1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Какво ни разкрива продължаващата финансова криза относно жизнеспособността на обединена Европа? Потвърждава ли тя тезата за често дискутирания „демократичен дефицит“, широко разпространения страх от онова, което Ханс Магнус Енценсбергер наскоро нарече „Брюксел, нежното чудовище“? Доказателство ли е за това, че икономическите, културни и социални разлики между двадесет и седемте държави-членки на Европейския съюз не могат да бъдат изгладени, че цената на ЕС-сцеплението е да се позволи на най-силните „централни нации“ – Германия и Франция – да управляват икономически по-слабите, депресирани страни? Преди едно десетилетие учени-юристи и интелектуалци дискутираха дали една общоевропейска демокрация би изисквала общо културно наследство, основаващо се на етничност, религия и национална история, или може би споделените етически ценности, общите институции и социални идеали биха били достатъчни като транснационални връзки. Сега въпросът е дали транснационалната демокрация изобщо е осъществима.

Юрген Хабермас, най-известният съвременен немски философ, за пръв път разгледа възможността за разпадане на Европейския съюз през май 2010, когато немската канцлерка Ангела Меркел се двоуми в продължение на седмици върху плана за спасяване на Гърция, докато се опитваше да осигури победа на партията си, Християндемократическия съюз (ХДС), в изборите в Нордрайн-Вестфалия, традиционна крепост на партията в продължение на шест десетилетия. За Хабермас, крещящата несъизмеримост между вътрешното политиканство (напразно, както се оказа), и сериозността на дълговата криза, разкри липсата на някакъв легитимен институционален механизъм за общоевропейско решение на финансовата криза. Освен това тя показа и недостатъчността на „ордолиберализма“, онази специфично немска икономическа политика, установена през 1950-те години, при която държавата съгласува едни с други изискванията на социалната политика, ефективността и порядъка, за да осигури оптимално функциониране на пазара. Административните и технически нагаждания се оказаха недостатъчни за поддържане на стабилност. В порой от статии и интервюта за немските медии Хабермас нарече гръцката разруха „ясно предупреждение за пост-демократическия път“, по който са поели Меркел и френският президент Никола Саркози (който през май изгуби френските избори) – тоест консолидацията на властта в ръцете на няколко правителствени лидери.

Няколко месеца по-рано, когато правителството на премиер-министъра Андреас Папандреу се срути в Атина, сред всеобща паника по повод неговия призив за национален референдум по плана за гръцко спасение, договорен в Брюксел, Франк Ширмахер, редактор и съиздател на най-влиятелния немски вестник, Frankfurter Allgemeine Zeitung, публикува гневен коментар, озаглавен „Демокрацията е боклук“. Ширмахер твърдеше, че гръцката криза е показала ясно начина, по който финансовите пазари и незибираните от никого еврократи не подлежат на никакъв контрол от страна на демократичните мнозинства на онези страни-членки, за които е най-вероятно да пострадат от икономическия колапс. Хабермас се съгласи с това, обявявайки няколко дни по-късно, че Ширмахер е „улучил десетката“, когато е окачествил историята с референдума като „отказ от европейските идеали“.

Гръцката криза промени „бизнес модела“ на ЕС, който, след провала на Брюксел, беше се превърнал в „ограничения манталитет“ на „Меркози“, които по принцип действаха като лобисти за националните интереси на най-силните държави-членки. Едностранчивите политики на Германия и Франция не само застрашаваха икономическите структури на ЕС, но и разпокъсваха демократическите основания, върху които би могла да бъде изградена обединена Европа. През ноември 2011 Хабермас писа в Guardian, че Меркел и Саркози „изглежда са се споразумели на някакъв компромис между немския икономически либерализъм и френския етатизъм… Те желаят да разширят екзекутивния либерализъм на договора от Лисабон до един вид чисто междуправителствено управление чрез Европейския съвет“. В обозримото бъдеще, императивите на пазарите и националните бюджети ще бъдат направлявани независимо от каквато и да било демократична легитимация; използването на заплахите от санкции и други видове икономически възмездия, за да се принудят лишените от власт национални парламенти да приемат сключени зад сцената споразумения, се е превърнало в единствен начин за управляване на кризата. Първата транснационална демокрация, тревожеше се Хабермас, е била насилена към „пост-демократическо управление“.

* * *

Последната книга на Хабермас, Конституцията на Европа, предизвика вълнение в Германия откак беше публикувана от Зуркамп през ноември; тя току-що се появи и в английски превод, под заглавие Кризата на Европейския съюз. Но привлекателността й в Германия се дължи не толкова на оправданото възмущение на Хабермас от ЕС, а по-скоро на сдържания му оптимизъм относно бъдещето на демокрацията в Европа. Die Zeit нарече Конституцията на Европа „книгата на деня“; Der Spiegel, „мисията на един философ да спаси ЕС“; Frankfurter Allgemeine Zeitung, манифест за „нов шанс за обединена Европа“. Почти единодушният ентусиазъм на рецензентите вероятно отразява не толкова съгласие с изтъкваните аргументи, колкото просто облекчение – като се имат пред вид ежедневните неприятни новини от Европа – от това, че Хабермас е написал книга, изпълнена с надежда. Той потвърждава дългосрочния си ангажимент към космополитна Европа, в която динамиката на глобалния капитализъм може да бъде подобрена отвъд границите на националната държава, на над-национално и глобално ниво, при което Хабермас вижда един радикално променен Европейски съюз като модел – всъщност, предшественик – на един конституционно утвърден, космополитен световен ред, основаващ се не на утопични илюзии, а на реалистични преценки.

Хабермас отдава голяма част от вината за бъркотията в ЕС на променящата се роля на Германия в една променена Европа. От обединението си през 1990 насам, Германия постепенно е възприела ролята на основна икономическа и военна сила в Европа, изоставяйки ограничения, пост-1945 западногермански подход, състоящ се в насърчаване на икономическата координация и подчиняване на върховенството на закона при инак неограничената конкуренция между отделните държави. След Втората световна война и Холокоста, смята Хабермас, Бонската република е успяла да се завърне в кръга на цивилизованите нации само защото лидерите и на двете партии – от Конрад Аденауер до Хелмут Кол за ХДС, и от Вили Бранд до Хелмут Шмид за Социалдемократическата партия (СПД) – са разбирали, че страната трябва да убеди европейските си съседи, че манталитетът на населението й се е променил по необратим начин.

Каквито и да са пропуските, които Хабермас е принуден да направи, за да представи тази прекомерно утвърдителна версия на следвоенната история (самият той е прекарал немалка част от ранната си кариера в борба с антилибералните заплахи срещу демократичната публична сфера в Западна Германия), той силно се гордее от факта, че неговото поколение – „58-те“, както самите те наричат себе си понякога – е поело отговорността за моралното и политическо възстановяване на страната. Това е изисквало, преди всичко друго, непроменлива ориентация по посока към демократичния Запад и ангажимент да се превърне припомнянето на Холокоста в национално задължение. Противоотровата на Западна Германия срещу национализма, етническата хомогенност и шовинизма, от които беше заразена най-новата немска история, е нещото, което Хабермас беше формулирал чрез известната фраза „конституционен патриотизъм“, което по същество означава разграничаване на гражданството от културния и етнически национализъм.

За Хабермас, голямата разлика се състои в това, че, с избирането през 1998 на Герхард Шрьодер (СПД) – и продължавайки с бърза крачка чрез избирането на Ангела Меркел през 2005 – Берлинската република е започнала да бъде управлявана от онова, което той нарича „морално неамбициозно поколение“, характеризирано от късогледство и цинични калкулации. Това обяснява предпочитанието на Меркел към управление на Европейския съюз чрез малки елитни котерии и техните клики от фискални и мениджърски тактици. Като следствие от това, пише Хабермас, „европейска Германия постепенно е отстъпила място на един Европейски съюз, оформян от Германия“. И все пак начинът, по който Хабермас представя следвоенната германска история, игнорира едно важно измерение на цялата следвоенна европейска политика – включително и основаването на ЕС – оформяно от политическия теоретик Ян-Вернер Мюлер: недоверието към популярния суверенитет и преувеличаването на ролята, отдавана на изпълнителната власт и съдилищата; нещо, което е придало на целия ЕС определено германски характер.

През ранните 1990 години, Карл-Хайнц Борер, влиятелният издател на месечното списание Merkur, изтъкна тезата, че подчертаването от страна на Хабермас, на конституционния патриотизъм, подозрението му срещу ярко изразените национални идентичности и настояването му върху „болезнената история“ на Европа, се дължат на спецификите на следвоенната немска култура. Борер изкова понятието „евро-провинциализъм“, за да характеризира хабермасовата дефиниция на европейската идентичност като морален „процес на учене“, и твърдеше, че подозрителността му към националната литературна и творческа култура не се отнася задължително и към останала Европа. С постепенното разширение на ЕС и обхващането на далеч по-голяма полоса от континента, от онази на първоначалните шест страни-членки, различните истории и памети от Втората световна война – и, в случая с Източна Европа, от съветската окупация – са направили да изглеждат остарели голяма част от дискусиите около единната европейска памет и общото европейско културно наследство. Показателно е, че в Кризата на европейския съюз, Хабермас до голяма степен изоставя всякакви приказки за историята като „процес на учене“ и първоизточник на европейски ценности. Вместо това той се обръща към една конституционна и политическа концепция за идентичността, основаваща се на социално-демократически компенсации за неконтролируемите промени на пазара, както и на открити за промени демократически процедури, институционализирани чрез едно достъпно и между-национално публично пространство за дебати и дискусии.

* * *

В една от ключовите философски глави на Кризата на Европейския съюз, Хабермас аргументира, че всички базисни права, чак назад до седемнадесети век, се основават на идеята за човешко достойнство. Макар че човешкото достойнство не е било експлицитна част от речника на човешките права до след Втората световна война, принципът си остава „експлозивната сила зад конкретната утопия“, пише той, следвайки Кант. Човешките права уточняват само правните компоненти на едно по-широко понятие за човешкото достойнство. Човешките права следователно са продукт на синтеза между рационалния морал и положителния закон, и именно това сливане е, което „излага гражданите на нашите собствени, наполовина либерални общества, на едно все по-изтощително осъзнаване на съществуващите права, както и на вечно присъстващата опасност от тяхното подкопаване“.  След Втората световна война, обяснява той, е бил създаден процес в международното право, предназначен да предотвратява, ограничава и разрешава въоръжените конфликти – накратко, да „опитомява“ отношенията между държавите чрез отстраняване на заплахите от насилие и насърчаване на над-националната способност за действие. Новостта на това се състои във факта, че монопола върху силата си остава при отделните страни-членки, като заедно с това от тях се изисква да се подчинят на един над-национален и конституционен правен ред.

Опасността, идеща от настоящата криза, пише Хабермас, се състои в това, че тясното съсредоточаване на вниманието върху банковата и дългова криза засенчва по-голямото политическо измерение на ЕС, както то е било виждано от неговите основатели. Като следствие от това правителствата, заклещени между изискванията на банките и рейтинговите агентури от една страна, и все по-фрустрираните си населения, от друга, избират да действат чрез преувеличени, необвързващи, недемократични споразумения. Поради това, че ЕС е бил планиран и монополизиран от политически елити още от самото си създаване, става възможно десният популизъм, с неговото настояване, че „държавата“ е вид голямо семейство, основаващо се на кръв и земя, да започне да контролира дефиницията на демократичната сфера – едно развитие, което би блокирало възможността за формиране на каквато и да е политическа воля отвъд националните граници – в същото време, в което имиграцията, Интернет и масовият туризъм правят всички тези граници толкова рехави. И понеже трудните политически въпроси лежат извън обхвата на шепата лидери и експерти, твърди Хабермас, централният проблем, пред който е изправен ЕС, е как да се съживи един по-разширен контекст за гражданското общество.

По тази причина Хабермас вижда в настоящата криза шанс за преоценка на европейския проект, който, настоява той, не е „просто институционална фантазия“. Времената на криза, аргументира той, изискват нещо повече от здрав човешки разум или просто измъкване от ситуацията. Онова, което прави космополитната идея възможна по негово мнение е, че тя се основава не на някаква илюзорна идея за перфектно общество, а на идеала за справедливо общество при съществуващите институции и при конституционно санкционирани демократични принципи. Европейската конституция, осветена в договора от Лисабон, не е „толкова далеч от формата на транс-националната демокрация, както предполагат мнозина от нейните критици“, пише Хабермас – ако и да разглежда споразумението като недостатъчно, защото то не прави „коректните заключения, следващи от безпрецедентното развитие на европейското право през последния половин век.“

Кризата от 2010 година е съкрушила илюзията, родена от „ордолиберализма“, че Европа може да си позволи някакъв деполитизран икономически механизъм, който да стабилизира еврозоната без прибягване до един напълно демократичен съюз. Постижението на Европейския съюз се състои в осигуряването на над-национални права, стоящи над националното право на монопол върху силата – с което многоизмерната общност е придобила законов ред, лишен както от монопол върху силата, така и от власт върху окончателните решения на суверенните държави-членки (всички трябва да се съгласят единодушно върху всяка промяна на базисното споразумение). Хабермас вижда в тази слаба структура не дефицит, а потенциално предимство, което прави „важни стъпки към правното опитомяване на насилието, лежащо в ядрото на държавата“, дори и когато „конституцията на над-националната политическа общност се различава значително от националните организационни институции на неговите членове“. Накратко, ЕС е политическа система (polity) без държава.

Докато критиците по принцип се оплакват, че ЕС не притежава същата легитимност като националните държави, защото няма такова нещо като европейски „народ“, Хабермас смята, че етическото и политическо себеосъзнаване на гражданите в една демократична общност не се нуждае от обосноваване в някаква историческа или културна същност. Казано просто, не е нужно гражданите да „чувстват“, че са обвързани едни с други културно или етнически, за да действат по демократичен маниер и да живеят в солидарност със съседите си, особено отвъд границите. Достатъчно е те да споделят общ набор от етически и граждански ценности и да участват в набор от институции, които им позволяват да комуникират и дебатират. Погледнато исторически, конституционната демокрация се е породила от локални, династични и национални единици, обяснява той, и няма причини, поради които този процес да не може да продължава отвъд националните граници. Разбира се, Европейската комисия разполага с ограничен управленчески апарат, но независимо от тази роля „очакването [е], че нарастващото взаимно доверие между европейските народи ще доведе до подем на някаква между-национална, ако и по-слаба, форма на солидарност сред гражданите“. Хабермас твърди, че, започвайки с конституционното закрепване на правата, първо в националните държави, а след това в международното право, има „ритъм на развитие“, който се простира от елиминирането на военни действия до институционното сътрудничество на „опитомените“ държави.

* * *

Има огромна пропаст между отчаянието на Хабермас, идещо от усилващото се управление на „владетелите“ и противоположната му визия за над-националната конституционна демокрация. Настоящата криза едва ли поставя европейците на страната на еврократите в Брюксел и Страсбург, а възможностите за изразяване на народната воля са малко. Нито пък решенията на Европейския парламент притежават силата на международен закон. Но за Хабермас все още има три причини, поради които Европейският съюз сочи пътя към космополитната общност. Първо, колкото повече населения се включват в съзнателния процес на управление отвъд националната държава, толкова по-вероятно е, че нормативните критерии ще се появят и постигнат общо съгласие. Второ, глобалното гражданство, също като европейското, не изисква глобална етничност или национална идентичност: гражданството може да се основава и на споделени принципи, като свобода на мисълта, политическа интегралност, справедливост и управление на закона. Трето, както и в ЕС, индивидите едновременно легитимират новата политическа система като граждани на съответните си страни и като граждани на новата общност. Държавите няма повече да бъдат напълно суверенни сили, а ще гледат на себе си като членове на международната общност. Поради този транс-национален характер и необходимостта от нови комуникативни структури, солидарността на световните граждани вече няма да бъде „вложена в контекста на споделената политическа култура“.

Хабермас си представя не някаква глобална република, а по-скоро над-национална асоциация на граждани и държави, основаваща се на разделена суверенност, както при ЕС. Разделената суверенност показва, че една промяна на перспективата откъм закона на класическите човешки права към политическата конституция на световното общество вече не е немислима. Екологическите и технологически рискове се изправят не само пред отделни държави или коалиции от държави; те могат да бъдат преодолени единствено чрез сътрудничество на световните сили, което да създаде глобално ефективни норми и процедури.

Новата политическа система би абсорбирала Съвета за сигурност към ООН и международните съдилища (като Международната търговска палата), би създала широка законова база за политика на човешките права и би разширила системата на международното право до включване на въпроси, които вземат пред вид морални проблеми (онова, което Хабермас нарича „глобална вътрешна политика“). Понеже всички световни религии и култури осъждат нарушаванията на човешките права и нападателните войни, една над-национална политическа система се нуждае от прилагане само на „интерсубективно споделяни“ морални принципи и норми. От тази далечна перспектива, вече няма нужда да се занимаваме с ограничената ефективност и политическа разпокъсаност на съществуващите над-национални институции. За Хабермас, наративът на „цивилизоващата сила на демократичните конституции“ на нивото на „международната общност“ ще намери кулминацията си в една „космополитна общност“.

[…]

Саркози вече си отиде от Елисейския дворец. През май в Гърция имаше не само едни, а двукратни избори, без ясен изход, а несигурната финансова ситуация на Испания заплашва да подкопае още по-дълбоко политическата архитектура на Европа. Тези развития едва ли намаляват силата на аргументите на Хабермас. Неспособността на европейския елит за справяне с финансовата криза не само подкопа собствената му легитимност, но освен това направи Европейския парламент по-малко важен и подсили недоверието към демократичните политики из цяла Европа.

Източник

Pin It
Ансон Рабинбах
Ансон Рабинбах е специалист по модерна европейска история и професор в университета Принстън. Той е публикувал многобройни статии върху нацистка Германия, Австрия и Европа от 19 и 20 век.

Посетители

77

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    ... преди 5 дни
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 5 дни
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 1 седмица
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 1 седмица
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... Събота, 11 Юли 2020