалите съюзнически сили и жест на добра воля към тяхното единство и взаимна политика на ненамеса“.[72] Според тази логика, насърчаването на революция в тези страни чрез Интернационала е трудно да се съчетае с военновременния съюз.[73] Журналистите спекулират по въпроса за възможна връзка с мисията на пратеника на Рузвелт, Джоузеф Дейвис, до Сталин, която се случва приблизително по същото време.[74] По-късно някои академични изследователи проследяват тази връзка и твърдят, че „официалната мисия на Дейвис е била да иска разпускане на Коминтерна“.[75]

Всъщност единствената мисия на Дейвис е да насрочи среща между Сталин и Рузвелт.[76] Самият Дейвис обаче не прави нищо за да разсея недоразумението, както докладва британският посланик Сър Арчибалд Кларк Кър. По време на прием в резиденцията на американския посланик в Москва бившият външен министър Максим Литвинов се шегува „Това е изцяло работа на господин Дейвис“. Според саркастичния доклад на Кларк Кър, „Дейвис прие този комплимент с подобаваща демонстрация на скромност“. Когато след това Литвинов признава, че решението е било подготвяно в продължение на няколко години и няма нищо общо с Дейвис, последният „остана невъзмутим след това признание“.[77] След завръщането на Дейвис популярната преса отдава предпочитание на мотива с външната политика и интерпретира разпускането на Коминтерна като „най-значителният жест правен досега от съветското правителство по посока на пълно сътрудничество с Обединените нации“.[78]

Няма почти никакви свидетелства за това, че мотиви на външната политика действително са играли главна роля. А ако са го правили, то първоначално целта е сприятеляване не с Рузвелт или Чърчил, а с Хитлер. Според един британски агент в Коминтерна, руското външно министерство, Наркоминдел, е разглеждало разпускането на Коминтерна като „вероятно единственото средство за подобряване на германо-руските отношения“.[79] Според Милован Джилас обаче, към средата на 1930-те Сталин вече е предложил разпускането на Коминтерна, но го е отложил именно за да избегне впечатлението, че това е отстъпка пред германците.[80]

Национални мотиви

Първите документирани дискусии по разпускането на Коминтерна, които дават някакви сведения за мотивите, се появяват в дневника на Георги Димитров. Сталин е предвидил разпускането на Коминтерна на 20 април 1941. След представление в Болшой театър Сталин е казал на Димитров, че комунистическите партии ще бъдат „направени независими“ и превърнати в „национални партии“. Коминтернът е пречка пред работата на националните партии.[81] Димитров започва работа по разпускането на 12 май 1941. Като решаващо предимство той изрежда един мотив от външната политика: анти-коминтерновският пакт „ще изгуби всякаква основа“. Всичките му останали основания са „национални“: чрез разпускането „най-важната карта на буржоазията, че комунистите са агенти на един чужд център, а следователно ‚предатели‘, ще бъде отнета“. Разпускането на Коминтерна ще превърне всяка комунистическа партия в „автентична национална партия“ и по такъв начин ще увеличи привлекателността й.[82] Освен това то означава да се постави акцент върху патриотизма: Димитров би искал да съчетае „един здрав, подобаващо разбран национализъм с пролетарски интернационализъм“[83] Германското нахлуване слага край на плановете за разпускане на Коминтерна, тъй като то би изглеждало като отстъпка пред Хитлер, но те са подети отново през май 1943. Основните аргументи, национални, не са се променили по това време. На среща на Политбюро на 21 май Сталин изтъква две причини за разпускането на Коминтерна: първо, невъзможно е да се ръководи международното движение от един център, тъй като различните страни се нуждаят от различни политики. Второ, комунистическите партии „са погрешно обвинявани, че са агенти на чужда държава“, което „пречи на работата им сред широките маси“. Разпускането на Коминтерна „изтръгва тази карта от ръцете на враговете“ и „несъмнено ще засили комунистическите партии като национални партии na работническата класа“.[84]

Тези причини се появяват отново в едно писмо, изпратено от Сталин до Ройтерс на 28 май 1943. „То разкрива лъжата на хитлеристите, че ‚Москва‘ очевидно възнамерява да се намесва в живота на други нации и да ги ‚болшевизира‘“. Това от своя страна „улеснява работата на патриотите“ за обединяване на прогресивните сили „в единен лагер на национално освобождение“. Сталин споменава само между другото, че по тези причини разпускането на Коминтерна ще „доведе до по-нататъшно засилване на Обединения фронт на Съюзниците“.[85] Той не разпуска Коминтерна като жест към британците или американците. Външнополитически мотиви може и да са играели роля на заден план: визитата на Дейвис и откриването на масови гробове на полски офицери в Катин може би обясняват конкретното време на този ход.[86] Но структурните причини са да се даде на националните партии възможност за по-голяма тактическа гъвкавост и да се увеличи патриотичната привлекателност на комунистите, като те бъдат освободени от обвинението, че са „агенти на Москва“. Това е пропаганден ход с цел да се направи подривната работа по-лесна. Изненадващото е, че новите архивни източници не са необходими, за да се стигне до този извод. Тези аргументи присъстват и в източници, публикувани по онова време, като резолюцията на Изпълнителния комитет на Коминтерна (ИКК) от 22 май 1943, както и писмото на Сталин до Ройтерс от 28 май. Ако бяха обръщали по-голямо внимание на важността на националната легитимация в комунистическата история, историците може би отдавна щяха да са разбрали, че тези публикувани мотиви не са различни от реалните. Макар че със сигурност има множество изследователи, които отдават място на националните аргументи при разпускането на Коминтерна,[87] много други все още следват военновременната спекулация за пътуването на Дейвис до Москва и успокояването на Великобритания и САЩ.

