Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 20% (1 гласуване)

 

Ден 3: Майсторите 

24 август 2009 г., понеделник. 8,00 ч.

Докато пием кафе с нашия домакин в Лазорополе Арсо Глигуровски, решаваме да хвърлим една игра на табла. Забравил съм някои тънкости на тая табиетлийска игра, правя грешка и Арсо печели. Ще трябва да си го върна някой ден; абе то човек намира какви ли не поводи за завръщане.

Таблата е тъкмо табиетлийска: тя предпоставя общуване, което е неотменна част от играта – играещите пият (сърбат) заедно кафе, разговарят, шегуват се. Съвсем друго е при шаха – пълна концентрация и съсредоточеност; игра в немота.

Докато играем, Арсо ми разказва, че по време на Втората световна война семейството му е живяло в България, и там е роден големият му брат, който сега е с „бугарски пасош“, т. е. е български гражданин. Самият Арсо пък е роден в „нова Македониja“, през 1945 г., когато семейството му се е завърнало в Лазорополе.

Ето как междата между България и Македония преминава и през отделни семейства – така, както на отделни места у нас тя е преминала през средата на някои села (напр. трънското Стрезимировци).

Как се оказахме у Арсо ли? Това, разбира се, е дреболия; понякога обаче дреболиите се оказват неочаквано значими, обръщат движението на нещата, а значи – и на разказа за тях. Че то какво е животът, ако не танц на дреболиите върху сцената на съдбата? Та предната вечер като пристигнахме в Лазорополе, след като бяхме изпъплили по страховития баир чрез поредна порция „македонски завои“, спрях на мегдана и отсякох: „от тука не мърдам, днес за нищо на света не се връщам по същия път“. Човек обаче трябва много да внимава със заричането, щото не е властен дори над следващия миг; е, затова пък е измислена „промяната на плановете“. То така и стана: оказа се, цената за една нощувка в единствения хотел „Калин“ в най-високо разположеното село в Македония е тъй високо разположена, че ти иде и пеша през Бистра да тръгнеш, какво остава просто да направиш обратен завой. Явно, точно на това разчитат: щом веднъж си стигнал до Лазорополе, няма връщане назад, поне не същият ден. Лазарополе е крайна точка – няма път нито нататък, нито нагоре:

Лазарополе, таму най-горе,
Слика убава, майко, една душава
пее заслужено популярният македонски певец Наум Петрески.

Но преди да запрашим с неохота за Охрид, решихме все пак да видим знаменитата черква „Св. Георги“ поне отвън – беше вече късно за надеждите да я разгледаме в пълното й великолепие. Поне в този момент изглеждаше страховито-внушителна:
 
 
И тук, на път за черквата, намерих героинята на пътеписното си повествование. Жена на възраст, която ми бе трудно да определя, жива и енергична, с широко и будно лице, седеше насред двора на едноетажна къща, току под пътя за черквата. „Здраво! Како сте?“ – поздрави ни първа тя. Русите казват, че скучният човек е онзи, който на въпроса „как си?“ почва да ти обяснява как е. Та така и ние – споделихме, че много път сме били, а няма къде да отседнем. „Како да нема?“ – изправи се тя. И оттук тя пое нещата: незабавно се убедихме в нейното влияние.

Лазарополе е голямо и китно село
 
 
но е оживено само от ранна пролет до късна есен, когато тук се завръщат неговите жители – предимно в пенсионна възраст, които зимата прекарват в различните места из Македония, където са се изселили, най-вече в Скопие. „Като падне снега, селото умира“ – обясниха ми. На такива села, както вече стана дума, в Македония им викат „викенд-населба“, т. е. те оправдават името си на селище само през уикендите. Естествено, като във всяко село, хората се познават, понеже най-често са роднини. Ето как се сдружихме с Лазарополе, навярно – задълго.

Съперничеството между Лазарополе и Галичник е старо като света: и сега, въпреки, че не са останали постоянни жители ни тук, ни там, хората от двете села се закачат едни с други, и все нещо се сравняват помежду си, макар че и тия, и ония отдавна са се преселили в едно и също Скопие. Веднага се долавя, че лазоровци изпитват чувство на превъзходство, а то не е без основание: убедихме се лично в правотата на хвалбата им, че „мие смо най-гостоприемни“. Изглежда, че има някакви надиндивидуални характеристики, които не се променят с времето – въпреки смяната на поколения, държави, идентичности. Ето ви едно свидетелство отпреди век – на свещеника и поборника от началото на ХХ в. Тома Николов (Николов Т. Спомени от моето минало. С., 1989):

Лазарополци със своето ходене по гурбет в чужбина из разни държави – най-много в България, бяха с по-голяма култура и по-будни в сравнение с галичани. Те са хитри, духовити и съобразителни. Гордеят се с това и наричат галичаните „обела“ – прости като овчари. В домашния си живот, в обноските си и с носията си държаха първенство. Съществуваше поговорка: „Галички жени, а лазарополски мъже“, с която се изтъква първенството по красота на жените в с. Галичник и това на мъжете в с. Лазорополе. Имаше едно съревнование между двете села: галичаните се гордееха със своето завидно материално положение, като големи скотовъдци, а лазарополци със своята изтънченост и култура. Те бяха големи майтапчии (шегобийци) и ако се случеше да попадне някой чужденец, който не ги познава, в тяхната среда, ще го прехвърлят през девет баира, без да му дадат възможност да се усети.“

Лазарополе (или Лазорополе, както е по-правилно, от „лазоръ“ – голямо пространство, прочистено от гора) е интересно за етнографи и фолклористи, историци и изкуствоведи, непременно – открити, сърцати. Лазоровци и черквата ще ти отворят, и ще ти разкажат, и ще ти попеят. Е, все пак не всеки ден е Илинден, когато Лазорополе се сбира цяло, празнува и се играе „Тешкото“.

„Тешкото“ е хорото на мияците, тръгнали на „печалба“, това е хорото на раздялата. Измислено е точно в Лазорополе, и ето как се играе (по архивен запис на хорото, изиграно тъкмо тук):
 
 
Играе се само на тъпан и зурна. Хороводецът определя темпото и стъпките, другите мъже него гледат и като него стъпват. По него и зурната пищи, по него тъпанджията бие тъпана и диктува ритъма. Тежко стъпват, мноого тежко: бавно, толкова бавно. Приклякват – бавно, много бавно, на един крак, като другият е подвит отдолу – много е трудно, вижда се и без да си опитвал. После се изправят, пристъпват, почват да забързват: подскачат, пружинирайки – гъвкави и същевременно някак вдървени, с изправена стойка. И все по-бързо, все по-ситно: мияците отиват на печалба.

9,00 ч. – Черквата „Св. Георги“ е отворена за нас: ще ни я покаже Блаже Смилевски – лекар и журналист, автор на няколко книги, две от които – за историята и културата на Лазарополе. Дворът на черквата, опасан с висок зид, е голям, добре поддържан. Изобщо казано – навсякъде си личат грижите на добри стопани. Гробовете на заслужили църковни дейци – Гюрчин Кокале (1775–1863), Архим. Анатолий Зографски (?–1848), поп Мартин (1800–1870) – са почистени, постегнати; сложени са им нови кръстове, надписани, разбира се, на „македонски“; между другото, надписите по кръстовете на доста стари гробове „по разбираеми причини“ се отличават от изписването на същото име на надгробната плоча – например на гроба на Гр. Пърличев (1829–1893) в Охрид на новия кръст пише „Григор Прличев“, докато на надгробната плоча си стои оригиналното „Григорий Пърличевъ“... „Възродителният процес“ си е в пълен ход.

„Св. Георги“ в Лазарополе е строена през 1832–1841 г., като до 1838 г. градежът е извършван без ферман, сиреч незаконно. Тогава Гюрчин Кокале, богат търговец на животни и de facto управител (кехая) на Лазорополе и ктитор на черквата, отишъл в Цариград и на аудиенция при султана получил ферман за нейното построяване. Така черквата е узаконена, а през 1841г. е завършена и осветена. Върху стенописите са работили доста зографи (дори от пръв поглед могат ясно да се различат поне няколко авторски „почерка“), но сред тях непременно трябва да се отбележат зограф Михаил, пазарен и доведен чак от Света Гора, който обаче бързо скандализирал лазоровци с „неморално поведение“ – задирял момите, та затова бил заменен с ученика му Дичо Зограф от съседното Тресонче. Камбанарията е построена отделно и завършена през 1857 г. от сина на Гюрчин Кокале Дамян. (В Лазорополе са си съперничили две фамилии – Кокале(ски) и Бунжуловски; Гюрчин Кокале е местен мит, вече предмет и на научни проучвания).

Черквата е огромна, светла, прекрасна – едно от най-добрите творения на възрожденските майстори. Любезните домакини искат да покажат всичко: ха, дървената птица, увенчаваща кръста над иконостаса, размахва крила! Има там някакъв механизъм, който до ден днешен действа безотказно!
 
 
Най-впечатляващата фреска, не ще и дума, е „Страшният съд“ – продължена (очевидно, от друг зограф) в женското отделение:
 
        
 
Тук отблизо е доста акцентирано върху женската греховност и наказанията за тях. „Зографът май не е много харесвал жените“ – казва жена ми. „Аа, харесвал ги е, понеже ги е познавал“ – шегувам се. Тук, в просторното женско отделение, на втория етаж, неуморимите лазоровци во главе с компетентният и всеотдаен Блаже Смилевски са намислили да направят музей на иконата. Успели са да съберат и съхранят от „лоши очи“ ценна сбирка; не се съмнявам, че ще успеят и музея да направят – ето, в наше лице вече имат съмишленици и „во тугина“.

Иконостасът, както се полага „по право“ на най-голямата (и навярно най-хубава) черква в миячките села, е великолепен – прекрасни царски икони, дълбока, ажурна дърворезба, която все пак не е на равнището на Бигорския монастир, добри стенописи. На едно място е почистена част от иконостаса, видим тук в изначалния си блясък и багри:
 
 
Ето – една икона, един купол, един стенопис, един иконостас:
 
        
 
„Тук има много за гледане и проучаване“ – казвам си наум: работа за изкуствоведи, реставратори, историци; някой ден ще се чудят как точно да благодарят на лазоровци за това, че всичко са запазили с любов и разбиране.

Никой не е слънце, че да огрее навсякъде; но и то, впрочем, огрява хем постепенно, хем неравномерно.

Отвън вече, на раздяла с любезния Блаже Смилевски, си говорим с него и с присъединилия се към нас професор-историк Димко Попоски. Между другото ме питат: „Имате ли в библиотеката книгите на Георге Пулевски?“ „Не зная, ще проверя“. Не се сетих да ги питам дали пък в техните библиотеки имат книгите на Кузман Шапкарев и Димитър Талев. Явно, все още четем различни книги. Разказват ми историята за това, как след Освобождението на България предлагали на Пулевски да стане градоначалник на София, но той отказал, понеже властите не се съгласили с условието му да ходи на работа, облечен в миячка носия. „Предлагали са му да стане кмет не на София, а на Кюстендил“ – леко ги поправям. Те изненадано се спогледаха.

Трябва да тръгваме. С нас ще пътува и Слободанка: тя е от Лазорополе, но живее в Охрид; внук й ще си дойде от Америка и ще се жени, та трябва да се прибере за седмица-две. Няма удобен транспорт, тъй че с радост предложихме на нашата благодетелка да пътува с нас. Уж сме тръгнали за Охрид, но пътьом ще се отбием през две други миячки села – Гари и Тресонче. Сключихме „сделка“: ние ще я откараме, а тя ще ни покаже селата – тук е израсла, познава прекрасно района. Разстоянието от Лазорополе до Охрид няма и 100 км, но този ден го взехме за ... има-няма седем часа. Истинското приключение не е в пътя, а в отклоняването от него.

10, 45 ч. И потегляйки, се запознаваме с Мино Кокалевски – и той роднина на Слободка; оказа се, че е прапраправнук не на кой да е, а на самия Гюрчин Кокале.

Лазарополе ни изпраща с усмивка и прегръдка – както се полага, на мегдана. – „Пак да дойдете“ – заръчват. – „Ще дойдем“ – обещаваме. И като нищо ще го направим.

Лазоровци – хора даровити, „племенити“.

11, 15 ч.
В село Гари, намиращо се на няколко километра след разклона долу, откъдето вчера поехме „право нагоре“ към Лазорополе. Малко селце, разположено живописно в подножието на острите зъбери на Стогово. Гари и Лазорополе, макар да са недалеч едно от друго, се намират в две различни планини, разделени от дълбокото дере на Мала река. И тук от особен интерес е селската черква „Успение на пресв. Богородица“. В Гари цари суетня: мият мегдана, потягат черквата – готвят се за храмовия празник след няколко дни. В Македония неподвижните църковни празници (т.е. всички онези, които са свързани с точни дати, а не са част от пасхалния цикъл) се отбелязват по стар стил, т.е. Успение Богородично се празнува на 28 август. Разказват ми как още предният ден, в четвъртък вечерта мегдана на селото ще се препълни с хора от цяла Македония, празненството ще продължи до среднощ, а на сутринта вече в черквата ще се отслужи литургия, ще се играе „тешкото“ – точно с четири зурни и четири тъпани. От миналата година Успение Богородично е официален празник в Македония, явно хората много почитат този ден. В това щях да се убедя само след няколко дни в Скребатно.

„Тука, те тука е измислено „тешкото“ – уверяват ни. „Наш’та црква е най-убавата“ – твърдят местните. „Е па верно, най-убава е“ – дипломатично се съгласява Слободанка, макар прекрасно да знае, че това не е съвсем така. „Тука са си малко дивурье, никой не каза барем „здраво“ – обяснява ни после тя своята внезапна сговорчивост; явно на гарци не бива много-много да се противоречи.

Интересна среща: в черквата влиза момиче, явно беше внучка на един от мъжете, които нещо оправяха инсталацията. „Ама они на бугарски ли сборуват?“ – чух, че пита дядо си. Разбрах, че детето учи в Скопие, в училище „Св.св. Кирил и Методий“. „Аа, щом учиш в училище с това име, значи училището е добро“ – казвам му.

А черквата че е наистина хубава, хубава е – почвам да се убеждавам, че в Миячията случайна черква не може да има. Иконостасът и иконите трябва да се видят по-отблизо, за по-дълго, но светлината сега е съвсем приглушена, хората се суетят и нещо работят из черквата, та скоро излизаме. Май ще е добре да се дойде в Гари тъкмо на Голяма Богородица; е, това може да стане най-рано догодина.

Отново сме на мегдана. Забелязвам отсреща, високо на стръмния скат, кръст: май всяко село вече си е издигнало. (Е, ако не е вдигнало джамия, де.) Слободанка посочва нагоре, към скалите над кръста и обяснява, че там, на високото, има ливада, „Три камена“ – „тамо са се любели младите“ (под „младите“ се е разбирало ергените и момите от 16 до 20 години).

Тръгваме отново – този път за Тресонче: обратно по пътя, подминаваме разклона за Лазорополе и няколко км по-натам – рязък завой надясно. Отново потъваме навътре (цели 8 км) в Бистра, пътят минава през поредния живописен каньон (на едно място той просто свършва и продължава малко по-натам, след като възможно най-бавно се мине през едни скали). Забелязвам, че тъкмо от този път са разклоненията за още две от миячките села – Росоки и Селце. Слободка ни казва, че навремето като млада е ходила пеш от Лазарополе до Росоки – „един саат пеш само надоле“.

Пътищата сега са други; пътят е неотделим от начина на живот. Всяка рязка промяна в начина на живот заличава старите пътища и прокарва съвсем нови. Ето, както стана дума вчера, от Галичник са ходили до Янче за половин-един час, а до Бигорския монастир – за около час и половина – два (пеш или с муле) по преките пътеки през планината, а сега с кола се заобикаля толкова, че съвсем се губи представа за реалните пространствени съотношения.
* * *
Ако в Гари ме отведе сянката на Петре Гарката, то за какво друго да ида в Тресонче „вдън гори тилилейски“, ако не заради Дичо Зограф (1810–1872)? Бележитият и извънредно, необяснимо продуктивен иконописец от 19 в., оставил след себе си над 2000 (!) икони, отделно – стенописи и алафранги в черкви и частни домове (напр. в дома на Робевци в Охрид) в пространството между Охрид и Лом, Драма и Кула, а във времето – от съвсем ранна младост – 14–15-годишна възраст та до самата си смърт. Неестествената, почти свръхчовешка продуктивност на Дичо Зограф намира обяснение в това, че той, както изглежда, е възглавявал нещо като корпорация; основната работа при големите поръчки е извършвана от неговите помощници, а той, майсторът, се е включвал най-накрая – изписвал е лицата на иконите и се е подписвал. Наистина, едва ли има иконописец, който толкова много пъти и тъй старателно да е изписвал името и родното си място...

Според една от хипотезите, тъкмо в родната си къща в Тресонче Дичо Зограф е организирал своята корпорация ли, цех ли, където са изпълнявани основните поръчки. Любопитен бях: а дали са останали някакви следи? Питах, не можаха да ми кажат. Разбрах защо едва след като се заех сам да проверя.

Няма да е преувеличение да се каже, че Дичо Зограф, заедно с Макарий Негриев и Петре Гарката, е част от „светата троица“ първомайстори на прочутата „дебърска школа“. Всъщност майсторите са били десетки, отделно са били помощниците – калфи и чираци; всички те – обединени и строго организирани корпорации, „тайфи“.

Толкова много талантливи хора на толкова малко пространство...

В Тресонче бяхме някъде към 12,30 ч. Виждаме ... онова, което гледаме: голяма черква насред селото (все пак това „насред“ е малко условно, понеже Тресонче е разпръснато на десетина махали), а друга се вижда на отсрещния скат, току надвесена над пътя, по който дойдохме.
 
  
 
За да влезеш обаче в определена черква, трябва все пак да намериш ключаря. А селото изглежда съвсем пусто, не можем да тръгнем от къща на къща, зер повечето изглеждат необитаеми. А, ето че се зададе една жена с малко дете. Питаме я, тя казва, че знае кой държи ключа от втората черква – „Св. Никола“. „Ее, тамо е куќата на Любе“ – вика тя и протяга ръка нагоре. „Айде, пак сега нагоре-надоле“ – казвам си наум и тръгвам нагоре по стръмното. Хеле, намерих Любе – доста се изненада, че българи са дошли чак дотука. С радост дойде да отвори, тъкмо да се поразговори. Разказва ни легендата за нейното съграждане. Един сиромах човек сънувал три пъти, че точно той трябва да съгради черква. Той споделил пред съселяните си: „Как аз, който себе си не мога да оправя, ще градя черква?“ Селяните помислили и му отвърнали: „Ти я почни, а ние ще се присъединим и ще ти помагаме“. Така е съградена „Св. Никола“ (1872), която сега е реставрирана и потегната от частен дарител. Любе обяснява за камъка бигор, добиван в съседното село Росоки, и дал името на знаменития Бигорски монастир. Тъкмо от този камък са дялани всички ъглови камъни, най-важните в конструкцията на всеки градеж. „Бигорът е хем мек и лесен за обработване, хем е траен“ – обяснява Любе. Ето, вижте камъка – как държи още и не пуска тия прекрасни къщи в Тресонче:
 
     
 
Питам Любе дали знае къде е къщата на Дичо Зограф. „Оо, тя е била голяма, трикатна, но ей там, накрай село, на най-високото“ – и той протяга ръка и сочи нагоре. Каза ми, че ако искам да намеря мястото, трябва да подиря Бранко, той щял да ми го покаже, понеже неговата къща била съседна на Дичовата, от която сега нищо не е останало. След кратък размисъл решавам да потегля нагоре – така и така съм дошъл до Тресонче, а пък сега да не намеря дома (или каквото там е останало) на Дичо Зограф, някак си е нетипично за автора на тия редове. То ако така тръгвах и се сепвах на всяка крачка, за какво щях да ти разказвам, читателю?

Е, тръгнах нагоре – според „общите указания“ на Любе. Стигнах до едно място, дето имаше само стари, необитаеми къщи
 
  
 
явно, не е тук къщата на Бранко; полутах се, па се върнах – белким намеря някого да питам, ама то жива душа няма наоколо. А, не съм бил съвсем прав: гледам, на балкона на една от къщите се показа жена. Е, тя вече ме упъти къде точно да намеря къщата на Бранко. Хайде пак нагоре, този път уцелвам къщата от раз – вярно е последната в селото. И тук обаче не се мярка никой. Не ми остава друго средство: „Бранко, Бранкооо!“ – провикнах се. „Еве, тука сам“ – чух глас някъде наблизо. Á тука, á там, никъде се не вижда, па току повдигнах глава – Бранко бил се качил в сливата до къщата – бере си човека джанки. Явно – не за смет, а за ракия – еликсирът на живота по нашите географски ширини. Че човекът не беше чужд на „диалогичното общуване“ с нея си личеше по това, че една едва начената чашка кротко беше положена до дънера. – „Панимаеш па руски?“ – ни в клин, ни в ръкав ме попита Бранко отгоре, като ме видя и разбра, че съм българин. – „А ти не знаеш ли македонски?“ – отвърнах отдолу на въпроса с въпрос. Бранко се разсмя: – „Чекай малко“. Слезе: – „Здраво-живо!“ – „Живо-здраво!“ Покани ме на по чаша ракия, аз го помолих за чаша вода. „Е па оди дома, имам кисела (газирана) вода“. Влязохме: стара, но здрава селска къща, просторна одая. Направи ми впечатление, че над широкото антре, преди да се влезе в одаята, няма таван, а нагоре направо се виждат гредите и покрива – нещо, което не помня да съм виждал в нашите селски къщи. Седнахме на масата, Бранко ми донесе бутилка газирана вода, а пред себе си сложи чашката. И се почна един от ония благи разговори, които хич не искаш да свършват. Бранко се оказа чудесен разказвач:
 
 
Ето част от разказа му – онова, което сметнах, че си заслужава да бъде записано и запомнено:

През 1942 г., аз бях на 6 години, цялото семейство трябваше да бягаме от шиптарите. И вдигнахме се оттука, та през Стогово към Прилеп (разстоянието по права линия е поне 100–120 км – Е.Д.), там беше българското командване. Вървяхме с онова, дето можехме да вземем от покъщнината със себе си, и с цялата стока – 12 кози, дето имахме. Та стигнахме в Прилеп, оставихме козите горе при „Маркови кули“, слязохме в града и – право в българското комендантство. Като ме видяха и разбраха как се казвам, ми викат: „Аа, Бранко е сръбско име, ти не си сърбин. Ние ще ти викаме Богдан“. И верно, така ми викаха много дълго, дори тук, на село, след 1945-та, когато се върнахме у дома. Та седяхме ние две седмици в Прилеп, докато се оправим, и нашите ми викат – „трябва да идеш да прибереш козите“. Решиха, че аз трябва да направя това, понеже като дете няма да предизвикам никакви подозрения – имаше немци, престрелки, страшно беше. Казаха ми, че ако ме спре немец, да казвам „циге, циге“ (така било коза на немски) и да слагам пръсти на чело, все едно показвам рога, и да издавам характерните звуци. Така и стана – трябваше да мина покрай един немски пост на високото, там винаги имаше въоръжен патрул. Опитах се да мина незабелязано, обаче отведнъж – един немец изскочи и насочи пушка към мен. Мале, какъв страх брах! Ужас, и досега помня всичко съвсем ясно, все едно вчера беше. Като разбра какво правя там, немецът се разсмя, даже ме почерпи с нещо. След лутане из баирите, намерих козите, които бяха останали наполовина, понеже бомба беше убила 6 от тях.“ – завърши Бранко и се замисли.

Отпи от чашката и почна да ми разказва за семейството си, за родословието. Баща му, Митре, израсъл в бедност, заедно с още двама братя и сестра – били сираци и не помнели баща им, който загинал. Питам за обстоятелствата на смъртта му. „Дядо ми Андон Гавриловски е бил доброволец в Балканската война, войник в Дебърския полк (за Македоно-одринското опълчение вж: http://bg.wikipedia.org/wiki). Не зная къде точно е загинал – на Пирин ли, на юг ли, но след време един от неговите набори и приятели в полка ни разказваше и се кълнеше, че е загинал съвсем нелепо – убили са го точно десет минути преди да издадат заповед за прекратяване на огъня и да бъде обявено примирието. Баба ми после много го кълняла, че я оставил сама с четири невръстни деца“. Братята на Андон – Милан и Павле – след войните заминали за България, там създали семейства, така че Бранко има роднини у нас.

Ей такива ми ти удивителни истории, изскачащи направо от нищото. Забелязвам вече, че македонците, които някак са свързани с България, помнят другояче, приемат историята такава, каквато е, и не говорят нелепости. Знаменателно, но никой по никакъв начин даже и не намекна за някакви безобразия на „бугарскиот окупатор“. Обратното: миячките села, като част от Дебърско и Западна Македония, по време на Втората световна война са били в албанско-италианската окупационна зона, чиято граница е минавала след Струга, само няколко километра преди Охрид. В тази зона са ставали много безчинства – от страна на балистите, албанските пара-военни формирования, а и от местното мюсюлманско население: съседите все са най-големите душмани (срв. събитията в Батак 1876 г.). Вижда се на архивните снимки, знае се от добросъвестно написаните книги (и български, и македонски), че хората са бягали от албано-италианската зона към българската, а не в друга посока; все пак друго си е като споделят същото от личен изстрадан опит. В Лазарополе един човек, чието име не запомних и не записах, дойде при мен и ми разказа, без дори да съм го питал, че по време на войната семейството му било евакуирано в Търновско, където той завършил първите две отделения. За брата на Арсо писах по-горе, а принципно същото по-късно разказа и охридският ми домакин Томе Йолески: в техния край (между Охрид и Кичево) 18 села били в албано-италианската зона и само едно, което било високо в планината – в българската. И точно натам е бягал дядо му с цялата си челяд.

Обобщенията и реторичните въпроси са излишни; само можем да изразим надеждата си, че на македонците никога повече няма да им се наложи да бягат на изток, щото ясно е – ако нещо, не дай Боже, стане, то натам ще се бяга, няма накъде другаде.

Да се върнем при Бранко. Интересното е, че той ми се представи с трите си имена – Бранко Митрев Гавриловски – това е изключение в Македония, понеже македонците имат само две имена: през 1945 г. в „социалистичка Македониja“ е приет закон, според който македонците е трябвало да си изберат само едно фамилно име – ха познайте защо! И за да е объркването по-сигурно, фамилията на македонски се нарича „презиме“. Езикът не лъже – за разлика от декларацията за самосъзнание... С други думи – чрез името си Бранко de facto се представи като българин, а ако го бях попитал, сигурно убедено щеше да каже, че е македонец и че няма нищо общо с българите. Не знам, впрочем: аз такива въпроси не задавам.

Интересно е с Бранко, но крайно време е – чакат ме. Ставаме, той ми показва къде точно е била къщата (възможно – и ателието) на Дичо Зограф – на широкото празно място досами къщата му, покрай което вече бях минал.
 
 
Бранко говореше за Дичо Зограф като за комшия, когото е лично познавал, по-точно – виждал е и помни къщата му (по неговото свидетелство била е голяма, широка, на три етажа – с „подруми“ и всичко друго; представих си я като къщата на Фръчковски в Галичник, само че по-широка, „разлята“); по къщата съдеше за стопанина: впрочем, домът наистина е „образ и подобие“ човешко.
 
 
(Бранко посочва къде точно е била къщата на Дичо Зограф).

Упокой, Господи, душата на воина Андон Гаврилов от Тресонче!

14,30 ч. – Тръгваме от Тресонче. Ох, май твърде много станаха вече местата за завръщане...

Пътуваме и си говорим със Слободка, разпитва ме за интереса ми към родния й край. „Ти ходиш по тия села, защото искаш да затвърдиш онова, което вече знаеш“ – учудва ме тя със своята проницателност. Тя е жена, която в сериозния смисъл на думата „знае всичко“ – точните „имена на нещата“, познава страната, помни и формулира извънредно точно; пропагандата явно не я е засегнала.

Изведнъж спирам; насреща – Tween Peaks на Бистра:
 
 
После – ляв завой към Дебър; ето го и „Шпилье“, т.е. Дебърското езеро. Ето го и мостът – най-дългият в Македония: тъкмо него виждахме някъде оттам, от високото, където зад нас остава Галичник. Мостът е не особено устойчив, строен е в края на 40-те години, когато, явно, и през Югославия е преминала вълната за строителство на хидроенергийни съоръжения. Бригадирска романтика, лагерен огън, хармоника... Да, ама не – язовирите из западна Македония са правени с ръчния труд на селяните от района, които пеша са минавали планината, за да отидат „на работа“ и нощуват в мизерни палатки. „Де го чукаш, де се пука“ – правили язовир, а намерили ... гипс. „Ако на някой му трябва гипс, идва и сам си го добива“ – обяснява Слободка и посочва кариерата досами езерото.

През Дебър минаваме транзит. На влизане в Дебър, вляво, е женският монастир „Райчица“ – отскоро (2001) е действащ, но вече е известен из цяла Македония, а и у нас. Монахините тук вече са се прочули с везба и бродерия, специализирали са се в художественото изработване на владишки митри, а в това изкуство ги е посветил един споминал се вече български владика.

Дебър... Някога са казвали, че това е последното място на запад, където може да се чуе българска реч....В средата на ХХ в. населението тук е било наполовина славянско, наполовина албанско, сега градът е напълно залят от албанското море. Какво за мен е Дебър? Градът, където е бил заточен Григор Пърличев...

Пътят след Дебър е извънредно живописен; отляво – меандрите на езерото, пристегнато в прегръдката на планината, вдясно – македоно-албанската граница. Един от мостовете всъщност е стената („браната“) на язовира – точно както в Маврово; вдясно – страховита пропаст, стената е много висока, в дъното – ВЕЦ-а, после – Албания. След още десетина километра хубосии насред с. Отишани ни спират – нататък пътят е в ремонт. Няма резервен вариант, пътят е единствен, безалтернативен; неочакван и непредвиден „одмор“ – над два часа не можем и да мръднем.

На път човек трябва да е подготовен като за война – сюрпризите са неизбежни, донякъде дори желани, защото без тях къде е тука приключението, питам? И що да сторим? Щом трябва да се „одмориме“, вземаме всичко необходимо и – пикникът е готов. Само трябваше подходяща ливада, но и тя бързо се намери: пасторалът бе готов. И за да е всичко комплектовано почти като у „Буколики“ на Вергилий, една бяла кобилка кротко си пасеше сред зелената морава; щом ни видя, обърна гръб:
 
 
Със Слободанка разговорът върви леко, спокойно, без напрежение – сякаш се знаем отвека. Човек, с когото е интересно и да мълчиш.

Всеки разказ е разказ първо за семейството. Родът Колови (чието име е „помакедончено“ през Коловски до Колоски), както разбираме от Слободка, е дал не само бележити иконописци, но и красиви и даровити жени. Най-старата й сестра Спаса (1919) навръх Йордановден 1937 г. са я избрали за най-красива в конкурс между 18 млади невести в осемте миячки села, оженили се през предната година. „Аа, значи мис Миячия!“ – смеем се. Имало комисия (жури) от всички села, която избрала на тоя ден не само най-красивата невеста, но и най-“племенитата“, т. е. най-добрата по душа, най-състрадателната, а за такава била избрана майката на Блаже Смилевски Дева. Значи, важна била и красотата, и „племенитостта“.

Разказите на Слободка, лишени от каквато и да е сълзлива сантименталност, придават плътност и цветност на известното за социалния живот в Лазорополе. „Майките, кога изпращали горе, „на Крс“ [„на Кръста“ – местност в района на Лазорополе – Е.Д.], синовете си на печалба, провождали ги с думите: „Со здравие, майка, да би се не вратило“, т.е. им пожелавали да се главят на работа, а да не се завръщат, без да са били наети. Защото ако се завърнат, ще са в тегоба за всички и за себе си, и пак скоро трябва да заминат“ – обяснява ни като вещ етнолог нашата мъдра спътница.

Слободанка цял живот се е трудила; рано останала вдовица, та трябвало сама да отгледа двамата си сина. Работела като телепистка, но допълнително припечелвала като машинопистка, шиела и бродирала, а и правела дребен алъш-вериш в България (помните ли времето, за което шопа колоритно се изразяваше така: „имало е да нема, имало е да нема, ама толку да нема никогаш не е имало“).

И не само се е трудила, ами е размишлявала над труда си; с изумление установяваме, че тази непретенциозна, „обикновена“ жена си е направо самороден философ: тя като че притежава „вродено“ разбиране и на бита, и на битието, за което многоучените феминистки само могат „политически коректно“ да мечтаят...

„Кога везеш и бродираш, с никого не можеш да говориш, за нищо друго не можеш да мислиш, само броиш бодовете – едно, две, три... Това е „многу пипава работа“, извънредно прецизна, недопускаща никакви грешки. „Това е „охо“-то на жените, „ох-леле“-то им, чрез това жените са изразявали себе си“ – размишлява Слободанка на глас.

Май не съм чел и от никой друг не съм чул по-точна и по-проста „формула на съвършенството“.

... Започвам да си водя записки: усещам, че държа в ръцете си и сюжет, и герой, а те, знаем, живеят в книгата. Слободка ме поглежда и само каза: „май всичко вече ти се изясни“.

И от нея научих една дума, която ме порази с красота и смисъл: „любомор“, „любоморен“ – „завист“, „ревност“. Ето колко са били прави западнобългарските книжовници в дебатите в средата на XIX в. за литературния език: западните говори е трябвало на равноправна нога да участват в неговото съграждане. Чуйте какво казва думата: любоморен – и любов към „мор“-а, към смъртта, и „мор“ на любовта; завистта е страст, желание за смърт – на нещо или някого, ревността – смърт, мор за любовта. Възражения?

... След няколко дни, вече в Охрид, Слободанка ни покани на гости: посрещна ни с лазоровски зелник: „да знаете, това не за всеки ще направя“, веднага се вижда, че зелникът си е направо произведение на изкуството. Та от него ядох, читателю, а за тебе вече скришом мислех; ето, барем да ти го покажа:
 
 
И случайно стана дума за майка й: та тя, оказва се, била гъркиня, Кариклия – неграмотна, но гражданка от Серес, а баща й Арсо бил „сточар“, който лятос пасял стадата из Беломорието. (Лазорополе не е отстъпвало на Галичник и по някои данни е отглеждало над 100 хиляди овце; поне 10 души са притежавали по над 7000 овце!). Слизал той празничен ден до Серес, там видял Кариклия, харесал я, тя дошла с него в Лазарополе. Била трудолюбива и дисциплинирана: ако виждала щерка си, че не работи, й казвала: „цел час губиш со седенье“ или „една хурка можеше да изпредеш“.

Ето къде била разгадката на тайната! Че Слободанка се различава от типичната македонка или българка – в това няма никакво съмнение; и да ме прощавате братя и сестри от горното течение на Вардар, Струма и Марица, ама ония, дето обитават долното им течение, са скроени по малко по-друг калъп. И „семката“ им се усеща и в следните поколения дори.

Показа ни и някои от своите шевици:
 
        
 
Искате да я видите ли? Ето я Слободанка Колоска – с широка и щедра душа като е-ей тая стружка шевица:
 
 
И, накрая, едно от поученията на Слободка: „Тия, които се женят по няколко пъти, са много глупави хора. Тъкмо свикнеш с един – и хайде, всичко наново. Пропиляваш си живота в изучаване на характери и табиети“.
* * *
Ето как някъде чак след 18,00 ч. бяхме в Охрид: дълго пътуване – разказ, написан заедно с положителния герой.
Какво е за мен вече Македония ли? Свободно пътуване със Слободанка – бавно и мъдро.
Като Тешкото.

 

Емил Иванов Димитров
Eмил Иванов Димитров (род. 1961) е български автор, преводач, изследовател и издател. През 1985 г. завършва философия в СУ "Св. Климент Охридски" и докторантура през 1989 г. Занимава се с разнообразни изследвания, най-вече на руската и българската култура от XIX-XX век, с архивистика и документални проучвания; автор е на около 200 публикации, сред които и книгата „Досието на Михаил Арнаудов” (С., 2007). Поет: "Eва" (лирика, 2000), циклите "Пиянството на един поет", "Сбогом на ХХ век" (пародии и шаржове на идеи и мислители), "Изповед". През 90-те години активно се занимава с издателска (ИК "Славика") и книгоразпространителска дейност (хуманитарна книжарница “Достоевски”). Специализирал е източно богословие в Рим. Работи в Института за литература на БАН.
Други статии от този автор
Посетители: 79

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    И така, ето тук... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    „Имитацията и... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Иван Кръстев, без... преди 2 дни
  • Атанасов писа Още
    Много се чудят как... преди 3 дни
  • Николай Колев писа Още
    Днес попаднах на едно... преди 3 дни
  • Бременна с ДЯ писа Още
    Не, НЯМА! Като не сте... преди 3 дни
  • Бременна с ДЯ писа Още
    галка писа:
    Хората са жестоки...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Четеш текста като... преди 3 дни
  • Kunev писа Още
    Само като прочетох... преди 3 дни
  • Атанасов писа Още
    По вече от осемдесет... преди 4 дни
  • Олег Витов писа Още
    Проекта на Паисий за... преди 5 дни
  • Qwerty писа Още
    От този миш-маш... преди 5 дни
  • Адвайзер писа Още
    Сега е моментът да се... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Quoth the Raven, "Nevermore"...  преди 6 дни
  • Kunev писа Още
    Национализмът е... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, сега ще... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Саръ Салтък. преди 6 дни
  • Златко писа Още
    А също и този важен... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И, като послеслов към... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Почти винаги е имало... преди 1 седмица
  • Герган Ценов писа Още
    Чудесна статия - не... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Кън Татяна: в България... преди 1 седмица
  • Татяна писа Още
    Страхотен текст!!!... преди 1 седмица
  • Татяна писа Още
    Към Валери: не е вярно... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Защо сравни Тачър с... преди 2 седмици