От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2014 05 Ukraine

 

Украйна – горящото сърце на планетата

Последният шанс на Украйна? – Тимъти Снайдър

Синдромът на оцелелите – Рикардо Дуда

Ювал Ноа Харари: Войната в Украйна може да промени всичко

Европа и Украйна: минало и бъдеще – Тимъти Снайдър

Нахлуването на Русия в Украйна ще промени завинаги облика на Европа – Тимъти Гартън Аш

Неизбежно ли беше всичко това? Кратка история на войната на Русия срещу Украйна – Кийт Гесен

Кой точно носи отговорността за войната в Украйна? Два възможни отговора (1: отговорни са Западът и САЩ)

Кой точно носи отговорността за войната в Украйна? Два възможни отговора (2: отговорни са Путин и Русия)

Украйна и думите, които водят до масови убийства – Ан Епълбаум

Войната в Украйна е колониална война – Тимъти Снайдър

Какво е Украйна? – Джонатан Лител

Как най-големият украински романист се бори за страната си – Джайлс Харви

Другата украинска армия – Ан Епълбаум

Историята на държавността в Украйна започва с два архетипни европейски сблъсъка. Средновековната държавност на територията на днешна Украйна, също като онази на Франция и Англия, включва сблъсък с викингите. Мъжете от севера са търсели начин да прокарат търговски маршрут между Балтийско и Черно море и са използвали Киев, на река Днипро (днес Днепър), като търговски пункт. Пристигането им съвпада с колапса на по-раншната хазарска държава, а водачите им скоро се смесват с местното славянски-говорещо население. Това води до създаването на твърдината, известна като Киевска Рус. Подобно на всички държави от средновековна източна Европа, Рус е езическа общност, която не толкова се обръща към християнството, колкото избира между неговите западни и източни варианти. Като всички свои съседи тя се колебае между Рим и Византия, преди управниците ѝ да предпочетат втория вариант. Рус е сериозно отслабена от проблеми при наследяването на властта, още преди разрушаването ѝ чрез нахлуването на монголците през първата половина на тринадесети век.

В този момент историята на Рус се разделя на две части. По-голямата част от земите на Рус са приобщени към Великото литовско княжество, огромна воинска държава със столица Вилнюс. Неговите велики князе представят себе си като наследници на Рус и възприемат голяма част от културните ѝ постижения, като например използването на славянски език в съдилищата и законовите ѝ традиции. И макар че великите князе са езически литовци, по-голямата част от поданиците им са източни християни. След като великите князе стават, чрез личен съюз, крале на Полша, по-голямата част от земите на Украйна стават част от онова, което тогава е най-голямата европейска държава. Конституционните реформи от 1569 установяват тази държава като република, известна като Полско-литовски съюз (Жечпосполита). В тази „република на два народа“ земите на Украйна са част от полската корона, а онези на Беларус – част от Великото литовско княжество. По този начин в старите земи на Рус се създава ново разделение.

Това е първата епоха от олигархичния плурализъм в Украйна. Украинските благородници вземат участие като равни в представителните институции на републиката, но огромното мнозинство от населението е закрепостено към големи земеделски имения, които произвеждат пшеница за износ. Към местните военачалници се присъединяват полски благородници, както и евреи, които помагат за установяването на феодални порядки в страната. Именно през тази епоха евреите подпомагат създаването на малките градчета, наречени щетл.

Тази политическа система предизвиква казашкото въстание от 1648, в което свободни мъже, които са избягали от системата, се противопоставят на нейната логика. В един съдбовен поврат те се съюзяват с една съседна, съперничеща държава със свои собствени корени в древната Рус – Московското княжество. Град Москва се е намирал на източната граница на Рус и за разлика от повечето нейни територии той остава под директен монголски контрол.  Докато териториите на днешна Беларус и Украйна имат контакт, през Вилнюс и Варшава, с Ренесанса и Реформацията, никоя от тези тенденции не достига Москва. Прекратяването на тамошното монголско господство обикновено се датира към 1480. Князете на Москва, също като великите князе на Литва, считат себе си за наследници на Киевска Рус. Но те не контролират Киев в продължение на почти половин хилядолетие след разрушаването на тази средновековна държава. През по-голямата част от това време Киев е управляван от Вилнюс или от Варшава.

С казашкото въстание започва упадъка на Полско-литовския съюз. То създава условията за изместването на Киев от полско към московско управление. През 1667 земите на днешна Украйна биват поделени между Съюза и Московия, като Киев е от московска страна. Това позволява създаването на контакт между Московия и Европа, а образованите елити от Киевския университет се преместват на север, за да станат специалисти и служители в бързо растящата империя. Този модел се повтаря когато Съюзът е унищожен и поделен между Московия (вече известна под името Руска империя), Прусия и Хабсбургската монархия, в края на осемнадесети век. Руската империя, която не притежава традиция на висше образование, използва образовани мъже, подготвени във Вилнюс и Киев.


Small Ad GF 1

През деветнадесети век украинското национално движение също следва доста типични европейски модели. Някои от тези образовани мъже, светски и духовни, започват да се бунтуват срещу собствените си биографии и да представят като тема на историята масите, а не елитите. Тенденцията започва в Харков, а след това се разпространява в Киев и отвъд руско-хабсбургската граница, до Лвов. Украинските историци от деветнадесети век са лидери в общоевропейската тенденция за романтизиране на обикновения народ, известно в Украйна като популизъм. Това интелектуално движение позволява и създаването на една въобразена представа за цялостна украинска нация, простираща се през границата на Руската империя и Хабсбургската монархия (при което само една малка територия, известна като източна Галиция, е родно място на хората, говорещи езика, който днес бихме нарекли украински).

Както и в останалите части от Източна Европа, Първата световна война донася края на традиционните империи. Появяват се първите опити за създаване на национална държава според Уилсъновата логика на самоопределението. Но в Украйна опитите са многостранни – един откъм хабсбургските земи и друг откъм земите на Руската империя. Първият от тях е смазан от поляците, които успяват да присъединят източна Галиция към собствената си нова държава. Вторият трябва да се бори както срещу Червената армия, така и срещу нейните бели противници, които, дори и когато се бият едни срещу други, се съгласяват, че Украйна трябва да бъде част от някаква по-голяма политическа единица. И макар че украинското национално движение е сравнимо с онези от други източноевропейски територии, и макар че хората се бият и загиват за Украйна в много по-голям брой, отколкото в другите новопоявяващи се национални държави след 1918, резултатът е пълен провал. След невероятно заплетена серия от събития, в хода на които Киев е окупиран десетина пъти, Червената армия излиза победител, а Съветска Украйна е утвърдена като част от Съветския съюз през 1922.

Именно защото украинското национално движение е потиснато с толкова много трудности, именно защото Съветска Украйна е западна погранична земя на СССР, въпросът за нейната европейска идентичност е централен още от началото на съветската история. В съветската политика има една принципна непоследователност относно Европа: съветската модернизация трябва да повтори европейската капиталистическа модернизация, но само за да я надмине. В тази схема Европа може да се окаже или прогресивна, или регресивна, в зависимост от конкретния момент, перспектива и настроението на водача. През 1920-те години съветската политика насърчава създаването на украинска интелектуална и политическа класа, в съгласие с предположението, че образованите украинци ще се присъединят към съветското бъдеще. През 1930-те съветската политика се опитва да модернизира украинското селячество, като колективизира земята и превръща селяните в служители на държавата. Това довежда до намаляващи реколти и масивна съпротива сред селячеството, което вярва в частната собственост.

Йосиф Сталин превръща тези провали в политическа победа, като хвърля вината за тях върху украинските националисти и техните чужди поддръжници. Той продължава реквизициите в Украйна при пълно знание, че ще доведе до гладна смърт милиони човешки същества и смазва новата украинска интелигенция. Повече от три милиона души умират от глад в Съветска Украйна. Следствието от това е един нов съветски порядък на сплашване, при който Европа се представя единствено като заплаха. Сталин твърди – абсурдно, но ефективно – че украинците убиват самите себе си чрез глад по заповед от Варшава. По-късно съветската пропаганда настоява, че всеки, който споменава глада, трябва да е агент на нацистка Германия. По такъв начин започва политиката на фашизма и антифашизма, според която Москва е защитник на всичко, което е добро, а нейните критици са фашисти. Тази много ефективна реторическа поза не попречва на реално съветско съглашение с реалните нацисти през 1939. Имайки пред вид днешното обръщане на руската пропаганда към антифашизма, това е важен за запомняне пункт: цялото това грандиозно морално манихейство[1] има за цел да обслужва държавата и като такова не ѝ се противопоставя по никакъв начин. Възползването от антифашизма като стратегия е нещо доста различно от противопоставянето срещу реални фашисти.

Украйна се намира в центъра на политиката, която Сталин нарича „вътрешна колонизация“; тя се намира също и в центъра на плановете на Хитлер за външна колонизация. Неговият Lebensraum е преди всичко Украйна. Тамошната плодородна земя трябва да бъде изчистена от съветска власт и експлоатирана в полза на Германия. Планът е да се продължи използването на сталиновите колективни ферми, но да се изнася храната от изток на запад. В хода на изпълнението му германските плановици очакват някъде около тридесет милиона жители на Съветския съюз да умрат от глад. В този стил на мислене украинците, разбира се, са непълноценни човешки същества, неспособни на нормален политически живот, подходящи единствено за колонизация. Никоя европейска страна не е подложена на толкова интензивна колонизация колкото Украйна и никоя европейска страна не е пострадала повече: това е най-смъртоносното място на планетата между 1933 и 1945.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

В днешна Германия колониалните аксиоми си остават неизследвани. Германците размислят много върху престъпленията срещу евреите и срещу Съветския съюз (погрешно запомнен като Русия), но почти никой в Германия не разбира, че централният обект на германското колониално мислене и практика е именно Украйна. Германски лидери, дори и толкова изтъкнати като Хелмут Шмид, не се колебаят и в наши дни да изключват украинците от нормалните норми на международното право. Идеята, че украинците не са нормални човешки същества продължава да витае, в наши дни чрез злобното извъртане, че те били отговорни за престъпленията в Украйна, които всъщност са германска политика и никога не биха се случили без една германска война и германските политики на колонизация.

Макар че главната цел на хитлеровата война е разрушаването на Съветския съюз, той се оказва принуден да търси съглашение със Съветския съюз, за да може да започне въоръжен конфликт. През 1939, след като става ясно, че Полша ще се бие, Хитлер спечелва Сталин за идеята за двойна инвазия. Сталин се е надявал на такава покана в течение на години. Съветската политика е целяла разрушението на Полша в продължение на много дълго време. Нещо повече, Сталин е смятал, че един съюз с Хитлер, с други думи сътрудничество с европейската крайна десница, е ключът към разрушаването на Европа. Едно съветско-германско съглашение би обърнало Германия, според неговите очаквания, срещу нейните западни съседи и би довело до отслабването или дори разрушаването на европейския капитализъм. Това не е чак толкова по-различно от определени пресмятания, правени днес от Владимир Путин, както ще видим по-нататък.

Резултатът от съвместната германско-съветска инвазия е поражението на Полша и унищожението на полската държава, но заедно с това то е и важно развитие за украинския национализъм. През 1930-те в Съветския съюз не е имало украинско национално движение: нещо такова е било невъзможно. В Полша обаче е имало нелегално терористично движение, известно като Организация на украинските националисти (ОУН). При нормални времена то е било само дребно неудобство, но през войната важността му започва да се увеличава. ОУН се противопоставя както на полското, така и на съветското управление по териториите, възприемани от него като украински, като по тази причина разглежда една германска инвазия на изток като единствения начин, по който може да започне процеса на изграждане на украинска държава. Ето защо ОУН подкрепя Германия в нейната инвазия в Полша през 1939 и го прави отново през 1941, когато Германия измамва своя съюзник и напада СССР.

Междувременно, съветската окупация на източна Полша между 1939 и 1941 също насърчава украинския национализъм. Полските управляващи елити и лидерите на традиционните украински политически партии са депортирани или избити. Украинските националисти, свикнали на нелегален живот, се справят по-добре. Левите украински революционери, доста многобройни преди войната, често са се прехвърляли към радикалната десница след опита им със съветско управление. Освен това, самите Съвети убиват водача на ОУН, което води до борба за власт между двама по-млади мъже, Степан Бандера и Андрий Мелнюк.

Украинските националисти опитват политическо сътрудничество с Германия през 1941, но не успяват. Стотици украински националисти се присъединяват към германското нападение срещу СССР като разузнавачи и преводачи, а някои от тях помагат на германците да организират погроми. Украински националистически водачи се опитват да съберат дължимото им, като през юни 1941 обявяват независима Украйна. Но Хитлер е напълно незаинтересуван от една такава възможност. Голяма част от националистическите водачи са избити или хвърлени в затвора. Самият Степан Бандера прекарва по-голямата част от времето на войната в Заксенхаузен. Някои украинци продължават да сътрудничат, с надеждата да придобият военен опит, или пък за някаква бъдеща политическа промяна, при която германците може и да се нуждаят от тях. Но в окупирана Украйна, както и навсякъде другаде в Европа, огромната част от случаите на практически колаборационизъм имат само малко общо с политиката.

Докато войната продължава, мнозина украински националисти се подготвят за момента на бунт, когато съветската власт ще замести германската. Те гледат на СССР като на свой главен враг, отчасти по идеологически причини, но най-вече защото той печели войната. Във Волы́нь[2] украинските националисти създават Украинската въстаническа армия (УВА), чиято задача е някак си да победи Съветите, след като Съветите са победили германците. По пътя към тази цел тя предприема масивно и убийствено етническо прочистване на поляци през 1943, като заедно с това избива и известен брой евреи, които са се укривали заедно с поляците. Това в никакъв случай не е сътрудничество с германците, а по-скоро смъртоносната част от онова, което нейните водачи виждат като национална революция. След това украинските националисти се бият срещу Съветите в ужасяваща партизанска война, в която и двете страни използват възможно най-брутални тактики. Именно Никита Хрушчов е човекът, който дава нареждане Съветите да надминат националистите по бруталност, за да принудят местното население да се подчини.

Политическият колаборационизъм и въстанието на украинските националисти са, общо взето, по-дребният елемент в историята на германската окупация. Като резултат от войната някъде около шест милиона души са избити на територията на днешна Украйна, сред които около 1,5 милиона евреи. Германците изпробват техниките за масови убийства в Каменец-Подолск и Бабий Яр, където повече от двадесет хиляди, а след това и повече от тридесет хиляди евреи са избити чрез масови разстрели. В цялата съветска Украйна местните хора сътрудничат на германците, както го правят и в окупирания Съветски съюз, а всъщност и в цяла окупирана Европа.

Но далеч, далеч повече хора в Украйна са избити от германците, отколкото са сътрудничили с тях – нещо, което не е вярно за никоя окупирана територия в западна Европа. По същия начин далеч, далеч повече хора от Украйна са се били срещу германците, отколкото на страната на германците – нещо, което отново не е вярно за която и да било западноевропейска страна. Огромното мнозинство украинци, участвали във войната, го правят в униформите на Червената армия. В битките срещу Вермахта са убити повече украинци, отколкото американци, англичани и французи, взети заедно. В Германия тези базисни факти са невидими, защото на Червената армия погрешно се гледа като на руска армия – една идентификация, върху която настоява пропагандата на днешна Русия. Но ако Червената армия е руска армия, то украинците трябва да са били врагът. Този начин на мислене е измислен от самия Сталин към края на войната. Идеята за Великата отечествена война има три цели: тя започва да действа през 1941, а не през 1939, така че нацистко-съветското съглашение да бъде забравено; тя поставя Русия в центъра на събитията, макар че Украйна се намира много повече в центъра на войната; накрая, тя напълно игнорира еврейското страдание.

Именно пропагандата от следвоенния период, а не толкова преживяното по време на самата война, е нещото, което определя политиките на паметта днес. Никой политик, намиращ се на власт в наши дни, не си спомня Втората световна война, макар че някои днешни руски водачи изглежда вярват във версиите, на които са ги учили като деца. Водещите руски политици от наши дни са децата от 1970-те, а следователно и на брежневския култ пред войната. Великата отечествена война става все повече просто руска, без украинци и евреи. Евреите са пострадали много по-тежко от който и да било друг от съветските народи, но за Холокоста като такъв няма място в съветската история. Той се явява най-вече под формата на пропаганда, насочена на Запад, в която за страданието на евреите се обвиняват директно украинските и други националисти – хора, живели на териториите, които Сталин е завоювал като съюзник на Хитлер през 1939, както и хора, които се съпротивяват срещу съветската власт, когато тя се завръща през 1945. Това е традиция, към която руските пропагандисти се завръщат в днешната украинска криза: пълно безразличие към Холокоста, освен като политически ресурс, полезен при манипулацията на хора, живеещи на Запад.

През 1970-те самият Съветски съюз е русифициран, по определен и спецфичен начин. Направено е идеологическото заключение, че класите съществуват в Съветския съюз като такъв, а не в отделните му народи. По такъв начин СССР се нуждае от само една мислеща класа, а не от множество национални такива. В резултат на това украинският език е премахнат от училищата и особено от висшето образование. Той се запазва като език на ниската и, парадоксално, на най-високата култура, тъй като по онова време никой в СССР не отрича съществуването на една отчетливо украинска традиция в изкуствата и хуманитарните науки. В тази атмосфера украинските патриоти и дори украинските националисти възприемат едно гражданско разбиране за украинската идентичност. В това те са подпомагани от полски интелектуалци-емигранти, които през 1970-те и 1980-те определят бъдещата външна политика за един период след комунизма.

Тези мислители, групирани около Йежи Гедройц и списанието Култура в Париж, твърдят, че Украйна е нация в същия смисъл, в който е и Полша, и че една бъдеща независима Полша ще трябва да признае една бъдеща независима Украйна – без да подлага на предизвикателство въпроса за нейните граници. По онова време тази позиция е спорна, тъй като в резултат на войната Полша е изгубила земите, познати като западна Украйна. Погледнато в ретроспектива, всичко това е първа крачка, както за Украйна, така и за Полша, към достигане на законовите и институционни норми на следвоенна Европа. Предварителното признаване на Украйна в съществуващите ѝ граници се превръща в основа за полската външна политика на „европейски стандарти“ през 1989. В решаващия период между 1989 и 1991, и за пръв път в историята, украинските национални активисти имат само един опонент: Съветския съюз. През декември 1991 повече от 90 процента от жителите на Съветска Украйна гласуват за независимост (включително и мнозинства във всички украински региони).

Оттам нататък Русия и Украйна тръгват по собствени пътища. Приватизация и беззаконие довеждат до олигархия и в двете страни. В Русия олигарсите са потиснати от една централизирана държава, докато в Украйна те си създават свой собствен вид плурализъм. До много скоро всички президенти на Украйна се колебаеха между Изтока и Запада във външните си политики , както и сред различните олигархични кланове във вътрешните си лоялности. Необичайното за Виктор Янукович беше, че той се опита да приключи този плурализъм – не само неговия популярен сорт, но също и олигархичния. Във вътрешната политика той генерира някаква фалшива демокрация, в която предпочитаният му опонент беше крайно дясната партия Свобода. Вършейки това, той създаде ситуация, при която можеше да печели изборите, но и да казва на външните наблюдатели, че все пак е за предпочитане пред националистическата алтернатива. Във външната политика се оказа притиснат към Русия на Владимир Путин, не защото го желаеше чак толкова много, а защото начинът, по който управляваше, направи същественото сътрудничество с Европейския съюз трудно. Янукович изглежда е откраднал толкова много от държавните куфари, че самата държава се оказа на ръба на фалита през 2013, което също го направи уязвим за Русия.

Колебанието между Русия и Запада не беше възможно повече. Освен това, към 2013 Москва вече представляваше не само една руска държава с повече или по-малко изчислими интереси, а по-скоро един много по-голям проект за евразийска интеграция. Евразийският проект имаше две части: създаване на свободен търговски блок, съставен от Русия, Украйна, Беларус и Казахстан – и разрушаване на Европейския съюз чрез поддръжка за крайната европейска десница. Имперският социален консерватизъм предостави идеологическото покритие за една цел, която беше във висша степен проста. Режимът на Путин зависи от продажбите на въглеводороди, които се изнасят чрез тръбопроводи за Европа. Една обединена Европа би могла да създаде независима енергийна политика, пред вид притеснения от руската непредсказуемост, глобалното затопляне, или и двете. Но една разпаднала се Европа би останала зависима от руските въглеводороди. Отделните национални държави биха били по-податливи на влияние от ЕС. През цялата 2013 медиите, близки до Кремъл, се обръщаха отново и отново към темата за европейското декадентство, обикновено изразявано в сексуални понятия. Но упадъкът на Европа е не толкова реалността, възприемана от режима на Путин, колкото целта на неговата политика.

Но щом само всички тези големи амбиции бяха формулирани, гордата евразийска поза се сблъска с реалността на украинското общество. През 2013-та и началото на 2014-та, опитите за въвличане на Украйна в евразийска орбита доведоха до точно противоположния резултат. Първо, Русия публично разубеди Янукович от подписване на търговско съглашение с ЕС. Това доведе до протести в Украйна. След това Русия предложи голям заем и изгодни цени на газта в замяна на смазване на протестите. Законите в руски стил, въведени през януари, превърнаха протестите в масово движение. Милиони хора, които бяха се присъединили към мирните протести, внезапно бяха превърнати в престъпници – и някои от тях започнаха да се защищават от полицията. Накрая, Русия показа ясно, както в личен, така и в публичен план, че Янукович ще трябва да прочисти Киев от протестиращи, за да получи парите. Тогава последва снайперисткото клане от февруари, което даде на революционерите ясна морална и политическа победа, и принуди Янукович да бяга в Русия. Евразийският съюз можеше да бъде единствено клуб на диктатури, но опитът да се създаде диктатура в Украйна доведе до точно противоположния на желания резултат: завръщане към парламентарно управление, обявяване на президентски избори и външна политика, ориентирана към Европа. Никое от тези неща не би се случило без спонтанната само-организация на милиони украинци на Майдан в Киев, а и в цялата страна

Това направи от революцията в Украйна не само катастрофа за руската външна политика, но и предизвикателство към руския режим у дома. Слабостта на политиката на Путин е, че тя не може да вземе в разчет действията на свободни човешки същества, които избират да се организират сами в отговор на непредсказуеми исторически събития. Нейната сила е тактическата ловкост и идеологическото безсрамие. Ето защо Евразия се оказа набързо модифицирана: тя вече не беше клуб на диктатури и опит да се разруши ЕС, а по-скоро опит да се дестабилизира украинската държава, а в същото време и ЕС. Руската пропаганда представи Украинската революция като нацистки преврат и обвини европейците, че подпомагат тези набедени нацисти. Тази версия, макар и смехотворна, беше много по-удобна за путиновия мисловен свят, тъй като тя отстрани от погледа провала на руската външна политика в Украйна и замести спонтанните действия на украинците с чужди конспирации.

Руската инвазия и окупация на украинската провинция Крим беше фронтално предизвикателство към европейския порядък на сигурност, както и към украинската държава. Тя създаде изкушението за германци и други да се върнат към традиционния свят на колониалното мислене, игнорирайки десетилетия на законност и разглеждайки украинците като незаслужаващи държавност. Руската анексия беше проведена, показателно, с помощта на екстремистките съюзници на Путин из цяла Европа. Никоя уважавана организация не би съблюдавала изборния фарс, при който 97 процента от кримчани били гласували да бъдат анексирани. Но една подозрителна делегация от десни популисти, неонацисти и членове на германската партия Die Linke (Лявата партия) с удоволствие подкрепи резултатите. Германската делегация в Крим беше съставена от четирима членове на Die Linke и един от Neue Rechte (Нова десница). Комбинацията е показателна.

Die Linke действа в един вид виртуална реалност, създадена от руската пропаганда, в която задачата на европейската левица е – от московска перспектива – да критикува украинската крайна десница, но не европейската, и със сигурност не руската, десница. Сега, трябва да се каже, че за такава критика има известна база. Украйна си има крайна десница и нейните членове разполагат с известно влияние. Свобода, която беше вътрешната опозиция на Янукович, се освободи от тази си роля по време на революцията. В настоящото украинско правителство тя държи четири от двадесет места. Това далеч задминава както изборната ѝ база, която е около три процента, така и представителството ѝ в парламента. Някои от хората, които се биеха срещу полицията по време на революцията, макар и в никакъв случай мнозинство, бяха от една нова група на име Десен Сектор, някои от чиито членове са радикални националисти. Техният президентски кандидат разполага с подкрепа от около процента, а самата група има около триста членове. В Украйна действително има подкрепа за крайната десница, но тя е далеч по-слаба, отколкото в повечето страни-членки на Европейския съюз.

Една революционна ситуация винаги насърчава екстремистите и бдителността при всички случаи е необходима. Но пък е силно впечатляващо това, че Киев и Украйна се върнаха към нормален порядък веднага след революцията и че новото правителство запазва почти невероятно спокойна позиция пред лицето на руската инвазия. Единственият сценарий, при който украинските екстремисти всъщност биха излезли на преден план е този, при който Русия директно се опита да нахлуе в останалата част от страната. Ако президентските избори протекат както са планирани през май, то непопулярността и слабостта на украинската крайна десница ще бъде разкрита. Това е причината, поради която Москва се противопоставя на тези избори.

Хората, които критикуват само украинската десница, често не успяват да забележат две много важни неща. Първото е, че революцията в Украйна идва от ляво. Неин враг беше един авторитарен клептократ, а централната ѝ програма е социална справедливост и управление на закона. Тя беше подхваната от журналист от афганистански произход, двете ѝ първи жертви бяха арменец и белорусин и тя беше подкрепена от мюсюлманската общност на кримските татари, както и от много украински евреи. Един еврейски ветеран от Червената армия беше сред хората, убити в снайперисткото клане. Множество ветерани се завърнаха от Израел в Украйна, за да се борят за свободата.

Майдан функционираше едновременно на два езика, украински и руски, защото Киев е двуезичен град, Украйна е двуезична страна, а украинците са двуезичен народ. Всъщност моторът на революцията беше руско-говорещата средна класа на Киев. Настоящото правителство е, без да парадира с това, мултиетническо и многоезично. Украйна е космополитно място, където съображенията за език и етничност играят далеч по-малка роля, отколкото си мислим. Всъщност в момента Украйна е мястото с най-големите и най-важни свободни медии на руски език, тъй като всички важни медии в Украйна излизат на руски, и тъй като свободата на словото преобладава. Идеята на Путин да защищава рускоговорещите хора в Украйна е абсурдна на много нива, но едно от тях е това: хората могат да кажат каквото поискат на руски език в Украйна, но те не могат да го направят в самата Русия.

И това е второто нещо, което остава незабелязано: авторитарната крайна десница в Русия е несравнимо по-опасна от авторитарната крайна десница в Украйна. Първо, тя е на власт. Второ, тя няма реални съперници. На трето място, тя не е принудена да се съобразява с международните очаквания. А сега вече преследва и външна политика, която открито се основава на етнизацията на света. Няма значение какъв е даден човек от гледна точка на закона или собствените му предпочитания: фактът, че той говори руски език, го прави Volksgenosse,[3] нуждаещ се от руска протекция, което ще рече инвазия. Руският парламент даде на Путин правомощия да нахлуе в цяла Украйна и да преоформи нейната социална и политическа структура, което е извънредно радикална цел. Освен това той изпрати послание до полското външно министерство, в което се предлага разделение на Украйна. В програми на популярни руски телевизионни канали евреите се обвиняват за Холокоста; във водещия вестник Известия Хитлер се реабилитира като разумен държавник, реагиращ на неразумен западен натиск. Про-военните демонстрации в подкрепа на инвазията в Украйна са съставени от хора, които носят едноцветни униформи и маршируват във формация. Руската интервенция в източна Украйна означава да се генерира, а не да се потиска етническото насилие. Човекът, който издигна руското знаме в Донецк, беше член на неонацистка партия.

Всичко това е напълно съвместимо с фундаменталната идеологическа предпоставка на Евразия. Докато европейската интеграция изхожда от предпоставката, че националсоциализмът и сталинизмът са отрицателни примери, евразийската интеграция изхожда от по-преситената и постмодерна предпоставка, че историята е един вид торба, пълна с полезни идеи. Там, където европейската интеграция предпоставя либерална демокрация, евразийската идеология открито я отхвърля. Основният евразийски идеолог, Александър Дугин, който някога призоваваше към фашизъм „толкова червен, колкото кръвта ни“, днес получава повече внимание от когато и да било преди. Трите му основни политически идеи – нуждата да се колонизира Украйна; декадентството на Европейския съюз; привлекателността на алтернативен евразийски проект от Лисабон до Владивосток –днес вече са официално формулирани, разбира се във форми по-малко диви от тези тук, като руска външна политика. Президентът Путин днес отново представя Русия като обкръжена родина, но не на революцията, както казваха комунистите, а на контрареволюцията. Той портретира Русия като специална цивилизация, която трябва да бъде защищавана на всяка цена, дори и ако тя събира власт в Европа и света най-вече чрез обширната си колекция от реакционни мантри и случайното притежаване на въглеводороди.

Повече от където и да било другаде, онова, което обединява руското ръководство с европейската крайна десница е една определена, принципна нечестност, една лъжа, която е толкова фундаментална и себеизмамна, че притежава потенциала да разруши цял един мирен порядък. В същото време, в което руските лидери изливат презрение върху една Европа, която представят като гей-бардак, руският елит е зависим от Европейския съюз на всяко мислимо ниво. Без европейската предсказуемост, законност и култура, руснаците не биха разполагали с места, където да перат парите си, да създават подставени компании, да изпращат децата си да учат или да прекарват почивката си. Европа е както базата на руската система, така и нейният предпазен клапан. По същия този начин, средният избирател на Хайнц-Кристиан Щрахе (дясната FPÖ в Австрия) или Мари льо Пен (Националният фронт във Франция) приема като гарантирани безброй много елементи на мира и благоденствието, които бяха постигнати в резултат на европейската интеграция. Архетипният пример е възможността, на 25 май, да се използват свободните и честно-демократични избори за Европейски парламент, за да се гласува за хора, които се противопоставят на съществуването на Европейския парламент.

Също като Путин, Щрахе и льо Пен представляват очевидно противоречие: идеята, че всички предимства на европейския мир и благоденствие ще си останат по някакъв начин запазени, дори и ако европейците се върнат обратно към някаква форма на национална държава. Но това, разбира се, е утопия – също толкова глупава, колкото и безцветна. Не съществува национална държава, към която някой би могъл да се върне. Единствените алтернативи в един глобализиран свят са различни форми на взаимодействие. За страни като Франция или Австрия, или пък, ако щете, Гърция, България и Унгария, отхвърлянето на Европейския съюз би означавало прегръщане на Евразия. Това е простата обективна реалност: една обединена Европа може и най-вероятно ще отговори по адекватен начин на агресивната руска петролна държава, докато някаква сбирка от каращи се национални държави няма да го направи. Водачите на европейските десни партии вече не се опитват да крият, че бягството от Брюксел ги води в обятията на Путин. Техните партийни членове ходят в Крим и възхваляват изборния фарс като модел за Европа. Тяхната преданост, в почти всеки единичен случай, е насочена към Путин, а не към предполагаемото крайно дясно украинско правителство. Дори и Найджъл Фарадж, водачът на британската Партия на независимостта, вече споделя путиновата пропаганда за Украйна с милиони великобритански зрители, в един телевизионен дебат.

Президентските избори в Украйна ще се проведат на 25 май, което – в никакъв случай не случайно – е денят за избори на Европейски парламент. Продължаващата руска интервенция в източна Украйна цели да предотврати провеждането на тези избори. През следващите няколко седмици Евразия означава сътрудничество между Кремъл и европейската крайна десница, докато Русия се опитва да предотврати провеждането на украински избори изобщо, и докато европейските националисти се опитват да спечелят европейските избори. Един глас за Щрахе или льо Пен, или дори Фарадж, днес е глас за Путин, а едно поражение за Европа означава победа за Евразия. Завръщането към националната държава е невъзможно, така че интеграцията ще продължи под една или друга форма: всичко, върху което може да се вземе решение, е формата. Политиците и интелектуалците обикновено казваха, че няма алтернатива на европейския проект, но сега вече я има: Евразия.

За Украйна няма бъдеще без Европа, но и за Европа няма бъдеще без Украйна. През целия ход на вековете историята на Украйна е разкривала повратните точки в историята на Европа. Това изглежда все още важи и в наши дни. Но, разбира се, по какъв начин ще се обърнат нещата зависи, поне в течение на следващите няколко седмици, от европейците.


Източник



[1] Една от мъртвите религии, изградена върху принципен дуализъм между добро и зло. В случая: лицемерие, двусмисленост, непоследователност. Бел. пр.

[2] Историческа област в северозападна Украйна. Бел. пр.

[3] Другар по народност (нем.). Бел. пр.

Тимъти Снайдър е американски историк и професор в университета Йейл. Основни теми в работата и изследванията му са историята на източна Европа и Холокоста.

Pin It

Прочетете още...