Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Първият кръг: Холокостът като отрицателен основателски мит на Европа?

Над- и между-националната памет на Европа може да бъде визуализирана като серия от концентрични кръгове, развиващи се откъм един централен пункт, като всеки от тях е илюстриран от исторически дати и мемориални места. Първата от тези дати е 27 януари 1945, датата на освобождаването на концентрационния лагер Аушвиц (Освиенцим), съблюдавана като Ден за припомняне на Холокоста в много европейски страни.

Това съвместно обръщане към масовото унищожение на европейските евреи – което, като престъпление срещу човечеството, е уникално по множество причини – предлага на Европа един отрицателен основателски мит. Мащабът-ориентир за това е германското „преодоляване на миналото“ (Vergangenheitsbewältigung). Макар че първоначално този процес е бил съсредоточен върху цялата Втора световна война, от 1970-те насам той подчертава централната важност на „Холокоста“ (до голяма степен поради подтикване от страна на Америка). „Това е мястото, където се е случило всичко това“, повтарят германските паметници, много от които са издигнати на „автентични“ места на национал-социалистически престъпления. „Това може да се случи навсякъде“, отговарят днешните наблюдатели, поучени от телевизионните образи от Камбоджа и Руанда, от свидетелите на други исторически масови убийства, от престъпленията на Сталин, от войните в бивша Югославия.

Желанието да се европеизира немската памет може и да изглежда претенциозно. Остава си обаче факт, че антисемитизмът и фашизмът бяха пан-европейски феномени: унищожението на евреите би било невъзможно без широката подкрепа от страна на европейските правителства и граждани. Във Франция, широкото признаване на тясната обвързаност на правителството от Виши (1940–1944) с нацистките престъпления (да не говорим за колаборацията на френски граждани при убийствата на евреи и дълбоките корени на антисемитизма на всички нива от обществото), отне много дълго време. Днес вече няма нищо особено в това, че в Париж има Mémorial de la Shoah. Полша също преминава през подобни процеси, след като дебатите около погромите в Йедвабне и Кийлце показаха наличието на упорит местен антисемитизъм из цяла източна Европа.

Насилствено обединената от нацистите Европа се противопоставяше едновременно на болшевизма, евреите и политико-културния Запад. Въпросът за това до каква степен нацисткият режим е бил подкрепян от убедени фашисти и опортюнисти сред другите европейски нации си остава противоречив. Говорейки пред немския парламент на 27 януари 2009, Феликс Тих, директор на Еврейския исторически институт във Варшава от 1995 до 2007, си припомня факта, че мнозина от осъдените в „последните нацистки процеси“, са били колаборатори от Изток и Запад, които доброволно са участвали в унищожителните операции в концентрационните лагери. Джон Демянюк, който е подсъдим в Мюнхен от 2009 насам, е най-известният пример за това. Според един списък, публикуван от Центъра Симон Вийзентал, сред най-търсените нацистки престъпници се намират унгарците Шандор Кепиро и Карой Зентай, хърватинът Миливой Аснер, холандецът Клаас Карл Фабер, датчанинът Сьорен Кам, литовецът Алгимантас Делиде и естонецът Михаил Горшков.

Държавата-наследник на „Третия Райх“ пое юридическа и морална отговорност за национал-социалистическата политика на унищожение, но ритуалният лозунг „Никога повече Аушвиц!“ получи допълнението „Никога повече война!“. Именно този постулат доведе до решителното отхвърляне в Германия на всякаква военна намеса отвъд собствените граници – една политика, която обединена Германия наруши в множество случаи, включително и в Косово през 1998, когато дори липсваше мандат от страна на ООН. Израелският премиер-мистър Ехуд Олмер изиска през 2006 разполагане на немски военни части по израелските граници, за защита на Израел и евреите, като отплата за миналите престъпления, с което на практика преобърна лозунга по следния начин: „Никога повече Аушвиц, а следователно – война“.

Вторият кръг: Съветският комунизъм – също толкова престъпен?

Има сериозни причини да се съмняваме в това дали използването на Холокоста по този начин в настоящето е морално и етически необходимо и дали неговата инструментализация за днешни цели има влияние върху практическите политики. Сега, когато забраната за отричане на Холокоста е факт, възниква въпросът дали отричането на съветските комунистически престъпления също заслужава да бъде криминализирано.

Литовските членове на европейския парламент не успяха да постигнат нищо с искането си по този повод, след като не намериха почти никакви привърженици сред западните политици. Все още е неясно дали апелът от декември 2010 на външните министри на шест бивши социалистически страни, днес членки на ЕС (България, Чешката Република, Унгария, Латвия, Литва и Румъния), призоваващ ЕС да разгледа приемането на закон против отричането или тривиализирането на престъпленията на тоталитарните режими, ще има някакъв успех.

Централната перспектива на Холокоста става проблематична, когато бъде наложена като матрица за разглеждането на комунистическите държавни престъпления и престъпленията срещу човечеството из цяла източна Европа. От друга страна, последователно е, когато например в Полша се налагат глоби или дори затворнически присъди до три години на всеки, който оспорва „комунистическите престъпления“ и „други политически мотивирани репресивни действия, извършвани от бивши функционери на полските криминални и юридически власти, или на личности, действащи по тяхна заповед“ до 31 декември 1989. Чешкият закон от 2001 е дори още по-ясен: „Всяко лице, което поддържа или насърчава движения, които потискат човешките права и свободи или което разпространява национална, расова, религиозна или класова омраза или омраза срещу други групи или личности, ще бъде наказано със затворническа присъда до пет години“ (параграф 260), продължавайки: „Всяко лице, което публично отрича, изразява съмнения или се опитва да оправдае нацисткия или комунистически геноцид или други престъпления на нацистите или комунистите, ще бъде наказано със затворническа присъда от шест месеца до три години“ (параграф 261а).

Произходът на Европейския съюз е в неговата функция на пазар и икономическа общност, което означава, че той непрекъснато се стреми да постигне „хармонизация“. Не е лесно да се прокара този принцип и в една политическа област, толкова символична, колкото е европейската история, обременена от наследството на два тоталитарни опита. Въпросите за юридическото и морално „изкупление“ си остават зловредни и до днес. Национално-настроените европейци биха желали сами да определят формата, която тези чувствителни въпроси получават – с други думи те не приемат в никакъв случай да предадат контрола върху всичко това на Брюксел. И въпреки това фактът, че Европейският съд за човешки права многократно е отсъждал в случаи, засягащи уволнения на политически компрометирани обществени служители, както и при ограничения на изборни права в посткомунистическа източна Европа, е свидетелство за определена хармонизация на начините, по които се разглежда историята.

Ако отричането на Холокоста е наказуемо в голяма част от Европа, то тогава е логично да се процедира по същия начин и по отношение на ужасните престъпления на комунизма. През 2008 година Европейската комисия започна проучване на това „дали е нужен допълнителен инструмент за наказание на публичната подкрепа, отричане или груба тривиализация на геноцид, престъпления срещу човечеството и военни престъпления, ако цитираните престъпления са извършени срещу група лица, дефинирани от критерии различни от раса, цвят на кожата, национален или етнически произход – например социален статус или политическа обвързаност.“

Нациите, окупирани от Червената армия, не желаят и няма да празнуват 9 май като освобождение, тъй като за тях краят на нацистката окупация е бил начало на друг тоталитарен режим, който мнозина съвременни представители на централна и източна Европа определят като „също толкова престъпен“ (Сандра Калниете). С други думи, те го обвиняват в геноцид. Представителите на пост-съветска Русия нито са се извинили, нито са изплащали репарации за масовите депортации и убийствата, за загубата на свобода и насилствената русификация. Никой не подлага на сериозно съмнение твърдението, че окупираните нации са жертви на Съветската империя. Спорно би било обаче ако тези нации биха се опитали да релативират или прикрият чрез този консенсус собственото си участие в унищожаването на евреите. Опити за насочване на паметта против други се получиха в конфликта за немската история[1], който послужи като пропаганда за крайната десница в Полша и Германия; твърдеше се, че еврейските жертви са получили специален статус, докато жертвите на комунистическата диктатура (и на западните бомбардировки) са били преднамерено пренебрегвани.

Фактът, че някои престъпления бяха премълчавани или противопоставяни на други, се дължеше най-вече на полемическите противопоставяния от времето на Студената война, които би трябвало да са преодолени днес, но всъщност продължават да съществуват. Това е една от причините, поради които споделената европейска памет и отвъд-граничното възпоменание си остават нещо трудно. От друга страна, по възпоменателни места като Бухенвалд или Заксенхаузен, където през 1945 нацистките концентрационни лагери са били превърнати в „специални лагери“ от съветските окупатори (при което някои хора са се оказали затворени на два пъти в един и същи лагер), изглежда съществува нещо като колективна форма на възпоменание, поне отчасти. Особено в Бухенвалд стана възможно, след дълги преговори, да се намерят естетическо-архитектурни и историческо-педагогически решения, които вземат пред вид всички страдания, при което се избягват фалшивите обобщения.

„Източна централна Европа“ като нещо единно в западната представа

Щефан Трьобст различава четири източноевропейски зони, в зависимост от техните начини на припомняне:

Един ясен антикомунистически консенсус властва в Балтийските страни, Хърватска и Словакия, докато в Полша, Унгария, Чешката република и Украйна, интерпретацията на комунизма е противоречива (все повече). България, Румъния, Сърбия, Македония и Албания споделят един вид двойственост или равнодушие по отношение на комунистическото минало, докато Русия, Беларус, Молдова и други бивши съветски републики демонстрират висока степен на приемственост по отношение на елити и идеология. В последните, Сталин често се разглежда като единственият пълководец от „Великата отечествена война“ – едно апологетично гледище, което понякога се простира дори и до репресивните му действия вътре в самата Русия.

Авторитаризмът, латентно присъщ на пост-съветските властови структури разкрива степента, до която непреработеното престъпно минало подкопава демократичното развитие. Себеизключването на Русия от Европа е изразено не само в утвърдителни и апологетични политики към историята, то може би има и по-дълбоки причини.

Тук следователно идентифицирахме три причини за асиметричността на европейската памет. Първата е приемането на уникалността на Холокоста (особено от немска гледна точка), комбинирано с признаването на руското страдание по време на Втората световна война, което е довело до слепота по отношение на „червения тоталитаризъм“. Това включва начините, по които се разглежда историята на ГДР в Германия, които клонят към мързеливия антифашистки консенсус от времето на ГДР, в съчетание с релативиране на престъпленията на Германската Единна Социалистическа Партия – по същия начин, по който нацистките престъпления са били релативирани в Западна Германия след 1945. Второ, асиметрията на възприятието на ГУЛАГ и Холокост може да се обясни чрез далеч по-голямата видимост на унищожаването на европейските евреи; очевидно е, че не е постигната някаква подобна иконизация и медиализация на престъпленията на комунистическите режими (които от 1917 до наше време в Китай и Северна Корея са отнели животите на около 100 милиона души). Казано другояче: нацистите са убивали преди всичко други народи, докато комунистите в Русия и Китай са убивали предимно собствените си. Но ако трябва да бъдем коректни и вземем пред вид преследванията и страданията на народите от източна и централна Европа, централна Азия и Тибет, причинени от руски и китайски „колониални сили“, то това също е неправилно. Една трета, често цитирана причина е, че този убийствен опит си е останал по същността си източноевропейски. Но не е възможно да се твърди сериозно, че западна Европа е останала незасегната от сталинизма; дори само размерите на комунистическите партии на запад от желязната завеса опровергават това, както го прави и идентификационната функция на анти-антикомунизма в западна Европа в продължение на много години. И макар че анти-антикомунизмът може и да е предоставил основата на мирното съвместно съществуване между Запада и така наречените народни републики, като по този начин е преодолял разделението на Европа, днес вече е ясно, че този мир е коствал много на групите за човешки и граждански права на Изток.

Третият кръг: експулсирането като пан-европейска травма?

В колективната мисъл на Европа, доминантният спомен (поддържан жив от медиите) е за грамадни насилствени „трансфери на населения“. Етническите прочиствания, масовите експулсирания и геноцидите започват с колапса на главните империи на деветнадесети век и създават фона, на който Холокостът изглежда като особено екстремен и систематичен „специален случай“. Американският историк Норман Неймарк описва в общи линии „етническите прочиствания“ като

…нещо, което се е случвало от деветнадесети век насам, винаги когато възникващи национални държави са се поддавали на лудостта да вярват, че политическата легитимация и вътрешен и външен суверенитет се постигат само на основата на етнически хомогенни национални общности.

Демократичните системи са били (и продължават да бъдат) податливи на това. Специфичният проблем, който чехите имат с политико-моралното признаване на експулсирането на судетските немци може би се дължи на факта, че декретът за тяхното експулсиране е издаден от буржоазно-демократичното правителство на Едвард Бенеш. Подобно на това, най-голямата пречка за преработването на катастрофата в бивша Югославия от 1991 насам може би се дължи на това, че авторитарният режим на Тито е поддържал в по-здрава хватка исторически склонните към разделение сърби и хървати, босненци и Косово-албанци, отколкото (либералните) демокрации след него, които се отдадоха на етно-националистически фурор и религиозни войни.

Именно фактът, че множество народи не са приключили напълно с наследството на тези етнически прочиствания, повече от всичко друго, пречи на създаването на пан-европейска памет. Един обратен пример е „европеизацията“ на въпроса за експулсиранията на германците след края на Втората световна война, който е повод за постоянни разногласия между немското и полско правителства. На Запад въпросът за експулсиранията служи като повод за подновяване на остарели ляво-десни схеми, докато на Изток национално ориентираните (и особено леви) сили се противопоставят на либералните, про-европейски такива. Разбира се, полската непреклонност по въпроса за експулсацията се дължи до голяма степен на дълго потисканото, а след това почти истерично дебатирано комунистическо минало. Във всички посткомунистически общества, наследниците на номенклатурата се намират в конкуренция за историческа легитимация с наследниците на авторитарната десница (често сътрудничила с нацистите), като липсата на такава легитимация често се компенсира с етно-националистически чувства.

Четвъртият кръг: Войната и спомените за нея като мотор на Европа?

Един друг кръг на европейската памет обхваща преживяванията, свързани с диктатури и геноцид, стигащи назад до времето на войната и икономическите кризи. Масовото посещаване на изложби и високите квоти на телевизионните предавания и уебсайтове, посветени на тези теми, показват колко силен е интересът към тази тема. Паметта за Първата световна война, свързана с името Вердюн, играе изключително важна роля, най-вече в Англия, Франция и Белгия (The Great War, La Grande Guerre, De Groote Oorlog). Все още много силен в Германия и Австрия, дори сред по-младите поколения, е споменът за хиперинфлацията, колапсът на банките и Голямата депресия. Споменът за Втората световна война е много силен във всички тези страни, а е от огромна важност също и в Русия (Великата отечествена война) и източноевропейските общества.

Намирайки се в изгнание в Лондон, Шарл де Гол говори за целия период между 1914 и 1945 като за „втората тридесетгодишна война“. Той иска да подчертае огромната дълбочина на разрива, връзката между двете световни войни и особено потенциалната връзка с подобния период на терор от седемнадесети век, който е също толкова важен за националната структура на Европа, за нейните общества и култури. В края на краищата, оправданието за съществуването на Европейската икономическа общност първоначално се търси не толкова в Холокоста, а още по-малко в системната конкуренция с комунизма, колкото в травматичния опит от двете „тотални войни“ и дамоклевия меч на масовата безработица, който разрушава системата на европейските национални държави и отнема централната позиция на Европа в света.

Както може да се види от интереса към Сталинградската битка, към въздушните бомбардировки (Ротердам, Ковънтри, Дрезден) и съдбата на военнопленниците от Втората световна война, преживяванията и травмите от онези времена и досега оформят колективните очаквания и манталитети на европейците. Важно място заемат и спомените за „Студената война“ и конфронтацията на двата блока, преди всичко заплахата от атомно самоунищожение на човечеството – особено във Великобритания, където те оказват силно влияние върху начините, по които се използва атомната енергия. В Германия централното място на спомена за разделението Изток-Запад е не толкова Бухенвалд или Хоеншьонхаузен (мястото на бившето Главно управление на Щази), колкото Берлинската стена. Но като общоевропейски места на припомнянето всички те имат само ограничено значение.

Петият кръг: Черната книга на колониализма

Колониализмът се проявява в три исторически форми: тази на търговската компания, основаваща се на експлоатацията на суровини и човешки труд, която е била най-активна в южна Африка; онази на военния завоевател, която придава териториална форма на икономическата експлоатация и задоволява имперския глад за „място под слънцето“ както на европейските елити, така и на масите; накрая, формата на духовенството и педагозите, които придават цивилизаторска мисия на колониалната и имперска експанзия. Както е добре известно, в сравнение с разрушителните и расистки измерения на тази мисия, нейното покръстително влияние е сравнително ограничено. Онова, което досега е било само сравнително слабо дискутирано, е до каква степен тази периферна памет е играела и продължава да играе важна роля при формирането на европейската социална история. Една удобна, антиколониална идеология на оправдаване е широко разпространена сред управляващите класи на постколониалните общества, и тя продължава да прикрива ролята на местните елити за продължаващата експлоатация и слабо развитие на Юга.

Невъзможно е дори да се представи някакъв вид алтернативна история, която да покаже поне до някаква степен възможностите за развитие, осуетени от колонизацията и експлоатацията. В сравнение с реакциите й към войните и геноцидите, досега Европа е направила прекалено малко, в смисъл като опити за символично и фактическо изкупление, по отношение на колониалното си минало. Това започва с евентуалното връщане обратно на културните артефакти, украсяващи днес музеите на западните метрополии, и се простира до възможни репарации към наследниците на първоначалните обитатели на колонизираните региони, които са страдали в резултат от робството и безкрайните кланета, извършвани в хода на имперските войни. Едно голо извинение, от вида, който изказа към Африка президентът Бил Клинтън или папа Йоан Павел II, не могат да бъдат разглеждани като достатъчни.

Показателен в това отношение е случаят с народа Хереро, обитаващ северните части на днешна Намибия, който настоява за признаване и компенсация за жертвите и щетите, причинени от колониалните политики на Германската империя. Колонизацията на „Германска югозападна Африка“ може да бъде описана по следния начин: през 1883 търговецът Франц Адолф Едуард Людериц подписва договор с племенните водачи на Хереро, а една година по-късно регионът става германски протекторат. Малко след това избухват конфликти заради земя и вода (най-вече във връзка с изграждането на железопътната линия Отави), заради изнасилвания на жени от Хереро, както и заради драконовите опити да се покръстят местните жители. През 1897, мор по говедата и голяма напаст от скакалци водят до загуба на почти три четвърти от местния добитък, което принуждава хората от Хереро да продадат земята си и да заработят като наемни работници за немските фермери. Неспособността на немската администрация да се справи с кризата води до въстанието на Хереро от 1904, в хода на което множество ферми биват плячкосани и подпалени, а около 250 немски заселници – убити. Когато губернаторът Теодор Лойтвен се оказва неспособен да потуши въстанието, германската империя изпраща военна сила от около 15.000 души, под водачеството на Лотар фон Трота. След пристигането си в Африка, той започва систематично унищожение на народа Хереро. В резултат на това се провежда първият геноцид на двадесети век. Около 80.000 души са убити. След битката при Уотърбърг, немските войски обкръжават множество хора от Хереро в безводната степ Омахеке, оставайки ги да умрат от жажда. Само около 1000 души успяват да избегнат смъртта.

По повод стотната годишнина от клането, през 2004, немското правителство призна, чрез тогавашната министърка на развитието Хайдемари Вичорек-Цойл, политическата и морална вина на германската колониална политика и помоли народа Хереро за прошка. До този момент всякакви „формулировки, които биха могли да доведат до репарации“ (по думите на Йошка Фишер) са били внимателно избягвани. Финансовите искания на Хереро, предявявани до тогава, винаги са били отхвърляни от немското и намибийско правителства. Вместо това, на региона беше предложена особена развойна помощ. През 2004, членове на семейството фон Трота поканиха в Германия лидера на Хереро, Алфонс Махареро, и го помолиха за прошка за престъпленията на Лотар фон Трота.

В Германия все още няма паметник, посветен специално на паметта на германските колониални престъпления, докато има цяла серия от имена на улици, които напомнят за Людериц и други бивши колониални герои. Едва през 2006 мюнхенският градски съвет реши да преименува бившата улица „фон Трота“ на улица „Хереро“ – въпреки съпротивата на местните консерватори и либерали.

Шестият кръг: Европа като континент на имиграция?

Европейската колониална история води директно или индиректно до шестия кръг на европейската памет: междунационалната миграция в Европа от деветнадесети и двадесети век, и преди всичко онази от 1950 насам. Че това е същевременно история на търсене на убежище и бягство от тирания означава, че е налице тясна връзка с колониалната история на Европа. През последните години обаче имиграцията се разшири в огромна степен, което води до ситуация, при която много скоро всеки един от четирима членове на западноевропейските общества ще бъде от „имигрантско потекло“ (а в големите градове до 40, дори 50 процента).

Музеите, които западна Европа е посветила на миграцията, все още се намират във фаза на създаване, но те вече поставят въпроси, засягащи културната глобализация. Един специфичен въпрос е до каква степен тези музеи просто тематизират успехите или неуспехите на миграцията от перспективата на имигрантите, или те представят също и връзката на миграцията с криминалната и катастрофална история на Шоа и ГУЛАГ.

Днешна Европа вече има едно определено „миграционно минало“, което почти не намира отражение в обществената сфера и в политиките, касаещи имиграцията и интеграцията. В повечето страни имиграцията се възприема като наследство на конфликти, като нейните защитници я категоризират заедно с други травматични епизоди или аспекти на европейската история. Нито за обществата-приемници, нито за имигрантските общности, миграцията е някакъв източник на колективна травма. Тя по-скоро представя една история на успеха – но история със значителни тъмни страни. На положителната страна се намират икономическия просперитет и социалния напредък, както и между-културното обновяване. На отрицателната страна се намират аспектите на социалната сегрегация и етнико-религиозната дискриминация.

Седмият кръг: историята на европейския успех след 1945

Нека да обобщим: колективната европейска памет след 1989 е също толкова разнообразна, колкото са нейните нации и култури. Но тя е също толкова разделена – в смисъл, колкото „споделена“, толкова и „разцепена“ – колкото и нейният национален и социален свят. Силният и повтарящ се импулс да се вярва, че забравата е по-добра от припомнянето е разбираем, и той има своите силни защитници – в постколониална Франция, пост-Франко Испания и пост-социалистическа Полша. От друга страна налице е лозунгът на също толкова влиятелния бивш полски дисидент Адам Михник: „Амнистия – да, амнезия – не!“ Процесът на демократизация в преходните общества – каквито са почти всички европейски нации след 1945 – си остава доказано крехък и незавършен, ако те не успеят да проведат една цялостна и критична рекапитулация на собственото си минало. Това се отнася до дебатите за полския или унгарски антисемитизъм, или за нехуманното третиране на ромите в източна Европа, но също и за амнезията по върховете на френското общество, когато става дума за Алжирската война. По същия начин, по който европейските демокрации вече не водят войни едни с други, демократичният процес започва да намира легитимация чрез една пан-европейска политика на отношение към историята, при което местните и собствени инициативи са също толкова важни и заслужаващи уважение, колкото и официозните комисии по писане на учебници или не неправителствените организации.

Напълно възможно е да се извлича полза от това, като от педагогическа, така и от политическа гледна точка. Тук ние стигаме до темата за неоспоримия успех на Европа след 1950, която ще заема важно място в „Дома на европейската история“, който ще бъде открит в Брюксел през 2014. От края на Втората световна война насам, в Европа е налице едно развитие, което ни води вън от кръга на тоталитаризма и идеологическото разделение на Изтока и Запада. Едва ли е възможно да се твърди, че източното разширение на ЕС от 2004 вече е затворило този разлом. Но пък и няма основания за страх от изграждането на европейски музей, който да представя тази история на успеха.

Няма съмнение в това, че европейската интеграция е голям успех. За повечето хора важни са икономическите показатели – достатъчно е само да се сравнят днешните нива на развитие и изобилие с ония от 1930-те или 1950-те, за да се получи представа за силата на икономическия съюз. За други са важни политическите дивиденти от постоянния мир между държави, които някога са били ожесточени врагове. Това се отнася както до комуникацията между държавите („Германия е обсадена от приятели“, както веднъж се изрази един немски външен министър), така и до преодоляването на непримиримите вътрешни политически идеологии и разделителни линии. Днешна Европа се състои предимно от парламентарни и полу-президентски демокрации, които са разположени високо по списъците на глобалните класификации на свободата; правните и конституционни регламенти са също толкова стабилни. Трети подчертават силата на европейските култури. Никъде другаде не съществува такава тясно сплетена мрежа от културни инициативи; никъде другаде по света културните работници не са достигнали такава висока степен на автономия (въпреки непрестанните опити за ограничаването им). За автора на този текст, накрая, най-важна е силата на европейското гражданско общество, което е отговорно за много от придобивките, изредени по-горе.

Споменатият по-горе Дом на европейската история трябва да си остане научен, по мнението на експертите; той трябва да се основава на най-новите музеологични и музейно-педагогични развития и да включва широка гама от предметни, текстови и медийни елементи. Музеят може да използва концепцията за мемориално място, която в този случай трябва да бъде a priori над-национално ориентирана, с други думи да бъде разпознаваема в различни европейски страни, да може да бъде разглеждана и категоризирана по множество различни – и може би противоречиви – начини. Противоречията винаги ще съществуват вътре в, както и между отделните държави. Централната идея, която се представя тук, е че докато тези конфликти биват водени по мирен начин и третирани на институционално ниво, те са именно нещото, което може да създаде и подсили една общност на паметта.

Тази статия е част от книгата „Der Kampf um die europäische Erinnerung
(„Борбата за европейската памет“), изд.
C.H. Beck, Мюнхен 2011 

Източник



[1] Между Полша и Германия. Бел. пр.

Клаус Легеви
Клаус Легеви е директор на Института по културознание (KWI) в Есен, Германия.
Други статии от този автор

Посетители

9
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    В съвременния... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    А за мюждето разбрах... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    LOL (също без превод)... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    "Радке, дай мюждето!" -... преди 6 дни
  • Мария писа Още
    Въпросът е в калпавия... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    За мен важна е липсата... преди 1 седмица
  • Серкан писа Още
    Магия, жива магия...
    ...... преди 1 седмица
  • Пенчо. писа Още
    Тя работата ясна.... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Ако ще се заменят... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Хайде и вие, г-н... преди 1 седмица
  • Станой Станоев писа Още
    Само не ми стана ясно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    George...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Хората винаги... преди 1 седмица
  • Иванка Петрова писа Още
    Прочетох последната... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Харесва ми това... преди 1 седмица
  • Дарина писа Още
    този неграмотен човек... преди 1 седмица
  • Красимира писа Още
    Историята е... преди 1 седмица
  • Мариета писа Още
    Благодаря Ви за тези... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    Дано никога не се... преди 1 седмица
  • Златко писа Още

    Здравейте, Росица, и... преди 1 седмица
  • Росица Гичева писа Още
    Здравейте, г-н Енев,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Започвам... преди 1 седмица
  • Георги Гочев писа Още
    Жестока истина! И - без... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    Imagine Dragons - Natural
    NATURAL преди 3 седмици
  • Нери Терзиева писа Още
    Благодаря доземи,... преди 3 седмици