Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Габриел Гарсия Маркес обича да казва, че Нобеловата награда за мир би трябвало да бъде преименувана на Нобелова награда за война, като се имат пред вид получателите й – Хенри Кисинджър, Менахем Бегин, Барак Обама. Тазгодишната награда е по-малко войнолюбива, но все пак подходящ материал за сатира: Европейският съюз получи онова, което може да се нарече Нобелова награда за нарцисизъм. Но Осло може и да продължи да надминава себе си: догодина можем само да се надяваме, че Нобеловият комитет ще връчи наградата на самия себе си.

Честта, оказана на Брюксел и Страсбург е своевременна. В началните години на века европейската суета достигна до висотата на кресчендо. Това бяха години, в които се преповтаряше твърдението, че ЕС предлага – според формулата на покойния Тони Джуд, повтаряна от много други стълбове на европейската мъдрост – „образец“ на социално и политическо развитие за човечеството. От 2009 насам терзанията на Еврозоната оставят свои собствени жестоки коментари към тези изблици на самодоволство.

И какво, изчезнаха ли те? Би било прекалено рано да се твърди нещо подобно, както може да се види от августейшия пример на Юрген Хабермас, който току-що публикува още една книга за ЕС, Zur Verfassung Europas (За европейската конституция). Нейният централен текст от 60 страници е забележителен пример за интелектуално затваряне в себе си. Той съдържа около сто препратки, три четвърти от тях към немски автори; половината от тях пък са към трима сътрудници, на които той благодари за съвместната работа, или пък към самия него. Останалите са предимно англо-американски, доминирани от един британски почитател, Дейвид Хелд, известен от скорошния случай с Кадафи.[1] Никоя друга европейска културна фигура не се открива сред тази демонстрация на провинциализъм.

Но по-интересна все пак е темата на есето. През 2008 г. Хабермас критикува Лисабонския договор заради неспособността му да коригира демократичния дефицит на Европейския съюз или да му предложи какъвто и да е морален/политически хоризонт. Приемането му, писа той, може единствено „да циментира съществуващото разделение между политическите елити и гражданите“, без да посочва каквато и да е положителна посока за Европа. Онова, от което има нужда, е всеобщ европейски референдум, който да снабди Съюза със социалната и фискална хармонизация, военен капацитет и, преди всичко, директно избиран президент, които единствено биха могли да спасят Европа от едно бъдеще „изградено в съгласие с ортодоксални неолиберални линии“. Отбелязвайки колко далеч този ентусиазъм към демократичния израз на народна воля (в подкрепа на който той никога не е давал признаци в собствената си страна) се намира от традиционните му възгледи, аз предсказах, че щом само Лисабонския договор бъде прокаран, Хабермас без съмнение ще го приеме мълчаливо.

Разгласяването на Лисабон

Това се оказа акт на подценяване. Не чрез тихо приемане, а екстравагантно разгласявайки договора, сега Хабермас е открил, че, освен дето не циментира никакво разделение между елитите и гражданите, той не е нищо по-малко от безпрецедентна крачка напред в човешката свобода; едно ново основаване на европейския суверенитет, основаващо се на гражданите на ЕС, а не на държавите; както и блестящ модел за световния парламент, който ще дойде. Европа от Лисабон, водеща в „цивилизаторския процес“, който успокоява отношенията между държавите, като ограничава използването на сила до наказване на ония, които нарушават човешките права, показва пътя от нашата все още неизбежна (ако и подлежаща на подобрение) „международна общност“ към „космополитната общност“ на утрешния ден – един Съюз, обхващащ всяка една душа на Земята.

Нарцисизмът на последните десетилетия не само не намалява, а е достигнал до нов връх. Онова, което се губи сред унеса на себевъзхищението е факта, че Лисабонският договор говори не от името на жителите на Европа, а от онова на държавите, и че той беше буквално прокаран на таран, за да се заобиколи народната воля, изразена в три референдума; че структурата, която той освещава, се радва на широко недоверие от страна на ония, които управлява; и че Съюзът, който този договор направлява, не само не е светилище на човешките права, но и тайно провежда неща като мъчения и окупация, без нито гък от страна на неговите многопочитаеми ръководители.

Този култ към самия себе си не подхожда особено добре към външните реалности. Натоварен със също толкова европейски награди, колкото някой брежневски генерал с медали, Хабермас е отчасти жертва на собственото си величие: той е затворен, както и американския философ Джон Роулс преди него, в един мисловен свят, населен единствено от почитатели и последователи, все по-малко способен да се занимава с позиции, раздалечаващи се на повече от няколко милиметра от неговите собствени. Често възхваляван като съвременен наследник на Имануел Кант, той рискува да се превърне в модерен Готфрид Вилхелм Лайбниц, конструиращ чрез невъзмутими евфемизми една теодицея, в която дори злините на финансовата дерегулация допринасят за блаженството на космополитното пробуждане, а Западът разчиства пътя на демокрацията и човешките права към окончателния рай на общочовешката законност. Навикът да се приема Европа като пътеводна звезда за света, без да демонстрира особено голямо познание на културния и политически живот в самата нея, още не си е отишъл и е малко вероятно да се предаде само поради неволите на общата валута.

Най-дългата рецесия

Бъркотията, в която тези неволи захвърлиха ЕС, е очевидна. Европа преминава през най-дълбоката и най-дълга рецесия от Втората световна война насам. За да бъдат разбрани нейните кормчии, необходимо е разбиране за подлежащата динамика на кризата. Казано просто, тя е резултат от пресичането на две независими беди. Първата е общата имплозия на фиктивния капитал, чрез който пазарите на развития свят бяха поддържани в движение по време на дългия цикъл, който започна през 1980-те, докато рентабилността в реалната икономика намаляваше под натиска на международната конкуренция, а процентите на растежа спадаха десетилетие след десетилетие. Механизмите на това забавяне, присъщо на самите начини, по които функционира капиталът, са описани с подробности от историка Робърт Бренър в неговата история на развития капитализъм от войната насам. Волфганг Щрейк от своя страна показа какви са ефектите от огромното разширение на държавния дълг с цел не само да се подпомогнат нормите на печалбата, но и политическата избираемост. Американската икономика илюстрира тази траектория особено ясно, но нейната логика важи за цялата система.

В Европа обаче беше поставена в движение и една допълнителна логика, чрез обединението на Германия и устройството на валутния съюз, приет в Маастрихт, последван от Пакта за стабилност – и двете неща направени според германските изисквания. Общата валута щеше да бъде контролирана от Европейската централна банка (ЕЦБ), чиято концепция изглежда е вдъхновена от ултралибералните теории на Фридрих Хайек: тя не дължи отговорност нито на избирателите, нито на правителствата, а само на единствената цел да се поддържат стабилни цени. Доминираща в новата валутна зона щеше да бъде нейната най-голяма икономика, сега разширена на изток, с голям резервоар от евтина работна ръка непосредствено до границите й. Цената на обединението беше висока, което забави германския растеж. За да компенсира това, германският капитал наложи безпрецедентно потискане на растежа на работните заплати, прието от германската работна сила под заплахата от изнасяне на продукционните капацитети в Полша, Словакия или по-надалеч.

Икономическите последствия за Южна Европа бяха напълно предсказуеми. Докато производителността на труда нарастваше, съпровождана от сравнителен спад на производствените разходи, немските експортни индустрии станаха по-конкурентоспособни от всякога и завладяваха една все по-голяма част от пазарите на Еврозоната. По периферията съответстващата загуба на конкурентоспособност на местните икономики беше анестезирана чрез прилив на евтин капитал, взет на заем при лихвени проценти, поддържани буквално идентични сред цялото пространство на валутния съюз, както беше установено в съгласие с германските предписания.

В късната 2008, когато финансовата криза, започнала в САЩ, достигна Европа, надеждността на този периферен дълг се срути, заплашвайки да постави в ход цяла верига от държавни фалити. В САЩ масивните правителствени спасителни акции успяха да предотвратят донякъде колапса на неплатежоспособните банки, застрахователни компании и корпорации, а печатането на пари от Федералния резерв успя да държи под контрол свиването на търсенето. Но в Еврозоната две бариери блокираха подобни временни решения. Не само че статутите на ЕЦБ, записани в договора от Маастрихт, изрично забраняваха изкупуването на дългове на страни-членки, но липсваше и т. нар. Schicksalsgemeinschaft – онази „общност по съдба“, анализирана от социолога Макс Вебер – която да обвърже едни с други управляващите и управляваните в един общ политически ред, при който първите да плащат тежка цена за игнорирането на екзистенциалните потребности на вторите. В европейското подобие на федерализъм не можеше да има „трансферен съюз“ по подобие на САЩ.[2]

Политическа диктовка

Щом само кризата настъпи, сцеплението в Еврозоната можеше да дойде единствено чрез политическа диктовка, а не чрез социални разходи. По този начин Германия, начело на един блок от по-малки северни страни, успя да наложи на южната периферия, вече неспособна да възстанови конкурентоспособността си чрез девалвация, драконови програми за икономии, немислими за собствените й граждани.

Под този натиск правителствата на по-слабите страни започнаха да падат като кегли. Политическите механизми бяха различни. В Ирландия, Португалия и Испания заминаващите си режими, които бяха поели началото на кризата, бяха пометени в избори, установяващи наследници, обещаващи още по-драстични дози от същите лекарства. В Италия вътрешната ерозия и външната намеса се комбинираха, за да заменят парламентарния кабинет с технократски, без промяна на политиката. Един режим, наложен от Берлин, Париж и Брюксел доведе Гърция до ситуация, сравнима с Австрия от 1922, когато Антантата, под знамената на Лигата на нациите, беше изпратила във Виена висш комисар, който да управлява икономиката й.

Почти навсякъде, предписанията, прилагани за възстановяване на доверието на финансовите пазари в надеждността на местните управления включват съкращения на социалните разходи, дерегулация на пазарите, приватизация на обществената собственост: стандартният неолиберален репертоар, при увеличен данъчен натиск.

Време за нов европейски хегемон

Лекарствата от 2011 няма да излекуват болестите на Еврозоната. Удължаванията на сроковете на държавните дългове няма да върнат нещата до предкризисните нива. Нито пък натрупаните дългове са само обществени, къде ти: по някои преценки, неосигурените банкови активи възлизат на може би 1,3 билиона евро. Проблемите са по-дълбоки, лекарствата – по-слаби, а изпълнителите – по-несигурни, отколкото бюрокрацията е склонна да признае. И докато постепенно става ясно, че призракът на фалитите не си е отишъл, укрепителните мерки, закърпени набързо от Ангела Меркел и Никола Саркози едва ли ще удържат дълго време. А партньорството между тях, разбира се, никога не е било равно. Германия, която повече от всяка друга страна от Еврозоната е крайният автор на еврокризата – чрез прокарването на системата на потискане на заплатите у дома и капиталово разхлабване в чужбина – е заедно с това и принципният инженер на опитите да се накарат най-слабите да платят за нея. В този смисъл, часът на новия европейски хегемон е настъпил. А заедно с него и първата невъзмутима манифестация на германско върховенство в Съюза.

Юристът Кристоф Шьонбергер обяснява в най-интелектуалното германско издание, Merkur, че видът хегемония, която Германия ще упражнява в Европа, няма нищо общо с окаяния „лозунг на някакъв анти-империалистически дискурс à la Грамши“. Казва го, с други думи, в онзи благотворен конституционен смисъл, поддържан от юриста Хайнрих Трипел преди около един век за обозначаване на водещата функция на най-мощната държава в една федерална система, каквато е Прусия в Германия през 19 и ранния 20 век. ЕС е също такава система, един по същество междуправителствен консорциум, представен чрез Европейския съвет, чиито съображения са по необходимост „звукоизолирани“ от обществеността: само някаква научна фантастика може да си представи, че някога той би могъл да се превърне в „синьото цвете на демокрацията, изчистено от всякакви институционални наслоявания“.

Но тъй като държавите, представени в съвета, са в огромна степен неравни по големина и тежест, казва Шьонбергер, би било нереалистично да се очаква, че те могат се координират едни с други на равна нога. За да функционира, Съюзът изисква държава, която е от друг порядък на големина, население и богатство, и която да му придава съгласуваност и посока: Европа се нуждае от хегемонията на Германия, а германците трябва да престанат да бъдат толкова плахи при упражняването й. Франция, чийто атомен арсенал и място в Съвета за сигурност днес са от малко значение, трябва да преценява претенциите си в съответствие с това. Германия трябва да се отнася към Франция така, както Бисмарк се е отнасял към Бавария в онази друга федерална система, кайзеровия райх: да успокоява по-малкия член със символични награди и бюрократични баланси, но под прусашко ръководство.

По средата между австриеца и мъжа

Дали Франция може така лесно да бъде сведена до статуса на Бавария във Втория райх остава да се види. Мнението на Бисмарк за баварците е добре известно: „наполовина австрийци, наполовина мъже“. Аналогията може и да не е изглеждала чак толкова далечна при Саркози, със стриктното придържане на Париж към приоритетите на Берлин. Но един по-добър паралел идва от по-близката съвременност: безпокойството на френската политическа класа никога да не бъде разделяна от немските планове в ЕС започва все повече да напомня за онова друго „специално отношение“ – отчаяното британско придържане към ролята на ординарец на САЩ.

Можем само да се чудим колко ли дълго една такава авто-субординация на французите може да продължава без реакция. Хвалбите на генералния секретар на Християндемократическата партия, „Европа сега говори немски“ са по-скоро рецепта за неприязън, отколкото за отстъпчивост. И все пак в продължение на години, до голяма степен поради изкривяванията на френската избирателна система, никоя друга политическа класа в ЕС не е била толкова единодушно конформистка, колкото изглежда онази на Франция. Да се очаква от Франсоа Оланд някаква по-силна степен на икономическа или стратегическа независимост, отколкото от Саркози, би било триумф на надеждата над опита. Нито пък, по същата причина, има някоя друга страна, в която пропастта между общественото мнение и официалните увещания е била постоянно така дълбока.

Оланд дойде на власт по начин, много подобен на онзи при Марио Рахой в Испания – по-скоро като единствена алтернатива, отколкото чрез положително отношение на избирателите. И той може да бъде отслабен също толкова бързо колкото Рахой, щом само дойде времето на икономиите. В европейската неолиберална система, на която той е станал един от местните интенданти, сериозно народно недоволство до днес се появи единствено в Гърция – с някои предварителни трусове в Испания. По останалите места елитите все още очакват да чуят нещо от масите.

Че дори големи изпитания не водят с неизбежност до взривни обществени реакции е ясно от руската пасивност по време на катастрофалното управление на Борис Елцин. Но населенията на ЕС са по-малко бити и, ако условията се влошат остро, техният фитил може да се окаже по-къс. Скрит зад гърба на всички сценарии си остава нерадостният факт, че, дори и ако кризата на еврото може да бъде решена без висока цена за най-слабите (което е малко вероятно), лежащото отдолу свиване на растежа ще си остане.


Източник



[1] Дейвид Хелд, който преподаваше в London School of Economics, напусна университета след като стана ясно, че една от програмата на ЛСЕ за Северна Африка, ръководена от Хелд, е била отчасти финансирана от сина на Муамар Кадафи, Сейф ал-Ислам. Скандалът не опорочава непременно репутацията на Хелд, тъй като дарението, разбира се, е било одобрено от официалния университетски съвет. Тук става дума по-скоро за спешен опит от страна на ръководството на ЛСЕ да се дистанцира от всякакви връзки с бившия диктатор и неговото семейство. Бел. пр.

[2] С други думи, тук няма достатъчно силна връзка между отделните части на съюза, която да осигури финансови трансфери от по-успешните към по-неуспешните в случаи на крещяща нужда, каквато е настоящата икономическа криза. Бел. пр.

Пери Андерсън
Пери Андерсън (род. 1938) е известен американски журналист и историк. Той е професор по история и социология в UCРA и бивш редактор на списанието New Рeft Review.
Други статии от този автор

Посетители

71
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Серкан писа Още
    Imagine Dragons - Natural
    NATURAL преди 3 часа
  • Нери Терзиева писа Още
    Благодаря доземи,... преди 21 часа
  • Златко писа Още
    Да, снощи ми се случи... преди 22 часа
  • Лин писа Още
    Златко,
    надявам се до... преди 22 часа
  • марин писа Още
    Силата на Златко Енев... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    Но невинен ли е тогава... преди 3 дни
  • Л Илиева писа Още
    Много силно, много... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря ти, Серкане.... преди 4 дни
  • Серкан писа Още
    Ти избираш

    Годината е... преди 4 дни
  • Серкан писа Още
    Прочетох наскоро една... преди 5 дни
  • Наблюдател писа Още
    Благодаря за всичко... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Сложна... преди 1 седмица
  • Серкан писа Още
    Аз никога не съм си... преди 1 седмица
  • Лора писа Още
    Благодаря. Страхотен... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря и на двама... преди 1 седмица
  • Серкан писа Още
    Радвам се за теб,... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Кой, аз ли? Ще го... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И пак в същия дух:... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Вярно. На Запад пък... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Само заглавието на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Изля се долу-горе по... преди 1 седмица
  • Лин писа Още
    Страхотен завършек на... преди 1 седмица
  • Росица Гичева писа Още
    Ани писа:
    От известно време ...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 1 седмица
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 1 седмица