1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Антропологията е родена от еволюционния модел, чрез който мъже от 19 век като Луис Хенри Морган и Хърбърт Спенсър (който е измислил фразата „оцеляване на най-пригодния“), започват да разглеждат обществата като фази в едно праволинейно прогресивно развитие, от дивачество през варварство до цивилизация.

В техните представи всяка от тези фази на човешкото развитие е свързана със специфични технологически нововъведения. Огънят, грънчарството и лъкът са характерни за дивака. С опитомяването на животните, възхода на земеделието и изобретяването на металообработването ние навлизаме във фазата на варварина. Грамотността вече предполага цивилизация. Всяко общество, предполагали са те, е преминавало през едни и същи фази, в една и съща последователност. Световните култури биха могли да бъдат разглеждани като жив музей, в който индивидуалните общества онагледяват еволюционните моменти, сякаш впромчени във времето, всяко от тях намиращо се на определена степен във въображаемия възход към цивилизацията. И със сигурността на викторианската порядъчност от това е следвало, че напредналите общества имат задължението да помагат на изостаналите, да цивилизоват дивака – един морален дълг, който съответства чудесно на потребностите на империята.

Странно, но за да се разклати и с времето разбие тази общоприета логика, е бил необходим един физик. Франц Боас, образован в Германия едно поколение преди Айнщайн, се занимава с оптическите свойства на водата и през цялото време на изследванията си е измъчван от проблемите на възприятието, които постепенно започват да го запленяват. По еклектичния начин на най-добрата начетеност от 19 век, изследването на една научна област го води до друга. Каква е природата на знанието? Кой решава какво трябва да се знае? Боас започва да се интересува от начина, по който привидно случайните човешки вярвания и убеждения постепенно се превръщат в нещото, наречено „култура“ – понятие, което той пръв започва да предлага като организиращ принцип и полезна изходна точка за интелектуалното търсене.

Далеч напред от времето си, Боас смята, че всяка специфична социална общност, всяка група хора, отличаваща се чрез собствен език или склонност към адаптация, е уникален аспект на човешкото наследство и неговите перспективи. Той става първия учен, който започва да изследва по напълно отворен и неутрален начин как се формират човешките социални възприятия и и как членовете на специфичните общества биват „настройвани“ да разбират и интерпретират света.  Боас настоява студентите му да извършват изследванията си на езиците на конкретното място и да участват пълноценно в ежедневието на хората, които изучават. Необходимо е да се положат всички възможни усилия, за да се разбере културата на Другите, да се научи начина, по който те възприемат света, самото естество на мислите им. Такъв един подход изисква, вече по определение, готовност за оттегляне от ограниченията на собствените предразсъдъци и предварителни разбирания.

Тази етнографска ориентация, пречистена до понятието за културен релативизъм, е радикално отклонение от пътя на дотогавашната наука – също толкова уникално, колкото в областта на физиката е теорията на относителността. Тя се превръща в централно откровение на модерната антропология. Културите не съществуват в някакъв абсолютен смисъл; всяка от тях е модел на реалността и следствие от определен набор от интелектуални и духовни избори, направени, с различна степен на успех, преди много поколения. Целта на антрополога е не просто да „дешифрира“ екзотичния Друг, но и да приеме чудото на специфичните и нови културни възможности, чрез които можем да обогатим собственото си разбиране за човешката природа и може би да се освободим от културно късогледство, от онази тирания на провинциалността, която е преследвала човечеството още от момента, в който се е зародила паметта.

Боас доживява да види момента, в който идеите му започват да оцветяват голяма част от социалната антропология, но едва половин век след смъртта му модерната генетика доказва, че интуициите му са били правилни. Изследванията на човешкия геном не оставят съмнения относно това, че генетичното наследство на човечеството е една и съща цялост. Расата е фикция. Всички ние сме изрязани от едно и също генетическо платно, всички сме наследници на сравнително малък брой индивиди, които са излезли от Африка някъде преди около 60,000 години и след това, в пътешествие, продължило около 40,000 години, около 2,500 поколения са разнесли човешкия дух по всяко ъгълче на обитаемия свят.

Оказва се, както е вярвал Боас, че всички култури споделят по същество една и съща умствена проницателност, един и същи груб гений. Дали тази интелектуална способност и потенциал ще бъде упражнявана в удивителни творби на технологическо новаторство, каквото е великото историческо постижение на Запада, или в разплитане на сложните нишки на паметта, свойствени на мита – най-важна грижа на аборигените в Австралия например – е просто въпрос на избор и ориентация, адаптивни прозрения и културни приоритети. В историята на културата няма йерархия на прогреса, нито пък някаква социалдарвинистка стълбица към успеха. Викторианската представа за дивака и цивилизования човек, при която европейското индустриализирано общество стои гордо на върха на пирамидата на прогреса, която се разширява в основата си, при така наречените примитивни общества, е напълно дискредитирана – а всъщност научно осмяна, поради расисткия си и колониален начин на мислене, и също толкова подходяща  за животите ни днес, колкото е била и увереността на духовниците от 19 век, че възрастта на Земята е 6,000 години.

Другите народи по света не са пропаднали опити за достигане на модерността, камо ли пък пропаднали опити да станат нещо подобно на нас. Те са уникални изрази на човешкото въображение и сърце, уникални отговори на един фундаментален въпрос: какво означава да бъдеш човек и жив? Когато са си задавали този въпрос, културите по света са отговорили със 7,000 различни гласа, а тези отговори колективно съдържат нашия човешки репертоар за справяне с всички предизвикателства, пред които сме изправени като вид в хода на безкрайното си пътешествие. Именно на този фон трябва да се разглеждат популярните и противоречиви писания на Джаред Даймънд, един широкообхватен учен, описван последователно като биогеограф, еволюционен биолог, психолог, орнитолог и физиолог. В Пушки, вируси и стомана Даймънд се заема с решаването на нещо, което сам възприема като загадка. Защо се получава така, че някои култури, като нашата собствена, достигат технологическо, икономическо и политическо господство, докато други, като аборигените от Австралия, не го правят? Отхвърляйки разбиранията за раса, интелигентност и вродени биологически различия от какъвто и да било вид, той открива обяснението в околната среда и географията. Напредналите цивилизации са се издигнали там, където околната среда е позволявала опитомяването на растения, което води до създаването на излишъци и увеличаване на населението, което пък от свой ред води до политически централизъм и социално разделение. В това отношение особени изненади няма.

В книгата си Колапс Даймънд се връща към темата за детерминизма на околната среда, като разсъждава върху начините, по които някои от великите цивилизации са стигнали до задънена улица. Чрез разказа за екологичната катастрофа на Великденските острови той внушава, че културите се провалят тогава, когато хората не успяват да посрещнат предизвикателствата на околната среда, чрез безогледна злоупотреба с природните ресурси, и в края на краищата сляпо се носят към точката, отвъд която вече няма завръщане.

И отново – тук нищо, което да предизвика спорове, освен известната повърхностност на аргументите – и именно това е онази характеристика на писанията на Даймънд, която води антрополозите до раздразнение. Самата предпоставка на Пушки, вируси и стомана се състои в това, че в областта на културата съществува йерархия на прогреса, с измерения на успеха, които са предимно материални и технологически; интересното интелектуално предизвикателство тук е да се определи кой в края на краищата ще се окаже на върха. С поставянето на въпроса Даймънд всъщност преповтаря мисленето от 19 век, което модерната антропология отхвърля по принцип. Триумфът на секуларния материализъм може и да е гордостта на нашата модерност, но той допринася много малко за разкриване същността на културата или обясняването на нейното разнообразие и сложност.

Нека да разгледаме начина, по който Даймънд обсъжда австралийските аборигени в Пушки, вируси и стомана. При разглеждането на тяхната проста материална култура, на неспособността им да развият неща като писменост или земеделие, той гласно отхвърля представите за раса, отбелязвайки, че няма връзка между интелигентността и технологическите умения. Но при търсенето на екологически и климатични обяснения за развитието на техния начин на живот, той е също толкова уверен в принципната им примитивност, колкото са били и ранните европейски заселници, които са си останали неубедени, че аборигените са човешки същества. Мисълта, че стотиците различни племена в Австралия може би представляват просто един по-различен начин на съществуване, произлизащ от следствията от специфични набори от интелектуални и духовни избори, изглежда въобще не му е хрумвала.

