1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2022 07 End of Empire

 

През последните 30 години основната стратегическа цел на Русия беше да запази квазиимперското си господство в постсъветското пространство. Вече не. Неспособността на Москва да постигне бързо смяна на режима в Киев промени както военните цели на Кремъл в Украйна, така и самата същност на руската държава. Когато в края на февруари Владимир Путин изпрати руски танкове да се разгърнат в Украйна, той все още ръководеше една подобна на империя държава, която до голяма степен привилегирова методите на непрякото управление. Четири месеца по-късно Русия прилича по-скоро на агресивна и агресивна национализираща се държава, фокусирана върху „събирането на земи“, отколкото на благосклонен регионален хегемон. Тази драматична промяна ще има дълбоки последици за непосредствените бивши съветски съседи на Русия, за Европейския съюз и за света като цяло.

Историците отдавна са отбелязали необикновеното дълголетие на империите. Чарлз Тили веднъж ги характеризира като „издръжливи зверове“, а Имануел Гайс прави проницателен коментар за оцеляването им. Според него дори когато в крайна сметка загинат, това може да не е „за добро“. Повечето от тях – добавq той – се завръщат в подходящо за времето си облекло.

Пример за това е Русия. Като имперска държава тя преживява няколко остри кризи и се променя през ХХ век. Руската империя се разпада през 1917 г. в условията на политически и икономически сътресения, предизвикани от Първата световна война. След победата си в Руската гражданска война през 1922 г. болшевиките я възстановяват под формата на комунистическия Съветски съюз, който на свой ред се разпада през 1991 г. В последния случай Русия може и да е изоставила империята си доброволно (както твърди официалният разказ), но това, което poследва този „акт на освобождение“, е наистина необичайно. За разлика от някои други бивши имперски държави, тази „руска държава“ не напусна веднага международната арена, нито пък се прероди в „обикновена“ национална държава с по-скромни геополитически амбиции.

Вместо това от началото на 1990-те години Москва упорито се стреми към водеща роля в постсъветска Евразия. Стремежът на Русия към доминираща позиция в огромните пространства на това, което нейните елити исторически са възприемали като Pax Rossica [руския свят], е тясно свързан със саморазбирането на страната. Геополитическото господство на Москва над голяма част от постсъветската евразийска суша, възприемана като своеобразно „цивилизационно пространство“, изглежда представлява ключов елемент в претенциите на Русия за статут на велика сила. Според геополитическата перспектива на Кремъл Русия може успешно да се конкурира със Съединените щати, Китай или Европейския съюз само ако действа като лидер на регионалния блок. Руските стратези смятат, че обединяването на Русия и нейните бивши съветски съседи в тясно интегрирана общност от държави ще позволи на това евразийско обединение да се превърне в един от основните центрове на глобалното и регионалното управление.

Политиката на Русия по отношение на Украйна е неизменна част от цялостната ѝ „евразийска“ стратегия. Мястото на Украйна в политическото въображение на руснаците обаче е уникално. В нея имперското и националното са тясно преплетени. Романовата империя не прави разлика между „Украйна“ и „Русия“, нито пък признава други етнически териториални единици. Огромната, мултиетническа имперска държава се е считала за „Русия“, управлявана автократично от „руската“ династия Романови. Освен като широко определение за империя, думата „руски“ от 50-те години на XIX в. се използва и като размит политоним плюс етноним в по-тесен смисъл: „голямата руска нация“ се е представяла като включваща три източнославянски народа – руснаци (великоруси), украинци (малоруси) и белоруси. Територията на съвременна Украйна е широко възприемана като важна част от националното ядро на Русия. Отделянето на Украйна, отбелязва видният руски политически мислител Петър Струве в началото на 1910-те години, ще доведе до „гигантско и безпрецедентно разцепление на руската нация, което, по мое дълбоко убеждение, ще доведе до истинска катастрофа за държавата и народа“.

Изглежда, че болшевиките признават различната идентичност на Украйна; Украинската съветска социалистическа република е един от основните основатели на съветската комунистическа „федерация“. И все пак разпадането на Съветския съюз отново изведе на преден план старите неясноти. От началото на 1990-те години представителите на различните направления на руския национализъм започнаха да прокарват своята реконцептуализация на „Русия“. Тя се възприема по различен начин като общност на етническите руснаци, общност на източнославянските народи, общност на рускоговорящите или религиозна общност на православните вярващи под ръководството на Московската патриаршия. Всички тези четири припокриващи се общности бяха обединени в неясното понятие „Руски свят“, което стана част от идеологическия инструментариум на Кремъл от средата на 2000-те години.

Неточно дефинирано и широко интерпретирано, понятието „Руски свят“ помогна на управляващите елити в Русия да провеждат политики по свой избор, като затвърдиха двусмислеността на подходите си към изграждането на нацията и извлякоха максимална полза от тази двусмисленост. В същността си обаче тази концепция представлява амалгама от силни имперски и етнически националистически конотации и в крайна сметка има за цел да предефинира установените държавни граници. Тя твърди, че „политическото тяло“ на днешната Руска федерация и „културното тяло“ на Русия не съвпадат.

Подобна перспектива, съчетана с възприемането от страна на Путин на „парадигмата на единството“ – твърдението му, че руснаците и украинците са един народ – сериозно подкопава политическата субектност и суверенитет на Украйна. Той представя Украйна, макар и формално независима държава, като неотменима част от въображаемата „историческа Русия“, като по този начин я държи в сферата на влияние на Руската федерация. Докато Москва успяваше да държи Киев в орбитата си, а Запада настрана, като манипулираше идентичността като инструмент на „меката сила“, тя до голяма степен оставаше сила на статуквото и квазиимперска държава, предпочитаща непрекия контрол. Но когато през 2014 г. ръководството на Кремъл усети, че Украйна е на път да „дезертира“ към Запада, Русия се превърна в ревизионист и иредентист. Тя предприе нещо, което може да се нарече „руска реконкиста“, като завзе Крим и нападна източните провинции на Украйна. „Общоруската“ идея беше разгърната с подновена мощ.

Но това беше началото на края на „имперските“ амбиции на Русия в постсъветското пространство. Пълномащабната война на Москва срещу Украйна заби последния пирон в ковчега на ръководения от Русия евразийски „цивилизационен блок“. Изглежда, че „специалната военна операция“ на Путин беше последен опит да се възстанови пълният контрол на Москва над Украйна чрез сваляне на правителството на Зеленски и установяване на ново лоялно ръководство в Киев. Тъй като този план се провали, Кремъл беше принуден да преформулира военните си цели, като вместо това се съсредоточи върху повторното завладяване на „историческите руски земи“, за които се твърди, че са дадени на Украйна като „подарък“ от Ленин. Тези земи, както предполагат някои водещи руски коментатори, могат да включват не само територията на Донецка и Луганска област, но и много по-широка част от югоизточната част на Украйна, простираща се от Одеса до Харков.

Но след като промени целта си от смяна на режима в Киев към възвръщане на изгубени части от „националното наследство“ и връщане на „роднини и близки“ в лоното на майка Русия, Кремъл изглежда вече не се интересува от квазиимперски „интеграционни проекти“. Сега целта на Москва е по-скоро да преформатира постсъветското пространство и да изгради силна и жизнеспособна руска национална държава. Подобно начинание отдавна се подкрепя от редица влиятелни руски мислители – от Струве и Иван Илин до Александър Солженицин. Последните двама са особено популярни сред ръководството на Кремъл в наши дни. В своите обширни политически коментари от началото на 50-те години на миналия век Илин пророкува, че след неизбежното падане на комунизма бъдещата Русия може да бъде само „национална Русия“. Солженицин обрисува много подобна картина в брошурата си от 1990 г. „Възстановяване на Русия“, в която решително осъжда „имперския синдром“ на Русия, призовава Михаил Горбачов незабавно да се освободи от „културно чуждите“ гранични територии в Южен Кавказ и Централна Азия и предлага да се съсредоточи върху изграждането на така наречения от него „Руски съюз“. Според Солженицин обаче този съюз би трябвало да включва всички източнославянски страни (включително Украйна и Беларус), както и огромни части от „руския“ Южен Сибир и Южен Урал (днес част от Казахстан). Според неговото разбиране южните територии на Украйна, Крим и Донбас са типично „руски“. Не може да не се види поразителна прилика между идеите на Солженицин и новия стратегически план на Путин.

Разпадането на Съветската империя се оказва продължителен процес. Всъщност войната в Украйна е негово продължение. Въпреки това не се вижда призракът на нова Руска империя: това, на което сме свидетели сега, е появата, на фона на отвратителни зверства и кръвопролития, на агресивна и националистическа руска държава, която вероятно ще се окаже не по-малка заплаха за глобалната сигурност от имперската си предшественичка.

Така че Вергилий все пак е сгрешил: няма такова нещо като „империя без край“. Друг прекрасен поет от друга епоха, нобеловият лауреат Дерек Уолкот, прави по-проницателно наблюдение в стихотворението си „Изгубената империя“:

И тогава изведнъж вече нямаше империя.
Победите ѝ бяха въздух, владенията ѝ – мръсотия.

 

Източник

 

Pin It
Игор Торбаков
Игор Торбаков е старши научен сътрудник в Института за руски и евразийски изследвания към Университета в Упсала. Обучен историк, той специализира в областите на руската и евразийска история и политика. Последните му публикации обсъждат историята на руския национализъм, руско-украинските отношения, връзките между руската вътрешна и външна политика, геополитическите дискурси на Русия и Турция, и политиката на войните за паметта в Източна Европа.
Други статии от този автор

Посетители

113

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пендо писа Още
    Като читател искам да... преди 23 часа
  • почитател писа Още
    Така или иначе,... преди 6 дни
  • Пендо писа Още
    Златко, ти си прав.... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Да не се отплесваме,... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Аз подържам другото... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    За да разполага една... преди 1 седмица
  • свободен човек писа Още
    Златко, пропускаш... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Какво мислите за... преди 1 седмица
  • Теодора Петранова писа Още
    Добре е да пише/мисли... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодря! преди 1 седмица
  • Милка Кралева писа Още
    Провалът в личния... преди 1 седмица
  • Татяна Ангелова писа Още
    Истински... преди 1 седмица
  • Вл. Трифонов писа Още
    Добре си се... преди 1 седмица
  • Иван Вакрилов писа Още
    Мисля, че има признаци... преди 1 седмица
  • Venera Dachkova писа Още
    Връщам се за втори път... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, позадрямал... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Nineteen-twenties са... преди 1 седмица
  • Бахтияр писа Още
    Силно въздействащо... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    По книгата на Агата... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    По интернета има... преди 2 седмици
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Първо започвам,... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Прощавайте за дългата... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    горчиво, болезнено,... преди 2 седмици
  • Надя писа Още
    Беше време, когато ме... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    За евреите е писано... преди 3 седмици