Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Революциите от 1989, чрез които бяха свалени комунистическите правителства в цяла източна Европа, обикновено се разглеждаха като едни от най-мирните на континента. Левите ги хвалеха като израз на народната воля и победа на гражданското общество над държавата. Десните ги честваха като триумф на свободния пазар и свободния свят. Но комбинацията от световна икономическа криза и надигащ се политически популизъм в източна Европа подлага на изпитание някои от дългогодишните основни предпоставки. Финансовата криза постави под въпрос неолибералния капитализъм, а твърдението, че демокрацията е най-доброто средство за постигане на растеж е разклатено от успеха на Китай.


Геополитическите изгоди от края на Студената война днес също вече изглеждат несигурни. Пишейки в Observer през септември 2008, философът Джон Грей предсказа, че „катаклизмът, който ние преживяваме, е нещо повече от финансова криза.“ Той твърди, че „ерата на американското глобално водачество, простираща се назад до Втората световна война, приключи … [това е] промяна, също толкова всеобхватна в последствията си, колкото и падането на Съветския Съюз.“ А западащото глобално значение на ЕС се признава дори и от Брюксел. Настъпи часът на ревизионистите.

Революциите винаги са били почитани за това, че освобождават хората. Но когато става дума за събитията отпреди 20 години, една алтернативна интерпретация постепенно започва да си пробива път: че през 1989 освободени са били всъщност елитите. Лесно е да се отхвърли това като един вид конспиративна теория. Но не толкова лесно е да бъдат игнорирани политическите му последователи. В източна Европа популизмът – една политическа доктрина, която противопоставя интересите на „обикновените хора“ срещу ония на „елитите“ – е във възход. Популистите имаха или имат властта в Полша, Словакия и България. Но защо хората трябва да се гневят на своите управляващи елити, след като тези управници са ги направили по-свободни, по-богати, а и граждани на ЕС?

Вацлав Хавел написа през 1978 едно есе, озаглавено „Властта на безвластните“, в което става дума за обикновения гражданин на източния блок. Тук Хавел си представя един зарзаватчия, който слага на витрината в магазина си плакат с надпис „Пролетарии от всички страни, обединявайте се!“ Но зарзаватчията всъщност не се интересува от пролетариата и неговото обединение. Лозунгът е заявление за лоялност към властимащите и същевременно молба той да бъде оставен на мира. От 1989 насам, зарзаватчията има свободата да махне този плакат. Но как иначе е протекъл животът му през тези 20 години?

Може би зарзаватчията е успял да приватизира магазина си. Може и да е заменил стария плакат с нов, на който пише „най-добрите плодове в града“ (при което клиентите му се оплакват, че една лъжа е била заменена от друга). Но ситуацията му не се е подобрила. През 1990 комунистическата социална държава беше заменена от една посткомунистическа, сбогом-държава. Той може и да не е плащал данъци – но в замяна на това може би е бил принуден да плаща на местните бандити, които са поели реалната власт.

Още по-вероятно, той не е успял да поеме контрола над магазина. Ако е бил на някакво добро място, магазинът сигурно е бил приватизиран от неговия бос. Като следствие от това зарзаватчията може би е изгубил работата си, а заедно с това – и социалния си статус, както и финансовата сигурност.

Много вероятно е, че синът на зарзаватчията е напуснал страната, за да работи в западна Европа, и че децата на дъщеря му получават лошо образование в местното училище. Някой от съседите му може би е забогатял и непрекъснато се оплаква от неефективността на държавата. Може би новопоявилият се супермаркет му е отнел клиентите. А зарзаватчията бива непрестанно преследван от призрака на сравненията: сравнявайки сегашната си съдба с това как е живял по-рано, или как хората като него живеят в западна Европа. Може би днес той живее живот, изпълнен със страхове и недоволство.

Тази картина не е преувеличена. Едно изследване от 2003 г. установи, че само около 15-20 процента от хората в България са спечелили от прехода към комунизма – измервайки нещата от гледна точка на доходи, социална мобилност и консумация. Само 5 процента от хората идентифицират себе си като печелещи от прехода.

А има и по-мрачни резултати. Според едно изследване, публикувано в theLancet[1] по-рано тази година, бързата приватизация е повишила смъртността в бившия Съветски Съюз и източния блок с 13 процента през ранните 1990 години. Продължителността на живота в Русия е спаднала с почти пет години между 1991 и 1994.

Така че едва ли е толкова трудно да се разбере защо зарзаватчията може би мрази своите посткомунистически управници и ги обвинява за проблемите си. (Въпреки това той не изпитва носталгия по комунизма). Но, парадоксално, политическият популизъм в източна Европа се надигна след като ситуацията се беше подобрила – когато онова десетилетие или малко повече, съставено от беззаконност и олигархически капитализъм беше приключило в повечето страни. Но какво тогава му придава съдържание днес?
* * *
През 2004 г. двама известни леви социолози, Андрей Райчев и Кънчо Стойчев, публикуваха книга на име Какво се случи. Разказ за Прехода в България 1989-2004 г. Тя съдържаше едно ясно и хладнокръвно послание: Преходът свърши. Свърши и политическата поляризация: вече няма ляво и дясно. Комунизмът е нашето общо минало (престанете с истерията около него), капитализмът е общото ни бъдеще (престанете да се страхувате от него). Няма смисъл да се говори за граждани или поданици. Новото общество е населено само от консуматори и неуспели консуматори. Преходът беше мръсен, болезнен и несправедлив, но той изпълни задачата си да превърне комунизма в пазарна демокрация и да подбере новите елити, които да я управляват. Тези нови елити са странна порода: те имат мозъците на банкери, маниерите на сервитьори и мечтите на тийнейджъри. Те не са в бизнеса на управлението, а в онзи на мениджмънта и забавленията – част от индустрията на услугите. И те изглеждат безвластни, така че за тях е по-малко вероятно да бъдат заплашени от социалните движения, идещи отдолу.

Какво се случи? предизвика сензация в задрямалия политически ландшафт на България. Райчев и Стойчев бяха и успешни бизнесмени – акционери в първия голф-корт в България – и така причислявани към новия елит. Книгата беше възприета като манифест: еманципираните елити обявяваха победата си над останалата част от обществото и заявяваха свободата си, без да се грижат за това дали обществеността ги мрази, така поне изглеждаше всичко. Повечето от критиците на книгата се съгласяваха с твърдението, че меритократичните групи от стария елит са били основните печеливши от революцията. Но те не споделяха благосклонния възглед на авторите относно прехода. Левицата беше вбесена от техния анти-егалитаризъм и от правотата на твърдението им, че революцията е довела до релегитимизация на комунистическите елити.

Независимо от това дали Райчев и Стойчев имат право или не, падането на Берлинската стена доведе до развод между елитите от източния блок и останалата част от техните общества. При комунизма елитите имаха всичко, но не можеха да му се наслаждават открито. Те се криеха в специални магазини и Мерцедеси със затъмнени стъкла. Цената, която плащаха за привилегиите в едно идеологически егалитарно общество, беше постоянната несигурност. Чистките на Сталин и културната революция на Мао бяха един вид напомняне за онова, което винаги може да се случи на хората, стоящи на върха. Преходът към комунизма, за разлика от онзи към капитализма, никога не можеше да привърши.

И докато комунистическите елити бяха брутални, те същевременно бяха и достъпни – те бяха задължени да се смесват с обикновените хора. Това беше идеологически императив и предусловие за контрола на партията над обществото, но заедно с това то беше и неизбежна реалност, наложена от недоимъка. Ключът към разбирането на комунистическото общество са мистериозните (и същевременно прозаични) практики, които руснаците наричаха блат, поляците zalatwic sprawy, а българите – връзки: неформалните отношения, размяната на услуги, сделките на черния пазар, партийните контакти и връзки, които хората използваха, за да поминуват или да си пробиват път напред.

Днес зарзаватчията може и да печели повече пари, отколкото по комунистическо време, но той е изгубил приятелите с връзки. Преди двадесет години дори един член на елита трябваше да се сприятели със зарзаватчията, ако искаше да има пресни плодове. И той трябваше да връща услугите, ако зарзаватчията го помолеше за това. В перверзния свят на икономиката на недоимъка, зарзаватчията решаваше кой какво да получи. Той беше едновременно безвластен и властимащ. Той „притежаваше“ магазина без да поема рисковете на реалната собственост. Корупцията едновременно подкопаваше и поддържаше комунизма, разпределяйки не само стоките, но и властта. Размяната на услуги непреднамерено даваше власт на слабите.

Но докато зарзаватчията получаваше облаги от корупцията на комунистическата система, той стана жертва на посткомунистическата корупция. Революцията го освободи от необходимостта да разкрасява магазина си с идеологически глупости. Той получи свободата да говори, да пътува, да гласува, да консумира. Но той изгуби ограниченото си влияние върху елитите. Властта на изборната урна е по-абстрактна, отколкото беше осезаемото влияние, което той извличаше от връзките си. Днес никой не се нуждае от приятелство със зарзаватчията, за да получи пресни плодове. Той не може да изисква услуги от мощните си клиенти. Модерният политик разговаря с избирателите чрез телевизията и ги слуша чрез допитвания до общественото мнение. А възходът на социалното неравенство е съпровождан от процес на социална сегрегация. Едно скорошно изследване в България показа, че хората с ниски доходи нямат буквално никакви връзки с ония с високи доходи.

Мнозина българи ненавиждаха Какво се случи? защото възприеха книгата като един вид користно, ако и отчасти вярно, оправдание на статуквото. Но онова, което ги шокира най-много, беше осъзнаването на факта, че авторите бяха говорители на новата меритокрация: управлението на хората, разполагащи с компетентност и подготовка. След като в продължение на половин век те бяха управлявани от посредствени партийни лоялисти, героите на революцията от 1989 желаеха меритокрация. Тази вяра, много повече от демокрацията, беше общата основа, на която се срещнаха комунистическите реформатори и антикомунистическите дисиденти. Като илюстрация на това, в ранните заседания, които положиха пътя към свободните избори в България, комунистическите лидери се обръщаха към опонентите си с „другарю“. Когато опозицията възрази, единственият компромис, който можа да бъде достигнат, беше използването на академични титли.
* * *
Късните 1990 години доведоха до отварянето на посткомунистическите икономии и края на голямомащабната приватизация. По това време меритократите започнаха да заместват олигарсите като гръбнак на истеблишмънта в източна Европа. Бандитските свои хора постепенно бяха заменени от добре образовани външни хора. Днес, в целия регион, доходът е по-тясно свързан с образователния статус, отколкото с който и да е друг фактор. Владеенето на английски език и образованието в западен университет е най-добрата предпоставка за нечий успех. Меритократичните елити – онези с образование и талант – са реалните печеливши от прехода.

Меритокрацията е естествената утопия на постполитическите общества. Тя обещава компетентно ръководство, възможност за водене на личен живот (без нужда от гражданско участие) и социална мобилност чрез образование. Но източноевропейският опит хвърля светлина върху един по-широк глобален отлив от меритокрацията, подхранван от икономическата криза. Меритокрацията се основава на добри образователни системи, на усета за общност и отговорност сред елитите, както и на рационални избиратели, които възнаграждават реални постижения. Но тези условия не съществуват.

А освен това, както Майкъл Янг предвиди във Възхода на меритокрацията (1958), тя създава един свят с ясни, лесни за оправдаване печелещи и губещи. Като следствие от това елитите, убедени в легитимността на успеха си, обикновено изпитват само малко съчувствие към бедните, или във всеки случай по-малко от предшествениците си. Либералните философи като Джон Роулс твърдят, че справедливото неравенство е по-приемливо за хората от несправедливото неравенство. Но в бившия източен блок може би е в сила обратното. При комунизма, да бъдеш губещ беше израз на един морален принцип. Да бъдеш губещ в едно меритократично общество е нещо много по-съсипващо: то просто означава, че не си успял.

Елитите никога не са били в такава добра позиция. Традиционните аристократически елити бяха натоварени със задължения и бяха възпитавани така, че да ги поемат. Поколения от предшественици, гледащи откъм портретите от стените на дворците им, бяха изпълнявали тези задължения преди тях – а това означаваше, че те трябва да бъдат вземани на сериозно. Във Великобритания например, броят на хората от висши класи, убити в Първата световна война, беше по-голям от онзи на хората от низши класи. Но новите елити не жертват нищо. Децата им не умират във войни. Мобилността на меритократичните елити ги прави практически независими от натиска на държавата. В книгата си Бунтът на елитите (1995), американският социален критик Кристъфър Лаш различава меритократичните елити от предшествениците им чрез липсата на интерес към водачество и желанието да избегнат общата участ. Те вече не са зависими от образователната система на собствената си страна (децата им ходят на частни училища) или от националната система на здравеопазване (те могат да си позволят по-добри болници). И те са изгубили онова, което антропологът Ивайло Дичев нарича „емоционално гражданство“ – тенденцията да споделят страстите на своята общност.

Краят на комунизма постави в движение процеса, който освободи меритократичните елити от неща като страх, вина, идеология, връзки със собствената общност, национална лоялност и дори от необходимостта да управляват. Това е истинското наследство от 1989 и ключът към разбирането на възхода на популизма в източна Европа. Популистите не предлагат реална алтернатива, нито пък са егалитарни. Привлекателността им се крие в обещанието на ренационализират елитите, да установят отново ограниченията, които бяха отстранени през 1989. Скритата цел на популистите е да внесат страх и несигурност в живота на елитите, или дори да ги хвърлят в затвора (единственото нещо, което елитите не могат да избегнат, е системата на правосъдие). Това е борба не за справедливост или равенство, а за познатост. Популистите са като напусната съпруга или съпруг, които не могат да приемат новата свобода и равнодушие на бившия партньор, и са готови на всичко, за да му/й припомнят, че те все още са женени.

Въоръжени с мунициите на глобалната финансова криза, кампаниите на популистите за ренационализация на елитите ще продължават. Остава да се види колко успешна ще бъде тяхната контрареволюция при отменянето на наследството от 1989.
 


[1] Британско медицинско списание, Бел. пр.

 

Иван Кръстев
Иван Кръстев е политолог и председател на Управителния съвет на Центъра за либерални стратегии, София. От април 2004 г. той е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато.
Други статии от този автор

support

Посетители: 63

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 1 ден
  • Петров писа Още
    В продължение на... преди 2 дни
  • Петров писа Още
    Малко допълнение към... преди 3 дни
  • Възражение! писа Още
    Наистина,Господин... преди 6 дни
  • Николай Колев писа Още
    Имам чувството, че... преди 6 дни
  • Петров писа Още
    Калин Ангелов е прав. ... преди 1 седмица
  • Калин Ангелов писа Още
    Докато няма научни... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Бай Броди, ако не те... преди 1 седмица
  • Палмзонтаг писа Още
    "Палмова неделя" на... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                         ... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Към широкото и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    За съжаление подобни... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                           ... преди 2 седмици
  • Смайли писа Още
    Много ще обругаят... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Дължа да се извиня, за... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Толкова много се пише... преди 2 седмици
  • Беласишки мравояд писа Още
    При 3 коментара без... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Искам да добавя една... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Като говоря за стени,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Сухиванов, наистина... преди 2 седмици
  • Пирински лъв писа Още
    ха какви стени,
    при... преди 2 седмици
  • сухи писа Още
    "Недопустимо", "здрав... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Полека, ей,... преди 2 седмици
  • Шаман от Шумен писа Още
    Без коментар. За нищо... преди 2 седмици