„Либерален преглед“ – Съдържание

 

 

От редакцията: „Либерален преглед“ започва да публикува в продължения едно от добре известните и утвърдени изследвания на историческото и политическо развитие на Македонския въпрос от зараждането му през 1870-те години до края на 1940-те. Публикувана за пръв път през 1950 г., книгата си остава изключително актуална и информативна в наши дни.

 

5. Комунистите и Македония

Няколко години преди Руската революция болшевишките лидери са започнали да проявяват интерес към Балканите и Македония, отчасти защото регионът е бил любима цел на царската външна политика, но несъмнено и заради революционните му възможности. Троцки е военен кореспондент по време на Балканските войни.^[1] По същото време Ленин пише статия на тема „Социалното значение на сръбско-българските победи“. Според Ленин тези победи означават подкопаване на феодализма в Македония и създаване на една повече или по-малко свободна класа от селяни, а освен това гарантира цялото социално развитие на балканските земи.^[2]

Друг руснак, който в предреволюционната епоха се смята за експерт по македонския въпрос и който по-късно се свързва с болшевиките, е професор Николай Державин от Петроградския университет. Неговата книга Българо-сръбските отношения и македонският въпрос, излязла по време на Първата световна война, заема силно пробългарска позиция по македонския въпрос и призовава сърбите, които по това време воюват с руснаците, да променят резултатите от Балканските войни. (Всъщност книгата е преиздадена в Лайпциг под егидата на Българския царски консул). Державин твърди, че в живота на славяните настъпва нов ден и заключителните му думи са:

Нека този велик исторически момент на триумф на правото и справедливостта да прогони от живота на нашите братя от Юга онези случайни бариери, които са превърнали в непримирими врагове два братски народа, разкъсват техните добросъседски отношения и пораждат омраза. Нека героичният сръбски народ най-сетне намери необходимата морална сила – а той я има, тя живее в него – за да признае спонтанно това, което отдавна и единодушно е признато от историята, науката и националното чувство на самото македонско население, което вижда в българите свои братя по език и кръв и което се е борило рамо до рамо с тях за религия, живот и свобода. И признавайки тази истина, нека сръбският народ, с такова мъжество, каквото проявява в борбата си редом с руския народ срещу врага на славянството, да се изправи пред решението на този грандиозен славянски проблем, който се решава в този момент и за който най-добрите синове на щедрия руски народ проливат с такова себеотрицание своята скъпоценна кръв в името на свободата и щастието на всички славяни.^[3]

Формулировката на заключителния пасаж, ако не и същността, разбира се, силно напомня на някои от съветските пропаганди по време на Втората световна война. Това може би не е изненадващо: Державин е представител на един вид полуромантичен панславизъм, който, макар и да изпада в немилост след Руската революция, се възражда с пълна сила, когато Русия е въвлечена във войната през 1941 г. В този момент и самият Державин се появява отново на сцената на Всеславянските конгреси по време на войната, които се провеждат в Москва.

В първите години след руската революция болшевишките лидери, каквото и да е било отношението им към панславизма на Державин, изглежда също като него се стремят към пробългарска позиция.

Когато комунистическите партии на България, Югославия и Гърция се формират малко след края на Първата световна война, българската партия има най-солидни основи. Тя се развива през 1919 г. от „тясното“ крило на Българската социалдемократическа партия, която вече има значителен организационен опит и такива енергични и силни лидери като Васил Коларов и Георги Димитров. Може би поради тази причина, а може би и поради това, че е имала съветска подкрепа, тя винаги е заемала водеща роля сред балканските комунистически партии, особено по македонския въпрос.

От самото начало Югославската комунистическа партия е затруднена от сложността на националния проблем в Югославия, който води до организационни слабости в партията и до остри упреци от страна на Коминтерна и от самия Сталин. Гръцката комунистическа партия е най-малката от трите партии; основните ѝ крепости са в северната част на Гърция, но още от самото начало македонският проблем е воденичен камък на шията ѝ. Каквато и да е била политиката ѝ в момента, тя винаги е била подозирана в заговор за предаването на гръцка Македония на славяните.

В началото на 1920 г. Българската и Югославската комунистическа партия твърдят, че имат по 30 000 членове. Гръцката комунистическа партия, която носи името „Социалистическа работническа партия“, твърди, че има само 1300 членове.^[4] Тя има секции в няколко македонски центъра, сред които Солун, Серес, Кавала и Драма.

Всяка от трите балкански комунистически партии е организирана на териториална основа в трите балкански държави, възникнали след Първата световна война (или Балканските войни). По това време няма и следа от някаква отделна македонска комунистическа организация. През юни 1920 г. един македонец от Скопие, на име Дасан Чекич, е един от хората, подписали манифест, издаден от Централния партиен съвет на Югославската комунистическа партия. Манифестът заема доста централистична позиция по проблема с националностите; тогавашната позиция на партията е, че външният свят преувеличава националните различия в Югославия; в действителност единствената борба е между пролетариата и буржоазията.^[5]

На този ранен етап комунистическите партии като цяло се придържат към такива безобидни лозунги като „Балканите за балканските народи“, без да се задълбочават в конкретни проблеми. Българите обаче проявяват енергичен интерес към насърчаване на балканската солидарност. През януари 1920 г. по българска инициатива българските, югославските и гръцките комунистически партии изпращат делегати в София, за да създадат „Балканска комунистическа федерация“. През двадесетте години под българско ръководство тази група придобива определен авторитет в комунистическия свят: решенията, вземани на периодичните ѝ срещи (обикновено в София), понякога са официално одобрявани и подкрепяни от Коминтерна.

Изглежда, че в онези ранни години Коминтернът е имал малко мъгляви представи за македонския въпрос. В началото на 1920 г. Зиновиев, в качеството си на председател на Изпълнителния комитет на Коминтерна, изпраща поздравително послание до комунистическите партии на България, Румъния, Сърбия и Турция, което е доста объркан документ. То е изпратено в рамките на подготовката на Втория конгрес на Третия интернационал и се опитва със съмнителен успех да направи най-доброто или най-лошото от всички възможности. Зиновиев казва:

Докато Върховният съвет в Париж е предоставил на сръбската военна клика, на румънската класа на едрите земевладелци и на корумпираната румънска бюрокрация милиони чужденци – българи, албанци, германци, украинци и руснаци – за да ги погълнат, той е дал на петте велики сили правото, ако е необходимо, да използват националните малцинства като средство за оказване на натиск върху Сърбия, Румъния и Гърция с цел получаване на всякакъв вид икономически и политически предимства…

Капиталистите от Франция и Англия няма да могат да помогнат на балканските страни. Напротив, в бъдеще те ще експлоатират тези страни още по-пълноценно като източници на суровини и като пазари за ненужни стоки..

Новите национални разделения, възникнали след разгрома на Австро-Унгария и разпадането на България и Турция, изострят проблема с националностите до степен, по-голяма дори от тази преди войната. Много повече елементи от чужда националност са попаднали под властта на победителите. А политиката на национално потисничество, на ненаситен милитаризъм, поражда още по-мощен стремеж към свобода. И борбата за свобода придобива още по-широк обхват.

Срещу властта на сръбската бюрократична и земевладелска олигархия се надигат македонските българи, албанците, черногорците, хърватите и босненците… Срещу управлението на гръцката търговска, спекулантска и печалбарска буржоазия се борят албанците от Епир, както и турските и българските селяни от Тракия.

Нов период на ожесточена националистическа агитация, национална омраза и национално-буржоазни войни заплашва балканските и дунавските народи. Само пролетариатът може да предотврати нова катастрофа чрез своята победа… Само победата на пролетарската диктатура може да обедини всички народни маси във Федерация на социалистическите балкански (или балкански и дунавски) съветски републики и да ги спаси както от земевладелско-капиталистическата експлоатация от собствената и от чуждата буржоазия, така и от колониалното робство и националните спорове. Съществуващите обстоятелства призовават Комунистическата партия да играе на Балканския полуостров дори по-голяма роля, отколкото в капиталистическите страни, където няма проблеми с националностите…

В настоящата фаза на подготовка за социалистическата революция балканските комунистически партии трябва, успоредно с работата си в собствените си страни, да обърнат най-голямо внимание на твърдото обединение и координация на дейностите на отделните балкански партии. Победата е невъзможна без най-тясното взаимно обединение на всички балкански партии.^[6]

Посланието на Зиновиев създава идеологическата рамка за комунистическото решение на македонския въпрос в началото на 20-те години. В него обаче все още не се прави опит за дефиниране на въпроса. Интересен е фактът, че Зиновиев говори конкретно за „македонските българи“ в Югославия и че, може би случайно, пропуска да спомене „македонските българи“ в Гърция. Не е ясно дали тази неяснота се дължи на незнание или на замисъл; достатъчно ясно е обаче, че Коминтернът бързо забелязва революционните възможности на различните проблеми на националностите и малцинствата на Балканите и се надява да ги използва, за да подкопае новите „буржоазни“ балкански правителства и да отслаби позициите на западните сили в балканските дела.

Вниманието на Коминтерна към македонския въпрос като такъв е привлечено от притока на гръцки бежанци в гръцка Македония и Тракия по време и след Гръцко-турската война. Четвъртият конгрес на Коминтерна през 1922 г. решава да проведе кампания срещу движението на бежанците. Според него бежанците трябва да бъдат убедени, че са жертви на гръцкия империализъм, а заселването им в Македония и Тракия трябва да се разглежда като капиталистически опит за унищожаване на етноложкия характер на двете области.

