Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

В едно интервю от 2008 г., турският министър-председател Реджеп Таип Ердоган потвърди желанието на страната си да се присъедини към Европейския съюз и да продължи без бавене преговорите за присъединяване. „Нашата цел е пълно членство. Ние искаме да бъдем третирани по същия начин като другите страни-кандидати, и искаме честни преговори.“ В отговор на възражението, че реформите в страната му се забавят, той каза: „Ние няма да спрем; ще продължаваме напред.“ Както обаче изглежда, вече не е особено реалистично да се допуска, че Турция би могла да стане пълен член на ЕС. Съпротивата при важни страни-членки като Германия и Франция е прекалено силна, а постиженията на Турция от предприсъединителния процес и от началото на преговорния процес в Копенхаген изглеждат твърде нестабилни. Самият Ердоган поставя под въпрос една от съществените реформи, премахването на Параграф 301 от турския наказателен кодекс, който криминализира „обидата срещу турскостта“: „Ние променихме формулировките, но не смятаме да го отменяме.“ Важни интелектуалци и публицисти все още биват преследвани за това „престъпление“[1]. Подобна съпротива е налице и срещу изискването за открита и пълна преоценка на въпроса за арменския геноцид, който не може да бъде наричан по този начин в Турция. Последното се е превърнало в неформален критерий за интеграцията на страната в ЕС: много европейски национални парламенти приеха резолюции или закони, настояващи за признаването на геноцида, както и наказване на отричането му.


Следователно, дори и ония, които – след като са претеглили аргументите за и против – продължават да поддържат идеята за приемане и близко приближаване на Турция до политическа Европа, все пак трябва да разглеждат политическите алтернативи на пълното членство – приемайки, че една демократическа Турция може да бъде видяна като значителен фактор за умиротворяването на Близкия изток и регионите отвъд него.

В този процес степента на членството и успеха на демократизацията са тясно свързани: един ясен изглед за присъединяване, заедно с преговорите с институциите на ЕС, разбира се оказва влияние и е от полза за вътрешнополитическите усилия на турското общество, които биха били поставени в опасност ако окончателната цел не бъде постигната. Ако културно-политическият процес на озападняване на Турция започне да буксува, това би могло да насърчи други геополитически и геостратегически ориентации на страната „към изтока“, като с това косвено забави или попречи на демократизационния процес.

По тези две причини е необходимо да се изясни „плана Б“, който за Европейския съюз се свежда до „привилегировано партньорство“, а за Турция – до един вид „своеобразна“ демокрация с нови съюзи в и извън Близкия изток. Терминът „привилегировано партньорство“ се отнася до интеграция на нивото на регионални съюзи и наднационални структури; без да предполага пълно членство, той включва силни и стабилни отношения, които имат приоритет пред ония с други страни. Под „своеобразна (sui generis) демокрация“ се имат пред вид варианти на демокрация, които изпълняват формалните западни критерии (например свободни избори и многопартийна система), но са по-малко взискателни в други области (гаранции за индивидуални свободи, права на малцинствата, върховенство на закона и т. н.). Известни примери за такъв тип демокрация са Русия или „азиатските тигри“, където свободата на словото и събранията са ограничени.

Test the East: Повече опции за Турция?

Турция би могла да сключи неформални или институционализирани съюзи с много различни партньори на изток, например с Русия; със страни от региона от Кавказ до Централна Азия, отчасти населени с тюркски народи; с мюсюлманския свят (като част от него); вътре в рамките на един политически и икономически съюз на средиземноморските страни. Ако политическата й ориентация не би била насочена към (или по-малко към) „Запада“, това би означавало едно радикално отдръпване от посоката, която страната следва през по-голямата част от 20-ти век (изрично основаваща се на западни ценности и съюзи, както в културно-политическо, така и във военно отношение). По време на Студената война, Съветският съюз се превърна в главна заплаха за турската сигурност, правейки от Турция член на НАТО още от самото начало, макар че тя не покриваше определени нормативни изисквания на Атлантическата Харта и премина през моменти на военни диктатури. Именно членството в НАТО беше онова, което разграничаваше страната от останалата част от Близкия изток и доведе до създаването на специално отношение с Израел, включващо и военно сътрудничество – нещо напълно нетипично за една страна от този регион.

