Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 56% (5 гласувания)

 

2018 06 Killers Kiev 01

 

Адам Осмаев – ръцете на волана, погледът навън през прозореца – се опитвал с всички сили да разбере накъде се е отправил. Докато направлявал колата си към една тиха улица в индустриалните покрайнини на Киев, той разглеждал потискащата картина навън: мрачни складове, тежки жилищни сгради от съветската епоха. През последните седмици бил започнал да се приспособява към живота в града, един живот далеч от бойното поле. Но все още носел със себе си войнишкото усещане за постоянно безпокойство. Нещо тук му изглеждало странно. Разбира се, в Киев нищо и никога не изглежда съвсем правилно.

На задната седалка, съпругата му, Амина Окуева, също изучавала мрачния квартал. Подобно на Адам, тя не очаквала неприятности, въпреки че била обучена за всеки случай да стои нащрек. Двамата трябвало да се явят за среща във френското посолство, но това при всички случаи не изглеждало като правилната посока, мислела си тя. Откъде-накъде едно посолство ще се намира тук?

Отпред седял Алекс Вернер, френски журналист за парижкия Le Monde, който давал указания накъде да карат и звучал успокояващо. Не се притеснявайте, казал той на двойката, той знаел пътя. Всъщност, казал им, те идвали малко по-рано. И така, Вернер помолил Адам да паркира колата. Те можели да почакат малко, обяснил Вернер, докато колата спирала на малка тревна площ до автобусна спирка.

Обикновено Адам бил онзи, който държал нещата в ръцете си; Адам правел плановете и чертаел маршрутите. Като командир в украинската армия, той прекарал последните няколко години в борба с про-руските войски на изток. Съпругата му, Амина, също била известна като снайперистка от полувоенните части. Но сега те оставяли войната зад себе си. Преместили се в Киев и започвали отначало, колкото можели. Разбира се, те знаели, че делата от миналото им ще ги преследват. В края на краищата именно това привлякло към тях и Вернер, журналиста.

Двамата се срещали с него на няколко пъти в хода на последните десет дни, споделяйки историите за приключения и дързост, които придобили в годините на борба срещу Русия. Сагата им на любов и насилие, казал им Вернер, звучала точно като филм. Искал да помогне да се направи документален филм, казал той, и преди да могат да премислят идеята по-обстойно, той вече имал и готов филмов проект. Сега оставали само няколко подробности, включително и това пътуване до френското посолство, където, така обяснил Вернер, двойката трябвало да се запознае с договора.

В този мрачен следобед през миналия юни, докато тримата чакали в колата, Вернер изглеждал наистина радостен да прекара известно време само с Адам и Амина. Бил започнал да ги харесва, казал той, и – докато чакали – имал и подарък за Амина. Искал да го отворят заедно и помолил Адам да седне при съпругата си на задната седалка. Церемониалността на момента изглеждала странна за Адам, но той бил свикнал с ексцентричните изблици на журналиста, а и бил любопитен да види какво ще се случи.

Когато двамата седнали заедно, журналистът сложил в скута си една чанта и издърпал от нея червена кутия с богати златни орнаменти. Но докато го правел, Адам забелязал нещо обезпокоително: по бузите на Вернер се събирали малки капчици пот. Сега, с лице към двойката, Вернер отворил червената кутия, откривайки черен полуавтоматичен пистолет Glock, който проблясвал матово върху легло от бяла хартия.

Само за миг, с очи, вперени в пистолета, Адам осъзнал всичко. Той се хвърлил напред, сграбчил дулото и натиснал оръжието нагоре. Но Вернер държал здраво ръкохватката и, докато Адам го дърпал, той натиснал спусъка. Един куршум се забил в гърдите на Адам. Той се почувствал вцепенен, но продължил да стиска пистолета.

Стреляй, изкрещял той слабо към жена си.

В тясното пространство зад пътническата седалка, Амина посегнала и разкопчала кобура на собствения си пистолет, отстрани на бедрото си. Стреляла бързо, от невероятно близко разстояние, и улучила Вернер в ръцете и рамото, отблъсквайки го назад към вратата на колата.

Я сдаюсь“, извикал той и вдигнал ръце. Предавам се!

