Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Моето разрешително за престой в Швейцарската конфедерация е въз основа на трудовия ми договор. Фактът, че години след началото на пребиваването си тук се омъжих за местен гражданин не оказа влияние на статута ми. С разрешително тип Б имам право на работа и социални осигуровки и задължение да плащам данъци като всички останали швейцарци.

Но нямам право да гласувам. Как така, размахва юмруци гражданина в мен, ще ми вземат парите, но не и мнението?

Процедурите за кандидатстване за швейцарско гаржданство са две – стандартна, след десет години пребиваване с разрешително Б – и опростена, след пет години брак с местен гражданин или ако си роден тук.

Попълних аз документите, посочих трима швейцарци-референти, властите в Берн потвърдиха, че всичко е получено и ми се извиниха, че процедурата отнемала до две години. Стана ми смешно – държавата си е тяхна, няма какво да ми се извиняват. А и аз не съм се разбързала.

И преди месец – бам! – заповядайте на интервю! Имаше снимка на сградата и Google карта да не би случайно да се объркам.


Small Ad GF 1

Народът около мен се засуети – какво ще те питат? Ще се подготвяш ли?
Имам си достатъчно проблеми, че да се притеснявам и за това, реших аз. Отивам с най-добри намерения и чиста съвест. Ако това не е достатъчно, наред с данъчните ми декларации и неопетненото криминално досие – здраве да е.

Облякох се аз като за интервю за работа и се явих според указанията.

(Безценен съвет от моят стар другар George Добрев – като ходиш в службите за чужденци трябва да си облечен като за интервю за консервативна работа; из тези инстанции е пълно с международни изсухляци, диверсифицирай се, има значение.)

Точно в 14:00 Фрау Служителката цъфна иззад гишето, усмихна се проветливо-професионално, подаде ръка и се представи. Ние сме тук във връзка с вашата кандидатура за швейцарско гражданство, моля заповядайте в стаята за събеседване.

Влизам. Сядаме. Помоли ме да се отместя по-далече от нея за да има къде да си разстеле бумагите – разговорът ни, очевидно, нямаше да е хахо-хихо.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

„Разбирате ли швейцарски или предпочитате да говоря на книжовен немски език?“

Швейцарски, казах аз, надявайки се за червена точка за ентусиазъм. Ако не ви разбирам, ще ви прекъсна.

„Г-жо Брунер, националната служба по имиграция ни помоли за ред проверки в местните регистри. Установихме,че не дължите данъци, от вас няма оплаквания в полицията, нито в съда.“

И занарежда пред мен тапии от сътветните инстанции.

„Днешният ни разговор не е решаващ за крайното решение, но моите впечатления ще бъдат добавени към документите по кандидатурата ви.“

Чиновниците в Швейцария имат особено школуван начин на комуникация. Ясно, по схема, както в самолетни инструкции в случай на евакуация. Трябва да си особено тъп за да не ги разбереш. Представих си диалога ни от тук нататък като лабиринт с въжени прегради преди паспортната проверка на летището. Трябваше да не се отплесвам много философската, чиновниците обичат да комуникират в двоичен код.

Потвърдих ред по ред всичко, записано в кандидатурата ми – да, това ми е името, да, тогава съм родена, да, това са ми децата, ето ми разрешителното Б и т.н.

„О! Нямате ли договор за работа на немски?“

Знаех си аз, за двоичния код! Нямам, казах. Работодателят е американска фирма.
Гърбът й беше опрял зоната на комфорта, но аз наистина нямах договор на немски. Тя си направи копие.

„И така, госпожо Брунер, каква е мотивацията ви за швейцарско гражданство?“

Защото децата ми са швейцарци. Защото искам право да гласувам. Защото е практично.

„Практично?“
Въображаемата полицейска лампа по между ни замята безшумни сини отблясъци.

През август спешно трябваше да си подновя паспорта за евентуална командировка в Сеул. Ако имах още един, с по-дълга давност, щях да си спестя тичане до посолството.

Тя видимо се успокои.

От там нататък нещата се затъркаляха надолу, надолу…

Не слушам радио. Само Swiss Classic понякога.
Не участвам в сдружения и спортни клубове.

(Когато двама швейцарци се съберат на едно място те правят сдружение, пишат кодекс, определят членски внос и председател на ротационен принцип. Неучастието в местен клуб моментално те прави подозрителен.)

Работя на пълен работен ден.
Децата ми ходят на градина.

(От работещи швейцарки съм чувала, че местните са яростни опоненти на подобен неортодоксален избор, но за сега мен никой не ме е критикувал. Хората са шокирани от избора ми, но не ме съдят. Лицето на Фрау Служителката не издаваше емоции.)

„Четете ли книги?“
Да.
„На немски или на български?“
Предимно на английски. Художествена литература.

„Имате ли хоби?“
Този въпрос винаги ме обърква. Не, нямам конкретно повтаряемо занятие извън работно време. Това прави ли ме ограничен човек?! Имам любопитство в излишък, недостиг на сън, и много приятели. Плюс две деца под четири години, професия и 24 часа на денонощие. Нямам време за филателия и нумизматика.
Преглътнах аз горната тирада и аз казах, че когато бях по-млада и по-слаба играех балет. Сега гледам балет когато намеря детегледачка за няколко часа.
Това не било хоби.
Е, верно. Тогава нямам хоби.

„Абонирани ли сте за хартиени издания?“
Не. NZZ am Sonntag го спряхме когато Макси беше на три месеца. Нямаше кога да го четем.

„Как се осведомявате за новините? Интернет? Просто четете в интернет?“
Потвърдих. Да му се невиди, не сме в 80-те години.

„Гледате ли телевизия?“
Не. Освен публицистичното 10 vor 10, ако не съм заспала, и едно клюкарско, защото водещия ни е съсед.

Очите и светнаха: „Той… Наистина ли ви е съсед?!“
Ахххх, селебритис! Вход към душата на всеки! От тук нататък нещата потръгнаха.

Верно е.
(Спестих й основното – че Той говори перфектен английски, страшно е забавен и не знаех с какво се занимава докато не го видях на екрана.)

„Имате ли семейство в България? Колко често ги посещавате? Посещавате ли други държави? Как се чувствате когато сте в България?“
Радвам се, разбира се. Отивам си вкъщи. И едновременно с това много се ядосвам за всичко. Животът в България е доста труден …

„В какъв смисъл труден? Как ежедневието там е по-различно от ежедневието тук?“
Ох, боже. От къде да започна…

(Преди сватбата ни Криги ме попита защо да не направя просто коктейл за гостите във Варна, вкъщи, в градината. За Криги, швейцарка на моите години, всички хора в Европа живееха в къщи с градини. )

Казах и, че приятелите ми тук и в България не се различават като интелигентност или манталитет, но всички останали хора са коренно различни.
В общия случай ако искаш тук да имаш кола, но не можеш да си позволиш месечен наем за паркинг пред къщата няма да си купиш кола. В България ще си купиш и ще я паркираш на тротоара. Разбирам мотивацията и в двата случая, но за мен живота е по-лесен ако следваш швейцарската логика.

Тя се усмихна.

„Как се чувствате в Швейцария?“
Удома си. Тук ми е семейството, къщата, работата, имам приятели.

„Смятате ли да се върнете един ден обратно в България?“
Не знам.

„Включвате ли се в местните мероприятия – Карнавала, Есенното изложение, Филмовите дни, Дните на литературата?“
Включваме се. Тя обаче не поиска доказателства, просто отбеляза нещо във формуляра си.

„С какво се занимавате на работа?“
Ясно ми е, че „анализатор“ звучи като набързо скалъпена лъжа за прикриване на факта, че работя за Разузнаването. Обаче аз наистина съм анализатор. Знаете ли как функционира интернет? Нищо което виждате на един сайт не е случайно. Офертите в горния ъгъл, купонът за намаления, последователността на резултатите от търсенето. Моята отговорност е да определям баланса между полезност за потребителите и печалба за инвеститорите. Без анализатори в интернет бизнеса е като да караш в мъгла без навигатор. Ползвам статистика, SQL, здрав разум; познанията ми в хуманитарните науки и руски език се оказаха неочакван бонус, но да не се отплесвам.

„Споделихте, че правото на глас е важно за вас. Защо?“
Защото, Фрау Служителка, съм преживяла последствията на това, да приемеш демокрацията за даденост. С бездействие овластяваш някой който обявява изборите за незаконна дейност и после – дръж се, земьо. Аз вярвам в демокрацията; за поддържането и от мен се изисква да мисля с главата си, да следвам правилата, да имам мнение и да го отстоявам – все неща, които не намирам за особено сложни.

И така, разговора приключи.

Фрау Служителката ми благодари за отделеното време. Каза, че немският ми е чудесен, 5,50 по шестобалната система, което е смехотворно, но потвърждава теорията на George Добрев за международните изсухляци.

Каза, че за окончателен отговор ще чакам още шест-седем месеца, бюрокрация, въздъхна тя.
Не мисля, казах аз, бюрокрация е когато един процес се запецне и няма ясни правила кой ще поеме отговорността за продължаването или приключването му.
Имаме много кандидатури, пак въздъхна тя.
Благодарих и за отделеното време. Ако аз я интервюирах за българско гражданство щях да я питам същите неща.

Примижвайки на декемврийското слънце си помислих, че това е от редките случаи при които е в моя полза да съм plain Jane.

Не съм знаменитост. Швейцарците са внимателни с богатите и потенциално разглезени индивиди. Тина Търнър получи швейцарски паспорт миналата година след 20 години чакане.

Не съм и милионер. Богатите чужденци вдигат цените на недвижимите имоти и швейцарците внимателно следят да не станат прекалено много.

Не съм нито бедна, нито изпаднала. Никога не съм разчитала на социалната им система.

Ще видим.

Йолина Брунер е българка, която (очевидно, разбира се от текста) живее в Швейцария. Ето как се представя тя в собствения си блог (http://www.yolinashelvetia.com): Казвам се Йолина и живея в Швейцария от 2005 със съпруга ми Марсел и нашите деца Макс и София. За сега целта на този блог е да замени масовите информационни мейли до роднини и приятели, които на мен ми заприличват на добронамерен спам, въпреки че те твърдят, че обичат да ги четат и моля, да продължавам.

Pin It

Прочетете още...