1 1 1 1 1 Оценка 90% (4 гласувания)
Pin It

Градовете демонстрират своето преклонение пред историята чрез паметниците и мемориалите, които решават да издигнат, и в които миналото се представя тържествено като религия. В книгата си Надежда и памет Цветан Тодоров пише: „Докато историята прави миналото по-сложно, то възпоминанието го прави по-просто, защото обикновено то се опитва да ни предостави герои, пред които да се прекланяме, и врагове, които да ненавиждаме; то се занимава с неща като оскверняване и освещаване“. Но в Берлин миналото е едно много странно и изкривено място – не такова, което може да се чества само по себе си. В неговите паметници и мемориали човек вижда някакъв сравнително агностичен опит за постигане на съглашение с едно минало, изпълнено с фашизъм, фанатизъм и фалшиво бъдеще.

Както всяка друга европейска столица, Берлин е пълен с добре познатите остатъци от войни, водени и печелени в името на различни колониални амбиции. Точно по средата на парка Тиергартен се издига Колоната на победата, гордо изправена над пешеходното островче. Огромният образ на окрилената победа – едната ръка вдигната високо срещу уличния трафик, другата държаща жезъл, който наподобява дръжката на някаква величествена захарна близалка. На всеки от следващите изходи от кръговото движение около Колоната се намира по една голяма бронзова фигура на пруски генерал – но имената им са изличени, а победните им жестове днес вече изглеждат патетично-неуместни.

2015 03 Siegessaule Berlin dpa
Колоната на победата, Берлин.
picture-alliance/ dpa/dpaweb

Наблизо се намира гигантска статуя на Ото фон Бисмарк, авторът на германското обединение и първият канцлер на германския Райх. Застанал е гордо изпъчен, заобиколен от алегорични фигури: Атлас, подпиращ света, Зигфрид, който кове меч, за да възхвали германската индустриална мощ, Германия, смъртно пробола една пантера, като символ на потискането на размирици, и една пророчица, облегната на сфинкс, задълбочена в четене на книгата на историята. Тези наперчени фигури изглеждат абсурдно на фона на онова, което се е случило през двадесети век.

2015 03 Bismark Denkmal Berlin
Паметник на Бисмарк, Берлин

В труда си, посветен на колективната памет и националната идентичност, Пиер Нора пише за нашата обсебеност от възпоменаването, която е започнала да доминира „във всички съвременни общества, които разглеждат себе си като исторически“. Погледнати през очите на Нора, паметници като този на Бисмарк имат предназначението да успоредят историята с нейната санкционирана версия, да подсилят националното его и да направят всичко възможно миналото и неговото прожектирано бъдеще да съответстват на мярата на едно минало, обявено за „славно“. Но бомбастичните паметници от деветнадесети век като тези тук са станали иронични само след едно поколение. В това се състои самонадеяността на всяка структура, замислена от архитектите така, че да си въобразява, че гледа отвисоко на бъдещите поколения, за да им напомня за миналото, докато всъщност се изплъзва и бързо отдалечава от намеренията, с които е била издигната.

Както Колоната на победата, така и мемориалът на Бисмарк са били преместени през 1938 г. откъм първоначалното им място директно пред Райхстага, за да се направи място за никога недовършена Welthauptstadt (Световна столица) Германия на Хитлер. Нацистите са разбирали много добре силата на символичния жест, необходимостта от политически дневен ред, който да придаде естетически вид на тоталитарния свят, който са се опитвали да пресътворят до последния дребен детайл. Нищо друго не представя този идеалистичен и естетически контрол по-добре от плановете на Хитлер за столицата Германия.

