Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Сред ужасните изпитания на века, който сега лежи зад нас, имаше и един неочакван светъл лъч. Говоря за безкръвното разпадане на Съветската империя, онова смайващо и трудно разбираемо събитие, което протече по свои собствени закони, подобно на природно явление, което ние наблюдаваме с широко разтворени очи, в ужас или страхопочитание, но върху което нямаме никакво влияние. Когато се срина огромната глинена крепост, празнични огньове бяха запалени и безгрижни празненства бяха подети в цяла Европа. И едва когато началната еуфория попремина, хората започнаха да се замислят за наследството, за ужасното завещание на починалия гигант – и именно в този климат на страх се роди Европейският идеал.

Или, за да бъдем по-точни, роди се планът за Европейския икономически и монетарен съюз. Нито дума не беше казана за идеали. Всъщност в този случай ставаше дума повече за хора, които се радваха толкова много именно защото идеологиите, които бяха причинили такава огромна вреда, най-после бяха намерили края си. Изглеждаше, че с края на последната тоталитарна империя беше издъхнала и последната тоталитарна идеология – и в Европа вече нямаше почва за доказаното заблуждение, наречено държавен социализъм. И толкова повече изглеждаха причините за приемането на онова предпазливо, ако и със сигурност напредничаво и рационално разбиране за икономически и монетарен съюз. Още отдавна Европа беше се отдала на рационалистическата традиция и, макар че понякога беше пораждала ирационални държавни формации и беше служила на абсурдни сили, по-късно тя винаги беше ги осъждала. Така че, по каква причина би трябвало днес отново да насищаме с идеали една инак напълно необходима система от споразумения и институции, каквато е Европейският Съюз? Да я идеализираме, дори да я идеологизираме?

Прагматизмът, който задаваше тона в салоните за дебати, от които до нас достигаха само откъслеци от финансови аргументи и тропане по масата от страна на партии, борещи се за собствените си интереси, се оказа език, който мнозина не разбираха. Всъщност, може би не го разбираше никой в ония източноевропейски страни, които отново бяха получили независимостта си. Тези страни бяха оставени сами на себе си и, колкото и странно да звучи това, окаяната сигурност в окупацията на една чужда сила беше започнала да отстъпва място на страх и объркване, които постепенно започнаха да господстват над всичко. Напразни бяха окуражителните потупвания по гърба и надутите фрази за това, че което принадлежи едно към друго, рано или късно ще се обедини едно с друго. Чак до днес, то този днешен ден, раните все още не са зараснали и на мястото на възстановяването се утвърждава един идеологически вакуум.

Това беше един изключително важен момент, защото по мое мнение именно в него беше определена съдбата на Европа, съдбата на всички нас, съдбата, която ние живеем – с неочакваното разпадане на стари споразумения, с радикализацията и страхът от терор, с усещането за безпомощност пред всичко това. Геноцидът в Югославия показа ясно, че Европа не изпитва особено желание да поеме потисническото наследство, завещано й от съветския колос. В продължение на няколко години хората не се осмеляваха да признаят, че клопките на Апокалипсиса, които сега, петнайсет години по-късно, заплашват да погълнат целия свят, още тогава бяха се отворили по югоизточната граница на Европа.

Може би използвам прекомерно тежки думи, но някак не изпитвам нужда да моля за извинение. Моето собствено убеждение е, че моментът за постигане на гравитация, в най-буквалния смисъл на тази дума – като тежест – вече е дошъл. Дошъл е моментът, в който ние се нуждаем от истински анализ на фактите вместо от популистко фразьорство, правистка надменност или манипулирани политически страсти. Вече много е казано за „стара Европа“, за традиции, за европейска култура – и едва ли може да съществува съмнение относно факта, че кризата, дори разделението, на което сме свидетели из цяла Европа, е по същността си културно. Когато размислим, че в продължение на двайсетия век Европа удържа двойна победа над тоталитарните идеологии на фашизма и комунизма, които заплашваха най-основните принципи на нейното съществуване (всъщност тя навлезе в новия век под флага на тази победа) – ние би трябвало да имаме усещането, че в края на краищата имаме достатъчно основания за задоволство. От друга страна обаче, тези тоталитарни сили се появиха именно на европейска почва; техните корени се хранеха от отровната почва на европейската култура; и все още си остава дълбоко съмнително дали европейската виталност би била достатъчна за тяхното превъзмогване без помощта на Съединените Американски Щати.

