От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2017 01 Vlad the Great
Владимир Путин държи реч по време на откриването на паметника на Владимир Велики, Москва, 4 ноември 2016.
Фото: Александър Земляниченко/АП

 

Путин, Сталин и кървавото минало на Русия

Вниманието на Русия е погълнато от две нови статуи. И двете представляват средновековни монарси, но посланията, които изпращат, са много различни. На 4 ноември близо до Кремъл беше издигнат паметник на руския княз от десети век Владимир Велики, като не съвсем изтънчен поклон пред настоящия управник на страната. А междувременно новата конна статуя на Иван Грозни, издигната в град Орел, югоизточно от Москва, е много по-малко приветствана проява, поне от гледната точка на руския управник.

Паметникът на Владимир, който е известен с това, че е въвел християнството и е управлявал територията, обхващаща днешните Украйна и Русия, демонстрира респект към неговия съименник и настоящ стопанин на Кремъл, Владимир Путин. Издигането му е очевиден акт на уважение от страна на сегашните елити към техния бос. Путин е привърженик на идеята за Русия като самостоятелна православна цивилизация, а статуята е издигната пред кремълската кула Боровицкая, където той и други официални лица влизат в сградата. В противоположност на това паметникът на Иван Грозни е акт на почит към Сталин и е израз на плановете на някои местни кметове, губернатори и активисти на комунистическата партия, които искат да издигнат цяла поредица от паметници на Сталин в Русия – кампания, която причинява на Кремъл доста главоболия.

В днешна Русия на откритото одобрение към Сталин се гледа с неудоволствие. Но паметникът на Иван Грозни представлява индиректен и сигурен начин да се възхвали все още одобряваната от широките маси склонност на съветския диктатор да се жертват горните ешелони на управляващата класа. При откриването на новата статуя в Орел местният губернатор Вадим Потомски, заедно с министъра на културата Владимир Медински изказа всичко това открито, макар и некоректно: Иван е бил човек, който е убил само няколко хиляди души – и само членове на елита.

Това е видът управник, който изглежда си желаят повечето хора тук – и той не е точно видът, към който принадлежи Путин. Разбира се, Путин потиска свободомислието, също както са го правили Иван и Сталин, но той не се интересува от кървави чистки на елита. Напротив, той е склонен упорито да защитава непопулярни назначения, дори и когато това вреди на репутацията му като лидер. В отговор на въпросите относно пригодността на някой официоз за този или онзи пост, Путин повтаря една и съща мантра: ако започнете да жертвате служителите си, то с кого ще работите в бъдеще?


Small Ad GF 1

Лоялността на Путин към подчинените му го разграничава остро от популярната представа за руския управник, от когото се очаква да бъде добър към обикновения народ, но твърд с елитите; екзекутор на генералите, но баща на войниците.

Иван Грозни е бил именно такъв вид върховен управник. Той не е пощадил дори собствения си син – да не говорим за различните аристократи, членове на Думата или дребни чиновници – но заедно с това се е борил яростно срещу външните и вътрешни врагове на руската православна общност, значително е увеличил държавата и е екзекутирал множество корумпирани боляри и местни управници, които тогавашното общество е считало отговорни за всяко зло, от бедността до природните бедствия. Разбира се, истината е, че заедно с това той е екзекутирал и хиляди обикновени хора. Самият Сталин пък е схванал гения на Ивановата стратегия и в никакъв случай не е случайно, че е ръководил създаването на сценария към известния филм на Сергей Айзенщайн Иван Грозни. Известно е, че е обяснявал на Айзенщайн, че е наред да се представят репресиите, но техните причини и значение трябва да бъдат очевидни.

 

2017 01 Ivan the TerribleПаметникът на Иван Грозни в Орел
Фото: Александр Рюмин/ТАСС

 

Ако Путин би се опитвал да използва фигурите на Сталин и Иван Грозни по същия начин, той би бил разглеждан като самозванец. Ето защо той се чувства далеч по-удобно при Владимир Велики. Освен че носи същото име, той вярва и че спасява православната руска душа. И също като Владимир, който е въвел Русия в кръга на великите европейски сили чрез възприемането на християнството, Путин вярва, че отново прави Русия велика.

Освен това руският премиер е доволен от позовавания към паметта на Пьотр Столипин, който е бил руски премиер от 1906 до 1911 и е известен както с борбата си против тероризма, така и с въвеждането на реформи. Въпреки че е буквално непознат за широката публика в днешна Русия, Столипин получи повече гласове от Сталин в телевизионните дебати около това коя е най-значителната политическа фигура в руската история: резултат, който едва ли би бил възможен без инструкции отгоре. А през 2012 статуя на Столипин беше издигната в непосредствена близост до Белия дом в Москва, където Путин е работил като премиер-министър.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Също като Иван, Столипин се помни с жестокостта си, но това е доста специфична жестокост – осъдена на времето от Лев Толстой – с която той сурово е потискал селяните в хода на собствените си опити да осъществи аграрна реформа. Това не е видът жестокост, която руското обществено съзнание одобрява открай време. В исторически план обикновените хора в Русия винаги са вярвали, че водачът е добър, но незапознат със страданието на народа поради корупцията сред болярите. Именно това е класата, която трябва да бъде преследвана, така че водачът да може да управлява по-добре.

Понеже почитта към Иван и Сталин не е желана в путинския режим, то едва ли е за учудване, че той се опитва да омаловажи появата на новата статуя. Държавната телевизия представи откриването на статуята в Орел без особен ентусиазъм. На зрителите бяха показани както радостни граждани, така и историци, които напомниха за кървавите дела на Иван, а телевизионните модератори представиха събитието като противоречива местна инициатива.

И тя действително е противоречива. Потомски, който стои зад издигането на паметника, е назначен с президентски указ, но освен това е и член на комунистическата партия на Руската федерация, на която се гледа като (и е) част от путинската система, но представлява и леко предизвикателство отляво. Предложенията за издигане на статуи на Сталин в Иркутск и Новосибирск са също такива идеи на политици, които не са напълно лоялни към Кремъл.

В известен смисъл самият Путин е виновен за техните предизвикателства. През първата фаза от президентството си той направи ясно разграничение между икономическия и идеологически живот в Русия. Руснаците, оплакващи загубата на Съветския съюз, бяха окуражени да подкрепят непопулярната пазарна икономика. В замяна на това те получиха компенсация под формата на обичаната мелодия на Съветския национален химн, червеното знаме, развяващо се в Деня на победата, различни военни паради и една нова историография, която не отхвърля съветския период, а го включва като част от по-голям исторически наратив.

Но със забавянето на икономическия растеж броят на символичните отстъпки от страна на Кремъл започна да се увеличава. В същото време Путин започна да се отдалечава от западно-ориентираната средна руска класа и да реструктурира своя елитен режим по посока на популистки такъв, измествайки ядрото на собствените си поддръжници от политическия, финансов и интелектуален елит към „обикновените хора“. Той започна да се представя като политик, близък до народа, който подминава елитите. Но, разбира се, той беше започнал кариерата си като избраник на елитите, поради което все още е лоялен към тях.

Извън Русия Путин все още продължава да изглежда силен по начин, който няма нищо общо с атомния арсенал или рязката външна политика на страната. И това е така защото, въпреки политическия си произход и начин на ръководство (повече шеф на бюрокрацията, отколкото водач на народа) той наложи на света образа на водач, който общува с хората и подминава елита. В съответствие с това Русия започна да произвежда анти-елитна информация за употреба в чужбина, чрез медийни канали като RT (бившата Russia Today) и Спутник.

И все пак в сравнение с множество чужди лидери, които се обръщат към популизма, Путин все още е безнадеждно-елитарен. Той е център на истеблишмънта, а не негова алтернатива. Нещо повече, неговият класически консервативен авторитаризъм се държи ясно настрана от революционни действия и се въздържа от чистки.

Но сега сянката на Иван Грозни се появява, за да му припомни, че в дългосрочен план тази стратегия може и да се окаже невъзможна за поддържане. На 4 ноември, руският Ден на националното обединение (същият ден, в който беше открита статуята на Владимир близо до Кремъл), някои от участниците в про-правителствената демонстрация, организирана от властите, викаха „Чистки, чистки“.

Източник

Александър Баунов е руски журналист, автор и бивш дипломат. Понастоящем е един от главните редактори на сайта на мосоквския център Карнеги. Автор е на множество статии по междунаордни и вътрешно-политически теми – руската идеология, мястото на Русия в днешния свят, Украйна, европейската криза, арабските революции и много други.

Pin It

Прочетете още...