1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

За всички бивши югославяни, но особено за сърбите, косовските албанци бяха просто „нашите негри“. Днес обаче те са представяни като основните врагове на Сърбия – един мит, който е безскрупулно експлоатиран от политици-националисти. Ако някой в западна Европа се пита как може да се е стигнало до всичко това, то аз мога да ви разкажа, защото съм свидетел на начина, по който тази история се разви.

 

Страната, която беше моя, бившата Югославия, беше изключително разнообразна етнически и културно. Маршал Йосип Броз Тито обичаше да нарича това разнообразие „югославски топилен тигел“. Но всъщност то никога не е било нещо такова. След смъртта на Тито разнообразието в страната беше използвано по трагичен начин; тя се превърна в едно социално разделено, етнически и културно разцепено място, където се оформи ясна йерархия на бедни и богати региони. По този начин пост-титовска Югославия стана един типичен европейски вертикал.

На върха на този вертикал, в далечния север на границата с Австрия, беше икономически най-развитата република Словения. В известен смисъл Словения винаги е била постоянният „връх“ в бившата обща родина. След това човек се спускаше на юг, през Хърватска, Босна-Херцеговина и Сърбия, до Черна Гора в центъра и Македония в далечния юг – хроничното „дъно“ на бившата ни страна. „Колкото по-южно, толкова по-тъжно“, гласеше популярният израз, с чиято помощ се описваше стълбицата, по която специфичният югославски расизъм се спускаше надолу към онези, намиращи се на по-долното географско и икономическо стъпало. И така словенците не прикриваха презрението си към селяните, мързеливците и неудачниците от останалите републики, но най-ясно към хърватите; хърватите от своя страна го предаваха на сърбите; тези пък се наслаждаваха на подигравки по адрес на македонци и черногорци. Босненците, като хора, обитаващи центъра на република Югославия, бяха обект на подигравки от всички страни.

Но на самото дъно идваха албанците, които живееха в южната провинция Косово. Езикът им не беше славянски. Културата им беше напълно чужда. В пъстрата сбирка от различни югославяни те, като най-южната етническа група, бяха осъдени да играят ролята на абсолютни аутсайдери.

Всичко, което ние, останалите бивши югославяни, знаехме за албанците, се състоеше от бъркотия от обидни клишета. Обикновено те бяха презрително наричани с името сиптари или шиптари. Ако не ги мразехме открито, то беше единствено защото не ги считахме достойни за нашата омраза. Дори и в най-добрите времена между „тях“ и „нас“  никога не е имало какъвто и да е диалог.

Косовските албанци бяха за нас просто банда примитивни, в най-добрия случай комични, играчки-негърчета, те бяха нашите Чичо Томовци. С други думи, те бяха нашите негри. Но така, както съществуването на презрените албанци едва ли проникваше в съзнанието на средния югославянин от времето на Тито, така и спорадичният културен расизъм на онова време изглежда – поне от перспективата на днешния ден – доста безобиден в сравнение с бясната, убийствена омраза към „шиптарите“, която обхвана сърбите след смъртта на Тито и след първата вълна на „безредици“ в Косово в края на двадесетия век. Тази омраза стана особено интензивна във фазата на буен национализъм във всички републики, по време на бруталната тирания, насъскана от Слободан Милошевич, който се зае с безпощадно разкъсване на общата държава. През 1990-те политиците и медиите също започнаха да употребяват разговорната и унизителна дума „шиптари“ – един етикет, с чиято помощ те все повече се превръщаха в обекти на нашата параноя. Все по- и по-често хората започнаха да говорят за тях така, сякаш единствената причина за съществуването им е да застрашават и унищожават „нас сърбите“.

Една от легендите, която започна да кръжи сред милошевската версия на онова, което минаваше за новини, беше един исторически мит, който гласеше долу-горе така: „Някога в Косово е имало много по-малко албанци, отколкото сърби. Но в течение на годините (чрез някакво чудо, което никога не беше обяснено – бел. авт.), те дошли в Косово през албанската граница и се заселили тук в нашата страна, пред собствените ни очи, без да кажат нищо повече от „с ваше позволение“. Притежаващи качества, които в нашите очи изглеждаха положително-животински, те развиваха колективната решителност на термити и, нещо повече, се размножаваха като зайци. Неконтролираната им плодовитост и високата им раждаемост ни караха да потрепваме, всъщност да се присвиваме от отвращение. Същевременно сърбите постоянно бяха умолявани да изказват открито омразата си към „шиптарите“. Никой сърбин не се считаше за достоен за уважение, ако не поддържаше тази омраза. По такъв начин официалната пропаганда от времето на Милошевич, поддържана безрезервно от медиите, обяви „шиптарите“ за основен враг на сърбите; всъщност, без този враг самото съществуване на сърбите би било практически немислимо. Защото, какво би бил Батман без неговия Джоукър? Сега вече „шиптарите“ не бяха жалки Чичо Томовци. Напротив, те бяха се превърнали в ужасяващи, страховити демони, упорити и неподатливи в мисията да ни отнемат нашата историческа територия, да грабнат Косово поле, „люлката на нашата култура“, да ни откраднат митовете, да ни ограбят онова, което ни принадлежеше по „историческо право“.