По някакъв начин Вернер се изтърколил от вратата на колата и се свлякъл в тревата. Амина също се измъкнала от колата, а пистолетът ѝ през цялото време бил насочен към Вернер. Без да мисли, тя стреляла по него, докато магазинът на оръжието се изпразнил. Стрелбата приключила също толкова бързо, колкото и започнала. Поне засега.

 

2018 06 Killers Kiev 02

2018 06 Killers Kiev 03

Амина Окуева е прекарала години като участничка в борбата срещу Русия, докато тя и съпругът ѝ се преместват в Киев.
Снимка: Osborne / Redux

Съпругът на Амина, Адам Осмаев, някога е лежал в затвора по обвинения в заговор за убийство на Владимир Путин.
Снимка: VOLODYMYR PETROV / EPA-EFE / REX / Shutterstock

 

* * *

Вернер се свлича в мръсотията пред колата. Адам лежи разперен по гръб и се бори за глътка въздух. И двамата мъже ще оживеят – Вернер, прострелян шест пъти в крайниците, рамото и врата, ще лежи в болница в продължение на месеци. Що се отнася до Адам, черният му дроб е пробит и лекарите ще трябва да отстранят една трета от белите му дробове, но му е казано, че ще се възстанови.

А междувременно полицията бързо потвърждава това, което двойката вече е разбрала, тоест че Алекс Вернер не е френски журналист и че предполагаемото пътуване до посолството изглежда е било щателно подготвен капан. Амина и Адам са сигурни, че е трябвало да бъдат убити – и също толкова сигурни, че знаят защо.

Въпреки че не са били в Киев дълго време, двамата вече са известни наоколо. Няколко години по-рано Адам е бил замесен в предполагаем заговор да се взриви автоколоната на тогавашния руски премиер-министър Владимир Путин. Макар че взривът никога не е бил извършен – а Адам отрича да е знаел за някакъв план – той е лежал в затвора. И докато бил там, Амина е получила подобно реноме като снайперистка в борбата срещу про-руските бунтовници в източната част на Украйна. Когато Адам е освободен от затвора, той се присъединява към своята жена-партизанка на изток, където е поел командването на бойна част, съставена от нередовни чеченски войници, и ги е водил през някои от най-кървавите месеци на тригодишната война.

Миналата пролет, изпълнени с нетърпение да намерят нови начини за разклащане режима на Путин – и да се включат в мрежа от активисти с подобно мислене – двамата решават да се преместят в Киев, украинската столица.

Не че градът предлага каквито и да е гаранции за безопасност. На повърхността Киев излъчва елегантния чар на градове като Прага и Будапеща. Но за жителите, които представляват една определена подгрупа от населението – руски емигранти, избягали от Кремъл, ангажирани и активни журналисти или политици, които не могат да останат в Русия, защото са развили комплекс на неудобна съвест – животът в Киев може да бъде ежедневно упражнение по страх. За хора като Амина и Адам, всяко ходене до магазина, всяко каране на кола, всяка среща с непознат човек, е скок в неизвестното. Под лустрото на високата славянска култура и съвременната изтънченост, за много хора градът днес изглежда далеч по-тъмен от онова, което се вижда на повърхността: това е една гангстерска метрополия. През последната година тук са били убити или тежко ранени половин дузина врагове на режима на Путин, в поредица от взривове и престрелки – изригвания на хаос и насилие, които хвърлят над града някаква зловеща отсянка.

Човек може да открие нещо почти мистериозно в тази заплаха, едно объркващо несъответствие между бомбените взривове и стрелбата по улици, окичени с коктейл-барове и художествени галерии. През миналия март например, в една обикновена сутрин в претъпкания център на града, Денис Вороненков, бивш руски прокурор и член на руския парламент, който си бе спечелил гнева на Путин след като го обвини в корупция, тъкмо вървял покрай луксозен хотел, когато мъж, облечен в яке с качулка, се приближил отзад. Мъжът застрелял първо бодигарда на Вороненков, а след това, пред очите на десетки зрители, забил четири куршума в лицето и гърба на Вороненков. Тогава пък бодигардът успял да се изправи на крака, извадил собствения си пистолет и застрелял убиеца.