Архитектурното наследство, оставено от нацистите на днешния Берлин се вижда колкото в различните празни пространства, така и в обезобразените останки от тяхното минало. В никой друг голям град не може да се открие такава странна празнота в центъра, както това е в Берлин, особено в района, заобикалящ Райхстага, където Хитлер и Алберт Шпеер са планирали издигането на гигантски сгради за Германия, чието построяване се оказва невъзможно. Един от плановете е включвал издигането на триумфална арка, имитираща онази от Париж, но почти сто метра висока – всъщност толкова висока, че Наполеоновият паметник би се побрал в отвора ѝ. Но Берлин е град, изграден на мека почва и никога не би успял да издържи тежестта на една такава структура, както лесно може да се види по резултатите от експеримента, направен на мястото, където арката е трябвало да се издига. Скрит между дървета недалеч от Дуденщрасе, на границата между Кройцберг и Шьонеберг, се намира т. нар. Schwerbelastungskörper (Тяло за тежко натоварване) – гигантски цилиндър от бетон, чието предназначение е да се изпробва издръжливостта на мекия градски грунд. Той е потънал с 18 сантиметра още през първите три години, но все още стои и днес, истински паметник на провала.

2015 03 Berlin belastungskoerper 
Schwerbelastungskörper, Berlin
(Dieter Brügman, Wikimedia Commons)

Малко по-надолу по пътя от този бетонен монолит се намира шедьовърът на Шпеер: летището Темпелхоф. Има нещо в пропорциите на тази сграда, което внушава неясен страх. Прозорците зеят внушително около амфитеатъра от дълги черни пространства, напомняйки за кръг от изправени камъни. Навсякъде се виждат врати и мачти, по които е трябвало да бъдат окачвани знамена с пречупени кръстове, а формата на плаца е перфектно подготвена за националистически паради. Нацистите са разбирали отлично нуждата от създаване на пространства, където биха могли да инсценират естетическата си визия – и Темпелхоф никога няма да се отърси от тази изкривена театралност. Но паметникът извън летището възпоменава Берлинската въздушна връзка, която е спасила западноберлинчани от Съветската блокада. Берлин е объркан пейзаж, в който се възпоменават и победителите, и победените, както германци, така и чужди. Безброй тукашни структури са били обновявани и снабдявани с нови значения, докато историята е извършвала последователните си удари.

2015 03 FlughafenBerlinTempelhof1984
Летище Темпелхоф
(Wikimedia Commons)

Шпеер е подкрепял идеята за „ценност на руините“ или Ruinenvert, която означава, че сгради като Темпелхоф са нарочно подсилени по такъв начин, та да се превръщат в руини само много бавно, по протежение на цялото хилядогодишно царстване на Третия райх. В мемоарите си Шпеер дискутира увереността на Хитлер, че „всичко, което е останало, за да напомня на хората за великите епохи в историята, с тяхната монументална архитектура“, са сградите, които ще останат след нацистите. Днес това са паметници на омразата и ужаса, както и на забележително късогледата визия за следващите хиляда години.

Някои от нацистките сгради са били използвани отново, повечето – разрушени, а много от тях просто не са построени. Други, като Олимпийския стадион близо до Шпандау, днес са оставени да чезнат и се рушат по определено не-славен начин.

Може би си струва да се направи разграничение между думите паметник и мемориал, тъй като двете думи са натоварени с доста различни смисли. На немски език думата Denkmal се използва и за двете. Глаголът, който стои в основата на тази дума, denken, означава „мисля“, откъдето пък Denkmal-ите са „неща за мислене“ или „маркери на мисълта“. На английски, [а също и на български], се използват две различни думи, които в много отношения са взаимозаменими. Но след Втората световна война нашите потребности по отношение на тези два вида структури изглежда са се променили по антагонистичен начин. По дефиниция паметниците са импозантни структури, създадени на „монументално“ ниво, обикновено за възпоменаване на велики военни победи. Мемориалите пък обикновено са по-малки и по-скромни структури, изградени с цел да се предостави пространство за изразяване на колективната памет. В този смисъл те имат една подчертано човешка функция, докато паметниците, в по-голямата си част, служат на по-политизирани цели. Берлин е пейзаж, съставен от монументални мемориали.

