Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Какво би означавало за една страна да се промени тотално? Какви новини бихме получили за това и как биха го почувствали жителите й? Ще бъде ли то непременно нещо добро? Преди няколко месеца, когато гръцката криза показа ясно, че да бъдеш член на Еврозоната не означава непременно да имаш достъп до неограничен кредит при еднакви условия със страни като Англия и Франция, Италия внезапно се оказа в беда. От години насам задрямала в субсидиран чрез дългове упадък, страната най-неочаквано откри, че кредиторите й изискват нереалистични лихви, сякаш това е някоя клатеща се икономика от третия свят, опитваща се да получи заеми в чужда валута. Много скоро нещо трябваше да се промени. Последвалата смяна на правителството и драстичните бюджетни съкращения бяха достатъчно добре описани в многобройни вестници. Онова, което ме интересува повече от цифрите на пазарите е въпросът за това как тези събития могат действително да променят, в дългосрочен план, начина, по който италианците се отнасят едни към други и към държавата си.

Когато дойдох за пръв път в Италия преди тридесет години, тук се говореше много за промяна. Тя беше винаги разположена в непосредственото бъдеще, но никога точно в настоящето. Парадигмата, която приемаха почти всички, беше оная за едно „ненормално“ и в някои отношения архаично общество, намиращо се директно на прага на нормалността и модерността, тоест подравняващо се по мощните демокрации от северна Европа.

Можем да изредим някои от качествата, които караха и все още карат Италия да изглежда „специална“: силна традиция на регионални, а не национални лоялности (засилвана от факта, че правителството тук е силно централизирано); висока степен на организирана (но не обичайна) престъпност; особена мощ на семейството във всички сфери на живота, но особено в икономиката; мелодраматично-самоуверен тон на професионалните съюзи във всички професионални, търговски и обединени в профсъюзи сектори, били те шофьори на таксита, аптекари или работници в стоманодобивната индустрия; особен вкус към усложняването на живота чрез бюрокрация, последван от заобикаляне на усложненията чрез пренебрегване на закона и дребна корупция; голям брой политически партии със силни идеологически или регионални обвързаности; църква, склонна да подкопава, а не да засилва лоялността на хората към държавата; една всеобща тенденция към подстрекателство, последвано от опити за собствено процъфтяване, основаващи се на разминаването между официалната версия на събитията и техния действителен ход, между правилата и практиката, между привидността и реалността. Един чужденец, опитващ се да участва в италианския живот – да си купи къща, да започне работа в някой университет, да даде децата си в държавната училищна система – скоро открива, че това е страна за посветени, вътрешни хора. Тук никога не е достатъчно да прочетете инструкциите в някой формуляр, за да разберете как той трябва да се попълни. Освен това ви е нужен и някой човек със специални познания.

Разглеждайки горния списък, не е трудно да се открие подлежащата схема, както и да се прецени видът трудности, които тя създава. Ограничените колективни идентичности (семейства, политически партии, работнически сдружения, местна гордост, религиозни групи), ако и сами по себе си да заслужават уважение, подкопават способността на нацията да установи йерархия от приоритети за общото благо, дори и само поради това, че самото правителство много рядко е нещо повече от мешаница от фракции. Никъде не е лесно да се установи законодателство, противопоставящо се на утвърдените интереси; в Италия това е почти невъзможно: просто съществуват прекалено много групи, чието оцеляване зависи от това нещата да си остават такива, каквито са. В по-голяма степен, отколкото в другите страни, отделните италианци се чувстват омаловажени и отчаяни, ако съществуването на тези групи бъде поставено под въпрос.

Но въпреки това светът постоянно се променя и рано или късно ние трябва да се променяме заедно с него. За италианците, тогава, парещият въпрос е „можем ли да приспособим промяната по такъв начин, че всичко да си остане по същество същото; с други думи, по такъв начин, че моята специфична общност да продължава да оцелява?“ От гледна точка на макроикономиката, моделът от последните десетилетия в Италия беше следният: ограничаващите практики, бюрокрацията и щедрите, но в никакъв случай не и общовалидни социални политики (особено пенсиите) доведоха до ниска производителност, увеличаващ се обществен дълг и търговски дефицити – отрицателни ефекти, които бяха „коригирани“ през 1970-те и 80-те години чрез редовна девалвация, комбинирана с индексирани според инфлацията заплати и пенсии; по този начин износът беше насърчен, като заедно с това главните търговски асоциации запазиха относителните си позиции.

А след това дойде европейският паричен съюз и еврото. За да остане в ядрото на привилегированата група от европейски търговски партньори, Италия трябваше да приеме една валута, върху която тя нямаше суверенитет; валута, която не можеше да бъде девалвирана. Трябваше да бъде изнамерен нов начин за пресмятане квадратурата на кръга. В ранните 2000 години трудовите закони бяха реформирани по такъв начин, че всички дотогавашни привилегии си останаха непокътнати – преди всичко желязната сигурност на работните места за служителите с редовни договори, като на работодателите сега беше позволено да предлагат краткосрочни договори и много ниски (или никакви) заплати за младите хора, тепърва навлизащи в работния пазар. Новодошлите, с други думи, трябваше да предложат гъвкавостта и производителността, която хората, принадлежащи към статуквото, не желаеха да приемат. Следствията от всичко това, десет години по-късно, са: 30 процента безработица сред младите хора и едно поколение, чийто опит по работните места е свързан с чувство за постоянна фрустрация, ако не и унижение. Но дори и така, тяхната жертва се оказа недостатъчна. Едва-що започна международното затягане на кредитните условия – и Италия веднага беше определена като рисков кредитополучател със стагнираща, нископроизводителна икономика, и преди всичко като нация, която е изгубила ориентир.

През ноември 2011, когато нещата изглеждаха все по-отчаяно, застаряващият екс-комунистически прзидент, Джорджо Наполитано, призова на министърпредседателския пост Марио Монти, професор по икономика – и с това се започна голям експеримент: правителство, поддържано от гласоподаватели от различни партии, чиито членове не са политици или членове на парламента, а просто експерти в съответните си области – и които, да се надяваме, тъй като няма да търсят преизбиране, са недостъпни за исканията на лобитата. Накратко, планът е да се направи нещо за общественото благо.

Нищо от това не е ново. Едно от удоволствията, идещи от прекарването на целия ви зрял живот в страна, която почти не сте познавали, когато сте пристигнали, е бавното натрупване на историята и културата, необходими за да успеете да се внедрите в света, към който се опитвате да се приспособите. Четейки, превеждайки, преподавайки, вие постепенно започвате да разбирате как всичко това функционира; в същото време самият вие ставате толкова съпричастен, че вече не можете да претендирате, че сте обективен външен човек. Докато подготвях книгата си Парите на Медичите (2006), в която става дума за банката на Медичите от 15-ти век, аз открих колко много от шаблоните на съвременното италианско общество са присъствали още в републиканска Флоренция: кратки и разпокъсани правителства, безкрайна неяснота около това кой е реалният център на властта, обсебеност от равномерното разпределение на покровителство между различни търговски гилдии и географски райони, изключителни трудности при събирането на данъците, и т .н. По-късно, превеждайки Макиавели, се запознах с принципа, според който Италия може да бъде обединена единствено ако страната като цяло е заплашена сериозно отвън. През август 1480 папските държави, Неапол, Флоренция и други, прекратяват вътрешните си междуособици, за да посрещнат турската атака срещу югоизточния бряг на страната, в резултат на която са убити 12.000 души и други 10.000 са взети в робство. Такова единство обаче винаги се възприема като краткосрочно и не трябва да бъде използвано от никоя група, опитваща се да наложи властта си над останалите, след като извънредната ситуация е отминала. Мнозина от италианските политици изискаха министрите от настоящото експертно правителство да обещаят да не се кандидатират в предстоящите всеобщи избори.

Ще проработи ли фокусът тоя път? Монти има около година и половина преди края на настоящия законодателен период – и огромно количество работа за свършване. Той започна с онзи вид съкращения и финансови действия, които успокояват пазарите: сериозна пенсионна реформа и данък върху притежанието на домове. В момента се опитва да пречупи цяла серия картели: едва ли е нужно да се казва, че юристите, докторите, шофьорите на камиони и таксита, аптекарите – всички те обявяват предстоящи стачки. А след това ще последват по-дълбоки и по-радикални реформи: трудовите закони, избирателната система. И всичко това – така ни се казва – съпроводено от сериозен опит да се накарат хората най-после да плащат данъците си. В настоящия момент огромното мнозинство от самостоятелните предприемачи в Италия очевидно декларират по-малко от една трета от приходите си; пропастта между стил на живот и декларирани приходи е толкова огромна, че тази ситуация вероятно е могла да се създаде само чрез някакъв вид съучастничество от страна на властите. Монти изглежда решен да направи нещо против това.

Всичко това се свежда до ясна и недвусмислена покана към италианците да променят манталитета си, да се обвържат с държавата. В книгата си Io ti assolvo (Опрощавам те), публикувана през 1993, италианският учен и автор Джордано Бруно Гуери е събрал отговорите на различни свещеници по повод неговата „изповед“ на множество грехове, включително и прикриване на данъци. В повече от един случай те са му предложили да компенсира престъплението си като направи дарение за църквата. Именно това широко разпространено разбиране, че ако скрия парите си от държавата, а после дам част от тях на някоя друга добра общност – моята политическа партия, моят търговски съюз, моето семейство (макар и да е очевидно, че най-голямата част просто отива в собствения джоб) – то тогава не съм извършил нищо лошо, е едно от основните италиански вярвания, които правителството се опитва да промени. 

Може ли това да стане? Възможно ли е, например, в Италия да се развие някакъв вид меритокрация? Тоест, човек да започне да вярва, че някой колега е бил назначен на работа защото той или тя е добър в професията си, че целият процес от опити да се разбере кой е „покровителят“ на този или онзи човек, някой ден би могъл да изчезне? Самият аз се чувствам заинтригуван. И дори ако това не се случи, то възниква един също толкова интригуващ въпрос: как Италия може да участва в конкуренцията в един все по-отворен свят, ако си остава все така обвързана с тези модели на поведение?

Онези от вас, които са чели моите последни статии върху световната литература и преводи, може би ще си помислят, че тази статия е напълно несвързана с тях. Но това не е така. В една книга върху литературната критика, Romanzo mondo (Световният роман), публикувана през 2010 г., професор Виторио Колети говори за хомогенизацията на романа в Европа през втората половина на двадесети век, разбирана като следствие от факта, че „приликите между множество нации постепенно стават по-големи от техните различия“. Той стига до там да твърди, че „наближава момента, в който една история, разказана в Берлин, няма да бъде много различна от друга, чието действие се развива в Лисабон“.

Собственото ми усещане е, че тази хомогенизация, доколкото тя се случва, идва повече като резултат от желанието на авторите да се обръщат към една международна публика, отколкото поради това, че събитията и личностите от парламента в Рим, примерно, са станали истински подобни на ония от Париж или Лондон. Италианците си имат своя собствена форма на индивидуалност и собствени начини на изграждане на отношения едни към други, както и към групите, сред които се движат.

И така, ще разказват ли бъдещите романисти за това как италианците са били променени от глобализацията, дълговата криза и революцията на Монти, или по-скоро за това как те са се съпротивявали на промяната и са продължили да живеят както винаги преди? И ще бъдат ли подобни романи отправени към италианските читатели като част от някакъв продължаващ международен дебат – както е било при, да речем, Гепардът на Джузепе Томази ди Лампедуза – или вместо това ще използват италианския разказ, за да развличат една международна публика, която след това може да се усмихва и да се диви на харема на Берлускони, или на съгражданите на печално известния Франческо Скетино, капитан на кораба „Коста Конкордия“? (Отговорен за една от най-тъпите морски катастрофи на всички времена, без да се говори за смъртта на около тридесет пасажери, Скетино въпреки това беше приветстван в родния си град Мета ди Соренто – намиращ се в южната част от Неаполския залив – от тълпа, размахваща плакати в негова подкрепа и оплакваща се, заедно с присъстващия там свещеник, че начинът, по който пресата описвала капитана, бил резултат от всеобщи предразсъдъци срещу тяхната общност.) „Всеки италианец“, отбелязва сухо Джакомо Леопарди през 1826 г., „е повече или по-малко еднакво уважаван или опозоряван“.

Въпросът за това до кого е адресиран даден роман е важен: италианците ще разберат чувствата на съгражданите на Скетино, защото техните собствени лоялности са поставени на изпитание; читателите от други страни сигурно ще се почувстват просто забавлявани.

Източник

Тим Паркс
Тим Паркс (род. 1954) е британски писател. Образован в Кеймбридж и Харвард, той е автор на 16 романа и множество статии и критически текстове за издания като The New Yorker и New York Review of Books. Тим Паркс живее във Верона, Италия.
Други статии от този автор

Посетители

10
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 22 часа
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 23 часа
  • Златко писа Още
    Ухаа, току-що реших "да... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    И аз съм боледувал... преди 2 дни
  • peterpup писа Още

    Статията е супер... преди 3 дни
  • Олег Витов писа Още
    Здравейте г-н Златков,... преди 4 дни
  • Анастасия писа Още
    Благодаря за това че... преди 4 дни
  • Peterpup писа Още
    Златко,
    Защо не... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Ще повторя тук... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Chavdar...
    преди 1 седмица
  • Б. Илиева писа Още
    Всяка емоция, описана... преди 1 седмица
  • Мими писа Още
    Благодаря Ви, открих... преди 1 седмица
  • Liliana Deyanova писа Още
    Blagodaria ti za texta, Zlatko, nai -... преди 2 седмици
  • Петър Пейчев писа Още
    Хубаво! 
    преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Малко хора си дават... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Здравейте, Лин, ще ви... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Оригинално заглавие... преди 2 седмици
  • peterpup писа Още
    Г-н Дуранкев,... преди 2 седмици
  • peterpup писа Още

    Здравко поздравявам... преди 2 седмици
  • Лин писа Още
    Много познато и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    "Опитът прави хората... преди 2 седмици
  • Ema Veneva писа Още
    Не мога да повярвам,... преди 2 седмици
  • Пенка Ангелова писа Още
    Надявам се повече... преди 3 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 4 седмици
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 4 седмици