Народният фронт и социалистическият патриотизъм след 1945

Комунистическите партии в Европа продължават своята „национална линия“ след победата над нацистка Германия. Използвайки стратегия на Народни фронтове, всички комунистически партии в Централна и Източна Европа, без изключение, се представят като наследници на националните традиции и пазители на националните интереси, защитници на „истинския патриотизъм“, свободен от „шовинизъм“, със Съветския съюз като голям приятел и съюзник. Комунистите навсякъде претендират да представляват националите герои. В Чехословакия Зденек Нейедли представя Ян Хус като комунистически предшественик, в Унгария Йозеф Реваи твърди, че националният поет Шандор Петьофи е вдъхновител на партията. Комунистите претендират да поддържат националните интереси – нещо, което при други обстоятелства обикновено сами биха определили като „шовинистическо“: в Чехословакия, Унгария и Полша те яростно изискват прогонването на германците от страните си. Доскоро към тази комунистическа национална пропаганда имаше само малко интерес. Както и при Народния фронт, акцентът в повечето публикации беше върху „фронтовия“ аспект на новата стратегия, с по-малко интерес към нейните „национални“ конотации. Общите произведения върху Източна Европа показваха преди всичко интерес към комунистическите стратегии за вземане на властта и като правило не обръщаха внимание на националната пропаганда.[88]

Изследването на следвоенната национална пропаганда на комунистическите партии е важно защото то разкрива друго интересно бяло петно, касаещо отношението между „домашните“ комунисти и „московците“. Първите са прекарали годините на Втората световна война у дома, често в съпротива или в затвора. Другарите им от московско изгнаничество се завръщат триумфално, следвайки Червената армия. В повечето източноевропейски страни двете групи не се разбират добре. Така например в Унгария „московецът“ Матиаш Ракоци преследва „домашния комунист“ Ласло Райк. В Румъния пък „домашният комунист“ Георге Георгиу-Деж хвърля „московката“ Ана Паукер в затвора. Тези борби понякога са интерпретирани като несъгласия между „национално“-настроени комунисти и „съветизирани“ московски изгнаници. В действителност обаче между тях няма програмни разлики.

Объркването произлиза от югославско-съветския сблъсък, когато сталинските режими в Източна Европа подемат пропагандна кампания срещу престъпленията на „буржоазния национализъм“ и „националистическия уклон“. Тези обвинения са приети като чиста монета. Унгарците възприемат пропагандата сериозно и вярват, че Райк е бил патриот, който се е противопоставял на подлите „московци“. Един лозунг, написан върху влак, поставя Райк на едно и също ниво с Тито: „На бесилката евреите Ракоци и Герьо, да живеят Тито и Райк“.[89] Един будапещенски работник смята, че Райк е бил преследван от московци и евреи: „Съжалявам за Райк, в края на краищата той също е човек. А тия постоянно преследват унгарците“.[90] Западната преса също вярва, че Райк е бил наказан за това, че е бил „национал-комунист“.[91] Оттогава насам общите истории представят „домашните комунисти“ и „национал-комунистите“ като синоними[92] и дори някои специалисти от региона все още правят разлика между „сталинистки московци“, които поддържат идеала за интернационализма и не се интересуват от националната кауза“, и „домашни комунисти“, които са в „тесен контакт с унгарския народ“.[93]

В действителност различието между „домашните“ комунисти и „московците“ не е по съдържание. По-скоро е вярно, че разделението, причинено от войната, оформя две конкуриращи се властови мрежи. Объркването вероятно произлиза от съветската реакция срещу югославския сблъсък. Престъплението на „националистическия уклон“ описва желанието да се поеме линия, независима от Москва, както Тито го прави в Югославия. Позоваването на националистически чувства никога не е било престъпление. Всъщност пропагандата, заобикаляща процеса на Райк е последователно националистическа по съдържание, противопоставяйки се на Тито с „националната кауза“ и очерняйки Райк като предател. [94]

Патриотизмът на „московците“

Макар че между двете групи със сигурност има политическо съперничество, то не се основава на съдържание, и със сигурност не на национализъм. Вярно, в Румъния „домашният“ комунист Лукрециу Патрачану е гласовит привърженик на румънската национална линия. В Полша „домашните комунисти“ около Владислав Гомулка отначало прагматично поддържат една широка коалиция, докато „московците“ избират един по-радикален подход.[95] На други места обаче „московците“ са по-прагматичните и патриотични комунисти. След като са прекарали войната в Москва, те са по-в-крак с официалната съветска политика, която през 1945 все още се състои от национална пропаганда и коалиционна политика. Така например „московците“ Зденек Нейедли в Чехословакия и Йозеф Реваи в Унгария пламенно поддържат патриотизма. Ласло Райк, напротив, не се е показвал като особено национално-мотивиран. Докато партийната програма, начертана от Реваи и други емигранти през 1944 съдържа множество национални позовавания, те очевидно липсват в проекта на Райк, съставен у дома в Унгария.

