Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2007 08 YeltsinПод саван от мрачни облаци, тънката нишка на опечалените се проточваше мълчаливо извън погребалната зала. Препречили изхода, навъсени полицаи от специалните подразделения държаха всички навън, докато избраните сановници – Анатолий Чубаис, представители на НАТО, безсилният омбудсман, изказваха съболезнованията си. Най-после дойде и техният ред, сега те бяха допуснати да видят тялото на убитата жена – челото завито в бялата лента на православния обред, тялото й, и без това дребно, сега почти изчезващо под огромния саван от цветя. В погребалната зала се виждаха венци, изпратени от медиите, които бяха я атакували приживе, заедно с венците на децата и приятелите й – тия на доволните, лист до лист заедно с ония на съкрушените. Минавайки покрай тях, а след това и в гробището от другата страна, буквално никой не пророни дума. Някои плачеха. Хората се разпръснаха в ситния дъжд също така тихо, както се бяха събрали.

Направляваната руска демокрация

Настоящият текст е част от нашата аналитична серия, представяща настоящата икономическа, политическа и културна ситуация в Русия. Ето къде можете да намерите всяка една от трите части на серията:

1. Направляваната руска демокрация - Част I.

2. Направляваната руска демокрация - Част II.

3. Направляваната руска демокрация - Част III.

Властите бяха направили всичко възможно, за да препратят погребението на Ана Политковская от очевидното му място във Ваганковское, където е погребан Сахаров, към едно забутано предградие, което малцина московчани могат да открият на картата. Но дали тази предпазна мярка беше необходима? Броят на опечалените, които дойдоха на Троекуровское, не беше голям, може би три хиляди души, а настроението беше по-скоро тъжно, отколкото гневно. Жена на средни години, застреляна от упор пред асансьора докато се връщала от покупки, Политковская беше убита, защото имаше куража да пише за продължаващите кланета в Чечения. Две години преди това, един опит да бъде отровена беше осуетен само по случайност. Тя току-що беше публикувала още една статия за жестокостите на клана Кадиров, който сега управлява Чечения за Кремъл, когато беше елиминирана. Тя живя и умря като борец. Но да се говори за някакъв мощен протест по време на нейното погребение едва ли е възможно. Тя беше погребана с примирение, а не с възмущение или бунт.

В Украйна, откриването на обезглавеното тяло на Георгий Гонгадзе – един журналист, който беше разследвал официалната корупция, се оказа достатъчно, за да разклати режима, който скоро след това падна. Политковская беше фигура от друга величина. Едно по-добро историческо сравнение може би е това с убийството на Матеоти от Мусолини през 1924. В обстоятелствата на Русия нейният морален статус беше също толкова висок, колкото и онзи на социалистическия народен представител от Италия. Но приликите свършват дотук. Аферата Матеоти предизвика протест, който почти преобърна Мусолини. Политковская беше убита без това да предизвика дори леки вълнички в общественото мнение. Както обясниха официалните медии, нейното убийство беше или необяснима мистерия, или работа на врагове на правителството, опитващи се да го дискредитират. Президентът отбеляза, че тя била никой и че смъртта била единственото нещо, заслужаващо отбелязване в живота й.

Изкусително е (но това би било грешка) да се види в тази небрежна забележка единствено арогантност на властта. Всички правителства отричат своите престъпления и много от тях имат добро разбиране за взаимните си лъжи. Буш и Блеър, с много повече кръв по ръцете си – по всяка вероятност, около половин милион иракчани – съблюдават тези правила също толкова автоматично, колкото и Путин. Но има една разлика, която поставя Путин настрана от неговите колеги-управници от G8, а всъщност и от всяко друго правителство по света. По свидетелства на сравнителните изследвания на общественото мнение, той е най-популярният жив национален лидер в момента. Откак дойде на власт пред повече от шест години, той продължава да получава поддръжката на повече от 70 процента на своя народ – един рекорд, до който никой съвременен политик не може дори да се доближи. За сравнение, по онова време Ширак имаше около 38 процента, Буш – около 36, а Блеър – около 30.