Този въпрос е повдигнат отново на срещата на Балканската комунистическа федерация, проведена през 1924 г.^[7] На него се препоръчва на Гръцката комунистическа партия да се бори „най-ожесточено“ срещу опита за елинизация на новите територии чрез изселване на турци и българи. От гърците се иска да агитират за анулиране на гръцко-турската конвенция за размяна на населението, както и за неизпълнение на гръцко-българската конвенция. (По последния въпрос комунистическата директива съвпада с директивата на ВМРО). На Гръцката комунистическа партия е казано, че нейният лозунг трябва да бъде самоопределението на малцинствата.

Централният комитет на Гръцката комунистическа партия повдига възражения срещу тази директива и вероятно е упрекнат от Коминтерна. На Петия конгрес на Коминтерна през 1924 г. гръцкият делегат Максимос заявява, че партията му е против гръцко-турската размяна на население, но добавя: „факт е, че в Македония има 700 000 гръцки бежанци“.

Въпросът за македонската автономия, като такъв, изглежда, за първи път е повдигнат официално в комунистическия свят на конференцията на Балканската комунистическа федерация през 1922 г. Българинът Васил Коларов председателства конференцията и призовава за обсъждане на въпроса. Представителят на Гръцката комунистическа партия обаче иска обсъждането да бъде отложено, докато не се консултира с Централния комитет на Гръцката комунистическа партия.

През следващата 1923 г. вътрешните сътресения в България временно оставят македонската автономия на заден план, въпреки че имат своите македонски последици. През юни настъпва свалянето на Стамболийски и земеделския режим от Офицерската лига, Цанков и ВМРО; Българската комунистическа партия остава неутрална и не успява да подкрепи земеделците. За този провал тя е остро критикувана от Москва след събитието; унгарският комунист в изгнание Матяш Ракоши пише язвителна статия, в която посочва грешките на българската партия.^[8]

Коминтернът е сериозно обезпокоен и от ролята на македонците в юнския преврат. Разширеният изпълнителен комитет на Коминтерна заявява в специален манифест за България^[9]:

Селяни от Македония! Революционери от Македония! Вие позволихте на българската контрареволюция да ви използва за държавен преврат, въпреки че вашите интереси, както показва миналото ви, са най-тясно свързани с интересите на трудещите се, с интересите на революцията на Балканите и в целия свят. Правителството на Стамболийски предаде Македония на сръбската буржоазия, за да получи нейната подкрепа. То ви преследваше по кървав начин. Но нито за миг не вярвайте, че контрареволюционното движение ще успее да освободи македонския народ… Само едно работническо и селско правителство в България. … ще проправи пътя за създаването на Балканска федерация на работническите и селски правителства, която единствена може да доведе до вашето освобождение… В името на собствената си национална свобода вие трябва да се обедините с българските работници и селяни.

Това изглежда е първата, все още донякъде неточна, формулировка на възгледите на Коминтерна по македонския проблем. Призивът към македонците да се обединят с българските комунисти (без да се споменават югославските или гръцките комунисти) може би издава фундаментална пробългарска пристрастност; по-вероятно е обаче той да произтича от убеждението на Коминтерна, че България, единствена от балканските страни, е узряла за революция. Вероятно вече са съществували планове за септемврийско комунистическо въстание в България и Коминтернът се е надявал да привлече македонска подкрепа за него.

Изглежда, че Коминтернът е имал известни основания за тази надежда. Според един от източниците^[10] преговорите са започнали още през пролетта на 1923 г. между представителите на Александров, лидера на ВМРО, и Васил Коларов и други български комунисти. Алеко, местният ръководител на ВМРО в окръга в Петрич, е предпочитал сътрудничество с комунистите. Преговорите са прекъснати от свалянето на Стамболийски през юни, но са възобновени през юли 1923 г. А според същия разказ Александров вероятно е изпратил Димитър Влахов в Москва през август.^[11]

Но тези преговори – ако приемем, че са се състояли – трябва да са били неуспешни. Групите на ВМРО помагат на Цанков и Вълков да потушат Септемврийското въстание и са осъдени за това в комунистическата преса. Българските комунисти в изгнание започват яростна пропагандна кампания, продължила много месеци, срещу режима на Цанков. Но опитът на Коминтерна да се вбие клин между Цанков и ВМРО продължава.

През март 1924 г. на своя шести конгрес Балканската комунистическа федерация излиза с подробна македонска програма. В нея се говори ласкаво за старата ВМРО и се призовава за създаване на Република Македония в рамките на „доброволен съюз на независимите балкански републики“. Някои пасажи от този дълъг документ^[12] заслужават да бъдат цитирани изцяло:

Притежаването на Македония, поради географското положение на страната, осигурява господство над целия Балкански полуостров. Ето защо страната винаги е предизвиквала любопитството на заинтересованите империалистически държави, както и на съседните балкански държави. Разнообразният етнографски състав на нейното население винаги е служил като претекст за намесата на чужденци. Всички националности, които преобладават в съседните държави, са представени в Македония, но в такива пропорции, че нито една от тях не постига абсолютно мнозинство. Следователно господството на някоя от балканските държави над Македония означава национално потисничество на мнозинството от македонското население и разпалва национални борби, които се използват от другите заинтересовани държави за техните завоевателни планове… Сръбската и гръцката хегемония над тази страна, която беше поделена между тях след Балканската война, означава национално потисничество за мнозинството от населението…

В продължение на години македонското население води героична и ожесточена борба за национална свобода. Съперничествата, разпалвани от буржоазията на съседните държави, както и омразата между различните македонски националности, често са водили до взаимно унищожителни войни … но никога не са били в състояние да заличат убеждението на македонските роби [sic], че само автономна и обединена Македония може да осигури право и свобода на всички свои националности.

Македонската революционна организация, истинският организатор и водач на революционната борба на македонските роби, независимо от тяхната националност, работи за укрепване на това убеждение…

Обединена и автономна Македония сега е лозунгът на македонците във всички краища на тяхното Отечество, което е покрито с руини. Под този лозунг те организират и водят борбата.

Измамената българска буржоазия, която е получила само най-малкия дял от плячката на Македония, се опитва отново да се възползва от македонското революционно движение и да го постави под свой контрол. Но въпреки всички усилия на нейните агенти сред македонските революционни организации, тя не успява да спечели симпатиите на трудещите се маси от македонските региони и да ги накара да се отклонят от „независимата борба“. Македонският народ е бил подложен на толкова тежки изпитания в миналото, че вече няма никакво желание да се подчинява на влиянието на своите близки или далечни „приятели“ и „покровители“…

Част от македонските емигранти са използвани от българското контрареволюционно движение за потушаване на бунта на българските работници и селяни. Поведението на измамените македонци, които под маската на македонски революционери се превръщат в наемници на българската буржоазия и палачи на българския трудов народ, е целенасочена атака срещу самата кауза на македонското освобождение. Македонските работници трябва категорично да осъдят тази атака…

Буржоазията на балканските страни не познава друг метод за решаване на македонските и тракийските проблеми освен грабеж, терор, изселване и насилствена денационализация. Това беше методът на българските националисти, докато те бяха господари в Македония и Тракия. Сръбската и гръцката буржоазия следват абсолютно същия път. Сръбската буржоазия поддържа в Македония жесток терористичен режим, унищожава или принуждава към изгнание съзнателната част от българското, турското и албанското население и го замества с преселници от други части на Югославия; тя потиска всички несръбски националности, затваря църквите и училищата им, забранява печата им и потиска езиците им. Всеки бунт, всеки протест на народите, доведени до отчаяние, е последван от кървави репресии от страна на сръбското правителство. Същата картина наблюдаваме и в другата част на Македония и Тракия, която е под гръцко господство…

Комунистите изобщо не отблъскват националните македонски и тракийски организации, които обединяват около себе си работещото население в името на неговите национални и културни интереси. Напротив, те поддържат най-тесни връзки с тях, полагат усилия в тяхното ръководство и дейност, за да осигурят на трудещите се маси преобладаващо положение, чрез което енергично да се противопоставят на едрите земеделски буржоазни и авантюристични елементи, които биха използвали организациите за обслужване на своите класови интереси и които винаги са готови да предадат интересите на големите трудещи се маси. Тактиката на единния фронт с тези организации и дори на участието на комунистите в тях ще улесни тази задача на комунистическите партии…

Като издигат идеала за работническо-селско правителство, комунистическите партии и Комунистическата федерация на Балканите декларират, че Федеративната република на Балканите ще осигури мир, независимост и свобода на развитие на всички народи на полуострова, че тя ще бъде доброволен съюз на независими балкански републики, включително републиките Македония и Тракия.

От този документ могат да се направят редица заключения. Очевидно е, че той е изготвен от човек, който има добри познания за ранната история на ВМРО и на настоящите ѝ противоположни тенденции. Той има за цел да се възползва от различията във ВМРО и да спечели антисупремистките елементи, включително федералистите, както и да окаже натиск отдолу върху ръководството на ВМРО, за да го принуди да се хвърли в обятията на комунистите. Това показва, че комунистите смятат, че няма да имат голям успех, ако се опитат да създадат македонска комунистическа организация, и че по тази причина се стремят да внедрят комунисти на ключови постове в съществуващите македонски революционни организации – както във ВМРО, така и сред федералистите. По същата причина планът им е да използват известната по-късно стратегия на „обединения фронт“ или „народния фронт“.

По въпроси от по-широко естрество документът показва известна пробългарска тенденция, макар и по-скоро отрицателна, отколкото положителна. Но за да се избегнат сериозни проблеми между българската, югославската и гръцката комунистическа партия, а вероятно и по идеологически причини, документът се обявява за македонска автономия – лозунг, който се вписва и в антисупремистката тенденция във ВМРО. В него умело се заобикаля въпросът дали отделна славянска македонска нация съществува или не, макар че е важно, че в него „сръбската буржоазия“ е обвинена в потискане на „българското“, а не на „македонското“ население. В обобщение, изглежда справедливо да се заключи, че документът е изготвен от български или българо-македонски комунист, вероятно без предварителна консултация с югославяните или гърците.

Във всеки случай нито югославяните, нито гърците го приемат с ентусиазъм; Гръцката комунистическа партия дори отказва да публикува документа и изпраща „мотивиран протест“ срещу издаването му от Изпълнителния комитет на Балканската комунистическа федерация.

Все пак документът постига известен първоначален успех в основната си цел – да спечели на своя страна ВМРО. Преговорите във Виена през пролетта на 1924 г. водят до споразумение с тримата лидери на ВМРО – Александров, Протогеров и прокомуниста Чаулев. Те, или поне някои от тях, подписват декларацията „Нова ориентация на македонското революционно движение“ от 6 май 1924 г., която предизвиква толкова много проблеми. И този документ има много явни прилики с резолюцията на Балканската комунистическа федерация, цитирана по-горе.

Декларацията, за която се твърди, че е издадена от Централния комитет на ВМРО, е под формата на „манифест към македонския народ, към македонското население, организирано в революцията, към македонските революционери“.^[13] В манифеста се казва:

Македония, в естествените си географски граници между Места, Шар планина, Рила, Родопската верига, Дрин, Охридското езеро, планината Грамос, Бистрица и Егейско море, с площ от около 65 000 кв. км, напоявана от реките Места, Струма, Вардар, Дрин и Бистрица; надарена с най-разнообразни природни богатства и благоприятен климат; със своето етнически разнообразно население, наброяващо до 2 302 000 души; със стратегическо и икономическо положение в средата на Балканите, между басейна на река Дунав, Егейско и Адриатическо море, има всички права и условия, необходими за независимо политическо съществуване, като образува независима и самоуправляваща се държава…

В продължение на тридесет години Вътрешната македонска революционна организация води енергична революционна борба за свободата на Македония. Тази борба, зависеща, от една страна, от факторите на международната и балканската политика, а от друга – от преобладаващия в Организацията четнически елемент, се е сблъсквала с различни тактически проблеми и е използвала разнообразни методи.

В манифеста се разказва за неуспеха на опитите на ВМРО да се позове на намесата първо на великите сили, а след това и на балканските държави, за да осигури освобождението на Македония. В него се казва още:

Докато тези държави се управляват от правителства, които подкрепят завоевателната и империалистическа политика на договорите, или с други думи, докато тези държави не се ръководят от правителства, които основават своята вътрешна и външна политика на правото на самоопределение на народите, македонският народ не може да очаква от тях помощ за своето освобождение.

Дълбоко осъзнавайки този исторически факт, ВМРО стига до твърдото и решително заключение, че в революционната си борба за свободата на Македония може да разчита единствено на крайно прогресивните и революционни движения в Европа, които се борят срещу империалистическата политика на своите правителства, срещу съществуващите мирни договори, за правото на самоопределение на своя народ и на другите народи.

Ето защо ВМРО заявява, че в интерес на македонската свобода ще окаже цялата си подкрепа на всички онези на Балканите, които се борят срещу европейската политика на завоевание и империализъм, провеждана открито или с посредничеството на балканските правителства…

Нито едно от балканските правителства не мисли за освобождение и обединение на разделените части на Македония; нито едно от тях не мисли и не действа в полза на правото на македонския народ на самостоятелно разпореждане в независима политическа единица… Поради тези причини ВМРО се оказва принудена да заяви, че политиката на всички настоящи балкански правителства е враждебна към политическото независимо съществуване на Македония. Организацията ще се бори енергично, с всички позволени от революцията методи, срещу завоевателната политика на тези правителства спрямо Македония и македонския народ.

За да се избегнат всякакви неясноти и недоразумения, ВМРО заявява също, че не може да не се интересува от външната и вътрешната политика на балканските държави, особено на Сърбия, Гърция и България, които владеят значителни части от македонската територия и народ.

Що се отнася до Гърция, ВМРО ще се бори срещу всяко усилие за възстановяване на монархията. … и срещу всяко правителство, което подкрепя настоящото разделение на Македония, денационализира населението на гръцка Македония и насилствено променя етнографския характер на областта, като изселва местното население, за да го замени с преселници от Мала Азия и Тракия.

Що се отнася до Югославия, ВМРО ще се бори решително срещу всички белградски правителства, без разлика на партии, които подкрепят настоящата сръбска политика на произволен централизъм, денационализация и потисничество не само на македонския народ, но и на народите на Хърватия, Босна и Херцеговина, Черна гора, Косово, Войводина, Словения и Далмация… ВМРО заявява, че във вътрешните национални борби на Югославия ще застане решително на страната на всички потиснати народи, които се борят срещу белградските правителства за демократична децентрализация и за федерална реорганизация на Югославия.

Що се отнася до България, ВМРО заявява, че въпреки всички жертви, които българският народ е направил и е готов да направи за независимостта на Македония, сегашното българско правителство на Цанков следва, в разрез с интересите на собствения си народ, една открито антимакедонска и антибългарска политика, както и открито сърбофилска политика, която не само увековечава разделението на Македония, но и подготвя нови териториални промени за сметка на Македония. Организацията предупреждава народите на Македония, Югославия, България, Гърция и Тракия, че белградското правителство, опирайки се на споразуменията с някои европейски държави за подялба на Хърватия, Албания и Гърция, се готви да разшири завоевателната си политика към Скутари и Солун, подтиквайки софийското правителство към Кавала и заплашвайки го в случай на съпротива с окупация на българските области Перник и Кюстендил.

Изглежда, че правителството на Цанков е било подмамено от тези империалистически планове, нашепвани от сирените на Белград. То се стреми да унищожи ВМРО и македонското революционно движение, които са най-сериозните пречки за осъществяването на престъпните му намерения…

ВМРО обявява, че политиката на правителството на Цанков е враждебна към македонския и българския народ, и призовава всички македонци и българи да започнат енергична борба срещу това Правителство. Те трябва да подкрепят само едно българско правителство, което, опирайки се на трудещите се маси от града и селото, няма да има нужда да използва терор… и което ще може да даде на народа средства за борба с политиката на завладяване на съседните държави, без да се страхува, че тези средства ще се обърнат срещу него. Само в създаването на такова българско правителство ВМРО вижда необходимата гаранция както за бъдещото развитие на революционната борба, така и за политическата независимост на балканските народи…

ВМРО заявява, че се бори и ще се бори с всички средства, позволени от революцията:

(1) За освобождението и обединението на отделените части на Македония в напълно автономна и независима политическа единица, в рамките на нейните естествени географски и етнически граници:

(2) За демократизиране на държавите, граничещи с Македония, и за тяхното обединение в Балканска федерация, която единствена може да гарантира политическото съществуване на независима Македония и независимостта на другите балкански народи…

Нова балканска и европейска война или международна революционна гражданска война за освобождението и правото на свободно самоопределение на народите е неизбежна… ВМРО обръща внимание на всички македонски и балкански революционери, че в бързо наближаващата борба Балканите могат да изиграят още по-голяма и по-решаваща роля, ако революционните усилия на всички потиснати балкански народи се обединят и съюзяват под знамето на македонската свобода и независимост, под знамето на собствената им свобода и независимост и накрая – под знамето на Балканската федерация…

В желанието си да даде доказателство, че насочва дейността си по този път, ВМРО тържествено заявява, че спира всички действия, всички изпълнителни мерки и всички заповеди срещу отделените македонски бойци, групи, организации и течения, при условие че те искрено се основават на истинската революционна борба в духа на настоящия манифест и че протягат ръце за водене на обща борба под знамето на свободна и независима Македония, под знамето на Балканската федерация…

Този манифест е в ясно съответствие с резолюцията на Балканската комунистическа федерация от март предишната година и може би е бил изготвен от комунист. Като такъв той представлява триумф на комунистическия опит за създаване на „единен фронт“ с македонските революционни организации. В разгара на този триумф Коминтернът, който се събра в началото на лятото (март-юни) на 1924 г., одобрява и хвали резолюцията на Балканската комунистическа федерация.

Именно в този смисъл Петият конгрес на Коминтерна приема своята резолюция за Македония и Тракия, която гласи:

1. В продължение на много десетилетия македонският и тракийският въпрос бяха причина за безкрайни кървави конфликти между Турция, България, Гърция и Югославия и инструмент на империалистическата политика на Балканите. Последната империалистическа война от 1914-18 г. на Балканите, донесла със себе си икономическа разруха, политическо-национално поробване и ново разделение на Македония и Тракия между Югославия, Турция, Гърция и България, направи националния въпрос на Балканите много по-остър и задълбочи националните разногласия и омрази. Подялбата на Македония между Югославия, Гърция и България задълбочи желанието на македонския народ за обединение във всички части на разкъсаната му родина и за създаване на единна независима Македония. Същото желание за обединена и независима Тракия обединява и тракийския народ, разделен на три части между Гърция, Турция и България.

2. Тази ситуация превръща македонския и тракийския въпрос в единен и основен революционно-национален възел, чието разплитане може и трябва да бъде насочено от Балканската федерация на комунистическите партии към канала на пролетарското революционно развитие на Балканите. Конгресът отбелязва със задоволство, че Шестата конференция на Балканската федерация на комунистическите партии като цяло е дала правилен отговор на този най-важен въпрос.

3. Конгресът счита, че лозунгите, формулирани от Шестата конференция на Балканската комунистическа федерация – „Обединена независима Македония“ и „Обединена независима Тракия“ – са напълно правилни и истински революционни. Лозунгът за автономия на отделните части на Македония и Тракия в рамките на границите на една или друга буржоазна държава, изкуствено създадена със Севърския и други договори, трябва да бъде отхвърлен като опортюнистичен и насърчаващ споразумение между богатите слоеве на македонското и тракийското население и управляващите класи на съответните държави, както и по-нататъшното социално и национално заробване на македонската и тракийската беднота.

4. Конгресът същевременно подчертава, че революционната борба на македонския и тракийския народ за национална и социална еманципация може да бъде успешна само ако се води съвместно с революционните работници и селяни от всяка отделна балканска страна.

5. Комунистическите партии и Балканската федерация трябва максимално да подкрепят национално-революционното движение на потиснатите националности в Македония и Тракия за създаване на независими републики.

6. На Балканската комунистическа федерация се възлага обединяването на ръководството на дейността на комунистическите партии от отделните балкански страни по отношение на националните въпроси и по-специално на македонския и тракийския въпрос.^[14]

Тази резолюция на Коминтерна не само одобрява общото решение на Балканската комунистическа федерация по македонския проблем – и по този начин косвено – манифеста на ВМРО, но и в точка 5 одобрява стратегията на Балканската комунистическа федерация за „единен фронт“ с „национално-революционното движение“, което може да означава само ВМРО.

В същото време Коминтернът намира за необходимо да порицае Югославската и Гръцката комунистическа партия за тяхната непокорност при приемането на висшето решение по въпроса за националностите. Резолюцията на Коминтерна за Югославия, въпреки че в нея не се споменава конкретно Македония и може би е била по-загрижена за хърватския въпрос, очевидно има отношение към македонския въпрос. В резолюцията на Петия пленум се казва:

Комунистическата партия на Югославия трябва да води решителна и последователна борба за правото на потиснатите националности на самоопределение до политическо отделяне. Това на първо място означава, че комунистите трябва да се борят усилено във всички области срещу потисничеството на тези националности от страна на сръбските господари… Комунистическата партия може и трябва да подкрепя различните потиснати народи в исканията им за собствено местно самоуправление, собствени училища и независими съдилища, автономия на областната администрация и т.н. В същото време партията трябва неизменно да подчертава, че това са половинчати мерки, и да се опитва да разширява всяко отделно искане. Основният лозунг трябва да бъде искането за създаване на Балканска федерация на работническо-селските републики…

Задачата на Югославската комунистическа партия е да води независима пролетарска политика по националния въпрос и да го прави с такава енергия, че да привлече югославските селски маси да станат съюзници на пролетарската революция… Мнението на Милиокович, че Комунистическата партия трябва да се бори еднакво силно срещу всеки национализъм, е не само опортюнистично, но и обективно играе в полза на великосръбската буржоазна националистическа политика. В своята борба комунистите винаги трябва да имат предвид разликата между потискащи и потискани националности…^[15]

В дълга реч пред Коминтерна по националния въпрос на 30 юни 1924 г. Мануилски директно упреква югославяните и гърците за отношението им към македонския въпрос. Той казва:

Многото грешки, допуснати от различните секции на Коминтерна във връзка с този въпрос, се дължат на факта, че много от нашите другари все още не са се отървали от социалдемократическата идеология. Може да се каже, че тези грешки са четири основни вида, като всички те са оцелели от отношението на някои югославски другари, особено на другарите Маркович и Милиокович, които сега са в затвора… Той [другарят Милиокович] твърди, че в Югославия няма нации, а само езикови различия. В своята брошура „Националният въпрос в светлината на марксизма“ и в редица статии, публикувани в органа на Югославската комунистическа партия „Радник“, другарят Маркович издига като практически лозунг на комунистическата партия борбата за преразглеждане на конституцията, т.е. поставя целия въпрос за националното самоопределение на конституционна основа.

Много характерно е отношението на другаря Маркович към македонския въпрос. Знаете, че Македония в момента, след разделянето ѝ между сърби, гърци и българи, играе същата роля на Балканите, каквато играят Балканите в Европа. Около Македония се води ожесточена борба и особено около въпроса за излаз на Егейско море и борбата за пристанището Солун между малките разбойници на Балканите.

В същото време в Македония има силно национално движение за възстановяване на независима държава. Какво е отношението на другаря Маркович към това национално движение? В свои статии той изразява мнение, че македонският въпрос в никакъв случай не е балкански, а европейски проблем, който следователно не може да бъде окончателно решен, преди да бъде постигната победа на европейския пролетариат над буржоазията. Ако въпросът се постави по този начин, какъв ще бъде резултатът? Само пасивно отношение на Комунистическата партия към един от най-наболелите въпроси, които вълнуват различните балкански националности в момента. Внимателното проучване на ситуацията ще ви покаже, че произходът на този вид възгледи трябва да се търси във Втория интернационал. Маркович се придържа към мнението, че пролетариатът трябва да приеме буржоазната държава такава, каквато е създадена в резултат на поредица от войни и нарушения…

Подобни грешки допускат и гръцките ни другари във връзка с македонския въпрос. Преди няколко месеца, когато изглеждаше, че въоръженият конфликт на Балканите е неизбежен, Изпълнителният комитет на Балканската федерация издаде манифест, в който призова пролетариата на балканските страни да се застъпи за независимостта на Македония. Гръцката комунистическа партия не само че не публикува този манифест, но дори изпрати аргументиран протест срещу издаването на такъв документ от Изпълнителния комитет на Балканската федерация…

Знам, че в комисията по националния въпрос, която ще бъде сформирана на този Пети конгрес, ще успеем да намерим онези практически решения, които ще стимулират националните движения в различните страни и ще им придадат революционен характер. Времето на декларациите от общ характер е отминало; сега имаме период на творческа революционна работа в колониите и сред националните малцинства. Ако изпълним тези задачи, ще сме създали половината от шансовете за успех на международната революция, на която сме се посветили и която се пази за работниците по света от Комунистическия интернационал.^[16]

Така Българската комунистическа партия е единствената от трите балкански комунистически партии, пряко заинтересовани от Македония, която избягва недоволството на Коминтерна. Трудно е да не се заключи от това, че резолюцията на Балканската комунистическа федерация от март 1924 г. всъщност е вдъхновена от България и че Българската комунистическа партия не е успяла да осигури приемането ѝ от важни елементи в югославската и гръцката партии. При прокарването на своето македонско решение Българската комунистическа партия може би е имала два мотива. Първо, тя може да е искала да си осигури ВМРО като съюзник за целите на собствената си вътрешнополитическа дейност в България или поне да неутрализира един от най-опасните си политически противници. Второ, може и да е била заразена, може би несъзнателно, от българската националистическа позиция по македонския въпрос.

Мотивите на Коминтерна да подкрепи почти сигурно българската гледна точка срещу югославската и гръцката партия също могат да бъдат само предполагани. Ясно е обаче, че българското решение на македонския проблем се вписва добре в цялостната политика на Коминтерна по националния въпрос по това време. Възможно е Коминтернът да е бил повлиян и от убеждението, което очевидно е оцеляло и след провала на въстанието от септември 1923 г., че Българската комунистическа партия е най-ефективната и най-революционната от трите балкански комунистически партии.

Въпреки това Югославската и Гръцката комунистическа партия не преглъщат лесно решението на Коминтерна по македонския въпрос. Гръцкият представител Максимос отговаря на Мануилски на 1 юли 1924 г. Той заявява:

Позицията на Гръцката партия по македонския въпрос не е такава, каквато Мануилски твърди, че е. Всяко национално малцинство намира защитник в наше лице, тъй като борбата на националните малцинства е същевременно и борба срещу господстващата класа. В България комунистите, под ръководството на Благоев, защитаваха правата на гръцките малцинства… За нас македонският въпрос съществува, докато работниците и селяните не станат свои собствени господари. Вярно е, че изпратихме писмо до Балканската федерация, в което протестирахме срещу това, че при издигането на лозунга за македонска автономия тя не е взела под внимание условията на прилагането му в Гърция. След Лозанския договор всички турски жители на Македония бяха принудени да я напуснат, а гръцката буржоазия настани на тяхно място 700 000 бежанци. Гръцката комунистическа партия се противопостави и ще продължи да се противопоставя на това нарушение на Лозанския договор. Ще се радваме, ако турските другари също направят това. Но си остава фактът, че в Македония има 700 000 гръцки бежанци. Ето защо работниците и селяните в Гърция не са готови да приемат лозунга за автономия на Македония.^[17]

Подсилена от подкрепата на Коминтерна, Балканската федерация, или може би трябва да се каже българските ѝ организатори, утвърждава авторитета си на седмата си конференция, която се провежда съвсем скоро след това в Москва (вероятно през юли 1924 г.). Георги Димитров, който докладва за нейната работа, казва:

Конференцията заяви, че положението на Балканите е не само революционно, но и че революционната криза достига най-острата си фаза; че България е непосредствено пред нова гражданска война; … че борбата в Хърватия, Славония, Босна и Македония, и особено борбата на хърватските селски маси срещу хегемонията на сръбската буржоазия и срещу сръбския милитаризъм, се развива в посока на въоръжено въстание; че националното движение на македонския народ отново се възражда и приема формата на въоръжена борба…

Конференцията обеща на комунистическите партии на Балканите да координират действията и борбата си, да оказват най-пълна подкрепа на националните революционни движения и да ги откъснат окончателно от влиянието на зависимостта от буржоазията и империалистите, както и да ги обединят в общата борба на трудещите се маси срещу капитализма и империализма за господство на работниците и селяните, като в същото време трябва да възпрепятстват по всякакъв начин всяка контрареволюционна намеса срещу евентуални въоръжени въстания в България, Хърватия, Македония и навсякъде другаде на Балканите…

Балканската комунистическа конференция обсъди много задълбочено и вътрешното положение, и дейността на отделните комунистически партии в балканските страни. Тя осъди по най-решителен начин десните и ликвидаторските отклонения на много лидери и групи в тези партии и особено опортюнистичната позиция на другарите Сима Маркович и Й. Миланович в Югославската комунистическа партия по отношение на националния въпрос, който те разглеждат само като обикновен конституционен въпрос. Конференцията осъди опита на другарите, които са подали оставка от Комунистическата партия на Гърция, да създадат друга комунистическа партия и отправи призив към всички искрени революционни елементи в Гърция да се включат в редиците на Комунистическата партия на Гърция.

Конференцията прие редица решения относно организационното и политическото укрепване на комунистическите партии от балканските страни, както и относно практическото изпълнение на решенията на Петия световен конгрес на Коминтерна на Балканите.^[18]

Затова Балканската комунистическа федерация не само потвърждава политиката си на опити за спечелване на ВМРО, но и повтаря с много по-силни думи строгите изисквания на Коминтерна към Югославската и Гръцката комунистическа партия. И все пак в рамките на няколко дни след седмата конференция Александров и Протогеров се отказват от подписите си под Виенския манифест, публикуван на 15 юли, и цялата структура на опита за сътрудничество с ВМРО се срива до основи.

Това, разбира се, е много сериозен удар върху македонската политика на Балканската комунистическа федерация и Коминтерна, които са принудени да се върнат към отбрана. Ръководството на ВМРО е загубено за комунистите, така че единственото, което им остава, е да се опитат да вбият клин между ръководството на ВМРО и „македонските маси“, както и между правителството на Цанков и „масите“.

Още през август 1924 г. Централният комитет на Българската комунистическа партия излиза с декларация, в която атакува Цанков по македонския въпрос, както и по други въпроси. В нея се казва, че Цанков „продължава старата националистическа и завоевателна политика на българската буржоазия срещу Македония и Тракия и по този начин вкарва народа в нови и кървави конфликти със съседните държави и по-специално с Югославия, Гърция и Турция“. Тук тя все още не атакува директно лидерите на ВМРО.^[19]

Но на 30 август Александров е убит, а убийството му е сигнал за убийства на редица македонски комунисти и федералисти, първоначално в България, а по-късно и в чужбина. Сред тях са Алеко, местният началник на отдела на МВРО в Петрич, който е одобрил Виенския манифест, както и комунистът Хаджидимов. По този начин комунистите са принудени да започнат открита кампания срещу ръководителите на ВМРО, които са ухажвали само четири месеца по-рано.

В началото на октомври 1924 г. един комунистически автор атакува „коварната политика“ на Александров и Протогеров. Недоволството от тяхното ръководство, казва той, ги е принудило да възприемат нова политика и да подпишат Виенския манифест; но Цанков на свой ред ги е принудил да се откажат от него. Правителството на Цанков провокира конфликти в македонското движение, а българската буржоазия винаги е експлоатирала движението, както например чрез Александров и Протогеров. Авторът не заема ясна позиция по отношение на убийството на Александров, но изразява съжаление за съдбата на Алеко и Хаджидимов.^[20]

Освен това комунистите се стараят да се изчистят от всякаква възможна връзка с дейността на ВМРО. В изявление, публикувано от Коларов и Димитров от Москва през март 1925 г., се казва, че Българската комунистическа партия не носи отговорност за набезите, извършени от въоръжени банди на югославската граница.^[21] Те продължават да атакуват ръководството на ВМРО и Цанков за повтарящите се убийства: в Москва Димитров обвинява Протогеров, че служи на правителството на Цанков при изпълнението на смъртни присъди над македонци в чужбина, например над Петър Чаулев^[22]; един комунистически автор обвинява Цанков в съучастие както в убийството на Чаулев, така и в онова на Паница във Виена.^[23]

Неуспехът на опита на комунистите да завладеят ВМРО не освобождава Гръцката комунистическа партия от неудобната дилема, в която е поставена от македонското ръководство на Коминтерна и Балканската комунистическа федерация. Той не освобождава и Югославската комунистическа партия от по-нататъшни упреци на Коминтерна и Балканската комунистическа федерация по отношение на нейната политика по отношение на националностите.

Ръководителите на гръцката партия приемат решението за македонската автономия, подкрепят го в своята преса и рискуват живота на своите членове в името на автономията. В една по-късна рецензия на „Петнадесет години Комунистическа партия на Гърция“ за този период се казва: „В резултат на борбата, водена от партията за правото на самоопределение на македонското и тракийското малцинство до отделянето им от Гърция, стотици членове на партията бяха хвърлени в затвора и изгнание или наказателно преследване.“^[24] Но тази политика е прокарана само с цената на разцепление на партията.

Пулиопулос, който през 1922 г. става секретар на Централния комитет на гръцката компартия, продължава да се противопоставя на македонската автономия въпреки решението на Коминтерна. Той се отцепва и основава свой собствен вестник Нов курс. (Вероятно именно той е осъден от Балканската комунистическа федерация в декларацията ѝ от юли 1924 г.) През пролетта на 1927 г., на третия конгрес на гръцката партия, Пулиопулос е подложен на остра критика „с помощта на Коминтерна“. Това има за цел „да го изолира в партията, но в никакъв случай да не прегради пътя му обратно към ленинските принципи или към дейност в техните среди“.

Пулиопулос обаче избира да поеме по свой път. Комунистите продължават да си спомнят по-специално две негови изказвания. Едното е: „Според мен националната ни политика беше съвсем погрешна; принципът на ‚обединена независима Тракия и Македония‘ беше катастрофален за гръцкото работническо движение“. Другото е: „Недопустимо е някоя международна организация автократично да разпорежда на другите комунистически партии да прокламират принципи, несъвместими с обективните условия в техните страни“.^[25]

Не е известно колко гръцки комунисти по онова време са последвали Пулиопулос. Сигурно е обаче, че и тогава, както и след това, решението за „македонска автономия“ трябва да е предизвикало значително безпокойство дори сред онези, които са останали верни на партийното ръководство.

Междувременно отношението на Югославската комунистическа партия по въпроса за националностите, включително македонския въпрос, е предадено от Коминтерна през 1924 г. на специална югославска комисия. Югославският представител в комисията е „Другарят Семич“^[26]. На 30 март 1925 г. Сталин се обръща към Комисията с изказване, което шестнадесет години по-късно може би е послужило като идеологическа основа за решението на македонския въпрос от страна на маршал Тито.

Като отправна точка на националната програма трябва да поставим съветската революция в Югославия [казва Сталин]. Ние трябва да постулираме, че без свалянето на буржоазията и победата на революцията националният проблем не може да бъде решен по задоволителен начин… Освен това е наложително в националната програма да се включи специална точка относно правото на нациите на самоопределение, включително правото на отделяне… И накрая, програмата трябва да включва специална точка, предвиждаща национална териториална автономия за онези националности в Югославия, които не смятат за необходимо да се отделят от тази страна. Онези, които смятат, че подобна възможност трябва да бъде изключена, грешат. Това е грешка. При определени обстоятелства, в резултат на победата на съветската революция в Югославия, може да се окаже, че по аналогия с това, което се случи в Русия, някои националности няма да пожелаят да се отделят…

Следователно правото на отделяне трябва да бъде предоставено на онези националности, които желаят отделяне, а правото на автономия – на онези, които предпочитат да останат в рамките на югославската държава.

За да избегна всякакви недоразумения, трябва да кажа, че правото на отделяне не трябва да се разбира като задължение, като дълг да се отделиш. Една националност може да се възползва от това право и да се отдели, но може и да се откаже от него и ако не желае да го упражни, това е нейна работа и ние не можем да не отчетем този факт… Не трябва да бъркаме правото със задължението.^[27]

По време на последвалото обсъждане на доклада на Югославската комисия в Разширения изпълнителен съвет на Коминтерна през април 1925 г. българинът Коларов е един от основните критици на политиката на Югославската партия по отношение на националностите. Въпреки че югославските представители изглежда са приели критиките, един от тях, Попович, се е въздържал.^[28]

Два месеца по-късно Сталин отново се връща към темата за отношението на „Семич“ в югославската комисия. Той е виновен, че е превърнал югославския национален проблем в „конституционен“ проблем, т.е. че е приел границите на „буржоазната“ държава Югославия. Сталин пише в „Болшевик“ на 30 юни 1925 г.: „Другарят Семич отделя националния въпрос от въпроса за общото международно положение и в резултат на това въпросът за правото на самоопределение, т.е. за промяна на границите на Югославия, на практика за него не е актуален, а академичен въпрос“.^[29]

В светлината на по-късния развой на македонската политика на маршал Тито изглежда съмнително дали през междувоенния период Югославската комунистическа партия никога не е приемала напълно и искрено македонската автономия в смисъл на независима Македония извън границите на Югославия. В своята болшевишка статия Сталин изглежда е категорично против съществуващите граници на Югославия; въпреки това неговото по-ранно изказване пред Югославската комисия, цитирано по-горе, дава на югославските комунисти безценна възможност за измъкване. Те могат да признаят, че македонците имат право, но не и задължение да се отделят от Югославия. Когато след нахлуването на Оста в Югославия през 1941 г. възниква нова криза относно Македония, те могат да твърдят, че македонците са избрали да не упражнят това право. И могат да цитират Сталин в спора си с българските комунисти за Македония по време на войната.

След провала на Виенския манифест следващият положителен ход в македонската борба е поверен на Димитър Влахов, който остава във Виена. Точните отношения на Влахов с комунистите по това време все още са неясни. Или той все още не е бил нищо повече от сдържан доброжелател, или, което е по-вероятно, вече е бил член на партията, но му е била отредена ролята да не се изявява като неин член.

На 15 юли 1925 г. в своята Fédération Balcanique в редакционна статия, озаглавена „Маневра“, той отрича всякаква връзка с болшевиките. На въпроса откъде Fédération Balcanique получава средствата си той отговаря, че по време на споразумението с Александров и Протогеров, както ВМРО, така и федералистите са превели „значителни суми“ за списанието, които са представлявали „фонд“. Те са били допълнени с помощи от „поддръжници и приятели“ в Македония, както и от македонски емигранти в САЩ.

Тогава защо ни обвиняват в болшевизъм? [пита Влахов]. Дали защото подкрепяме идеята за Балканска федерация? Но това болшевишка програма ли е? Не е ли това решение, признато от обикновените демократи? Или защото, борейки се за Балканска федерация, ние не атакуваме Съветска Русия, за да покажем, че не предвиждаме Съветска федерация? Това би било странно изискване и ние няма да се опитваме, за да угодим на балканските сатрапи, да се натрапваме на една сила, която е решила в собствената си страна по рационален и възхитителен начин въпроса за малцинствата… и която именно поради тази причина се радва на всички наши симпатии.

През следващата година, на 1 април 1926 г., Влахов обявява основаването на своята „Обединена ВМРО“. Уставът на новата организация и нейната първоначална декларация са публикувани на същата дата във Fédération Balcanique. Уставът е:

Член 1. Обединената ВМРО има за задача да извоюва свободата и независимостта на Македония в нейните географски и икономически граници и да я превърне в автономна политическа единица, която да принадлежи като равноправен член на бъдещата Балканска федерация.

Член 2. Свободната и независима македонска държава ще бъде създадена въз основа на пълно равенство на националните, политическите, гражданските и културните права на всички националности, които я населяват.

Член 3. За постигането на тази цел Обединената ВМРО ще работи за:

(а) създаване на организация на революционните маси, която да обхваща народните маси от трите части на Македония, разделени между Сърбия, Гърция и България, както и всички македонски емигранти, които сега са извън границите на Македония, а също и подготовка на тези маси за общо народно въстание.

(б) Да обедини всички македонски народни сили, като привлече в редиците си всички групи, организации и лица от всички социални слоеве без разлика на националност, гражданство, религия или пол, които искрено приемат целта, принципите, идеите и методите на действие на Обединена М.Р.О.

(в) да влезе в тесни отношения с всички организации и всички национално-революционни и социално-революционни партии на Балканите, които подкрепят принципа на самоопределение на народите и които са готови да сътрудничат в действията за създаване на независима македонска политическа единица.

(г) В съществуващите условия на пълно национално, политическо и икономическо потисничество, на които днес е подложен македонският народ, Обединена ВМРО приема за своя основна задача да се бори за извоюване на свобода на езика и културното обучение за всички националности в Македония, за извоюване на политически свободи и равноправие, за даване на земя на селяните и широка подкрепа на икономически слабите класи.

Член 4. С оглед на тези цели и задачи Организацията се обявява за революционна по своя характер. Тя действа конспиративно. Но тя не изключва легалната борба във всичките ѝ възможни проявления, според мястото и обстоятелствата. Легалната борба ще допринесе за широкото развитие на пропагандната и организационната дейност на Обединена ВМРО и ще укрепи и задълбочи връзките ѝ с народните маси.

По този начин, каквито и да са били отношенията на Влахов с комунистите по онова време, Уставът на Обединената ВМРО е в тясно съответствие с резолюцията на Балканската комунистическа федерация от март 1924 г.

В придружаващата „декларация“ на Влахов се припомня, че Александров и Протогеров са подписали Манифеста от 6 май 1924 г., но се казва, че правителството на Цанков ги е принудило да се откажат от подписите си. Освен това се обвинява правителството на Цанков, заедно с Протогеров, в отговорност за убийството на Александров, „на когото вече не можели да вярват“. Въпреки това македонските маси са приели принципите на Виенския манифест като ново верую и новата Обединена ВМРО се основава на тези принципи. В декларацията се казва, че Обединената ВМРО ще се бори срещу правителствата в София, Белград и Атина, както и срещу

ръководителите на Българо-македонската фашистка организация Протогеров, Михайлов, Баждаров и Пърличев.

Обръщаме се към онези македонци, които продължават да оказват морална и материална подкрепа на организацията на Протогеров и Михайлов, и им казваме: подкрепата, която оказвате на тази организация, е подкрепа, оказвана не за да се освободи, а за да се окове Македония още повече…

Въпреки този призив, няма доказателства, че Обединената ВМРО е постигнала някакъв реален успех в спечелването на македонските „народни маси“ и до края тя си остава само малка емигрантска група, базирана във Виена, чиято основна дейност е да разпространява възгледите си в Балканската федерация на Влахов. Тази липса на успех вероятно се дължи до голяма степен на широко разпространеното убеждение, че той всъщност е комунистически агент. Очевидно поради тази причина той губи подкрепата дори на стари федералисти като Филип Атанасов.

В същото време Балканската комунистическа федерация не бърза да окаже открита подкрепа на Обединената ВМРО въпреки идентичността на нейните цели с резолюцията на федерацията от 1924 г. През ноември 1926 г., когато се провежда следващото заседание на Разширения комитет на Коминтерна, македонският въпрос се споменава само бегло. В една много обща реч Коларов казва само: „Погледнете имената на редица балкански провинции: Албания, Македония, Източна и Западна Тракия, Бесарабия, Добруджа и т.н. За тези провинции със сигурност ще се говори във връзка с предстоящата световна война“. Югославският делегат Николаевич критикува различни аспекти от речта на Коларов и изтъква разликите между условията в Югославия и България, но не споменава изрично Македония.^[30] Изглежда вероятно Коминтернът, осъзнавайки относителната неефективност на прокламираната през 1924 г. политика по отношение на националностите, да е решил да подмине темата.

В статията на Георги Димитров за балканската федерация, публикувана на 1 декември 1927 г., Македония отново не се споменава конкретно. Димитров казва:

На Балканите, както и в Русия, много сложният национален въпрос може да бъде решен, териториалните вражди – уредени, империалистическият натиск – преодолян, а истинският мир между балканските народи – осигурен, само чрез създаването на Федерация на балканските народи след тяхното освобождение от капитализма. Ето защо балканският пролетариат … продължава борбата си за Балканска федерация, за Федерация на балканските работнически и селски републики…^[31]

(Двадесет и една години по-късно Димитров, разбира се, е строго упрекнат от московската Правда, че се застъпва за Балканска федерация).

Едва през 1929 г. Балканската комунистическа федерация се съвзема достатъчно от неуспеха през 1924 г. по отношение на ВМРО, за да се заеме отново с македонския въпрос. Тогава, през пролетта, тя приема дълга резолюция, в която доразвива основните теми от резолюцията си от 1924 г. В резолюцията от 1929 г. се казва:

Националното революционно движение на Балканите остава едно от основните направления на общото революционно движение. Комунистическите партии на Балканите отстояват правото на самоопределение на потиснатите народи до отделянето им в независими държави. Едновременно с това те издигат лозунга за Балканска федерация като съюз на работническо-селските републики на всички балкански страни, включително и на поробените територии. По отношение на Македония, която е разделена между Югославия, Гърция и България, комунистическите партии издигат лозунга за „независима и обединена Македония“…

Балканската комунистическа федерация трябва да формулира конкретно за комунистическите партии на Балканите подходящи лозунги за национално самоопределение на всички потиснати нации на Балканите и да ги свърже с общия лозунг на Балканската федерация на работническите и селски републики. Тези лозунги обаче ще останат просто думи, ако комунистическите партии на Балканите не окажат реална подкрепа на потиснатите нации…

Комунистите са длъжни да работят в националните революционни организации. Тяхната задача в тези организации е да се борят срещу усилията на империалистическите държави и балканските правителства да подчинят националнореволюционното движение и да превърнат националнореволюционните организации в инструменти на своята завоевателна политика… Балканската комунистическа федерация има специалната задача да координира дейността на балканските комунистически партии в сферата на националнореволюционното движение, да осигури връзките и сътрудничеството на балканските комунистически партии с националните революционни организации, които като Македонската ВМРО, Добруджанската революционна организация, Тракийската революционна организация, Бесарабската революционна селска лига и др. се обявяват за сътрудничество на потиснатите народи с революционния пролетариат…

Империалистическата война ще създаде на Балканите благоприятни условия за отприщване на националната революция в тила на управляващата буржоазия. За да предотвратят и бързо да смажат националната революция, балканските правителства ще прибягнат до извънредни мерки, най-важните от които са: мобилизация на цялата просветена и активна част от потиснатото население, което е способно да се бори, и нейното разпръскване сред различните групировки на армията в цялата страна, както и окупиране на поробените области от надеждни войски. Жителите на много области (Македония, Черна гора, Тракия, Бесарабия, Добруджа и други), които вече са участвали в редица национални въстания и имат опит във въоръжената борба, в случай на мобилизация масово ще дезертират и ще се впуснат във въоръжена борба за своето национално освобождение, облагодетелствани от планините, които покриват по-голямата част от техните области.

Комунистическите партии на Балканите трябва да вземат това предвид и в подходящия момент да издигнат лозунга за партизански борби в гореспоменатите окръзи, за да разгърнат националните революционни въстания; те трябва да направят всичко необходимо, за да обединят националната борба в различните области и да я свържат и координират с революционната борба на работниците и селяните от всички балкански страни. Балканската комунистическа федерация е изправена пред задачата да установи връзка и сътрудничество на различните наистина революционни организации помежду им, както и между тях и балканските комунистически партии, под ръководството на последните и на Балканската комунистическа федерация.^[32]

Тази резолюция е интересна с ранната си формулировка на теорията за партизанската война на базата на „националнореволюционната“ борба. Заслужава да се отбележи също така, че в нея не се споменава поименно Обединената ВМРО на Влахов – въпреки че тя може да е била обхваната от израза „наистина революционни организации“ – и че не се атакува съществуващото ръководство на ВМРО

Много скоро след това обаче, в края на април 1929 г, Балканската комунистическа федерация поправя тези пропуски. Възмутена от посещението на Павелич в София по покана на ВМРО, Федерацията публикува декларация относно „Хърватско-македонския съюз“, в която остро осъжда „Фашистката македонска организация на Иван Михайлов“ и леко поощрява Обединената ВМРО:

Фашистката македонска организация в България, която поради ужасните си престъпления срещу борбата за свобода на македонския народ е вече фалирала и объркана, се надява чрез това „споразумение“ да се издигне до известна степен в очите и да заблуди разочарованите и недоволни македонски маси, които се стремят повече към истинското национално-революционно движение, начело с Вътрешната македонска революционна организация (обединена) …

Съвсем ясно е, че македонските фашисти, които държат македонското население в Българска Македония под най-жесток режим, които са избивали по най-жесток начин най-добрите македонски революционери, които са инструмент на българската буржоазия за завладяване на Македония и действат като банди убийци срещу работниците и селяните, които се борят толкова героично срещу фашистката диктатура в България; ясно е, че те не могат да поемат водеща роля в борбата за освобождението на македонците и хърватите от игото на общосръбската военно-фашистка диктатура.

Балканската комунистическа федерация призовава комунистите от Югославия и България, както и от целите Балкани, които са в първите редици на борбата срещу националното потисничество, срещу военно-фашистката диктатура в България. … които се борят за националната свобода на македонците, хърватите, словенците, черногорците, албанците, добруджанците, тракийците и за тяхното обединение – заедно с другите балкански народи – в Балканската федерация на работническо-селските републики, да бъдат нащрек и да не допускат национално-революционното движение да бъде злоупотребявано за чужди империалистически и фашистки цели.^[33]

В този момент връзката между Влахов и комунистите става открита. Пет години по-късно Влахов пише в комунистически издания като водещ говорител не само по македонските въпроси, но и по по-широки балкански въпроси. През юни 1934 г. той коментира преврата на Георгиев-Велчев в България, който го поставя пред известна дилема. От една страна, той атакува правителството на Георгиев като „военно-фашистка диктатура“, която е „разпуснала всички политически партии, организации и сдружения“. От друга страна, той признава, че мерките срещу „македонските фашисти“ под ръководството на Михайлов, които са „инструменти на италианския империализъм“, са „предизвикали голямо недоволство в италианско-германските фашистки кръгове“.^[34]

По повод убийството на крал Александър Влахов остро напада Иван Михайлов и казва:

Преобладаващото мнозинство от македонския народ е убедено, че свободата му може да бъде извоювана само чрез масови действия в сътрудничество с другите жертви на потисничество и експлоатация в Югославия, Гърция и България – трите страни, които потискат Македония, както и с жертвите на експлоатация и потисничество по целия свят. Ето защо масите в Македония се обединяват все повече около своята истинска организация – Обединена ВМРО, която работи за свалянето на потисничеството чрез масово въстание, за правото на самоопределение на македонския народ, за отделянето на Македония и за създаването на независима република на трудещите се.^[35]

В същото време Влахов естествено трябва да осъди сближаването между България и Югославия, осъществено от правителството на Георгиев. Работещите маси в България, Югославия и другите балкански страни – пише Влахов – могат да очакват от това сближаване, както и от Балканската Антанта, само по-силно затягане на веригите си. Само победата на революцията може да освободи балканските народи“.^[36]

Всъщност балканските комунистически партии последователно се противопоставят на всички опити за сътрудничество между балканските „буржоазни“ правителства, вероятно защото те са склонни да запазят статуквото и съществуващите граници. Гръцката комунистическа партия денонсира гръцко-югославския пакт от 17 март 1929 г. и гръцко-турската конвенция от януари 1931 г. Когато Балканският пакт е сключен през февруари 1934 г., централните комитети на комунистическите партии на Румъния, Югославия, България, Гърция и Турция издават съвместна декларация, в която го атакуват:

Балканският пакт всъщност е един от епизодите на трескавото прегрупиране на империалистическите сили в целия капиталистически свят – прегрупиране, което бележи засилена подготовка за военни сблъсъци…

Балканският пакт, опитвайки се да превърне в окончателни Версайските [sic] граници на Балканите, въпреки че те разкъсват на парчета живите тела на редица народи, насилствено ги вкарват в изкуствените граници на империалистическите балкански държави, подлагайки ги на режим на жестоко национално потисничество и засилена експлоатация, е предизвикателство към всички тези националности, които се борят за свобода – в Добруджа, Буковина, Трансилвания, Хърватия и Словения, Македония и Тракия – останали в ръцете на своите потисници, станали жертви на фалшивия мир, чието запазване тържествено е обещано от Балканския пакт.^[37]

Така към 1934 г. комунистическата политика на Балканите и по македонския въпрос е силно ревизионистична. Съществуват негативни индикации, че през следващата година, с оглед на възхода на нацистка Германия като голяма ревизионистична, а също и голяма антикомунистическа сила, тази политика тихомълком е поставена в хладилника. Що се отнася до Македония, след 1934 г. за Влахов не се чува почти нищо.

Интересно е също така, че от самата Балканска комунистическа федерация няма почти никакви следи след 1930 г., когато тя отправя призив за отпускане на средства към „Работещите емигранти от Балканите в Европа, Америка и Австралия“ (въпреки че в САЩ има много македонски емигранти, в призива не се споменава Македония).^[38]

На конференцията си през 1929 г. Федерацията прави може би последен опит да наложи чрез Коминтерна дисциплина върху партиите-членки, т.е. вероятно върху гръцката и югославската партия. Тя обявява, че решенията на Изпълнителното бюро на Балканската комунистическа федерация по балканските въпроси са задължителни за всички комунистически партии на Балканите. В случай на различия между Изпълнителното бюро и отделните комунистически партии, въпросът трябва да бъде решен от разширения комитет на Коминтерна.^[39] Това, разбира се, е видът процедура, използвана през август 1941 г. за разрешаване на спора между югославската и българската комунистическа партия за Македония, когато Коминтернът е призован да бъде арбитър. Няма налични доказателства, че тя е била използвана в годините след 1929 г. Изглежда вероятно влиянието на Балканската комунистическа федерация тогава вече да е отслабвало, а самата федерация да е престанала да функционира някъде между 1930 и 1935 г.

Когато Седмият световен конгрес на Коминтерна се събира в края на лятото на 1935 г., той вече не се занимава, както през 1924 г., с революционните възможности на националния въпрос, включително Македония. Той е зает с възхода на нацистка Германия. Водещата личност е Димитров, който се появява вече не в ролята на балкански революционер, а като герой от процеса за пожара в Райхстага и пропагандатор на стратегията за „Единен фронт“ между комунистите и социалдемократите, или, в Източна Европа, между комунистите и селските партии, срещу германския или други форми на фашизъм. Акцентът на конгреса е върху антифашизма и опазването на световния мир, а не върху социалната или националната революция. Няма доказателства, че македонският проблем като такъв е бил повдигнат.

Индикация за тази промяна на акцента е дадена от българския делегат Искров, който казва:

Комунистическата партия на България е заявявала и продължава да заявява, че Ньойският договор, който беше наложен на България и който унищожи националната независимост на Македония, Тракия и Добруджа, бремето на който буржоазията стовари върху плещите на трудещите се маси, трябва да бъде абсолютно и напълно унищожен. Комунистическата партия на България обаче решително отхвърля войната като средство за ликвидиране на Ньойския договор… Не войната, а мирът – борбата срещу фашизма и войната, борбата за равноправие и национално самоопределение, включително отделянето на всички поробени националности в балканските страни… това е пътят към пълното ликвидиране на Ньойския договор и всички последици от Световната война, пътят към предотвратяването на нова балканска и световна империалистическа война…^[40]

Гръцката комунистическа партия бързо се възползва от тази промяна в политиката на Коминтерна. На шестия си партиен конгрес в края на 1935 г. тя обявява политика на общ фронт със земеделските групи в Гърция и също така „определя нови насоки за националната политика“. Партията заявява:

По време на насилственото разпокъсване на Македония и Тракия основният лозунг на балканските комунистически партии беше за „обединена и неделима Македония и Тракия“, но след поражението на Гърция в Мала Азия и след размяната на населението между Гърция и Турция гръцката буржоазия засели в Македония гърци и сега там преобладава гръцкото население. В съответствие с принципа на марксистко-ленинската политика по отношение на националностите и с решението на Седмия световен конгрес на Коминтерна, партийният конгрес установява, че лозунгът за „обединена и неделима Македония и Тракия“ вече не отговаря на целта за спечелване на масите на гръцкия народ и националните малцинства. Партийният конгрес подчертава, че крайната цел на партията е правото на самоопределение на потиснатите народи – цел, която ще бъде постигната с установяването на съветската власт на Балканите; при сегашните обстоятелства партията трябва да се бори за „пълно равенство на правата на националните малцинства“.^[41]

Така Гръцката комунистическа партия успява да се освободи от македонския воденичен камък за около осем години, до появата на Македонския фронт за освобождение в Северна Гърция по време на Втората световна война. Когато в началото на 1949 г. отново се сблъсква с македонския проблем в остра форма, тя прибягва до политика, много подобна на онази от декларацията от 1935 г.

Истинското отношение на Югославската комунистическа партия по македонския въпрос през 1930-те години не е ясно. Но изглежда достатъчно вероятно, че Тито^[42] вече е разработвал своето решение на югославския национален проблем въз основа на федерация от шест републики, включително и Македония – федерация, която ще бъде в рамките на съществуващите граници на Югославия, но която може да бъде разширена до южнославянски съюз, включващ България. Вероятно в един момент Тито е приемал решението на Коминтерна и Влахов за „независима Македония“ в рамките на Балканската федерация^[43], но през 1941 г. със сигурност се е отдалечил от него и всъщност към края на 1943 г. вече е осигурил придържането на Влахов към собствените си възгледи.

Така инвазията на Оста на Балканите през 1941 г. поставя комунистическата политика по македонския въпрос в неизяснено положение. Гърците, а вероятно и югославяните, остават непримирими към формулата „Независима Македония“, а българските комунисти не са достатъчно категорични в отношението си, за да се противопоставят на изкушението да се възползва от българската окупация на Македония.

Голямата слабост на комунистическата политика по отношение на Македония между 1920 и 1935 г. изглежда е, че тя се основава на абстрактна теория, която през 1924 г. е подплатена с неуспешен опортюнизъм, а не с реални факти. Поне на теория българските и московските комунисти смятат, че формулата „Независима Македония“ има най-големи революционни възможности от всички. Но те не са достатъчно силни в самата Македония, за да действат самостоятелно; и така те са въвлечени във фиаското на опита си да работят чрез ВМРО, от което така и не се възстановяват.

Съществува и сериозно противоречие между тяхната теория и организация. Те се противопоставят на балканските граници, създадени с мирните договори от 1920 г., но балканските комунистически партии са създадени и продължават да се организират върху териториалната основа на тези граници. Изглежда, че не е бил направен опит за създаване на независима македонска комунистическа организация, която да се бори за Независима Македония – освен ако Обединената ВМРО на Влахов не се разглежда като неуспешен заместител.

Когато при възхода на нацистка Германия като агресивна ревизионистична сила Русия преминава към противопоставяне срещу ревизионизма, това противоречие временно престава да бъде от значение. Но когато през 1941 г. инвазията на Оста заличава съществуващите балкански граници, това води до объркване и конфликт между балканските комунистически партии. И този конфликт бързо съживява старото подозрение, което гърците и югославяните явно са таили през 1920-те години, а именно, че решението за „независима Македония“ е прикритие за националистическите стремежи в Българската комунистическа партия – стремежи, които през 20-те години са получили подкрепата на Москва.

 

Източник: Elisabeth Barker, Macedonia. Its place in Balkan power politics
Greenwood Press Publishers Westport, Connecticut 1980
[Reprint of the 1950 ed. published by the Royal Institute of International Affairs, London, New York ]

 

^[1] Leon Trotsky, Ma Vie (Paris, Reider, 1929), pp. 77-9. [Леон Троцки, Моят живот]. Характерно е, че Троцки осъжда българските зверства срещу ранените турци и заклеймява „заговора на мълчанието“ в руската преса по този въпрос.

^[2] Лазар Мойсов, „Българската работническа партия (комунистическа) и македонският национален въпрос“ (Белград, Борба, 1948 г.).

^[3] N. S. Derzhavin, Bulgaro-Serb Relations and the Macedonian Question [Н. С. Державин, Българо-сръбските отношения и македонският въпрос] (Lausanne, Librairie Centrale des Nationality, 1918).

^[4] Kommunismus (периодично списание, Виена), 27 март 1920 г.

^[5] Kommunismus, 1920 г.

^[6] Kommunismus, 5 март 1920 г.

^[7] International Press Correspondence (комунистическо периодично издание, издавано на английски и други езици, наричано по-долу I.P.C.), 1 май 1924 г.

^[8] I.P.C., 26 юли 1923 г.

^[9] пак там, 23 юли 1923 г.

^[10] Swire, Bulgarian Conspiracy, стр. 183.

^[11] пак там, стр. 184.

^[12] I.P.C., 10 април 1924 г.

^[13] Публикувано във Fédération Balcanique (Виена), 13 юли 1924 г.

^[14] Пятый всемирный Конгрес Коминтерна, Стеногр. очет, Часть 11 (Приложения), Москва, Госиздат, 1925.

^[15] Десять лет Коминтерна в решениях и цифрах, ред. А. Тивел и М. Кеймо (Москва, Госиздат, 1929), стр. 201.

^[16] I.P.C., 4 август 1924 г.

^[17] Пети конгрес на Коминтерна, Съкратен доклад (публикуван от Комунистическата партия на Великобритания), стр. 205.

^[18] I.P.C., 7 август 1924 г.

^[19] I.P.C., август 1924 г.

^[20] I.P.C., 2 октомври 1924 г.

^[21] пак там, 9 март 1925 г.

^[22] пак там, 12 март 1925 г.

^[23] пак там, 14 май 1925 г.

^[24] пак там, 15 декември 1933 г.

^[25] пак там, 20 октомври 1927 г.

^[26] „Семич“ изглежда е бил псевдонимът на югославския комунист Сима Маркович, осъден от Балканската комунистическа федерация за „опортюнизъм“ през лятото на 1924 г.

^[27] Й. Сталин, Марксизмът и националният и колониалният въпрос (London, Lawrence and Wishart, 1936), стр. 204.

^[28] I.P.C., 28 април 1925 г.

^[29] Сталин, цит. съч., стр. 228.

^[30] I.P.C., 24 ноември 1926 г.

^[31] пак там, 1 декември 1927 г.

^[32] I.P.C., 10 май 1929 г.

^[33] I.P.C., 24 май 1929 г.

^[34] Пак там, 29 юни 1934 г.

^[35] Пак там, 3 ноември 1934 г.

^[36] Пак там, 17 ноември 1934 г.

^[37] Пак там, 4 май 1934 г.

^[38] Пак там, 23 януари 1930 г.

^[39] Пак там, 17 май 1929 г.

^[40] Пак там. 11 януари 1936 г.

^[41] Пак там. 25 януари 1936 г.

^[42] През 1937 г. Тито става генерален секретар на Югославската комунистическа партия.

^[43] Възможно е самият Тито да е допринесъл за първия брой на Fédération Balcanique на Влахов, издаден на 15 юли 1924 г. Той съдържа статия, озаглавена „Спасението на Балканите е във федерацията“, подписана от „M. Walter“. Известно е, че един от предишните псевдоними на Тито е бил Валтер, така че е възможно той да е авторът. В статията се обсъждат различни форми на федерация, включително по моделите на Съединените щати, СССР и Швейцария, и се предвижда Балканска федерация, включваща „Турция, България, Сърбия и Хърватия, Македония, Черна гора, Гърция, Албания и др.“ Приписването на тази статия на Тито обаче е чисто спекулативно.