Човек би могъл да възрази, че това е политически, а не културен въпрос. Може би, но само ако не беше очевидно, че сега Европа е изправена пред принципни въпроси, много сходни с ония, пред които тя беше изправена през 1919 или 1938 – и че тя се бори с тях също толкова нерешително, колкото го правеше и тогава. Но как е възможно това, щом през цялото време, което ни дели от тогава, ние непрекъснато сме слушали поучения за важността на паметта, за ужасите на войната, за това че е необходимо непрекъснато да държим пред очи поуките, които сме извлекли от лагерите на Холокоста и Гулаг, така че тези ужаси да не се повторят никога?

Без съмнение, да се помни не е нещо лесно. Преди известно време аз бях гост на една изложба, представяща сериозни документи за престъпленията, извършени от Вермахта по времето на Хитлер. Съвсем неочаквано за самия мен аз започнах да осъзнавам, че се движа наоколо с неподвижно лице, подобно на любезен чужденец, опитвайки се да запазя дистанция от представяното, за да не бъда повален от страха пред материала, който беше показван. Забравил ли бях, че самият аз съм един от оцелелите от ония варварщини? Забравил ли бях миризмата на росната зора, в която звучаха гърмежите на оръжията? Забравил ли бях вечерите в концентрационния лагер, когато следващия по ред за крематориума все още мечтаеше за печени сладки? Дори и ако не бях го забравил, след като веднъж вече бях го трансформирал в думи, всичко това беше изгоряло, по някакъв начин аз бях постигнал мир с него.

И аз не съм готов да се разделя лесно с това спокойствие, макар че всъщност ми е необходимо именно това. Срамът, за който говорят всички тия картини и документи, засяга всички ни, независимо от това дали сме били по местата, по които човешки същества са копаели собствените си масови гробове, за да могат след това други човешки същества да ги изпратят с изстрели в пресните дупки, или просто сме станали наследници на тези чудовищни факти – факти, от които никога няма да можем да се освободим напълно. Ecce homo, ето човека – но това ли наистина е нещото, което е човекът? Днес той бива привикан от мястото си, до жената, децата и стареещите си родители – а утре вече той разстрелва нечии жени, деца и стареещи родители, при това с изписано по лицето му явно удоволствие? Но как е възможно това? Очевидно, с помощта на омразата, на онзи вид омраза, която – заедно с лъжите – се е превърнала в задължително изискване, може дори да се каже, в най-важна духовна храна, за човечеството в нашето време.

Първата задача на нова Европа ще бъде да прокара ясна пътека сред джунглата от идеологии и заблуди. Типично явление на двайсетия век е, че политиката и културата са станали не само антагонистични, но и враждебни едни към други. В това ужасно столетие на изгубени ценности всичко, което някога притежаваше ценност, стана идеологическо. Удари часът на политически авантюристи и водачи, които първо повеждат, а след това експлоатират масите с помощта на апарата на политическите партии.

Днес става по-ясно от всякога, че съществуват поне две Европи, в които споделената история, споделеният европейски опит, се отразява по най-малко два различни начина. Съществува общото разбиране, че демокрацията е едно политическо състояние на нещата, но ако човек се замисли над това, то демокрацията всъщност е повече култура, отколкото система – и тук аз използвам думата в нейния, така да се каже, градинарски вид – като култура, като култивация. Демокрациите от Западна Европа са се появили по един органичен начин; демокрацията като политическа система е израснала върху почвата на една социална култура; в резултат на един процес от икономически, политически и поведенчески необходимости, успешни революции или големи социални компромиси. В Централна и Източна Европа, напротив, политическите структури се появиха първи, доколкото изобщо са се появили – а едва след това обществото трябваше да поеме постепенната, уморителна и може би дори болезнена задача да се приспособи към тези структури. Но не беше ли същото и с така наречения социализъм? На много места той беше построен директно върху основите на една феодална система и онова, което му придаваше особена гротескност, беше фактът, че идеологията му, въздигната до ранга на държавна религия, се намираше в остро противоречие с начина, по който тя функционираше на практика. Това брутално противоречие можеше да бъде поддържано само със средствата на терора, който пък естествено си имаше свои собствени последици.

Нека изясним едно принципно положение: истинските нововъведения на двайсети век бяха тоталитарната държава и Аушвиц. Антисемитизмът на деветнайсетия век, например, не беше нито в състояние, нито пък би желал, да си представи едно Окончателно Решение. Аушвиц, следователно, не може да бъде обяснен чрез архаичните, така да се каже класически, разбирания на антисемитизма. Човек трябва да разбере, че между тези две неща няма никаква органическа връзка. Нашето време е не времето на антисемитизма, а времето на Аушвиц. И антисемитизмът на нашето време не просто има нещо против евреите, а желае един Аушвиц, един Холокост. Айхман заяви пред съда в Ерусалим, че никога не е бил антисемит – и макар че това беше посрещнато със смях от присъстващите в залата, може би той наистина е имал право. За да унищожи милиони евреи, тоталитарната държава се нуждае не толкова от антисемити, колкото от добри организатори. Трябва да разберем ясно, че никой тоталитаризъм на партия или държава не може да съществува без дискриминация и че тоталитарната форма на дискриминация по необходимост е масовото убийство.

Не е лесно да се живее с нашия исторически опит. Не е лесно да се погледне в очите бруталния факт, че низината, до която се спусна съществуването на човечеството през нашия век, е не просто странна история, характерна за едно или две поколения, но също и една емпирична норма, обхващаща общото човешко състояние, а следователно – и нашето собствено състояние. Човек е отвратен при вида на леснотата, с която тоталитарните диктатури успяват да ликвидират самостоятелното, независимо „аз“ и с която една личност се превръща в удобно пасваща, услужлива бурмичка в динамичната държавна машина. Човек е обхванат от страха, че през определени периоди от живота си много хора, включително и самите ние, могат да бъдат превърнати в същества, които рационалното „аз“, с неговите здрави морални инстинкти, по-късно ще бъде неспособно да разпознае или да се идентифицира с тях, нито пък ще го желае. Имаше време, в което човекът беше божие създание, едно същество с трагична съдба, което се нуждаеше от спасение. Това самотно същество беше първо преобразено от идеологическия тоталитаризъм в маса, после заключено вътре в стените на една затворена политическа система, а накрая сведено до ролята на бездушна бурмичка в машинарията. При това положение няма нужда от спасение, тъй като човекът вече не е отговорен за самия себе си. Идеологията е ограбила неговия космос, неговата самота, трагическото измерение на неговата съдба. Тя го е прецедила до степента на едно предопределено съществуване, при което съдбата му се определя единствено от неговия произход, неговата расова специфика или класова принадлежност. Заедно с човешката съдба му е отнета и човешката реалност, самото усещане за живот, така да се каже. В една тоталитарна държава ние стоим, без да можем да разберем престъпните деяния, докато всъщност всичко, което трябва да разберем, е до каква степен мястото на морала и човешкото въображение е било заето от новия категоричен императив на времето ни: тоталитарната идеология.

Тази при всички случаи далеч от спокойна ситуация не беше непременно подпомогната от инак необходимото и дългоочаквано източно разширение на Европейския Съюз. Народите на Източна Европа бяха освободени по начин, при който самите те положиха само малко усилия за собственото си освобождение. Разбира се, съществуваха събития като работническото въстание през юни 1953 в Източна Германия, Унгарската революция от 1956, Пражката пролет от 1968, движението „Солидарност“ от 80-те години – всяко от тях една отделна школа по ожесточение. Важните исторически събития се разпознават по това, че те имат продължения, както ни учи френският историк Фернан Бродел. Но историческите събития, които току-що изредих, нямат свое продължение. Единственото, което те притежават, са последствия: потисничество, разочарование, все по-потискащо усещане за изоставеност, примирение. Накрая всички вече очакваха колапса, но никой не вярваше в него, никой не го осъществи. И след като той най-после се случи без те да помръднат дори пръст, хората се огледаха в новата ситуация с премрежени погледи и с доста неразбиране, ако не и с открита антипатия.

И точно защото те самите не бяха извоювали свободата си, техните ценности, които в по-голямата си част бяха служили единствено като средство за национално или лично оцеляване, изведнъж се оказаха напълно непотребни, та дори изглеждаха като срамна колаборация. Точно поради тази причина една не малка част от хората действително възприеха като колапс свободата, която се беше изсипала в скута им като по магия. И когато ръцете им се протегнаха за помощ към Западна Европа, всичко, което те получиха, беше едно чевръсто ръкостискане и окуражително потупване по рамото. Западна Европа не можеше да реши какво да прави с източните си съседи докато, погледнато от другата страна, всичко това изглеждаше като признак на арогантност, която направи истинска неприязън от и без това обтегнатите отношения между двете Европи. Спечелването на свободата дойде не толкова под формата на един освободен за ново изграждане дух, колкото под тази на обидата и възмущението, на националната лудост и новото отваряне на вековни национални рани, което скоро се превърна в убийство и геноцид или, на други места, в малко по-сдържан национализъм, прикрит под демократична маска.

