1 1 1 1 1 Оценка 20% (1 гласуване)
Абхазците се гордеят със своята дълга история, независима от грузинците в политически план. Абхазкото царство се формира през 6.-7. век и по време на разцвета си включва цяла днешна западна Грузия с племената свани и мегрели и столица град Кутаиси. В 975 г. след продължителна борба за надмощие абхазката държава е включена в състава на обединеното грузинско царство. Тогава сред абхазците наред с византийската се разпространява и грузинската култура и език. През 15. век след разпада на грузинското царство на множество феодални владения абхазките князе от рода Чачба обявяват своята територия за независимо Абхазко княжество. През 16. век се засилва зависимостта на Абхазия и на цяла Западна Грузия от османците, които построяват по крайбрежието силни крепости като Сухумкале, Поти, Анапа. Голяма част от населението, дотогава православно, е обърнато насилствено в исляма. През 18. век избухват три големи антиосмански въстания. След въстанието от 1806 г. абхазкият княз Келешбей се обръща за покровителство към руския цар, но е убит през 1808 г. от проосмански метежници. Неговият син Сафарбей – Георги обаче продължава усилията му и на 17 февруари 1810 г. руският цар Александър Първи издава манифест, с който обявява присъединяването на Абхазия към Руската империя. През 1864 г. е премахнат статутът на наследствените абхазки владетели (князе) и областта е превърната в Сухумски военен отдел. Руските власти се опитват принудително да възвърнат местното население към християнството, което води до антируски въстания (например през 1866 г.). След руско-турската война от 1877-78 г. близо половината абхазци са изселени в Турция доброволно или принудително. Руските власти са изселвали абхазките мюсюлмани в Османската империя още от края на 18. век, затова в днешна Турция има значителна абхазка общност наред с черкезите и други народи от Северен Кавказ, които по стара традиция са антируски и протурски настроени.

Под властта на Руската империя в Абхазия са построени около 400 малки предприятия върху капиталистически основи, развива се тютюнопроизводството, построен е и стратегически важният път от Новоросийск до Батуми. Извършва се колонизация на християнско население – руснаци, гърци, арменци, а по-късно и грузинци.

След февруарската революция от 1917 г. властта в Абхазия (както и в съседна Грузия) е поета от меншевиките. През март 1918 г. болшевиките организират въстание и на 8 април в Сухуми провъзгласяват съветска власт, която се задържа само до 17 май, когато меншевиките си връщат областта със сила. През март-април 1921 г. 11-та Червена армия окупира Абхазия, Грузия и Армения и ги присъединява към Съветска Русия.

На 28 март 1921 г. Абхазия е провъзгласена за независима съветска социалистическа република, а на 16 декември влиза в състава на Грузинската съветска социалистическа република. На 13 декември 1922 г. заедно с цяла Грузия тя влиза в състава на Закавказката съветска социалистическа република, която на 30 декември 1922 г. влиза в състава на СССР. През 1931 г. особеният, уникален статут на Абхазия като съветска република в състава на Грузия е премахнат и тя става обикновена автономна република.

Според общото убеждение на абхазците в съветска Грузия спрямо тях е била провеждана политика на грузинизация. По времето на Хрушчов абхазкият език преминава на кирилица (от 20-те години съветската културна политика го привежда на латиница), а южноосетинският е приведен към стандарта на Северна Осетия, също на кирилица. След войните от 90-те години на 20. век населението на Абхазия намалява два пъти. През 1989 г. то е било 525 000 души, от тях 239 000 грузинци, 93 000 абхазци, 76 000 арменци, 75 000 руснаци и 14 000 гърци. През 2003 г. абхазците са 94 000, грузинците 46 000, арменците 44 000, руснаците 23 000, гърците 1500.

