1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

2015 04 nemtsovБорис Немцов беше убит през февруари 2015. Снимката тук го представя през 2014 г.
(Фото: Викимедия)
Разстрелът на редакторите на списание Charlie Hebdo в Париж, значителен терористичен акт, както и също толкова значителната реакция срещу престъплението сред обществеността в Европейския съюз, предизвикаха напълно различна реакция в Русия. Нейната най-поразителна демонстрация бяха не отделните бдения на радикални православни вярващи пред френското посолство, с които те изразяваха подкрепа за ислямистките терористи, нито пък масовите протести в Грозни, столицата на Чечения, осъждащи убитите журналисти, а безпрецедентното убийство на водещия опозиционен политик Борис Немцов. То се случи на открито пространство на няколкостотин метра от Кремъл, добре охраняваната резиденция на президента на страната. Мотивът за убийството, според официалната версия на следствието, е бил отмъщение за демонстрацията на солидарност с редакторите на списанието, изразена от Немцов, която е обидила един от водачите на проруските полувоенни структури в Чечения.

Въпреки трагедията на убийството, би било опростенческо да се описва обществото в днешна Русия като среда, доминирана от поддръжници на религиозен фундаментализъм и тероризъм, които се противопоставят на свободата на словото. Както дискусиите, поставени в ход от терористическото нападение срещу Charlie Hebdo, така и реакциите срещу тях, поясняват в значителна степен обхвата на социалните и идеологически въпроси, занимаващи руското общество днес.

Русия живее в едно различно социално време

Някои руски социални мислители (с които настоящият автор е съгласен) споделят разбирането, че от гледна точка на социалното развитие руското общество изостава с няколко десетилетия след определящите тенденции, типични за ядрото на ЕС и други страни от Запада. Между другото, това се отнася не само до Русия, но също и до други страни, намиращи се в орбитата, ако и по сравнително отдалечената периферия на западния свят: Украйна, Румъния, Турция, Мексико и някои други. В тези страни процесите на урбанизация, индустриализация и увеличаващ се достъп до училищно образование се случват със значително закъснение в сравнение със Запада. В резултат на това фундаменталните социални трансформации и съответстващите им социални практики, дискусиите и дискурса, са значително забавени, за удивление на ония, които живеят в едно по-различно социално време – а именно западните наблюдатели, които са запознати с живота в тези [по-изостанали] страни от телевизията.

От гледна точка на „европейското време“ руският „социален часовник“ се намира някъде в първата половина на 1970-те, докато „политическият часовник“ съответства дори на 1950-те. Докато политическият живот в страната е все по-доминиран от крайно десни консерватори със склонност към милитаризъм и презрение към човешките права, плюс връзки с криминалния подземен свят, то последните десет години тук бяха свързани с разцъфтяването на една определено новаторска прослойка в главните руски градове – млади хора, ангажирани с различни социални и културни инициативи. През последните пет години, докато публичният дебат се фокусираше върху ситуацията на хората с увреждания и трудностите, пред които са изправени потребителите на инвалидни колички в руските градове, местните съвети започнаха да инсталират рампи и асансьори в подлези, а също и да разглеждат възможностите за насърчаване на повече велосипеден транспорт, плюс реорганизация на градските пространства, която да ги направи по-лесни за ползване. Възникнаха известен брой доброволчески групи, които събират средства за най-различни социални инициативи, поддържащи различни видове социално слаби хора – нещо, от което не се интересуваше никой допреди няколко десетилетия. Руската православна църква (РПЦ), особено в големите градски общности, премина през най-интензивните в това отношение, ако и не широко популяризирани, реформи. Налице е и нарастващ интерес към проблемите на малцинствата (особено LGBTI) и имигрантите.

Имигрантите представляват значителен проблем в големите руски градове. Бързото намаляване на имиграцията от руските села към градовете, което се получи в резултат от урбанизацията, както и руският икономически растеж през 2000-те и ранните 2010 години, по неизбежност доведоха до радикално увеличение на имиграцията от други страни, главно от Кавказ и Централна Азия. Този процес напомня силно за развитията в големи страни като Западна Германия и Франция през 1960-те и 1970-те. По онова време много западни градове привличаха все по-увеличаващ се брой хора, които се различаваха рязко поради слабото познаване на езика на страната, но също и по външността си, поради различните нрави, поведение и религия. И докато някои части от населението бяха напълно готови да ги приемат и да им помогнат да се приспособят, други бяха изпълнени с подозрение и желание да се отърват от тях. По ироничен начин именно през 1970-те се получи и онзи разцвет на домораслите терористически групировки (както отляво, така и отдясно), а също и на мафиотски структури, подхранвани от членове на „местните“ населения, които прибягваха до насилие с далеч по-голяма готовност от имигрантите, заети с проблемите на ежедневното си оцеляване.