Този проблем е дори още по-ясно очертан на по-ниско ниво. В Унгария завръщащите се московци биват посрещнати с открито противопоставяне: ветераните от революцията от 1919 и времето на нелегалност при Хорти открито отхвърлят както съюза с буржоазията, така и апелите към патриотизма. Във властовия вакуум, последвал нацисткото поражение, те установяват местни „съветски републики“.[96] Точно същото се случва и в Източна Германия, където „старите“ членове на ГКП се оказват неспособни да се приспособят към новата, патриотична линия. Също както в Унгария, те създават местни диктатури на пролетариата във властовия вакуум, последвал колапса на Третия Райх.[97] В България местните партийни активисти се придържат към „сектантските“ идеи и тактики от 1930-те и отхвърлят Отечествения фронт.[98] В Румъния местните комунисти отказват да се адаптират към новата линия. Един от радикализираните домашни комунисти в Румъния, който не може да свикне с новата политическа ситуация е Николае Чаушеску. Началниците му го снемат от поста секретар на Младежката комунистическа организация през 1945 и го прехвърлят на работа в провинцията, понеже той продължава да настоява върху използването на предвоенни нелегални методи вместо по-широката тактика на Националния фронт.[99] Други румънски комунисти отхвърлят новата линия по националистически причини. Унгарските членове на Румънската комунистическа партия отхвърлят новата патриотична линия на партията, защото тя означава да се приеме присъединяването на Трансилвания към Румъния.[100]

Смесването на социализма и национализма

Постоянните атаки срещу „националистическия уклон“ и мащабната сталинизация на централноевропейските страни след 1948 обикновено водят до заключението, че, както например го формулира Роджърс Брубейкър, първите години на комунистическото управление са характеризирани от „интернационализъм“.[101] Но въпреки интернационализма и хвалебствията към Съветския съюз, апелите към националната легитимация не са изоставени. Както и при случая с отказването от коренизацията през 1920-те, независимостта от Москва е реалното престъпление; призивите към националното чувство никога не са били такива. От 1948 социалистическите режими в Източна Европа се опитват вместо това да пропият пролетарския интернационализъм с патриотизъм, точно както го е изисквал Георги Димитров през 1941. Комунистическите режими не изгарят националните си знамена, а ги украсяват с комунистически символи. Народните демокрации не се отказват от националните празници, а ги насищат със социалистическо съдържание. Всички чувстват необходимостта от национални химни, но само ГДР и Румъния създават нови, докато Унгария се придържа към своя религиозен Himnusz.

Тази нова идеология носи названието „социалистически патриотизъм“. Той включва идеята за приятелство с останалите социалистически страни и особено със Съветския съюз, както и враждебност срещу Запада. Социалистическият патриотизъм формално се счита за противоположност на „буржоазния национализъм“ или „шовинизма“ на Запада. Тази дихотомия пасва добре към гледищата на Ленин, изразени в За националната гордост на велико-руснаците. „Нацията“, подразбираща се в социалистическия патриотизъм, е ограничена до работническата класа и нейните класови съюзници – селяните и прогресивната интелигенция, което пък е съвместимо с кратките изказвания на Маркс върху социалистическата националност от Комунистическия манифест, както и със сталиновото оправдание на лозунга „национална по форма, социалистическа по съдържание“.

Всички централно- и източноевропейски страни развиват свои собствени версии на социалистическия патриотизъм: в ГДР той се нарича sozialistischer Patriotismus, в Румъния patriotismului revolutionar socialist, в Полша patriotyzmu socjalistiznego, в Унгария szocialista hazafisag. Всяка партия си създава свой собствен вид, обикновено широко облягайки се на съществуващите национални традиции, включително и онези на политическата десница.[102]

Той съществува и извън Европа: кубинските учебници по история говорят за „мъчениците“, които са умрели са „Patriotismo Socialista“.[103] Мао Цзедун също възприема една собствена версия.[104] В останките, каквито и да са те, от световното крайно ляво марксистко движение, понятието за социалистически патриотизъм все още е актуално. То може да бъде открито по леви уебсайтове и в прес-релийзите на Севернокорейската агенция за новини.[105]

Сталинският съветски патриотизъм е сравнително добре изследван в специализираната литература. Социалистическият патриотизъм – по принцип родов вариант на съветския патриотизъм, който може да бъде приложен към която и да било страна – напротив, почти никога не е бил изследван. Едно търсене в Historical Abstracts for publications за 1989 и по-късните години намира само четири резултата, като само два от тях се намират в заглавието на съответната статия.[106] Преди 1989 понятието се появява 21 пъти, но почти без изключения от публикации, идещи отвъд Желязната завеса, от Полша, Източна Германия, Съветския съюз, Унгария и България.[107] Обикновено тези статии представляват някакъв вид принос към развитието на социалистическия патриотизъм. В търсене, извършено чрез Google Scholar, понятието „социалистически патриотизъм“ се появява 241 пъти в статии и книги. Фразата обаче се използва най-често между другото. Тя рядко е дискутирана по-подробно, обяснена или е обект на анализ.[108] Едно от централните понятия на комунистическото управление в Източна Европа никога не е било изследвано сериозно, което отново говори за „бялото петно“, що се отнася до комунистическите опити да се получи национална легитимност.