Бруталността е прецизна, целенасочена и почти никога не причинява вреда на случайни хора – дори и при най-зрелищните нападения. През юли 2016 Павел Шеремет, 44-годишен разследващ журналист и критик на Путин от Минск, Беларус, напуснал дома си в центъра на Киев в червения Subaru на съпругата си и поел по обичайния си сутрешен маршрут. Докато се движел много бавно по една от препълнените улици близо до националната опера в Киев, била взривена бомба, предварително поставена под предната седалка. Записът на камерите за наблюдение показва как превозното средство – или по-скоро една димяща, черна развалина – се търкаля бавно назад. И докато полицаите ровят из останките от инцидента, ужасени пешеходци подминават бързо, отивайки на работа.

Бързото свличане на града към такъв вид мрак води началото си, по някакъв странен начин, от един момент на надежда. През 2014, след като необузданата корупция предизвика буйни улични протести, украинците свалиха тогавашния си президент Виктор Янукович. Падането на Янукович – поддръжник на Путин, който бе избран с помощта на Пол Манафорт, бъдещия мениджър на предизборната кампания на Тръмп – първоначално бе посрещнато от украинците като добра новина, тъй като те се надяваха, че страната им може би ще укрепи връзките си с Европейския съюз. Но само дни след падането на Янукович, когато той беше прогонен и се криеше в Русия, Путин изглежда вече беше започнал да крои собствени планове за Украйна.

В Крим, в южната част на Украйна, се появиха войски с немаркирани зелени униформи, носещи руско оръжие. Руската държавна телевизия излъчваше доклади за неонацистки бандити, обикалящи по улиците на Киев, а неуморната руска пропаганда помогна да се разпали още повече насилието в рускоезичната източна част на страната. Днес руски оръжия, разузнавачи и войници се движат свободно през една гранична зона, дестабилизирана от фалшиви новини и пропаганда.

А междувременно множество руски опозиционери – врагове на Кремъл, които търсят убежище от режима на Путин – се установиха и в Украйна, най-вече в Киев. Тяхното присъствие привлече и още един вид хора към града. Неясни, мътни фигури като Алекс Вернер.

Разбира се, както разкри полицията, Алекс Вернер не е истинското му име. В дните след престрелката полицията съобщи, че предполагаемият убиец, който е преследвал Амина и Адам, е бил Артур Денисултанов – гангстер, крадец и мошеник, който според руските вестници е използвал през последните години най-малко половин дузина идентичности, за да участва в поредица от конспирации и ударни акции.

Тайната на мисията му само се задълбочава. Някои казват, че Денисултанов има връзки с агенти на руското разузнаване. Други го свързват с Рамзан Кадиров, чеченския диктатор и ожесточен поддръжник на Путин. Някои дори се питат дали и самият Путин не е имал интерес от удара.

За украинските власти нямаше съмнение, че убийството е поръчано от Кремъл. „Руската кървава следа в това престъпление е толкова ясна, колкото и кръвта по дрехите на Амина“, заяви директорът по комуникациите на украинското Министерство на вътрешните работи, което пое контрола върху разследването.

Едва по-късно официалните лица започнаха да обмислят някаква по-странна възможност – че в тази екосистема на уловки и терор сега из града може би се разхожда и един нов вид убиец. Напълно възможно бе Вернер изобщо да не е бил санкциониран убиец, а някаква още по-опасна фигура: ловец на свободна практика, един вид самонасочващ се Джейсън Борн, който се надява по някакъв начин да спечели благодарността на Путин, като извърши удар, от който по-късно се надява да извлече някаква полза.

* * *

Макар че убийствата в Киев почти винаги са били насочени срещу враговете му, собствените пръстови отпечатъци на Путин никога не са откривани върху тях – и то с основателна причина. „Русия не работи по този начин“, казва Иля Пономарев, бивш руски депутат, който сега живее в изгнание в Киев, и който е един от последните хора, разговаряли с Денис Вороненков, преди да бъде застрелян на улицата. Според Пономарев, Путин управлява над един вид гнездо от конкуриращи се фракции, които се надпреварват да защитават собствените си интереси, докато търсят благосклонността на Путин, като се грижат за неговите [интереси]. С други думи, това са ‚самонасочващи се установки“, които първо вършат работата и едва след това се опитват да търсят някаква награда. „Не е като да отидете при Путин и да кажете: „Владимир, може ли да [убия този човек]?“, продължава Пономарев. „Вие идвате при Путин с главата на врага му и казвате: „Аз съм герой, аз го направих.“

Като пример, помислете за основния заподозрян в издаването на заповедта за убийството на Вороненков: човек на име Владимир Таурин, предполагаем престъпник и бивш партньор на съпругата на Вороненков. Сега прокурорите в Киев твърдят, че мотивацията му е двойна – както ревност, така и желание да „се затвори устата на ценен свидетел“, който е готов да говори открито за корупцията в Кремъл.

