Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

2013 04 Reichstag verpacktОпакованият Райхстаг –
символ на днешна Германия?
Над Европа отново се носи един призрак – призракът на немската власт. Последните пет години доведоха до забележително нарастване на влиянието на Германия, която засега успешно превъзмогва световната икономическа криза и отказва да упълномощи Централната европейска банка да се впусне в онзи гуляй на изкупуване на дългове, за който така страстно мечтаят фалиралите страни от европейската периферия, като вместо това им предписва диета от неапетитни фискални „правила“.

Едва ли тогава може да бъде изненадващо, че този период съвпада и с едно нарастване на политическата и популярна германофобия из целия континент. Силвио Берлускони постигна впечатляващо политическо завръщане чрез атаки срещу Берлин. В Ирландия – вече отдавна място на прикрито възхищение пред стария съперник на Британия – условията, наложени по време на банковите „спасявания“ доведоха до прилив от враждебни медийни представяния и политически коментари. В Гърция, която беше взета под опека от ЕС и Международния валутен фонд, омразата към Германия (на която се гледа като на движещата сила зад гръцкото икономическо „поробване“), достигна такива висоти, че канцлерката Ангела Меркел се нуждаеше от охраната на хиляди полицаи по време на последното си посещение в Атина.

В същото време има и много хора, които се безпокоят, че Германия не използва силата си в достатъчна степен, поради исторически обяснимото неудобство пред използването на военна мощ. Полша и балтийските страни бяха дълбоко обезпокоени от ветото на Берлин върху приемането на Украйна в НАТО през 2008, което увеличи страховете пред създаване на вакуум на сигурността в източна Европа. Те бяха още повече ужасени от твърдия отказ на Меркел да приложи наказателни мерки, когато отново самонадеяната Русия нахлу в Грузия през август същата година. Но най-откритата конфронтация по въпросите на сигурността дойде през 2011, когато Германия се въздържа да гласува в полза на интервенцията на НАТО в Либия пред Съвета за сигурност на ООН.

Но преди всичко друго в хода на последните три години се появиха някои широко разпространени призиви към Германия да поеме водещата роля при решаването на ескалиращата криза на еврото. Външният министър на Полша, Радек Сикорски, изрази мнението на мнозина, когато отбеляза, в една реч в Берлин през 2011: „Страхувам се по-малко от немската мощ, отколкото от немското бездействие“.

Това е дилемата на немската мощ днес – Германия е осъдена ако я използва, но същото следва и ако не го направи.

За историците никое от тези неща не е ново. Германците винаги са били или прекалено слаби, или прекалено силни. Повечето хора знаят, че германският въпрос отива назад във времето поне до двете световни войни, а някои осъзнават смътно, че неговите корени могат да бъдат проследени до дебатите около германското обединение от 19 век. По въпроса съществува огромна и сложна научна литература. Много малко хора знаят обаче, че „германският въпрос“, под различни форми, е доминирал европейската история от 15 век насам.

Към края на средните векове, Свещената римска империя на германската нация, която е обхващала днешните земи на Федералната република, Ниските земи (Нидерландия), Швейцария, Бохемия и Моравия, както и голяма част от северна Италия, е била фокус на ожесточено политическо съперничество. Откъм вътрешността на империята владетелят е бил конфронтиран от големите княжества, от своя страна яростно борещи се едни срещу други. Германският парламент (Райхстагът), представящ аристокрацията и градовете, отдавна вече е престанал да бъде ефективен форум на общия интерес. Неистовите призиви за помощ от страна на хърватите и унгарците срещу настъпващите турци след падането на Константинопол през 1453, остават без отзив.

Въпреки всички усилия за реформи от страна на различни императори, бюрократи и интелектуалци, Германия си остава разпокъсано политическо пространство. Появата на Реформацията през ранния 16 век разделя западното Християнство на римокатолически, лютерански и реформирани църкви, с което разцепва Свещената империя право по средата.

Произлезлият от това политически вакуум в сърцето на Европа привлича най-различни сили от всички страни. Това се дължи отчасти на факта, че Германия лежи в самия център на континента: повече от всяка друга територия, тя многократно е прегазвана от различни армии, воюващи за и против каузи, които понякога засягат самата нея само косвено. Французите са твърдо решени да попречат на Хабсбургите да затворят кръга около тях, състоящ се от Фландрия, Бургундия и Испания. Англия гледа на Германия като на основна опора за собствената си позиция в Ниските земи, контролът над които би позволил на французите или испанците да дебаркират на тяхното южно крайбрежие по възможно най-къс път. Испания използва Свещената римска империя като укрепен пункт, от който да атакува както французите, така и бунтуващите се холандци. Шведите се опитват да установят в северна Германия буфер, който да ги предпазва от инвазии през балтийско море. Турците също се опитват да се вкопчат в териториите на западното християнство чрез окончателна всеобхватна атака срещу Германия[1], чак докато са отблъснати пред вратите на Виена през 1683 г.

Германия е известна с богатството си и качествата на своите военни, мнозина от които служат като наемници в чужбина. По тази причина европейските сили се надпреварват да осигурят тези сили за себе си, или поне да попречат на присъединяването им към противниците си. Още от средата на 17 век една от аксиомите на европейската политика е, че, както се изразява един шведски дипломат, това място „е умерена и гъсто населена част от света… няма страна под слънцето, която да се намира в по-добра позиция от Германия за установяване на универсална монархия и абсолютна доминация в Европа“. Нещо повече, Свещената римска империя е източникът на идеологическа легитимност в Европа: имперската корона има предимство пред всички други монархии и, поне на теория, има правото да управлява ресурсите на Германия и дори целия европейски континент, в името на една обща кауза. През 1519 например, изборът на германски император е оспорван от тримата най-мощни монарси на времето: Франсоа I от Франция, Хенри VIII от Англия и победителя, Шарл от Бургундия.

Борбата за имперската корона продължава да движи европейската политика чак до Наполеоновите войни, когато Бонапарт сериозно обмисля възможността да се самокоронова като Свещен римски император. Дори мюсюлманската Османска империя предявява свой собствен иск, чрез завоюването на Константинопол.

По тази причина главните европейски мирни договори са най-вече германски споразумения. Централна Европа е ядрото на мирните договори от Вестфалия от 1648, които поставят началото на целия съвременен международен ред. Но това обстоятелство е донякъде подвеждащо, тъй като, без да постановят суверенната ненакърнимост на държавите, те ограничават възможността на германските князе да предприемат самоволни действия срещу поданиците си, за да предотвратят друга гражданска война, която отново би насърчила интервенции отвън и би разпалила нов европейски пожар.

Във Вестфалия, две страни – Швеция и Франция – успяват да си извоюват формално признание като „гаранти“ на Свещената римска империя и по този начин на централноевропейския териториален ред; през 18 век царска Русия също получава такава привилегия. Тази връзка между вътрешното разпределение и европейския баланс на силите намира израз и в Договора от Виена от 1815, който слага край на революционните и Наполеонови войни. Чрез него е утвърдена една германска Конфедерация, замислена така, че да бъде достатъчно силна, за да поддържа вътрешния мир и възпира чуждите агресори, но и достатъчно слаба, за да не развива свои собствени амбиции за хегемония.

Борбата за Германия движи също и вътрешните политики из цяла Европа. В Англия, Ирландия и Шотландия, провалът на Стюардите да подкрепят протестантската кауза в Германия, на практика лишава династията от легитимност и в края на краищата води до гражданската война, която струва главата на Чарлз I. Около 100,000 британци воюват в Тридесетгодишната война, дори и по времена, в които в собствената им страна бушува интензивен братоубийствен конфликт (скорошни археологически открития показват, че костите им са разпилени из цяла Европа). През целия 18 век няма друг въпрос, който да е издигнал или свалил толкова много министерства, включително и ония на Робърт Уолпоул или Пит Старши, отколкото състоянието на нещата в Свещената римска империя; всъщност, когато британците споменават „империята“ преди 1760, те имат пред вид Германия, а не собствените си презокеански колонии. Във Франция унизителната неспособност на Бурбоните да защищават френските национални интереси в Свещената римска империя и източна Европа ускорява идването на революцията, която разрушава монархията в страната.

По време на Тридесетгодишната война Германия е травматизирана от гражданския конфликт и унизена от чужди армии – испански, датски, шведски и френски, за да споменем само най-известните – разхождащи се напред-назад из територията й. Населението на Свещената римска империя намалява от 21 до 13 милиона, една от най-големите загуби на население по време на война за всички времена. Местоположението й в централна Европа се е превърнало почти в смъртна присъда. След нея, както се оплаква философът Готфрид Лайбниц през 1670, Германия се е превърнала в „топката, която си подхвърлят едни-други [Големите сили]… бойното поле, на което се води битката за господство в Европа“. По време на революционните и Наполеонови войни германците отново са сред главните жертви, завоювани, разделяни и призовавани на служба в армиите от всички страни.

Повечето германци ненавиждат тази съдба и мнозина се опитват да я превъзмогнат. Те гледат с тревога към загубите на имперски територии, особено в полза на Франция; Елзас-Лотарингия е най-очевидният, но не и единствен случай. В продължение на стотици години реформатори се опитват да дадат на Свещената римска империя онази конституционна и военна структура, която би дала възможност на германците да живеят без външно опекунство. Всички тези опити пропадат – от действията на имперския австрийски генерал Лазарус фон Швенди в 16 век и Самуел фон Пуфендроф в 17-ти, през онези на Йохан Якоб Мозер през 18 век, та чак до либералните националисти от началото и средата на 19 век. Едва когато германският канцлер Ото фон Бисмарк започва да използва немския национализъм за собствени цели и изключва от него Австрия, Германия най-после намира вътрешното единство, което ще й позволи да отблъсква агресорите, или поне такава е надеждата на времето. Вместо това обаче, поради комплексни структурни и поведенчески причини, в хода на времето новата централноевропейска държава подкопава не само континенталния, но и глобалния ред, и на два пъти е сразена от коалиции от големи сили.

Обединена Германия от 1871 е, по думите на Хенри Кисинджър, „прекалено голяма за Европа, но прекалено малка за света“. С население от 41 милиона души, тя е по-голяма от Франция (36 милиона), Австро-Унгария (около 36 милиона) и Великобритания (31 милиона). Само гигантската царска империя може да се похвали с по-голям брой поданици (77 милиона). (За сравнение – населението на Прусия от 1850 е било 16 милиона). Нещо повече, за разлика от стагниращия й френски съперник, населението на Германия нараства бързо. Впрегната в този демографски мотор е една бързо индустриализираща се икономика, най-добрата образователна система в света и армия, която не отстъпва на никоя друга.

Но Райхът е заплашван от две страни: на изток от Русия, която е в подем след дълъг период на пасивност, а на запад от Франция, която си остава напълно непримирена с поражението от 1870-71. От началото на 20 век тези страхове се усложняват поради морското съперничество с Великобритания и Съединените щати. Нещо повече, докато Германия е териториално статична, нейните британски, френски и руски съперници, а също и САЩ, са гигантски, постоянно разширяващи се империи. За беда, германците освен това емигрират с милиони, в търсене на по-добър живот в британските колонии и най-вече в Съединените щати, с което не само лишават Райха от енергиите си, но и „обогатяват“ резервите на потенциалните му съперници.

Има различни начини за справяне с тези предизвикателства и Германия ги опитва всички, без продължителен успех. Бисмарк се опитва да намери квадратурата на стратегическите кръгове чрез ловка дипломация – изолирайки Франция, като се стреми Райхът винаги да си остава „един от [групата на] двама в свят, състоящ се от трима“ или „един от [групата на] трима в свят, състоящ се от петима“. Тази тактика работи добре за известно време, но напрежението да се поддържат противоположни ангажименти към основните немски съюзници, Русия и Австро-Унгария, не може да бъде поддържано в дългосрочен план, дори и ако Вилхелм II не би избрал толкова решително Виена и по този начин тласнал Париж и Санкт Петербург едни към други, в ущърб на Германия.

Наследникът на Бисмарк на канцлерския пост, Лео фон Каприви, се опитва да осигури позицията на Германия в света чрез производство. „Експортни стоки за хората“ е новият лозунг. Тази стратегия обаче е уязвима за външни тарифни бариери, и не на последно място защото самата Германия налага всевъзможни импортни ограничения, за да се съобразява със силните селскостопански лобита у дома си. Третата опция, териториално разширение като компенсация срещу мощните съперничества, пропада по най-мащабен начин от всички. Тя предизвиква създаването на търсещи баланс коалиции като Тройната Антанта между Великобритания, Франция и Русия, или Големия съюз от Втората световна война – а също и враждебността на Съединените щати, които се обръщат против Берлин поради безпокойства, свързани с немското проникване в Латинска Америка, и особено в Мексико. Weltpolitik-ата на кайзер Вилхелм, често доста нетактична; имперските, голямомащабни немски териториални амбиции в западна и източна Европа от времето на Първата световна война, и особено расово мотивираното търсене на „жизнено пространство“ на Хитлер през 1930-те и 1940-те години: всички те завършват с катастрофи.

През този период немският проблем е също и ядро на европейската вътрешна политика. Във Франция, въпросът за това как обществото трябва да бъде организирано против Германия, лежи в основата на почти всяка вътрешна криза, от заплахата на буланжизма[2] в късния 19 век, през аферата Драйфус, чак до горчивите разделения и противопоставяния от 1930-те години. В Русия, панслависткото движение взема под прицел германската „доминация“ от третата четвъртина на 19 век нататък. Към началото на Първата световна война решителността за удържане на Германия е толкова силна в руската политика, че военното поражение, както и всеобщото усещане, че династията е тайно прогермански настроена, водят до първата руска революция от 1917. След втората (болшевишка) революция, въпросът за това как да се насърчи комунистическо въстание в Германия и какво да се прави след неговия провал, е централна грижа на новото правителство. Само победата на сталиновия „социализъм в една страна“ над „световната революция“ на Троцки довежда до уталожване на нещата. Във Великобритания, страховете пред германските амбиции изплуват първо по време на изборните дебати около „дреднаутите“ в началото на 20 век. По-късно, както и във Франция, „успокояването“ на Германия е основния въпрос на 1930-те години.

След 1945 европейският и глобален ред отново отразява необходимостта за решаване на германския въпрос. ООН възниква първоначално като военновременна коалиция с цел победа над Хитлер – една история, която все още намира отражение в структурата на Съвета за сигурност и неговите пет постоянни носители на вето-пълномощия. Германия губи големи територии, особено на изток; милиони германци са депортирани или сами забягват за запад. Остатъкът от страната е разделен на четири окупационни зони, които по-късно са консолидирани под формата на Германска федерална република на запад и Германска демократична република на изток. Как да се реши германския въпрос е нещото, което се превръща в принципен обект на спор и надпревара по време на Студената война между западните демокрации и комунистическите диктатури, водени от Съветския съюз.

Това е и главната движеща сила зад процеса на европейската интеграция. Европейската общност за въглища и стомана е създадена с цел да се осигури структурно обединение на Германия и Франция, което да направи невъзможна една бъдеща война помежду им. За Вашингтон предназначението на европейската интеграция е не само да удържа германския реваншизъм, но и да мобилизира федералната република срещу съветската заплаха. За германците Европейският проект беше средство, чрез което те биха могли да бъдат реабилитирани политически, без това да плаши западните им партньори или самите тях.

Политическата и военна интеграция на континента чрез Европейската общност за защита беше блокирана от френския парламент в средата на 1950-те. По-късно военната интеграция на Европа – включително и германското превъоръжаване – бяха поети от НАТО. Икономическата, политическа и културна интеграция бяха предадени на Европейската икономическа общност, която беше основана през 1957 и по-късно прерасна в Европейския съюз. В самия ЕС германците донесоха не само своята бързо възстановяваща се икономика, но и голяма част от предмодерната си политическа култура, особено прекомерната заетост със законността, безкрайните дебати и „правилния процес“, така че ЕС все повече и повече започваше да прилича на Свещената римска империя.

В продължение на около 50 години европейското споразумение функционираше добре. Въпреки значителните страхове по онова време, то надживя колапса на комунизма, падането на Берлинската стена и германското обединение през 1990, което силно увеличи териториалната и демографска тежест на Bundesrepublik-ата. Споразумението оцеля отчасти благодарение на факта, че на немската икономика беше нужно много по-дълго от очакваното време, за да се оправи с бъркотията, оставена от комунизма, но главно защото следващите фази от Европейския проект – Маастрихтския договор и въвеждането на еврото, което наследи мощната Deutschmark – бяха ускорени, за да се обвърже обединена Германия по-здраво с обединена Европа.

Далеч от мисълта да се впуска в самостоятелни акции, уголемената Федерална република заработи още по-тясно с партньорите си, особено по въпросите на сигурността, по които беше изоставала в продължение на дълго време. Берлин беше силен поддръжник на първоначалното разширение на НАТО и ЕС на Изток, към Полша, Чехия и Унгария. Немски сили участваха в късната фаза на интервенцията, насочена против етническото прочистване в Босна, те бяха още от самото начало в Косово, а след 11 септември 2001 Берлин изпрати войски в Афганистан, обявявайки, че „немската сигурност се защищава в Хиндукуш“. И ако германците за кратко време нарушиха критериите за сигурност на валутния съюз, те не бяха единствените, които го направиха. Както изглеждаше, трансформацията на немската държава след 1945 г. беше успяла, по един или друг начин, да неутрализира структурните предизвикателства, предизвикани от немското обединение от 19 век.

В продължение на последните пет години обаче, това състояние на нещата се оказа под значително напрежение, най-вече по структурни причини. На първо място, благодарение на реформите на канцлера Герхард Шрьодер, немската икономика си възвърна конкурентоспособността, за сметка на южна Европа. Второ, критичната и неразбирана след 1989 година промяна беше не увеличаването на немската големина, а на чувството за немска сигурност. С колапса на комунизма и разширението на НАТО и ЕС, Германия е заобиколена, за пръв път в цялата си история, единствено от приятелски настроени демокрации. Това намали интереса й към въпросите на сигурността, особено онзи за руската мощ малко пò на изток. Полша и балтийските страни напразно призовават днес за германска помощ – също толкова напразно, колкото унгарците и хърватите преди 500 години. Те все още имат НАТО, но, като се имат пред вид военните съкращения на президента Обама и неговото мощно огласено завръщане към [политика, ограничена до] Тихоокеанския район, те сигурно се питат за колко време още.

Накрая, налице е и едно поведенческо разделение: макар че източниците на икономическата и финансова криза са различни из Европа, те произхождат от различни форми на лоши практики, в които германците по принцип не се увличат. За разлика от ирландците и испанците, те не строят гигантски къщи за отделни семейства и се задоволяват с взети под наем апартаменти, както са правили винаги; за разлика от италианците, те не превърнаха политическия си живот в цирк, който подкопава доверието в държавните дела; накрая, за разлика от гърците, те имат политическа система, основаваща се (при всичките й трудности) на честност и прозрачност. Да, всички тези страни са подложени на структурните неудобства на новата европейска архитектура, при която валутният съюз, предназначен да замени немската марка, наводни страните-членки с евтини кредити и създаде финансови мехури в някои от тях. И така, голямата ирония днес е в това, че жертвите на държавните и частни дългови кризи из европейската периферия са жертви, преди всичко друго, не на германската мощ, а на опитите тя да бъде удържана.

Германският въпрос е мутирал в продължение на повече от половин хилядолетие. В продължение на четири века Германия е била прекалено слаба. Въпросът в наше време беше как да се мобилизират германците в защита на баланса на силите, или как да се попречи на подновеното им изпадане в ръцете на някакъв хегемон. В продължение на около 80 години след обединението си през 19 век, Германия беше прекалено силна, в резултат на което или заплашваше световния мир, или изглеждаше, че го прави. А след това последва около половин век, в който тя беше сравнително слаба в политическо отношение и допринасяше далеч по-малко за каузата на Запада, отколкото реално би могла.

Днес Германия е едновременно прекалено силна и прекалено слаба, или поне прекалено неангажирана. Тя седи неудобно в ядрото на ЕС, предназначено основно да сдържа немската мощ, но което вместо това послужи само да я усили, и чиито конструкционни недостатъци непреднамерено лишиха много други европейци от суверенитет, без да им дават някакви демократични предимства в новия ред. Въпросът, пред който сме изправени сега, е следния: как може Федералната република, благоденстваща и сигурна както никога преди, да бъде убедена да поеме политическата инициатива и да направи необходимите икономически жертви, за да се довърши работата по европейското обединение?

Така или иначе, германският въпрос продължава да съществува и винаги ще бъде тук с нас. Това е така защото, всеки път когато Европа и светът решат, че са го решили, събитията и германците променят въпроса.


Източник



[1] Авторът има пред вид нападенията срещу Австрия, и по-конкретно Виена, разбира се. По онова време Австрия все още не е разделена от Германия по начина, познат от наши дни. Бел. пр.

[2] По името на Жорж Буланже – френски военен и политически деятел, яростен противник на Германия. В началото на 1889 става твърде вероятно той да извърши преврат, но след издадената от правителството заповед за арест бяга от Франция. Самоубива се през 1991 г. Бел. пр.

Брендан Симс
Брендан Симс е професор по история на международните отношения в Центъра за международни изследвания към Университета Кеймбридж, Великобритания. Последната му книга, „Europe: The Struggle for Supremacy, from 1453 to the Present“, излезе току-що в издателство Basic Books.

Посетители

8
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 3 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 5 дни
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 5 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 6 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 1 седмица
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 1 седмица
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 1 седмица
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 3 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 3 седмици