1 1 1 1 1 Оценка 90% (2 гласувания)
Pin It

 

2008 02 Prenzlberg

 

Улицата, от която Юнус Йугур някога очакваше, че ще го доведе до щастие, е още тъмна когато той тръгва отново, все още вярвайки в щастието. След цяла една нощ, прекарана в халетата на пазара на едро Вестхафен, неговият стар Фолксваген-бус е натоварен с банани, грозде и домати, докато той кара надолу по Шьонхаузер Алее, една от артериите, водещи към сърцето на Берлин от север. На юг, телевизионната кула се очертава в нощното небе като гигантска топлийка, като ориентировъчния маркер на навигационна система, превърнала се в действителност. За Юнус Йугур тя е точно това. Защото там, където берлинските улици водят към телевизионната кула, се намира Пренцлауер Берг. И там – поне така му разказваха – живеят хора, които са млади, настроени приятелски и отворени към света.

От пет месеца насам той има зеленчуков магазин директно до трамвайната спирка Милащрасе. Малка витрина и големи надежди след пет години безработица, които са набраздили лицето му. Той изглежда уморен за своите 37 години. Юнус Йугур е кюрдски турчин от Райникендорф, той би искал отново да може да плати училищната екскурзия на трите си деца. Затова е тук. Затова не го смущават и двата секс-шопа за хомосексуалисти, намиращи се от двете страни на магазина му. „Такъв е животът тук“, казва той и свива рамене. Йугур не говори много, немският му език не е добър.

Той е част от тихото преселение на работници-номади, които ден след ден се отправят към Пренцлауер Берг, за да снабдяват германците с плодове и зеленчуци, цветя и вино. От панелните квартали на изток идват виетнамците, от кварталите на запад – турците, рядко забелязвани. „Хора тук спят до късно“, казва Йугур и се усмихва леко. Едва около девет те идват на спирката пред магазина му, подпирайки чаши с кафе.А жените – толкова хубави! Мъжете с тридневни бради, които са признак на съзнателно търсено впечатление, а не липса на време, като при него. Йугур казва, че хората изглеждат долу-горе на негова възраст, но въпреки това му се струват като деца. Толкова безгрижни. Толкова кръглолики. И толкова безкомпромисни. Те постоянно въртят в ръце плодовете му и питат: „Откъде идват бананите? Екологични ли са?“. И когато той им каже: „току-що от пазара на едро“, те ги връщат обратно. Всичко е толкова различно в Пренцлауер Берг. В стомаха на Юнус рови разочарованието, а в главата му расте един въпрос: могат ли и добрите хора да бъдат зли?

Пренцлауер Берг. Разглеждан от въздуха, това е един триъгълник от стари сгради, който се вклинява в столицата, реставриран и покрит със зеленина. Не повече от единайсет гъсто застроени квадратни километра, в които живеят 143000 души. Повече от половината от тях са на възраст между 25 и 45 години. Мнозина в стария немски запад имат по някоя дъщеря, някой син, племенник, приятел или приятелка, които са се преселили в тази част на бившия изток. Кварталът се променя толкова бързо, че статистиките едва насмогват да го догонят: само между 1995 и 2000 половината от населението беше заменена от ново, а що се отнася до времената от падането на стената насам, то оценките стигат до 80 процента.

Частта на хората с висше образование се е удвоила, в някои улици тя е скочила с пет пъти. В никой друг берлински квартал хората не са толкова зависими от държавни плащания. И тъй като младите хора, малко преди да остареят, все пак си раждат по едно или две деца, то и детските площадки са гъсто населени.

Ето защо хората тук с удоволствие смятат, че Пренцлауер Берг е един от най-плодовитите региони на страната. Те виждат себе си като модерни, мултикултурни, политически ангажирани и просветено ляво-либерални. При последните избори за Бундестаг зелените получиха тук 24,1 процента. Лихтблик, най-големият доставчик на еко-електричество в Германия, доставя тук ток за 6100 домакинства с „чиста“ енергия. (В Дармщад, където живеят също толкова хора, съответната цифра е 286). Тук лесно се получава усещането, че човек върши всичко правилно. Именно затова Пренцлауер Берг е мечтано място за много млади хора от цялата страна. За онези, които вече живеят тук, той е селище-модел на Берлинската Република. Тук Германия преоткри себе си след Голямата промяна. Но как изглежда това, една Германия, която преоткрива себе си?

„Чуууууудесно!“, казва Андреас Щалман, и неговата похвала се връща обратно като ехо, защото той се разхожда из едно празно таванско жилище, което току-що е продал. Всичко в Щалман е тясно – лицето, тялото му, вратовръзката и пръстите му; само тежките тъмни очила лежат като напречна греда над лицето на човека, който от десет години насам продава жилища в Пренцлауер Берг. Щалман също идва от другаде, той идва от Бад Ойнхаузен и е „залепнал“ тук, както казва сам. Само около Колвицплац, епицентъра на новото развитие, той е продал около 700 жилища, сега вече не се занимава с нищо под таванските етажи. „Аз съм мързелив“, казва Щалман, думите „Пренцлауер Берг“ и „тавански етаж“ били достатъчни като примамка. Клиентите му от цяла Германия били „поразени от тукашната естетика. Аз казвам само: най-голямата свързана реставрационна площ в Европа. Тук Изток и Запад се срастват със скорост, непозната дори в Германия. И само ако видите какво седи в кафетата тук наоколо!“

Да участват в това, да си купят малко стил на живот – да, за клиентите на Щалман това си струва 3300 евро на квадратен метър. При него всяко четвърто жилище бива заплатено наведнъж, средният процент на собствен капитал при клиентите му се върти около 60 процента. „Колкото повече парички имат хората, толкова по-лесни стават те“, казва той. А това е удобно.

Разбира се, може да се каже, че разказите на Щалман не представляват нищо повече от поглед към жилищните мечти на един елит. Но изглежда е истина, че никой не може да документира по-добре от него преоткриването на Пренцлауер Берг. В жилищата, които той продава, на преден план стоят кухните, хубавият живот, обкръжени от книжни полици от тавана до пода. „Винаги питам клиентите си дали носят повече от 3000 книги – защото тогава трябва да преразгледам статиката“. Междувременно Щалман разпознава в своите клиенти „една нова интелектуална прослойка, представяща промяната на ценностите в Германия през последните 20 години“. Тук, над покривите на Берлин, червено-зелените отсядат да почиват – и се радват хедонистки на живота.

Дори Щалман се удивява, когато месеци след предаването на жилищата отново посещава клиентите си: букети, големи като в църкви. Вази, достигащи почти до тавана. Един от клиентите му си поръчал допълнителна камина за 130000 евро – само за да се чувства по-уютно след градската блъсканица. При описанията на жилищата Щалман включва данни като образователно ниво и процент на безработица в съответната градска част. Малко градски гъдел не е зле, но хората не искат да се сблъскват с прекалено много нищета.

Така както Андреас Щалман описва Пренцлауер Берг отгоре, Юнус Йугур го преживява отдолу. Който може да каже единствено „току-що от пазара на едро“ трябва да продава евтино и да е отворен до късно, за продажба през нощта, за покупка под принуда на обстоятелствата, ако на таванския етаж случайно са се свършили био-яйцата. Магазинът на Йугур е отворен почти през цялото денонощие. Той вече не пътува до вкъщи, а спи в магазина. Човек може дълго да се разхожда и все пак да не го забележи – капакът на пода, скрит между бирените каси, под него дървена стълба, водеща в подземно помещение със стени, празни като в съборетина. По средата – един матрак. Тук Йугур спи по два-три часа преди отново да се отправи към пазара на едро – или по-скоро само дреме, защото метрото редовно разтриса цялото помещение. „По цялата улица няма човек, който да живее като мен, през 2007 година“ казва Йугур . Отвън той запазва спокойствието на бизнесмен, отвътре обаче гордостта му на търговец е наранена. Той е на правилното място, но с погрешна стратегия. Не е предполагал, че тук трябва да обслужва не потребности, а усещане за живот: изискана храна за изискани хора. Мислел, че става дума за моркови, праз и лук. За нормални хранителни продукти.

Може би да бъдеш нормален не е предимство на едно място, където живеят хора, избягали от прекалено много нормалност. Старите обитатели на квартала във всеки случай подразделят новодошлите на „еко-шваби“ и „порно-очиларки“, чиито разпознавателни белези освен екстра-раздърпания уличен шик са огромни очила от шейсетте години. При това обаче те пропускат групата на неопределените, които стоят между тези две култури, повече или по-малко асимилирани от едната или другата от тях.

Пътеката за разходки на „порно-очиларките“ е Кастаниеналее, всъщност вече наричана „Castingallee“, алеята за подбор на ролите. Преди две години тук имаше един случай, който е интересен с това, че почти не предизвика интерес. В един от близките паркове тъмнокожи продаваха дрога, поради което притежателката на едно от кафетата подписа на келнерката си разпореждане, според което в него не се допускаха тъмнокожи хора. Освен ако са майки или имат „умни очи“. Група ляво-алтернативни протестира срещу това разпореждане, но околните гастрономи се солидаризираха с него. В момента те са на път да се справят с една група музиканти-роми, която от години насам обикаля околните улици. „Тия ни нервират“, казва един от притежателите. „И ако това засяга една етническа група, то какво от това?“

И така Кастаниеналее постепенно става скърцащо чиста, магазините са по-пълни от всякога, а вече споменатото кафе, с дивата лоза на фасадата, изглежда все така ляво-романтично както винаги. В Пренцлауер Берг просто е лесно да се живее ляво. Това му е хубавото. Човек може да се чувства толерантен, защото толерантността не се поставя под въпрос. Окото не се дразни от сателитни антени, няма забрадки, които да предизвикват дебати, няма джамии, които да обезпокояват гражданите на света. Почти няма интернет-кафета, жилищата са прекалено скъпи за хора като Юнус Йугур . Няма хип-хоп-кръчми за турски младежи от Вединг или Кройцберг, няма инфраструктура за децата от бедните класи – ако само посмеят да седнат и запушат на някоя от множеството детски площадки, върху тях веднага се нахвърлят истерични майки.

Писателят Максим Билер междувременно нарича Пренцлауер Берг „национално освободена зона“. Да, процентът на чужденци е 11 и с това само с два процента по-нисък от средния за Берлин. Но разпределението е съвсем различно. Най-голямата група се състои от французи, следвани от италианци, американци, англичани, испанци и датчани. Население от G8, високо образовано и с работа. Тук живеят десет пъти повече японци от египтяни. Процентът на турци е 0,3.

Пренцлауер Берг очевидно не е онова, което вярва, че е, дори и при отново и отново възхваляваната раждаемост. На 1000 жени на възраст между 15 и 45 години тук се раждат само 35 деца – това са по-малко, отколкото в смятания за вдовишки квартал Вилмерсдорф. В Клопенбург цифрата е 56. Че видът на улиците и детските площадки е различен, се дължи единствено на това, че тук живеят почти само млади хора, които имат сравнително малко деца, но като маса все пак достатъчно, за да променят изгледа на квартала.

В дърветата на училищния двор пеят птици, когато Юрген Циперлинг започва да ми обяснява в зле мебелирания си офис паралелния свят на Пренцлауер Берг. За един училищен директор от проспериращ квартал възгледите му са учудващо критични. Той често произнася думата „общество“.

Циперлинг все още си спомня добре как това „общество“ започна да се променя в началото на деветдесетте, когато в Пренцлауер Берг „се продаваха цели ландшафти от сгради. Към това се добави високата безработица. Бедните и безработните си отидоха тогава, последвани от малкото семейства, които можеха да си позволят къщи в зеления пояс“. След някои летни ваканции в класовете оставаха само по четири-пет работнически деца, както и нови четири-пет деца на добре образовани хора от средната класа. Сред последните, които днес в училище говорят берлински диалект, са Циперлинг и колегите му. Сега той оценява частта на децата от семейства с висше образование на около 70 процента. Частта на деца на чужденци е „незначително малка“. Има само отделни турски и полски деца от Вединг, за чиито родители процентът на деца на чужденци в тамошните училища е прекалено висок. Бягства от часове почти няма, повечето деца идват на училище след като са закусвали добре, когато звънецът звъни в 7:50.

Това звучи като райски условия, но Циперлинг казва: „Някои родители се държат така, сякаш слънцето се върти около тях“. При всяка родителска среща той съветва колегите си първо да заявят ясно кога е краят на срещата – инак нещата се проточват до нощес, „защото, когато става дума за собствените им деца, родителите са много загрижени и много категорични“. Очакванията са много високи, а доверието – ниско. Често във въздуха висят заплахи, че децата ще бъдат прехвърлени в някое от новите частни училища. Наскоро една от учителките , излизайки от час, се сблъскала с един баща, който подслушвал на вратата, „за да провери каква е атмосферата в час“.

Но в сравнение с истинските грижи на Циперлинг това са дреболии. Когато преглежда списъците, той вече не открива средата на обществото. Изчезнали са занаятчиите, работниците. Останали са само „крайностите“, жертвите на обединението, които са прекалено слаби, дори за да напуснат квартала. А до тях са новите, с техния манталитет на победители, не особено солидарно настроени. В неговите класове, казва Циперлинг, се отразява „много сериозното разцепление на обществото“. След 1989 тук имаше едно кратко, но тежко сътресение, една почти свободна игра на силите – и сега има само „горе“ и „долу“.

Няколко улици по на юг Хартмут Хойсерман крачи сред пъстрата есенна шума по тротоара. Отляво и отдясно блещукат отоплителните тела на уличните кафета, които тук са пълни чак до след обяд със закусващи хора, за които не е ясно дали свободното им време идва от успех или от провал. От високоговорителите се носи джаз, от време на време изпъшква по някоя еспресо-машина. Момичета похапват сьомга. От време на време Хойсерман, който с тъмното си палто и прошарена коса изглежда почти като дядо, дошъл на гости, взема в ръце фотоапарата, с който фотографира фасади и магазини, чиито имена говорят много за хората, живеещи тук. Като например магазинът за бебешка мода „Желано дете“. Или витрината на Секси Мама, с възбуждащо тесните дрехи за бременни жени, за които думи като „облекло за бременни“ сигурно звучат прекалено еснафски. „Секси Мама – не е ли това еманципацията?“, пита той.

Хойсерман има професионално око за градове, той е професор по градска и регионална социология в Хумболдтовия университет. От години насам той наблюдава Пренцлауер Берг като под микроскоп. Улица след улица – в края на краищата става дума за това, да се документира облагородяването на квартала, тоест неговото преобразяване, оскъпяване.

Възгледите на Хойсерман не съдържат нищо класово-борческо. Той просто казва: за разлика от новопостроените панелни квартали, Пренцлауер Берг имаше „стил“, „който не трябваше да се създава отново – и това отвори вратата“. Западногерманските богати деца бяха очаровани от борците за граждански права и от бохемите в квартала, от мириса на революция в руини, които едва ставаха за живеене, от принудата да се импровизира в жилища, които нямаха телефон и се отопляваха с кахлени печки. А след това всичко стана по обичайния начин: младите се успокоиха, получиха работа, направиха деца и искаха собственост. Сега живеят също като родителите си на запад, но в други кулиси. С годините тук е възникнало нещо, което Хойсерман нарича „неконвенционална буржоазност“ – изпълнена с идеали и същевременно напълно рационална. „Най-късно след ПИЗА-студията[1] никой тук няма да започне гражданска инициатива под мотото: „повече чужденци в класа на моето дете“.

А в полицейския участък служителите са доста уклончиви, когато ги питам за промените по улиците и в жилищата, които те познават от години. Устните им стават тесни, те изглеждат странно отбраняващи се. След това всичко става ясно: всъщност те идват не оттук, услугите междувременно биват импортирани. Пренцлауер Берг не е квартал, който поражда чистачки, строителни работници или полицаи. Тук това е също като в Дубай.

Чуждите тук вероятно имат най-ясен поглед върху нещата: в склада за вторични суровини, който лежи на границата между подновените стари сгради в Пренцлауер Берг и остарелите нови сгради във Вединг, някак непокътнатите боклукчии разказват, че ведингчани носят само „боклук“, а пренцлауербергчани – „употребявано“. И все по-често едните питат дали не биха могли да използват остатъците на другите. Изглежда, че тук протича водоразделът, който дели не само мокет от паркет, но и новата бедност от новото богатство, прагматизма от духовността, загрижеността от себеоткриването.

Себеоткриването, във всеки случай, изглежда е истинското бизнес-предназначение на био-супермаркета LPG[2], който се намира на Шьонхаузер Алее, недалеч от магазина на Юнус Йугур . В новите времена LPG означава „Lecker. Preiswert. Gesund“ – „Вкусно. Евтино. Здравословно.“ Магазинът, открит през пролетта, междувременно се е превърнал в катедрала на еко-швабите. По думите на притежателя му той се простира на „0,3 хектара“ и с това е най-големият еко-супермаркет в Европа. В партера касите с бионада – вид екологична лимонада – се извисяват няколко метра на височина. Предлагат се блатове за торта от еко-пшеница, сапун от овче мляко с невен, сок от френско грозде по 10,24 евро литъра, бебешки ританки от стригана вълна по 99 евро, екологична рибешка храна за котки и вегетарианска храна за кучета. И за всичко това има купувачи. Тук хората ценят себе си. На горния етаж се продават лепенки за огледало, които хората поставят в баните си: „Аз съм хубав/a“, „Аз съм чудесен/чудесна“, „Бих могъл да се разцелувам“.

На една рекламна колона до касата кварталът е окачил душата си: тук се предлага „Лечебно гладуване на Хидензее[3]“, „Съвет и помощ при електросмог“, „Доклад за и против ваксинациите“, „Екологически коректна Рийстер-пенсия[4]“ и „Уъркшоп по отморяващ сън“. Градската шаманка Сейджин предлага „Съновни пътешествия от всякакъв вид, плюс възвръщане на душата“. Човек си дава сметка за цената, която едно общество заплаща за своите информираност и индивидуализъм. Стигнали сме до пункт, при който се питаме дали някои тук са за завиждане или за съжаление. Всъщност всичко, към което се стреми Пренцлауер Берг, има смисъл: здравословна храна, добър живот и образовани деца. Онова, с което се прекалява, е самооблагородяването.

Мартина Бушхаус работи от десет години насам на тази граница между разум и култ към собственото „Аз“. Тя е лекарка, преди десет години е работела във Вединг, междувременно е в Пренцлауер Берг. Всъщност тя го намира „чудесен“: главно хора, грижещи се за здравето си, мислещи за здравословно хранене и спорт. Тук рядко се среща онова, което тя нарича Morbus Wedding, „значи всичко, което се появява в резултат на тъпчене, пиянство и телевизия, тоест проблеми с обмяната на веществата и кръвообращението“. Но все пак не е съвсем ясно дали хората в Пренцлауер Берг са наистина по-здрави – или по-скоро другояче болни. Че тя предписва на множеството вегетарианци допълнително витамин B12, е нещо нормално. Но поразително много хора тук страдат от алергии, болки в гърба, стомашно-чревни проблеми. Това са недъзите на стресираните хора на свободни професии. „И когато им кажа, че трябва да направят пауза, те отговарят: няма как“.

За щастие хората тук са отворени за алтернативни методи, които тя също предлага – при което „отворени за“ понякога означава „прекалено информирани“. Петнайсет минути на пациент, както във Вединг? Това не е достатъчно. Бушхаус диагностицира голяма потребност от говорене и „известна самота“ в тази част на града. В повече от половината жилища тук живее само по един човек. Часовете при психотерапевтите са разпродадени. Хората се вслушват в себе си, те са много здрави и постоянно болни, телесно съзнателни, но и прекомерно отнесени, напълно непринудени, но и ужасно напрегнати.

В Пренцлауер Берг ще видите рядко момчета, играещи футбол. Тук Германия преоткрива себе си. Но каква е станала тя тогава?

Чууууудесна! Но защо? На много места Пренцлауер Берг изглежда така, сякаш в Германия никога не е имало дебати относно новата бедност, демографския проблем, миграцията. Тук властват бионада и Бийдермайер[5]. Стоте хиляди новодошли създадоха нов град, но за кого, освен за самите тях, е полезно това цивилизационно постижение? Техният Пренцлауер Берг е гето, което се оправя и без ограда – защото изглежда все по-херметично затворено. Присъединяването се определя от цената на квадратен метър и от огромната цена на приспособяването, на което човек тук е непрекъснато изложен. Който не яде, пие и облича правилното, бързо получава усещането, че е чужд на това място. Човек вярва, че е напълно отворен, а се затваря непрекъснато.

Слънцето почти залязва, когато надолу по Шьонхаузер Алее се спуща процесия от деца с пъстри шапки, на велосипеди, тротинетки и пеша. В кино Бабилон Хайке Макач ще чете откъси от Пипи Дългото Чорапче. Хайке Макач! Перфектното съчетание от еко-швабка и порно-очиларка: гърли, знаменитост от Пренцлауер Берг – а сега вече и майка. Залата е пълна, Макач върти очи по безукорно-марков начин, след което чете историята на Пипи и нейните еснафски съседчета, Томи и Аника. Киното е изпълнено от щастие. Всички се чувстват непокорни като Пипи, но са също толкова руси и послушни колкото Томи и Аника. Децата седят тихо и смучат със сламки бионада от бъз, родителите им ядат склоняващ към размисъл шведски бадемов кейк, накрая се продава и аудиокнигата. Пренцлауер Берг отново е при самия себе си.

Два километра по на север Юнус Йугур седи в своя зеленчуков магазин и влачи кашони с плодове в склада. Дъщеря му седи на касата и пише домашните си. По-късно, под капака на пода, Юнус Йугур спи неспокойно, очаквайки поредната нощ на пазара на едро, шибан в душата от този живот. Би трябвало да се прехвърли на еко-продукти. Всичко останало е нездравословно, в дългосрочен план.

Източник



[1]  В Германия преди няколко години се вдигна доста голяма тревога във връзка с лошите резултати на немските ученици в ежегодните ПИЗА-тестове, бел. пр.

[2] По времето на ГДР съкращението LPG означаваше Landwirtschaftliche Produktionsgenossenschaft, т. е. съответствието на българското ТКЗС, бел. пр..

[3] Морски курорт на Балтийско море, нещо като нашия Созопол, бел. пр.

[4] Разговорно название на един вид държавно субсидирана, частна пенсия в Германия, бел. пр.

[5]  Стил в мебелния дизайн от 19 век, еталон за скъпи мебели.

Pin It
Хенинг Зусебах
Хенинг Зусебах е известен немски журналист и автор, носител на множество литературни и журналистически награди.
Други статии от този автор

Посетители

88

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 2 седмици
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 2 седмици
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020