Решен да си разчисти сметките с тези „шиптари“ веднъж и завинаги, нашият президент Милошевич замисли фантастичен план. В тази мрачна империя на злото, на бедността, етническата омраза и хиперинфлацията, армията и полицията можеха да потискат и унижават косовските албанци без да се излагат на опасност от каквито и да е санкции. Направи се така, че албанците можеха да бъдат произволно уволнявани и арестувани, имуществото им ограбвано, семействата и селата им – разрушавани. Освободен от всякаква отговорност и насърчаван от народната подкрепа, в продължение на много години президентът успяваше да осъществява плана си, сеейки насилие и разрушение отначало в Косово, а после и по цялата територия на Югославия. След споразумението от Дейтона от декември 1995 имаше едно първоначално примирие, но през 1999 спиралата на насилието окончателно принуди Милошевич да се завърне там, където беше започнало всичко, обратно в Косово.

Но Косово щеше да се окаже и мястото, където щеше да се изкове съдбата на Милошевич след тринадесет години на разрушително управление. Когато в края на март 1999 НАТО започна да бомбардира главните виновници, Сърбия и Черна Гора, големи части от тяхната инфраструктура бяха разрушени и бяха дадени стотици жертви сред цивилното население. Но окончателният резултат все пак беше краят на сръбската държавна власт в провинцията Косово. Заедно с това бяха разменени и ролите на извършители и жертви, за пореден път в това нещастно място. Стигна се до масово изселване на хиляди сърби и роми, както и до бясна вълна на отмъщение от страна на победителите; и отново, както винаги, жертвите бяха почти само невинни цивилни граждани. Надеждата за нормалност между обикновените сърби и албанци, за някакво мирно съжителство в обозримото бъдеще, беше изчезнала.

Милошевич беше играл тази игра толкова лукаво, че в края на краищата се оказа възможен един-единствен епилог: съдът за военнопрестъпници в Хага. Но дори и тогава той успя да избегне наказанието, пък дори и с цената на сърдечен инфаркт. Изплъзвайки се от справедливостта, той ни остави отворения въпрос за вината. Не на последно място и по тази причина днес гражданите на Сърбия са обременени с чувство за вина и срам, независимо от това дали го признават или не.

Преди няколко години сръбските медии в продължение на месеци съобщаваха за масови гробове, чиито мъртъвци бяха идентифицирани от съдебномедицински експерти като косовски албанци. Една от най-ужасяващите картини беше онази на хладилния камион, от който в езерото Перукац, близо до устието на реката Дервента, бяха изхвърлени множество трупове на албански жени, деца и старци. По екраните ние гледахме полуразложените трупове, измъквани от водата, слушахме шокиращото признание на шофьора, на когото е било наредено да транспортира мъртвите извън Косово, за да се прикрие престъплението. В същото време една телевизионна станция в Белград предаде интервю с един мъж, който безгрижно се къпеше в красивото езеро, от чиито зеленикави води току-що бяха извлечени труповете. Когато репортерът го попита дали това не го безпокои, простакът стоеше насреща, клатейки глава, докато водата се стичаше по него. Примигвайки невинно и усмихвайки се лаконично, той се вгледа в камерата и каза без да примигне: „Честно казано, аз не вярвам във всичко това“, а после предизвикателно се завърна във водата.

Човекът сигурно е луд, може би ще си помислите. Но всъщност вярно е точно обратното. Реакцията му е напълно разбираема. Сръбските граждани имат зад гърба си цяло десетилетие на промиване на мозъци от страна на политиците и медиите зад тях – едно десетилетие на уроци по това как постоянната лъжа може в края на краищата да накара хората да вярват на собствените си лъжи. Къпещият се човек просто прилагаше на практика тази придобита способност.