Днешна Русия преминава през едно аналогично развитие. Властите и демографите преценяват броя на имигрантите без руско гражданство на около 10 до 15 милиона души. Макар че руските специални служби периодично арестуват ислямистки радикали от Централна Азия, които са дошли в Русия, за да търсят скривалище (доскоро те бяха в състояние да влизат в страната без виза и дори без паспорт), засега не е известно те да са се занимавали с терористка дейност на руска територия. От друга страна, те са ставали обекти на расистки атаки (с до сто жертви годишно) или на нападения от страна на мафиотски структури от различни видове.

В същото време изглежда така, сякаш стотици хиляди имигранти се появиха най-внезапно в главните и средно големи руски градове (имиграцията от Централна Азия достигна връхната си точка приблизително между 2002 и 2010 година). Това пробуди тревоги сред широкото население, та дори и сред инак либерално настроени хора. Страхът от „ислямизация“ на страната е подхранван от масивните събирания на имигранти за ежегодния празник, свързан с последния ден на Рамазана. На този ден улиците и площадите на стотици метри разстояние от доста ограничения брой законни джамии (Москва, с 15 милиона жители, има по-малко от десет) са покрити с молитвени килимчета, изнесени от десетки хиляди хора за изпълняване на обреда Намаз.

Реакция срещу убийствата в Париж

Ето защо голяма част от руската интелектуална общност възприе убийствата от Charlie Hebdo не само като голяма трагедия, но и като потвърждение на старите си страхове: изглеждаше очевидно, че мюсюлманските имигранти трябва да са източник на заплаха за всеки човек, споделящ истинските европейски ценности. Друг често цитиран аргумент е онзи за израело-палестинския конфликт, който мнозина руски интелектуалци познават от личен опит, тъй като мнозина от приятелите и роднините им живеят там.

Например, в едно дълго интервю, публикувано на опозиционния уебсайт Открытая Росиия, Людмила Улицкая, една от най-известните руски писателки и виден член на анти-путиновата опозиция, говори за опасността от „ислямисткия тероризъм“. Според нея коренът на трагедията е в европейската „пълна липса на разбиране на заплахата, която ‚Ислямската държава‘ представлява за днешната цивилизация“. Тя стигна дотам да подкрепя израелската политика на разрушаване домовете на терористи, както и на аналогичната практика, прилагана в Чечения по заповеди на Рамзан Кадиров.

Еднакво разпространена е и един друг вид реакция. Буквално само дни след атаката срещу журналистите от Charlie Hebdo, руските социални медии бяха залети от подбрани заглавни страници от списанието, касаещи религиозни теми. Карикатурното представяне на свещени фигури напомни на членовете на руската интелигенция за най-обидните антирелигиозни плакати от 1920-те години, чрез които е била осъществявана подготовката за масовите затваряния на църкви и преследвания на вярващи хора. Освен това някои от карикатурите имаха и сексуално съдържание. Много руснаци, включително и някои от прозападно настроените сред тях, не асоциират този вид карикатура със „свободата на пресата“, която те разбират като възможност за дискутиране на възвишени идеи (политически свободи, човешки права, правото на вероизповедание), а не на „пошлости“.

Известният архитектурен критик Григорий Ревзин посочи това противоречие в един свой Фейсбук-статус, който породи десетки коментари. След като заяви, че е положил цветя пред френското посолство, той каза, че тези карикатури имат само малко общо със „свободата на изразяване“. Те са част от една специфично-европейска „култура на присмеха“, свързана по-скоро със средновековния карнавал, отколкото с днешните представи за толерантност. Той продължи, обяснявайки, че убийците са действали в съгласие със своите също толкова средновековни представи за реакция срещу онова, което считат за обидно. Колонката му, части от която бяха препечатани в популярното прогресивно православно списание Православието и светът, приключва по следния начин: „Нашите фундаменталисти – независимо дали са представяни от Руската православна църква, държавата, казахите или от Негово Чеченско Величество – вече мразят либерализма достатъчно много заради нещата, които се намират в ядрото му: уважение към личността, равенство пред закона, фундаментални свободи, идеята за смяна на властта по демократичен начин. Защо тогава трябва да им даваме възможност да заявят, че всеки либерализъм е мръсотия и богохулство? Онова, което прави Путин ужасен е не това, че хвърли в затвора момичетата от Pussy Riot; той може да се похвали с много други постижения. Но той се направи сам за посмешище като ги затвори“. Три дни след появата на текста Ревзин беше нападнат пред дома си от непознат човек, въоръжен с метален бокс и получи тежки наранявания. И макар че самият той е склонен да разглежда случилото се като „обикновен инцидент“, след убийството на Немцов то не изглежда съвсем така.