Водата се замътва още повече от факта, че физическият убиец – човекът, застрелян от телохранителя на Вороненков – се е борил срещу проруските сили във войната. Защо руснаците ще работят с човек, който се е борил срещу тях? Адвокатът на Таурин твърди, че украинците, а не неговият клиент, са убили Вороненков. Самите украинци пък настояват, че убиецът е бил използван от руските служби за сигурност, за да посее именно такъв вид объркване. Цялата объркана афера, казва Пономарев, е осеяна с онзи вид мрачности и неясноти, които приятелите на Путин обичат да създават, за да поддържат украинските си врагове в постоянно напрежение.

В този свят на димни ефекти и объркани идентичности, Денисултанов изглежда е видял някаква възможност за себе си, и някъде към 2015 е започнал да преследва враговете на руския президент. Какво точно е планирал, не е съвсем ясно; мотивите на самонаетите тайни агенти – ако това е нещото, което самият той е смятал, че е – са трудни за определяне. Днес все още е трудно да се стигне до 50-годишния Денисултанов: Той е в ареста, все още в очакване на процес. Но в серия от електронни писма, които разменихме, той ми разказа за произхода си и как е намерил пътя си до Киев.

Израснал в Чечения, след гимназията Денисултанов отпрашил за Санкт Петербург. Там, според руската преса, той попаднал на чеченски гангстери, които се опитвали да контролират някои от рекетите в града. Оженил се и приел фамилията на съпругата си – чрез което получил първия от половин дузина псевдоними, които по-късно ще използва, докато се мотае по цяла Европа, в една мътно проблясваща перипатетична пътека, очертаваща едно колоритно и сурово минало.

Фактите и фантазията тук се смесват постоянно: заедно с един журналист от Санкт Петербург той е написал роман, Клетва с ръка върху Корана: Съдбата на един чеченец – литературна халтура, пълна с престрелки и автомобилни преследвания, в която се описва съдбата на един бунтовник, въвлечен в първата чеченска война от началото на 1990-те години. В нашата кореспонденция Денисултанов описва някакъв кинетичен живот, пълен с експерименти и пре-изобретявания на самия себе си. „В живота си съм минал през голям брой професии“, пише той. „Преминах през всичко, през което човек може да мине, опитах всичко.“

През 2008 Денисултанов се появява на радара на австрийските власти, след като влиза в полицейски участък във Виена, за да търси политическо убежище. В изявление от октомври той обяснява, че е агент на Кадиров, жестокият чеченски диктатор, и се нуждае от помощ. Както изглежда, той е променил решението си доста бързо, защото скоро се е върнал в Русия – и през всички години след това отрича всякакви връзки с Кадиров.

През следващите няколко години продължава да се движи и оцелява с каквото може. Използвал е още един псевдоним, за да се ожени отново, след което е осъден, тъй като е откраднал 252 706 долара от новата си съпруга – обвинение, което той описва като „измислица“. Въпреки това е лежал в затвора. После отново се появява под името „Артур Бергер“, управляващ директор на компания, произвеждаща spasmig – устройство, подобно на броня, което се използва при спускане с въже от небостъргачи. Предприятието се сринало, казва той, когато Федералното бюро за разследвания предявило иск за собственост върху изобретението. В края на 2015 заминава за Киев, с убеждението, че там ще може да започне нов живот.

За един професионален измамник, който няма проблеми с насилието, Киев може и да е изглеждал като идеално място. Може би един такъв майстор по всичко би могъл да продава информации на Кремъл, или – ако би се наложило да се вършат и по-зловещи неща – то сигурно би могъл да се заеме и с такива.

* * *

През месеците след пристигането на Денисултанов, няколко политици и високопоставени фигури са имали странни срещи с него – срещи, в които той поемал съмнителни идентичности или изглеждал така, сякаш прикрива загадъчни мотиви. Във всеки от тези случаи човекът, към когото той се е приближавал, по някакъв начин е бил публичен враг на Путин.