Едно такова възвисяване може да изглежда перверзно, но то не е неразбираемо. Авторитетът на Путин произтича на първо място от контраста с човека, който го постави на власт. От западна гледна точка режимът на Елцин в никакъв случай не беше провал. Пробивайки път за една приватизация, по-обхватна от всяка друга в източна Европа, както и чрез поддържането на видимостта на свободни избори, той положи основите на руския капитализъм за новия век. Колкото и пиянско или клоунско да изглеждаше поведението му, това бяха солидни постижения, които му осигуриха щедра подкрепа от страна на САЩ. В очите на повечето руснаци обаче администрацията на Елцин задвижи една вълна на корупция и престъпност; тя се препъваше хаотично от една политическа криза към друга; предизвика безпрецедентно спадане на жизнения стандарт и продължителността на живота в Русия; унизи страната чрез поклони пред чужди сили; разруши валутата и завърши с пълен банкрут. През 1998, според официалните статистики, брутният национален продукт (БНП) беше спаднал с около 45 % в продължение на едно десетилетие; смъртността беше се покачила с 50 %; приходите на правителството бяха спаднали почти наполовина; престъпността се беше удвоила. Не е за учудване, че когато този безпорядък се приближи към края си, поддръжката на Елцин сред населението се изразяваше в единични цифри.

На фона на такива предпоставки, всяка нова администрация едва ли би могла да направи нещо още по-лошо. Но Путин имаше и големия късмет да дойде на власт точно когато цените на петрола започнаха да се повишават. С внезапно повишените приходи от износа в енергийния сектор, икономическото възстановяване беше бързо и постоянно. От 1999 нататък БНП растеше с 6-7 процента годишно. В момента бюджетът е в плюс, със стабилизационен фонд от около 80 милиарда долара, заделени настрана за в случай на спадане на петролните цени, а рублата е конвертируема. Капитализацията на борсата се равнява на около 80 % от БНП. Външният дълг беше изплатен. Резервите надминават 250 милиона долара. Накратко, страната спечели изключително много от търговския бум в началото на 21 век. За обикновените руснаци това доведе до осезаемо подобрение на жизнения стандарт. Макар че средните реални заплати си остават много ниски, по-малко от 400 долара месечно, те се удвоиха по време на управлението на Путин (личният приход е почти два пъти по-висок, защото заплащането често се извършва извън заплатите, за избягване на някои данъци). Именно това е най-солидната база за неговата поддръжка. Към сравнителното благополучие Путин добави и стабилност. Конвулсиите на кабинета, сблъсъците със законодателното тяло, пристъпите на президентска апатия, са неща, принадлежащи на миналото. Администрацията може да не е чак толкова ефективна, но редът – поне на север от Кавказ – беше възстановен. И накрая, страната вече не се намира „под чужд мениджмънт“, както формулират това местните хора. Дните, в които МВФ диктуваше бюджетите, а външното министерство функционираше като форма на американско консулство, отдавна отминаха. Няма ги и президентските изборни специалисти, пристигащи със самолет от Калифорния. Освободена от външния дълг и дипломатическия надзор, Русия отново е независима страна.

Благоденствие, стабилност, суверенитет: националният консенсус около Путин се основава на успешното отстраняване на исконните руски страхове, свързани с тези теми. Че във всяко от тия неща може да има много по-малко реалност, отколкото това се представя на пръв поглед, няма особено значение, поне докато мярка за сравнение си остава управлението на Борис Елцин. От гледна точка на този стандарт, материалният прогрес, колкото и да е относителен, си остава реален. Но стратосферичните резултати на допитванията отразяват и нещо друго – образът на водача. На запад Путин изглежда като една безцветна, замръзнала фигура. В култури, привикнали към по-цветисти стилове на ръководство, тази пригладена, невестулково-оформена глава и леденостудените очи предлагат не особено много привлекателност. В Русия обаче харизмата има друго лице. Когато дойде на власт, у Путин нямаше и следа от нея. Но президентството го промени много. За Макс Вебер, който си представяше еврейските пророци, харизмата беше по дефиниция не-институционална, тя беше вид магия, която може да бъде единствено персонална. Той не можеше да предвиди постмодерните условия, при които спектакълът е по-висша власт, способна да размие границите между институция и личност.

След като веднъж получи президентството, Путин си създаде два основни атрибута, които му придават излъчване, позволяващо да се очаква, че авторитетът му ще надживее поста, който той заема в момента. Първият е образът на една здрава и, когато е необходимо, безогледна власт. Вместо да пострада от сянката на участието си в КГБ, Путин го превърна в символ на сурова дисциплина. В едно общество, което в много отношения си остава „мачо“, твърдостта продължава да бъде ценена високо, при това не само от мъжете: допитванията показват, че най-ентусиазираните фенове на Путин често са жени. Но има и една друга, по-малко очевидна страна от неговата харизма. Една част от неговия леден магнетизъм е чисто културна. Той е общоприет като човек с доста тънко усещане за езика. Тук отново контрастът е всичко. Ленин беше последният водач в тази страна, който беше способен да говори на литературен руски език. Грузинският акцент на Сталин беше толкова силен, че той рядко рискуваше да говори на обществени места. Речникът на Хрушчов беше груб, а граматиката му – варварска. Брежнев не беше в състояние да подреди две смислени изречения. Горбачов, ако и високо образован, говореше със силен южен акцент. Да слушат един държавен глава, който е способен да се изразява ясно, точно и гладко, използвайки повече или по-малко коректни идиоми, е музика за ушите на повечето руснаци.

Оказва се, значи, че по един странен начин престижът на Путин е и интелектуален. При все че понякога и той употребява езикови грубости, то в неговата уста националният език поне не бива унижаван непрекъснато. Тук става въпрос не просто за падежи, времена или произношение. Путин успя да се развие до степен, която в нашето непретенциозно време напълно се покрива с образа на добре изразяващия се политик, който е в състояние да отговаря в продължение на часове на зрителски въпроси, задавани му в реално време по телевизията, да поучава спокойно и самоуверено журналисти или да отговаря остроумно и точно на забележки от страна на партньори-политици по време на срещи на високо ниво – нещо, в което той достига определена сардонична обиграност. Тяхната интелигентност е ограничена и цинична, над нивото на неговите англосаксонски колеги, но без особена амбицозност. Тя обаче се оказва достатъчна, за да придаде на Путин поне половината от чупливия гланц, с който е покрит неговият образ в Русия. Очевидната комбинация от юмрук и глава, която той предлага, заплени обществената фантазия в страната.

Комбинацията от петролно и газово богатство плюс личност с ясна глава и разбиране за власт се оказа достатъчна, за да разграничи Путин ясно от предшествениците му, както и да му осигури контрол над политическата сцена. Но режимът, който той ръководи, макар и да беше свързан с важни промени, не се различава по същество от този на Борис Елцин. Икономиката, която Елцин остави в наследство, беше контролирана от една малка група спекуланти, които заграбиха основните национални богатства чрез мошеничество – така наречените заеми срещу акции – изобретени от един от самите печалбари, Владимир Потанин, и наложени от Чубаис, човекът, действащ като неолиберален Распутин в двора на Елцин. Тогавашният президент и неговото разширено „семейство“ (роднини, помощници, близки последователи), разбира се, получиха солиден дял от плячката. Малко вероятно е, че за този грабеж има какъвто и да било еквивалент в цялата история на капитализма. Водещите седем „олигарси“ – Березовски, Гусински, Потанин, Абрамович, Фридман. Ходорковски, Авен – в края на краищата контролираха огромна порция от националното богатство, повечето от медиите и голяма част от Думата. Путин беше избран от Семейството, за да осигури, че тази подредба няма да бъде поставена на преразглеждане след смяната на властта. Първото му действие на новия пост беше да гарантира на Елцин имунитет срещу преследване и като цяло той се погрижи добре за най-близкия му антураж. (Чубаис например получи руската електрическа мрежа като подарък на раздяла).

Но ако искаше по-силно правителство от това на Елцин, той не можеше да си позволи да остави олигарсите напълно необезпокоявани. След като ги предупреди, че те могат да запазят богатствата си само ако се държат настрана от политиката, той пристъпи към тяхното обуздаване. Тримата най-амбициозни магнати – Гусинкси, Березовски и Ходорковски – бяха пречупени: двама от тях бяха принудени да забягнат в изгнание, а третият беше хвърлен в затвора. Четвъртият, Абрамович, макар и все още приеман от Кремъл, предпочете да живее в чужбина. Путин постави отново под държавен контрол части от петролната индустрия и направи от държавния газов монопол един гигантски конгломерат с пазарна стойност от около 200 милиарда долара. Делът на държавния сектор в БНП обаче нарасна само малко, с около 5 процента. Но поне засега грабителският капитализъм от 90-те години е донякъде укротен. Чрез обратното отвоюване на някои от водещите отрасли на икономиката, държавата засили влиянието си. Балансът на силите се измести откъм едно изключително персонално грабителство към по-традиционни форми на бюрократичния мениджмънт.

Тези промени са източник за известно безпокойство от страна на Запада и ситуацията в Русия често бива представяна като възвръщане на един вид държавен контрол, заплашващ либерализацията от 90-те. Действително, руската държава беше засилена като икономически играч, но без каквито и да било социализиращи намерения, а просто като плячка за политическата власт. В други отношения Путин продължава програмата на своя предшественик. Земята най-после беше приватизирана – една граница, която режимът на Елцин никога не успя да прекрачи. Москва се кичи с повече милиардери от Ню Йорк, но при това беше въведен плосък данък от 13%, по настояване на Егор Гайдар. Един високо регресивен „единен социален данък“ пада най-тежко върху раменете на ония, които могат да си го позволят най-малко. Социалните помощи бяха монетизирани и орязани. Ключови икономически министерства си остават в ръцете на отявлени привърженици на пазарната система. Неолиберализмът е достатъчно сигурен в днешна Русия. Президентът изясни това за всички, които демонстрираха някакъв интерес. По време на посещение в Германия през миналия октомври, отблъсквайки въпросите за смъртта на Политковская, той каза на домакините: „Ние не разбираме нервността на пресата относно руските инвестиции в чужбина. Откъде идва тази истерия? В края на краищата, не Червената Армия се опитва да дойде в Берлин, а обикновени капиталисти, също като вас“.

Политическата система, сглобена след отдръпването на Елцин, също е смесица от новости и приемственост. Сега е задължително за западните журналисти да представят основно потискането на свободните медии, неутрализирането на парламента и ограничаването на политическите свободи при Путин. Но повечето от тези реални факти имаха началото си още при Елцин, чиито противозаконни действия бяха много по-драстични. Никой акт на Путин не може да се сравни с обстрелването на парламента от танкове, нито пък с последващия го подправен референдум, вследствие на който Русия получи автократичната конституция, която е в сила и днес. Но понеже Елцин беше разглеждан като податлив, макар и малко дискредитиран, изпълнител на налагани от запада политики, първото от тия действия беше аплодирано, а второто игнорирано от буквално всички чужди кореспонденти по онова време. Нито пък имаше особена критика по отношение на наглата манипулация на пресата и телевизията, контролирани от олигарси, за да се осигури преизбирането на Елцин. Още по-малко внимание се обръщаше на това какво всъщност се случва в сферата на държавния апарат. Разпадането на СССР не само не намали броя на държавните бюрократи, а напротив – по времето на Елцин той всъщност се удвои, до около 1,3 милиона души. Но не само това. На най-висшите нива на режима, пропорцията на държавни служители, набирани директно от средите на тайните служби или армията се увеличи многократно над сравнително скромното ниво на бившата КПСС: докато при Горбачов тяхното участие беше около 5%, по някои изчисления те заемаха не по-малко от 47% от висшите постове при Елцин.

Путин стегна и централизира апарата в една по-свързана и съгласувана управленческа структура. Имайки доверието на избирателите, той не беше принуден да обстрелва депутати или да фалшифицира референдуми. За да се избегнат каквито и да било нежелани възможности обаче, инструментите за принуда и сплашване бяха подсилени. Бюджетът на ФСБ – наследникът на КГБ – беше утроен, а броят на постовете във федералната администрация, заемани от хора, набирани от службите за сигурност, продължи да се увеличава. Повече от половината властимащи в Русия днес идват от средите на нейния репресивен апарат. Във веселяшки маниер Путин дори си позволи да каже открито пред колеги-ветерани в Лубянка: „Другари, нашата стратегическа мисия е завършена – ние завзехме властта“.

И все пак тези развития представляват преди всичко изчистване на тенденции, които вече бяха налице още преди това. От институционална гледна точка, по-впечатляващото нововъведение беше интеграцията на икономическите и политически основи на путиновата управленческа система. През 90-те, хората наричаха разнообразните мошеници, които заграбиха суровините на страната с името суровики, а служителите, набрани от средите на тайната полиция – силовики. При Путин тези две страни бяха обединени. Новият режим в Кремъл се доминира от подбрани кремълски официози и министри с „профили от безопасността“, които ръководят и най-големите държавни компании, регистрирани на борсата. Олигарсите също бяха смесвали бизнес и политика достатъчно смело. Но това бяха набези на пирати. Путин промени тяхната игра. При неговата система е налице една по-органична симбиоза между капитал и политика, този път доминирана от политиците. Днес двама заместник-министри са председатели, съответно, на Газпром и руските железници; четирима висши офицери заемат водещи позиции във втората по големина петролна компания, в гигантска фирма за производство на атомно гориво, във фирма за енергиен транспорт и в Аерофлот. Министърът на икономиката е председател на държавния монопол за петролопроводи, финансовият министър – председател на диамантения монопол и на втората по големина банка в страната; министърът на телекомуникациите – председател на най-големият мобилен оператор.

Корупцията е вътрешно присъща на всяко такова съчетаване на печалби и власт. По общо съгласие в наши дни тя е дори по-широко разпространена отколкото във времето на Елцин, но характерът й се е променил. Едно сравнение с Китай прави нещата по-ясни. В Китай корупцията е зло, ненавиждано от населението; никой друг въпрос не предизвиква до такава степен гнева на обикновените граждани. В Русия, напротив, изглежда няма почти никакво възмущение срещу корупцията, разпростряла се широко на всички нива в обществото. Общото мнение е, че един служител, който взема подкупи, е по-добър от такъв, който нанася удари: едно отношение, към което хората привикнаха по времето на ерата Брежнев, при която стагнацията последва времето на терора. В този климат Путин, който не изглежда да притежава алчността на Елцин, успява хладнокръвно да използва корупцията като инструмент на държавната политика, използвайки я като система за раздаване на награди на ония, които му се подчиняват и като наказание за ония, които се опитват да му се противопоставят.

Размерът на подкупните фондове, с които разполага в момента Кремъл, правят сравнително лесно превръщането на телевизионните станции и вестниците в говорители на режима. Съдбата на NTV и Известия, първият създаден от Гусински, вторият контролиран от Потанин, е емблематична. И двете медии сега са в ръцете на Газпром. ORT, преди телевизионен канал на Березовски, в момента се управлява от човек на ФСБ. С помощта на такива промени контролът на Путин върху медиите става все по-всеобхватен. Останалото, което не може да бъде изкупено, бива неутрализирано чрез авто-цензура. Приравняването на парламента и политическите партии е дори още по-впечатляващо. Президентската партия, Обединена Русия, както и нейните разнообразни съюзници, с програма, не по-определена от една безусловна поддръжка за Путин, контролира около 70 % от местата в Думата – достатъчно, за да бъде променена конституцията ако това бъде поискано. Но еднопартийна държава не се предлага. Напротив, загрижени за правилата на всяка уважаваща себе си демокрация, политическите техници на Кремъл създадоха опозиционна партия, предназначена да отстрани мърлявите остатъци на комунизма от политическата сцена (либерализмът вече беше отстранен), както и да предостави едно декоративно допълнение към управляващата партия в следващия парламент.

Като цяло, методичното конструиране на един личностен авторитарен режим със силна домашна база се намира във вече много напреднал стадий. Част от неговата привлекателност се крие във възстановяването на външния суверенитет на страната. Но тук пропастта между привидност и реалност е по-широка, отколкото на домашния фронт. Путин дойде на власт чрез разпалването на една колониална война. През март 1999 западът започна атаката срещу Югославия. Планирането на нападението срещу Чечения започна през същия месец. През август Путин – тогава шеф на ФСБ – беше направен премиер-министър. През последната седмица от септември Русия започна въздушни нападения срещу Чечения, планирани директно по модела на шестседмичните бомбардировки на НАТО в Югославия. Около една четвърт от населението на страната беше прогонено още преди да е започнала самата инвазия. След огромни разрушения от въздуха руската армия напредна към Грозни, който беше обсаден през ранния декември. В продължение на около два месеца чеченската съпротива успя да се задържи под градушка от бомби и тактически ракети, които разрушиха града много повече, отколкото беше разрушен Сталинград по което и да било време на Втората световна война. На върха на битките, около Нова година, Елцин предаде поста си на Путин. Новите президентски избори бяха насочени за края на март. В края на февруари руското върховно командване обяви, че „анти-терористическата операция е приключена“. Путин прелетя на юг, за да отпразнува победата. Клинтън поздрави „освобождението на Грозни“. Две седмици по-късно Путин беше избран с огромно мнозинство за президент на Русия.

Такова беше кръщението на новия режим, поръсено със светена вода от запада. Една година по-късно Буш прибави още едно помазване, след като беше опознал душата на руския президент. В замяна на тези жестове на добра воля Путин се чувстваше донякъде задължен – нещо, което продължи и през следващите години. Окупацията на Чечения не успя да унищожи националната съпротива: страната се превърна в един ъгъл на ада, какъвто си остава и до днес. Но независимо от това колко брутални бяха действията на руските войски и техните местни помощници, западните правителства успяваха винаги да гледат тактично настрана. След 11 септември Чечения беше обявена за допълнителен фронт във войната срещу терора и в името на общата кауза Путин отвори руското въздушно пространство за B52, бомбардиращи Афганистан, прие установяването на американски бази в централна Азия и инструктира Северния Алианс относно новата ситуация в Кабул. Москва беше толкова нетърпелива да се хареса на Вашингтон, че дори, във вълнението на момента, напусна своя подслушвателен център в Куба – нещо, което нямаше никакво отношение към операцията Продължителен Мир в западна Азия. Но скоро стана ясно, че за такива жестове няма да има награда. През декември 2001 администрацията на Буш зачеркна споразумението ABM. Руските приятели бяха изключени от марионетното правителство в Афганистан. Търговските ограничения на Джаксън-Ваник не бяха отменени.

В този климат да се иска от Русия да подкрепи войната в Ирак беше вече прекалено много. Оставен сам на себе си, Путин вероятно би предпочел да каже само абсолютно неизбежния минимум за това. Но след като веднъж Франция и Германия се обявиха срещу предстоящата инвазия, за него вече не беше лесно да се измъкне тихо от сцената. По време на една визита до Париж Ширак го притисна до стената, за да вземе участие в едно съвместно комюнике срещу войната – макар че само французите заплашваха с вето в Съвета по сигурността. Веднъж завърнал се вкъщи, Путин се погрижи да позвъни на Буш, изразявайки симпатия към трудното решение и не вдигна много шум около окупацията. Но в края на първия му мандат отношенията между Запада и Русия вече се бяха променили. Две седмици след като Путин беше преизбран през март 2004, НАТО се разшири до прага на Русия, с присъединяването на балтийските страни. Но дори и ако Вашингтон не беше дал на Москва нищо, Русия вече не беше молител. Цените на петрола, малко над 18 долара по времето, когато Путин дойде на власт, бяха сега около 40, покачвайки се бързо по посока на настоящата цена от около 70 долара. Русия получи печалби от 37 милиарда долара само през 2005 година. Сега вече тя разполагаше с повече автономност. Но резултатите до момента са доста ограничени: тромави опити за ограничаване на по-нататъшното разширение на НАТО по южните руски граници, чрез сплашвания срещу Грузия и Украйна; отказ за предаване на контрола над петролопроводите на Европа; ревизия на офшорните концесии в Сахалин. Но сянката на Русия като енергиен гигант става все по-дълга. Сега тя е най-големият световен производител на газ и втори по големина производител на петрол, след Саудитска Арабия. Тъй като Европа става все по-зависима от доставките на енергия, руското влияние вероятно ще нараства. Не може да се очаква никаква дипломатическа революция. Във всеки случай Русия вече не е подопечна на Запада.

Източник

 

Пери Андерсън
Пери Андерсън (род. 1938) е известен американски журналист и историк. Той е професор по история и социология в UCРA и бивш редактор на списанието New Рeft Review.
Други статии от този автор

Посетители

20
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 12 часа
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 1 ден
  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 5 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 1 седмица
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 1 седмица
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 2 седмици
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 2 седмици
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици