Изгледи – Наука

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)



От издателството:

Пригответе се за изумително пътешествие из дебрите на ума, което ще ни обясни двете системи, които ръководят мисленето. Система 1 е бърза, интуитивна и емоционална. Система 2 е бавна, съзнателна и логична. Книгата разкрива изключителните характеристики – и положителните, и отрицателните – на мисловния процес и показва колко силно влияят нашите интуитивни впечатления на мозъка и поведението ни. Читателят се увлича в интересен диалог, разкриващ кога и как да вярваме на своята интуиция. Предлагат ни се практически и просветляващи прозрения за начина, по който правим избор и за различните техники срещу дефектите в мисленето, които ни създават проблеми – както в бизнеса, така и в личния живот.

Даниъл Канеман е лауреат на Нобелова награда за икономика за плодотворния му труд в областта на психологията, анализиращ рационалния модел на оценяването и вземането на решения. Канеман е един от най-важните мислители на нашето време и идеите му оказват дълбоко влияние в различни области на науката и живота – включително в икономиката, медицината и политиката. Досега обаче той не бе обобщавал в една книга резултатите от своите дългогодишни изследвания и това несъмнено превръща публикуването на Мисленето в истинско събитие.

Даниъл Канеман, „Мисленето“
Изд. „Изток-Зпад“, 2012

2ß13 06 misleneto

Вероятно всеки автор има в главата си представата, че чита­телите на неговата книга ще извлекат полза от прочитането й. Аз пък си представям познатия на всички, намиращия се във всеки офис автомат за вода, около който се обменят мнения и се разпространяват клюки. Надявам се да обогатя речника, който използват хората, когато говорят за преценките и решенията на другите, за новите политики на компанията, в която работят, или за решенията за инвестиране, които взима даден колеж. Защо се занимаваме с клюки? Защото е много по-лесно, а и далеч по-забавно да определим и обозначим грешките на другите, отколкото да разпознаем своите. В повечето случаи ни е трудно да поставим под въпрос онова, в което вярваме и което искаме, а особено трудно ни е, когато ни е най-необходимо да го направим. Можем обаче да извлечем полза от информираните мнения на другите. Мнозина от нас спонтанно предусещат как ще оценят нашите решения прия­телите и колегите ни; следователно качеството и съдържанието на тези предварителни оценки е от значение. Очакването на интели­гентни клюки е силен мотив за сериозна самокритика, по-силен от решенията за работата и дома, които човек взима по Нова година.

За да бъде добър диагностик, лекарят трябва да усвои голям набор от наименования на болести, всяко от които свързва пред­ставата за дадена болест с нейните симптоми, възможен произход и причини, възможни развития и последици и възможни интер­венции, целящи нейното излекуване или облекчаване. Да учиш медицина означава отчасти да изучиш езика на медицината. За да постигнем по-дълбоко разбиране на оценките и изборите, също ни е необходимо да разполагаме с по-богат речник от онзи, който използваме във всекидневния език. Надяваме се, че интелигент­ните клюки ще ни разкрият характерни модели в грешките, които правят хората. Системните грешки се наричат деформации. Те се срещат предсказуемо при определени обстоятелства. Например когато красив и самоуверен оратор излезе на трибуната, предва­рително можем да кажем, че публиката ще оцени неговото изказ­ване по-благоприятно, отколкото той заслужава. Наличието на диагностичен етикет за тази деформация ефект на ореола ни позволява да я предусетим, разпознаем и разберем по-лесно.

Когато ни попитат за какво мислим, в нормалния случай мо­жем да отговорим. Вярваме, че знаем какво става в ума ни: съ­знателна мисъл, водеща до друга. Но това не е единственият, нито пък е типичният начин, по който работи умът. Повечето впечатления и мисли възникват в съзнателния ни опит, без да знаем как са дошли там. Не можем да проследим как сме стигна­ли до представата, че на бюрото пред нас има лампа, или как сме открили намек за раздразнение в гласа на съпругата ни по теле­фона, или как сме съумели да избегнем заплаха на пътя, преди да я осъзнаем реално. Умствената работа, резултат на която са впечатления, интуиции и много решения, протича тихо в ума ни.

Голяма част от обсъжданите в книгата въпроси се отнасят до деформациите на интуицията. Но фокусът върху грешката не омаловажава човешката интелигентност, също както акцентът върху болестите, който срещаме в медицинските текстове, не отрича доброто здраве. Повечето от нас са здрави през повечето време и повечето оценки и действия са уместни през повечето време. Когато управляваме живота си, в нормалния случай си позволяваме да бъдем насочвани от впечатления и чувства и до­верието, което имаме в своите интуитивни убеждения и предпо­читания, обикновено се оправдава. Но невинаги. Често пъти из­питваме увереност, когато грешим, и вероятно един обективен наблюдател ще открие по-лесно нашите грешки от самите нас.

И така, ето каква е моята цел, що се отнася разговорите на хората при автомата за вода: искам да повиша тяхната способ­ност да идентифицират и разбират грешките в оценките и избо­рите, които допускат другите, а и самите те, като им предложа по-богат и по-точен език, на който да ги обсъждат. Поне в някои случаи точната диагноза може да предложи интервенция за огра­ничаване на вредите, причинявани често пъти от лоши преценки и избори.

Началата

В тази книга излагам своето настоящо разбиране за оценката и вземането на решения, което се оформи от психологическите от­крития, направени през последните десетилетия. Но аз проследя­вам основните идеи до онзи щастлив ден през 1969 г., когато по­молих един колега да участва като оратор в семинар, който водех в катедрата по психология в Еврейския университет в Йерусалим. Амос Тверски бе считан за изгряваща звезда в сферата на изслед­ването на решенията всъщност във всичко, с което се занимава­ше, така че знаех, че семинарът ще бъде интересен. Много хора, които познаваха Амос, мислеха, че той е най-интелигентният чо­век, когото са срещали. Той беше много умен, приказлив и обая­телен. Отлично помнеше вицове и бе надарен с изключителната дарба да ги използва, за да подчертае мисълта си. Когато присъст­ваше Амос, никога не беше скучно. По онова време той беше на тридесет и две години; аз пък бях на тридесет и пет.

Амос разказа на студентите за една изследователска програма, която се провеждаше в Мичиганския университет и имаше за цел да отговори на следния въпрос: добри интуитивни статистици ли са хората? Вече знаехме, че хората са добри интуитивни грамати­ци: едно дете на четири години без усилие спазва граматическите правила, макар да няма представа, че такива правила съществуват. Дали хората имат същия интуитивен усет и за основните правила на статистиката? Амос съобщи, че отговорът бил квалифицирано „да". На семинара се проведе оживена дискусия и накрая стигнахме до заключението, че по-добър отговор би било квалифицираното „не".

Амос и аз с удоволствие обменихме мненията си и заключи­хме, че интуитивната статистика е интересна тема и че ще е забав­но да я изследваме заедно. Същия петък се срещнахме на обяд в „Кафе Римон", любимо място на йерусалимските бохеми и профе­сори, и планирахме да проведем изследване на статистическите интуиции у опитни изследователи. На семинара бяхме стигнали до заключението, че собствените ни интуиции имат недостатъци. Въпреки годините преподаване и използване на статистика ние не бяхме развили интуитивно усещане за надеждността на статисти­ческите резултати, наблюдавани в малки извадки. Нашите субек­тивни оценки бяха деформирани: бяхме твърде много готови да повярваме на резултати от изследвания, базирани на неадекватни данни, и склонни да съберем твърде малко наблюдения[1] в собст­веното си изследване. Целта на изследването ни беше да прове­рим дали други изследователи не страдат от същия недъг.

Подготвихме изследване, което включваше реалистични сценарии на статистически проблеми, възникващи в изслед­ването. Амос събра отговорите на група експерти, участващи в среща на Обществото по математическа психология, сред кои­то и авторите на два учебника по статистика. Както се очаква­ше, открихме, че нашите колеги експерти, също като нас, силно преувеличаваха вероятността първоначалният резултат от даден експеримент да се повтори успешно дори при малка извадка. Ос­вен това те даваха много малко съвети на въображаемия студент относно броя наблюдения, които е необходимо да направи. Дори статистиците не бяха добри интуитивни статистици.

Докато пишехме статията, в която съобщавахме за тези открития, Амос и аз открихме, че ни е приятно да работим за­едно. Амос беше винаги много забавен и в негово присъствие ставах забавен и аз, така че прекарвахме часове усилен труд в непрестанно весело настроение. Удоволствието, което открихме в съвместния труд, ни направи изключително търпеливи; мно­го по-лесно е да се опиташ да постигнеш съвършенство, когато никога не ти е скучно. Може би най-важното е, че изпробвахме един спрямо друг оръжията, с които критикувахме. И двамата бяхме критични и склонни към спор, Амос дори повече от мене, но през годините на съвместната ни работа нито единият, нито другият не отхвърли нещо, което казваше другият, без да го из­слуша. Всъщност една от най-големите радости, които открих в сътрудничеството ни, бе, че Амос често виждаше ценното в мо­ите неясни идеи много по-ясно от самия мен. Амос беше по-логичният мислител от двамата, имаше насоченост към теорията и безпогрешно чувство за посоката. Аз бях по-интуитивен и се опирах на психологията на възприятието, от която заехме много идеи. Приличахме си достатъчно, за да се разбираме лесно, и се различавахме достатъчно, за да се изненадваме. Развихме рутина в начина, по който прекарвахме много от работните си дни заед­но, като често правехме дълги разходки. През следващите чети­ринадесет години нашето сътрудничество бе фокусът на живота ни и работата, която свършихме заедно през тези години, бе най-доброто, което е постигнал и единият, и другият.

Бързо развихме практика, която запазихме през годините. Изследването ни представляваше разговор, в който откривахме въпроси и съвместно проверявахме интуитивните си отговори. Всеки въпрос беше малък експеримент и в рамките на един ден провеждахме много експерименти. Не търсехме сериозно пра­вилния отговор на статистическите въпроси, които поставяхме. Целта ни бе да идентифицираме и анализираме интуитивния от­говор, първия, който ни идваше наум, онзи, който се изкушава­хме да дадем дори когато знаехме, че е грешен. Вярвахме правилно, както се оказа, че всяка интуиция, която се споделя от нас двамата, ще се споделя и от много други хора и че ще бъде лесно да демонстрираме нейните ефекти върху оценките.

Веднъж двамата с голямо удоволствие открихме, че имахме едни и същи глупави представи относно бъдещите професии на няколко малки деца, които познавахме. Можехме да опреде­лим словоохотливия тригодишен адвокат, кухия професор, съ­чувстващия и меко натрапчив психотерапевт. Разбира се, тези предсказания бяха абсурдни, но въпреки това ги намерихме за интересни. Ясно беше също така, че нашите интуиции се на­правляваха от приликата на всяко дете с културния стереотип за съответната професия. Това забавно упражнение ни помогна да развием теория, която възникваше в главите ни по това време, за ролята на приликата в предсказанията. Заехме се да проверим и развием тази теория в десетки експерименти, подобни на след­ващия пример.

Когато разглеждате следващия въпрос, моля, имайте пред­вид, че Стив е избран случайно от една представителна извадка:

Един човек бива описван от съседа си по следния начин: „Стив е много стеснителен и свит, винаги е готов да помог­не, но малко се интересува от хората или от реалния свят. Кротка и порядъчна душа, той се нуждае от ред и структура и има страст към подробностите.“ Какъв е по-вероятно да е Стив по професия: библиотекар или фермер?

Приликата на личността на Стив със стереотипната предста­ва за библиотекаря моментално прави впечатление на всеки, но също толкова релевантните статистически съображения почти винаги се пренебрегват. Не ви ли е хрумвало, че в Съединените щати има повече от 20 фермера на един библиотекар? Тъй като има много повече фермери, почти сигурно е, че ще открием пове­че „кротки и порядъчни" души на трактори, отколкото на регис­тратурата на една библиотека. Обаче открихме, че участниците в нашите експерименти пренебрегваха релевантните статисти­чески факти и се осланяха изключително на приликата. Предпо­ложихме, че те използваха сходството като опростяваща евристика (горе-долу като правилото на пръста), за да направят трудна оценка. Осланянето им на евристиката пораждаше предсказуеми деформации (системни грешки) в техните предсказания.

По друг повод Амос и аз се запитахме за нивото на разво­дите сред професорите в нашия университет. Забелязахме, че въпросът отключи търсене на спомени за разведени професори, които познавахме лично или по име, и че оценявахме размерите на категориите с лекотата, с която се сещахме за примерите. На­рекохме това разчитане на лекотата на търсенето на спомените евристика на наличността. В едно от изследванията си помоли­хме участниците да отговорят на прост въпрос относно думите[2] в един типичен английски текст:

Разгледайте буквата К.
Дали е по-вероятно К да се срещне като първа буква в някоя дума ИЛИ като трета буква?

Както знае всеки играч на скрабъл, много по-лесно е да се на­мерят думи, които започват с определена буква, отколкото думи, които имат същата буква на трета позиция. Това важи за всяка буква от азбуката. Затова очаквахме, че респондентите ще пре­увеличат честотата на буквите, които се срещат на първо място – дори онези букви (като например K, L, N R, V), които всъщ­ност се срещат по-често на трета позиция. Тук отново разчитане­то на евристика поражда предсказуема деформация в оценките. Например наскоро започнах да се съмнявам в отдавнашното си впечатление, че изневярата се среща по-често сред политици­те, отколкото сред лекарите или адвокатите. А дори бях развил обяснения на този „факт", включително ефекта на властта като афродизиак и изкушенията на живота далеч от дома. После осъ­знах, че е много по-вероятно да се изнася информация за прос­тъпките на политиците, отколкото за простъпките на адвокатите и докторите. Интуитивното ми впечатление може би се дължеше изцяло на изборите на темите, правени от журналистите, и на моето осланяне на евристиката на наличността.

Амос и аз изследвахме и документирахме в продължение на няколко години деформации в интуитивното мислене в различ­ни задачи приписване вероятности на събития, предсказване на бъдещето, оценяване на хипотези и оценяване на честоти. На петата година от нашето сътрудничество представихме основни­те си открития в списание „Сайънс“, издание, което се чете от учени от много дисциплини. Статията (която е препечатана из­цяло в края на настоящата книга) беше озаглавена „Оценката при несигурност: евристика и деформации“. Тя описваше опростява­щите кратки процедури на интуитивното мислене и тълкуваше около 20 деформации като проявления на тази евристика а и като демонстрации на ролята на евристиката в оценката.

Историците на науката често отбелязват, че в дадена епоха уче­ните от определена област на знанието са склонни да споделят ос­новни предположения относно техния предмет. Социалните учени не са изключение; те се опират на определено виждане за човешка­та природа, което осигурява фона на повечето техни обсъждания на особените видове поведение, но рядко се поставя под въпрос. През 70-те години на двадесети век представителите на социалните науки приемаха за общовалидни две идеи относно човешката при­рода. Първо, хората са по принцип рационални и тяхното мислене е правилно в нормалния случай. Второ, случаите, в които хората се отклоняват от рационалността, се обясняват с емоции, като на­пример страх, обич и омраза. Нашата статия постави под съмнение тези две допускания, без да ги обсъжда пряко. Ние документирах­ме системни грешки в мисленето на нормални хора и откривахме, че тези грешки се дължат на устройството на механизма на позна­вателната способност, а не на изопачаване на мисълта от емоция.

Статията ни привлече много повече внимание, отколкото бяхме очаквали, и остана един от най-често цитираните трудове в социалната наука (през 2010 г. тя се цитира в повече от триста научни статии). Учени от други дисциплини я намериха за полез­на и идеите на евристиката и деформациите се използват про­дуктивно в много области, включително медицинската диагноза, юридическата преценка, анализа на интелигентността, филосо­фията, финансите, статистиката и военната стратегия.

Например студенти по политология отбелязват, че евристиката на наличността им помага да обяснят защо някои проблеми привличат голямо внимание сред обществеността, докато други се пренебрегват. Хората са склонни да оценяват относителната важ­ност на проблемите по лекотата, с която си ги спомнят а тя се определя до голяма степен от обема на тяхното отразяване в меди­ите. Често споменаваните теми запълват умовете, докато остана­лите се изплъзват от съзнанието. Обратно, онова, за което медии­те изберат да съобщят, съответства на тяхното виждане за това от какво се интересува в момента обществото. Не е случайно, че авто­ритарните режими упражняват силен натиск върху независимите медии. Тъй като общественият интерес се събужда най-лесно от драматични събития и от знаменитости, подхранващите безумие медии са често явление. В продължение на няколко седмици след смъртта на Майкъл Джексън например беше буквално невъзмож­но да намериш телевизионен канал, който да говори по друга тема. Противоположно на това, слабо се отразяват критични, но не лю­бопитни проблеми, които предлагат по-малко драма, като напри­мер влошаващите се стандарти в образованието или медицински­те ресурси през последната година от живота на хората. (Докато пиша настоящите редове, забелязвам, че изборът на „слабо отра­зявани“ примери, който правя, се е водил от наличността. Теми­те, които избрах за примери, се споменават често; също толкова важни проблеми, които са по-малко налични, не ми дойдоха наум.)

По онова време не го осъзнавахме напълно, но главна причина за голямата притегателна сила на „евристиката и деформациите“ из­вън психологията беше една случайна особеност на нашия труд: ние почти винаги включвахме в статиите си пълния текст на въпросите, които бяхме задавали на себе си и на своите респонденти. Тези въ­проси служеха като демонстрации на читателя и му позволяваха да разбере как собственото му мислене се спъва от когнитивни дефор­мации. Надявам се, че и вие сте изпитали същото, когато сте проче­ли за библиотекаря Стив. То имаше за цел да ви помогне да оцените силата на приликата като подсказка за вероятност и да видите колко лесно е да се пренебрегнат релевантните статистически факти.

Употребата на демонстрациите предложи на учени от различни дисциплини и особено на философи и икономисти необичайна­та възможност да наблюдават възможни дефекти в собственото си мислене. След като бяха видели себе си да грешат, за тях бе по-ве­роятно да поставят под въпрос догматичната предпоставка, преоб­ладаваща по онова време, че човешкият ум е рационален и логичен. Изборът на метода бе решаващ: ако бяхме съобщили за резултати на само конвенционални експерименти, статията щеше да е по-малко забележителна и по-малко запомняща се. Освен това скептичните читатели биха се дистанцирали от резултатите, обяснявайки греш­ките в преценките с известната некадърност на студентите, типич­ни участници в психологическите изследвания. Разбира се, ние не избрахме демонстрациите пред стандартните експерименти, защо­то искахме да повлияем на философите и икономистите. Предпоче­тохме демонстрациите, защото бяха по-забавни, и имахме късмет в избора на метода, както и в много други отношения. Неведнъж ще повтарям в книгата, че късметът играе голяма роля за всеки успех; почти винаги е лесно да идентифицираме лека промяна в история­та, която би превърнала едно забележително постижение в посред­ствен резултат. Нашата история не беше изключение.

Реакцията към труда ни не беше едностранно положителна. По-конкретно нашият фокус върху деформациите бе критикуван, тъй като внушавал несправедливо негативно виждане за човеш­кия ум.[3] Както се очаква в нормалната наука, някои изследователи доразвиха нашите идеи, а други предложиха приемливи алтернативи.[4] Като цяло обаче идеята, че нашите умове са податливи на системни грешки, днес е общоприета. Нашето изследване на оцен­ката оказа далеч по-голямо въздействие върху социалната наука, отколкото мислехме, че е възможно, когато работехме върху нея.

Непосредствено след като завършихме своята статия за оценката, насочихме вниманието си върху вземането на реше­ния при несигурност. Целта ни беше да развием психологическа теория за начина, по който хората вземат решения относно прос­ти облози. Бихте ли приели например да спечелите 130 долара, ако се падне ези но да загубите 100 долара, ако се падне тура? Тези елементарни избори се използваха отдавна за проверка на общи въпроси относно вземането на решения, като например относителната тежест, която хората придават на сигурни неща и на несигурни резултати. Нашият метод не внесе промяна: пре­карахме много дни в измисляне на задачи, свързани с избора, и в проверяване на това дали интуитивните ни предпочитания от­говарят на логиката на избора. И тук, също като при оценката, наблюдавахме системни деформации в собствените ни решения, интуитивни предпочитания, които непрекъснато нарушава­ха правилата на рационалния избор. Пет години след статията в „Сайънс“ публикувахме „Теория на перспективите: анализ на рискованото решение“. Това е теория на избора, която в някои отношения оказва повече влияние от труда ни върху оценката и е една от основите на поведенческата икономика.

Докато географското разделение не ни попречи да продължа­ваме съвместната си работа, Амос и аз се радвахме на изключи­телно големия късмет да имаме един общ ум, който бе по-висш от отделните ни умове, и на приятелство, което превръщаше труда ни в забавление, но даваше и плодове. Съвместният ни труд върху преценката и вземането на решения бе причина за Нобеловата на­града, която получих[5] през 2002 г., която Амос би споделил с мен, ако не бе починал през 1996 г., на 59-годишна възраст.

КЪДЕ СМЕ СЕГА

Не съм замислил тази книга като изложение на ранните изследва­ния, които Амос и аз проведохме заедно задача, която се изпъл­няваше компетентно през годините от много автори. Главната ми цел тук е да представя своето виждане за това как работи умът, като се опирам на най-новите развития в когнитивната и социалната психология. Едно от най-важните развития е, че сега разбираме както чудесата, така и недостатъците на интуитивното мислене.

Амос и аз не се занимавахме с верните интуиции отвъд неофи­циалното твърдение, че евристиката на оценката „е доста полезна, но понякога води до сериозни и системни грешки". Ние се фокуси­рахме върху деформациите както защото ги намирахме за интерес­ни сами по себе си, така и защото те осигуряваха данни за евристиката на оценката. Ние не се питахме дали всички интуитивни оценки при несигурност се произвеждат от евристиката, която изследва­хме; сега е ясно, че не е така. По-специално верните интуиции на експертите се обясняват по-добре с ефектите на продължителната практика,[6] отколкото с евристиката. Сега можем да очертаем една по-богата и по-балансирана картина, в която вещината и евристиката са алтернативни източници за интуитивните оценки и избори.

Психологът Гари Клайн разказва историята за един екип от пожарникари, който влязъл в къща, в която горяла кухнята.[7] Скоро след като започнали да гасят с маркучи кухнята, начални­кът чул себе си да крещи: „Излизайте от тука!", без да знае защо. Подът рухнал почти веднага след като пожарникарите се спаси­ли. Началникът осъзнал едва след свършения факт, че огънят бил необичайно спокоен и че на ушите му било необичайно горещо. Заедно двете впечатления му внушили онова, което той наричал „шесто чувство за опасност“. Той нямал представа какво не е на­ред, но знаел, че нещо не е наред. Оказало се, че ядрото на пожара не било в кухнята, а в мазето под нея, върху което стояли мъжете.

Всички сме чували подобни истории за интуицията на екс­перта: гросмайсторът, който минава покрай играчи на улицата и обявява „белите матират след три хода“, без да спира, или лекарят, който поставя сложна диагноза само след един-единствен бегъл поглед към пациента. Експертната интуиция ни впечатлява като магия, но тя не е такава. Всъщност всеки от нас извършва подвизи от интуитивни експертизи много пъти всеки ден. Повечето от нас умеят дяволски добре да открият гнева още от първата дума в едно обаждане по телефона, ние разбираме, щом влезем в стаята, че го­ворят за нас, и бързо реагираме на леки признаци, че шофьорът в колата в съседното платно е опасен. Всекидневните ни интуитив­ни способности не са по-голямо чудо от поразителните прозрения на един опитен пожарникар или лекар просто са по-обичайни.

Психологията на вярната интуиция не включва никаква магия. Вероятно нейно най-добро кратко обяснение е дал великият Хърбърт Саймън, който изследва гросмайсторите[8] и показва, че след хи­ляди часове практика те започват да виждат фигурите на дъската по-различно от нас. Можете да усетите раздразнението на Саймън от митологизирането на експертната интуиция в неговите думи: „Ситу­ацията предоставя знак; този знак дава на експерта информацията, складирана в паметта му, а информацията му осигурява отговора. Интуицията не е нищо повече и нищо по-малко от разпознаване“.[9]

Ние не се изненадваме, когато едно двегодишно дете погледне някое куче и каже: „куче!“, защото сме свикнали с чудесата на уче­нето при децата, с това, че те разпознават и назовават нещата. Ми­сълта на Саймън е, че чудесата на експертната интуиция имат същия характер. Верни интуиции се развиват, когато експертите са се нау­чили да разпознават познати елементи в нова ситуация и да дейст­ват по начин, който и подхожда. Добрите интуитивни оценки сти­гат до ума ни със същата непосредственост, както възгласът „куче!“.

За беда не всички интуиции на професионалистите се бази­рат на вярна експертиза. Преди много години посетих главния специалист по инвестиране на голяма финансова компания, кой­то ми каза, че тъкмо е инвестирал десетина милиона долара в ак­ции на „Форд Мотър Къмпани". Когато го попитах как е взел това решение, той отговори, че неотдавна бил на автомобилно шоу и се впечатлил. „Човече, те наистина знаят как се прави една кола!" – бе неговото обяснение. Той показа съвсем ясно, че се е доверил на своето добро чувство, и беше доволен от себе си и от решение­то си. Намерих за забележително, че той очевидно не обмисляше единствения въпрос, който един икономист би нарекъл релеван­тен: в момента акциите на „Форд" на по-ниска цена ли се прода­ват? Вместо това се беше вслушал в интуицията си; харесваше колите, харесваше компанията и харесваше идеята да купи нейни акции. От онова, което знаем за точността в подбора на акциите, имаме основание да смятаме, че той не знаеше какво прави.

Специфичната евристика, която изследвахме Амос и аз, не ни помага много да разберем как изпълнителният директор решава да инвестира в акции на „Форд", но сега съществува по-широка концепция за евристиката, която ни предлага добро обяснение. Важен напредък е, че сега на емоцията се придава много по-голямо значение за разбирането на интуитивните оценки и избори, от­колкото в миналото. Днес решението на изпълнителния директор би било определено като пример на афектна евристика[10], при която оценките и решенията се ръководят пряко от чувствата на харес­ване и нехаресване и слабо се обмислят или обсъждат.

Когато се изправи пред проблем да избере шахматен ход или да реши дали да инвестира в акции, механизмът на интуитивно­то мислене прави най-доброто, което може. Ако човекът има реле­вантна експертиза, той ще разпознае ситуацията и интуитивното решение, което му идва наум, вероятно ще бъде правилно. Именно това се случва, когато майстор по шахмат погледне една сложна позиция: всичките няколко хода, които незабавно му хрумват, са силни. Когато въпросът е труден и не е налично вещо решение, интуицията продължава да действа: отговор може да ти дойде на ума бързо обаче той не е отговорът на първоначалния въпрос.

Въпросът, пред който бе изправен изпълнителният директор (трябва ли да инвестирам в акции на „Форд“?), беше труден, но отговорът на един по-лесен и свързан въпрос (харесвам ли коли­те на „Форд“?) веднага му дойде наум и определи избора. Това е същността на интуитивната евристика: когато сме изправени пред труден въпрос, ние често отговаряме вместо на него на някой по-лесен, обикновено без да забелязваме подмяната.[11]

Спонтанното търсене на интуитивно решение понякога се проваля не ти идва наум нито експертно решение, нито евристичен отговор. В такива случаи често откриваме, че превключва­ме към една по-бавна, по-обмислена и изискваща повече усилие форма на мислене. Това е бавното мислене от заглавието. Бързо­то мислене включва и двата варианта на интуитивното мислене – експертния и евристичния, както и изцяло автоматичните умствени дейности на възприятието и паметта, действията, кои­то ни позволяват да знаем, че на бюрото ни има лампа, или да си спомним името на столицата на Русия.

Разликата между бързото и бавното мислене се изучава от много психолози през последните двадесет и пет години. Пора­ди причини, които ще обясня по-подробно в следващата глава, аз описвам умствения живот с метафората за двама деятели, наречени Система 1 и Система 2, които произвеждат съответно бързо и бавно мислене. Говоря за особени черти на интуитивното и бавното мислене така, сякаш те са особености и предразполо­жения на двама герои в ума ни. В картината, която се образува от най-новите изследвания, интуитивната Система 1 упражнява по-силно влияние, отколкото си мислите, и тя е тайният автор на много от изборите и оценките, които правите. По-голямата част от настоящата книга разглежда действията на Система 1 и взаимното влияние между нея и Система 2.

КАКВО СЛЕДВА ПО-НАТАГЬК

Книгата е разделена на пет части. Първата представя основните елементи на един съставен от две системи подход към оценката и избора. Тя разработва разликата между автоматичните действия на Система 1 и контролираните действия на Система 2 и показва как асоциативната памет, сърцевината на Система 1, непрекъсна­то изгражда свързана интерпретация на онова, което се случва в нашия свят във всеки момент. Опитвам се да покажа комплексността и богатството на автоматичните и често несъзнателни про­цеси, които лежат в основата на интуитивното мислене, и как тези автоматични процеси обясняват евристиката на оценката. Целта ми е да въведа читателя в езика, на който мислим и говорим за ума.

Втората част излага най-новите данни от изследването на евристиката на оценката и изучава една голяма загадка: защо на нас ни е толкова трудно да мислим статистически? Лесно мислим асоциативно, мислим метафорично, мислим каузално, обаче ста­тистиката изисква мислене за много неща наведнъж нещо, за което Система 1 не е пригодна.

Трудностите на статистическото мислене се включват в главната тема на третата част, която описва едно озадачаващо ограничение на нашия ум: изключителната ни увереност в онова, което вярваме, че знаем, и очевидната ни неспособност да при­знаем своето незнание в пълния му обем и несигурността на све­та, в който живеем. Ние сме склонни да надценяваме степента, в която разбираме света, и да подценяваме ролята на случайността в събитията. Прекалената ни увереност се подхранва от илюзорната сигурност на знаенето постфактум. Върху моите виждания по тази тема влияние оказа Насим Талеб, авторът на „Черният лебед“. Надявам се, че в разговорите си около автомата за вода хората ще изучават интелигентно уроците, които могат да научат от миналото, докато устояват на съблазънта на знаенето пост­фактум и на илюзията на сигурността.

Фокус на четвъртата част е беседата с дисциплината иконо­мика на тема природата на вземането на решения и допускането, че икономическите агенти са рационални. Този раздел от кни­гата предлага актуалното виждане, развито от модела на двете системи, за основните концепции в теорията на перспективите, модела на избора, който Амос и аз публикувахме през 1979 г. Следващите глави са посветени на няколко начина, по които чо­вешките избори се отклоняват от правилата на рационалността. Разглеждам нашата злощастна склонност да третираме пробле­мите изолирано и ефектите на рамкирането, при които решени­ята ни се оформят от маловажни особености на проблемите, за които правим избора. Тези наблюдения, които се обясняват лес­но с особеностите на Система 1, представляват дълбоко предиз­викателство към преобладаващото в стандартната икономика допускане, че човек е рационален.

Петата част описва най-новите изследвания, които въведоха различаването на две Аз: изпитващото Аз и помнещото Аз, които всъщност нямат еднакви интереси. Например можем да изложим хората на две болезнени преживявания. Едното от тях е определе­но по-лошо от другото, защото е по-продължително. Но автоматичното формиране на спомените характерна черта на Система 1, има свои правила, които можем да използваме, така че по-ло­шият епизод да остави по-добър спомен. Когато по-късно хората избират кой епизод да повторят, те, естествено, се водят от пом­нещото си Аз и излагат себе си (своето изпитващо Аз) на ненужна болка. Различаването на две Аз се прилага в измерването на бла­гополучието, при което отново откриваме, че онова, което прави изпитващото Аз щастливо, не е съвсем същото като онова, което удовлетворява помнещото Аз. Как тези две Аз, намиращи се в едно тяло, могат да постигнат щастието това повдига някои трудни въпроси както за хората, така и за обществата, които разглеждат благополучието на населението като цел на политиката.

Заключителната глава разглежда в обратен ред изводите, следващи от трите различавания, прокарани в книгата: между изпитващото и помнещото Аз, между концепцията за агентите в класическата икономика и в поведенческата икономика (която прави заемки от психологията) и между автоматичната Система 1 и прилагащата усилие Система 2. Връщам се на добрите качест­ва на образованото клюкарене и говоря за онова, което органи­зациите биха могли да направят, за да подобрят качеството на оценките и решенията, които правят за себе си.

Двете статии, които написах заедно с Амос, са препечатани като приложения към книгата. Първата е обзор на оценката при несигурност, която описах по-горе. Втората, която бе публикувана през 1984 г., обобщава теорията на перспективите, както и нашето изследване на ефектите на рамкирането. Статиите представляват приносите, които бяха цитирани от Нобеловия комитет и може би ще се изненадате колко са прости те. Техният прочит ще ви даде усещане за това колко много знаехме преди много време, но и също така колко много сме научили през последните десетилетия.




[1] Бяхме прочели една книга, която критикуваше психолозите за това, че из­ползват малки извадки, но не обясняваше техните избори: Jacob Cohen, Sta­tistical Power Analysis for the Behavioral Sciences (Hillsdale, NJ: Erlbaum, 1969).

[2] Леко съм променил първоначалните думи, които се отнасяха до букви на първо и трето място в думите.

[3] Един изтъкнат немски психолог беше нашият най-упорит критик. Gerd Gigerenzer, “How to Make Cognitive Illusions Disappear" European Review of Social Psychology 2 (1991): 83-115. Gerd Gigerenzer, “Personal Reflections on Theory and Psychology,” Theory & Psychology 20 (2010): 733-43. Daniel Kahneman and Amos Tversky, “On the Reality of Cognitive Illusions” Psychological Review 103 (1996): 582-91.

[4] Сред многото примери са Valerie F. Reyna and Farrell J. Lloyd, “Physician De­cision-Making and Cardiac Risk: Effects of Knowledge, Risk Perception, Risk Tolerance and Fuzzy-Processing” Journal of Experimental Psychology: Applied 12 (2006): 179-95. Nicholas Epley and Thomas Gilovich, “The Anchoringand-Adjustment Heuristic” Psychological Science 17 (2006): 311-18. Norbert Schwarz et al., “Ease of Retrieval of Information: Another Look at the Avail­ability Heuristic" Journal of Personality and Social Psychology 61 (1991): 195­202. Elke U. Weber et al., “Asymmetric Discounting in Intertemporal Choice" Psychological Science 18 (2007): 516-23. George F. Loewenstein et al., “Risk as Feelings" Psychological Bulletin 127 (2001): 267 86.

[5] Присъдената ми награда за икономика се нарича „Награда на Шведската банка за икономически науки в памет на Алфред Нобел“. Тя е присъдена за пръв път през 1969 г. На някои учени физици не им харесваше, че беше добавена и Нобелова награда за социални науки, така че отделната награда за икономика бе компромис.

[6] През 80-те години на ХХ в. Хърбърт Саймън и неговите студенти в „Кар­неги Мелън“ поставят основите на нашето разбиране на експертизата. За отлично популярно въведение в предмета вж. Joshua Foer, Moonwalking with Einstein: The Art and Science of Remembering (New York: Penguin Press, 2011). Той излага труда, който е представен с повече технически подроб­ности в K. Anders Ericsson et al., eds., The Cambridge Handbook of Expertise and Expert Performance (New York: Cambridge University Press, 2006).

[7] Gary A. Klein, Sources of Power (Cambridge, MA: MIT Press, 1999).

[8] Хърбърт Саймън е един великите учени на двадесети век, чиито откри­тия и инвенции се простират от политическата наука (където той започва кариерата си) до икономиката (в която печели Нобелова награда), компю­търните науки (в които е пионер) и психологията.

[9] H. A. Simon, “What Is an Explanation of Behavior?" Psychological Science 3 (1992): 150-61.

[10] Концепцията за афектната евристика беше развита от Пол Словик, състудент на Амос в Мичиган и негов приятел за цял живот.

[11] Вж. глава 9.