Първият от тях може да е бил Иля Пономарев, бившият член на руския парламент, който се противопостави на анексирането на Крим и сега живее в неофициално изгнание в Киев. През януари 2016, докато Пономарев седял в луксозното фоайе на хотел Хайат, Денисултанов се приближил и го обгърнал с меча прегръдка. Пономарев го гледал без да разбира. Денисултанов казал, че се казва Алекс Бергер и се описал като австрийски търговец на медицинско оборудване. Казал, че са се запознали преди няколко години в Русия. Пономарев не си спомнял за такъв човек, но не бил разтревожен от него.

През следващите три седмици Пономарев провел още пет срещи с предполагаемия търговец, най-вече в Хайат. „Бергер“ казвал, че иска да обсъди поредица от бизнес планове. Но проектите звучали съмнително и Пономарев се отдръпнал.

Следващият път, когато Пономарев забелязал човека, когото познавал като Алекс Бергер, бил … във вестника, повече от година по-късно, когато четял за изстрелите срещу Амина и Адам. Това било достатъчно, за да го накара да се размисли отново върху мотивите на странния човек, който се опитвал да спечели доверието му.

Късно през 2016 Алекс Бергер отново се появил в едно популярно кафене в центъра на Киев. Бергер вече не бил търговец, сега той е сътрудник на германско списание – с визитна картичка, която казвала това и нищо повече.

Той се надявал да поговори с политик на име Олег Ляшко, критик на Русия и лидер на радикалната партия в Украйна. По онова време Ляшко фигурираше в новините заради кавгите, в които току-що се бе замесил в Парламента, където беше подхваната яростна борба, след като той беше нагрубил свой колега за близките му връзки с Путин.

След като Бергер се приближил до масата на Ляшко, той се представил. Сцената била странна още от самото начало, спомня си Игор Мосийчук, заместникът на Ляшко, който бил там и подозирал, че Бергер не е човекът, за когото се представя. Бергер подал картичката си на Ляшко и поискал интервю, но политикът отказал. „Той го взе за съмнителен характер“, ми каза Мосийчук. (Денисултанов, в електронната поща, отрече някога да се е срещал както с Ляшко, така и с Пономарев.)

Само няколко седмици след като разговаря с мен за опасностите, пред които са изправени руските дисиденти в Киев, самият Мосийчук стана най-новата цел на заговор за убийство. Двама души, включително и бодигардът му, бяха убити от бомба, предназначена за него. Ранен, но изпълнен с предизвикателност, на следващия ден Мосийчук се появи по социалните медии, за да обвини режима на Путин. „Инициаторите са в Москва“, писа той, „[само] изпълнителите са в Киев“.

Миналата есен, само няколко месеца след престрелката им, Амина Окуева и Адам Осмаев се съгласиха да се срещнат с мен. Исках да разбера не само как са оцелели в сблъсъка си с Денисултанов, но и какви са чувствата, които изпитват хората, преследвани по този начин.

Двамата влязоха енергично в почти пустия ресторант на странична улица в Киев и ме поздравиха. 34-годишната Амина, дребна жена с пронизващи бледосини очи, носеше розов хиджаб и слънчеви очила, вдигнати на челото ѝ. Адам, който ходеше без никакви признаци на нараняване и заяви, че е напълно възстановен, носеше лек мустак и брадичка, които засенчваха инак приятелското му лице. На 36, той изглеждаше по-скоро като завършил студент, отколкото командир на бойното поле. Трудно беше да съчетая скромните им поведения с онова, което знаех за миналото им.

Борбите им започнали в края на 90-те и началото на 2000-те в Чечения, където помагали на местните жители да се борят срещу руските сили. „Бунтовниците бяха в гората, а аз им доставях храна, първа помощ и разузнаване“, казва Амина, която е родена в Одеса, Украйна, от чеченски баща и полска майка. Израстването на Адам е било по-привилегировано: баща му бил директор на държавната петролна компания в Чечения, а той бил изпратен на училище в Англия. Но когато руските войски навлязоха в Чечения през 1999, той се прибрал вкъщи и започнал тайно да работи за бунтовниците. „Някои от [нещата, които съм вършил] не мога да обсъждам“, каза ми той.

През 2007 бил задържан по подозрение, че е организирал заговор за убийството на съюзника на Путин в Чечения, Рамзан Кадиров. Адам отрича всякакви подобни схеми, но признава, че е прекарал тези години в агитация срещу Русия и опити да се свърже с други хора от каузата: „Чух от братовчед ми, че имало някакво момиче, лудо като мен, което искало да отиде на война, името ѝ било Амина. Казах: ‚Можете ли да ми дадете номера ѝ?‘“

Оженили се през 2009, но не се установили някъде задълго. През 2012 апартаментът на Адам бил разрушен от голяма експлозия. Тежко обгорен, Адам успял да напусне сцената. По-късно украинската полиция открила сред развалините на апартамента останки от бомби, а на един лаптоп, принадлежащ на Адам, също и вдиео-кадри, проследяващи маршрутите на Путин. Адам бил арестуван за конспирация с цел убийство на руския премиер и хвърлен в затвора в Украйна – но само след като Европейският съд по правата на човека блокирал руското искане за екстрадиция – голям късмет за него, защото само шест месеца след като про-руското правителство в Украйна падна през 2014, той бил освободен. Веднага се присъединил към жена си на фронта.

Там, въпреки неопитността му, Адам получил командването на така наречения батальон Дудаев. Някои от бойците му мърморели против бързото му изкачване. Други разпространявали слухове – недоказани никога – че той и известната му съпруга си помагали с пари, всъщност дарени за чеченската съпротива.

През май миналата година, когато войната изпадна в застой, двамата се отправили към Киев, където бързо намерили солидарност сред братството на враговете на Кремъл. За критиците им не останало незабелязано, че освен това те се наслаждават и на удобен градски начин на живот – с хубав апартамент, няколко коли, новозакупена къща извън града. Очевидното благоденствие пробудило старите шепоти.

Но за Амина и Адам имало по-належащи притеснения от клюките. Знаели, че са потенциални цели и взели предпазни мерки. Често пътували с охранителен екип и странели от непознати. Така че Амина била вече доста подозрителна, когато един следобед телефонът ѝ иззвънял, и тя не разпознала номера.

Отсреща бил Денисултанов. Казал, че се казва Алекс Вернер от Льо Монд и че е получил номера им от журналист в някакво телевизионно шоу. Искал да се срещнат за интервю. Амина проверила при журналиста, който признал, че наистина е предал информацията. „Това ме успокои донякъде“, каза ми тя. „Намалихме малко предпазливостта си и се съгласихме на среща.“

Решили да се срещнат в суши бар. Както и преди, Денисултанов носел тъмен костюм, очила със златна рамка и златен часовник. В джоба си имал щампована визитка, която го идентифицирала като „Генерален мениджър, Льо Монд“.

Адам и Амина разказват, че имал лек френски акцент и ръсел щедро елементарни френски изрази в инак свободния си руски език. „Попитахме го как така говори толкова добре руски и той каза: ‚Учих дълго време в Санкт Петербург‘“, спомня си Адам. А след това им направил едно от обичайните си предложения: „Льо Монд иска да публикува повече истории за хората, които защитават Украйна от руската агресия. А освен това те били очаровани от Амина, която, казал той, „напомня на французите за Жана д’Арк“. Твърдял, че вестникът искал да плати полет на двойката до Франция за документален проект.

Адам, който все още е в списъка за наблюдение на Интерпол, заради предполагаемия заговор за убийство на Путин, отказал. Амина обяснила, че и за нея ще е трудно. „Казах: ‚Не мога да дойда във Франция, защото не мога да взема оръжието си там, а без него не се чувствам в безопасност‘“, казва ми тя, усмихвайки се.

Когато след срещата напуснали ресторанта, Адам започнал да се чуди за [идентичността на] журналиста. Проверил отново визитната картичка и забелязал, че на нея е изписан имейл адрес с разширение „ru“ – типичен за онези, използвани в Русия. Когато се прибрали вкъщи и той потърсил в мрежата „Alex Werner“ и „Le Monde“, не се появило нищо. Сметнал обаче, че журналистът трябва да е по-скоро администратор, отколкото репортер. Адам казва, че проверил при контактите си в украинските служби за сигурност и че те не виждали нищо подозрително в това журналист да иска двойката да подпише договор.

Съгласили се на втора среща, на която Денисултанов заявил, че вестникът планира да прехвърли пари в банковата им сметка. Офертата прозвучала странно за Адам. „Никога не сме получавали заплащане от журналисти“, каза ми той.