По време на следвоенната, но пред-„стенна“ епоха [тоест преди построяването на Стената], се оформят два различни подхода към издигането на паметници. На Изток руснаците са поели естетическия контрол точно там, където са го изпуснали нацистите. Източен Берлин се превръща в съветски изложбен експонат – от елегантните и масивни сгради на Карл-Маркс-Алее до абсурдно-показната, но все пак вълнуваща гледка на Fernsehturm (Телевизионната кула). Освен това руснаците са построили тук най-големия и най-амбициозен военен мемориал в Европа: издигнат върху останките на 7,000 руски войници, той е построен чрез колективните усилия на 12,000 германски работници, за да се почете паметта на онези около двадесет и пет милиона руснаци, загинали по време на Втората световна война. Да се върви към мемориала е нещо, което неволно поражда усещането, че човек се движи сред снимачната площадка на някакъв сталинистки научно-фантастичен филм. Отново, тук е налице една визия за бъдещето, която днес изглежда далеч по-остаряла в лицето на този, последния от старомодните мемориали. Неговата сталинистка реторика е толкова смразяваща, а мащабите му – толкова свръхчовешки, че, след първоначалното зяпване, човек си остава изпълнен с безразличие. Това е безобразно произведение на политическия вид театър, с неговите намерения и ефекти, силно отдалечени от човешката цена на войната както за победителите, така и за победените. Ние сме успели да осъзнаем, че по някакъв начин в тази война всички сме били жертви, но Руският военен мемориал осъзнава единствено „цената на победата“. Това е структура, мотивирана от някакво ужасяващо смесване на скръб и жажда за отмъщение. Мащабите му са израз на преднамерена хитрина, с цел да не се позволи никому да забрави жертвите, които руснаците са направили, и все пак той бавно потъва в същия онзи берлински пясък, който е създавал толкова много неприятности на Алберт Шпеер. Наскоро паметникът получи нов, пореден договор за още десет години поддръжка от страна на Берлинското градско управление, и действително ще изисква точно такава постоянна поддръжка.
 

2015 03 SowjetischesEhrenmalBerlinTiergarten
Съветски военен мемориал в парка Тиергартен
(Wikimedia Commons)

В Западен Берлин е възприет един по-прагматичен подход. Най-представителният следвоенен мемориал в следвоенния Запад е така наречената „Църква на напомнянето“, или Kaiser-Wilhelm-Gedächtniskirche. Днес разположена в сърцето на бившия Западен Берлин, това е красива стара църква, улучена от бомба при една от бомбардировките на Съюзниците и запазена в това полуразрушено състояние. Върхът ѝ се издига като парче изгризан от молци брокат над разположените върху някои съседни сгради огромни знаци на Мерцедес и други символи на немския капитализъм.

2015 03 Berlin Eiermann Memorial Church
Църквата на напомнянето в Берлин
(Wikimedia Commons)

След падането на Третия райх, западногерманците вече не са в състояние да издигат паметници със същата демонстрация на его като непосредствените си предшественици и тази роля се пада на руснаците. Мемориалите, които започват да се появяват на Запад са скромни, почти опърпани, полу-фигуративни и дълбоко сантиментални. Те се борят със задачата как да се представи този неописуемо чувствителен период от историята, като в началото се прокарват закони за това как той не трябва да бъде представян. Все още е в сила законът, който забранява директното представяне на по-очебийните символи на нацисткото минало, и е напълно незаконно да се представят пречупени кръстове – където и да било и под какъвто и да било начин или форма. По време на този процес на денацификация, на самото германско знаме дълго време се е гледало с неудоволствие, а също и на използването на орела като символ, независимо от прусашкия му, а не нацистки произход.

Откриването през 2009 на берлински клон на известния восъчен музей на Мадам Тюсо показа колко чувствителни все още са хората тук по отношение на нацисткия период. В опит да не се демонстрира прекалена боязън пред германското минало, музеят включи в изложението си восъчна фигура на Хитлер в бункера му от последните дни на войната – представен като подложен на окончателното унижение от поражението. При откриването на музея един разярен германец извади брадва и обезглави фигурата.

След времето на нацистите, основната задача в Германия е била как да се подходи към припомнянето на наследството от травмата и разрушението, което нацистите са оставили след себе си. Имайки пред вид количеството кръв по германските ръце след войната, това е много противоречив въпрос. [За човек като мен], израснала във Великобритания, е нещо обичайно във всеки град да се вижда бронзов мемориал, припомнящ за животите на войниците, паднали в различните войни. А Берлин, поне на пръв поглед, изглежда толкова подобен на всяка друга европейска столица, че минава известно време докато човек осъзнае, че тук всъщност липсва мемориал на милионите германци, загинали в двете гигантски войни, водени на този континент през миналия век. Простата мисъл, че германците са започнали и двете войни, и са ги изгубили, не може да обясни липсата на такъв мемориал. И това кара човек да се замисли много дълбоко – паметниците са за победителите, но мемориалите са за хората, които са изгубили животите си. Независимо от резултата, мемориалите са тук за хората, които са ги обичали, за да има нещо, към което те да насочат скръбта си. Без тях, как да се преживее една такава загуба? И макар в центъра на града да не се открива нищо подобно, човек все пак открива изрази на скръб в личните пространства на гробищата. Скрита в едно гробище във Вединг се намира градина с поименни плочи на повече от триста немски войници. Съществуват и някои мемориали от Първата световна война – най-често скрити далеч от центъра на града – които са двусмислено посветени на хората паднали „im jeden Krieg“ – „във всяка война“.

2015 03 Wedding Garnison Uebersicht
Военно гробище във Вединг, Берлин

Въпросът за жертвеността също е чувствителен. Публично германците изграждат мемориали за „жертвите на нацистите“, които включват и онези от тях, които са се противопоставяли на Хитлер. Мнозина германци считат самата Германия за „жертва“ на Хитлер, а много повече я считат за жертва на СССР. Сега, след като в известен смисъл се е получило един вид възстановяване на жертвеността и е изминал подходящо дълъг период на покаяние, германците, и особено берлинчани, могат вече да строят и монументални мемориали, които по-добре отразяват тези исторически парадокси.

Структурата, с която Берлин е най-известен – онази, на която сам той е станал жертва и която наистина е направила от него едно толкова странно място – е Берлинската стена. Това е структура – нито паметник, нито мемориал, издигната посред нощ през 1961, без особени естетически съображения. Тя беше част от нещото, което Чърчил така елегантно беше метафоризирал с думите „желязна завеса“, но на практика си беше просто бетонна стена без ръбове, за да не бъде лесна за катерене. Стена, която беше се превърнала, от западната си страна, в канава за градските улични художници. В днешен Берлин все още съществува една гигантска култура на уличните рисунки – графити – сякаш в момента, в който стената беше съборена, те са се разлели върху всяка повърхност, която са успели да открият.


2015 03 Berlinermauer
Берлинската стена, видяна откъм Западен Берлин, 1986
(Thierry Noir, Wikimedia Commons)

Изглежда някак непомерно странно, че нещо толкова просто като една стена може да се окаже толкова ефективно. Стените от тази порода, предназначени да разделят и удържат, са много мощни, и за хората, живеещи в тяхната сянка, те се превръщат в стени на мисълта. И макар че Берлинската стена си е отишла вече отдавна, белегът, оставен от нея – както физически, така и ментално – все още се чувства навсякъде. Като начало, ние говорим за Източна и Западна части от града без да имаме пред вид географския изток и запад, а освен това градът преуспява в култивирането на т. нар. „туризъм на тоталитаризма“. Чекпойнт Чарли, в центъра на Берлин, е странно театрално представление на един вид пантомимно чистилище, в което на различни имигранти се плаща, за да се преобличат като гранични пазачи (в опит да се възпроизведе процеса, който трябва да е бил просто досадна проверка на документи) за фотографските нужди на хора от целия свят, дошли тук да видят онзи шев, който някога е разделял двата свята, вътре в един и същи град.

Съществуващите днес парчета от Стената са оставени като мемориали на хората, загинали в опит да я прескочат, чиито животи са били отнети на два пъти: веднъж, когато тя е била издигната – и втори път, когато е била съборена. Защото тогава Изтокът беше абсорбиран и претопен в Западна Европа – една загуба, която мнозина източноберлинчани оплакват и до днес, но която все още си остава неотбелязана.

Освен това тази структура изглежда пронизва много други структури от града със собствената си символична естетика. На много места в града съществуват най-различни публични скулптури, които припомнят за стената-която-някога-беше или пораждат асоциации за тази структура на разделението. А може би простото знание за съществуването на стената кара човек да я вижда навсякъде. По някакъв начин тя все още си остава неизбежна.

Има и други останки от времето на Студената война, които, подобно на онези от нацистите, са се превърнали в мемориали поради „руинната си стойност“. Това са паметници, напомнящи за унищожени форми на бъдещето. Най-известен сред тях е Teufelsberg (Дяволската планина) – един палимпсест на миналото, който се издига над берлинския район Груневалд. Това е стара американска подслушвателна станция от времето на Студената война, издигната на върха на изкуствен хълм, направен от стари градски руини. В Берлин и по цяла Европа има няколко такива – огромни хълмове, където са били събрани на едно място големи количества развалини, в процеса на възстановяване на континента след войната. Но този хълм е по-специален, тъй като под него е погребана една нацистка военна академия, конструирана от Шпеер. Съюзниците се опитали да я взривят, но тя била построена толкова стабилно, че не успели, така че вместо това я погребали под планина от отломъци и издигнали на върха ѝ подслушвателна станция, чрез която да шпионират Съветите. И ето я, тя все още стои като някакъв разпадащ се космически кораб – един кораб без очи, без уши и целият покрит с графити. Бившата станция мрачно се издига над града, запазвайки руината на Шпеер по начин, за който той никога не би могъл да си мечтае.

2015 03 Station Teufelsberg (2009)
Бившата станция на NSA в Тойфелсберг (2009)
(Jochen Jansen –Wikimedia Commons)

Берлин е видял много повече несъвместими „бъдеща“, наложени му от всички страни, в сравнение с която и да е друга западна столица от последния век – и паметниците, които той издига в началото на двадесет и първи век, са ревностно свидетелство за това. Те показват и се опитат да преосмислят представата както за паметник, така и за мемориал, да преоценят техните социални функции и начините, по които те трябва да бъдат представяни. Това се чувства особено силно в контраста между статуята на Бисмарк и намиращия се близо до нея мемориал на хомосексуалните хора, убити от нацистите – дискретен бетонен куб с малко прозорче, през което се вижда видеоклип на двама целуващи се мъже, по идея на артистите Елмгрийн и Драгсет.


2015 03 Memorial Homosexuals Berlin
Мемориал в Берлин на убитите от нацистите хомосексуални хора
(Wikimedia Commons)

 

2015 03 Memorial Romani Berlin
Мемориал в Берлин на убитите от нацистите хора от ромски произход
(Wikimedia Commons)

Берлин е международен център на съвременното изкуство, благодарение на пъстрото си минало. Полуизоставен от артистите след падането на Стената, малко по-късно той започва да ги привлича масово. В много отношения езикът на съвременното изкуство е започнал да определя паметниците, които днес се издигат в града. Най-забележителният пример за всичко това е мемориалът на Холокоста или „Мемориалът на убитите в Европа евреи“. Той покрива място с площ от 19,000 квадратни метра в непосредствена близост до Бранденбургската врата и се състои от 2,711 бетонни колони – по една за всяка страница от Талмуда – подредени в координатна мрежа. Грундът, върху който са поставени тези оформени като гробове бетонни монолити, се извива драматично, но всички те стоят в перфектни прави ъгли един към друг На някои места те са високи само по 20 сантиметра, на други се издигат до 4,8 метра. Ефектът от всичко това е дълбоко, почти физиологически, объркващ. Конципиран от американския архитект Питър Айзенман, неговата заявявана цел е да създава една нелесна и объркваща атмосфера, която да напомня за някаква предполагаемо рационална система, изгубила връзка с човешкия разум. Мемориалът постига това с лекота: студените му каменни пътеки са изпълнени с нервния смях на хора, които влизат в него и моментално се губят едни други. В началото е имало оплаквания, че децата се смеели прекалено високо за едно толкова сериозно място, но тези деца едва ли някога ще забравят преживяването от този мемориал. Той служи за тази цел, и то именно по тази причина, но, по един противоречив начин, никъде вътре в мемориала или някъде около него не се казва какво точно се възпоменава тук.

2015 03 Holocaust Memorial in Berlin 1
Мемориалът на убитите в Европа евреи, Берлин
(Wikimedia Commons)

Тази уклончива култура на намека, която избягва всякаква фигуративност, на всяка цена, като един вид обезценяване на сложния облак на историята, който е надвиснал над настоящето, изглежда черпи вдъхновение директно от стратегиите, чрез които съвременното изкуство е станало най-добре известно. Точно на площада пред библиотеката на Юридическия факултет на Хумболтовия университет, Мемориалът на изгорените книги е издигнат под земята. Той е невидим чак докато човек не застане директно над него, тоест над бялото подземно помещение, пълно с празни лавици за книги, видими през малко прозорче на земята. И отново, тук именно мощта на празнотата е онази, която говори по-красноречиво от всякакви думи – едно негативно представяне на онова, което е било изгубено.

2015 03 Burned Books memorial
Мемориал на изгорените книги, Берлин
(© Caroline Slifkin)

Един от най-запомнящите се мемориали на града е поредицата от така наречени „препъни-камъни“ (Stolpersteine), която също е проект на един-единствен артист. Тези камъни са с размерите на стандартни берлински павета, но излети от бронз. Върху тях са изписани имената на убити берлински евреи и те се намират пред сградите, в които тези хора някога са живели. Бронзовите павета са леко повдигнати над нивото на паважа, но само толкова, че да бъдат почувствани едва-едва, когато човек стъпи върху тях. По този начин паметта нахлува във възприятията ни за града, като ни принуждава да размислим върху изгубените някога животи и обикновените домове, разкъсани от враждата.

2015 03 Stolpersteine
Берлински препъни-камъни
(Wikimedia Commons)

Именно уникалната история на Берлин е нещото, което прави настоящето му толкова интересно и привлекателно за хилядите хора, които се заселват тук всяка година, в търсене на алтернативи на други градове. Но сега започва да изглежда, че Берлин сякаш се превръща в нещо по-хомогенно, очевидно намиращо се в преход към реконструкция. Именно реконструкцията е символ на увеличаващото се богатство на града, в процеса на бавно заместване на изоставени сгради от такива, които или се обновяват, или издигат наново. Най-противоречивият пример за този феномен беше решението на града да разруши Двореца на Републиката – една от показните сгради на ГДР в центъра на Източен Берлин, колкото обичана, толкова и ненавиждана. В момента мястото му е празно, макар че се планира там да се построи отново старият Дворец, оригиналната сграда от осемнадесети век – и това изглежда като монументален мемориал на една амнезия – толкова по-безсмислена по средата на едно място, изпълнено със смисъл. От друга страна, тъй като това тук е Берлин – място, в което не може да се хвърли и камъче, без то да рикошира обратно, ускорено многократно от различните конфликтни истории – та, когато се копаеха основите за тази нова-стара сграда, археолозите най-неочаквано откриха колекция от модерно изкуство, което нацистите някога са конфискували и изложили като част от известната изложба „Изродено изкуство“. Тази колекция е била считана за изгубена, докато внезапно се появи отново, подобно на остатъци от древен храм, дошли да се надсмеят над тщеславието на сегашната администрация.

2015 03 Palast der Republik
Бившият Дворец на Републиката, ГДР 1977
(© Istvan)

Без значение как човек се опитва да я представя, историята си има свои собствени способи да иронизира всички наши усилия, не на последно място и защото сградите, които ние издигаме, за да я запомним, с неизбежност се рушат. Само преди няколко седмици един германски вестник съобщи за пукнатини в мемориала на Холокоста, предизвикани от студеното време. А и ние самите също ще си отидем, заедно с всичките ни паметници и мемориали. Ако има нещо, което бихме могли да научим от миналото, то това е, че нищо не е толкова слабо надеждно, колкото бъдещето.

Берлин, 2011

Източник

Pin It
Лейла Пийкок
Лейла Пийкок е артистка, която понастоящем живее в Берлин. Работата й обхваща видео-композиции, фиктивни истории, пърформанс-лекции, експериментално радио и други.

Посетители

80

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 1 седмица
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 2 седмици
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... Събота, 11 Юли 2020