Източник: Nationalities Papers, Vol. 37, No. 4, July 2009

Цитирана литература

Abrams, B. Struggle for the Soul of a Nation: Czech Culture and the Rise of Communism. Lanham, MD: Rowman & Littlefield, 2004.

Anderson, B. Imagined Communities: Reflections on the Origin and Spread of Nationalism. London: New Left Books, 1996.

Baberowski, J. Der Feind ist uberall. Stalinismus im Kaukasus. Munich: Deutsche Verlags­Anstalt, 2003.

Banac, I., ed. The Diary ofGeorgi Dimitrov, 1933-1949. Annals of Communism series, edited by J. Brent. New Haven and London: Yale University Press, 2003.

Barghoorn, F. C. Soviet Russian Nationalism. New York: Oxford University Press, 1956.

Bayerlein, B. B., ed. Der Verräter, Stalin, bist Du! Vom Ende der linken Solidarität 1939­1941. Komintern und kommunistische Parteien im Zweiten Weltkrieg 1939-1941. Archive des Kommunismus-Pfade des XX Jahrhunderts. Berlin: Aufbau, 2008.

Berman, S. The Primacy of Politics: Social Democracy and the Making of Europe’s Twentieth Century. Cambridge: Cambridge University Press, 2006.

Bloom, S. F. The World of Nations: A Study of the National Implications in the Works of Karl Marx. New York: Columbia University Press, 1941.

Brandenberger, D. National Bolshevism: Stalinist Mass Culture and the Formation of Modern Russian National Identity, 1931-1956. Cambridge, MA: Harvard University Press, 2002.

Braunthal, J. Geschichte der Internationale 2. Berlin: Dietz, 1974.

Breuilly, J. Nationalism and the State. Manchester: Manchester University Press, 1982.

Bromke, A. “Nationalism and Communism in Poland.” Foreign Affairs 40, no. 4 (1962): 635-43.

Brown, T. S. “Richard Scheringer, the KPD and the Politics of Class in Germany, 1922-1969.” Contemporary European History 14, no. 3 (2005): 317-46.

Brubaker, R. Nationalist Politics and Everyday Ethnicity in a Transylvanian Town. Princeton: Princeton University Press, 2006.

Carr, E. H. Twilight of the Comintern. New York: Pantheon, 1982.

Carrere d’Encausse, H. The Great Challenge: Nationalities and the Bolshevik State, 1917­1930. New York: Holmes & Meier, 1992.

Cioflanca, A. “Preliminaries for the History of the Romanian Communist Youth Union.” Paper presented at the 13th Annual World Convention of the Association for the Study of Nation­alities, Columbia University, New York, 10 April 2008.

Conquest, R., ed. The Nation Killers. London: Macmillan, 1972.

Cummins, I. Marx, Engels and National Movements. London: Croom Helm, 1980.

Dallin, A., and F. I. Firsov, eds. Dimitrov and Stalin 1934-1943: Letters from the Soviet Archives. New Haven: Yale University Press, 2000: 307-325.

Deme, L. “Perceptions and Problems of Hungarian Nationality and National Identity in the Early 1990s.” International Journal of Politics, Culture, and Society 12, no. 2 (1998): 307-26.

Dimitrov, G. Dimitrov vs. Gobbels Minutes of Speech before the Court. Delivered on December 16,   1933. Marxists Internet Archive, <http://www.marxists.org/reference/archive/dimitrov/works/1933/reich/ch08.htm> (accessed 2 March 2009).

---------- . The Fascist Offensive and the Tasks of the Communist International in the Struggle of the Working Class against Fascism. Main Report delivered at the Seventh World Congress of the Communist International. Marxists Internet Archive, 1935, <http://www.marxists.org/ reference/archive/dimitrov/works/1935/08_02.htm> (accessed 20 February 2008).

---------- . Stalin’s Cold War: Soviet Foreign Policy, Democracy and Communism in Bulgaria, 1941-48. Basingstoke: Palgrave Macmillan, 2007.

Djilas, A. “A Profile of Slobodan Milosevic.” Foreign Affairs 72, no. 3 (1993): 83-87.

Edgar, A. L. Tribal Nation: The Making of Soviet Turkmenistan. Princeton and Oxford: Princeton University Press, 2004.

Evans, A. B. Soviet Marxism-Leninism: The Decline of an Ideology. Westport, CT: Praeger, 1993.

Fejto, F. Histoire des democraties populaires. 1. L’Ere de Staline. Paris: Seuil, 1992.

Foldes, G. Magyarorszag, Romania, es a nemzeti kerdes, 1956-1989. Budapest: Napvilag Kiado, 2007.

Frieser, K.-H. Krieg hinter Stacheldraht. Die deutschen Kriegsgefangenen in der Sowjetunion und das Nationalkomitee Freies Deutschland. Mainz: Hase & Koehler, 1981.

Fulöp, M., and G. Vincze. Vasfiiggöny Keleten. Iratok a magyar-roman kapcsolatokrol (1948­1955). Egyetemi Kiado, Debrecen, 2007, <http://adatbank.transindex.ro/cedula. php?kod=697>.

Gellner, E. A. Nations and Nationalism. Oxford: Blackwell, 1993.

Herf, J. The Jewish Enemy: Nazi Propaganda during World War II and the Holocaust. Cambridge, MA: Harvard University Press, 2006.

Herod, C. C. The Nation in the History of Marxian Thought. The Hague: Martinus Nijhoff, 1976.

Hobsbawm, E. “Some Reflections on ‘The Break-уp of Britain.’” New Left Review 105 (Sep­tember-October 1977): 3-23.

---------- . Nations and Nationalism since 1780: Programme, Myth, Reality. Cambridge: Cam­bridge University Press, 1991.

Hoppe, B. In Stalins Gefolgschaft. Moskau und die KPD, 1928-1933. Munich: R. Oldenbourg, 2007.

Hroch, M. Social Preconditions of National Revival in Europe: A Comparative Analysis of the Social Composition of Patriotic Groups among the Smaller European Nations. Cambridge: Cambridge University Press, 1985.

Jackson, J. The Popular Front in France: Defending Democracy 1943-1938. Cambridge: Cambridge University Press, 1988.

Jenks, A. “From Periphery to Center: Palekh and Indigenization in the Russian Heartland.” Kritika: Explorations in Russian & Eurasian History 3, no. 3 (2002): 427-58.

Johansson, A. “Nationalism versus Anti-nationalism in Post-Communist Central and Eastern Europe.” In Transition and EU-Enlargement, 2005, http://gupea.ub.gu.se/dspace/ handle/2077/506> (accessed 20 February 2008).

Judt, T. Postwar: A History of Europe since 1945. London: Heinemann, 2005.

Kahn, S. How to Write a Winning Term Paper: No Nonsense Study Guide. Stamford, CT: Long- meadow Press.

Kamp, M. The New Women in Uzbekistan: Islam, Modernity, and Unveiling under Commun­ism. Seattle: University of Washington Press, 2006.

Kang, J. W. “Historical Changes in North Korean Nationalism.” North Korean Review (Spring 2007): 86-104.

Kemp, W. Nationalism and Communism in Eastern Europe and the Soviet Union: A Basic Contradiction? Basingstoke: Macmillan, 1999.

Khoo, H. “Nationalism versus Internationalism in China.” The Defence of Marxism, 27 April 2005.

King, C. “Ethnicity and Institutional Reform: The Dynamics of ‘Indigenization’ in the Moldo­van ASSR.” Nationalities Papers 26, no. 1 (1998): 57-72.

King, R. R. Minorities under Communism: Nationalities as a Source ofTension among Balkan Communist States. Cambridge, MA: Harvard University Press, 1973.

Klimo, A. v. “Die gespaltene Vergangenheit. Die Grossen christlichen Kirchen im Kampf um die nationalgeschichte Ungarns 1920-1948.” Zeitschrift fur Geschichtswissenschaft 47, no. 10 (1999): 874-91.

Kovrig, B. “Partitioned Nation: Hungarian Minorities in Central Europe.” In The New Euro­pean Diasporas: National Minorities and Conflict in Eastern Europe, edited by M. Mandelbaum. New York: Council on Foreign Relations Press, 2000.

Kowalski, R. European Communism 1848-1991. European History in Perspective series, edited by J. Black. Basingstoke: Palgrave Macmillan, 2006.

Kristjansdottir, R. “Communists and the National Question in Scotland and Iceland, c. 1930 to c. 1940.” Historical Journal 45, no. 3 (2002): 601-18.

Lendvai, P. Eagles in Cobwebs: Nationalism and Communism in the Balkans. London: Macdonald, 1970.

Lenin, V. I. On the National Pride of the Great Russians. Marxists Internet Archive, 1914, <http://www.marxists.org/archive/lenin/works/1914/dec/12a.htm> (accessed 11 January2008).

Lenin, V. I. The Right of Nations to Self-Determination. Marxists Internet Archive, 1914, <http://www.marxists.org/archive/lenin/works/1914/self-det/index.htm>.

Leoussi, A. S. “Introduction to the Aldine Transaction edition.” In Ethnos and Identity: Three Studies in Ethnicity. With a New Introduction by Athena S. Leoussi, edited by A. L. Epstein. New Brunswick: Aldine Transaction, 2006.

Lovell, D. W., and K. Windle, eds. Our Unswerving Loyalty: A Documentary Survey of Relations between the Communist Party of Australia and Moscow, 1920—1940. Canberra: Australian National University E-Press, 2008.

“Manifesto of the Communist Party.” In Collected Works, edited by K. Marx and F. Engels. London: Lawrence & Wishart, 1976.

Martin, T. The Affirmative Action Empire: Nations and Nationalism in the Soviet Union, 1923­1939. Ithaca, NY: Cornell University Press, 2001.

Martin, T. S., and R. G. Suny, eds. A State ofNations: Empire and Nation Making in the Age of Lenin and Stalin. Oxford: Oxford University Press, 2001.

Marx, K., and F. Engels. Der magyarische Kampf. Klassiker des Marxismus-Leninismus, 1849, <http://www.ml-werke.de/marxengels/me06_165.htm> (accessed 12 March 2008).

McDermott, K., and J. Agnew. The Comintern: A History of International Communism from Lenin to Stalin. Basingstoke: Macmillan, 1996.

McKay, J. The Official Concept of the Nation in the Former GDR: Theory, Pragmatism and the Search for Legitimacy. Aldershot: Ashgate, 1998.

Medin, T. “Ideologia y conciencia social en la Revolution Cubana.” Estudios Interdisciplinar- ios de Amarica Latine y el Caribe 8, no. 1 (1997) <http://www.tau.ac.il/eial/VIII_1/ medin.htm> (accessed 3 June 2009).

Meuschel, S. Legitimation und Parteiherrschaft. Zum Paradox von Stabilitat und Revolution in der DDR. Frankfurt am Main: Suhrkamp, 1992.

Mevius, M. Agents of Moscow: The Hungarian Communist Party and the Origins of Socialist Patriotism, 1941-1953. Oxford: Oxford University Press, 2005.

Miklossy, K. Manoeuvres of National Interest: Internationalism and Nationalism in the Emer­ging Kadarist Criticism of Romania 1968-1972. Helsinki: Kikmora, 2003.

--------- . “War of Comrades: The Hungarian Romanian Polemics in the 1960-80s.” Valahian Journal of Historical Studies, no. 5-6 (2006): 79-98.

Naimark, N., and L. Gibianski, eds. The Establishment of Communist Regimes in Eastern Europe. Boulder: Westview Press, 1997.

Nimni, E. Marxism and Nationalism: The Theoretical Origins of a Political Crisis. London: Pluto Press, 1991.

Nothnagle, A. “From Buchenwald to Bismarck: Historical Myth-Building in the German Democratic Republic, 1945-1989.” Contemporary European History 26, no. 1 (1993): 91-113.

----------- . Building the East German Myth: Historical Mythology and Youth Propaganda in the German Democratic Republic, 1945-1989. Ann Arbor: University of Michigan Press, 1999.

Nunez Seixas, X. Fuera el invasor! Nacionalismos y movilizacion belica durante la guerra civil espanola (1936-1939). Madrid: Marcial Pons, Ediciones de Historia, 2006.

Parsons, N. T. “The Joke that Dances over Catastrophe.” The Hungarian Quarterly 62, no. 162 (2001) <http://www.hungarianquarterly.com/no162/141.shtml#h21> (accessed 3 June 2009).

Pipes, R. The Formation of the Soviet Union: Communism and Nationalism 1917-1923. Cambridge, MA: Harvard University Press, 1964.

Pittaway, M. Eastern Europe 1939-2000. Edited by J. Black. London: Arnold, 2004.

“Polish Communist History and Factional Struggle.” Radio Free Europe Research East Europe, 2 July 1968.

Pritchard, G. The Making of the GDR: From Antifacism to Antistalinism. Manchester: Manche­ster University Press, 2004.

Ree, E. v. “Stalin and the National Question.” Revolutionary Russia 7, no. 2 (1994): 214-38.

--------- . “Nationalist Elements in the Work of Marx and Engels: A Critical Survey.” MEGA­Studien 2000, no. 1 (2000): 25 -49.

--------- . “The Concept of ‘National Bolshevism’: An Interpretative Essay.” Journal of Political Ideologies 6, no. 3 (2001): 289-307.

---------- . The Political Thought of Joseph Stalin: A Study in Twentieth-Century Revolutionary Patriotism. London and New York: RoutledgeCurzon, 2002.

---------- . Wereldrevolutie. De communistische beweging van Marx tot Kim Jong Il. Amsterdam: Mets en Schilt Uitgevers, 2005.

Rees, T., and A. Thorpe, eds. International Communism and the Communist International 1919-43. Manchester: Manchester University Press, 1998.

Roberts, G. Stalin’s Wars: From World War to Cold War, 1939-1953. New Haven and London: Yale University Press, 2008.

Schopflin, G. Foreword to Nationalism and Communism in Eastern Europe and the Soviet Union: A Basic Contradiction?, edited by W. Kemp. Basingstoke: Palgrave Macmillan, 1999.

Seton-Watson, H. Nationalism and Communism: Essays 1946-1963. New York: Praeger, 1964.

---------- . Nations and States: An Inquiry into the Origins of States and the Politics of Nationalism. London: Taylor & Francis, 1977.

Simon, G. Nationalismus und Nationalitätenpolitik in der Sowjetunion: von der totalitären Diktatur zur nachstalinschen Gesellschaft. Baden-Baden: Nomos, 1986.

Smith, A. D. The Ethnic Origins of Nations. Oxford: Blackwell, 1988.

Smith, J. The Bolsheviks and the National Question, 1917-23. Basingstoke: Macmillan, 1999.

Spilker, D. The East German Leadership and the Division of Germany: Patriotism and Propa­ganda 1945-53. Oxford Historical Monographs. Oxford: Oxford University Press, 2006.

Stalin, J. V. The Political Tasks of the University of the Peoples of the East. Speech Delivered at a Meeting ofStudents of the Communist University ofthe Toilers of the East. Marxists Inter­net Archive, 1925, <http://www.marxists.org/reference/archive/stalin/works/1925/05/htm> (accessed 21 January 2008).

Stalin, J. V. The Dissolution of the Communist International. Answer to Reuter’s Correspon­dent, May 28, 1943. Marxists Internet Archive, 1943, <http://www.marxists.org/ reference/archive/stalin/works /1943/05/28.htm >.

Stanciu, C. “Europeaness versus National-Communism: United Europe as a Gateway to Non-alignment for Ceau§escu’s Regime.” Valahian Journal of Historical Studies no. 5-6 (2006): 63-78.