Все пак тримата се срещнали отново на 31 май, когато Денисултанов им казал, че трябва да отидат до френското посолство. Щял да им изпрати кола на следващия следобед, казал той. „Ще караме сами“, отговорила му Амина. „Нямаме доверие на никого.“

Добре, отговорил Денисултанов. Той щял да се качи с тях и да им даде адреса на посолството.

* * *

Сложната схема на Денисултанов, разбира се, не завършва така, както той я е планирал.

Седнал на задната седалка на колата, Адам сграбчил Глок-а. Докато той се борел, Амина се протегнала и бързо извадила от кобура собствения си Макаров.

„Единственото, от което се страхувах, беше да не улуча Адам, защото беше толкова близо“, казва ми Амина и нежно поставя ръка върху ръката на съпруга си. „Стрелях толкова пъти, колкото можех. Не помня колко точно, преди пистолетът да засече. Опитвах да се целя точно. Целият инцидент отне по-малко от една минута.“

Адам се преплъзнал от задната седалка и се срутил навън. „Нямах достатъчно кислород и загубих много кръв“, казва той. Денисултанов лежал на земята, в безсъзнание, може би мъртъв. Амина се втурнала към мястото, където Адам лежал на тревата, а после помолила за помощ случаен минувач. Докато минувачът разкъсвал ризата на Адам, Амина измъкнала от чантата си ролка със специален бинт, обработена с Celox, агент за съсирване, предназначен специално да спира кръвотечението от огнестрелни рани. Те го носели навсякъде със себе си, казва ми тя, като един вид постоянно напомняне, откъм чантата ѝ, за това как насилственото минало пронизвало животите им открай докрай.

„Блокирах едната дупка“, разказва тя, „а след това го обърнах и запуших другата дупка, на гърба му.“ Амина може би е спасила живота на съпруга си. „Изгубих три литра кръв“, казва той, „Но успяха да ми я прелеят обратно.“

През трите месеца след инцидента, Амина и Адам са премисляли срещите си с Денисултанов безброй много пъти, разказват те, и от дистанцията на времето предупредителните сигнали им изглеждат очевидни. „Беше глупаво от наша страна“, казва ми Адам. „Мислим си, ‚как само сме могли?‘ Но той беше много добър актьор и е заблудил много хора.“ Питам го дали смята, че Денисултанов е платен убиец или че е работел сам. „Може и да е работел самостоятелно, но съм убеден, че е действал по заповед на руснаците.“, отговаря Адам. „Събирал е информация, срещал се с политици, докато е съставял списъка на потенциалните цели. И ние сме се намирали в този списък…“

В интервю, публикувано на украински новинарски сайт, Денисултанов предлага обяснение, което звучи силно недостоверно. Той настоява, че престрелката е била недоразумение. Искал да интервюира Амина и Адам за една книга, казва той, и се представил като френски журналист от страх, че двамата ще го избегнат, ако открият, че е чеченец. Денисултанов казва, че бил невъоръжен и разглеждал пистолета на Адам, когато той случайно се задействал. И тогава Амина влязла в действие. „Амина крещеше, беше истерична, беше в паника“, казва той. „Тя твърдеше, че съм служител на ФСБ, че съм убиец, изпратен от Москва … Само заради параноята на тези хора съм тук [в ареста]. Това е всичко.“

След престрелката министерството на вътрешните работи предостави на двойката денонощна охрана, а Амина и Адам са предприели нови предпазни мерки. „Не ходим често не на едни и същи места, не работим на едно и също място, често сменяме графика“, каза ми Амина.

Такива предпазни мерки стават нещо обичайно. Говори се, че в Киев почти всеки изтъкнат руски изгнаник, журналист и политик, носи оръжие, и че много от тях променят постоянно маршрутите си, за да избегнат нападатели. Целевите експлозии и престрелките добавят още повече хаос в един град, който вече е достатъчно блокиран от честите протести. Нерядко демонстрантите превръщат центъра на града в разхвърлян конгломерат от барикади, открити огньове и палатки. Изпод веселието на кафенетата и нощните клубове в целия този хаос има нещо общо; има нещо нормално и в насилието. Нито едно от тези неща не е напълно обяснимо, но въпреки това те са толкова предсказуеми.

* * *

И, разбира се, само шест седмици след като се срещнах с Адам и Амина, получих съобщение от Киев. Бележката беше смразяващо кратка.

Амина е мъртва.

Трябваше да измине около едно денонощие, докато се изяснят всички подробности, но скоро картината на последните моменти на Амина щеше да се оформи напълно.

