1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2022 02 Exhodus Ukraine

 

Във вторник сутринта в чакалнята на железопътната гара в Пшемишл, Катерина Попко, деветнадесетгодишна украинска студентка по медицина, седи с майка си Татяна. Гарата се намира на няколко километра навътре в полската граница с Украйна и билетната зала е претъпкана с бежанци. Някои спят върху чували, други хранят бебета с шишета с мляко. Доброволци, облечени в якета с висока видимост, се опитват да свикат групи, които да тръгнат с автобуси. Полицаи се движат сред тълпата, опитвайки се да разберат как могат да помогнат или да разчистят задръстването.

Катерина и Татяна не са планирали да напускат дома си в Днипро, град на шестстотин и петдесет километра на изток, в Украйна. След анексирането на Крим от Русия през 2014 г. Татяна, производителка на мебели, е снабдила къщата си с укрепено мазе. В случай, че Русия отново нахлуе в Украйна, тя е смятала, че семейството ѝ поне ще има къде да остане на сигурно място. Но миналата седмица, когато руските войски напреднаха, един приятел я убедил, че укрепеното мазе може да не е достатъчно. Двете с Катерина решили да се качат на влак до Лвов, украински град близо до границата с Полша, а след това да се отправят към самата Полша.

Пътуването е било дълго и трудно, но жените разказват историята си без самосъжаление. Катерина, с бледо лице и момичешка плитка, дори изглежда така, сякаш изпитва някакво удоволствие от това, като често-често вади телефона си, за да покаже снимка на това или онова бедствие. В нейния разказ тълпата от хора, които са се качили на влака от Днипро за Лвов, е била толкова голяма, че всеки сантиметър от вагона бил зает, включително и от хора, които спели на навити матраци. Някои пътници дори се натъпкали в горните рафтове за багаж. Много от хората във влака нямали билети. По разписание влакът трябвало да потегли от Днипро в 14:30 ч., но тръгнал със закъснение и често спирал. Когато минавал покрай районите, в които се водели боеве – близо до столицата Киев и град Била Церква – светлините прекъсвали. Жените пристигнали в Лвов в 11 ч. на следващия ден, вече изтощени.

От Лвов Катерина и Татяна се качили на автобус, който спрял на около 5 километра от полската граница. Вече било вечер, ужасно студено. Оставащите километри трябвало да изминат пеша. В 21:00 ч., когато наближили границата, един служител им казал, че ще чакат девет чàса, докато бъдат „обработени“. Посочили им едно училище, където можели да преспят заедно с други хора, бягащи от насилието. В класните стаи доброволци предлагали пунктове за храна. В едно от семействата имало тридневно бебе. (В този момент от разказа Катерина поклаща глава със съжаление.) Никой не спал много. На следващия ден автобус ги закарал до границата, която без проблеми прекосили при Медика.

Вече в Полша, жените чакали приятели, които пристигали от Лвов с влак. Всички се надявали да пътуват заедно до Финландия, където имали роднини и приятели. Предполагали, че останалата част от пътуването ще отнеме около два дни с кола. Жените постепенно осъзнавали, че за известно време може и да не се върнат в дома си. „Мисля, че руснаците ще бомбардират всичко и няма да има къде да се върнем“, казва Татяна. Катерина вече обмисляла как да продължи обучението си във Финландия.

Нахлуването на Русия в Украйна предизвика бягството на стотици хиляди хора. Много от тях пътуват на запад, където Полша е обещала да ги приеме. Полша не винаги е била такъв приятел на бежанците. През есента тя отказа убежище на група афганистанци, бягащи от превземането на страната от талибаните, а в момента изгражда стена по границата си с Беларус, за да не допусне нови имигранти. Но щедростта ѝ пред лицето на тази криза е стопляща. Служители на много от полските правителствени агенции и службите за спешна помощ вече помагат на хората, преминаващи границата. В един от транзитните центрове за настаняване и обработка на бежанци, разположен в огромен склад за хранителни продукти, наречен сполучливо „Хала Кийовска“ – „Залата на Киев“ – видях полски войник, който галантно носеше чантите на жена на около 60 години, докато лаеше инструкции на група по-млади украинци как да го последват до автобуса.

Няколко жени, с които разговарях, разказваха истории за хора, които не са могли да убедят да напуснат Украйна. Татяна Докторова е тръгнала от Киев с двете си дъщери в тийнейджърска възраст, отделно четиричленно семейство, плюс котка на име Габриела, всички натъпкани в средно голяма кола. Тя ми разказа, че майка ѝ е останала в град Суми, близо до руската граница, където е имало сражения. Въпреки опасността, тя не могла да я убеди да избяга. По същия начин сестрата на Докторова, която живее с децата си на левия бряг на [реката Днепър в] Киев, близо до Докторова, решила да остане, дори след като експлозии разтърсили сградата ѝ. „Тя вярва в нашата армия и смята, че всичко ще бъде наред“, казва Докторова. „Тя е много силна.“

Миналата седмица двете дъщери на Докторова още ходели на училище. Сега те стоят край пътя в Полша, след изтощително четиридневно пътуване и с неясни перспективи. Носят качулки, на нослетата им има пръстени, обути са във високи обувки Nike. Често се кикотеха и свиваха рамене, когато им задавах трудни въпроси. („Те са млади“, обясни Докторова.) Но бях изненадана от това колко спокойно майка им понася драматичните промени в живота си. Семейството смята, че може да опита да живее в Германия, въпреки че не говорят езика. Притеснява ли се тя за бъдещето?

„Понякога… Не знам дали постъпвам правилно, или не“, каза Докторова. „Има моменти, в които ме обземат тревога и емоции. Все още не мога да повярвам, че това се случва.“

По границата има хиляди подобни истории: истории на преобърнати и набързо преосмислени животи. Президентът Володимир Зеленски е забранил на всички мъже на възраст между 18 и 60 години да напускат Украйна, така че повечето от бежанците са жени или деца, както и мъже, които не са украинци и са пребивавали в страната. (Много от мъжете са студенти от развиващи се страни или бежанци от други конфликти – и тяхното объркване често е болезнено за наблюдаване; един саудитски студент, с когото разговарях, изглежда беше прекарал два дни на опашка, преди да влезе в Полша). Украинските жени, които са избягали, се тревожат за онези, които са останали. Катерина Попко ми каза, че момчетата от нейния клас вече са се записали да се бият; тя ми показа снимка на един от приятелите си в униформа.

Но има и обратен поток. Групи от мъже се движат на изток, от Полша обратно към Украйна. Срещнах някои от тях в Медика, главния граничен пункт близо до Пшемишл. Наскоро Медика беше място на голям приток на бежанци, но в деня, в който я посетих, беше много по-спокойно, защото ми казаха, че сега повече хора се превозват с автобуси направо до транзитни центрове, вместо да чакат на самия контролно-пропускателен пункт.

Михайло Козловски и Андрий Царенко са широкоплещести украинци, които са работели като шофьори на камиони из Европа. И двамата са в средата на четиридесетте и имат семейства с по две деца в Украйна. Вървейки към кабината за паспорти, Царенко каза, че се връщат, „за да защитят семействата и земите си“. Планират да се присъединят към военна група и да се бият с руснаците. Козловски казва, че е прекарал тринадесет години в украинската армия. Царенко имал две години военен опит. Всеки от тях носеше по две малки чанти.

„Нямаме друг избор“, каза Козловски, преди да ми подаде ръка.

Виталий Лисецки, тридесет и осем годишен строителен работник с белег над окото и бръсната глава, дойде на граничния пункт със съпругата си, елегантна жена, облечена в дълго кожено палто. Съпругата му ще остане в Полша. Трите му деца, най-малкото от които е на две години, остават в Украйна, но скоро ще заминат. Лисецки, който е от град Уман, каза, че се връща в Украйна. Защо, попитах аз?

„Отивам да правя барбекю“, каза той сухо. Разбира се, има предвид, че ще се бие срещу руснаците. Каза, че ще се върне едва когато „свърши материалът за барбекю“.

Когато Лисецки се сбогува с мен, моят украински преводач го поздрави: „Слава на Украйна!“, на което той отговори: „Слава на героите!“ После се засмя, след което се присъедини към опашката за паспортен контрол. Сбогува се със съпругата си и никой не заплака.

 

Източник