Sygkelos, Y. “Nationalism from the Left: The Case of the Bulgarian Communist Party during the Second World War and the Early Post-War Years (1942-1948).” Kingston University, 2005.

Tismaneanu, V. Stalinism for all Seasons: A Political History of Romanian Communism. Berkeley: University of California Press, 2003.

Trond, G. Nationalism and Communism in Romania: The Rise and Fall of Ceausescu’s Personal Dictatorship. Boulder: Westview Press, 1990.

Viili, F. A. Rift and Revolt in Hungary: Nationalism versus Communism. Cambridge, MA: Harvard University Press, 1963.

Verdery, K. National Ideology under Socialism: Identity and Cultural Politics in Ceausescu’s Romania. Berkeley: University of California Press, 1991.

Weber, H. “Weisse Flecken” in der Geschichte. Die KPD-Opfer der Stalinschen Säuberungen und ihre Rehabilitierung. Frankfurt am Main: ISP, 1989.

Weitz, E. D. Creating German Communism: From Popular Protests to the Socialist State, 1890-1990. Princeton: Princeton University Press, 1996.

Yekelchyk, S. “The Leader, the Victory, and the Nation: Public Celebrations in Soviet Ukraine under Stalin (Kiev, 1943-1953).” Jahrbucher fuer Geschichte Osteuropas 54, no. 1 (2006): 3-19.

Zaremba, M. Komunizm, legitymizacja, nacjonalizm. Nacjonalistyczna legitymizacja wtadzy komunistycznej w Polsce. Warsaw: Wydawnictwo Trio—Instytut Studiow Politycznych Polskiej Akademii Nauk, 2005.

Zemtsov, I. Encyclopedia of Soviet Life. Edison, NJ: Transaction, 1992.

Zhao, S. A Nation-State by Construction: Dynamics ofModern Chinese Nationalism. Stanford: Stanford University Press, 2004.

Zinner, P. E., ed. National Communism and Popular Revolt in Eastern Europe: A Selection of Documents on Events in Poland and Hungary, February-November, 1956. New York: Columbia University Press, 1956.



[1] Herf, The Jewish Enemy, 42.

[2] Khoo, “Nationalism versus Internationalism.”

[3] R. Cornwell, “Communism’s Popular Face in Azerbaijan; Rupert Cornwell in Baku Meets Ayaz Mutalibov, the Azeri Leader, Set to Lead the Party to Victory in Sunday’s Elections,” The Independent, 29 September 1990.

[4] Djilas, “Profile of Slobodan Milosevic.”

[5] “Milosevic’s Yugoslavia”, <http://news.bbc.co.uk/hi/english/static/in_depth/europe/2000/milosevic_yugoslavia/communism.stm> (accessed 11 November 2008).

[6] Stanciu, “Europeaness versus National-Communism.”

[7] Tismaneanu, Stalinism for all Seasons, 23.

[8] Johansson, “Nationalism versus Anti-nationalism.”

[9] Leoussi, “Introduction,” xii.

[10] Kovrig, “Partitioned Nation,” 43.

[11] Johansson, “Nationalism versus Anti-nationalism.”

[12] Foldes, Magyarorszig, Romania, es a nemzeti kerdes; Fulop and Vincze, VasfUggony Keleten; Miklossy, Manoeuvres of National Interest.

[13] Kahn, How to Write a Winning Term Paper, Chap. 10.

[14] Bloom, World of Nations; Herod, Nation in the History of Marxian Thought; Nimni, Marxism and Nationalism.

[15] Carrere d’Encausse, Great Challenge; Pipes, Formation of the Soviet Union.

[16] Conquest, Nation Killers.

[17] King, Minorities under Communism.

[18] Lendvai, Eagles in Cobwebs; Seton-Watson, Nationalism and Communism.

[19] Bromke, “Nationalism and Communism”; Vali, Rift and Revolt; Zinner, National Communism and Popular Revolt.

[20] Seton-Watson, Nations and States, 148.

[21] Barghoorn, Soviet Russian Nationalism.

[22] Виж например Evans, Soviet Marxism-Leninism, 40; Zemtsov, Encyclopedia of Soviet Life, 226.

[23] Breuilly, Nationalism and the State; Gellner, Nations and Nationalism; Hroch, Social Preconditions of National Revival; Smith, Ethnic Origins of Nations.

[24] Anderson, Imagined Communities.

[25] Hobsbawm, “Some Reflections.”

[26] Ibid.

[27] Hobsbawm, Nations and Nationalism, 148.

[28] Trond, Nationalism and Communism in Romania.

[29] Verdery, National Ideology under Socialism.

[30] Meuschel, Legitimation und Parteiherrschaft.

[31] Ree, “Nationalist Elements.”

[32] Idem, “Stalin and the National Question.”

[33] Idem, Political Thought of Joseph Stalin.

[34] Idem, “Concept of ‘National Bolshevism.’”

[35] Brandenberger, National Bolshevism.

[36] Martin, Affirmative Action Empire.

[37] Martin and Suny, State of Nations.

[38] Edgar, Tribal Nation.

[39] Kamp, New Women in Uzbekistan.

[40] Baberowski, Der Feind ist uberall.

[41] King, “Ethnicity and Institutional Reform.”