В следобеда на 30 октомври двойката тръгнала за дома си в Киев след уикенд, който прекарали в Одеса. Адам бил на волана и пътували без придружители. И двамата носели бронирани жилетки – стандартна предпазна мярка след атентата от юни. В девет часа вечерта, в пълна тъмнина, колата минала покрай Глеваха, село на юг от Киев. Прекосили няколко железопътни линии и след това завили зад идещия ъгъл.

А там, сред малка горичка, в засада ги очаквали група въоръжени мъже. Нападателите открили огън с автоматични оръжия. „Всичко около мен се взривяваше, наоколо летяха парчета, панелът на колата, всичко“, разказва Адам няколко часа по-късно пред репортери, от болничното си легло. Той бил ранен в крака. Амина получила поне един куршум в главата. „Карах колкото можех по-нататък, но колата спря. Може би са стреляли по двигателя“, разказва той с празен поглед. Пред болничната му стая стои охрана от войници от специалните части, оръжията им проснати на една носилка. „Когато спрях, мислех, че ще дойдат да ме довършат. Но никой не се приближи; те се оказаха страхливци и избягаха. Тогава започнах да се грижа за Амина.“

Тя била в безсъзнание и кървяла от главата. Адам се опитал да използва бинта Celox – вероятно от същия пакет, който ми беше показала Амина няколко седмици по-рано. „Държах я през цялото време, опитвах се да не оставя да изтече кръвта ѝ, но това беше невъзможно“, казва той. „Амина умря в ръцете ми.“

* * *

Вътрешното министерство на Украйна отново сочи към руските специални служби или Кадиров, чеченския лидер. От своя страна Кадиров отрича всякаква отговорност и твърди, че за убийството на местния народен герой е виновно украинското правителство. „Украинските тайни служби са решили … да се отърват от местната дама-гангстерка, за да отклонят вниманието на западните си господари от протестните митинги и да опитат още веднъж да обвинят Русия за собствените си проблеми“, заяви той.

Но тук се разпространява и една друга теория, която само подчертава за пореден път колко трудно е да се намерят ясни отговори при политическите престъпления в Украйна. Според тази версия целта на убийците е била не Амина, а Адам, чиито другари в батальона Дудаев искат той да умре. Както изглежда, той и Амина са живеели много нашироко в Киев, докато бойците все още страдат на полесражението. Откраднатите чеченски дарения, така се говори тук, възлизали на около 3 милиона долара. Адам нарича обвиненията глупости; той отрича да е откраднал каквото и да било, и обвинява Русия за убийството на Амина.

И докато въпросите около смъртта на Амина се носеха наоколо, тя беше погребана в традиционна мюсюлманска церемония. От опасения, че може да има ново нападение, погребалната церемония беше държана в тайна. „Войната продължава“, обяснил съпругът ѝ. „Врагът е близо. Не можем да поставяме в опасност животите на други хора.“ Когато всичко свършило, Адам напуснал гроба на патерици и се запътил към чакащото превозно средство, предназначено да го защитава – поне за момента – от опасностите, дебнещи наоколо.

 

Източник

 

Джошуа Хамър

Джошуа Хамър (род. 1957) е американски журналист и чуждестранен кореспондент на свободна практика, както и бюро-шеф на списание Newsweek по цял свят. В частност, бил е шеф на бюрото в Найроби (1993-96), в Южна Африка (1996-97), в Лос Анджелис (1997-2001), Берлин (2000-2001) и Ерусалим. негови статии са публикувани в множество престижни американски издания като например The New York Review of Books, The New Yorker, Smithsonian и много други.

Посетители: 61

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • ЧОВЕК писа Още
    Госпожата Андонова... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Всичко казано по-горе... преди 3 седмици
  • Иван. Д, писа Още
    Нормално е еврейката... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още
    Само преди няколко... Понеделник, 22 Октомври 2018
  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... Петък, 05 Октомври 2018
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... Вторник, 02 Октомври 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... Неделя, 30 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... Петък, 28 Септември 2018
  • Valpet писа Още

    “Днешната... Четвъртък, 27 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... Сряда, 26 Септември 2018
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... Сряда, 26 Септември 2018
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... Понеделник, 24 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... Неделя, 23 Септември 2018
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... Събота, 22 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Стотици години... Сряда, 19 Септември 2018
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018