Първоначално, естественият фаворит на Турция бяха САЩ – един факт, който оформи културните предпочитания на турското общество. От 1960-те години, ориентацията на страната постепенно се прехвърли към Европейската икономическа общност. През 1963 Турция сключи Дружески Договор с общността, позволявайки на милиони турски работници да емигрират в страни от ЕИО. По-късно политическата ориентация продължи по посока на Европейския съюз, който предложи на страната конкретни изгледи за присъединяване. Краят на Студената война и новите заплахи откъм Близкия изток първоначално потвърдиха тази опция. В Европа, Турция беше разглеждана не само като пример за демократизацията на ислямските общества, но също и като геостратегически партньор в удържането на ислямистките сили. Западна Европа желаеше да поддържа с мирни средства синтеза на исляма с демокрацията, като същевременно се надяваше, че Турция, като силен член на НАТО, ще осигурява сигурност в Югоизтока. Тази крачка напред в културно-политическата европеизация беше поддържана най-силно от Великобритания, от Германия при правителството на социалдемократите и Зелената партия, както и от САЩ. Англо-американските гласове продължават да са най-силните защитници на присъединяването на Турция към съюза, както и да подчертават важността на страната като търговски партньор и пазар.

От 1990 и особено след 2001 г., картината се промени много. От една страна, Турция увеличи в значителна степен обвързаността си със страните от близкоизточния регион. Отношенията със съседите й Иран и Сирия, както и с палестинците (включително и Хамас) стават все по-приятелски. От друга страна, реномето на САЩ сред турското обществено мнение е близо до най-ниската си точка. Европа също губи популярността си, докато израелските политики в Ливан и окупираните територии биват открито критикувани като „държавен терор“. Причината за тази промяна се дължи на предполагаемата заплаха към националния суверенитет и цялост, появила се след войната в Ирак и de facto установяването на кюрдска държава в северен Ирак. Още от времето на първата Иракска война от 1991, поведението на САЩ беше възприето от турска страна като ненадеждно, а в определени случаи – и като враждебно към Турция.

На този общ фон Турция подобри отношенията си със Сирия и Иран – и двете страни поддържаха в миналото Кюрдската Работническа Партия (КРП), но сега търсят близостта на Турция, защищавайки се срещу кюрдския сепаратизъм. Подобриха се и отношенията със Саудитска Арабия и Египет; като цяло, „османска Турция“ отново бива възприемана от арабските страни по-силно като ислямска страна и като част от глобалната мюсюлманска общност. Това развитие имаше и вътрешнополитически ефект: под егидата на Партията на Справедливостта и Развитието (ПСР), министър-председателят Ердоган успя да създаде един синтез от турски национализъм, османски аспирации за власт и умерен ислямизъм, съпътстван от преориентация на елитите, участващи в процеса на вземане на решения. Прозападните елити, които направляваха външната политика на Анкара след Втората световна война, постепенно бяха заместени от едно ново поколение от консервативни и по-религиозно ориентирани, както и националистически сили, които се отнасят критично към запада и виждат османската история в по-положителна светлина. Ердоган успя да смекчи ислямизма, същевременно примесвайки го с национализъм; като следствие от това армията – традиционният пазител на националните интереси – изгуби влияние.

Има ли Турция и други опции? Споменатият по-рано Средиземноморски съюз (съживен наскоро от Никола Саркози) е фантом; ако наистина би се осъществил, той би гравитирал по посока на триъгълника Магреб, Испания и Франция, които виждат в Турция в най-добрия случай един периферен партньор, който едва ли е способен да развие желаната динамика в източния средиземноморски регион, където си остава напрежението с Гърция по въпроса за Кипър. И докато отношенията с Русия се засилиха преди всичко в икономически план, една „евразийска“ визия интересува само някои интелектуални кръгове. Страните от богатия на ресурси кавказки регион рядко координират действията си; за създаването на истински политически съюз там не съществуват нито съществени съглашения, нито общност на политическите интереси. Не по-малко мъглива е „великотурската“ опция, подчертаваща етническото сродство между тюркските народи, разпилени из евразийския регион, преди всичко в Азербайджан, Казахстан, Киргизстан, Туркменистан и Узбекистан, с население от около 150 милиона души.От гледна точка на културата, спорно е дали те имат нещо общо освен принадлежността им към алтайското езиково семейство; политически, за региона е дори по-малко вероятно да бъде интегриран.

Възможно е действащите лица на турското влияние по света да дойдат повече откъм (ислямското) гражданско общество, отколкото откъм кемалисткия държавен апарат, превзет от ПСР. Пример за това е глобалната мрежа от частни образователни организации, търговски и медийни конгломерати, както и политически лобисти, които TheEconomist нарича „движението Гюлен“, по името на техния основател Фетула Гюлен. Гюлен – един проповедник, чието учение се разпространява чрез книги и аудиовизуални средства, е роден в едно село близо до Ерзурум в източна Турция, но живее в Пенсилвания/САЩ. Движението му процъфтява в мултирелигиозната среда в САЩ, както и в добронамереното обкръжение във Великобритания, където той привлече вниманието през есента на 2007 чрез една конференция, домакини на която бяха четири английски университета и Палатата на лордовете. Това ислямско движение е активно и в Германия, главно сред образованите турски кръгове. Огромният обхват на движението, което обхваща повече от 90 страни по света, включително и в централна Азия, Индонезия и Индокитай, неговият прагматичен подход и поддръжката за идеите на секуларната демокрация правят от него сериозен съперник на създаденото в Египет Мюсюлмаснко Братство и на радикалните ислямски мрежи като Таблиги Джамаат, които оперират в южна Азия. Умерената му програма, както и частичният му синкретизъм, обединяващ елементи на сунитския ислям и суфизъм с езотеричен западен спиритуализъм, го правят привлекателно за модерно мислещите млади мюсюлмани на запад, които подкрепят толерантността, моралността и отказа от насилие. В Турция движението има тесни контакти с ПСР и представители на държавната администрация; поддръжниците на Гюлен биват подозирани от секуларните турци в преследване на някакви по-радикални ислямистки планове. Същевременно обаче то е сериозно ангажирано с интеррелигиозен диалог на най-високо ниво, включително и с бившия папа Йоан-Павел II.

Европейската подкрепа на демокрацията: един частичен успех

Новите опции за ориентация на Турция към изтока, ако и не съвсем ясни, означават, че способността на Европейския съюз да оказва въздействие върху вътрешните отношения в страната, особено по отношение на управлението на закона и демокрацията, е намаляла. В хода на преговорите за присъединение, ЕС упражнява „политическа обусловеност“ – нещо, което може да бъде определено като транснационална стратегия за поддържане и въвеждане на демокрация чрез положително насърчение. Този инструмент за гъвкав контрол е развит от ЕС в хода на неговото разширяване на изток; той се различава значително от аналогичните опити на САЩ в Близкия изток (износ на демокрация). Колкото по-дълбоко биват интернализирани Копенхагенските критерии, толкова по-вероятно е, че реформаторският процес ще продължи да функционира самостоятелно. Като следствие от това, потенциалът на целия подход намалява ако изгледите за членство станат неясни или малко вероятни. Същото се отнася и за случая, в който една страна се присъедини към ЕС, тъй като в такъв случай няма почти никакви лостове за насърчение и поставяне на условия. При новоприетите България и Румъния нещата се базират на предположението, че те са изградили самоподдържащи се демокрации, чието развитие е положително и необратимо.

В периода между 2002 и 2004 г. Турция провеждаше реформи с неочаквана бързина и доста сериозен обхват. По-късно обаче темпото спадна значително, което се обяснява чрез загубата на доверие в ЕС, чиито водещи политици постоянно изразяват съмнения в изгледите страната да получи скорошно членство. Според последните изследвания, само един от четирима турци в момента вярва, че страната му ще бъде приета в ЕС.

След изборите през 2007, на които ПСР постигна нова победа, Турция обяви, че ще засили реформаторския процес. ЕС обаче продължава да изпраща критични и бавни сигнали. Един важен аспект в това отношение е въпросът за гражданския контрол над турската армия. От европейска гледна точка нейната силна позиция в политиката се разглежда като сериозен недостатък на демократичната структура на страната. Но отношението на турските военни към Европейския съюз е двойнствено. От една страна, присъединяването към ЕС е в съгласие с желанието да се довърши озападняването на Турция, започнато от Ататюрк, а също и със съображенията, засягащи турската сигурност. От друга страна, за да изпълни европейските изисквания, Турция значително трябва да намали мощта на военните. Тези ограничения са толкова по-чувствителни, защото те са съчетани с изискването за по-широки културни права на малцинствата, а военните виждат в себе си един бастион против сепаратизма и тенденциите към автономия. От гледната точка на военните и старите кемалистки елити, даването на културни права би могло да доведе до нестабилност, която пък от своя страна трябва да бъде предотвратена от военните.

И все пак турските военни не обърнаха гръб на ЕС и приеха значителни реформи. Пълномощията на Националния Съвет за Сигурност бяха сериозно ограничени, особено след приемането на седмия пакет за реформи през лятото на 2004 г. След 2004-2005 г. обаче готовността на военните за по-нататъшни реформи значително намаля, като аргументът е, че ако те се откажат от ролята си на стабилизиращ фактор в турското общество, то тази роля ще трябва да бъде поета от Европейския съюз. С други думи, изгледите, че Турция няма да получи пълно членство, намаляват сериозно готовността на турските военни да се съобразяват с изискванията на ЕС.

За да функционира демократическата обусловеност, необходимо е да се гарантира нейното пълно провеждане, тоест поетите обещания трябва да бъдат изпълнени и от двете страни. В този случай ЕС трябва да гарантира сигурността на стимула. Ако той е несигурен или се превърне във фактор за несигурност в хода на един изключително дълъг процес на приобщаване, това ще навреди на целия инструмент на обусловеността, при това на много нива:

– потенциалът на европейската стратегия да се упражнява контрол над развитието на Турция няма да бъде използван пълно;

– ще стане трудно този инструмент да бъде прилаган и към други страни-кандидати, тъй като стимулът е неясен и следователно ще загуби привлекателността си;

– ще бъде изпратен негативен сигнал, подсказващ, че европейската политика не е последователна и надеждна, особено към трети страни, например ония от Близкия изток. Това ще разруши ефективността на всякакво разпространение на демокрация, на наднационално и транснационално ниво.

Заключение: нео-османска демокрация?

Основният проблем с постепенната интеграция в каквато и да е форма е, че ЕС ще изгуби същността на демократическата обусловеност. Турция ще бъде „с един крак вътре“ в Европа, но Европа вече няма да бъде в състояние да контролира процеса на ефективно задълбочаване на демокрацията, установяване върховенство на закона и права за малцинствата. В момента изглежда така сякаш Турция настоява на пълно членство. Но „План Б“, който гарантира на страната институционно и формално влияние в ЕС, може също да намери поддръжка в една променена Турция – ако той окуражи една „нео-османска демокрация“, която би обвързала националистките чувства с ислямските основи на турското общество и придаде на страната ролята на средна сила в Близкия изток.

Иронията на това развитите е следствие от процеса на европеизация, поддържан от ЕС. Всяка предписана демокрация е принципно противоречие, така че предписаният от Европа плурализъм тук бива използван в интерес на самата турска система. Плурализмът улеснява дълбоката трансформация на партийната система и държавна администрация, елиминира ненужните кемалистки елементи и „цивилизова“ силите на сигурността. Един израз на този процес е доминантната позиция на ПСР, която е много по-подобна на изключително успешния експеримент по създаване на християндемократически партии в западна Европа след 1945, отколкото на някаква „пълзяща ислямизация“ на Турция. Това действително е една „историческа ирония“: ислямската партия и нейните поддръжници (включително и бизнес-партньорите, както и анадолската средна класа) сега са повече прозападно настроени и по-склонни да поддържат една икономическа, политическа и културна глобализация, отколкото са поддръжниците на ортодоксалния кемализъм, които днес са по-националистки настроени и са против ЕС и САЩ. Кемалисткият истеблишмънт, ръководен от пенсионирани генерали и основаващ се на една много съмнителна „тайна държава“, е все по-агресивен по отношение на запада и отворен единствено за „руски“ и „евразийски“ опции. ЕС и САЩ могат да се противопоставят на този процес, демонстрирайки повече гъвкавост по кипърския въпрос (например чрез търговски отношения със северен Кипър) или чрез по-сериозно отношение към турските страхове по отношение на северен Ирак. ЕС и САЩ трябва да разберат, че без Турция не може да има стабилизация в Ирак и че прогресът на демократизацията в Близкия изток след едно евентуално пропадане на турското членство е много малко вероятен.
 


[1] Скорошни примери за това са случаите на активиста за граждански права Ерен Кешкин, политологът Атила Яйла и издателя Рагип Заркъоглу.

 

Клаус Легеви
Клаус Легеви е директор на Института по културознание (KWI) в Есен, Германия.
Други статии от този автор

support

Посетители: 108

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Петров писа Още
    Нека да го кажем... преди 4 часа
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,Европа... преди 6 часа
  • сухи писа Още
    Не може да се мери с... преди 2 дни
  • Реус писа Още
    И едно допълнение,... преди 2 дни
  • Реус писа Още
    Благодаря ви за... преди 2 дни
  • Петров писа Още
    Един спомен от... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря ви за тази... преди 4 дни
  • Реус писа Още
    Уважаеми г-н Енев,... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Звучи хубаво и... преди 6 дни
  • Петров писа Още
    Благодаря на Златко... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Казано възможно... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    По този въпрос има... преди 6 дни
  • Петров писа Още
    Не мога да разбера... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    От дълго време чета с... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    Нито съм толкова... преди 1 седмица
  • Румен Кунев писа Още
    Да , наистина в... преди 1 седмица
  • Румен Кунев писа Още
    Ивайло Иванов писа:
    Силен. Въздействащ....
    преди 1 седмица
  • евдокия писа Още
    По течението на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Чудесен коментар!... преди 1 седмица
  • евдокия писа Още
    Филмът "Чернобил" по... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Фукуяма както винаги... преди 1 седмица
  • деду Въсу писа Още
    - мислех са за корав... преди 1 седмица
  • хаджи Станой писа Още
    Става, Румене. Лошото... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Живи да сте, Живковци!... преди 1 седмица
  • братя Стоилови писа Още
    Фукуяма бил казал... преди 1 седмица