Всъщност, както австралийският антрополог Уилям Станър отдавна е отчел, областта на въображението на аборигените представлява един от големите експерименти в човешкото мислене. Вместо технологическо магьосничество, те са изобретили една матрица на свързаност, една изключително сложна мрежа от социални взаимоотношения, основаващи се на повече от сто вида различни родствени връзки. Ако не са успели да възприемат някакви подобни на европейските представи за прогреса, това е не защото са диваци, както са смятали заселниците, а по-скоро защото в тяхната интелектуална вселена, сведена до една религиозна философия, позната под името Бленуване (Dreaming), не съществува каквато и да е идея за линейно развитие, нито пък идеализация на възможността или изгледа за промяна. При тях няма идея за минало, настояще или бъдеще. В нито един от стотиците аборигенски диалекти и езици няма дума за „време“. Смисълът на човешкото съществуване тук изобщо не се свежда до подобряване на каквото и да било; той е в участието в ритуалните и церемониални дейности, считани за принципно важни за поддържането на света, точно както е било и в момента на сътворението. Представете си какво би било, ако цялата интелектуална и научна страст на Запада би била фокусирана още от началото на времето върху запазването на Райската градина точно във вида от момента, в който Адам и Ева провеждат съдбоносния си разговор.

Разбира се, ако нашият вид като цяло би следвал пътя на аборигените, ние не бихме успели да изпратим човек на луната. Но, от друга страна, ако Бленуването би се превърнало в универсална религия, днес не бихме били изправени пред следствията от промяната на климата и индустриалните процеси, които заплашват съществуването на живота на планетата.

Неспособността на Джаред Даймънд да разбере, че културите съществуват в областта на идеите и не са просто или само следствия от повелите на климата и околната среда, може би е една от причините, обясняващи недостатъците на новата му книга, Светът до вчера, в която той се заема да определи какво ние, в модерния свят, бихме могли да научим от традиционните общества.

Той започва, като произволно избира девет теми за изследване, ограничавайки сферата на изследването си от самото начало. Разглежда начините, по които естествените народи отглеждат децата си, грижат се за възрастните, разрешават конфликти и се справят с рискове. Обръща се към ползите от многоезичността и здравословните начини на хранене. И посвещава две глави на опасностите, присъщи на естествения (първобитен) живот, които пък водят до глава, посветена на религията, защото „нашето традиционно и постоянно издирване на източниците на опасност може би е допринесло за произхода на религията“. От някои от тези теми – отглеждането на децата например – той извлича уроци, които могат да бъдат възприети в „нашите лични животи“. Грижата за възрастните хора, здравословните начини на живот и многоезичността подсказват „модели за следване от отделните личности, но също и политики, които нашето общество като цяло би могло да възприеме“. Дискусията върху начините за разрешаване на спорове подсказва „политики за обществото ни като цяло“.

Даймънд е най-добър когато се обляга върху уроците от собствената си работа в Нова Гвинея, родно място на повече от 1,000 от езиците по света, и където постиженията му като естественик и учен са наистина забележителни. Историите за живота му сред племето (народа) Дани, годините, в които е изследвал птици в естествената им среда, случайните му срещи, били те по летищни терминали или сред най-изолираните общности, са комични и проницателни. Наблюденията му във всеки даден момент са винаги оригинални и много често мъдри. Но уроците, които той извлича от това широкообхватно изследване на културата, в повечето случаи са сухи и очевидни. Сигурно може да бъде простено, че единствените заключения тук са: традиционните общества не могат да ни научат на нищо повече от това, че би трябвало да се храним по-здравословно, да включваме бабите и дядовците в отглеждането на децата, да научаваме повече от един език, да търсим помирение, а не възмездие в бракоразводните дела и да ядем по-малко сол.

Казано просто, когато става въпрос за култура, Даймънд се намира на несигурна почва. В Света до вчера той се позовава на 39 различни примитивни общества, 10 от които са от Нова Гвинея, седем от Австралия, а останалите са разпилени по целия свят. Даймънд няма претенции да бъде възприеман като етнограф и повечето от заключенията и наблюденията му са извлечени от преживяванията му с носачи от народа Дани, които са го съпътствали по време на експедициите му из Нова Гвинея. Личният му опит с естествени народи извън Нова Гвинея е ограничен, както очевидно са и познанията му за антропологическата литература; библиографията на Светът до вчера е оскъдна. Една книга, която обещава много, в края на краищата се чете като сборник на очевидното; етнология, правена чрез анекдоти. 