[42] Yekelchyk, “The Leader, the Victory and the Nation.”

[43] Jenks, “From Periphery to Center.”

[44] J. M. Markham, “Who Owns the Past?,” The Times, 27 April 1986

[45] Weber, “Weisse Flecken.”

[46] Nimni, Marxism and Nationalism, 20.

[47] Cummins, Marx, Engels and National Movements.

[48] Marx, “Der magyarische Kampf.”

[49] Като например у Berman, Primacy of Politics, 60.

[50] Marx and Engels, “Manifesto of the Communist Party.” An exception is Erik van Ree, Wereldrevolutie, 33.

[51] Lenin, National Pride.

[52] Lenin, Right of Nations. Виж например, Carrere d’Encausse, който изследва “The Right of Nations” общирно, но споменава само накратко “National Pride of the Great Russians”. Carrere d’Encausse, Great Challenge.

[53] Особено от Георги Димитров по време на седмия конгрес на Коминтерна. Виж Dimitrov, “The Fascist Offensive.”

[54] Stalin, “Political Tasks.”

[55] Nothnagle, “From Buchenwald to Bismarck.”

[56] Ibid.

[57] Hoppe, In Stalins Gefolgschaft, 182.

[58] Brown, “Richard Scheringer.”

[59] Виж Hoppe, In Stalins Gefolgschaft, 188.

[60] Banac, Diary of Georgi Dimitrov, 19-20.

[61] Hoppe, In Stalins Gefolgschaft, 190.

[62] Smith, Bolsheviks and the National Question, 237.

[63] Simon, Nationalismus und Nationalitätenpolitik, 106.

[64] Jackson, Popular Front in France, 39-40.

[65] Dimitrov, Dimitrov vs. Gobbels.

[66] Idem, Fascist Offensive.

[67] Виж в тази връзка различни ключови автори: Braunthal, Geschichte der Internationale; Carr, Twilight of the Comintern, 406-07; Jackson, Popular Front in France, 41; Kowalski, European Commun­ism; McDermott and Agnew, Comintern, 131; Rees and Thorpe, International Communism.

[68] Mevius, Agents of Moscow, 27-29.

[69] Nothnagle, Building the East German Myth, 177.

[70] Frieser, Krieg hinter Stacheldraht.

[71] Roberts, Stalin’s Wars, 32.

[72] Lovell and Windle, Unswerving Loyalty.

[73] За преглед на литературата върху разтурването на Коминтерна  виж McDermott and Agnew, Comintern, 204-11.

[74] Item no. 417, Kew, National Archives, FO 181/978/3.

[75] McDermott and Agnew, Comintern, 206.

[76] Dallin and Firsov, Dimitrov and Stalin, 253.

[77] A. Clarke Kerr, Cypher. War Cabinet Distribution. From Moscow to Foreign Office, 24/ 5/1943, Kew, National Archives, FO 371/37019.

[78] Informative item no. 452. American Press Survey. Summary of treatment of Comintern dissolution, Kew, National Archives, FO 181/978/3.

[79] Top Secret. USSR-Political. The Comintern, Kew, National Archives, KV3/301.

[80] Dallin and Firsov, Dimitrov and Stalin, 184.

[81] Banac, Diary of Georgi Dimitrov, 155-56.

[82] Ibid., 163.

[83] Ibid.

[84] Ibid., 276

[85] Stalin, Dissolution of the Communist International.

[86] Roberts, Stalin’s Wars, 172.

[87] Виж например Bayerlein, Der Verräter, 458-60; Roberts, Stalin’s Wars, 168-74.

[88] Виж например Fejto, Histoire des démocraties populaires; Naimark and Gibianski, Establishment of Communist Regimes; Pittaway, Eastern Europe.

[89] Budapest, Hungarian National Archives (MOL) 276/65/61, 12-127.

[90] MOL 276/65/71, 66-69.

[91] Laszlo Rajk und Komplicen vor dem Volksgericht. Mit einem Vorwort von Kurt Hager. Dietz, Berlin 1949.

[92] Judt, Postwar, 190.

[93] Miklossy, “War of Comrades,” 83.

[94] Mevius, Agents of Moscow, 246.

[95] “Polish Communist History and Factional Struggle.”

[96] Mevius, Agents of Moscow, 69-86.

[97] Виж статията на Jan Kiepe в настоящото издание. Pritchard, Making of the GDR, 62; Weitz, Creating German Communism, 317.

[98] Dimitrov, Stalin’s Cold War, 36.

[99] Cioflanca, “Preliminaries for the History of the Romanian Communist Youth Union.”

[100] Meuschel, Legitimation und Parteiherrschaft.

[101] Brubaker, Nationalist Politics, 56.

[102] Виж например възприемането на völkisch (народнсотния, бел. пр.) национализъм от полските комунисти в статията на Ян Берендс в настоящото издание.

[103] Medin, “Ideologia y conciencia.”

[104] Zhao, Nation-State by Construction.

[105] Kang, “Historical Changes.”

[106] Търсенето е направено на 10 януари 2008.

[107] Търсенето е направено на 10 януари 2008.

[108] Deme, “Perceptions and Problems.”

Мартин Мевиус е журналист на свободна професия, писател и преводач, както и хоноруван преподавател в Университета В Амстердам.

Pin It

Прочетете още...