1 1 1 1 1 Оценка 70% (6 гласувания)
Pin It

 

2015 05 Third-Reich-Women

 

(За книгата на Уенди Лоуъл „Фуриите на Хитлер“)

В един летен ден през 1943 Ерна Петри се наслаждава на хълмовете и поляните, заобикалящи обратния път от Лвов, украинския град, в който тя често ходи да пазарува. Слънцето свети ярко и тя вижда нещо в далечината. Нарежда на каруцаря да спре и, действително, недалеч от пътя открива шест деца, които се крият там, треперещите им телца едва покрити от парцаливи дрешки. Петри завежда гладните, уплашени деца в украсеното с бели колони имение, в което живее заедно със съпруга си Хорст, четиригодишния им син и невръстната им дъщеря. Взема храна от кухнята и нахранва децата, докато обмисля какво да прави. Хорст не е вкъщи. Като съпруга и майка от онова време, от Ерна не се очаква да направи нещо преди да се е върнал мъжът ѝ, но тя разбира защо децата се крият. Известно ѝ е, че само няколко дни по-рано те са избягали от един претъпкан Judenwagen, вагон от влакова композиция, пътуваща към газовите камери. И така тя им нарежда да я последват отново. Този път тя ги завежда далеч от къщата, през покрития с плочки под на северния вход, през градината, после покрай кокошарниците и жилищните постройки на прислугата. Когато стигат до ямата в гората, Петри нарежда на децата да се обърнат с гръб към нея и, стискайки в ръка пистолета, който баща ѝ е подарил на раздяла, ги застрелва в тила, едно по едно. Пред съда по-късно тя признава, че две от момчетата са се разплакали, но са били прекалено изтощени, за да се опитат да побягнат. Не чувствала угризения на съвестта. В представите ѝ тези деца били нещо напълно различно от нейните собствени, добре приютени в голямата къща. Те били врагове на държавата, които почти са успели да се измъкнат.

Жени като Петри, според историчката Уенди Лоуър и нейната нова книга Фуриите на Хитлер: германските жени в нацистките полета на смъртта, не са били „малцина психопати“, а нормални германски граждани. Тези жени са възпитани в сянката на Първата световна война и основното им възпитание се състои от идеологическа индоктринация. В Лигата на германските момичета те са учени да отхвърлят неща като грим или суетност, и да поддържат красотата си в маршове сред природата, да търсят наслаждение в неща като полувоенни походи и упражнения по стрелба. В училище Петри без съмнение е получила стандартната брошура на Третия райх, в която се дават съвети за начините, по които една жена трябва да си търси съпруг – процес, който започва със задаване на въпроса „Какъв е твоят расов произход?“ Те са обучавани да бъдат „патриотични хранители и бойци“, а училищното им образование се съсредоточава най-вече върху ролите им като бъдещи съпруги и майки. Ако всичко върви добре, те скоро ще получат като сватбен подарък издание на Mein Kampf от самия фюрер.

Петри е само една от онези 500,000 германски и австрийски жени на възраст между 17 и 30 години, които се преселват на Изток по време на Втората световна война. Хитлер настоява за възстановяване на германските граници от 1914 и за тази цел използва емоционалната образност на американския Див Запад. Съпровождащата всичко това пропаганда включва настолна игра, в която германските заселници се описват като първопроходци, а също и фотографии на есесовци, пътуващи из далечни равнини на мотоциклети. Ако „цивилизационната мисия“ да се утвърди арийското жизнено пространство в чужбина евентуално би се оказала недостатъчна за пораждането на масово младежко движение, то извънредните възможности за професионален напредък трябва да приключат сделката.

Между 1941 и 1944 Полша, Беларус, Украйна, Латвия, Литва и Естония се превръщат в опитни площадки за тези учителки, секретарки, радио-операторки, телефонистки, социални работнички, любовници и съпруги. Полетата на смъртта служат като фон за младежките приключения на тези жени, техният първи шанс да пътуват, работят, да се влюбят, омъжат и да имат деца. У дома, независимо дали произхождат от малки села или големи градове, те са изправени пред всевъзможни липси. Но на Изток дори и някое бедно селско момиче като Петри би могло да заживее в голяма и представителна къща с красива веранда, на която да почива в плантаторски стил и да стреля по еврейските си работници. Неомъжените жени също са имали добър живот: далеч от дома за пръв път, те внезапно се оказват в състояние да се сдобият с нови дрехи и да участват в шумни гуляи. Някои се възползват от близостта си до мъже, разполагащи с власт, а любовниците често стават съпруги.

Насилието, както посочва Лоуър, често се преплита със сцени и на интимност, и на почивка, из живота на жените в нацисткия Изток. Не е нещо необичайно да се преминава покрай масови гробове по време на любовна разходка из гората, или да се провежда пикник в близост до някой концентрационен лагер, с ясна гледка към пушека, излизащ от комина на крематориума. В Беларус един германски пълномощник и неговата любовница-секретарка провеждат постоянни ловни излети през зимата, само че вместо зимуващи животни те ловуват евреи. Недохранени и изтощени, те се оказват неизменна лесна плячка.

Жените, които Лоуър описва, не само не забелязват тези ужасяващи подробности; в някои случаи те им се наслаждават. В писмо до годеника си, останал у дома, дъщерята на един нацистки околийски шеф във Вартегау, Полша, демонстрира жестокото си очарование от един „застрашен от изчезване вид“:

Това е наистина фантастично […] Цял един градски квартал, обграден с бодлива тел… Човек вижда само най-различна паплач, която се влачи наоколо. По дрехите си те носят жълтата звезда на Давид – и отпред, и отзад (това е идея на татко; той често говори за „звездното небе на Лодз“) […] Знаеш ли, наистина е невъзможно да се изпитва симпатия към тези хора. Мисля, че техните усещания са напълно различни от нашите, а следователно те не могат да изпитват нито унижение, нито друго подобно нещо.

В различни степени някои от младите жени в нацисткия Изток са подпомогнали или осъществили ужасяващи престъпления срещу човечеството. Мъжете са контролирали агенциите, които са организирали и прокарвали кампаниите на Райха, но за тези масивни, държавно-управлявани машини за унищожение са работели жени. Чрез съдружничеството си те са упражнявали безпрецедентна власт върху група хора, категоризирани като „под-човешки“ и, също като мъжете си, те са били възпитани в дух на „безразлично разглеждане на страданието“.

Онези от жените, които непосредствено след пристигането си все още са изпитвали следи от съчувствие, са споделяли желанието си да се избавят от това. В писмо до дома една нацистка секретарка се оплаква от неспособността си да преработва стоически заповедите за масови убийства, написани на служебен език, който само малцина около нея разбират. Тя се надява скоро да свикне, „не мисли, да не чувства“. Илзе Щруве, учителка, също използва ролята си на свидетелка, за да подхранва апатията си. Стаята ѝ се намира директно над лятното кино, използвано от СС като сборен пункт за хората, изпращани на масови разстрели. Докато гледа надолу към сцената, тя не открива никаква вина у младите немски полицаи, а по-скоро у самите евреи. Когато те хвърлят тенджери и тигани на пода в знак на протест, тя иска да изкрещи: „Направете нещо! Това не е достатъчно! Въоръжете се! Вие сте мнозинството! Някои от вас биха могли да се спасят!“ Но никога не опитва да се намеси. Като много други жени, чиито животи Лоуър е изследвала, тя просто прави от себе си пасивен наблюдател.

За други жени близостта до бруталността вдъхновява по-сериозно участие. Подобно на Петри, удивително голям брой жени взема личното решение да направи крачката от свидетел към действащо лице, да вземе в ръце оръжие или да пребие някой евреин с железен прът, докато собствените им „расово чисти“ деца спят на спокойствие вътре. Те са „склонни да влизат и излизат от различни роли“, пише Лоуър, „от несковавания от предразсъдъци революционер до кротката, послушна съпруга“. „Бюро-убийците“ са нещо обичайно – това са жени, които не само печатат заповедите за ликвидация, но и участват в кланетата из гетата и посещават масовите разстрели.

500,000 жени имат места в най-предните редове на Окончателното решение, откъдето наблюдават и се възползват от съдбата на бързо намаляващите „расово-малоценни маси“. И въпреки това тяхното присъствие, техните жестокости, са били игнорирани в продължение на последните 70 години. Преди двадесет години Лоуър е изследвала историята на Житомир, град в западна Украйна, и докато разлиствала нормалното съдържание на архивите – избледнялото мастило и нечетливите драсканици по парцалива хартия, по която от време на време се виждат отпечатъци от ботуши или обгорели краища. Именно там, сред германските архиви,недостъпни по времето на Желязната завеса, Лоуър започнала да забелязва изобилието от женски имена сред строителите на империята. Медицински сестри, преживели пълното изкривяване на професията си, с готовност оправдавали прехода си от спасяване на животи към отнемането им, обяснявайки, че „смъртта от газ не боли“. Бивша германска детска възпитателка си припомняла неудобството, с което пристъпвала в окупираната източна зона през 1942. Не била свикнала да слуша звука на бързи автоматни откоси, но стоящият наблизо нацистки офицер успокоил страховете ѝ, уверявайки я, че „това са само няколко евреи, дето ги разстрелват“.

Има връзка между шокиращо нехайните свидетелства, давани от тези жени и колективното ни невежество за действията им в нацисткия Изток: геноцидът обикновено се счита за мъжка работа и така, когато е дошло времето да се търси сметка на нацистите за престъпленията им, обвинителите са се интересували по-малко от тези жени, отколкото от колегите и съпрузите им мъже – хора с позиции и напълно установима власт. Германските адвокати са убедили съдилищата, че жените не са притежавали властта, необходима за извършването на такива жестокости. Въпреки острия усет на международната общност за процесите по военни престъпления, само рядко някои, при това особено садистични жени като Илзе Кох, „кучката от Бухенвалд“, са привличали общественото внимание. В конвулсиите на денацификацията съдилищата просто са приели, че жените не са заплаха за следвоенното германско общество. А това означава, че жена като Йохана Алтфатер, която е изпитвала особено удоволствие от примамването на еврейски деца към смъртните им места с помощта на бонбони, са могли да бъдат считани за „полезно заети“. Това е написано в досието ѝ, след като един мъж е свидетелствал, че е гледал как тя, по време на ликвидацията на гетото, е блъскала главата на детето му срещу една стена. Алтфатер е била една от малкото жени, които са били действително съдени, но, въпреки многобройните свидетелски показания, тя е оправдана, при това на два пъти.

Оцелелите евреи последователно описват германските жени в нацисткия Изток като жестоки мъчители, а не като невинни наблюдатели. Но припомнянето на ужасяващи актове се оказва нещо далеч по-лесно от посочването на извършителите. Често имената им са неизвестни на жертвите, докато други са се омъжили след войната и са променили фамилните си имена. Що се отнася до самите жени, то те разбира се са мълчали по разбираеми причини.

Фуриите на Хитлер е обезпокояващ, но значителен принос към разбирането ни за това как национализмът и по-точно определени схващания за това що е лоялност, биват нормализирани, подсилени и регулирани. Като задава важни въпроси за широко разпространената виновност на нацистките жени, Лоуър осветява едно сляпо петно в историческата наука. И все пак призмата, през която без съмнение тази книга ще бъда разбрана, онази на „женската история“, е проблематична, тъй като внушава, че действията на половината население съществуват в една собствена, отделна сфера. Масовите убийства не могат да се случат без широкото участие на обществото. За никоя от тези жени не е било задължително да става свидетелка, да служи като съучастничка или да отнема животите на други хора, но огромното мнозинство от тях са вършили именно това.

Присъствието на 500,000 жени в нацисткия Изток е изключително важно за нашето разбиране на Втората световна война, нацизма и Холокоста. Наистина, това е една силно препълнена историческа област, но пък фундаменталните въпроси в нея все още не са намерили отговори и може би трябва да бъдат задавани по други начини. Провеждайки един десетилетен, изчерпателен изследователски проект, Лоуър държи сметка на тези жени, което е далеч повече от онова, което е успяла да извърши международната правна система. Какво всъщност се е случило на тези жени, след като са избягали пред напредващата Червена армия и са се завърнали към нормалното ежедневие? Както Лоуър заключава на последната страница от Фуриите на Хитлер, „Те са се отървали безнаказано.“

Източник

Pin It
Алексис Коу

Алексис Коу е американска авторка и журналистка от Сан Франсиско. Последната й книга, „Alice + Freda Forever“ беше издадена наскоро от издателство Zest Books.

Посетители

36

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Благо писа Още
    Освен "Адът - това са... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Практиката в това... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Просто щракнете върху... преди 5 дни
  • Милена писа Още
    PS: Намерих я:... преди 5 дни
  • Милена писа Още
    Бихте ли публикували... преди 5 дни
  • mboru_uombe@abv.bg писа Още
    Особено ми липса... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Бях в Германия 2... преди 1 седмица
  • пантелей пътник писа Още
    за бедния и петмеза е... преди 1 седмица
  • Бате Любо писа Още
    Не сте информирана... преди 1 седмица
  • Витов писа Още
    Партиите, по... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ами така може,... преди 2 седмици
  • Срам писа Още
    Как може Йооп (Joop) да е... преди 2 седмици
  • АННА Малешкова писа Още
    Написано много... преди 3 седмици
  • Plamen писа Още
    Разликата не е между... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... Понеделник, 21 Септември 2020
  • Златко писа Още
    ... Понеделник, 14 Септември 2020
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... Понеделник, 14 Септември 2020
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... Петък, 11 Септември 2020
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! Сряда, 09 Септември 2020
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020