Традиционните общества съществуват не за да ни помагат да подобряваме собствените си животи, опитвайки се да наподобяваме някои от техните културни практики. Те просто ни напомнят, че нашият път не е единствен. Едно дете, възпитано в Андите да вярва, че планината е бог-защитник, ще има отношение към природния свят, което е напълно различно от онова на някой младеж, възпитан в Америка да вярва, че планината е инертна маса от скали, очакваща да бъде разкопана. Митологията на народите Барасана и Макуна е при всички случаи план за поддържане на земята и почвите, който ни разкрива как човешките същества някога са живеели с милиони из джунглите на Амазонка. Вземете всичката гениалност, която ни позволи да изпратим човек на луната и я приложете към разбирането на океана – и ще получите онова, което имаме в Полинезия. Тибетският будизъм кондензира 2,500 години на директни емпирически наблюдения върху естеството на ума. Един будистки лама веднъж казал, че тибетците не вярват, че американците са отишли на луната, но те са го направили. Американците може и да не вярват, добавил той, че тибетците могат да постигнат просветление в рамките на един човешки живот, но те го правят.

Гласовете на традиционните общества в края на краищата имат значение, защото те все още ни напомнят, че има алтернативи, има и други начини за ориентиране в социалното, духовно и екологическо пространство. Това не означава, че тук наивно се предлага да се откажем от всичко и да се опитваме да наподобяваме начините, по които живеят пред-индустриалните общества, или че от някоя култура се изисква тя да се откаже от правото да се възползва от гения на технологията. По-скоро става дума за това да почерпим вдъхновение и спокойствие от факта, че пътя, който сме избрали, не е единствено възможния, и че съдбата ни следователно не е необратимо запечатана в някакъв набор от избори, за които е окончателно и научно доказано, че са мъдри. Чрез самото си съществуване различните култури по света свидетелстват за глупостта на онези, които твърдят, че не можем да променим – така както всички знаем, че трябва – фундаменталния начин, по който обитаваме тази планета. Това е едно мнение, което Джаред Даймънд, един дълбоко хуманен и всеотдаен природозащитник, със сигурност ще приветства.

Източник

Pin It
Уейд Дейвис
Уейд Дейвис (род. 1953) е канадски антрополог, етноботаник, автор и фотограф, специализиращ в изучаването на туземните култури по света, особено в Южна и Северна Америка. Той е най-известен с книгата си от 1985, Змията и дъгата, разказваща за зомбитата в Хаити.
Други статии от този автор

Посетители

121

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Гост писа Още
    Значи "След разпада на... преди 14 часа
  • Гост писа Още
    Каквито и да са... преди 15 часа
  • начинаещ писа Още
    Странни и тъжни... преди 1 ден
  • начинаещ писа Още
    Ами нормално е когато... преди 1 ден
  • Татяна Ангелова писа Още
    Бих поспорила с г-н... преди 2 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
    Впечатляващо... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    Поздравления към Д-р... преди 3 дни
  • Дени писа Още
    Всъщност в тази... преди 3 дни
  • Кунев писа Още
    Вижте, тази статия... преди 4 дни
  • Valpet писа Още
    Брилянтен коментар на... преди 4 дни
  • Снежана Иванова писа Още
    Благодаря за силния... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Ето целия текст, в... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Действително,... преди 5 дни
  • Д-р Георги Карев, д.... писа Още
    Преди пандемията да... преди 5 дни
  • Кунев писа Още
    Познавам Наталия. Ще... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Всяко събуждане е... преди 6 дни
  • Valpet писа Още
    Хубаво пише Джина... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не беше съвсем точно... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    А, разбрах. Е, в такъв... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Има важна разлика... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Що е "бохемски"... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Най-хубавият и... преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Сериозна оценка, г-н... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Не съм изненадан от... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още
    “Хората свикнаха да... преди 3 седмици