През 1988-89 г. в Грузия се засилва движението за независимост от Съветския съюз (то е имало отделни прояви и по-рано главно сред грузинската емиграция на Запад, но през 20-те години в самата Грузия има неуспешни въстания!). В Тбилиси се провеждат многохилядни демонстрации за независимост, като едно от исканията им е за премахване на абхазката автономия. При набиращата сила борба за независимост на Грузия абхазкото ръководство и мнозинството абхазци преценяват, че за тях ще е по-добре да останат в СССР, който им е гарантирал автономия, вместо в независима Грузия, която се опитва да я отнеме или да я сведе до чисто формална. По това време вследствие на усилената колонизация мнозинството от населението на Абхазия е вече грузинско, а абхазците са само 17,8%. След въоръжения конфликт от 1992-93 г. над 200 000 грузинци са принудени да напуснат Абхазия и абхазците отново стават близо половината от населението.

На 16 юли 1989 г. в Сухуми избухват въоръжени вълнения, предизвикани от скандала около приема на студенти в Абхазкия държавен университет. Загиват 16 души, 140 са ранени и в Сухуми са изпратени войски за потушаването на безредиците.

На 9 април 1991 г. Грузия провъзгласява своята независимост, която става действителна след провала на опита за преврат в Москва на ГКЧП от 21 август същата година. В хода на разпадането на СССР се стига до военни конфликти на Грузия с Абхазия и Южна Осетия. Вътре в самата Грузия избухва гражданска война между съперничещите си за властта групировки.

Първият президент на независима Грузия Звиад Гамсахурдия предлага 30% от местата в абхазкия парламент да бъдат запазени за абхазците, които са 17% от населението в автономията. Това се превръща в едно от обвиненията срещу него от противниците му, които успяват да го изгонят от Тбилиси през януари 1992 г. След това гражданската война продължава още месеци, тъй като Гамсахурдия има много силна подкрепа в Западна Грузия (Мингрелия), където е роден. Победителите Тенгиз Китовани, Джаба Йоселиани и Тенгиз Сигуа поканват Едуард Шеварднадзе да се завърне от Москва и да оглави грузинската държава, надявайки се да използват неговите международни връзки и популярност. Шеварднадзе се завръща и успява през лятото на 1992 г. да договори с Русия мирно уреждане на южноосетинския конфликт, което издържа чак до август 2008 г.

На 21 февруари 1992 г. управляващите в Грузия отменят конституцията на Грузинската съветска социалистическа република и въвеждат конституцията на Грузинската демократична република от 1921 г. За Абхазия и Южна Осетия това обаче означава премахване на тяхната автономия.

На 23 юли 1992 г. Върховният Съвет на Абхазия при бойкот на сесията от страна на депутатите-грузинци възстановява действието на Конституцията на Абхазката съветска социалистическа република от 1925 г., според която Абхазия е суверенна държава. Върховният съвет се разделя на две части – абхазка и грузинска. Започват масови уволнения на грузинци от силовите ведомства, създава се абхазка гвардия. Като ответна мярка Тбилиси решава да изпрати войски в Абхазия с официално обявена цел охрана на железопътната линия единствената за превоз на товари от Русия до Армения, която вече е във война с Азърбайджан заради областта Нагорни Карабах. На 14 август 1992 г. в разгара на курортния сезон отрядите на Националната гвардия на Грузия, командвани от Тенгиз Китовани нахлуват на територията на Абхазия под предлог, че преследват привържениците на Звиад Гамсахурдия, действащи от съседната грузинска област Мингрелия и град Зугдиди. Абхазците оказват ожесточена съпротива, но грузинската Национална гвардия окупира цяла Абхазия, включително столицата Сухуми. Правителството начело с Владислав Ардзимба избягва в съседния район на Гудаута. Абхазкото и рускоезичното население масово побягва към територията на Русия. Тук обаче абхазците получават неочаквана за мнозина подкрепа с оръжие и множество доброволци от Конфедерацията на кавказките планински народи – чеченци, кабардинци, ингуши, черкези, адигейци. Въоръжаването и изпращането на техните доброволчески отряди в подкрепа на родствените им абхазци срещу грузинците става под благосклонния поглед на руските власти, които официално все още не се намесват в конфликта. Заместник-губернаторът на Краснодарския край издава заповед да се затвори границата с Абхазия, за да не се допускат повече бежанци оттам, но се дава възможност на кавказките доброволци, сред които и кубански казаци, всички имащи вече боен опит главно от Афганистан, да се прехвърлят в Абхазия за война с грузинците.

През октомври 1992 г. абхазките сили и кавказките доброволци преминават в настъпление. Те превземат северния морски курорт Гагра и цялата ивица покрай руската граница. Тук те използват бронирани коли (БМП и БТР) и танкове, които според грузинците са им предоставени от Русия, а според абхазците са военни трофеи. Грузинската страна обвинява руските части, намиращи се в зоната на конфликта още от съветско време, че изпълняват разузнавателни операции в полза на абхазците. Често открива стрелба по тях, предизвикваща ответен огън и се стига до въоръжени инциденти с руските сили и жертви сред мирното население.

През юли 1993 г. абхазките сили предприемат трето поред настъпление срещу Сухуми и успяват да го блокират напълно. На 27 юли в Сочи с руско посредничество е подписано споразумение за временно прекратяване на огъня. С надеждата, че примирието ще бъде спазвано от всички страни, цялото тежко въоръжение на грузинците е изнесено от Сухуми с кораби на Руския Черноморски флот и по-голямата част от блокираните грузински сили също се изтеглят от града. Според абхазците обаче Шеварднадзе е бил принуден да изтегли най-боеспособните си части от Сухуми, за да ги хвърли срещу поддръжниците на Звиад Гамсахурдия, които се активизират точно по това време в Грузия.

От 16 до 27 септември се разиграва т. нар. „Битка за Сухуми“. Абхазците предприемат ново настъпление, нарушавайки подписаното примирие. Грузинците се опитват да прехвърлят свои войници в Сухуми с полети на гражданската авиация. Абхазците разбират това и свалят три самолета Ту-134 и един Ту-154, по време на захода им към летище Сухуми (20-23 септември 1993 г.). По това време абхазците вече получават артилерия, минохвъргачки, боеприпаси и обучение на артилерийските разчети от руска страна. На 27 септември Сухуми е превзет от абхазците и кавказките им съюзници. За евакуацията на грузинските сили и бежанците помагат корабите на руския Черноморски флот. Много грузински мирни жители избягват през Кодорското дефиле или по брега на морето на юг. Президентът на Грузия Шеварднадзе също успява да се измъкне от обсадения град незабелязано. След превземането на града от абхазците са пленени и екзекутирани 17 министри от прогрузинското абхазко правителство. Според грузинската страна в хода на тази операция и бягството на 200-250 000 грузинци от Абхазия загиват до 10 хиляди мирни жители (цифрата трудно може да бъде проверена).

Поражението в Абхазия довежда до засилване войските на привържениците на Звиад Гамсахурдия в Грузия, част от грузинската армия също преминава на тяхна страна. Изправен пред реалната опасност да загуби властта си, Е. Шеварднадзе изразява готовност страната му да влезе в Общността на независимите държави (ОНД) и поисква в замяна военна помощ от Русия. Руските власти препоръчват на абхазците да прекратят настъплението си (по това време те фактически владеят вече цяла Абхазия) и с това позволяват на грузинските сили да се съсредоточат за справяне с въстанието на звиадистите в Западна Грузия. Грузинската част от Върховния съвет и правителството на Абхазката автономна република продължава да работи в изгнание в Тбилиси. През лятото на 2006 г. грузинските власти с внезапно нападение „възстановяват контрола си“ над Кодорската долина в Североизточна Абхазия и по политически съображения тези органи на властта са преместени в горната част на Кодорската клисура.

Според грузински данни предоставени на ООН през ноември 2004 г., в Грузия и чужбина са регистрирани 280 000 бежанци от Абхазия. Икономическите загуби от войната са оценени на 10,7 млрд. дол. Жертвите на грузинската страна са 4 000 убити и 1000 безследно изчезнали, а на абхазката страна – също 4000 души. За всеки бежанец ООН отделя по 6 дол. всекидневно, които постъпват в грузинската хазна, затова не е изненадващо, че в момента броят на бежанците само в Грузия е „нараснал“ до 500 000 души. Според неправителствените организации броят на бежанците е около 150 000 души. Ако бъде изпълнена напълно програмата за адаптация на един бежанец и той получи пари за придобиване на жилище, трябва да бъде изключен от списъка на бежанците и международната помощ за него спира.

След идването на власт в Русия на Вл. Путин формалната блокада на сепаратистка Абхазия в съответствие с решенията на Срещата на върха на страните от ОНД фактически не действа. Възстановяват се икономическите и транспортните връзки между Русия и Абхазия, но според руските власти това става на равнище на частния бизнес и гражданските сдружения, а не на официално държавно равнище (което донякъде отговаря на истината). В процеса на замяна на съветските паспорти, чиито срок на валидност изтича и всички граждани на бившия СССР трябва да изберат какво гражданство ще приемат, над 90% от жителите на Абхазия приемат руско гражданство, убедени, че то ще им гарантира по-добро бъдеще, отколкото грузинското. Това позволява да започне официално изплащане на руски пенсии и социални помощи на руските граждани в Абхазия. От 2004 г. е възобновено движението по ж. п. линията Сухуми – Москва, прекъснато още през войната от 1992 г. Възстановена е и редовната автобусна линия Сочи (Русия) – Сухуми.

През юли 2006 г. грузинският парламент приема резолюция с искане за извеждане на руските миротворци от Абхазия и Южна Осетия. В отговор абхазкият парламент призовава всички държави незабавно да започнат процес за официално признаване независимостта на Република Абхазия и решава да се обърне към ООН, ОССЕ и други международни организации с молба „да пресекат милитаристичните планове на грузинското ръководство“. Решението на грузинския парламент води до поредното влошаване на отношенията с Русия. Руският външен министър заявява, че за изпращането на руски миротворци в региона има решения на международни организации – в Южна Осетия – на ОССЕ, а в Абхазия – на ООН, и че те са успели да прекратят кръвопролитията през годините след разполагането си. Решението на грузинския парламент според него е опит да се изостри ситуацията до краен предел. Грузинският президент Саакашвили отменя визитата си в Москва за среща на върха на ОНД.

На 25 юли 2006 г. грузинските войски нахлуват в Кодорската теснина и за няколко дни я овладяват напълно. На 27 септември с указ на президента Саакашвили Кодори е преименуван на Горна Абхазия. При посещението си там Саакашвили заявява, че Грузия е готова да даде достоен отговор на всеки, който се опита да наруши териториалната й цялост. „От тук, от Горна Абхазия ние казваме на целия свят, че ние сме в Абхазия и никога няма да я напуснем“. В село Чхалта в Кодорската теснина е преместено „законното правителство“ на Абхазия, намиращо се дотогава в изгнание. Тогава, на 18 октомври 2006 г. абхазкото Народно събрание се обръща към руските власти с молба да признаят независимостта на републиката и между двете държави да се установят отношения на асоцииране.

На 20 април 2008 г. над Абхазия е свален безпилотен разузнавателен самолет „Хермес“, излетял от Грузия. Това предизвиква поредния международен скандал. Грузия обвинява Русия, че е свалила грузински самолет в грузинското въздушно пространство и иска случаят да бъде разгледан в Съвета за сигурност на ООН. СС на ООН не постига единство по въпроса и само изслушва мнението на руския представител. Ситуацията в зоната на конфликта продължава да се изостря и на 30 април Русия въвежда допълнителни миротворчески сили в Абхазия (2 до 3 000 души). Грузия оценява това като акт на военна агресия срещу нея.

На 4 май 2008 г. над Абхазия са свалени още два грузински безпилотни самолета, а на 8 май още един. На 12 май са свалени още два грузински „Хермес“-а.

Войната от 2008 г.

Още на 8 август в Абхазия започват да набират доброволци за изпращане в помощ на Южна Осетия, атакувана от грузинците.

Вечерта на 9 август абхазките сили започват операция по изтласкване на грузинските войски от Кодорската теснина. На 12 август по обед Абхазия обявява, че операцията е приключила успешно. Твърди се, че тук абхазците са действали самостоятелно без подкрепата на руски войски, като са използвали собствената си авиация, артилерия и въртолетен десант в района на село Чхалта. След приключване на операцията грузинските войски и администрация са изтласкани напълно от територията на Абхазия.

На 12 август поставеният от руснаците президент на Чечения Рамзан Кадиров заявява готовност да изпрати десет хиляди души в подкрепа на руските миротворци в Южна Осетия и Абхазия. На 12 август в Тбилиси около 13 ч. грузинският президент в присъствието на външните министри на Франция и Финландия подписва документ за прекратяване на огъня от грузинска страна. Около час след това Цхинвали отново е подложен на грузински артилерийски обстрел (може би грузинските сили там още не са получили заповедта!). Руското външно министерство заявява, че не вижда смисъл в декларациите на Грузия за прекратяване на огъня. Следобед руските войски навлизат на територията на Грузия „с цел недопускане обстрелването на Южна Осетия и осуетяване прегрупирането на грузинските войски“. Абхазците и руснаците заемат грузинския град Зугдиди, а руските войски – град Сенаки, намиращ се близо до Южна Осетия.

На 12 август на работна среща в Кремъл с министъра на отбраната и началника на Генералния щаб президентът Д. Медведев заявява, че „въз основа на докладите им е взел решение за завършване операцията по принуждаване Грузия към мир“. Същият ден френският президент Саркози в качеството си на председателстващ ЕС посещава Москва и договаря с президента Медведев и премиера Путин шест принципа за мирно уреждане на конфликта. Специално внимание заслужава последният от тях: „Начало на международно обсъждане на въпросите за бъдещия статут на Южна Осетия и Абхазия и начините за осигуряване тяхната трайна сигурност.“ След това Саркози заедно с външния си министър Б. Кушнер отново посещава Тбилиси, където се среща повторно с М. Саакашвили, а след това и с президентите на Украйна – Юшченко и на Полша – Лех Качински, които са там, за да засвидетелстват подкрепата си за Грузия. На 13 август Грузия приема плана за уреждане на конфликта, но със забележки. По молба на грузинския президент е премахната шестата точка – за начало на обсъждане на бъдещия статут на двете отцепнически области и е преформулирана така: „Осигуряване международни гаранции за безопасността на Южна Осетия и Абхазия“.

Отказът на Саакашвили да се обсъжда бъдещия статут на двете области ги тласка към единствено възможния за тях изход – пълно скъсване на отношенията с Грузия и обръщение към Москва да признае фактическата им независимост от Грузия.

На 12 август Саакашвили обявява, че Грузия излиза от ОНД. На 14 август това решение е одобрено от грузинския парламент.

Министърът на външните работи на Абхазия Сергей Шамба заявява: „За последните 100 години Грузия е била независима държава 21 години – от 1918 до 1921 и от 1990 г. до днес. За това време тя успя да разпали седем войни. Изхождайки от този печален опит международната общност трябва да забрани на Грузия да има собствени въоръжени сили. На децата не бива да се дава кибрит.“

На 14 август руският външен министър С. Лавров заявява, че може да се забрави за разговорите за териториалната цялост на Грузия, тъй като е невъзможно да се заставят Абхазия и Южна Осетия да се съгласят с насилствено връщане в грузинската държава. Президентът Медведев заявява, че статутът на Южна Осетия и Абхазия трябва да се определи от техните народи и Русия като гарант на сигурността в Кавказ ще се съгласи с тяхното решение.

На 18 август Е. Кокойти обявява, че ще помоли Русия да разположи своя военна база в Южна Осетия с цел предотвратяване „нови опити за геноцид над осетинския народ“. Същият ден на заседание на президиума на правителството на Руската федерация е взето решение част от парите, отпускани за възстановяване на Южна Осетия да бъде преведена чрез бюджета на Северна Осетия като трансфер от федералния фонд за съфинансиране на разходите. Това означава фактическо включване на Южна Осетия в бюджетната система на Русия.

На 25 август руският Съвет на Федерацията и Държавната Дума приемат обръщения, в които призовават президента и правителството на Руската федерация да признаят независимостта на Южна Осетия и Абхазия (този документ няма задължителна сила за изпълнителната власт). На следващия ден с укази на президента Дмитрий Медведев Русия официално признава независимостта на двете самообявили се държави.

На 5 септември никарагуанският президент Даниел Ортега издава декрет за официално признаване от неговата страна независимостта на Абхазия и Южна Осетия.