Но карикатурите предизвикаха много по-силна реакция у множество руснаци, които са или религиозни, или симпатизанти на религията, или просто консервативно настроени хора. Мненията варират от позиции, подобни на онези на Ревзин, т. е. „да се провокират екстремисти е лоша идея“, та чак до „карикатуристите сами са си виновни“. Първоначално поддръжниците на тези гледища изразяваха яростта си против почитта към убитите карикатуристи само по социалните медии. По-късно, докато няколкостотин души полагаха цветя пред френското посолство, се намериха и няколко души, които направиха бдения в подкрепа на терористите. Но тези представителни на една изключително малка и радикална православна група са доста ловки в изкуството на уличната пропаганда. И сметките им се оправдаха – петимата души, които държаха лозунги, огласяващи поддръжката им за терористите, бяха представени от всички основни глобални медии, докато журналистите изглежда дори не забелязваха стотиците, които отдаваха почит на жертвите.

Реакциите по повод „Je suis Charlie“

Събитията, заобикалящи парижките убийства, придобиха напълно ново измерение когато руснаците осъзнаха мащаба на глобалната кампания за свобода на словото под лозунга „Je suis Charlie“. Вместо да бъдат удавени в пороя от информация, убийствата продължиха да занимават обществеността в продължение на поне още две седмици. Най-забележителното събитие в тази връзка беше многомилионният марш на единството в Париж, в който участваха много водещи европейски и световни лидери.

Поддръжниците на религиозни и консервативни ценности бяха доста озадачени от този вид солидарност, тъй като тя е противоположна на настоящата руска тенденция за водене на борба срещу онези, които „накърняват чувствата на вярващите“. Откак през 2005 г. православни фундаменталисти нападнаха изложбата Осторожно – религия!, а нейните организатори бяха осъдени за „публично изразяване на отношение, уронващо авторитета на християнската религия изобщо и на Руската православна църква конкретно“, съдебната система в Русия демонстрира силна тенденция към преследване на артисти, които експериментират радикално с религиозни символи. Случаят с Pussy Riot от 2012 е част от точно тази тенденция. От друга страна, религиозните екстремисти бяха подложени на също толкова яростно преследване от страна на държавата, със забрани за публикуване на религиозна литература, която насърчава насилието или просто идеята за „върховенство на една религия над друга“. Макар че в днешна Русия тези политики не са толкова всеобхватни колкото през съветската тоталитарна ера, властите направиха видим опит за постигане на принудително – тоест наложено чрез съда – помирение между най-авангардните (и антирелигиозни) части от обществото, от една страна, и религиозните активисти, от друга. На 30 юни 2013, в отговор на пърформанса на Pussy Riot в московската катедрала на Христос Спасителя, Държавната дума прокара закон против накърняването на чувствата на вярващите, който предвижда тежки глоби и до три години затвор за личности, участващи в „публични действия, които демонстрират очевидна липса на респект към обществото, с цел накърняване на религиозните чувства на вярващите“.

Тъй като героизацията на карикатуристите от Charlie Hebdo  очевидно наклони „баланса на силите“ в полза на либералните критици на религията, той провокира множество различни отговори. Първоначално най-типичните сред тях бяха така наречените демотиватори (сатирични графики) и лозунгите „Je ne suis pas Charlie“.

Например, Станислав Кулов – адвокат към Славянския правен център, протестантска юридическа организация в Москва, и добре познат защитник на правата на християните, пострадали от дискриминация от страна на регионалните власти – публикува в блога си следното: „Действително е трудно да се защищава списание, което публикува такива отвратителни, вулгарни карикатури, понякога с открито богохулен характер. Мисля, че хората първо трябва да помислят за последствията, преди да нарисуват нещо сензационно с чисто авторекламна цел. Да, от сатирата се очаква да бъде язвителна, но не и обидна. Злото поражда зло, както показаха по-късните взривове в една парижка джамия. Някои може би ще възразят, че това е само картинка… но това дори не е картинка! По мое мнение това граничи с екстремизъм. И държавата би трябвало да реагира срещу тези обиди… Аз не съм Шарли защото уважавам хората около себе си. Не желая да превръщам тези карикатуристи в герои и не искам собствените ми герои да им приличат ни най-малко.“

Но скоро след тези частни коментари в Интернет към офанзивата се присъединиха и държавно-организирани сили. На 15 януари държавната цензорска организация Роскомнадзор официално забрани на руските медии да възпроизвеждат карикатури от списанието.

Пропагандната машина на руските социални медии също беше активно ангажирана в ре-интерпретацията на мема „Je suis Charlie“. На 13 януари, след като руски бойци обстреляха един автобус в селото Волноваха, по онова време намиращо се под украински контрол, причинявайки смъртта на 12 цивилни лица, украинският президент Петро Порошенко въведе лозунга „Je suis Волноваха“, който стана доста популярен в Украйна. В отговор на това руските тролове от социалните медии (добре известно е , че в Санкт Петербург функционира една т. нар „troll factory“) започнаха да предоставят демотиватори и други графични материали, изкривяващи лозунга „Je suis...“, на поддръжниците на Путин и една група, поддържаща руската агресия в Украйна. Името на списанието беше замествано от други съдържания, символизиращи жертвите на конфликта, като имена на цивилни граждани или населени места. Най-популярният демотиватор беше „Je suis Ваня“. В него се показваше снимката на малко момченце, за което се твърди, че е убито в резултат от украински бомбардировки в района на Донецк. Тези лозунги и демотиватори бяха често използвани в социалните медии на фона на военните действия, които се разгоряха в средата на януари.

Кадиров: Немцов и други потенциални жертви

Най-неочаквано обаче, личността, която се оказа най-сериозно ангажирана в аферата Charlie Hebdo беше чеченският лидер Рамзан Кадиров. Този млад диктатор и член на „екипа Путин“ е син на бившия главен мюфтия на Чечения, Ахмат Кадиров. По време на Първата чеченска война, от 1994 до 1996, семейството му се биеше на страната на чеченските сепаратисти, но рано във Втората чеченска война те смениха страните и се присъединиха към федералните сили. Причината за тази смяна на верността беше факта, че по време на краткото съществуване на независима чеченска държава, от 1996 до 1999, реалната власт премина в ръцете на радикални салафисти. Те се противопоставяха на суфисткия вариант на исляма, сред чиито лидери е и Кадиров старши. След победата на Руската армия, Ахмат Кадиров стана лидер на региона. Когато той беше убит през 2004, неговият много млад син (по онова време на 28 години) наследи позицията и властта, а оттогава насам, подпомаган от бивши сепаратистки бойци, тероризира населението от региона чрез използване на брутално насилие.

Възхвалявайки Путин до небето в речите си, Кадиров се радва на широка финансова помощ за възстановяването на Чечения, като заедно с това подсилва диктаторския си режим. Той е утвърдил полурелигиозна социална система, която включва не само изграждането на гигантски джамии (и спортни стадиони) и преподаване на исляма в средните училища (в останалите части на Русия няма нищо подобно), но и стриктен, полуофициален контрол над начина, по който се обличат чеченските жени, налагане върху жените на неофициална забрана за пушене на публични места, както и други традиционалистки и нео-традиционалистки ограничения. За да компенсира активната си борба срещу слафисткото нелегално движение, Кадиров поддържа интензивни контакти с ислямската Умма, включително и със салафистките правителства от региона на Персийския залив.

Всъщност Кадиров претендира за ролята на водач на ислямската Умма или, като минимум, лидер на руските мюсюлмани, ако и да не притежава солидно теологическо образование. Ето защо той се опитва да спечели авторитет, като се представя като ислямски държавник и енергичен защитник на вярата. А това от своя страна обяснява доста пресилената му реакция по отношение на възпоменаването на мъртвите карикатуристи. Когато опозиционният политик Михаил Ходорковски призова за публикация на карикатурите в Русия, а Алексей Венедиктов, главен редактор на прогресивната радиостанция „Ехо Москвы“ публично се запита дали да ги публикува на сайта на радиото си, Кадиров ги обяви за свои лични врагове и заяви, че има хора, които може и да отмъстят за тази обида срещу исляма. Между другото, Кадиров е правил подобни твърдения при няколко предишни случая, но те винаги бяха забравяни след няколко дни на медийни шумотевици.

Този път Кадиров положи изключително големи усилия, за да се представи като защитник на исляма. На 19 януари той организира огромен митинг в чеченската столица Грозни, чието предназначение беше да представи изблик на ярост от страна на цялото мюсюлманско население на северен Кавказ. Три от териториите в региона – Чечения, Ингушетия и Дагестан – действително са дълбоко ислямизирани. Въпреки това водещото събитие на Кадиров, за което населението на републиката беше получило специален почивен ден, се оказа видимо нагласена работа. Жителите на града се появиха на митинга с идентични напечатани лозунги и все едни и същи балони, върху които бяха написани думи на любов към пророка. Въпреки заявената цел да се съберат един милион души, реалният брой на участниците беше многократно по-малък и те идваха най-вече от местата, директно зависими от диктатурата на Кадиров.

 

2015 04 Groznij 1

 

2015 04 Groznij 2
Сцени от митинга в Грозни (Източник: Twitter @gmkorr)

 

Медиите припомниха заплахите на Кадиров веднага след убийството на Немцов на 28 февруари, което се случи в непосредствена близост до Кремъл, вътре в личната зона за сигурност на Путин. Ето защо, за разлика от предишните всеизвестни политически убийства в Русия от последните две десетилетия, този път действителните извършители бяха хванати само за няколко дни. Според следователите Борис Немцов е бил застрелян от Заур Дадаев, заместник-командир на полк от руската армия „Север“, който де факто се намира под управлението на Кадиров. Този полк се състои от бивши чеченски ислямски сепаратисти, които са се подчинили на новите чеченски власти и са лично предани на Рамзан Кадиров. Дадаев е бил подпомаган от няколко членове на чеченската и ингушенска диаспора в Москва.

Според официално предаваните първоначални показания на Дадаев, мотивът за убийството е бил, че той се е чувствал обиден от заявлението на Борис Немцов, направено в социалните медии, че ислямистите са средновековни обскурантисти (същото важи и за случая с Григорий Ревзин). След като това беше представено в медиите, Кадиров заяви в официално изказване, че Дадаев е бил отличен боец, лоялен руски патриот и дълбоко религиозен човек, и че той разбира мотивите за действията му. По-късно обаче се оказа, че на Дадаев е била платена голяма сума пари – пет милиона руски рубли (над 80,000 евро) – за да планира убийството.

Макар че много аспекти на убийството си остават неясни, а хората, които са предали парите на убийците и са организирали срещите между Дадаев и неговите помощници, тепърва ще бъдат разпитвани, следата очевидно води към чеченското ръководство. Кадиров често е бил публично обвиняван в заповеди за убийства на личните му опоненти, активисти на човешките права и журналисти както в Русия, така и в чужбина. Въпреки това, малцината хора, които са се оказали зад решетките, винаги са били конкретните изпълнители, както в случая с убийците на Анна Поликовская, а те упорито мълчат за това кой е поръчал убийствата.

Немцов в никакъв случай не е най-известният защитник на Charlie Hebdo в Русия, което е и причината да се предполага, че възможният реален мотив за убийството е неговият отдавнашен конфликт със семейството на Кадиров. За този конфликт той пише и в политическите си мемоари, един цитат от които обикаля из социалните медии от деня на убийството. През 2001, след като на важно събрание в Чечения Немцов е критикувал Кадиров за това, че монополизира властта, го пресрещнал млад мъж в униформа на полковник от руската армия, който му казал директно, че заслужава да бъде убит за речи като тази. Този полковник е бил самият Рамзан Кадиров.

Тъй като заплахите на Кадиров внезапно се оказаха напълно реални, руските медии пишат за съществуването на „поименен списък“ на враговете му. Той включвал всички хора, които Кадиров е заплашил публично в контекста на Charlie Hebdo: Ходорковски, Венедиктов, а също и бившата приятелка на Кадиров, телевизионната модераторка Ксения Собчак (дъщеря на бившия ментор и защитник на Путин, покойния губернатор на Санкт Петербург Анатолий Собчак), която през късните 2010 години се превъплъти от публична знаменитост във водеща опозиционна личност и продемократична активистка.

Обобщавайки историята на журналистическия задгробен живот на Charlie Hebdo в Русия, може да се каже, че той се превърна в лакмусов тест, излагащ противоречията на политическите и социални тенденции в днешна Русия. Нещо повече, той подчертава един дълбок конфликт между остарелия политически режим в страната, заседнала в ерата на Макарти, от една страна – и градските общности, които обитават едно напълно различно социално време, от друга. Последните все още се надяват и работят за ефективни промени, докато властите се опитват да им попречат по всеки мислим начин, включително и чрез убийства на хората, поддържащи противоположни мнения.

Източник