Изгледи – Наука

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

 

На 3 юни в София пристига Улрих Бек (Ulrich BECK), един от най-влиятелните европейски интелектуалци, световноизвестен автор на РИСКОВОТО ОБЩЕСТВО: По пътя към една друга модерност, определена като една от 20-те най-влиятелните книги на века, а авторът й – като един от първата петица най-цитирани социални мислители.

Улрих Бек, професор в Мюнхенския университет и в London School of Economics and Political Science, ще разговаря с българските си колеги и читатели за съвременната соицална ситуация. Дали тя е „рискова“ или „кризисна“? Как разграничаването между двете ни помага да се справим? Дали е подчинена на класическата „логика на разпределяне на богатствата“ или на новата „логика на разпределяне на рисковете“?

През последната година Улрих Бек е активно въвлечен в преосмислянето на съдбата на обединена Европа и на самия европейски проект. Неговите анализи по темата предизвикват бурни реакции; тяхна кулминация е предизвикателната му книга Германска Европа: Новите властови пейзажи под знака на кризата, излезла неотдавна на български език, едновременно с немския оригинал и с преводите на още 15 езика. „Еврорискът“ за Бек е ценностен; той е скрит зад по-видимия риск за политическата конструкция „Европа“, засенчен от най-видимия риск за финансовата конструкция „евро“. „Там, където е опасността, кълни и спасението“ – този стих на Хьолдерлин обобщава оптимистичният възглед на автора.

Улрих Бек е и инициатор на Манифест за преизграждане на Европа отдолу, наречен „Европа – това сме ние!“. В него се дава конкретно предложение за един от възможните пътища на справяне с риска, и - преведен на много езици, е отворен за онлайн подписване на страницата на „Алианц“ Културщифтунг, Берлин (българска версия: http://manifest-europa.eu/?lang=bg)

Разговорът с Улрих Бек и читателите на тези две негови книги (изд. къща КХ – Критика и Хуманизъм),  ще се състои на 3 юни, понеделник, от 18 часа, в Гьоте-Институт. На следващия ден, 4 юни, от 11 часа в Аулата на Софийския университет професор Бек ще бъде удостоен с титлата „доктор хонорис кауза“.

Събитията са организирани от Изд. съща КХ – Критика и Хуманизъм, Философски факултет на Софийски университет, Гьоте-институт и Програма „Традуки“ (Берлин).

 

По пътя към една нова модерност

Улрих Бек, „Рисковото общество“
Изд. „Критика и хуманизъм“, 2013

2013 05 Ulrich Beck

В напредналата модерност общественото производство на богатство е системно обвързано с общественото производство на рискове. В обществото на дефицита проблемите и конфликтите, свързани с разпределението, са доминирани от проблеми и конфликти, които възникват в резултат от производството, дефиницията и разпределението на научнотехнически произведените рискове.

Това преминаване от логиката на разпределение на богатствата в обществото на дефицита към логиката на разпределение на рисковете в развитата модерност има (поне) две исторически условия. Както днес можем да забележим, то се осъществява първо там, където и в степента, в която, благодарение на постигнатото равнище на човешките и технологичните производителни сили, както и на юридическите гаранции и регулации на социалната държава, действителната материална нищета може да бъде обективно намалена и социално ограничена. Второ, тази категориална смяна е зависима същевременно от обстоятелството, че в хода на прогресивно нарастващите производителни сили, в контекста на процесите на модернизация се отприщват рискове и потенциали за самозаплаха в непознат досега мащаб.*

В степента, в която са налице тези условия, един конкретен тип мислене и действие се релативира, респективно се измества от друг. Понятието „индустриално или класово общество“ (в широкия смисъл на Маркс и Вебер) е свързано винаги с въпроса, как обществено произведеното богатство може да бъде разпределено неравно и същевременно това разпределение да бъде „легитимно“. Този въпрос има някои пресечни точки с новата парадигма на рисковото общество, която в дълбоката си същност почива върху разрешаването на подобен и все пак съвсем различен проблем. Как системно произвежданите в хода на напредващите процеси на модернизация рискове и заплахи могат да бъдат предотвратени, обезвредени, драматизирани, канализирани и там, където вече са се появили под формата на „латентни странични следствия“, да бъдат по такъв начин ограничени и отстранени, че да не могат нито да възпрепятстват процесите на модернизация, нито да прекрачват границите на (екологически, медицински, психологически, социално) „допустимото“?

Вече не става въпрос (или поне не само) за култивиране на природата, за откъсването на човека от традиционните принуди. По-скоро става въпрос, и то най-вече, за породените от самия процес на техническо и икономическо развитие проблеми. Процесът на модернизация става „рефлексивен“, става тема и проблем на самия себе си. Въпросите на развитието и внедряването на технологии (в областта на природата, обществото и личността) биват изместени от въпроси за политическото и научното „манипулиране“ (управление, откриване, включване, предотвратяване, маскиране) на рисковете от актуално функциониращи или подлежащи на внедряване технологии с оглед на специфично дефинираните хоризонти на релевантност. С увеличаването на рисковете нарастват и обещанията за сигурност, които трябва да бъдат постоянно потвърждавани и защитавани от нападките на една бдителна и критична публичност посредством козметични или действителни интервенции в процесите на техническо и икономическо развитие.

Двете „парадигми“ на социалното неравенство са системно обвързани с определени епохи в процеса на модернизация. Разпределението на обществено произведеното богатство и конфликтите, свързани с него, са на преден план дотогава, докато в определени страни и общества (днес принадлежащи в голямата си част към така наречения „Трети свят“) мисленето и действията на хората са доминирани от очевидността на материалната принуда, от „диктатурата на дефицита“. При определените от обществото на дефицита условия процесът на модернизация се осъществява и ръководи от изискването с инструментите на научнотехническото развитите да се отключат вратите към скритите източници на общественото богатство. Тези обещания за освобождаване от незаслужената бедност и зависимост са залегнали в основата на действието, мисленето и изследването в категориите на социалното неравенство – от класовото през разслоеното до индивидуализираното общество.

Във високо развитите и богати западни държави на благоденствието днес се случва нещо двойствено: от една страна, в сравнение с грижата за материалното осигуряване, която е решаваща за цялата първа половина на XX в. и с постоянно застрашения от глад Трети свят борбата за „насъщния“ е загубила статуса си на неотложен, засенчващ всичко останало основен проблем. За много хора проблемът с глада е заменен от „проблема“ с „дебелия корем“. По този начин обаче процесът на модернизация бива лишен от досегашната си легитимационна основа, а именно – борбата с явния недостиг, в името на която е било възможно да се приеме някое и друго (вече не съвсем) незабелязано странично следствие.

Успоредно с това все по-широко се разпространява знанието, че източниците на богатството са „замърсени“ от нарастващи заплахи, произтичащи от страничните следствия. Това изобщо не е нещо ново, но в усилието за преодоляване на недостига дълго време остава незабелязано. Освен това тази тъмна страна на процеса на модернизация придобива значение, благодарение на свръхразвитието на производителните сили. В процеса на модернизация се освобождават във все по-голяма степен и деструктивни сили, които надхвърлят възможностите на човешкото въображение. Двата източника подхранват засилващата се критика на модернизацията, която определя тона на публичните дебати и ги зарежда с напрежение.

Системно аргументирано, това означава, че в континюитета на процесите на модернизация рано или късно, от гледна точка на историческото развитие на обществото, социалните позиции и конфликти на „разпределящото богатства“ общество започват да се преплитат със социалните позиции и конфликти на „разпределящото рискове“ общество… Ние все още не живеем в рисковото общество, но не живеем вече и само в произтичащите от разпределението на богатството конфликти, характерни за обществата на дефицита. В степента, в която този преход бъде осъществен, наистина ще се постигне обществена промяна, която ще ни изведе от досегашните категории и орбити на мислене и действие.

Дали понятието „риск“ носи онова общественоисторическо значение, което му се отрежда тук? Не става ли дума за прафеномен на човешкото действие? Рисковете не са ли характерен белег тъкмо на индустриалната епоха, от която тук се опитваме да ги разграничим? Няма съмнение, че рисковете не са откритие на Новото време. Този, който подобно на Колумб тръгва на път, за да открие нови страни и земи, поема „рискове“. Но това са били лични рискове, а не глобални заплахи, като тези, които възникват вследствие деленето на атомното ядро и складирането на ядрени отпадъци и засягат цялото човечество. В контекста на тази отминала епоха думата „риск“ се асоциира със смелост и приключенски дух, а не с възможното самоунищожение на живота.

Горите също измират от векове – първо, чрез превръщането им в ниви и второ, в резултат от безогледна сеч. Но днешното измиране на горите е глобално и се осъществява като имплицитно следствие от индустриализацията с напълно различни социални и политически последици. От това са засегнати например също и най-вече богати на гори страни (като Норвегия и Швеция): самите те почти не разполагат с индустрии, които изхвърлят вредни вещества, но трябва да плащат за баланса на вредните вещества на други високо индустриализирани страни с измиращи гори, с изчезващи растителни и животински видове.

Разказва се, че моряците, които през XIX в. са потъвали в Темза, не са се давили, а са се задушавали от зловонните изпарения и отровните газове на тази лондонска клоака. Също така обиколката из тесните улички на един средновековен град сигурно е приличала на удари с камшик през носа. „Изпражненията са навсякъде, в алеите, при стволовете на дърветата, във файтоните… Фасадите на парижките къщи са разложени от урината… Общественоорганизираният ‚запек‘ заплашва цял Париж да бъде въвлечен в процеса на гниене и разлагане.“ (A. Corbin, Berlin, 1984, с. 41 и сл.). И все пак прави впечатление, че за разлика от съвременните заплахи, някогашните са се набивали в носа и в очите, т.е. били са достъпни за сетивата, докато днес рисковете на цивилизацията не се поддават на възприемане и са поместени по-скоро в сферата на физикохимичните формули (например съдържанието на отрови в хранителните продукти, атомната заплаха и т.н.). С това е свързана и една друга разлика. Тогава те са могли да бъдат обяснени с недостатъчната хигиенна технология. Днес имат основанията си в индустриалното свръхпроизводство. Следователно съвременните рискове и опасности се различават съществено от тези през средновековието, макар често външно да приличат на тях – по глобалността на заплахата (те застрашават в еднаква степен човека, животните и растенията) и по своите модерни причини. Това са рискове на модернизацията. Те са глобален продукт на индустриалната машинария на прогреса и се увеличават системно в хода на нейното развитие.

Без съмнение рисковете на индустриалното развитие са толкова стари, колкото и самото то. Обедняването на големи части от населението – „рискът от бедност“ – държи в напрежение целия XIX в. „Рисковете на квалификацията“ и „рисковете за здравето“ отдавна са тема на процесите на рационализация и свързаните с тях социални конфликти, гаранции (и изследвания). И все пак рисковете, които ще бъдат в центъра на вниманието ни по-нататък и които от няколко години насам безпокоят обществеността, са от ново качество. С оглед на ефектите, които произвеждат, те вече не са обвързани с мястото на възникването си, т.е. с предприятието. По своето естество те застрашават живота на цялата земя, при това във всичките му форми на проявление. Сравнени с тях, професионалните рискове на първата индустриализация спадат към една друга епоха. Опасностите, породени от високо развитите химически и атомни производителни сили, преодоляват основанията и категориите, в които сме мислили и действали досега: „пространство“ и „време“, „труд“ и „почивка“, „предприятие“ и „национална държава“; преодоляват дори границите между военните блокове и континентите.

В центъра на нашето внимание е социалната архитектура и политическата динамика на подобни цивилизационни възможности за самозаплаха. Аргументацията ще бъде скицирана предварително в пет тези:

(1) Рисковете, произведени в най-напредналия стадий от развитието на производителните сили, с което имам предвид на първо място неподдаващата се изобщо на непосредствено възприемане радиоактивност, но също така и вредните и отровни вещества във въздуха, водата, хранителните продукти и свързаните с това краткотрайни и дълготрайни последици за растенията, животните и хората, се различават съществено от богатствата. Те предизвикват системно обусловени, често необратими вреди, най-често остават в същността си невидими, основават се върху каузални интерпретации, което означава, че се създават първо и само в (научното, съответно – антинаучното) знание за тях; в знанието те могат да бъдат променени, намалени или увеличени, драматизирани или обезвредени. В този смисъл те са в значителна степен отворени за социалните процеси на дефиниране. По такъв начин средствата и позициите в процесите на дефиниране на рисковете се превръщат в ключови общественополитически позиции.

(2) С разпределението и нарастването на рисковете възникват рискови социални позиции. Те наистина следват в някои свои измерения неравенството на слоевите и класовите позиции, но в същото време са проява на една същностно различна логика на разпределението: става дума за това, че рано или късно рисковете на модернизацията се стоварват и върху онези, които ги произвеждат или извличат ползи от тях. Те пораждат ефекта на бумеранга, който взривява класовата схема. Дори богатите и властващите не са застраховани от тях. Застрашено е не само здравето, застрашени са легитимността, собствеността и печалбата: със социалното признание на рисковете на модернизацията са свързани обезценявания и експроприации с екологичен характер, които влизат системно и по различен начин в противоречие с интересите към печалба и притежание, тласкащи напред процеса на индустриализация. Същевременно рисковете произвеждат нови международни неравенства, от една страна между Третия свят и индустриалните държави, от друга – между самите индустриални държави. Те подкопават компетенциите на националната държава. С оглед на универсалността и наднационалността на циркулацията на вредни вещества животът на стръкчето трева в баварската гора ще бъде зависим в крайна сметка от сключването и спазването на международни споразумения.

(3) И все пак разпространението и комерсиализацията на рисковете в никакъв случай не скъсват с капиталистическата логика на развитие, те по-скоро я издигат на ново равнище. Рисковете на модернизацията са big business. Те са търсените от икономистите неизчерпаеми потребности. Гладът може да се уталожи, потребностите могат да се задоволят. Рисковете на цивилизацията са бездънен съд с потребности, неизчерпаеми, безкрайни, самопроизвеждащи се. Следвайки Луман, бихме могли да кажем, че с рисковете икономиката става „автореференциална“, независима от заобикалящия я свят на задоволяване на човешките потребности. Това обаче означава, че с икономическата експлоатация на рисковете, породени от индустриалното общество, самото то произвежда рисковите позиции и политическия потенциал на рисковото общество.

(4) Богатствата могат да се притежават, от рисковете човек е засегнат; те сякаш биват присъдени от цивилизацията. Тенденциозно и схематично формулирано: в класовите и слоевите позиции битието определя съзнанието, докато в рисковите позиции съзнанието определя битието. Знанието придобива ново политическо значение. Съответно на това, политическият потенциал на рисковото общество трябва да бъде разгърнат и анализиран в една социология и теория на възникването и разпространението на знанието за рисковете.

(5) Както показват съвсем ясно за пръв път споровете около измирането на горите, социално признатите рискове съдържат своеобразен политически заряд: онова, което досега се е смятало за неполитическо, става политическо – отстраняването на причините“ в самия процес на индустриализация. Публичността и политиката изведнъж започват да се намесват в интимната сфера на заводския мениджмънт: в планирането на продуктите, в техническото съоръжаване и т.н. При това постепенно започва да сe изяснява за какво всъщност става дума в публичния дебат за дефиниране на рисковете: не само за следствията, които те имат за здравето и природата на човека, а за социалните, икономическите и политическите странични следствия от тези странични следствия – за сриване на пазари, за обезценяване на капитали, за бюрократичен контрол върху заводските решения, за откриване на нови пазари, за гигантски разходи, за съдебни дела, за загуба на репутация. По този начин в тревогата за смога, в злополуката с отрови и т.н. в рисковото общество с по-малка и по-голяма сила се заражда политическият потенциал на катастрофите. Тяхното предотвратяване и управляване може да включва реорганизация на властта и компетентностите. Рисковото общество е общество на катастрофите. В него изключението заплашва да се превърне в нормално състояние.

Превод от немски: Светла Маринова
Публикува се на 31 май от Издателска къща

„КХ – Критика и Хуманизъм“



* Под модернизация се разбират основно технологичните процеси на рационализация и промяна на труда и организацията, но понятието обхваща и още много неща: промяната на социалните характери и нормалните биографии, на жизнените стилове и формите на любов, на структурите на упражняване на власт и влияние, на политическите форми на подчинение и участие, на схващанията за действителност и нормите на познание. В понятието за модернизация на социалните науки плугът, парният локомотив и микрочипът са видимите индикатори на един много по-дълбок, обхващащ и трансформиращ цялата обществена структура процес, в който се променят в крайна сметка и източниците на сигурност, които подхранват живота (Koselleck, 1977, Lepsius, 1977, Eisenstadt, 1979). Обикновено се прави разлика между модернизация и индустриализация. За опростяване на изказа тук ще говорим за „модернизация” като родово понятие.