Отричането е едно от централните нови сръбски качества. То е толкова ново, че ние дори не притежаваме подходяща дума за него и онези, които смътно осъзнават какво се случва, просто използват английската дума. Denial. Този динайъл, студенината пред лицето на човешкото страдание, неспособността да се демонстрира дори най-елементарно състрадание, ни показва, че като общество ние сме на ничия земя. Понякога изглежда така, сякаш никога не сме искали да се измъкнем от водовъртежа на миналото. Въпросът за бъдещите ни отношения с косовските албанци е сред най-важните въпроси и той може да се използва като мярка за нашата политическа зрелост. Причините за нашата неспособност да се отнасяме към него по един по-конструктивен начин са много дълбоки. Днешното сръбско общество е уморено от политика. То е уморено от изгубени войни, изтощено от хронична бедност и от усещането, че сърбите трябва да гледат на себе си или като на жертви, или като на виновници. То се страхува от промени и отбягва отговорност.

С други думи, събитията направиха така, че нашето разбиране за косовските албанци със сигурност няма да се промени в течение на много дълго време. Към традиционната омраза днес се прибавя и яростта на губещия, която се изпуска под формата на самосъжаление и може да бъде обвързана с мистичната идея, че все пак ние сме имали право. Действително, загубата на бившата сръбска провинция Косово днес се разглежда от определени среди в нашето общество като равносилна на апокалипсис. Преди известно време центърът на Белград беше покрит с плакати, обявяващи: „няма Сърбия без Косово!“ Но всеки, който твърди нещо такова, лъже, и много хора разбират това – защото въпреки всичко започва да става все по-ясно, че статусът на Косово става все по-маловажен за ежедневието и грижите на сърбите. Всъщност множество граждани – особено сред по-младите – са разочаровани от всички, и както изглежда са решили, че не искат да вярват на никого, също като онзи простак, който се къпеше в езерото.

Но какво може да очаква човек от едно поколение, което е било възпитано сред война и разрушения, захранвано с политика на открита омраза, и което не може да получи виза, за да се запознае с други страни и култури? За нещастие, най-вероятно не особено много. Нашите младежи започват да мразят отново – без задръжки, с един вид празноглаво, инатесто наслаждение. Резултатите от социологическите проучвания сред учениците могат да накарат косите ви да настръхнат – и те само потвърждават впечатленията, които човек получава от ежедневието. Повече от 30 процента от учениците в сръбските средни училища смятат, че „човек не трябва да се сприятелява с албанци, нито да им отива на гости“. Почти една трета от младежите вярват, че на китайците – единствената сравнително голяма група чужденци в нашата страна – трябва да се отнемат разрешенията за жителство, дори и ако те спазват закона. Всяко трето момче и всяко второ момиче гледа с презрение на хомосексуалните и хората, болни от СПИН.

Мисълта за отвратителния успех, с който съвременното сръбско общество е изкривило мислите и емоциите на младите хора, кара човек да потреперва. Може би решението е просто да се изчаква стоически. Може би човек трябва да се надява, че при по-мирни и по-здравословни условия ще израсне ново, по-различно поколение. Може би единственото, което ни остава, е да се надяваме, че внуците ни ще бъдат нашите истински деца.

Източник

Pin It
Владимир Арсениевич
Писателят Владимир Арсениевич, роден през 1965 в Тула, Хърватска, живее в Белград. Той се счита за един от най-забележителните представители на младата, опозиционна и прогресивна сръбска литературна сцена. Неговият първи роман, Cloaca Maxima (1994), получи наградата NIN, най-голямата литературна награда в Сърбия, беше избран за роман на годината и преведен на повече от 20 езика.  
Други статии от този автор

Посетители

42

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още


    Уважавам безкрайно... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Да ви припомням ли, че... преди 1 ден
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Не се кахърете, явно... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    И още: хората, които... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Уважаеми професоре,... преди 1 ден
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Българинът е... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Само след половин,... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Собствената ми... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Епидемията ще си... преди 1 ден
  • Люба Александрова писа Още
    Здравейте!
    Не ми се... преди 1 ден
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Много ценна статия,... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Неолиберализмът... преди 2 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Съгласен напълно! По... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Аз предлагам тук... преди 2 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Благодаря ви, не... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Съжалявам, че... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ако ми позволите едно... преди 2 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Напълно съгласен!... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Не случайно е казано... преди 2 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Здравейте! Не влизам в... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Нека да не... преди 2 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Нещата далеч не са... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ручилото дудне.... преди 2 дни
  • сухи писа Още
    "един от... преди 2 дни