На практика това беше изненада за всекиго и дори истинските скептици, дори най-песимистично настроените сред наблюдателите бяха удивени от неочакваната жизненост, след повратния момент от 1989-90, на форми на поведение и мислене, за които се смяташе, че са били дискредитирани и че са изчезнали още преди много години. Изглеждаше така, сякаш при цялата тази детонация, проведена с толкова много дисциплина и внимателност, някой беше забравил един важен елемент на обединителния процес, който сега, внезапно освободен от ограничения, внезапно беше започнал да фучи и пращи, подобно на забравена бомба от някоя стара война. Кой би могъл да предположи, че за народите от Източна Европа така наречената „кадифена революция“ ще се окаже нещо като машина на времето, която внезапно ще ги придвижи не напред, а назад, към едно време на дребнави игри на надхитряне, което те бяха напуснали някъде около 1919, в края на Първата световна война? Като че нищо не беше се случило междувременно; като че най-кървавата и травматична част от европейската история никога не беше протичала – една част, в която именно те бяха изключително активни и изключително пасивни участници, но за която те винаги бяха отказвали да поемат отговорност, предпочитайки да я забравят колкото се може по-бързо.

Без съмнение, пристигайки на прага на двайсет и първото столетие, ние бяхме оставени сами на себе си, от гледна точка на морала. Благополучието на човека, в един по-възвишен смисъл, се намира отвъд границите на неговото историческо съществуване, но не и на цената на избегнатия исторически опит; напротив – то се постига именно чрез преживяване, притежаване и трагическо идентифициране с този опит. Единствено познанието може да издигне човека над историята; във времената на потискащо присъствие на една тоталитарна история, унищожаваща всяка надежда, познанието е единственото достойно оттегляне, единственото добро. Само в светлината на това познание, спечелено чрез личен опит, човек може да зададе въпроса: а може ли всичко, което е било извършено и изстрадано, да породи някакъв вид ценност? Или, за да бъдем по-точни, можем ли да придадем ценност на собствения си живот? Или ние просто го забравяме и отблъсваме настрана, подобно на самоубийци. Защото радикалният дух, който превръща скандала, унижението и срама в неизличимо наследство на човешкото съзнание, е винаги един и същ. Той е, в същото време, един освобождаващ дух – и той разпространява заразата на нихилизма не просто за да се предаде на онези сили. Напротив, той го прави, защото чрез това търси начини да обогати собствените си жизнени сили.

Приближавайки края на онова, което искам да кажа, аз може би ще срещна упрека, че досега не съм направил нито едно специфично, конкретно предложение. Всъщност аз не твърдя, че разбирам нещо от политика, икономика или изкуството на управлението. Не знам как могат да се решат въпросите с бежанците или социалните проблеми, нито пък как трябва да се общува с по-бедните страни. Не знам как може да се премахне тероризма и да се установи един нов, по-сигурен ред. Едното нещо, което обаче знам със сигурност е, че една цивилизация, която не заявява ясно собствените си ценности – или която оставя тези заявени ценности неподкрепени, поема пътя към гибелта и окончателната немощ. Тогава други вместо нея ще заявят своите ценности – и в устата на тези други ценностите ще бъдат вече не ценности, а просто пореден претекст за неограничена власт, за неограничено разрушение. Както вече казах, ние сме оставени на самите себе си, без ръководство от страна на небесни или земни сили. Ние трябва сами да създадем ценностите си, ден след ден, с невидима, но неуморна морална работа, която рано или късно ще изведе тези ценности на бял свят и ще сложи началото на една нова европейска култура. Когато си мисля за една бъдеща Европа, аз виждам една силна, самоуверена Европа – една Европа, която ще бъде винаги готова да дебатира и никога – да прави компромиси. Нека не забравяме, че самата Европа се появи в резултат от едно героично решение: Атина, която реши да се съпротивява, а не да се подчини на персите.

Източник

Имре Кертес
Имре Кертес (род. 1929) е унгарски писател и носител на Нобелова награда (2002 г.).През 1944 той е депортиран в Аушвиц, а по-късно в Бухенвалд, където доживява освобождението през 1945. По-късно той работи като журналист, писател и преводач на немскоезични автори като Ницше, Хофманстал, Шнитцлер, Фройд, Рот, Витгенщайн и Канети. Всички те имат значително влияние върху неговото творчество.
Други статии от този автор

Посетители

24
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 13 часа
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 1 ден
  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 5 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 1 седмица
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 1 седмица
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 2 седмици
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 2 седмици
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици