Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2019 09 Arpadfeszty
Седемте вождове на унгарските племена, детайл от панорамата Фести.
wikimedia.org

 

На следващия ден след като Курултай приключи, отпътувах за Националния исторически парк Опустасер [Ópusztaszer] – един музей на открито, разположен на около час на юг от Бугач, на друго невзрачно провинциално място. Според легендата Опустасер е мястото, където се е родила унгарската нация. Тук, преди хиляда години седемте маджарски племенни вождове се обрекли в преданост един към друг – един акт, символизиран от седем забити в земята метални стрели с дължина на автобуси, които пресрещат посетителите на парка. Още от портите туристите са потопени в атмосферата на една националистическа страна на чудесата, допълвана с колекция от автентична селска архитектура, заета от различни унгарски села, голяма градина, засадена с традиционни унгарски билки, заграждение за коне и поле за юрти.

Но връхната точка на преживяването за всеки посетител – повечето от които са унгарски ученици или пенсионери – е Панорамата на Фести. Масивна картина от края на деветнадесети век, на нея е изобразено пристигането на маджарите в Карпатския басейн. Военните каруци на вождовете стоят на висок планински проход, а пред тях се простират земите, които те ще завладяват тепърва. Победен славянски княз плаче горко. Брадати варвари набутват в една от колите група млади момичета. Номадска кралица се взира злобно от престола си, теглен нагоре от стадо дългороги биволи. Шаман прерязва гърлото на бяла кокошка. Момичета танцуват около свещен огън. (Белият му дим, обяснява пътеводителят, е добро предзнаменование.) Тълпата в парка се движи бавно покрай панорамата, наслаждавайки се на всеки детайл, под звуците на печална мелодия на флейти и барабани, идеща някъде отгоре.

През 2012 г. Виктор Орбан избра Опустасер за място за реч, по време на която откри десетметрова статуя на митичната птица Турул, която е предвестила идването на маджарите. Птицата, обясни Орбан, „е архетип на унгарския народ“, който е част от „кръвта и родината“ на унгарците. След като е била по същество забранена по време на комунистическия режим заради асоциациите с предвоенната ревизионистична десница, птицата Турул вече е навсякъде – от марките за дрехи до логото на унгарската армия и военната служба за национална сигурност. Поне 250 статуи на Турул – много от тях издигнати по поръчка на Фидес – сега изпъстрят пейзажа на Унгария и нейните съседи, най-видимите маркери на степента, до която средновековната и езическата символика днес е проникнала в сферата на политиката.

Откакто Орбан и Фидес дойдоха на власт за втори път, през 2010, туранизмът е превърнат в нещо като официална управляваща идеология, без особено голямо пространство за несъгласие. Фидес има абсолютно мнозинство в парламента, което му позволява да прокарва каквито си поиска закони и да подбира състава на съдилищата по начини, които отговарят на капризите му. Конституционните изменения, новите закони и принудителните пенсионирания на съдии дадоха контрол на партията върху най-висшите съдилища, а избирателните „реформи“ направиха почти невъзможно измъкването на избирателните окръзи от контрола на Фидес. Наказателното данъчно облагане принуди повечето независими медии или да се закрият, или да позволят да бъдат изкупени от правителството. Чуждестранните НПО са прогонени от страната. Театралните представления и музейните експонати са обект на цензура и все повече представят една визия за миналото на нацията, която е реваншистка, антикомунистическа и заета най-вече със средновековните корени на нацията.

През последните години функционерите на Фидес непрекъснато обикалят из Турция и Централна Азия, като носят навсякъде едно туранистко послание. Секретарят по въпросите на културата Геза Шос, отдавнашен активист в поддържането на по-тесни културни контакти между Унгария и „туранските“ народи в Централна Азия и Сибир, посети Казахстан през 2010 г. за конференция по сигурността. „Не трябва да търсим второстепенна позиция в Европа“, каза той пред множеството. „Трябва да се популяризираме в Азия.“ През 2013 г. директорът на Националния онкологичен институт разпореди да се проведе генетично проучване на един от членовете на учредителното кралско семейство на Унгария, с надежда да свърже потомствената им линия с древните хуни. (Малко по-късно този чиновник, на име Миклос Каслер, беше назначен за министър на човешките ресурси – една позиция в кабинета, която съчетава властта в областта на образованието, спорта, културата и здравеопазването – след което начаса обяви създаването на научен институт, чието предназначение е да намери окончателно доказателство за предполагаемия евразийски произход на унгарците). Ласло Кьовер, парламентарният говорител, който произнесе реч в Курултай, често се позовава на историческите връзки между Унгария и Атила, а в една реч, произнесена през септември пред парламентарното събрание на турскоговорещите страни, към което Унгария се присъедини официално миналата година, даде израз на удоволствието си да бъде приет от „нашите турски братя“.

Но още по-значим е туранисткият ентусиазъм на самия Орбан. През цялата си политическа кариера Орбан се доказва като майстор на символичните политики, особено когато те се отнасят до най-емоционалните периоди в унгарската история. Той построи музей, посветен на престъпленията на комунизма и промени подредбата на  статуите в близост до сградата на Парламента по начин, който значително намали видимостта на левичарските лидери. През 2011 г., въоръжен с парламентарно свръхмнозинство, Орбан прокара нова конституция, в която Свещената корона, една инкрустирана със скъпоценни камъни диадема, която някога е служила при коронациите на унгарските крале, беше обявена официално за олицетворение на „приемствеността в унгарската история и единството на нацията.“ Година по-късно правителството покани една унгарска фолк певица и нейния партньор (певец-шаман, който пее на един от тюркските езици) да извършат специална „церемония по пречистване“ на короната, от която се очакваше да я зареди с положителна енергия – а заедно с нея и цялата страна. Ласло Кюрти, професор по политология в университета в Мишколц, писа, че това освещаване, с неговата смесица от езическа и християнска символика, касаеща самото ядро на държавата, поставя началото на „нова гражданска религия на нео-шаманизъм.“

При Орбан Унгария провежда и нещо като туранистка външна политика, търсейки стратегически партньорства с правителствата на Казахстан, Турция и Азербайджан. На среща на тюркоезични държави, състояла се в Киргизстан миналата есен, унгарският премиер заяви, че „унгарците се смятат за късни потомци на Атила, с хунско-тюркски произход“. През същия ден Жолт Биро, основателят на Курултай и ръководител на унгарската Фондация „Туран“, беше изпратен да ръководи делегацията на Унгария на Световните номадски игри в Киргизстан. (Унгарският отбор, чиято специалност е стрелба с лък, спечели 12 медала – впечатляващо постижение, макар и далеч по-слабо от 103-те медала, спечелени от домакините.)

Обръщането на Орбан към Изтока е продиктувано поне отчасти от прагматически причини. Той се интересува от получаване на инвестиции от държави със слаб или никакъв интерес към правата на човека, много от които, като Казахстан и Азербайджан, са членове на пан-тюркското братство. Освен това той вижда в тези семейно управлявани диктатури един вид модел за онзи вид на стабилно, династично управление, каквото изгражда и у дома. Но дали Орбан действително се ангажира с  догмите на туранизма или просто се преструва, е отворен въпрос. В хода на политическата си кариера той е преминал през достатъчно много превъплъщения – от либерален антикомунист от последните дни на държавния социализъм, до авторитарен популист-националист, какъвто е днес. Той знае как да се представя и като умерен християндемократ в Европейския парламент, и като пламенен популист у дома. И когато възприема туранистки позиции, говорейки за Унгария като най-западната евразийска страна в братството на тюркските народи, си остава неясно дали го прави от искрени убеждения или просто за да постигне определени тактически предимства.

Независимо от всичко това, възприемането от Орбан на туранистката символика и език, допринася до голяма степен за укрепването на ксенофобското патриотарство, което се превърна в отличителен белег на неговото управление. Орбан е достатъчно умен, за да знае, че хунските орди и пан-тюркските братства са полезни символни средства за поддържане на хегемонията му чрез народния ентусиазъм. И докато се опитваше да разшири популистката си привлекателност, мишените на реториката му започнаха да се умножават. Докато в по-ранни времена това бяха най-вече вътрешни и политически опоненти, той постепенно започна да адресира опасенията от бежанците, Европейския съюз и Джордж Сорос. (От своя страна Доналд Тръмп го похвали през май, че вършел „страхотна работа.“)

Академичните среди, където Орбан е започнал пътя си като лидер на нелегално студентско движение, са една от любимите му теми. Само ден след като пристигнах в Унгария, говорителят на Парламента сравни изследванията на пола [gender] с нацистката евгеника и правителството обяви, че предметът вече няма да се преподава в държавните университети. (През същото лято Фидес и неговите съюзници водеха война срещу Централноевропейския университет, съ-основан от Сорос. Няколко месеца по-късно администрацията на университета обяви, че той ще се премести във Виена.) Габор Кланицай, преподавател по средновековни изследвания в университета, ми каза, че атаката на Фидес срещу изследванията на пола и възраждането на туранизма са идеологически обрати от един и същи вид: и двете неща обещават завръщане към някакво въображаемо, идеализирано минало. „Този вид десен популизъм би желал да зачеркне всичко, което е било постигнато през двадесети век от някои видове прогресивно мислене“, обясни той.

Хунското минало – военно, авторитарно и патриархално – е нещо, което стои в явна опозиция срещу съвременния либерализъм. Така както то е съживявано и популяризирано от някои съвременни активисти, това минало е не толкова някакъв реален модел за обществено развитие, колкото идеологическа контраутопия, в която мъжете са мъже, жените са жени, а съседите на Унгария треперят пред настъплението на нейните воини. Това е мощна визия, но заедно с това и такава, в която е опасно леко човек да се изгуби. Подобно на фантазиите на Толкин или Игра на тронове, туранизмът може да бъде много забавен. Балаш Аблончи, преподавател в Будапещенския университет Eötvös Loránd, който е автор на авторитетна история на туранизма и се отнася критично към движението, ми каза, че собственият му син вероятно би имал проблеми с устояването пред изкушенията на спектаклите, предлагани в рамките на събития от рода на Курултай. В неговата група  от деца-скаути те се учели да четат унгарски руни.

Самият аз забелязах тези руни за първи път, когато видях няколко странни символа, татуирани върху прасеца на един полицай в Будапеща. Малко по-късно узнах, че това били ровас [rovás], любопитните, лещовидни писмени знаци на древния унгарски език. Малцина могат да ги четат, но малко по малко те се превръщат в един вид визитна картичка на крайната унгарска десница. Щом само започнах да ги търся, ровас се оказаха буквално навсякъде. Използват ги по улични знаци и като част от публичните съобщения в градове и села, управлявани от крайнодесните крила на Фидес. Човек ги вижда върху тениски, стикери за коли и спорадични графити. Открих ги над една музейна тоалетна, върху обложка на книга и опаковка за макаронена супа във формата на руническа азбука. Веднъж дори ги видях върху списание за мъже, на чиято корица руса манекенка беше коленичила провокативно, а заглавието, както и заглавията на отделните статии, бяха изобразени преди всичко в руни.

Много туранисти и историци-любители смятат, че ровас са пристигнали в Унгария от Централна Азия заедно с хуните. По-скептично настроени учени смятат, че те са изобретение от времената на Ренесанса – дело на фалшификатор, опитващ се да подчертае древността на унгарската писменост. Други твърдят, че са характерни само за Секели – етническа група, свързана с унгарците, чиито членове живеят най-вече в Трансилвания. Въпросът за истинския произход на писмото, не много по-различен от онзи за произхода на самите унгарци, е вдъхновил купища от монографии със смехотворни количества забележки под линия. Изглежда невъзможно да му се намери убедителен отговор. Но това вече няма значение, тъй като rovás са се превърнали в неразделна част от националистическото въображение, като йероглифи на древната Туранско-маджарска раса. Всъщност те са толкова широко разпространени, че дори политическата опозиция започва да се опитва да ги използва за собствени цели. Един ден, докато скитах из Будапеща, видях графитен таг, нарисуван с рунически букви в основата на един от мостовете, които прехвърлят Дунава. Хората го снимаха въодушевено, но никой не можеше да ми каже какво означава. Едва няколко седмици по-късно, след като го бях преобразувал в латински букви и проверих в речника си, успях да разчета тайното съобщение: „Орбан е гадно копеле.“ [Orbán is a motherfucker]

Ровасите са често срещана гледка из столицата, но някои събития ги довеждат до още по-голямо изобилие. Една седмица след като се бях пържил достатъчно под горещото слънце в Бугач, взех влак до северната граница на Унгария. Тук ровасите се виждаха буквално във всяко купе, върху раници, чанти и особено върху тениски, където изписваха думата „Карпатия“ – името на групата, която повечето от нас отиваха да видят.

Карпатия са световни лидери в нещо, което тук се нарича nemzeti, или националистическа рок музика. Бидейки по-скоро вид идеологическа ориентация, отколкото специфичен музикален жанр, nemzeti-музиката изразява агресивния копнеж по различни форми на някакво възродено унгарско величие. В политически план групите са създания на крайната десница. Музикално те се движат в гамата на рока за бели мъже. Nemzeti-музиката си има своя собствена радиостанция – Света корона, както и собствена верига от фестивали, която завършва с най-големия от тях, наречен Magyar Sziget [унгарски остров], който се провежда всяко лято извън Будапеща. (Оригиналният фестивал, наречен просто Sziget, се провежда в Будапеща и привлича звездите на утвърдената глобална поп сцена. Magyar Sziget, от своя страна, привлича почти само унгарска публика и е основан от един крайно десен политик, който миналата година напусна [крайнодясната партия] Йобик, за да сформира собствена нова националистическа партия, наречена „Движение Нашата Родина“.)

Някои от най-големите актове от сцената на nemzeti-рока са групи като Унгария, Панония (латинското име на Унгария) и самата Карпатия (наречена по името на планинската верига, която Унгария е изгубила в полза на Словакия след Първата световна война). Други имат имена, които се превеждат като Романтично насилие, Вълци и Скития. Нито една от тях не е предназначена точно за износ, въпреки че наскоро Hungarica успя да нахлуе на север, с албум от патриотични балади, изпълнени на полски.

Карпатия, на която е забранено да се изявява в повечето съседни на Унгария страни, има в репертоара си песни, насочени към почти всяко болно място от националистическата унгарска носталгия. Писали са оди за птицата Турул и Светата корона, пеани [хвалебствени химни] за героите, които са заставали срещу съветските танкове през 1956 г., както и цели песни на кумански – средновековен тюркски език, който е бил възприет от потомците на Монголската орда. Текстове им варират между сълзливостта и мегаломанията. „Химнът на Секели“ се оплаква, че „горчивото ни минало е било хиляди години на нещастия.“ В „Унгарски псалм“ телата на мъртви унгарци, изкопани с голите ръце на певеца, стоят на стража по границите на възстановена нация, простираща се от „Снежните Карпати до кристално синьото Адриатическо море.“

Най-често в песните на Карпатия става дума за съпротива срещу – или оплакване от – някакво чуждо нашествие. В песента „Приятелю мой, кажи ми къде си“, певецът си представя, че е изправен срещу въоръжената полиция по улиците на Будапеща, увит в шал, за да се предпазва от сълзотворния газ. Враговете на нацията, пее той, „изнасилват дъщеря ми, / нацията ми, религията ми, / измъчват ме дълбоко в затвора.“ „Civitas Fortissima“ („Най-смелият град“) е възхвала на унгарските партизански бойци по време на Първата световна война, които са се озовали „между ноктите на чужди държави.“ А в „Highlands“, планинският пейзаж на Словакия подтиква певеца да плаче за страданията на нацията си.

На плакатите си членовете на Карпатия често позират в пълно средновековно облекло, но през нощта, в която отидох да ги видя, на един стадион за ръгби в град Естергом, те изглеждаха като средна банда от някой бар, която случайно разполага с димна машина. Между отделните песни, плешивият и с козя брадичка вокалист, Янош Петрас, който е написал химна на (краткотрайно просъществувалото) полувоенно крило на Йобик, а през 2013 е получил Златен кръст за заслуги от правителството на Фидес, подчертаваше по-агресивните си текстове с юмручни крошета. Между песните той снишаваше гласа си до заговорнически шепот, докато говореше за тежкото положение на унгарците, живеещи в Словакия, както и за по-общата заплаха, породена от глобалния либерален ред. В един момент той поведе тълпата в скандирането „Не, не, никога“, с което обяви противопоставянето си срещу Трианонския договор, който в края на Първата световна война е оставил Унгария с по-малко от една трета от предишната ѝ територия. Публиката изригна в аплодисменти, докато размахваше разнообразни унгарски знамена, някои от които стигаха назад до Средновековието.

Настроението по време на шоуто беше едновременно празнично и гневно, типично за сбирка на хора, празнуващи споделени оплаквания, но инак не видях нито един от актовете на насилие, свързани с други nemzeti-концерти. Фен-базата на Романтично насилие, например, тежнее силно към средите на скинхедовете и футболните хулигани, и има репутация на сборище от кавгаджии. (В рамките на субкултурата nemzeti, Романтично насилие е може би най-твърдият акт. Техният водещ вокалист, Балаш Шива, е татуирал на врата си „Да живее родината“ и пее открито за освобождаване на Унгария от влиянието на капитализма и евреите.)

Карпатия, винаги по-популярна – ако и вече с няколко години отвъд връхната си точка – е сравнително по-семейно-приветлива група. Въпреки че имаше зрители, облечени като воини-бандити от XIX век, известни под названието бетяри, както и други, носещи тениски, на които се казваше (на междувоенния президент на Чехословакия) да ходи да се шиба, имаше и много тийнейджъри, както и малки деца. Баби се облягаха на дядовци, женени двойки споделяха колбаси и бира, а малки деца се напъваха да останат будни, въпреки тътена от 140 децибела. В края на шоуто всички заедно се отправиха към нощния Дунав. Часове по-късно, по безлюдните калдъръмени улички, видях един фен-тийнейджър, облечен целият в черно и все още размахващ Арпадското знаме на червено-бели райета, в знак на вярност към първата династия от завладяващи маджари, в сенките на църквите и магазинчетата за сладолед на Естергом.

Дванадесет часа по-късно се озовах отново в Будапеща, навреме за Деня на Свети Ищван. Като знак на почит към първия християнски крал на Унгария, Денят на Свети Ищван функционира като своеобразен сакрален Четвърти юли. (По време на комунизма той е бил празнуван под формата на силно светския „Фестивал на хляба.“) Това е най-важният момент в годината за демонстрации на патриотична помпозност – денят, в който Фидес най-силно се стреми да покаже ролята си на пазител на най-високите богатства на нацията. На площад Кошут, под сложно изваяните каменни конзоли и кули на сградата на неоготическия парламент, стоях в продължение на часове заедно с хиляди други, с надеждата да видя Светата корона на крал Ищван. Докато чакахме в почти четиридесетградусовата жега, един взвод от жени в бродирани народни носии беше представен пред нас за специална фотосесия с бижутата, които щяха да бъдат показвани по държавните новини същата вечер. На друго място мумифицираната дясна ръка на крал Ищван (която е била намерена неповредена след смъртта му и се смята за свещена реликва), се подготвяше за продължаване на парада, в скъпоценната си мощехранителница. Над главите ни, антични двуплощници изпълняваха въздушни салта, като оставяха след себе си димни следи в националните цветове на бяло, червено и зелено, докато реактивни самолети сипеха десантници върху града под себе си.

От другата страна на Дунава, на празненството, организирано на Улицата на унгарските вкусове, майстори-готвачи демонстрираха традиционни храни от цялата унгарска държава и (все още неосвободена) диаспора. На показ беше цялото разнообразие на маджарската кухня. Зелеви сарми в стил Satmár и овнешка яхния Karcag бълбукаха над открит пламък. Един busó, нещо като кукер, облечен в овча кожа, и снабден със забележителен дървен фалос, стоеше на стража до пълни чинии с боб чорба от Мохач. Едноок мъж в престилка, на която беше изобразена карта на Велика Унгария, ми сервира обилна порция макарони със свинско шкембе и чушки от Сегед. Три стари жени работеха заедно, за да ми сервират порция качамак с овче сирене.

Същата вечер се присъединих към десетки хиляди хора на брега на Дунав, за да гледам подготовката за нощните фойерверки. Докато си пробивах път през тълпите в търсене на по-добра гледна точка, видях на една лодка група от караоке-певци, загледани в нещо, което се прожектираше на голям екран. Беше István, a király  („Ищван, кралят“), рок опера от 1983, в която се разказва за крал Ищван и езическия му чичо, който се е опитал да го убие.

István, a király , един вид унгарски Исус Христос Суперзвезда, е бил суперхит в момента на появата си, както и знак за размразяването, предшестващо края на Гулаш-комунизма. Все още е кичозна икона, но изненадващо добра за слушане, дори и за онези, които не разбират унгарски. (Музиката е много по-твърд рок в сравнение с онази на Андрю Лойд Уебър.) Сюжетът на филма е прост: старият крал умира и синът му Ищван се бори с въпроса дали трябва да преобърне Унгария към християнство, докато чичо му Копани води бунт, за да я запази езическа. Поне номинално Ищван е героят, но той изглежда нерешителен и слаб. Копани, който има физиката на кеч-борец от ерата на Хълк Хоган и прекарва филма с голи гърди, с изключение на кожена превръзка, притежава цялата харизма и всички най-запомнящи се песни на филма. Ентусиазмът на караоке-певците достигаше най-високите си точки всеки път, когато той се появяваше на екрана.

Мюзикълът представя в миниатюра драмата, пред която Унгария е изправена от туранизма: дали да прегърне Запада, и бъдещето, или Изтока, и миналото. Единият от двата избора има на своя страна силата на модерността; другият разполага с най-добрите мелодии. (Между другото, този избор се е разиграл и в личния живот на двамата творци, написали István, a király. Авторът на либретото е светски, либерално настроен евреин. Композиторът пък прекарва голяма част от времето си по хълмовете на север от Будапеща, в търсене на шамански светилища, и поддържа тесни връзки с Фидес и крайната унгарска десница. Двамата не са работили заедно от двадесет години насам.)

В исторически план Ищван е спечелил. Опортюнистичен конвертит и безмилостен убиец, той е видял, че бъдещето на страната му е в Европа, християнството и стабилността, която идва с приспособяването към нравите на съседите. Копани пък се е застъпвал за старите нрави и наследствените богове от номадското минало. Заради усилията му да поддържа езичеството, Ищван е разпоредил той да бъде екзекутиран и разсечен на четири, след което парчетата от тялото му са били окачени в четирите най-големи крепости на царството, за поучение на всички. Сега, хиляда години по-късно, махалото изглежда се измята в другата посока. За едно поколение, отгледано при комунизма, стремежите към Запада, към демокрацията, дори към богатството, започват да изглеждат изтъркани. Защо да бъдете малко зъбно колело в европейската машина, питат туранистите, когато можете да бъдете част от огромно, изначално братство от воини-завоеватели? По-добре да сте част от ордата, да карате земята да трепери под копита на конете ви. По-добре е, биха казали те, човек да се вслушва в призива на барабаните.


Източник

 

Джейкъб Микановски

Джейкъб Микановски е млад американски културолог и литературовед, сътрудник на множество американски културни издания, сред които LA Review of Books, Newyorker, The Point, The Awl и HiLoBrow.com.

Други статии от този автор

Посетители

9
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 3 дни
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 3 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 3 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 4 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 4 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици